Барбара Делински
Баща по желание (2)

Втора глава

Джена нямаше намерение да го изстреля по този начин, но след като чу думите, знаеше, че връщане назад няма. Не можеше да шикалкави. Не трябваше да показва, че се колебае. Ако искаше да спечели сътрудничеството на Спенсър, трябваше добре да изложи каузата си.

За целта тя се изправи, успокои гласа си и спокойно, с известна гордост обяви:

— Искам бебе. От известно времето искам, но ето че вече съм на тридесет и пет и времето изтича. Проблемът очевидно е, че нямам съпруг, но и не искам да имам — побърза да добави тя, да не би Спенсър да си помисли, че иска него за съпруг. — Сама съм избрала да остана сама. И през ум не ми минава да се омъжа само за да имам бебе. Това би било в пълния смисъл на думата катастрофално.

Спенсър изглеждаше озадачен, нещо, което тя не беше виждала по-рано. Би се изсмяла на нелепото му изражение, ако ситуацията не беше толкова сериозна. Тя измъкна ръката си изпод неговата, пусна я в скута си, прочисти гърло и продължи:

— Отдавна мисля за това. Обмислила съм го от всички ъгълчета. Премислила съм всички възможности.

Спенсър я прекъсна. Прозвуча толкова объркан, колкото и изглеждаше, и странно безпомощен.

— Искаш да ти помогна да си намериш бебе? Знам, че е нещо нормално да се осиновяват чужди деца, но Боже мой, Джена, това не е моя работа. Вярно, цялото време съм в чужбина, но няма много бебета по местата, които посещавам.

— Не това искам.

Той се намръщи.

— Тогава какво?

Толкова пъти беше репетирала речта си, че я знаеше наизуст. Вярно, прекъсванията на Спенсър можеха да объркат реда, но беше решена да изрече всичко докрай.

— Осиновяването е страхотно за хора, които не могат да имат собствени деца, но аз мога. Напълно здрава съм. Консултирах се с лекар, който ми каза, че не би трябвало да имам проблеми със зачеването.

— И той предлага да ти помогне?

— Да — каза тя, имайки предвид медицинската страна, но леко циничният жест на Спенсър я прекъсна. — Не в този смисъл. Готов е да ми помогне с изкуствено осеменяване, което, мисля, е добро решение на проблема.

— Изкуствено осеменяване?

— Нали знаеш, това е…

— Знам какво е. Просто не мога да повярвам, че ти го искаш. Всъщност не мога да повярвам, че изобщо имаш този проблем. Сигурно има десетки мъже, готови на минутата да се оженят за теб.

— Да — призна си тя със стегната брадичка.

— Но?

— Казах вече. Абсурдно е да се омъжа само за да имам дете. Ще се омъжа по любов, но след като любовта не ми се е изпречила на пътя…

— Нямаш ли си приятел?

— Няколко.

— И с никое от момчетата не си се почувствала достатъчно близка, за да помислите да си имате заедно дете?

— Никой от тях не отговаря на списъка от нещата, които държа да притежава бащата на детето ми.

— За гени на звезди ли говориш?

— Звезди?

Тя отмести погледа си от неговия.

— Предполагам. Бих била луда, ако не говорех за това. Коя жена не би искала бащата на детето й да е блестящ, и хубав, и здрав, и висок, и атлетичен…

— Разбирам — каза Спенсър сухо.

— Ммм.

Тя си пое въздух и продължи.

Загледа се отвъд пролива, което очевидно беше по-успокоително, отколкото да среща изпитателния поглед на Спенсър, и каза:

— Искам най-доброто за моето бебе. Днешните деца и без това са принудени да се справят с толкова неща, за да трябва да се измъчват и с вродени недостатъци. Реших да използвам банка със сперма.

— Банка със сперма.

Тя не отмести погледа си от водата.

— Теоретично е възможно да намеря донор с всички или с почти всички черти, които искам за детето си.

— Банка със сперма — повтори Спенсър така провлечено, че тя завъртя тавата си.

