Барбара Делински
Баща по желание (10)

Десета глава

— Пусни ме! — крещеше тя. — Спенсър, не можеш да постъпваш така с мен! Пусни ме!

Той продължи да ходи.

Кръвта й се качи в главата, почувства я дебела и тежка.

— Сериозно ти говоря, Спенсър!

Тя се вкопчи в ризата му, за да не се тресе, докато той ходи.

— Пусни ме!

Ръката му беше като силно стегнат каиш зад колената й. Държеше я здраво и й пречеше да рита. Не че тя щеше да рита. Изведнъж се почувства силно разтревожена — разтревожена, че самолетът не може да лети, разтревожена, че не могат да извикат помощ, притеснена, че Спенсър е ядосан, смутена, че е изрекла такива ужасни неща. Притесняваше се и за бебето, защото последното нещо, което искаше, беше да го изложи на риск, ако вече не го беше изложила. Тя си беше виновна, само тя. Ако не беше излъгала Спенсър, той нямаше да я покани да отидат на юг, а ако не я беше поканил, нямаше да заседнат на необитаван остров без изгледи да бъдат спасени.

Почувства се замаяна и много объркана, заплака. Притисна буза в гърба му.

— Спенсър, извинявай, съжалявам.

Думите едва бяха излезли от устата й, когато той се наведе и я пусна да слезе от рамото му. Когато видя сълзите й, изруга. Този път я взе на ръце и като притисна лицето й в шията си, я понесе навътре в острова, към края на пясъка, където започваше морската трева. Там растяха палмови дървета, които се виеха нагоре. По върховете им се образуваше чадър от палмови листа, а основите им се извиваха и разширяваха в гостоприемни клони. Спенсър възседна един и сложи Джена между краката си. С една ръка продължи да я прегръща и да я притиска близо до себе си.

— Не плачи, ангелче — каза той с прегракнал глас. — Не понасям, когато плачеш. Кълна ти се, по-скоро бих предпочел да чуя крясъците на диваци, отколкото твоето хълцукане. Шшшт. Хайде, Джена. Шшшт. Вече два пъти си ме гледала с насълзени очи — първия път, когато мислеше, че няма да ти дам сперма, след това, когато ти казах, че ще ти дам, и двата пъти сълзите ти ме трогнаха. А сега е цял потоп. По дяволите, би трябвало именно аз да съм разстроен. Бях наречен какво ли не.

— Знам — тя избърса сълзите си. — Съжалявам. Не трябваше да те наричам така. Сгреших.

Очите й отново се напълниха. Тя притисна още повече лицето си в ризата му, така че той да не го вижда.

Все още прегракнало, той каза:

— Няма защо да си разстроена. Не сме в опасност.

— Заседнали сме.

— Вероятно сме на не повече от сто и петдесет километра от Маями.

— Но не можем да отидем там.

— Е, и? На сигурно място сме, имаме провизии.

— Но за колко време? О, Спенсър, ако не бях аз, ти нямаше да бъдеш тук.

— Защо мислиш така? Така или иначе бях в Ню Йорк, трябваше да се прибера вкъщи.

— Но нямаше да обърнеш внимание на онзи уред и щеше невредим да се прибереш. Електрическата система гръмна едва след като се приземихме. Дотогава самолетът си летеше добре. Ти просто погледна към него, за да ми покажеш колко внимателен пилот си.

Тъй като той не каза нищо, тя продължи:

— Така ли е?

— Да, но това са напразни тревоги. Не съм притеснен, че сме тук, Джена.

— Но можем да си останем тук завинаги.

Тя си представи как ще роди бебето на плажа, без да знае какво трябва да прави. Имаше подготовката и опита на делова жена, а не на акушерка. Всичко, което беше прочела, се отнасяше за това как да забременее, а не как да роди. Не е била на лекар, откакто мензисът и не дойде. Очевидно не беше започнала и да посещава женски консултации.

— Няма да останем тук завинаги — смъмри я Спенсър.

— Откъде знаеш?

— Защото познавам тези острови. Самолети прелитат отгоре им през цялото време. Кръстосвани минават покрай тях. Чартъри преминават по тези води и се отбиват на някои острови като този, за да похапнат на плажа.

— В ураганния сезон? — попита тя невярващо.

— През всеки сезон, щом като си струва парите. Е, ако се надига ураган, не го правят. Но тази седмица не се очертава ураган, следователно някой ще ни намери.

— Преди да останем без храна?

— Никога няма да останем без храна. Освен бананите и рибата, имаме безкрайни запаси.

— Банани?

— В гората. Освен това имам съвсем нови риболовни съоръжения в самолета.

Джена си помисли, че на бебето може да му се харесат бананите, но нямаше начин да му хареса рибата. Тя я е мразила през всичките двадесет и три първи години от живота си. Разбира се, имаше намерение да кърми бебето дълго време и тъй като вече обичаше и банани и риба, вероятно въпросът за опасността от гладна смърт беше почти решен. Но не и други въпроси.

— Ами какво ще кажеш за всички хора вкъщи? — попита тя. — Сигурно ще предположат, че сме катастрофирали. Представяш ли си какво би означавало това за Каролайн и родителите ти? И компанията? Ще отслужват панихиди — тя изстена: — Ще бъде ужасно.

Той я притисна.

— Не юркай нещата, ангелче. Твоите хора не те очакват преди две седмици. Следователно дотогава няма да се тревожат, а моите хора не чувстват липсата ми много по-продължително време. Изчезвал съм преди и съм се появявал жив и здрав толкова много пъти изненадващо за всички, а това означава особено за семейството ми. Каролайн знае, че си с мен.

Джена й беше казала, че ще прекарат известно време заедно.

— Ще допусне, че съм направил точно това, което направих — че съм кацнал на необитаван остров, за да те имам само за мен в течение на две седмици.

Джена избърса сълзите си в ризата му.

— Предпочитам да не говориш такива неща.

— Защо не?

— Защото са сладки. А от теб не се очаква да бъдеш сладък. От теб се очаква да бъдеш нагъл, надут самохвалко.

Той разхлаби прегръдката си.

— Съжалявам, че те разочаровах, ангелче. Ей, защо не дойдеш с мен на разузнаване? Искам да видя с какво си имаме работа. Какво ще кажеш?

Тя вдигна поглед. Ако Спенсър изобщо се тревожеше дали някога ще се върнат в цивилизацията, това по нищо не личеше на лицето му. Изглеждаше сякаш просто е спрял на острова за една следобедна авантюра. Но авантюрата си беше негова работа. Вършеше си я добре. Обичаше да я върши.

За да му достави удоволствие, тя каза:

— Окей.

Той изтри последните следи от сълзи от лицето й и се усмихна:

— Това е моето момиче.

Помогна й да се изправи на крака и я поведе надолу по плажа.

Минаха покрай самолета, чийто двигател беше отворен на мястото, където той беше работил. Минаха покрай една дузина палми като тази, на която бяха седнали. Спенсър от време на време спираше, за да се вгледа в по-гъстата растителност, но едва когато стигнаха края на плажа, той я поведе навътре.

Джена искаше гората да е слисващо красива — така трябваше да изглеждат горите, помисли си тя, щом като си заседнал близо до тях. Но тук гората не беше красива. Не беше сигурна дали изобщо трябваше да я нарече гора. Храстите бяха почти с височината на Спенсър и неописуеми. Ако не бяха палмовите дървета, тя можеше да се почувства обратно на Роуд Айлънд.

Като навлязоха по-навътре, нещата започнаха да се уголемяват. Пътеката започна да става по-стръмна. Дърветата ставаха по-зелени и по-устремени към небето. Макар че Спенсър я държеше за ръка, Джена гледаше в краката си, за да не се препъне в пълзящите растения. Също така внимаваше за змии и други пълзящи неща, които, видеше ли ги, сигурно нямаше да й дадат покой да заспи. Когато Спенсър видя колко внимателно пристъпва и я попита, тя направо му каза от какво се страхува. Той я увери, че там няма змии и че ако има гущери, те са безопасни. За да покаже, че е прав, й посочи изчезващата опашка на такова същество, което, заяви той, се страхува повече от тях, отколкото те изобщо някога биха могли да се страхуват от него. Джена не беше толкова сигурна, но кимна.

Продължиха да вървят. Маратонките им не издаваха почти никакъв звук по земята в гората на фона на жуженето на насекомите, от време на време се чуваше крясъкът на някоя птичка. Спенсър й посочи различни форми на растителност, но изглеждаше, че се ослушва. Когато стигнаха до открито място, той широко се усмихна. Победоносно каза:

— Помислих си, че подуших вода.

— Подушил си?

И наистина през мястото течеше малко поточе.

— Инстинкт.

Той коленичи до поточето, с шепа загреба вода и отпи. С поглед прикани Джена да се присъедини към него.

Тя беше жадна и й беше много топло. Коленичи и пи до насита от бистрата прясна вода, след това наплиска лицето, врата и китките си.

Спенсър я наблюдаваше.

— Тук е горещо. Въздухът не се движи както на плажа. Искаш ли да се връщаме?

— Не, ако ти искаш да изследваш още.

Тя не искаше да го спре, всъщност от ходенето се чувстваше добре. Нямаше ден, в който не би предпочела да ходи, вместо да лети. А в точно този конкретен ден ходенето освобождаваше тялото й от напрежението от летенето и от преждевременното кацане.

Но Спенсър беше решен да се връщат.

— Ще изследвам повече друг път. Гладен съм.

— Ти винаги си гладен — каза тя, но като огледа дългата му стройна фигура през дрехите, си спомни как усещаше тялото му в мрака и се усъмни дали имаше и грам тлъстина по него.

— Ти не си ли? — попита той.

— Невинаги.

— А сега?

— Малко.

Всъщност беше малко повече от малко гладна. Умираше от глад. Чудеше се дали това има нещо общо с бебето и се молеше да не е така. Хранителните им наличности бяха ограничени. Въпреки обещанията на Спенсър за неограничено количество банани и риба, тя трябва да внимава какво яде. Ако се храни разумно и диетата й е балансирана, бебето ще се чувства добре.

Разходката обратно до плажа изглеждаше по-кратка. Помогнаха им нанадолнището и бризът, който все по-често се усещаше с приближаването на водата и намаляваше въздействието на горещината.

Спенсър се обяви за главен готвач. Като заяви, че част от храните, които носи, могат да издържат кратко време без хладилник, направи два пищни сандвича с шунка и сирене на кроасани, купени от манхатънска пекарня, не откъде да е, помисли си Джена. За десерт от хладилната чанта извади шоколадов кекс. Там имаше още шест кашона с бира и вода „Евиан“.

— Ей — каза Джена, като огледа хладилната чанта и съдържанието й, — когато засядаш, го правиш със стил.

И със стил го направиха. Ядоха на голяма плажна хавлия в сянката на група палми, чиито листа и клони потрепваха на бриза. Звукът беше спокоен като нежния ритмичен шум, който издаваше морето, като се разплискваше на брега. Джена затвори очи и се вслуша, почти можеше да забрави, че е заседнала на необитаван остров за неопределено време.

Почти. Но не съвсем. Всеки път, като се сетеше за това, отново я обземаше безпокойство. Едно е да знае, че е тук, за да кажем, три дни или дори седмица. Това би могла да понесе. Но неопределено време? Мисълта я плашеше.

Очевидно Спенсър не споделяше страха й. В момента, в който се нахрани, той се излегна по гръб, с рамо докосвайки бедрото й, сгъна ръце на кръста си, кръстоса глезени и заспа. Изглеждаше съвършено спокоен, напълно отпуснат и явно доволен.

Докато спеше, Джена го изследва, тъй като никога преди това не е имала възможност да го направи. Полюбува се на стъпалата му, сега боси. Погледът й тръгна нагоре по дължината на обраслите му с косми крака до шортите, които така прилепваха на слабия му ханш, че сексът му изпъкваше. Погледът й са задържа там дълго време, преди да го отмести нагоре към тениската, която се разширяваше заедно с гърдите му, до врата, след това до лицето му. По челюстта му се забелязваше началото на тъмна сянка. Чудеше се дали ще се обръсне, докато са там. Чудеше се дали ще се окъпе в океана. Чудеше се дали ще си подстриже косата, ако порасне и се сплъсти.

По дяволите, не беше бръснарка, както не беше и акушерка. Никога не е била гърлскаут. Никога не е ходила на лагер. Когато ставаше дума за неща на открито, тя имаше желанието, но не и опита. В този смисъл мисълта за това, което ги очакваше през следващите няколко дни, може би седмици или месеци, я уплаши.

Разтревожи се, че Спенсър не изпитваше нищо подобно. Просто си изяде обяда и заспа, сякаш нямаше нищо друго по-смислено да прави. А имаше! Трябваше да работи по самолета. Твърдеше, че няма нужните резервни части, но навярно с достатъчно човъркане нещо ще потръгне. Би могъл поне да опита.

А пък ако не искаше да се занимава с двигателя, можеше да направи инвентаризация на провизиите, за да ги разпределят. Едно е да получиш огромни сандвичи и шоколадов кекс през първия ден от засядането им на този пустинен остров, ако не за друго, то поне, за да се повиши духът им. Но ако продължат да се хранят така безгрижно, може би след две-три седмици ще съжаляват.

А ако не иска да прави инвентаризация, би могъл да построи някакъв заслон. Самолетът може да е достатъчен, за да ги приюти по време на кратка буря, но там очевидно не биха могли да спят. Няма да могат да се изтегнат. За по-дълго време им трябваше повече пространство. Тя би се заела с това, ако имаше някаква представа какво да прави, но нямаше. Животът при сурови условия си беше специалност на Спенсър, не нейна. А Спенсър си спеше здраво като дете и тя не би го събудила, дори ако за това трябваше да плати с живота си.

И продължи да размишлява. Загледа се във ведрото му лице и се учуди как един мъж може толкова спокойно да приеме съдбата си. Тя прехвърли погледа си към морето и огледа хоризонта. Кръстосвачи минавали оттук, й беше казал той. Чартъри идвали за барбекю. Но тя не видя нищо, което и най-малко да напомня на лодка, а колкото до прелитащи отгоре самолети, небето беше ясно синьо и празно. Хрумна й, че откакто се приземиха преди около три часа, не е чула никакво бръмчене на друг самолет.

Толкова за непрекъснато прелитащите отгоре самолети.

А Спенсър продължаваше да спи.

Тъй като почувства нужда да прави нещо, Джена скочи и се запъти към плажа. Движеше се по края на пясъка, близо до тревата, където имаше струпани парчета от плавеи. Събра пълен наръч, отнесе го обратно, оформи купчина на най-високото място на пясъка близо до самолета, където приливът не можеше да стигне. Ако на разсъмване или смрачаване, или през нощта, минеше самолет или лодка, ще им трябва сигнален огън. Дори човек, който никога не е бил на лагер, знае това. Спенсър имаше кибрит. Сега имаха дърва.

