Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heaven’s Price, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2009)
Разпознаване и корекция
White Rose (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сандра Браун. Цената на Рая

Американска. Първо издание

ИК „Коала“, София, 1997

ISBN: 954-530-034-5

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Шон отпусна отчаяно глава, сякаш се счупи някой от шийните му прешлени. Въздишката му беше дълга и изпълнена с разочарование. Той бавно се надигна.

— Лельо Блеър…

— Идвам, Андрю — с леко писклив глас се обади Блеър и бързо вдигна презрамките на трикото си. Отбягвайки погледа на Шон, тя се втурна към вратата. — Здрасти! — с неестествено радостен тон рече тя и покани момчето.

— В банята ли беше? — попита Андрю с невинното си детско гласче.

— А, не. С Шон опитвахме новия телефон. Трябва да ти дам номера да го кажеш на майка си.

Като чу името на своя любимец, Андрю веднага се запъти покрай Блеър, влезе в стаята и подаде ръка на Шон.

— Здрасти!

— Как дойде до тук?

— Пеша. Знам един пряк път. Мама ме изпрати да кажа и на двама ви, че довечера ви кани на гости. Не е нещо специално. Само няколко души на вечеря. Елате в осем. Мама каза да дойдете с една кола, за да спестите бензин.

— Дадено — усмихна се Шон.

— Всъщност не знам… — рече Блеър.

Изпитваше желание да прегърне момчето, задето я бе спасило от нещо непредвидено и със значителни последствия. Как можа да допусне нещата да стигнат толкова далеч? Ръцете и бедрата на Шон я бяха накарали да се забрави така, както никога досега. Докосването му я омайваше и въпреки това тя откликваше с желание на всяка ласка. Плашеше я липсата на каквото и да е самообладание.

Първия път, когато я целуна, тя се изплаши от въздействието на тази целувка, която я накара напълно да се забрави. Упойващият допир на устните му, милувките на езика му — всичко това бе ново за нея. Беше се целувала и с други мъже, но нито една целувка не й бе въздействала така. Тя винаги се владееше и по-скоро проявяваше толерантност към страстта на мъжа. Но сега беше друго. Много от чувствата, които не можеше да си обясни до преди няколко дни, сега й бяха толкова близки. Блеър изпитваше непреодолимо влечение към устните на Шон. Те бяха като наркотик за нея и тя жадуваше да увеличава дозата все повече и повече. Всяка негова целувка възбуждаше болезнен копнеж, който като че ли грозеше да обърка целия й живот.

Но още по-опасно от физическото привличане бе собственическото му отношение към нея. Кой му даваше право да я контролира, да определя кого да кани и кого не у дома си, и какво да облича! Трийсет години бе живяла без неговите грижи, можеше да изкара още трийсет без тях.

След минутите, прекарани на дивана, беше истински абсурд да отиде на вечеря с него.

— Андрю, много съм уморена, краката доста ме болят. Ще прекарате чудесно и без мен.

Андрю я изгледа учудено.

— Трябва да дойдеш, лельо Блеър. Мама каза, че устройва тази вечеря, за да те запознае с някои приятели.

— Трябва да дойдеш, Блеър — заяви Шон.

Тя забеляза пламъчето в очите му. Усмивката му бе пряма и предизвикателна. Ако откажеше на поканата, той щеше да го изтълкува като проява на страх и щеше да е напълно прав. Блеър го погледна унило.

— Е, добре, Андрю — рече тя със стиснати устни. — Кажи на мама, че ще дойда.

— Ура! Мама каза, че ако слушаме с Манди, можем да остана с вас до осем и половина.

— Можем да останем! — поправи го Шон. — Искаш ли да ми помогнеш? Днес имам работа в една къща на брега. Ще спечелиш някой и друг долар.

— Страхотно, Шон!

Шон се усмихна.

— Тогава иди и кажи на майка си, че ще бъдеш с мен. Ще те чакам у дома. Ще вземем термос със студена вода, днес е много горещо.

— До довечера, лельо Блеър — каза Андрю и изхвърча навън.

Шон я попита:

— Краката наистина ли те болят?

Както беше решила да му даде да разбере, че така повече не може да се държи с нея, тя отново омекна пред нежните думи.

— Малко — сви Блеър рамене.

— Защо не отидеш на лекар?