— Знам, че ще намериш идеята за смехотворна. Така си помисли и Каролайн. Но факт е, че е нещо, което непрекъснато се прави. Все повече жени се оказват в моето положение, искат бебета, но поради една или друга причина нямат баща за детето. Това е и едно от предназначенията на банките със сперма. Именно затова изкуственото осеменяване се разви от изкуство в наука.

Той изглеждаше, сякаш иска да се изсмее, но потисна напъна.

— Изкуственото осеменяване е хубаво нещо. Също и банките със сперма, но все пак не мога да проумея защо ти искаш да ги използваш. Като си помисля, не мога да си представя защо не си се омъжила преди много години. Хубава си, умна си и си богата.

— Да — каза тя провлечено. — Богата съм, което означава, че някои биха се омъжиш за мене точно поради тази причина. Имала съм мъже, които са казвали, че ме обичат, но всъщност са обичали това, което притежавам.

— Навярно не всички. Някои сигурно са били искрени. Ти си хубав човек, Джена. Гледаш открито, пряма си. Ако се задържах достатъчно дълго на едно място, самият аз щях да се влюбя в теб.

Тя не прие забележката сериозно, впрочем тя и не беше сериозна.

— Но не се задържаш достатъчно дълго на едно място, затова си прав.

Лицето му остана безизразно. За секунда единствените звуци, които се чуваха, идваха от водата, която се разбиваше в скалите, от сирената на шамандурата и от крясъка на чайките.

След малко той се обади:

— Продължавай. Нещо ми се губи.

Объркана, че допусна най-важното да се изплъзне, Джена се оплака:

— Така е, защото ме прекъсваш през цялото време. Ще ме оставиш ли да се изкажа стъпка по стъпка, Спенсър? Нека да ти кажа какво съм намислила.

— Добре.

Той се изправи.

— Кажи ми какво мислиш.

Седнал до нея, той изведнъж й се стори толкова по-висок, че се почувства глупаво, несигурна и самонадеяна. Беше сигурна, че Спенсър няма да направи това, което тя иска. Той си имаше собствен живот. Ако искаше да бъде баща на някое дете, отдавна щеше да е намерил начин да го направи. Беше изобретателен.

Изобретателен. Още една черта, на която се възхищаваше. Още една черта, която искаше за собственото си дете.

Окуражена от тази мисъл, тя продължи:

— Изкуственото осеменяване по никакъв начин не ме смущава. Някои жени се осеменяват…

— Как?

— Със спринцовка. Моля те, остави ме да продължа!

— Продължавай.

— Реших да работя с лекар, защото шансовете за успех са по-големи. Проблемът е, че не се чувствам спокойна, ако трябва да използвам банката. Трудно ми е да повярвам на списъци и сухи числа. Нито мога да вярвам напълно на декларациите на донора, който съм избрала.

— Да не би да търсиш Айнщайн?

— Спенсър, моля те.

— Извинявай. Продължавай.

— Търся най-доброто, което мога да получа, но има неща, които не мога да науча от банката със сперма. Проверяват за болести, предавани по полов път, но няма как да знаят дали между прегледа и дарението не се е получила някаква зараза. Проверяват физическите черти и генетичните отклонения, но не и личностните черти. Не казват какви са родителите или прародителите на донора, или какво представляват братята и сестрите му, а аз мисля, че това е важна информация. Освен това спермата обикновено се замразява, за да се съхранява в банка, и известен процент се губи в процеса. Така че за предпочитане е прясна сперма.

Спенсър я гледаше по начин, от който тя нямаше да знае къде да се дене от смущение, ако не беше решена да изглежда убедителна. Имаше чувството, че той усеща накъде бие тя. Имаше пъргав ум — още нещо, което харесваше у него. Затова побърза.

