Барбара Делински
Баща по желание (6)

Шеста глава

В неделя сутринта Джена се събуди с аромата на Спенсър в леглото си. Тя зарови лице във възглавницата и я вдиша. Претърколи се заедно с възглавницата и, все още със затворени очи, я прегърна и се замисли за събитията от предишната нощ.

Вътрешностите й горяха. Сложи ръка на корема си и се зачуди дали вече там вътре няма наченки на бебе. Тази мисъл я върна на земята, сети се какво трябва да прави. Взе термометъра от нощната масичка и го сложи под езика си. След пет минути, доволна го върна в калъфчето му.

Моментът беше добър, яйчниците й се готвеха да освободят яйце и цяла армия от сперматозоиди го чакаха, за да го оплодят. Условията бяха оптимални. Докторът ще бъде доволен.

Тя леко се усмихна, отпусна се назад и в този миг се почувства по-спокойна от когато и да било. Отхвърли чаршафите настрани, изпълзя от леглото и се запъти към банята.

Когато излезе, беше си взела душ, завила отзад косата си на масур и гримирала — нещо, което нормално едва ли щеше направи някоя мързелива неделя вкъщи. Но тази неделя нищо не беше нормално. Имаше си гостенин, когото искаше да впечатли със самоувереността, зрелостта и положението си. За целта тя отхвърли обичайните шорти и тениска и избра по-изискан чифт тесни бели панталони, дълга моряшка блуза, която препаса с колан около ханша си, и спортни обувки с ниски токове.

На вратата се ослуша, за да долови някакви звуци от Спенсър, но не чу нищо. Предишната вечер дълго остана буден — чу го да се движи из къщата и допусна, че сега още спи. Доволна, че е така, тя на пръсти се спусна надолу по стълбите и влезе в кухнята, където, колкото се може по-тихо, сложи кафето да се вари. Точно беше поставила капака и се обръщаше, когато внезапната поява на едра фигура я накара да подскочи.

Задъхано, тя притисна ръка на сърцето си.

— Не те чух.

Стоеше там на входа бос, облечен със стара фланелка и гащета. Тъмна брада беше набола по челюстта му, което донякъде убиваше въздействието на белега. Изглеждаше сънлив, раздърпан и страшно привлекателен. Изглеждаше безупречно мъжествен — толкова много, че дори и ако не беше усетила миризмата му в чаршафите, дори и ако не беше мислила за него под душа, дори и ако не беше била толкова интимна с него предишната нощ, щеше да почувства силата на привличането му. Помогна малко това, че клепачите му бяха полузатворени. Ако това електрическо синьо беше широко отворено, тя щеше да се разтопи на място. И без това бузите й пламтяха достатъчно.

— Искаш ли омлет? Имам страхотен чедар „Върмонт“ за него. Или шунка. Или лук. Или всичко това.

Тя се изправи, отстъпи половин крачка назад и се удари в него. Рязко завъртя глава, с поглед вдигнат към него.

— Извинявай. Не те чух да се приближаваш — надникна в хладилника. — Ако предпочиташ кифлички или топено сирене… Имам, ако искаш омлет и кифла…

— Джена.

Тя сложи кутия с портокалов сок на плота.

— Хмм?

— Погледни ме.

Тя му хвърли нов бърз поглед, преди да се върне към маслото.

— Може би палачинки?

Той сложи ръце на раменете й и я завъртя.

— Джена, погледни ме.

Това беше последното нещо, което тя искаше да направи. Погледнеше ли го, щеше да възстанови картината от случилото се в леглото, а тази картина щеше да я смути. Но нали не беше страхливка. Мобилизирайки цялото си хладнокръвие, което й отиваше толкова добре, бидейки президент и председател на борда на „Макюз“, тя вдигна брадичка и срещна погледа му.

— Все още си смутена — обвини я той.

— Малко.

— Но защо?

Тя знаеше, че той е учуден. Какво означаваше малко секс за него? В живота си той е правил секс е повече жени, отколкото тя е имала срещи с мъже. Той се чувстваше по-свободен с тялото си, по-уверен в него, отколкото тя някога щеше да бъде със своето.

Той нямаше да разбере неудобството, което тя изпитва от това, че той е големият брат на Каролайн, ужаса, който я обзема, като се сетеше, че той е световноизвестен авантюрист и писател. Той беше по-голям от живота и макар че тя беше преуспяваща и опитна в собствената си сфера, тази сфера беше тясна. Неговата не беше.

