Сандра Браун
Цената на Рая (3)

Глава трета

Смутена от това, че така спонтанно бе откликнала на ласките му, Блеър избягваше погледа на Шон, докато слизаха по стълбите. Притесняваше се да го погледне и докато прекосяваха тревната площ пред дома му отсреща. Но в мига, в който влезе, тя едва не ахна. Къщата му беше истинско бижу.

— Шон, каква красота!

— Харесва ли ти? — доволно се усмихна той.

— Слабо е да се каже!

Шон я заведе на остъклената веранда с плетени столове, саксии с различни растения и огромни дебели възглавници върху теракотения под. На тавана се въртяха два вентилатора. Възглавниците на плетените столове и на пода бяха в яркосини и кафяви шарки.

— Когато купих къщата, верандата не беше остъклена. И реших, че от нея ще стане чудесна зимна градина. Стъклените стени се плъзгат и лятото ги отварям, а през зимата ги затварям.

— Много е красиво!

— Ела да те разведа из къщата.

Гордостта от дома му бе напълно оправдана. Когато влязоха в кухнята, Блеър онемя от възхита. Винаги бе живяла в не по-голям от двустаен апартамент и огромните размери на кухнята я смаяха.

— Приспособих старата печка и сега работи с газ.

Печката беше метална, черна, с лъскави ръбове. Беше в тон с редицата лавици на едната стена, на които бяха подредени излъскани кухненски съдове, готварски книги и саксии.

— Сам ли си направил всичко?

— Не. Аз върша само основната работа. Обзавеждането възлагам на вътрешни дизайнери. За кухнята ми помогна един близък човек.

Блеър се запита кой ли е този „близък човек“ с изтънчен вкус, а Шон продължи да я развежда.

— Трапезарията! — посочи гордо с ръка той.

Тя беше с големи еркерни прозорци и с красива кръгла маса в средата. Най-забележителното в хола беше старинната мраморна камина в европейски стил. Блеър разбра защо Шон бе оценил по достойнство художествените й фотографии. Високите стени на хола бяха украсени с картини в различни размери и форма, но всичките бяха в тоналността на модерните и старинни мебели, съчетани в оригинална комбинация.

Под излъсканото дъбово стълбище имаше малка баня. Едната стена на площадката представляваше стъклопис и Блеър си представи колко ли красива изглежда, озарена от слънчевите лъчи. Потъмнелият от патината на времето паркет изпъкваше под разноцветните малки килимчета.

— Горе има три спални и три бани. После ще ти покажа и тях. Вече умирам от глад.

Шон я поведе към кухнята, а Блеър се замисли какво ли искаше да каже с това, че ще й покаже спалните по-късно…

— Дано обичаш пиле с ориз — рече той.

— Обичам. Да ти помогна ли с нещо?

— Всичко е готово, но можеш да сложиш олио и оцет на салатата, докато аз налея вино.

— Добре.

Блеър взе голямата купа със салата от хладилника и обилно я заля с олио и оцет. Занесе я в трапезарията. Масата беше вече подредена с обикновен сервиз за храна, салфетки и свещи.

— Ти ли подреди масата? — обърна се тя към Шон, който донесе тавичката с пилето и я остави на металната подложка.

— Да. Но обикновено не вечерям така. Хапвам сандвич, пия една бира на верандата и толкова. Но сега случаят е специален.

— Специален ли? — попита Блеър, застанала смутено до стола си.

— Да, така мисля. — Той я настани да седне и тя се облегна, защото усещаше слабост в коленете. Вместо да седне, Шон се наведе и я целуна по ухото.

— Харесва ми да вечерям с теб — каза той и обсипа шията й с леки целувки. Езикът му погали трапчинката между ключиците. Преди да се изправи, погали раменете й и седна.

Блеър се опитваше да възвърне самообладанието си и мачкаше салфетката.

— Имам чувството, че съм разсъблечена — промълви тя и помести смутено крака под масата.

— Не си. Само се опитвам да ти направя впечатление.

— Направи ми. Как си се научил да забавляваш гости толкова добре?

Той й подаде пълна догоре чиния с ориз и бяло месо.

— Ами чрез осмоза! Родителите ми ги бива доста в това отношение. Научил съм доста от майка ми.

— Къде живеят родителите ти?

— В Ню Джърси.

Тя си взе от топлите намазани препечени филийки и му подаде панерчето.

— С какво се занимава баща ти?