— Искам изкуствено осеменяване, но не искам да използвам банка със сперма. Единственото, което ми остава, е да намеря човек, когото познавам, за да ми даде сперма, но повечето от мъжете са абсолютно неподходящи. Някои от тях ще поискат да се оженят, а аз не искам. Други ще поискат да участват в отглеждането на детето, а аз и това не искам. Някои ще заведат дело за права над детето, но само като си помисля, че моето дете ще трябва да посещава чужди баби и дядовци, изтръпвам. Тук наоколо не се сещам за никой мъж, чието семейство да уважавам достатъчно, за да бъда спокойна. С изключение на теб.

Спенсър се втренчи в нея. След минутка каза:

— Продължавай.

— Искам твоята сперма.

Той още по-силно се втренчи в нея.

— Шегуваш се.

— По-сериозна не мога да бъда — каза тя с част от въздуха си. Другата част задържа, за да изчака цялата му реакция.

— Искаш моята сперма? — беше по-скоро ехо, отколкото въпрос.

Тя беше сигурна, че той прозвуча като човек, който не може да повярва, а не толкова като човек, който е слисан или отвратен.

— И… ъ… Как смяташ да получиш моята сперма?

Повече, отколкото за която и да е друга част на речта си, тази тя беше обмислила най-грижливо. Не искаше да обиди мъж, толкова крещящо мъжествен, колкото Спенсър Смит. С възможно най-клиничен глас тя каза:

— Лекарят ми има стандартна процедура. Ще следя телесната си температура, за да определя точното време на овулацията. Когато моментът е подходящ, ти ще отидеш в кабинета му, там ще ти дадат чист съд и ще те оставят сам в една стая. Когато свършиш, ще му предадеш съдържанието и ще си тръгнеш.

— Аз…

С ръка направи жест, колкото неприличен, толкова и точен.

Тя отказа да се изчерви.

— Точно така.

Изражението му помръкна.

— Ще вляза в малката си стаичка, ще затворя вратичката й, ще се отдам на малката ми мечта и…

— Няма да е толкова лошо.

— Ще бъде ужасно.

— Мъжете непрекъснато дават сперма. Не помниш ли „Доброто вещество“?

— Това не е кино. Това е реалният живот.

— Но непрекъснато се прави и в реалния живот. Донорите на сперма го правят. Също и мъжете, които имат проблеми с плодовитостта.

— Също и перверзните типове, и гейовете, и момчетата, които не могат да си намерят жена, но аз не попадам в нито една от тези категории.

Той се спря. Този път, когато завъртя сините си очи към нея, тя почувства как токът премина до пръстите на краката й.

— Защо аз, Джена?

Тя си пое достатъчно въздух, за да може спокойно да продължи. Следваше лесната част, но не само защото би трябвало да му хареса това, което се готвеше да му каже. Тя вярваше във всяка дума, което означаваше, че ще вложи цялото си сърце и душа в аргументацията. Тя се извъртя настрани към дока, за да се изправи срещу него.

— Защото физически си подходящ. Висок си и изглеждаш добре. Имаш всички черти, които бих искала да получа от банка със сперма. И само с теб мога да знам неизвестните. Познавам родителите ти и ги обичам. Познавам сестра ти и я обичам. Знам, че в семейството ти няма никакви генетични недостатъци. Знам, че си имаш своите особености, но си напълно здрав и разумен, затова, макар и да не одобрявам начина, по който се отнасяш с родителите си, възхищавам се на решителността и последователността ти, а когато става дума за приключения, ти биеш всички останали…

Спря се, само защото остана без въздух. Веднага, щом като отново напълни гърдите си, тя продължи:

— Не разбираш ли, Спенсър? Всичко останало е наред. Не искам съпруг — ти не искаш да се жениш. Аз не искам мъж около себе си — пък и теб никога те няма. Не държиш на ролята на баща — аз не искам да споделям детето си. И двамата сме богати, следователно никой няма да се възползва от другия. Помисли си. Това може да реши и твоя проблем.

— Кой проблем?

— Родителите ти. Умират за още един внук, този път дете от теб.

Тя добре познаваше старите Смит.

— Не ми казвай, че не са ти го намекнали за краткото време, което прекара днес с тях.