— Просто вчера не правих нищо. А трябва да се раздвижвам с повече упражнения.

— Но щом те болят, трябва да починеш.

— Не съм искала мнението ти, нали? Пък и то не ме интересува.

— Така ли?

— Да. — Гърдите й се повдигаха от гняв. Беше я яд, че той винаги излизаше прав, а тя все трябваше да се защитава. — Това, което се случи тук — посочи тя дивана, — бе грешка, и тя няма да се повтори. Ти нямаш право да се намесваш в моя живот.

— Аз не се намесвам. Загрижен съм за теб.

— Нямам нужда от грижите ти.

— Знам, знам, ти нямаш нужда от никого.

— Е, надявам се най-сетне разбра и ще престанеш да ме преследваш.

— Защо, не ти ли харесва компанията ми?

— Не много. Защото малко прекаляваш. Не обичам агресивните мъже.

— Не ти ли харесва да те целувам?

— Не.

— А да те галя?

— Не — рязко заяви Блеър с надеждата, че това ще сложи край на въпросите му, произнасяни с тих и нежен тон.

— Не искаш да милвам гърдите ти, така ли?

— Не.

— Пак лъжеш, Блеър.

Той беше прав. Тялото й потръпна, сякаш отново усети докосванията му. Как копнееше отново да почувства милувката на кадифените му мустаци… Никога обаче нямаше да му го каже. Блеър успя да се отърси от чувствените мисли и го изгледа ядосано. Той обаче не се предаваше.

— Защо не се отпуснеш? Никога не съм насилвал никоя жена. Ако съм ти неприятен, повече няма да те докосвам. Но приятели можем да бъдем, нали? Ще дойда да те взема към осем. А като приятел те съветвам преди това да си починеш.

И Шон си тръгна, без да й даде възможност да каже дума.

* * *

От дома на Делгейдо се дочуваха смях и оживени разговори.

— Купонът е във вихъра си — каза Шон, докато двамата с Блеър приближаваха по алеята.

— Да, по всичко личи, че е така.

Той бе дошъл да я вземе в осем без десет. Изчака на прага, докато Блеър сложи перлените си обици и се напръска с парфюм. Шон се държеше безупречно. Дори не я гледаше, а въртеше дръжката на вратата.

— Разхлабила се е. Напомни ми да я оправя. Между другото роклята ти е много хубава — рече той със съвсем равен тон.

— Благодаря.

Бялата рокля с голи рамене бе широка и стигаше до колената й. Сандалите й бяха със златисти каишки около глезена.

Пръстите му леко докоснаха раменете й, докато слизаха по стълбите, но това бе само един учтив жест. Качиха се в мерцедеса и Шон й разказа как Андрю се спънал и разсипал на плажа цяла торба с пирони и двамата ги търсили половин час.

— Дано сме събрали всичките, че някой може да се набоде.

— Дано — усмихна се Блеър. — Андрю заслужи ли си надницата?

— Дадох му два долара. Инфлация, какво да се прави.

Когато спряха пред къщата на Пам, Блеър вече се беше отпуснала — Шон я беше послушал и се държеше като приятел, а не като любовник.

Пам радостно ги посрещна и прегърна.

— Най-важната гостенка дойде — обърна се тя към приятелите си, които опитваха ордьоврите.

Пам очевидно бе разказала на гостите за Блеър и дори бе представила кариерата й като много по-успешна, отколкото всъщност бе. Блеър погледна учудено приятелката си — та тя все пак не беше звезда! Шон бе също така сърдечно посрещнат — при това доста по-любезно от жените, отколкото от мъжете…

Блеър целуна всяко от децата, които под строгото нареждане на родителите се отправиха по пижами към стаите.

— Ох, тези деца! — въздъхна Пам, когато и последното излезе от хола. — Май са наистина достатъчно!

Джо Делгейдо се показа от кухнята с престилка с надпис „Готвачът знае много тайни“ и прегърна жена си през кръста.

— Но… ще видим… — намигна Пам на Блеър и двете прихнаха.

— За какво става дума? — Джо целуна Блеър и се здрависа с Шон. За разлика от пълната си жена той беше слаб и строен. — Шон, пристройката става чудесна! Дано по-скоро бъде готова.

— Каква стая? — попита Блеър.

— Шон ни прави стая за игри в задната част на къщата. