Сандра Браун
Цената на Рая (6)

Глава шеста

Те наистина имаха много работа, така че седмицата неусетно измина. Шон работеше едновременно на пристройката към къщата на Делгейдо и в сградата на бъдещата балетна школа. Беше наел специалисти и всеки следобед лично проверяваше дали изпълняват високите му изисквания. Ако Блеър беше заета и не го придружаваше, той й разказваше докъде е стигнал ремонтът.

Шон й даваше отчет, докато вечеряха или в нейния, или в неговия дом. А понякога и в някои от хубавите ресторанти покрай брега. Блеър се притесняваше, че прекарват твърде дълго време заедно, но той я успокояваше, като казваше, че това е необходимо заради общия им бизнес.

Една вечер Пам и Джо донесоха обещания грамофон.

— Донесохме го, за да се научиш да го спираш и пускаш — каза Джо и го остави на кухненската маса.

— Къде оставихте децата? — попита Блеър.

— Вкъщи са. Андрю е дежурен по гледането. Преследва ги като истински тиранин и трябва бързо да се връщаме да не стане някоя беля. Манди се записа за часовете ти в понеделник и сряда.

— Май всички момиченца в града са се записали — рече Блеър. И добави, че веднага след пускането на обявата за школата телефонът започнал неспирно да звъни. — Има много желаещи и за курса за възрастни. Ще трябва да огранича броя на желаещите, защото няма да има място за всички.

— Знаех си аз, че ще успееш — възкликна Пам. — Значи започваш след три дни! Залата готова ли ще бъде?

— Шон се кълне, че ще я довършат. Не се надявах, че ще стане толкова неузнаваема.

— Само Шон може да направи такова чудо за толкова кратък срок. Умее да ръководи хората — за него са готови през огън да минат — похвали го Джо.

— Виждаш ми се добре — каза Пам и огледа Блеър. — Как са колената?

— С всеки изминал ден — по-здрави. — След топлите бани всяка сутрин Блеър правеше упражнения, а следобед лежеше с вдигнати крака по няколко часа. — Нали не си се отказала да ми помогнеш с упражненията за курса за възрастни? Ще ти покажа всичко.

— О, нямам търпение да започна!

В този миг влезе Шон.

— Имам само два чийзбургера, две пакетчета с картофки и два сладкиша — единият с шоколад, другият с ванилов крем, но ще си ги разделим — усмихна се той.

Блеър побърза да му помогне и взе пакетите. Шон се ръкува с Джо.

— Няма как, Шон, трябва да тръгваме. Пам остави месото да се пече във фурната, ще изгори.

— О, печено месце! — Шон облиза устни.

— Искаш ли да направим размяна — пет деца и печено месце за един чийзбургер, изяден на спокойствие?

Блеър и Шон поклатиха отрицателно глава.

— Напълно те разбираме, Пам.

Пам и Джо си тръгнаха. Пам съзаклятнически намигна на Блеър. Намекът бе повече от ясен. В целия град се носеха слухове за романтичната връзка на Блеър с Шон.

Всички биха били разочаровани, ако знаеха истината. От закуската в парка Шон не я беше докосвал — никакви нежности, никаква интимност, всъщност никакви романтични сцени. Отнасяше се към нея като към скъп приятел или много близък бизнес партньор.

Когато се разделяха вечер, той я целуваше за лека нощ все едно му беше роднина. Нито веднъж не я прегърна така, както я прегръщаше преди, та чак сърцето й да замре. Блеър бе доволна, че той изпълняваше желанието й да останат само приятели, но кой знае защо се улавяше да се престарава в домашните задължения, сякаш имаше нужда да изразходва огромно количество енергия, освен това й беше трудно да се съсредоточава и да преодолява непрестанното безпокойство, което я измъчваше.