Изражението на лицето му беше като на изповед. Тя се възползва от това предимство.

— До лудост те докарват, като те притискат да се ожениш и да имаш деца, но ти не искаш нито едното, нито другото. Не искаш да се обвързваш. Така и вълкът ще е сит, и агнето ще е цяло. Можеш да имаш детето, което ще се хареса на родителите ти и същевременно ще се отървеш от тях, и няма да се лишиш дори от капка от свободата си.

Спенсър още една минута я фиксира, преди да прокара ръка през косата си. Миг по-късно вятърът отново я разроши. След малко той стана.

— Къде тръгна? — извика тя.

Тя искаше още да говори. С мъка се надигна.

— Трябва да се раздвижа.

Тя решително тръгна до него.

— Не каза не. Размисляш ли?

— Опитвам се да реша дали трябва.

Пое назад покрай дока с обувка във всяка ръка.

— Странно е това, което искаш.

— Не е странно. Просто необичайно.

— Много мъже биха си помислили, че си полудяла.

— Но не и ти, защото ме познаваш.

Тя се впусна във втората част на аргументацията си.

— Това е плюс за теб. Да, знам, че не искаш да имаш дете, и ясно си давам сметка, че ако искаш да имаш дете, си напълно способен сам да избереш майката, но аз ще бъда по-добра майка от всички останали. Не можеш да сгрешиш от физическа гледна точка. Косата ми е хубава, кожата ми — също, фигурата ми е хубава.

— Много си ниска.

— Сто шестдесет и два, че и малко отгоре.

— Почти цели тридесет сантиметра по-ниска от мен.

— Но добра височина за жена. Ще ти бъде ли неприятно да си имаш дъщеря миньонче?

— Ами ако е син миньонче? — подхвърли той, напусна дока и се отправи към плажа.

— Синът ще наследи твоята височина.

Тя изтича малко, за да го настигне, но я спънаха острите камъчета.

— Височината ми би попречила само ако бяхме любовници, но не сме. Всичко ще стане в лекарския кабинет.

Тя мина предпазливо през особено бодливата отсечка, след това избърза да го настигне.

— Нямам физически недостатъци, също и предците ми три поколения назад. Ако самолетът, в който бяха родителите ми, не беше катастрофирал, щяха да живеят над осемдесет, както техните родители преди тях.

Той увеличаваше разстоянието помежду им. Тя повиши глас, за да я чуе:

— Зрението ми е идеално, слухът ми е идеален, мога да изпълня някаква мелодия, в гимназията играех волейбол и тенис.

— Видях твоя чарлстон — провикна се Спенсър назад.

Тя изтича две стъпки, но на третата се препъна.

— Ето какво се опитвам да ти кажа! Спортен тип съм!

— Тогава защо сега не можеш да вървиш в крак с мен?

Застивайки на място, тя извика:

— Защото може да съм спортен тип, но кожата на краката ми не е от гьон! Не съм тренирала да ходя по легла с пирони като теб! Обувките ми са у теб!

Само леко поклащайки тъмната си глава, той извика:

— Добре! Тогава няма да стигнеш далеч, преди аз да се върна.

Джена вбесена го загледа, но постепенно гневът й премина във възхита, като го наблюдаваше как гордо пристъпва. Беше страхотна фигура. Дълги, стройни, но силни крака, движеше се с мъжка грация и лекота. Видя го как се спира и се обръща към водата. Той замислено наведе глава. Погледна назад към нея.

Невероятно дълго време тя издържа на погледа му, почувства силата му дори през десетки метри брегова линия. След това, тъй като се нуждаеше да си отдъхне, отстъпи към дъсчената пътека, за да го чака. След няколко минути той се присъедини към нея. Преди да промълви и дума, тя поде аргументацията си. Гласът й беше по-спокоен, но не по-малко убедителен.

— Има и други причини, поради които, ако решиш да имаш дете, аз ще бъда идеалната майка за него. Интелигентна съм — с теб и мен, на детето няма да му липсва мозък. Търпелива съм, състрадателна и уравновесена.