Като от време на време намръщено поглеждаше към Спенсър, тя усети прилив на сили и се почувства доволна от собствената си ефективност. Напред, назад, продължи обиколката си, докато натрупа значителна купчина дърва. Тогава за нещастие й хрумна, че ако завали, дървата ще се намокрят и ще станат безполезни. Затова наръч по наръч ги пренесе и натрупа под самолета. След всичко това шортите и ризата й вече бяха мръсни, беше олющила лака от върха на два нокътя на ръцете си, косата й се беше измъкнала от фибите и свободно се спускаше, а тя бе потна. Но поне някой беше свършил нещо практично, помисли си тя, след това се завъртя, като чу гръмкият глас на Спенсър да нарушава спокойствието на острова.

— Какво правиш? — подскачаше с разгневено изражение на лицето си. — След като електрическата система не е наред, не значи, че нищо не е наред. Какво по дяволите ще постигнеш, ако го изгориш?

— Няма да го изгоря — сопна се Джена, — макар че би трябвало, заради всичко, което ни причини. Събрах дърва и ми се стори, че това е единственото подходящо място да ги складирам, за да не се намокрят, ако завали. Ако нещо мине оттук, добре е да има сигнален огън.

Гневът му незабавно се стопи. Той прокара ръка по лицето си, сякаш чак сега се събужда, след това през косата си.

— Правилно разсъждаваш.

Той я изгледа по-отблизо, леко усмихнат.

— Наистина правилно разсъждаваш. Гордея се с теб, Джена.

Усмивката му не й хареса. Намекваше, че е изненадан от това, че тя има глава на раменете си, и й прозвуча по-надменно от всякога.

— Е, все пак тук наоколо някой трябва да мисли.

Тя размаха ръка към хавлията.

— Ядеш до претъпкване, след това заспиваш толкова дълбоко, че е нужна цяла армия да те събуди, а междувременно спасителите ни могат да минат и отминат.

Той въздъхна.

— О, пак си се разсърдила?

— Някой трябва да се разсърди, иначе никога няма да се измъкнем оттук!

— Защо да бързаме?

Тя посочи натам, накъдето мислеше, че е домът й, макар че не беше сигурна накъде е север.

— Там си имам живот. Неща, които да правя. Не мога да прекарам следващите няколко години от живота си, като се храня с банани и риба на някакъв тропически остров.

Той отегчено въздъхна.

— Не е тропически. Дори не сме в Карибско море. Това е Атлантикът.

Тя изви едната си вежда.

— По-често ли биват спасявани хората в Атлантика, отколкото в Карибско море?

— Хайде, Джена.

— Искам да бъда спасена — обяви тя. — Не съм закоравяла авантюристка като теб. Не съм свикнала да бъда в такива несигурни ситуации като теб. Ти обичаш мистериозното, предизвикателното, но не и аз. Аз обичам сигурността. Аз обичам да знам къде ще бъда след един месец.

Тя леко поклати глава.

— Не мога да приемам нещата така, както дойдат, като теб. Не мога просто да се обърна, да заспя и да чакам съдбата да решава. Трябва да правя нещо.

Той наведе глава, докато погледите им се изравниха и тъжно каза:

— Но няма какво да се прави.

— Можеш да накладеш огън.

— Не посред бял ден. Освен това в самолета имам сигнална пушка. Един изстрел е достатъчен, ако нещо мине оттук.

Известно време тя мълча.

— Имаш сигнална пушка. Аз прекарах половината следобед да събирам дърва за огън, а ти имаш сигнална пушка. Чудесно!

Тя се завъртя и мина покрай хавлията.

— Можеше да ми кажеш.

Отпусна се в основата на палмата.

Той я последва.

— Не ме попита.

— Как можех да те попитам? Ти заспа.

— Е, бях изморен. Да не мислиш, че само ти си напрегната? Може би, просто може би, приземяването и за мен беше трудно.

Джена не беше в настроение да го съжалява.

— Това не ми допада. Ти разцъфтяваш от опасността. За десетте години, които загубих по време на приземяването, ти вероятно спечели пет.

— Ако съм спечелил, ти доста бързо ми ги отнемаш. За Бога, Джена, отпусни се — измърмори той и започна да разкопчава ризата си. — Това не е краят на света.