Шон спази обещанието си и залата бе готова в деня на откриването. Предишната вечер заведе Блеър да я разгледа. Огледалата отразиха нескритата й изненада. Подът бе гладък и излъскан, мантинелата — поставена по нейните указания, банята блестеше, а в кабинета имаше малко бюро, етажерка, фотьойл и телефон.

— Няма пукната мишка — заяви Шон.

Блеър развълнувано каза:

— Направил си истинско чудо! Аз исках да имам прилична зала, а тук всичко е толкова луксозно! И в Манхатън няма такива балетни зали.

— Както ти казах, това е инвестиция. Мисля за бъдещето, нали разбираш.

Блеър се въздържа и не възрази, защото осъзнаваше, че това е само благороден претекст. Целта му вероятно бе да запали ентусиазма й и той бе успял. Нямаше търпение да започне часовете по балет.

Ала на другия ден, когато заниманията свършиха, тя имаше желание да захвърли всичко — не беше никак лесно да се справи с двайсет и пет палави момиченца и двайсет и пет изнервени майки.

— Направо невероятно… — заяви Блеър на Пам и се тръшна на фотьойла в кабинета, благодарна на Шон, че се бе сетил за такова удобство.

Пам се засмя. Манди стоеше пред нея и тя сплиташе косата й.

— А какво ще кажеш за трийсет и пет дебели домакини, които искат за две-три седмици да станат стройни като теб? Тук ще скачат и ще се потят, а вкъщи тайно ще си похапват бонбонки. Какво пишеш, Блеър? — попита тя, докато слагаше ластика на края на плитката.

— Едно съобщение — отговори приятелката й, надвесена над лист картон. Тя го вдигна и Пам прочете: — „Майките могат да посещават всяко първо занимание в месеца. В останалите дни, моля оставяте децата пред залата. Благодаря, Блеър“.

— Браво, така те искам! — възкликна Пам.

Блеър научи много неща през следващите няколко седмици. Наложи се да напомня на дамите, че не може едновременно да бърборят и да правят упражнения, забрани дъвченето на дъвка, за да не полепва по косите на момиченцата, докато усилено танцуват, често помагаше на децата да облекат триката и да обуят чорапогащниците… Разбра, че възрастните й ученички не обичат да им се прави забележка, когато внасят чаши с кафе в залата.

Въпреки неприятностите всяка вечер, докато вечеряше с Шон, Блеър оживено и с блестящи очи разказваше за преживелиците си през деня. Тя не осъзнаваше колко е щастлива и как бързо забрави за колената, които почти не я боляха. Вечер заспиваше доволна от себе си, а сутрин се събуждаше изпълнена с нетърпение да започне работа.

Една петъчна вечер Блеър заключи залата след последния час и видя, че Шон я чака в мерцедеса. Махна му и тръгна към колата по алеята, а не по тревата, за която хората на Шон се грижеха и се опитваха да съживят.

— Защо се бавиш толкова? Ученичките ти излязоха отдавна.

Блеър беше сигурна, че те бяха забелязали Шон.

— Имах малко работа. Взех и душ.

— Да ти се пие шампанско?

— Стига да е изстудено.

— Имаш късмет. Цял ден е стояло в лед.

Шон слезе от мерцедеса и застана пред колата, която Блеър беше взела назаем.

— Заповядай при мен. Помолих Джо и Пам да минат оттук. Тя ще откара колата ти до къщи. Каня те на пикник на плажа.

— И на какво дължа тази чест?

— На това, че си все още с всичкия си след две седмици преподаване. — Шон запали мотора и подкара колата. Беше с фланелка и бермуди. Последните лъчи на залеза проблясваха по косъмчетата на краката му.

— Заслужава си да се почерпим, но все пак… Не съм издокарана като за среща. — Блеър беше по трико и пола, косата й беше сресана на път и мокра.

Шон й хвърли един поглед.

— Нищо, ставаш. — Тя го изгледа, а той се засмя. — За мен си винаги хубава. — Той протегна ръка и погали коляното й. Този допир подейства като шок и на двамата. Седмици наред Шон не я бе докосвал и таеното и в единия, и в другия напрежение всеки миг щеше да се възпламени.

— Как са краката ти? — тихо попита той.

— Много добре. Вчера говорих с лекаря. Каза да продължавам в същия дух. След месец пак ще ходя на преглед.

Шон спря пред една къща във викториански стил с голяма веранда, куполи в ъглите на горния етаж и фина дърворезба на свода над площадката.

— Ремонтирахме тази къща за един клиент. Плажът пред къщата е негова собственост, но имам разрешение да го ползвам, когато семейството го няма. В Европа са, така че ще бъдем само двамата.

Думите му накараха сърцето й да подскочи и да забие учестено. Небето беше с цвят на индиго, а морският бриз приятно подухваше. Блеър се запъти към плажа.

— Един момент — спря я Шон. — Не мога сам да нося всичко това.

— Ще ти помогна.

Той извади от колата одеяло, голяма кошница за пикник и хладилна чанта.

— Можеш ли да вземеш одеялото и кошницата? Аз ще нося хладилната чанта, защото е тежка.

— И защо е тежка?

— Вътре има две бутилки шампанско.

— Две?

— Да. Ще те напия и ще се възползвам от слабостта ти!

Тя се засмя. Двамата вървяха по пътеката към плажа. Шон постла одеялото, Блеър се отпусна с опънати крака и вдъхна соления морски въздух.

— Природата е едно истинско чудо — въздъхна Шон, съблече фланелката си и се събу.

Възхищението му към природата не спря дотук. За учудване на Блеър той дръпна ципа на бермудите и ги събу, като остана… напълно гол! Тя изобщо не можа да реагира.

Блеър седеше като парализирана. Той й подаде ръка.

— Хайде и ти! Отиваме да плуваме.

Тя поклати глава. Той не настоя, а се отправи към водата.

— Сега не ми се съблича — извика Блеър след него.

Шон вървеше сред вълните като морски бог, а те се плискаха гальовно в мускулестите му крака. Той се гмурна и потъна във водата като в обятията на любовница. Замахна с ръце и заплува, отдалечавайки се от брега. На връщане полежа по гръб, като се остави на течението да го носи. После се изправи и извика:

— Хайде, ела! Много е приятно!

Тя поклати глава и извика в отговор:

— Много е студено.

Блеър не погледна лицето му. Очите й бяха приковани в тъмната ивица, която се спускаше надолу по корема му. Вълните ритмично се плискаха в слабините му и възбуждаха въображението й.

Шон излезе от водата и се затича към нея. В смущението си тя промърмори нещо за прекрасния залез. Уморен от плуването, той дишаше на пресекулки, но и тя, кой знае защо, също едва поемаше дъх. Когато го видя да се облича, Блеър се успокои. Дори въздъхна, щом чу, че дърпа ципа на бермудите.

— Беше страхотно — каза Шон и прокара ръце през мократа си коса. — Умирам от глад. А ти?

Глад ли? Друго беше чувството, което я измъчваше. И хиляда години да живееше, Блеър щеше да запомни Шон в този миг — тялото му беше бронзово на залязващите лъчи, бронзово и излято, достойно за истинско възхищение. С дрехи беше красив, а гол той бе истински символ на съвършения мъж.

За да прикрие смущението си, Блеър реши да попита:

— Какво ще вечеряме?

Гледаше над рамото му, тъй като се боеше да срещне сините очи.

— Салата от омари, пикантни яйца, франзелки, разни сосове и тарталети с ягоди.

— На това се казва банкет! Ти ли си готвачът?

— Е, ще ми се да кажа „да“, но ще те излъжа. Помолих да ми приготвят всичко в ресторанта „Лайтхауз“. — Той извади първата бутилка шампанско с полепнал скреж. — Но първо питието!

Шон махна станиола, отви телчето и само след миг се разнесе приятното ухание на шампанско. Той напълни двете чаши с високи столчета и остави бутилката в хладилната чанта.

Вдигна чашата си я чукна в чашата на Блеър.

— За здравето на най-хубавата, най-милата и… най-сексапилната учителка по балет?

Блеър се засмя и благодари за комплимента с елегантно кимване на глава. Двамата отпиха по глътка и въздъхнаха — студеното шампанско бе истински еликсир. Шон се наведе, целуна я по устните и каза:

— Поздравявам те за отлично свършената работа.

— Благодаря.

Целувката беше приятелска, но Блеър усети как я пронизва страстно желание за по-голяма близост.

Двамата нападнаха съдържанието на кошницата като прегладнели вълци. Изпиха едната бутилка и отвориха втората. След като изяде и последната тарталета, Блеър облиза трохите от пръстите си и се излегна на одеялото.

— Ще се пръсна — каза тя и потупа корема си.

— Така те искам — заяви Шон, премести кошницата и се излегна до Блеър.

Тя обърна глава към него.

— Беше много вкусно. Благодаря ти. Тук е чудесно.

— Чудесна си ти! Изглеждаш чудесно, говориш чудесно, а и на вкус си чудесна!

Шон я целуна и двамата усетиха, че гладът им бе заситен с вкусната храна, но че и изпитваха един друг, много по-мъчителен и взаимно привличащ ги глад.

Той вкусваше устните й — сочен и томителен плод. Пръстите й се ровеха в русата му коса, а устните й не се отлепваха от неговите, сякаш искаха да ги изпият.

Най-сетне се отдръпнаха един от друг, останали без дъх, с премрежени очи.

— Как се въздържах да не те докосвам през последните няколко седмици само аз си знам — каза Шон, покривайки с целувки връхчетата на пръстите й.

— И защо се въздържаше?

— Защото чаках ти да го пожелаеш.

— А сега желая ли го?

— Надявам се, ако ли не, смили се над мен, защото много те искам.

Той отново я целуна и прокара ръка по тялото й. Блеър потръпна.

— Студено ли ти е?

— Малко.

— Седни. — Тя седна и Шон я прегърна между краката си, наметна я с фланелката си и сключи ръце на корема й. — Толкова си мъничка — прошепна той и погали с език ухото й. — Да не се счупиш под моите ласки?

— Ами да опитаме, инак никога няма да разберем. Докосвай ме, Шон. — Тя взе ръката му и я притисна към гърдите си.

Как събра кураж да го каже, дори сама не знаеше. Къде отиде предпазливостта й? Какво се случи с бариерата, която преднамерено бе поставила между себе си и него? Изведнъж забрави за миналото. Все едно Коул не бе съществувал. В този миг Блеър не искаше да знае коя е тя и кой е Шон, не искаше и да мисли за нещата, които ги разделят. Тя искаше единствено да я докосва, така че пламъкът на огнения копнеж, който гореше в нея още от първата им среща, да бъде най-сетне потушен.

Шон галеше гърдите й.

— Ти си прекрасна, прекрасна… — Лекичко я повдигна и целуна врата й, без да сваля ръце от тръпнещите й гърди.

— Искам да те видя отново съблечена — промълви Шон, кръжейки с хипнотизиращите си пръсти около твърдите връхчета на гърдите й. — Като онази нощ. Гърдите ти вече ме познават, нали? Искам да чувствам как растат под пръстите ми и да усещам вкуса им.

Блеър въздъхна, защото дланите му обхванаха гърдите й, за да проверят въздействието на страстните слова. Връхчетата им разцъфтяха между пръстите на Шон. Тя намери жадните му устни и те се сляха в пламенна целувка, докато ръцете му не спираха да я галят.

Шон легна и придърпа Блеър върху себе си. С една ръка милваше косата й, с другата бедрото под полата. След малко пръстите му се плъзнаха под ръба на трикото и погалиха малкото й стегнато задниче.

— Шон, защо се съблече гол?

— За да видя как ще реагираш. За да те предизвикам. За да разбера харесвам ли ти? Е?

Тя склони глава на гърдите му. Неувереността му бе трогателна.

— Харесваш ми. — Устните й се долепиха до солената му кожа. — Ти си чудесен. Винаги съм мислила така.

— Толкова те искам, Блеър. От мига, в който те видях за пръв път. Болезнено те желая, разбираш ли? — Плътно прилепена към неговия скут, Блеър усещаше възбудата му.

— Да — промълви тя и лекичко залюля тялото си — движение, от което Шон усети, че остава без дъх.

— Блеър, недей, защото искам да се любим, но не тук.

Той я отмести и бързо събра одеялото, кошницата и хладилната чанта. Тя забърза след него към колата. Хладният вечерен вятър рошеше косата му и студенееше върху голите му гърди, ала той не обръщаше внимание, тъй като мислите му бяха другаде.

Остави багажа на задната седалка и запали мотора. Блеър се сгуши на мястото до него. Склони глава на рамото му, а ръката й галеше бедрото му. Когато плъзна пръсти по-нагоре, той спря на светофара и каза:

— По-добре недей.

— Защо? — прошепна Блеър.

Шон хвана ръката й, сложи я в скута си и така й отговори без думи.

— Ако толкова искаш да ме галиш, по-добре ме гали тук, защото и без това едва се владея.

Тя отдръпна ръката си.

— Жалко за интересното предложение — усмихна се той, — но пък, слава богу, вече пристигаме у дома.

Ала какво беше учудването им, когато приближиха апартамента на Блеър. Пред стълбите бяха паркирани две коли, а по тях бяха насядали млади мъже и жени. Някои се бяха настанили на стъпалата и на перилата. Носеше се смях. Сякаш цигански катун се бе разположил пред дома й.

* * *

Шон ядосано рече:

— Но какво е това?

Блеър се отърси от първоначалния шок.

— Доколкото виждам, пристигнали са приятелите ми.

Отвори вратата и весело ги поздрави, макар всъщност никак да не им се радваше.

Едно от момчетата я вдигна високо във въздуха, а другите се изредиха да я целунат и прегърнат. Бяха десетина и я засипаха с въпроси.

— Къде беше?

— Това по краката ти пясък ли е?

— Знаеш ли откога те чакаме?

— Да не би да си заета?

— С Шон бяхме на пикник. Празнувахме успеха на балетната школа. Запознайте се. Шон Гарет, той ми е хазя… приятел.

Блеър посочи сериозния висок рус мъж, небрежно облегнат на мерцедеса. Приятелите на Блеър го поздравиха, а той отвърна сдържано.

— Тогава ще продължим празника! Води ни! — възкликна едно от момчетата, дръпна я за ръката и я тупна приятелски по задничето. Преди няколко седмици подобен жест не би й направил никакво впечатление, но сега Блеър се изчерви, защото се притесни от реакцията на Шон.

Приятелите й изразиха шумно възхищението си от апартамента. Тя се обърна и подкани Шон.

— Влез, моля те.

— Не искам да ви преча. — Гласът му беше леден, а само преди няколко минути звучеше толкова нежно и страстно.

— Няма да ни пречиш. Ела.

— Добре.

Приятелите й настоятелно се интересуваха къде са чашите. Отвориха бутилките вино и наредиха в чинии резени сирене, чипс и пушени стриди.

— И как е тук в този пущинак? — попита един от приятелите, надвиквайки се със стереоуредбата.

— Добре е — отвърна Блеър с усмивка. Къде беше Шон? Най-сетне го видя. Стоеше в ъгъла и гледаше с насмешка младежа с пънк прическа, фланелка без ръкави и червени панталони. Той е един от най-добрите балетисти, искаше да го уведоми Блеър, но беше далеч от него. — Преподавам балет, знаеш ли?

Всички прихнаха да се смеят.

— На кого? На дебели домакини и на дебелите им дечица? — Смехът не спираше.

— Да, на домакини и на деца. Много е интересно. Идват с удоволствие и дори…

— Боже мой! — възкликна едно момиче и сложи ръце на зачервеното си лице. — Тя е станала даскалица! — Всички се кискаха. Блеър опита да задържи усмивката си, но не можа.

— Каквото и да правиш, Блеър, то не може да се сравни с кариерата ти на балерина — каза едно от момчетата. — Балетът е в кръвта ни. Ако не мога да танцувам, сигурно ще се самоубия.

Блеър се обърна към Шон, който се беше облегнал на рамката на прозореца. Острият му поглед едва ли не подсказваше, че няма нищо против, ако момчето и сега се самоубие.

— Няма да трае дълго — каза Блеър. — Скоро ще бъда добре и лекарят каза…

— Ама какво разбират лекарите?

— Да не би да са играли някога балет! Ще бездействаш цели шест месеца! А после как ще влезеш във форма?

— С тази светкавична блестяща кариера! Ами нали продуцентите ще я забравят! Тяхната памет е къса.

— Стига, стига! — обади се най-мълчаливото момче. Стана и прегърна Блеър. — Да знаеш, че ти завиждат. Ще се върнеш след няколко месеца и ще танцуваш по-добре и от преди.

Блеър го целуна по бузата.

— Надявам се.

— Сигурен съм.

Настъпи мълчание. Останалите изглежда не бяха на същото мнение. Блеър реши да смени темата и с престорено весел глас каза:

— Хайде сега, разправяйте какво ново.

Около половин час й разказваха последните клюки и си спомняха някои общи преживелици. Блеър бе озадачена, защото имаше чувството, че сякаш не е една от тях. Всички тези хора, от които тя бе неделима част, й се виждаха някак незрели, твърде млади и повърхностни. Бяха толкова параноични и досадни. Говореха само за едно и също нещо — за балет.

Шон бе напълно пренебрегван, а и не искаше да се намесва. Няколко пъти усети, че стиска зъбите си твърде силно, и че държи ръцете си в юмрук. Искаше му се с един замах да освободи стаята от присъствието на тези младежи и да види Блеър отново усмихната, а не така унила и умислена.

Най-сетне някой спомена, че е време да се връщат. По-сдържаните веднага се отправиха към колите, а другите целунаха Блеър и я поканиха да им гостува, когато е в града. Колите потеглиха с надути клаксони, дочуха се и пожелания за приятно продължение на пикника.

Блеър се обърна, за да влезе вкъщи и тогава забеляза, че Шон също си беше тръгнал. Никога не се беше чувствала по-самотна. Няколко минути обикаля из апартамента — ей така напосоки, без цел, какъвто беше всъщност и животът й.

Тя нямаше никого. Нямаше нищо. Този живот в Тайдландс беше псевдоживот. Тя не принадлежеше към него. И никога нямаше да принадлежи. Само едно нещо обаче не се бе променило.

Тя грабна чантата си и се втурна по стълбите. Пам бе върнала колата. Блеър я подкара към балетната школа. И на ум не й мина, че не е много разумно да ходи там сама посред нощ.

Отключи вратата в мрака. Влезе в кабинета и пусна грамофона. Облече трикото и обу палците. Свали полата, застана пред огледалата и започна да загрява. Залата се осветяваше само от светлината, която идваше от отворената врата на кабинета. Избра една плоча и я пусна. Движенията й бяха в унисон с постепенно завързващото темпо на мелодията. Блеър се въртеше в средата на залата, когато чу глас в тъмнината.

— Какво, по дяволите, правиш!

Тя не спря дори за миг и най-спокойно отговори на вбесения Шон:

— Онова, за което съм родена!