— Също си глава на сериозна корпорация. Как по дяволите ще бъдеш майка на дете с цялата тази работа? Ще оставиш клетото дете на някоя бавачка през целия ден?

Джена се обиди и не го скри.

— За нищо на света. Не искам дете само за да го прибавя към дневната си програма. Искам го, защото искам да му бъда майка и мога да си го позволя точно защото съм глава на корпорация. Имам помощници, които са способни да управляват ежедневните проблеми, освен това съм си организирала офис вкъщи с телефони и факс. Ако искам да работя, ще мога, когато детето спи, ако не искам да работя, няма да ми се налага да работя. Впрочем, ако искам да организирам ясла в „Макюз“, ще го направя. Аз съм шефът — мога да правя каквото си искам. Нямам намерение да наемам бавачка, защото няма да имам нужда. Ще наемам понякога гледачки за няколко часа, защото може да има важни срещи, на които бих искала да присъствам, освен това мисля, че ще бъде здравословно за мен и за бебето. Но основно аз ще се грижа за него. Аз и никой друг.

Фиксирайки погледа си в неговия, тя реши, че е изложила най-силния си аргумент.

— Ще бъда чудесна майка, защото толкова много искам това бебе. Не съм тийнейджърка, на която й е хрумнал някакъв каприз. Аз съм зряла жена, обмислила съм всичко от всички страни. Мога да си позволя да имам това бебе. И мога да бъда самотна майка. Важното е, че искам това дете.

Той я побутна по рамото, за да я накара да тръгне обратно към стълбата и моравата, но наложи приемлива за нея крачка. Джена се осмели да се надява, че той започва да вижда достойнствата на плана.

— Както разбирам, обсъждала си го с Каролайн.

— Нямам семейство, а тя е най-близката ми приятелка — обясни Джена. — От години знае, че искам бебе. Когато за първи път се замислих за изкуствено осеменяване, споделих го с нея. След това, като ми хрумна, че ти би могъл да бъдеш идеалният донор, споделих го с нея. Тя се съгласи, че идеята е добра.

— Естествено. Родителите ми знаят ли нещо за това?

— О, не. Нищо няма да им казвам. Не те трябва да вземат решение. А ти и аз.

Тя вдигна поглед към него. Профилът му беше силен, изглеждаше още по-силен от замисленото му изражение.

— Аргументите ми са добри, Спенсър. Знаеш, че са добри.

— И докъде стигат. Далеч не държат сметка за някой важни въпроси.

— Като? — изненадана го попита Джена.

Беше сигурна, че е обхванала всичко. През последните няколко месеца не беше мислила за нищо друго.

— Моралните съображения от моя страна. Нямам намерение да имам дете, но ако се съглася да ти помогна, това ще бъде и мое дете, плът от плътта ми, жива моя плът в света. Пък и самонадеяно е от твоя страна да твърдиш, че не ме искаш да се въртя наоколо, но не мислиш ли, че аз ще се чудя какво става с детето? Не мислиш ли, че може да изпитвам някаква отговорност към него?

— Освобождавам те от всякакви отговорности. Ще извадя документи в този смисъл, ако искаш.

— Не ме разбираш. Проблемът съм аз — той се плесна по гърдите с обувката. — Това, което е вътре в мен. Не съм направен от дърво. Една от причините, поради които не искам дете, е, че не съм добър кандидат за родител. Работата ме води по целия свят. Никога не се задържам на едно място повече от няколко месеца поред. Ходя, където си искам, когато си искам и така ми харесва. Ако имах деца, щях да се чувствам виновен.

— Няма нужда да се чувстваш виновен. Основните правила в случая ще бъдат различни. Ще си свършиш работата и ще забравиш.