Погледът й попадна на гърдите му, които бързо се разголваха.

— Какво правиш?

— Ще плувам. В случай че не си забелязала, тук е горещо.

— Не си работил толкова усилено.

— Не работя усилено, освен ако няма добра причина да го правя, а причина няма. Не тук. Не сега.

Той измъкна ръцете си от ръкавите и захвърли ризата настрани.

— Имаме провизии и подслон, и цялото време на света.

Той разкопча шортите си.

— Ако искаш да пошеташ тук наоколо и да се погрижиш за всевъзможни дребни домашни неща, не се стеснявай.

Той смъкна шортите и гащетата си, и ги изрита настрани.

— Само не ме моли за помощ — Гол-голеничък и без да изпитва никакъв срам, той сложи ръце на кръста си. — Аз съм първият, който би приготвил ядене, или би построил палатка, или би изкопал тоалетна, но отказвам да си търся друга работа. Нямам нужда от рутина. Нямам нужда от работа, за да бъда щастлив. И тъй като съм заседнал тук, възнамерявам да се възползвам максимално от това. Смятам да се забавлявам.

Джена преглътна и се размърда на мястото си.

Отчаяно се опитваше да задържи погледа си над врата му, но все повече усещаше въздействието на това, което се намираше по-надолу. Беше го докосвала. Познаваше усещането на твърдата възбудена плът там.

— Продължавай — насърчи я той. — Виж, аз не се срамувам.

— Това е очевидно — каза тя, но задържа погледа си в неговия. Това, което видя там, беше не по-малко вълнуващо от това, което виждаше надолу от кръста му. Тези сини очи излъчваха. Те изведнъж се изпълниха с някаква палавост, която вещаеше опасност, гравирана в сребро, и те се приближаваха. С плавни, целенасочени движения той се приближи, наведе се и постави ръцете си от двете страни на ханша й.

Приятно усещаше дъха му в бузата си.

— Предизвиквам те, Джена, предизвиквам те да ме погледнеш.

Той остана наведен, с устни се заигра с ухото й.

Неспособна да окаже съпротива, тя погледна надолу по тялото му. Гърдите й се стегнаха при гледката.

Той бавно се изправи и отстъпи крачка назад. Тя продължи да го гледа, любопитна и замаяна, впечатлена, възбудена.

— Каня те, Джена — долетя тихият му глас. — Каня те, да се съблечеш и да плуваш с мен.

Погледът й се върна на лицето му и всичко, което видя там, беше само още по-настоятелно предизвикателство.

— Ще се осмелиш ли да ме оставиш да те видя гола?

Сърцето й биеше тихо и бързо, дребно животинче, уловено между страха и желанието. Тя пак преглътна.

Гледаше го с широко отворени очи.

След това той я стрелна с поглед като котарак, обърна се и тръгна към водата. Спокойно се провикна през рамо:

— Знаеш къде да ме намериш.

Тя се разтрепери, като го видя да си тръгва. Вече го беше виждала гол отзад, но не когато слънцето огрява бронзовата му кожа и не когато на фона на блесналата вода така ярко се очертава високата му източена фигура. От това великолепие дъхът й секна.

За да възстанови дишането си, тя се наведе напред и обгърна колената си. От тази поза тя го проследи, докато влизаше във водата. Той ходи, докато вълните достигнаха бедрата му, след това се гмурна в плиткото и със силен замах на ръцете си започна да се отдалечава от брега.

Той беше прав, тя го знаеше. Не искаше да го признае, защото собственият й успех в живота се дължеше на анализирането на ситуациите и на действията, но при сегашната ситуация нямаше какво толкова да се прави. Ако Спенсър смяташе, че човъркането на двигателя можеше да им помогне донякъде, той щеше да го направи. Тя вярваше, че той познава самолета си до най-малка подробност. След като каза, че ще останат тук, докато получат части, значи беше вярно.