Но тя не искаше да се впуска във всичко това. Затова каза:

— Съпругът на една от добрите ми приятелки е гинеколог. Шарън не може да разбере защо не го използвам, но няма начин да го направя. Някои неща изискват безпристрастност. Ако Дон беше моят лекар, всеки път, когато го срещна — независимо дали е на гости тук, на парти другаде, на кино, в пощата или в супермаркета, аз ще знам — и двамата ще знаем — какво е видял и докоснал. Ще се чувствам ужасно неудобно — тя се спря, след това добави: — Сексът с теб е нещо подобно. Ти не си ми любовник. Ти си моят… моят… Не знам как да те нарека.

Спенсър се намръщи.

— Аз не видях кой знае колко много. Беше тъмно.

— Но докосна.

— И ми хареса — той леко я разтърси. — Следователно няма причина да се чувстваш неудобно. Трябва да се гордееш, Джена. Това, което изпитах миналата нощ, наистина беше чудесно!

Искаше й се да му повярва. Искаше й се да вярва, че не го казва само, за да поддържа духа й. Беше способен на това, тя го знаеше. Виждала го бе как окуражава Каролайн, когато, малко след сватбата й, тя беше убедена, че бракът й е катастрофа. Иронично, като се знае, че за себе си той е против брака, но успя добре да се аргументира защо тя трябва да прояви търпение, разбиране и да постигне компромис. Каролайн го послуша. Бракът й оцеля след трудното начало и укрепна.

О, да, Спенсър можеше да бъде убедителен. Джена искаше да повярва всяка изречена от него дума. Но някак й се струваше, че няма да е разумно. Една жена можеше да свикне с подобни хвалби, а Спенсър скоро щеше да си тръгне.

С тази мисъл тя каза:

— Наистина съм ти благодарна за това, което правиш, Спенсър. Надявам се, че знаеш колко много съм ти благодарна. Бебето ми ще бъде чудесно, за което трябва да благодаря на теб.

Сините му очи я смъмриха за това, че се опитваше да смени темата.

— Можеш да ми благодариш, като се отпуснеш, когато съм наоколо. Можеш да ми благодариш, като от време на време изглеждаш малко раздърпана. Нямаше нужда толкова да се докарваш.

— Не съм докарана.

Той я огледа.

— Копринена блуза? Коса, прибрана отзад на масур? Грим? — предизвика я той с набръчкано чело. — В неделя сутрин?

Тя мълчеше, чувствайки се виновна.

— Знам какво правиш, Джена. Опитваш се да продължаваш да поддържаш чувството, че всичко е бизнес, но някои неща нямат нищо общо с бизнеса и това е едно от тях. Вярно е, че правим нещо необичайно. Това е споразумение, нещо, с което се съгласихме за конкретна цел, но не означава, че трябва да бъде студено и делово. Не можеш да бъдеш безпристрастна с подобно нещо. Намесени са чувства, емоции — той отново леко я разтърси: — Няма да допусна те да те задушат, чуваш ли?

— Няма как да не чувам — каза тя тихо.

— Но ще слушаш ли?

— Ще се опитам.

Продължи да я гледа още минута, преди примирено да вдигне ръце.

— Добре. Звучи добре.

Тя не очакваше толкова лесно да я пусне. Фактът, че го направи, я стресна.

— Е, какво искаш за закуска?

Без дори за миг да се замисли, той бързо изрече:

— Омлет с пълнеж, плюс кифла, но никакви палачинки. Мога да помогна с омлета. От години го правя за себе си.

Тя не се изненада. Спенсър беше най-независимия мъж, когото познаваше.

— Може да е така, но си в моята къща, мой гост и ми правиш страхотна услуга. Снощи не ме остави да платя за вечерята. Най-малкото, което мога да направя, е да приготвя закуска. Освен това ако не ме оставиш да го направя, никога няма да разбереш каква готвачка ще бъда за детето ти.

Тя разбра, че е била убедителна, когато той отново вдигна ръце и този път се предаде:

— Приготви ми закуската. В това време ще си взема душ. Веднага след като се нахраня, трябва да работя.

Джена не беше сигурна какво е очаквала, но сигурно не е очаквала Спенсър да се настани в офиса и така настървено да заработи върху книгата си. Помисли си, че може да си дава почивки. Помисли си, че ще следи какво тя прави. Помисли си, че ще ходи напред-назад, размишлявайки върху някой или друг пасаж. Но той седя тихо, с молив в ръка, почти без да стане от стола цяла сутрин.

Тя първо седна в задния двор да чете неделния вестник и всяка минута очакваше той да се присъедини към нея. Внимаваше блузата й да не се събере в кръста й, да не я изненада, че чете хумористичната страница, стремеше се грациозно да е събрала краката си. Когато минутите се превърнаха в часове и установи, че старанието й е отишло напразно, залови се да прави неща, които обикновено прави в неделя. Смени чаршафите и остави мръсните за пране. Огледа гардероба си за дрехи, които следващия ден ще трябва да даде на химическо чистене. Залови се с личната си кореспонденция. Обади се на директора си по маркетинг, за да обсъдят предстоящата рекламна програма.

Изчака Спенсър да се появи за обяд. Но тъй като не се появи, му занесе голям сандвич с пуешко и газирана вода. Той унищожи и двете за рекордно време, отказа втора порция и напусна офиса само колкото да се отбие в тоалетната, преди да се залови отново за работа.

Даде си почивка за вечеря, но не преди осем часа вечерта и то колкото да изяде една пица в кухнята. Джена изпита странно разочарование. Тя искаше да сготви нещо, но той й каза, че е твърде зает, за да оцени усилието й, и че пицата ще го задоволи. Тя поръча да я донесат вкъщи и докато той се хранеше, му зададе въпроси за книгата. Беше за пътешествие през тропическите гори на Амазонка, за да търси индианско племе, за което се говорело, че използвало медицински растения, които лекували рак. Тъй като действието на въпросните растения тепърва трябвало да се доказва, разказът всъщност се отнасял главно за начина на живот на индианците.

— Кога ще мога да я прочета? — попита Джена.

Въодушевлението му, което толкова силно пролича и по гласа, и по изражението му, беше заразно.

— Когато я публикуват следващата пролет.

— Не преди това?

Той поклати глава:

— Никой няма да я чете преди това, с изключение на редактора ми — той направи гримаса: — Сигурно никога няма да я хареса.

Занесе чинията си на мивката.

— Имам чувството, че през цялото време ще воюва с мен. Той искаше книга за търсене на съкровище. А аз му дадох антропологично изследване. Може да каже, че не му харесва начина, по който е организиран разказът, но това е просто извинение.

— Какво има против антропологичното изследване?

— Е, книгата не е за търсене на съкровище.

— Но може да бъде много увлекателна.

— Тя е увлекателна — изсумтя Спенсър, — но да го убедиш, че е така, е друг въпрос.

Той вкара и нейната чиния в миялната машина и затвори вратата.

— Добре, връщам се на работа.

— Никога по-рано не си правил антропологични изследвания — каза Джена, като се обърна, за да може гласът й да го последва, докато той излизаше от стаята.

— Да, но беше време — отвърна й той и изчезна от погледа й.

Тя искаше да му зададе още въпроси, но офисът го погълна. Затова му занесе кафе и изчака да му напълни отново чашата, след това опече шоколадови ореховки и му предложи и от тях. Към единадесет установи, че вече няма какво друго да направи за него и реши да си легне. Отиде до вратата на офиса и изчака, докато той прекъсна за малко работата си и вдигна поглед.

— Мисля да си лягам. Да сложа ли да се вари прясно кафе?

Той се облегна назад на стола и я изгледа с изморен поглед.

— Няма нужда. Имам достатъчно, ще ми стигне за известно време. Кога излизаш утре?

— В седем и петдесет. Имам среща в осем. Цял ден ли ще работиш тук?

Той хвърли тъжен поглед на хартиите, които на купчини бяха пръснати по цялото бюро, и кимна.

— Кога се връщаш?

Тя усети гъделичкане в стомаха си. Утре беше нощта. Отново.

— В пет и половина. Къде искаш да вечеряме — вкъщи или навън?

— Навън. Дотогава ще съм обезумял. Но не искам да налетя на родителите си или на Каролайн… — прекъсна, за да я попита: — Знае ли Каролайн, че съм тук?

— Не й казах. Помислих, че ти ще й кажеш, ако искаш.

— Тогава щеше да се почувстваш по-неудобно. Питала ли те е какво съм решил да направя?

— Да, но й обясних, че все още го обсъждаме.

— Като забременееш, ще й кажеш ли истината?

— Не съм сигурна — отвърна Джена, след това тихо добави: — Може би не. Така ще бъде по-лесно от начало до край.

Преди той да успее да се обади, тя продължи:

— Е, къде искаш да вечеряме?

— Някъде, където няма да налетим на някого, който ще иска да говори три часа. И не искам да се обличам специално. Някакви предложения?

— Ще помисля за такова място — обеща тя и небрежно вдигна ръка: — Лека.

И се отдалечи от вратата.

— Джена?

Тя се наведе назад и изведнъж установи, че очите му не изглеждаха толкова изморени, колкото преди няколко секунди. Бяха по-топли, по-прями и пронизващи. Изпращаха й безпогрешно послание, последвано от:

— С нетърпение го очаквам.

Тя не трепна, просто кимна и си тръгна, но по целия път до стаята мислеше за думите му. Мислеше за тях и по-късно, докато лежеше в кревата, забравила за книгата на скута си. Те бяха и последното нещо, за което мислеше, преди да заспи, и първото нещо, за което помисли, когато се събуди сутринта. Когато термометърът й каза, че овулира, думите придобиха още по-практично значение. Но дори и тях се опита да прогони от мисълта си, когато тръгна за работа.

Цялата сутрин беше заета, ходеше от среща на среща. През обедната почивка установи, че се чуди какво ли прави Спенсър. Погледна към телефона, но се въздържа. Връзката им беше делова, припомни си тя, а нали не се обажда на бизнес партньорите си, за да ги пита какво са обядвали.

Не се обади на Спенсър, отново се залови за работа и за известно време успя да се задълбочи в „чаршафи“ с данни за компанията. Но с напредването на следобеда мисълта й се зарея и то все в една и съща посока. Замисли се, че Спенсър отново ще отиде при нея, ще я докосне, ще почувства топлината на кожата му и силата на секса му. Отвътре й стана топло, след това се разтрепери. Напусна офиса рано и обикаля с колата цял час, преди да се прибере вкъщи.

Спенсър спеше дълбоко, когато пристигна. След като преобърна цялата къща заради него, го намери в задния двор, проснат по лице на шезлонга. Босите му крака висяха от края. Едната си ръка беше втикнал под себе си, другата беше опрял в плочите, тънките му пръсти бяха леко извити. Известно време се колеба дали да го събуди, но сърце не й даде. Обади се на ресторанта — тъмно, тихо място в Провидънс, където сигурно никой нямаше да ги познае, и анулира резервацията. След това облече плажна рокля, остави бележка на кухненския плот, в случай че се събуди, докато нея я няма, и отиде в кварталния магазин, за да купи половин кило скариди.

Когато се върна, Спенсър още спеше, което страшно й хареса. Зарадва се, че си дава почивката, която му е необходима. Хареса й също, че тя приготвя вечеря. Забавляваше се, защото беше делова жена, а не готвачка, но това беше разбираемо, като се държи сметка за майчинските инстинкти, които я бяха завладели през последните дни. Вярно, Спенсър не беше дете, но чувстваше силна вътрешна нужда да храни някого. Това, което правеше, прие като упражнение.

С три разтворени готварски книги на тезгяха тя приготви скариди с къри, ориз с шафран и салата от краставици. Тъй като Спенсър продължаваше да спи, извади четвърта готварска книга и направи студена ягодова супа и тъй като имаше още време, направи и десерт от ябълки. Когато слънцето залезе, се зачуди дали той беше добре. Отиде в потъналия в мрак двор и клекна до него. Виждаше се само едно око и то беше затворено. Нощта беше скрила белега, който минаваше по челюстта му, и той не изглеждаше толкова застрашителен. Всъщност самият Спенсър изглеждаше по-малко застрашителен от обикновено. Фактически дори изглеждаше уязвим.

Без да е сигурна дали харесва уязвимия Спенсър повече от Спенсър, който винаги владееше положението, тя с пръсти прибра косата от челото му и сложи ръка на гърба му. Под тениската кожата му беше топла, усети твърдите му мускули, когато го докосва.

— Спенсър? — тихо го повика тя. — Спенсър?

Той си пое дълбоко въздух и отново се унесе в сън.

Тя леко го разтърси.

— Спенсър?

— Мммм.

Тя изчака да види дали ще се събуди. Тъй като очевидно продължаваше да бъде в безсъзнание, ако искаше да спи още, тя не можеше да му попречи. Вечерята можеше да почака.

Канеше се да стане, когато той отново си пое дълбоко въздух, стисна силно очите си, след това рязко ги отвори. Погледът му попадна на рамото й и се задържа там достатъчно дълго, за да си даде сметка точно какво гледа. След това бавно го вдигна към лицето й.

Изглеждаше замаян. Тя не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Вече си мислех, че си хванал сънна болест в джунглата.

— Мммм — каза той, без да си помръдва устата.

— Цял ден ли работи?

— Хммм.

— И миналата нощ?

— Хммм.

— Свърши ли да преглеждаш?

— Почти.

Той се прозина и премести главата си така, че да може да я гледа с двете си очи. Прибра ръката си от плочите и я втикна под тялото си.

— Колко е часът?

— Почти девет.

Той изсумтя:

— Трябваше да ме събудиш по-рано.

— Беше изморен.

— Нали щяхме да излизаме да вечеряме.

— Няма нищо. Можем да ядем тук. Сготвих…

— След цял работен ден?

— Упражнявам се. Ще трябва да готвя за бебето, независимо дали съм изморена иди не. Освен това нямам нищо против да готвя. Разнообразие е след работа. Разбира се, не мога да гарантирам за резултатите.

— Омлетът беше великолепен. Ти си страхотна готвачка.

— Все още съм новачка. Нямам много практика.

— Не си ли готвила като малка?

— Винаги сме имали готвачка.

— А сега защо нямаш?

— Защото щеше да бъде много претенциозно. И прахосване на пари. И ненужно. Не ям чак толкова много.

— Ясно — измърмори той.

В мрака погледът му се спусна към раменете й, след това към гърдите й.

— Не съм много слаба — каза тя като самоотбрана. — Ако не внимавам какво ям, ще надебелея.

Той се намръщи.

— Когато беше по-млада, не беше ли малко…

— Пълна?

— Не пълна.

— Топчеста — вметна тя.

— Не топчеста. Заоблена.

— Това е начин на изразяване. Готвачката ни беше твърде добра.

— През цялото време е правила шоколадови ореховки, така ли?

Тя се сети за чинията, която му занесе предишната вечер. Когато тръгна за работа, бяха останали няколко, но когато се върна, вече ги нямаше. Не че Спенсър трябваше да се тревожи за теглото си. Беше жилест и набит, но за мъж това е чудесно.

— Да, правеше шоколадови ореховки — призна Джена с въздишка — и много други невероятни неща, от които се пълнее. Едва когато постъпих в колежа, отслабнах. Когато наближи да завършвам училище, вече се хранех здравословно. По това време си имах собствен апартамент и беше лесно. Вкусовете ми са прости. Доколкото готвех, готвех елементарни неща. Не е много забавно да се готви за един човек — като се сети за удоволствието, което изпита същата вечер в кухнята, тя каза: — По-забавно е да готвиш за двама.

Но се сепна, че това, което каза, може да се изтълкува погрешно, и добави:

— Господ да е на помощ на това бебе, ако не харесва висша кухня.

Спенсър продължи да лежи тихо, загледан в нея. Тъй като нощта потискаше електрическия заряд на очите му, тя се чувстваше невероятно удобно.

— Бебето ще харесва всичко, което правиш — каза той.

— Надявам се.

— Ще бъдеш добра майка.

Тя се усмихна:

— Надявам се.

Тя все още се усмихваше, когато той измъкна ръката си и я погали отзад по главата. Омекна, когато той измъкна една фиба.

— Харесвам косата ти, когато е пусната — каза той с плътен глас и извади втора фиба.

Пулсът й се ускори. Искаше да му каже да спре, но думите не идваха. Искаше да стане и да се върне в кухнята, но краката й не искаха да тръгнат. Една по една той продължи да вади фиби, докато косата й се разпиля по раменете й. Прокара пръсти през вълните, като ги завиваше на малки колелца, масажираше местата по главата й, където фибите се бяха забили.

Джена изведнъж се почувства по-топла.

— Може би, трябва да нагледам скаридите.

— Недей. Искам теб, не скаридите.

— Мен? — сърцето й заби по-силно. — Сега?

Той я прегърна през врата.

— Ела тук.

Лек натиск я извади от равновесие. Той незабавно се възползва от това и я придърпа напред. Тя изнесе напред ръката си, за да запази равновесие, но преди да успее да направи още нещо, се оказа наполовин под него на възглавницата.

— Спенсър…

Той докосна устните й:

— Шшшт.

Спусна ръката си надолу по шията й, към деколтето на роклята й.

— Изглеждаш секси.

— Не исках — каза тя, след това преглътна, когато той хвана едната й гърда. — Спенсър…?

— Няма нищо, скъпа, няма нищо.

Той започна да я гали през роклята, така че горещи вълни преминаха през нея. Издаде слаб звук, когато той с палец започна да гали набъбналото зърно.

— Приятно е, нали?

Беше невероятно приятно.

— Не можем…

— Не можем какво?

Тя се помъчи да размисли. Той се прехвърли на другата гърда. След като очерта формата й, разтвори широко ръката си и с кутрето и палеца си обхвана и двете гърди едновременно. Това й отне и последния останал въздух, успя само едва чуто да каже:

— Не можем да го направим тук.

— Разбира се, че можем. Никой няма да ни види. Всичко тук е твое, стотици квадратни метри наоколо.

— Но в двора? — извика тя с умоляващ тон, тъй като ръката му сега се движеше надолу по тялото й, оставяйки огнени дири след себе си. — Това не е легло.

Той се промъкна под роклята й.

— Никога не правя любов на едно и също място два пъти. Не ти ли го казах?

— Не.

Тя почти се задуши, когато той я докосна там, където беше гореща и влажна.

— Спенсър!

Той се усмихна. Тя можа да види само блясъка на зъбите му, беше толкова тъмно, но го чу ясно като бял ден в шепота му и го разбра.

— О, да, ти ме искаш.

— Аз искам бебе.

— Точно сега искаш мен — пусна я, за да се заеме с шортите си. — Химията не лъже. Не можеш да го отречеш.

— Не бях планирала това.

— Някои от най-хубавите неща не са планирани.

След като съблече себе си, той посегна към пликчетата й.

— Стани.

Тя стана.

— Не се чувствам удобно тук.

— Ще се почувстваш, когато някога си спомниш за това.

Той захвърли бельото й настрани и коленичи между краката й. Прегърна я през ханша й и я привлече към себе си.

— Когато имаш бебето си, ще си спомниш за това и ще се смееш.

— Ще си спомням и ще се изчервявам. Спенсър!

— Ето започнахме. Дълбоко навътре.

Той издаде гърлен звук, който беше нещо средно между сумтене и мънкане.

— О, Господи, о, Господи. Колко е приятно!

— Не съм убедена.

— Обвий краката си около мене, скъпа. Така, ох, така, не е ли по-добре?

— В двора.

— Не знам колко бавно го правя. Ще ми кажеш, ако ти причинявам болка, нали скъпа?

Джена отначало не го чу. Вътрешностите й горяха от най-могъщото удоволствие. Здраво го стисна с бедрата си, след това с ръцете си и усети, че се разтапя.

— С мен ли си? — попита той с тътнещ звук, накъсан от ритмичните движения на таза му.

Тя издаде съвсем тънък звук:

— Не би трябвало.

— Но си. Господи, какво беше това?

— Какво?

— Ти направи нещо вътре.

Тя отново стегна мускулите си:

— Това?

Той болезнено изпъшка и навлезе по-навътре, сега беше неин ред да простене. Чувството вътре в нея беше нещо ново и много силно. Никой мъж не я беше възбуждал така. Тя почти не можеше да мисли за нищо друго, освен за твърдостта му, топлината и размера, и за миризмата, която разпознаваше като негова, може би тяхна. Тъй като искаше още, тя се притисна в него. Прокара ръце по гърдите му, вкопчи се в раменете му и започна да посреща тласъците му.

Той зарови устни в шията й, изви гръб и ускори темпото. Тъй като искаше да го усеща все по-дълбоко и по-дълбоко, тя вдигна крака на кръста му. Реалността постепенно започна да я напуска, когато с дрезгав вик Спенсър достигна кулминацията си.

Любувайки се на победоносния звук, който той издаде, и чувството, което пулсираше в нея, Джена го притисна здраво. Едва с постепенното затихване на оргазма му тя осъзна, че вътрешно се чувства незадоволена. Тогава, сякаш прочел и разбрал мислите й, тя почувства ръката му да се плъзга между телата им до мястото, където все още бяха съединени.

Тя шепнешком произнесе името му, за да протестира.

— Нищо няма да загубиш — отвърна й той също шепнешком. Пръстът му намери това, което търсеше, и започна да гали набъбналата плът. — Ще остана вътре в теб, за да ги запуша.

— Не — прошепна тя, но реалността отново я напусна.

Тя го сграбчи за китката и се опита да го отблъсне. Но вместо това, от страстта, породена от движението на пръста му, тя остана без сила, затова трябваше здраво да се вкопчи в него или да падне. Топлината се разгоря в корема й и плъзна по цялото й тяло като мъгла, която се спуска пред всяка негодуваща мисъл. Гърдите й се повдигаха и спадаха. Тя несъзнателно се изви по-близо до Спенсър, забравила за тихите звуци, които желанието изтръгваше от гърлото й, докато накрая със задъхан вик се взриви отвътре толкова пълно, че светът блесна до заслепяващо бяло.

 

 

Джена нямаше представа колко дълго след това Спенсър най-после се надигна от нея. Знаеше, че е минало известно време. Дишането й беше равномерно. Влагата по кожата й беше изсъхнала. Не беше сигурна, дали всъщност е задрямала или просто се е носила замаяна от удоволствие, което се подсилваше от топлината на тялото му върху нея. Но изпита чувство за загуба в минутата, в който той се раздвижи.

— Остани така — прошепна той.

Тя не промълви и дума. Чувстваше се толкова натежала, че не беше сигурна дали ще може сама да се движи. Освен това беше безкрайно приятно така плътно да я прегръщат и да я носят. След малко нежно я оставиха на един от кухненските столове.

Спенсър претопли вечерята, която тя беше приготвила, и я сервира. Заяви, че е чудесна и тя допусна, че е така, макар и да беше разсеяна. Опитваше се да свърже удоволствието, което току-що беше изпитала, с бебето.

Не се беше пазарила за удоволствие. Не го очакваше, не го искаше. Не искаше да се наслади на нещо толкова много, че след това да й липсва, когато вече го няма. В края на краищата Спенсър си беше свършил работата и на следващия ден си тръгваше.

Знаеше, че и той съзнава това, защото краткият разговор, който водиха, се въртеше около ръкописа му, а той трябваше да бъде готов след още няколко часа работа тази нощ, и около самолета, вече поправен и готов да лети. Смяташе да лети до Ню Йорк и да предаде ръкописа, след това да продължи на юг, към Флорида.

— Мога да взема такси.

— Можеше да вземеш такси и когато пристигна, но ме помоли да те посрещна. Следователно мога да те закарам.

Това беше най-малкото, което можеше да направи, като се знае колко великодушно й беше отделил от времето си.

С прегракнал глас той каза:

— Мислех, че тогава ще можем да поговорим. Няма нужда да го правим сега.

Тя знаеше, че той е нетърпелив да си върне свободата и при тази мисъл усети лека болка. Но това беше добре. Вмъкваше клин помежду им. Спенсър й помогна за нещо, което тя искаше, и връзката им свършваше тук. Оставаше само да прекарат до края останалото време заедно, колкото се може по-порядъчно.

— Аз ще те закарам — каза тя твърдо.

— Трябва да работиш.

— Няма да се чувствам удобно на работа, докато не разбера, че си във въздуха.

— Нетърпелива си да се отървеш от мене, така ли?

Тя му хвърли тревожен поглед и изпита тревогата до пръстите на краката си. Не знаеше отговора на този въпрос. Дори отделно от секса, общуването с него никак не беше лошо. Далеч не беше толкова смущаващо или неловко, колкото си представяше. Но животът трябваше да продължи, а това означаваше отново да подреди офиса си вкъщи, да махне чаршафите от леглото, което той беше използвал, да следи календара и сигналите на тялото си, за да разбере дали случилото се в мрака на нощта между Спенсър и нея дава резултат.

 

 

Във вторник сутринта бяха в ягуара на път към летището. Джена караше, Спенсър седеше замислен. Внезапно я попита:

— Кога ще разбереш?

Тя не то усука. Сега бебето беше единственото нещо, което ги свързваше:

— Тринадесет дни.

— Мислех, че има тестове, които ще могат да го установят по-рано.

— Не им вярвам. Ако някои покаже, че съм бременна, а се окаже, че не съм, ще бъда покрусена. Предпочитам да почакам. Закъснея ли един ден, ще знам. След това мога да направя теста, за да се потвърди.

Той мълчеше, загледан през прозореца. Когато до летището им оставаха пет минути, той каза:

— След две седмици ще ти се обадя, за да разбера.

— Няма да бъда тук. Ще бъда в Хонконг.

Той бързо завъртя главата си:

— Хонконг?

Среброто в сините му очи оживя, но дали от завист, любопитство или раздразнение, тя не знаеше.

— Защо отиваш в Хонконг?

— Обикалям фабриките, които произвеждат някои от нашите продукти.

— Сама?

Тя поклати глава.

— С неколцина от хората ми. Обичаме да оглеждаме нещата от първа ръка един-два пъти годишно.

— Сега не би трябвало да отиваш.

Тя си представи първата страница на вестника тази сутрин и не си спомни да е срещнала Хонконг сред неспокойните места в момента.

— Защо не?

Очите му заискриха — определено от раздразнение, реши тя.

— Защото може да си бременна.

— Ако съм, това, което става вътре в мен, е толкова микроскопично, че пътуването ми до Хонконг по никакъв начин няма да му повлияе. Вярвай ми — каза тя, изсмя се като човек, който знае какво става, и покровителствено сложи ръка на корема си. — Не бих направила нищо, което би навредило на това дете.

— Пътувал съм дотам много пъти. Пътуването е дълго и изморително. И не наричаш това опасност?

— Не. Нито лекарят ми. След като разбрах, че ще ми помогнеш, го попитах. Каза, че ако някое яйце ще се опложда, това ще стане, преди да замина, и ако стане и всичко е наред, пътуване като това с нищо няма да му навреди.

— Ами ако не е наред? Ами ако пометнеш, когато си някъде насред света?

— Помятане на този етап е мензис. Дори няма да знам, че съм била бременна.