— Стига, Джена — отряза я той и ускори крачка. — Ами ако се разболее? Ами ако детето развие нещо? Да не ме мислиш за безчувствен? Ами ако, не дай Боже, се нуждае от някаква трансплантация? Мислиш ли, че бих могъл да пренебрегна това? И преди всичко да не забравяме практичния въпрос с твоето забременяване! Лекарят ти може да има стандартна процедура, но според това, което ти каза, се изисква аз да бъда тук по времето, когато ти овулираш. Така ли?

— Да — каза тя, стараейки се да не изостава от него.

— Добре, ами ако не съм? Искаш прясна сперма, но ако съм някъде по средата на света.

— Флорида не е по средата на света. Каза, че известно време ще бъдеш в Кийз.

Той се спря и я изгледа намръщено.

— Затова ли ме разпитва? Нарочно ли ме накара да ти го кажа, за да подсилиш аргумента си?

— Не, аз…

— Аргументът ти съвсем не е подсилен.

Той тръгна отново.

— Трябва да съм тук, за да дам прясна сперма точно в момента, когато ти овулираш, което означава, че трябва просто да си седна в малката стаичка и да си свиря някаква весела мелодия. Ами ако не заченеш? Ами ако не забременееш от първия път? Гарантира ли резултати стандартната процедура на лекаря ти?

— Разбира се, че не — каза Джена и се изкатери по стъпалата към моравата само малко зад него. — Може би ще е необходимо да мине известно време.

— Малко? Два месеца, три, четири?

— Може би.

— И от мен се очаква всеки път да долитам тук и да си върша малката работа?

— Моля те за услуга, Спенсър. Услуга.

— Ей, къде сте? — провикна се Каролайн, която тръгна към тях през моравата, точно когато те изкачиха стълбата. — Помислихме, че сте се удавили.

Спенсър изломоти нещо подигравателно, но не отблъсна сестра си, когато тя го прегърна през кръста. Това не означаваше, че гневът му изцяло е преминал.

Очевидно кисело, той попита:

— Честно, мислиш ли, че бих се съгласил на това, Каролайн?

Каролайн тревожно погледна Джена, която се беше спряла от другата й страна.

— Побесня ли?

— Не побесня — измърмори Джена. — Просто има нужда още да бъде убеждаван.

Каролайн веднага поде въпроса и се обърна към брат си.

— Намирам идеята за чудесна. Не само мама и татко искат да имаш дете. Аз също искам. Липсваш ми, когато те няма, а те няма през цялото време. Ако имах един малък Спенсър, на когото да бъда леля, щях да бъда на седмото небе. А ако най-добрата ми приятелка е майка на племенника или племенницата ми, ще бъда още по-щастлива.

— Да, и мислиш, че родителите ни ще се примирят с това? Те ще настояват да се оженя за Джена и да дам име на бебето.

— И дума да не става.

Джена се намеси така енергично, че два чифта очи на Смит я стрелнаха. Тя погледна право в Спенсър.

— От самото начало ви казах, че не искам да се омъжвам и не се шегувам. Не искам съпруг, не искам роднини, не искам леля или баба и дядо за моето дете. Не искам пари и не искам име. Моето бебе ще бъде Макю. Колкото и да обичам родителите ти, ако започнат да настояват за женитба, ще се боря с тях дори още по-ожесточено, отколкото с теб.

— Така ли? — попита я Каролайн, явно разочарована.

— Казах ти, че така ще бъде, Каролайн. Още в самото начало, още първия път, когато ти го споменах, това беше едно от основните изисквания. Аз не — искам — да се — омъжвам. Искам само бебе.

— И това ни връща на въпроса, който аз повдигнах — каза Спенсър. — Ами ако не заченеш веднага? Не мога да притичвам тук месец след месеци да пълня малки бурканчета с…

Каролайн го прекъсна.

— Ах, мисля, че чувам Ани да вика.

Тя пусна Спенсър и се приближи към Джена.

— Харесва ми панделката ти. Напомня на Милано. Може би нещо като продукт на Армани?

Тя махна с ръка и си тръгна.

Джена бавно развърза вратовръзката и я подаде на Спенсър.

— Вятърът тук не е толкова лош. Благодаря.