— Пенсионер е. — Шон веднага смени темата, като я попита за нейните родители. Вечерята мина в непринуден приятелски разговор.

Когато Пам й спомена за Шон, тя си го представи най-обикновен и необразован майстор дърводелец, който си изкарва прехраната с чук и трион. Но срещата с него промени коренно мнението й. Ремонтът и подредбата на дома му говореха, че той е много повече от това, а по време на разговора, докато вечеряха, Блеър разбра, че интересите на Шон се простират в различни посоки. Той беше интелигентен, начетен и остроумен.

Тя се наслаждаваше на компанията му и търсеше нещо, макар и незначително, което да я отблъсква, за което да не го харесва. Но така и не откри. Той си оставаше най-привлекателният мъж, когото бе срещала. Чарът му постави на истинско изпитание възгледите й за живота. Усмивката му я смущаваше, но това не й пречеше да копнее за ласкавите му обятия.

Тя се отказа от десерта.

— Сега не работя и трябва да внимавам с калориите.

Блеър взе чашата кафе, покрито с дебел слой сметана. Шон предложи да седнат на верандата и тя се съгласи. Настаниха се на меките възглавници, без да палят лампите. Усещаше се полъхът на лекия океански бриз. Откъм дъбовете долиташе песен на щурчета, а вентилаторите на тавана приспивно жужаха.

Блеър се сви с подвити крака в ъгъла на малкото канапе, отпивайки от сметановия каймак на горещото кафе.

— Хубаво ли е?

Тя облиза с усмивка пяната от устните си.

— Много.

Той я погледна и попита:

— На колко години започна да играеш балет?

— На четири.

— На четири?!

Тя се засмя.

— Майка ми ме записа в балетната школа. На първото представление бях тарталетка в розово и бяло.

— Ам, ам!

Блеър се учуди на изражението му, което по най-невероятен начин съчетаваше невинност и сексуална притегателност. За съжаление мракът и кръжащите сенки от въртящите се вентилатори й пречеха да види очите му.

— И оттогава все танцувам — продължи тя. — Това не е само професия. Това е начин на живот, който само колегите разбират какво точно означава. Ние всички дишаме с балета. Когато не сме ангажирани в представление, работим като сервитьори, изобщо каквото попадне, за да се издържаме. Но никога не се отказваме. Ако някой е останал без средства, живее временно при колегата си, докато отново стъпи на крака. Животът ни е чергарски. Затова ни наричат „цигани“. Мъкнем вещите си с нас — стари трика, закърпени чорапогащници, износени палци, мазила…

— Но ти си имала успех. Знам от Пам, че си участвала в много спектакли.

— Да, имах късмет.

— Не е само късмет. Просто си талантлива.

Тя му се усмихна.

— Добра съм, но винаги се старая да постигна още повече.

— Не ти ли се е искало да играеш соло, да станеш звезда в някой мюзикъл?

— Ако чуеш как пея, ще разбереш, че това е само една мечта. Хич не ме бива в пеенето. Години наред взимах уроци и накрая разбрах, че е безнадеждно да бъда звезда в мюзикъл. Пък и това особено не ме привлича. Движещата сила при мен е любовта към танца, а не към ръкоплясканията. Стигаше ми да съм първата в редицата балерини зад Лайза Минели, която да каже: „Но това е страхотно!“ и още някои други малки реплики, подобни на тази.

— Трябвало е да спечелиш „Тони“ — засмя се Шон, макар погледът му да бе сериозен и сведен към дъното на чашата, която въртеше в ръка. После изведнъж попита: — И през всичкото това време на пътуване от едно на друго място, случвало ли се е да бъдеш с някого за по-дълго време?

Една година — дали това е дълго време за него? Една съкрушителна година с моменти на неземна радост и щастие, които все пак я правеха незаменима. Блеър добре разбра въпроса — дали всъщност е живяла някога с мъж, или не?

— Да — откровено рече тя. — Известно време живях с Коул Слейтър. Това беше преди няколко години.

— И? — настоя той.

— И оттогава живея сама.

— Аха.

Повече от това нямаше намерение да му разказва.

— Ще ти помогна за чиниите — изведнъж каза Блеър. Стана от ъгъла, в който се беше свила, и взе чашата си от стъкления плот на плетената маса.

— Съгласен съм — усмихна се Шон и я последва в кухнята.

Решиха тя да сложи чиниите в миялната, а той да раздигне масата. Тъкмо сгъваше една кърпа, когато той застана зад нея и я прегърна през кръста. Блеър усети приятния допир на устните и мустаците му.

— Ако вече сме рискували добрата си репутация, защо наистина да не създадем истински повод за клюки — промълви Шон и близна ухото й.

Тя едва изрече името му.

— Шон…

— Да? — Ръцете му погалиха гърдите й. Той прие въздишката й като признак на задоволство и задържа разперените си длани. — О, Блеър, представях си колко хубаво би било да те докосвам, а то се оказа още по-хубаво… Толкова си мека и нежна… — Устните му се прилепиха до шията й, а пръстите му усетиха втвърдените връхчета на гърдите й през тънкия плат на фланелката. — О, да, да — прошепна Шон.

Тя почувства възбудата му. Смутена от обзелата я слабост, Блеър опита да се отдръпне, но ръката му я държеше здраво и се плъзгаше под фланелката. Той дръпна ципа на дънките й и смелите му пръсти погалиха пъпа й, а после се насочиха към еластичния ръб на бикините. Когато минаха й тази преграда, Блеър изведнъж бе обзета от чувство на паника, което я изкара от унеса на страстта. Тя се дръпна. Очите й бяха широко отворени, а устните й потрепваха, сякаш бе подплашена кошута.

— Шон, не — поклати Блеър глава.

— Защо? — Гърдите му се повдигаха, той дишаше бързо-бързо. Зениците му се бяха разширили и почти скриваха сините ириси.

— Защо ли? — повтори тя и дълбоко въздъхна. — Ами например защото се познаваме само от днес.

— И какво от това? От мига, в който те видях, аз знаех, че те желая. Признай, че и ти също ме желаеш.

— Не е вярно — повиши тон Блеър, дръпна ципа и оправи вдигнатата си фланелка. За малко да кръстоса ръце пред гърдите си, защото се притесняваше от жадния му поглед. А връхчетата им издаваха възбудата, която все така я държеше в плен. Тялото й бе свикнало да се подчинява на волята, но този път то отказваше да чуе нейния глас. Защото цялото й същество тръпнеше от ласките на Шон и копнееше за тях. Блеър успя да се овладее и каза:

— Още в началото ти споменах, че съм тук само временно. Нито имам време, нито нагласа да се обвързвам.

— О… — процеди Шон. Той я гледаше с ръце на кръста, само на крачка разстояние. Въпреки, че беше толкова нежен, Блеър разбираше, че хора като Шон не бива да бъдат предизвиквани. Пламъчетата в очите му вече не бяха породени от страст, а от гняв.

Ядът му само подсили раздразнението й. Да не би да беше забранено да му откаже. Какво си въобразяваше той — че може да прави с нея каквото пожелае? Че тя е безхарактерна жена, зажадняла за внимание? Ами да, какво толкова се чудеше на увереността му, след като и Пам, която толкова отдавна бе щастливо омъжена, се захласваше по него! Шон сигурно знаеше, че жените го харесват. Но този път нямаше да бъде на неговата!

Блеър вирна глава и заяви:

— Работата е там, че аз нямам намерение да спя с теб, господин Гарет!

И с тази заключителна реплика тя се завъртя на пети и излезе от кухнята. Той я догони на вратата.

Взе я на ръце, без да й дава възможност да реагира.

— Но какво правиш? — възмути се Блеър.

— Няма да ти позволя да се качваш сама по стълбите. Можеш да мислиш, че нямаш нужда от никого, и да не търсиш ничия помощ, аз обаче ще ти спестя усилието да се качваш сама.

Той я остави на горната площадка. Тя каза с колкото може по-официален тон:

— Благодаря за вечерята.

В този миг устните му пламенно и жадно я целунаха. Сякаш стоманени обръчи я обгърнаха в плътна прегръдка. Тялото му излъчваше пулсираща страст. Блеър не очакваше тази целувка и не намери сили да й се противопостави.

Спонтанно лумналият пламък на желанието постихна и Шон вече не я притискаше толкова силно. Целуваше я нежно, докато тя остана без дъх.

Усетил взаимност, той пусна талията и погали гърдите й. Палецът му се плъзна по тях и Блеър изстена. Ласките му не спираха, докато тя се поддаде на страстния копнеж и се притисна към тялото му в желанието си да утоли силната жажда в глъбините на своето тяло.

Блеър се олюля и ако не беше Шон, сигурно щеше да падне по стълбите. Той не се усмихваше. Само каза с равен глас:

— Госпожице Симпсън, наистина ли нямате намерение да спите с мен?

* * *

Два дни след като чу тези думи, Блеър все още разсъждаваше върху тях. На другия ден след вечерята с Шон тя не излезе от къщи, защото се страхуваше да не го срещне. Пам й беше дала излишната им кола, но Блеър нямаше къде да ходи. Тя довърши подредбата на апартамента и след това полежа така, както я бяха посъветвали лекарите — с вдигнати крака. Почете, гледа два стари филма на портативното телевизорче, което си беше донесла, хапна и подремна.

Чу, че Шон се връща със стария джип, но дори не стана, за да го зърне през прозореца. Ала когато привечер излезе с мерцедеса се попита с кого ли и къде отива. Когато заспа, той все още не се беше върнал, а това, че се вълнуваше от него, истински я ядоса.

На втората сутрин беше още по-ядосана затова, че мислеше за такъв мъж като Шон Гарет. Щеше да живее тук шест месеца. Въпреки намеренията си да се изнесе, тя отлично знаеше, че ще остане. Трудно беше да намери апартамент като този. А и защо някакви там проблеми с хазяина трябваше да я принуждават да се мести на по-лошо място! Нямаше намерение да живее като призрак и да се промъква незабележимо покрай къщата му. Тутакси трябваше да започне да води един нормален, естествен живот, а не да се влияе от съществуването на Шон Гарет.

Оправи разтегателния диван и се наведе, за да вземе чайника от шкафа. Усети, че мускулите й бяха отпуснати, а ставите схванати — цял ден бе бездействала.

Обу розов чорапогащник, палците и сини калцуни, облече черното трико и отиде в голямата стая до прозореца. Там нарочно не беше подредила никакви мебели. Бавно започна да прави упражнения. Тъкмо правеше plies, когато чу стъпки по стълбите. Някой почука.

Блеър се стегна, защото очакваше да види Шон, и отвори. Беше телефонният техник.

— Госпожица Симпсън?

— Заповядайте.

Техникът влезе с жицата и една четириъгълна кутия.

— Кремав, с бутони, от плоския модел — погледна той поръчката. Беше двайсетинагодишен, с дълга коса и усмихнати очи.

— Да.

— Къде да го инсталирам?

Блеър кимна към масичката до дивана.

— Ето там.

Момчето огледа стаята.

— Става. Ще прокарам жицата под килима, за да не се спъвате.

— Добре.

Техникът започна работа, но му се наложи да слезе до колата.

— Не затваряйте вратата — провикна се Блеър. — Така по-лесно ще влизате и излизате с пълни ръце.

— Благодаря.

Тя облече една блуза и я върза на кръста, без да я закопчава. После отиде в кухнята да направи чай, докато техникът й разправяше, че следва маркетинг, но през лятото работи като техник.

Тъкмо свърши с поставянето на телефона, и чаят беше готов.

— Ще пиете чай, нали? — любезно попита Блеър.

— Май предпочитам кола.

Тя се засмя.

— Добре, кола. — Наля чаша кола, пусна лед и му я подаде. Момчето я пресуши на един дъх.

— Балерина ли сте? — погледна палците той.

— Да. Това ми е професията.

— Сериозно? Покажете някоя фигура.

— Но след като си тръгнеш!

Блеър и момчето сепнато се обърнаха към вратата, откъдето бе долетял гневният глас на Шон. Техникът преглътна смутено.

— Аз… аз тъкмо си тръгвах.

— И без това не искаме да те задържаме.

Младежът припряно остави чашата, но тя се обърна и кубчетата лед се посипаха върху масата. Той веднага вдигна чашата, събра ледчетата и избърса ръката си в дънките. После бързо събра жицата.

Блеър едва се сдържаше да не избухне. Обърна се към момчето и каза:

— Благодаря за телефона.

— Няма защо. Ако има някакви проблеми, обадете ми… — Той погледна към Шон и се поправи: — Обадете ни се.

После побърза да мине покрай едрия и смръщен мъж на прага и затопурка надолу по стълбите доволен, че се е спасил от гнева му. Шон затръшна вратата след него.

— Ти нямаш ум! Как можеш да се доверяваш на всекиго! Нали те предупредих да не пускаш непознати мъже!

— Същото ми го каза и майка, когато бях на шест години. Няма нужда да ми го повтаряш. Той не беше „непознат“! А техник от телефонната компания. Стигаше ми, че видях служебната му кола на сини и жълти райета. — Блеър крещеше, освобождавайки част от насъбралия се гняв, който таеше от нощта, когато Шон я бе целувал толкова напористо.