— Ами какво ако си, и сутрин започне да ти се гади?

— Няма. Сутрешното гадене започва най-рано през петата или шестата седмица. Във всички случаи това е най-подходящото време да замина. Ако остана тук, всеки ден ще гледам календара. Ако съм там, ще се разсейвам и времето ще минава по-бързо.

Тя отмести погледа си достатъчно дълго от пътя, за да види съмнението на лицето му.

— Наистина, Спенсър. Не е като да отивам там на пиршество. Докато продължава пътуването и като се знае, че всичко е бизнес, ще мога доволно да се наспя.

— Ще спиш, докато летиш? — той така я попита, че тя за миг се разтрепери.

Не си беше помислила, че той разнищва емоциите й, но тонът подсказваше, че прави точно това.

Не откъсна поглед от завоя към летището.

— Винаги спя в самолетите. Само така понасям летенето. Всъщност съм летяла достатъчно, откакто родителите ми загинаха, за да съм преодоляла най-лошия си страх. Статистиката е на моя страна. А мама и татко паднаха с малък, частен самолет, докато аз летя само с най-големите възможни джетове.

— Моят самолет ще ти хареса — каза Спенсър с полуотворена уста и отново се загледа през прозореца.

Джена не би стъпила в самолета му за всичкия чай на Китай и не завиждаше на Спенсър за самолета му. Тя разбираше удобството и удоволствието. Също разбираше, че човек може да се чувства по-уверен, ако контролира нещата със собствените си ръце, отколкото с някакъв непознат. Лично тя искаше големина и обем около себе си. Може би си въобразяваше, но така се чувстваше по-сигурна. Също така ако си напрегнеше въображението, можеше просто да си представи, че е в някакво транспортно средства с форма на самолет, което се движи по земята от точка А до точка В.

Усети как нещо я прободе в стомашната кухина, беше сигурна, че се дължи на десетките малки самолети, които се виждаха. Спря при Хангар С, изключи двигателя и започна речта, която репетираше от сутринта.

— Благодаря ти, Спенсър. Не мога да ти кажа колко съм благодарна за това, което направи. Намери време да дойдеш тук, след като имаше толкова работа да свършиш, и го оценявам. Беше мил и любезен. Помогна ми да се почувствам по-малко неудобно, отколкото щях да бъда. Беше чудесен.

Той бавно се обърна към нея, с пронизващ поглед, със стегната челюст. Погледът му беше смущаващ. Тя не разбираше защо той се ядоса.

— Сериозно говоря — настоя тя.

— Не се съмнявам.

— Ако имам късмет, няма да се налага пак да те безпокоя. Вече съм подписала документи в смисъл, че няма да искам нищо от теб, що се отнася до това дете. У адвоката ми са. Ще го помоля да ти ги прати с куриер, ако така ще се почувстваш по-добре.

Спенсър блъсна вратата да се отвори и излезе:

— Ще се почувствам по-добре — троснато й отвърна той, докато се пресягаше за багажа си, — ако престанеш да ми благодариш сякаш току-що съм ти изпълнил навреме поръчка за чорапогащи за лятната разпродажба.

Наведе се вътре в колата, очите му бяха на едно ниво с нейните и присвити.

— Това, което направихме ти и аз, беше удоволствие. Стимулиращо и удовлетворяващо. Беше приятно отклонение от работата ми — тонът му стана по-остър. — И не се тревожи за куриер. Знам къде са документите. Ако ми потрябват, ще си ги взема.

Той се изправи и тръшна вратата. След това преметна сака си през рамо и си тръгна.

Погледът на Джена стана стъклен. Тя примига веднъж, след това още веднъж. Разтреперана, дълбоко си пое въздух и го изпусна с въздишка, но не помръдна. Остана в колата, докато видя Спенсър да излиза от хангара и да се приближава към един от самолетите. Изглеждаше стар и по-разнебитен от останалите. Но походката му не се разколеба. Отвори вратата и хвърли багажа си вътре, преди той самият да влезе. Видя го да се върти из кабината, преди да се настани зад щурвала. След време, което й се стори цяла вечност, перките бавно се завъртяха, след това по-бързо. Когато се превърнаха в нещо малко повече от въртяща се мъглявина, самолетът се завъртя и се насочи към терминала. Продължи към пистата и се спря. След малко отново тръгна напред, този път набра скорост и с лек отскок, от който дъхът й спря, се отлепи от земята. Наблюдава го, докато набира височина, наблюдава го, докато увеличаваше разстоянието между себе си и нея, наблюдава го, докато не се превърна в точица в небето.

Едва тогава, обещавайки си, че ще гледа само напред, запали колата и потегли за работа.