— Трябваше да я оставиш. Изглеждаше малко лекомислено. Но пък — очите му се впериха в нейните — ти не си от този тип. Ти си скована, консервативна и благоприлична. Не мога да повярвам, че мислиш да имаш извънбрачно дете.

— Какъв старомоден израз.

— Описва това, което правиш.

— Много жени го правят.

— Жени с твоето положение?

— Някои.

— Много дръзко.

Тя не мигна.

— Добре, аз съм дръзка.

— Не бих си го помислил за теб.

— Много хора не биха, но всъщност мен не ме е грижа. Искам дете. И съм готова да бъда дръзка, за да го получа. Ще ми помогнеш ли?

Той направи гримаса.

— По дяволите, Джена, не знаеш какво искаш.

— Знам. Аз…

Прекъсна я бащата на Спенсър, който се провикна към тях, докато прекосяваше моравата, запътен към сина си.

— Ела, да се видиш с Уотсънови, Спенс. Цял следобед питат за теб, а скоро си тръгват.

Сложи ръка на рамото на Спенсър, което беше на едно равнище с неговото. Очевидно Спенсър беше наследил сините очи от баща си, но синьото на Джоу, както и косата му, бяха избледнели с възрастта.

— Те не бяха тук последния път, когато ти си беше вкъщи, може би няма да бъдат и следващия. К’во ще кажеш?

— Разбира се.

Джена му хвърли поглед, който казваше:

— Страхливец.

Той умишлено я изгледа продължително.

— Искаш ли да дойдеш, заедно да видим Уотсънови?

Джена вече се беше видяла с Уотсънови и й стигаше. Те бяха доста възрастни и много трудно чуваха. Разговорът с тях беше упражнение в безсмислие. Човек можеше най-много да се усмихва, да кима или да се смее в отговор на това, което казват, а тъй като повечето неща, които казваха, се основаваха на изопачените им представи за това какво останалият свят би трябвало да казва, срещата с тях често беше мъчителна. Джена си представи какво ще стане, ако я видеха заедно със Спенсър, и как изводите, които сигурно биха си направили, нямаше никак да й харесат. Още по-лошо, представи си как високо огласяват изводите си, нещо, което можеше да се очаква от тях.

— Благодаря — отказа тя, мило усмихната. — Но мисля, че ще отида да среша косата си. Толкова е разрошена.

— Ела при нас, когато свършиш — покани я старият Смит. — Изглеждаш добре до Спенс.

Умирайки малко вътрешно, Джена се завъртя, но не достатъчно, за да пропусне намръщения поглед, който й отправи Спенсър. Не беше изминала и две крачки, когато се сети, че той все още държеше обувките й. Тя се върна, той ги извади от джобовете си. Отдели се от баща си достатъчно дълго, за да й ги върне.

— Подушва нещо — измърмори той.

— Не от мен.

— Да не би Каролайн да е проговорила?

— Обеща да не го прави.

— Почне ли да настоява, изчезвам.

— Ако започне да настоява, кажи му да си гледа работата.

Спенсър изсумтя, напъха обувките в ръцете й и се върна при баща си. Без повече суетене Джена тръгна към къщата, но едва след като се изкачи по стълбата и се почувства сама, облегната на вратата на банята до спалнята на децата на Каролайн, сложи ръка на сърцето си, затвори очи и се опита да реши какво е постигнала.

Той не каза да.

Но не каза и не.

Тя спусна ръката към корема си, почувства го толкова лек. О, как искаше бебе. Копнежът беше дълбока вътрешна болка, тръпка на очакване, трепетна възбуда. Представи си утробата си, представи си как зародишът приема най-неопределени човешки форми, представи си го как се превръща в плод. Почувства сякаш гърдите й, а след това и сърцето й набъбват при тази мисъл, представи си как плодът се превръща в готово да се роди бебе.

Ако трябва, ще използва банката със сперма. Но топлината вътре в нея се разгоря особено силно, когато си помисли, че детето може да е на Спенсър.