Тогава какво би трябвало да направят междувременно? Не много. Можеха да седят и да се терзаят за положението или да се възползват максимално от него. Тя отмести погледа си от тъмната му глава и от ръцете, които уверено загребваха водата, и се вгледа в околността. По свой начин островът беше красив. Не така пищен като някои от островите, които вече е посещавала, но си имаше естествена привлекателност. Беше тих и спокоен. Пясъкът беше мек и бял, водата прозрачно тюркоазна. Въздухът беше чист, бризът — освежаващ. Ако искаше уединено място, където да бъде със Спенсър, едва ли можеше да поиска нещо повече.

Опасността беше там, същата опасност, която присъстваше от деня, в който Спенсър съобщи, че ще стане баща на детето й. Джена винаги бе изпитвала известно страхопочитание към него. От първата нощ, която прекараха заедно, тя се страхуваше, че страхопочитанието може да премине в нещо по-дълбоко. И така стана — то премина в нещо толкова дълбоко, че тя, която никога никого не беше лъгала, излъга, че не е бременна, за да може да прекара още известно време с него.

Ще отиде ли лъжата напразно? Ще пропилее ли тя времето си в тревоги да се върне в цивилизацията? Или ще му се довери изцяло, ще му повярва, че ще се върнат и че ще прекара добре с него тук?

Накрая вероятно щеше да го заобича още повече. Сега точно оттам идваше опасността. Ако това се случеше, страданието й щеше да бъде още по-голямо, отколкото ако приключеха тук всичко и всеки си тръгнеше по пътя. Но и в такъв случай тя ще има спомените, които да я топлят, и един ден да разкаже на детето си за атмосферата, при която е било направено.

Тя погледна пак към водата. Сега Спенсър плуваше брус успоредно на брега. Докато го гледаше, той се обърна по гръб. Мускулестите му ръце една след друга замахваха уверено в ритъм. Очевидно беше отпуснат и му беше приятно. И тя искаше да се отпусне. Ако единственото нещо, което можеше да има, са спомените, тогава, по дяволите, тя ги искаше.

Стана и започна да се съблича. Подреди дрехите си на спретната купчинка, припомняйки се навици, които трудно се нарушаваха — като спретнатост и скромност. Спенсър сега плуваше кроул по корем, следователно не можеше да я види. Но докосването на бриза по голата й кожа я накара остро да почувства голотата си, също като целувката на слънцето по моминските й форми, когато пристъпи във водата. Тя се движеше по-бързо от Спенсър, търсейки убежището на вълните. Водата беше топла като във вана. Тя се потопи и изскочи с глава, отпусната назад. Косата й се отметна назад от челото й и се спусна по раменете й, малкото фиби, които бяха останали в нея, се изгубиха в прибоя. Тя се отблъсна, за да се отдалечи от брега, след това тръгна по водата, докато зърна Спенсър. Той плуваше към нея с глава над водата. Прибоят му помогна. Той не откъсваше поглед от нея.

Тя продължи да гази напред. Когато той се оказа на една ръка разстояние от нея, спусна краката си и стъпи на дъното. Докато те леко подскачаха един пред друг, очите му й задаваха безмълвен въпрос, след това се спуснаха до повърхността на водата, за да потърсят отговора. На Джена й трябваше само да погледне през вълните към космите, които ясно се виждаха по гърдите му, за да разбере какво вижда той.

Изтласквайки се с целенасочени ритници, той се приближи и прокара ръцете си по раменете й, надолу по гърба й и по ханша й. Като установи, че тя няма дори долнище на бикини, синьото на очите му сякаш оживя с морето. Тя прикова своите в неговите, за да добие смелост, от каквато се нуждаеше.

— Дръж се за раменете ми — настоя той.

Същевременно леко я подбутна по ханша нагоре към повърхността. Когато тя се оказа по гръб, той започва с брус да я придвижва назад. Нито за миг погледът му не се откъсна от нейния.