Той също говореше с доста висок тон.

— И от желязо да е, който и мъж да те види в това облекло, ще си помисли какви ли не неща! Погледнала ли си се в огледалото? Или си толкова свикнала да се разхождаш в такъв вид, че и на ум не ти идва какви могат да бъдат последиците?

Блеър учудено огледа трикото си. Вдигна очи и важно заяви:

— Това е работното ми облекло. И освен това не се разхождам в него! Правех упражнения. Всъщност — да, наистина съм свикнала да съм облечена така.

— Ами тези вълнени…

— Калцуни.

— Тези калцуни са толкова предизвикателни. Стигат точно над коляното, така че човек ще не ще вперва поглед в бедрата ти. Да не говорим за изрязаното трико — все едно нямаш никаква дрешка отзад. Е, сигурно това момче изобщо не е забелязало тези малки подробности, нали? — Докато говореше, Шон се приближаваше крачка по крачка към нея.

— Всъщност аз не бях облечена така, когато техникът дойде — възрази Блеър и развърза възела на кръста си. — Бях без блузата. — И тя я съблече и хвърли, разкривайки пред възхитения му поглед източената си шия и голи рамене с тънички презрамки.

Шон задържа очи на изпъкналите й под опънатото като втора кожа трико гърди и усети, че дъхът му секва. Той протегна ръка към шията й. Придърпа Блеър към себе си рязко и неочаквано.

Тя опита да го удари с юмрук по гърдите, ала Шон вече я целуваше. Той я вдигна и въпреки протестите й я понесе към дивана. Сложи я да легне и притисна тялото й, без да отлепва устните си от нейните устни.

Блеър продължаваше да опитва да се измъкне, ала той не я пускаше. Както бе обещал, Шон бе много внимателен и нежен.

Тя се отпусна и той лекичко помилва устните й с език. Блеър издаде още един стон на съпротива и се предаде. Шон галеше с омайващи ласки лицето и гърдите й.

— Блеър, аз май се държа като побъркан ревнивец — промълви той. — Не искам никой друг мъж да те гледа. — Ръцете му бавно започнаха да свалят трикото.

— Не… — възпротиви се тя на неговата увереност. — Не можеш току-така да… — Блеър въздъхна, защото всъщност не искаше да го разочарова — нали балерините нямат големи гърди и…

— Боже мой — прошепна Шон.

Възклицанието му я накара да отвори очи. Той я разглеждаше внимателно.

— Каква прекрасна кожа имаш. Толкова нежна… — Той склони глава на гърдите й.

В един миг й се стори, че усеща лекото докосване на езика му, после почувства кожата си влажна и тихо рече:

— Шон, моля те, недей…

— Но защо? Кажи ми защо? — Езикът му продължаваше да я гали и тя сякаш потъна в горещите всепоглъщащи милувки.

Тя зарови пръсти в гъстата коса и прегърна главата му. Шон я гледаше толкова влюбено, че й се искаше да се разплаче.

— Защото… Защото… в моя живот няма място за това. Аз не…

Той я погледна с блестящите си сини очи.

— Не искаш нищо и никой да пречи на кариерата ти, така ли?

— Да — ядосано заяви тя. Но дали ядът й се дължеше на нежеланието му да проумее този факт, или на това, че той бе отдръпнал устните си от гърдите й?

— Когато излекуваш колената си, отново ще танцуваш.

— Да.

— Не искаш да останеш да живееш тук, нали?

— Не.

— И не искаш никой да се намесва в живота ти. Не искаш и това ли? — Шон я притисна недвусмислено в обятията си и тя почувства възбудата му.

— Не.

— Нямаш нужда от това, така ли? — Той я притисна още по-силно.

— Не — изхлипа Блеър.

— Лъжеш. Толкова ме желаеш в този миг, че дори те боли.

Той плъзна коляно между краката й и тялото й съвсем изчезна под неговото.

— Боли те, Блеър. А аз ще успокоя болката ти — дрезгаво прошепна Шон.

Въпреки нежеланието й, тялото й само се прилепи към неговото в плътна прегръдка.

В този миг се чу припряно чукане на вратата.

— Шшт — рече Шон в ухото й. — Не отваряй, моля те. — И притвори очи, сякаш за да прогони нежелания гост. Лицето му бе напрегнато.

— Лельо Блеър, аз съм, Андрю! — чу се настоятелен глас. — Вкъщи ли си, лельо Блеър?