Тя разбра точно кога той беше в състояние да се изправи. Докосна с крак дъното на океана, след това още веднъж ритна и продължи още малко да плува, така че когато този път се изправи, водата му идваше до средата на гърдите. Когато краката й започнаха да потъват, той я привлече към себе си.

Тя обви здраво ръце около врата му и затвори очи. Точно това искаше — близостта, да чувства тялото му до своето, силата на ръцете му около себе си. Чувстваше се сигурна и харесвана. Чувстваше, че я иска този, за когото беше определена, за когото беше дошла, абсолютно неразкрасена.

Той продължи да ходи, докато водата достигна до кръста му. Като се пресегна назад, той освободи ръцете й от врата си и я пусна да стъпи. Погледът му се спусна до гърдите й, които плуваха точно над повърхността на водата. Лицето му потъмня от желание.

Той не промълви и дума. Нямаше и нужда. Очите му я докосваха с обожание, което й даваше кураж да го остави да я гледа до насита, а когато куражът я остави, дойде удоволствието. Това я изненада. Не очакваше да почувства удоволствие, когато той я гледа. Не очакваше да се чувства горда или възбудена, но изпитваше и двете.

Той извади ръцете си от водата и с връхчетата на пръстите си докосна гърдите й. Очерта заоблеността им, след това ги обхвана с длан и даде пълна свобода на пръстите си. Те се хлъзгаха по мократа плът, първо от външната страна, след това постепенно все по-навътре, докато накрая, когато Джена за малко не изгуби и ума и дума от възбуда, покриха зърната й.

Тя дори не се опита да потисне звукът на болезнено удоволствие, който се изтръгна от гърлото й. Спенсър я гледаше, както се гледа жена. Докосваше я, както се докосва жена. Фактът, че тя се провикваше като жена, беше нормално и приемливо, дори желателно, ако изражението на удоволствие по лицето му изобщо казваше нещо. Той спусна ръцете си до бедрата й и я придвижи напред, докато от водата се подадоха първо ребрата й, след това кръстът й, след това пъпът й. Той се спря, за да наблюдава как морето я докосва. Разтвори пръсти и раздвижи длани. Придвижи я още няколко крачки, докато се появиха бедрата й и застана с поглед дълго време прикован в тъмния триъгълник в мястото, където те се съединяваха.

— Повече никога не се крий от мен, Джена — измърмори той. — Твърде си красива, за да играеш тази игра.

Тя не можеше да говори, не можеше да откъсне очи от лицето му. Това, което виждаше там, беше всичко, което някога е могла да желае и макар и да не се лъжеше, че това може да продължи и след престоя им на острова, сега изцяло се отдаде на насладата. То й даде увереност да се вдигне на пръсти и първа да предложи продължителна, задушевна целувка, каквато никога не е харесвала с други мъже, още по-малко е била способна самата тя да даде.

Той я възнагради, като се спусна на колене на прибоя и я привлече на скута си. Тя го усети да нараства вътре в нея и да изпълва болезнената й празнина и там, където океанът нежно се заиграваше около краката им, той я люби така, както никога не беше мечтала да бъде любена. Тя широко отвори устата си за неговата, отвори тялото си за неговото. Не й се струваше, че получава или дава достатъчно, и когато и двамата стигнаха кулминацията, когато острите им провиквания преминаха в по-меко стенание от удоволствие, тя знаеше, че е взела правилното решение.

Докато бъдат на острова, тя ще принадлежи на Спенсър. Той беше илюзията, която тя никога не е дръзвала да храни. Дори и на края да има болка, сега ще се отдаде на удоволствието. Дължеше го на Спенсър като благодарност, че й даде дете. Дължеше го на детето, заради източника на спомените за баща му, които да топлят дългите зимни нощи. Но най-много от всичко го дължеше на себе си. Тя беше жена. Да бъде майка на дете е една възможност за реализация, а да бъде със Спенсър — друга.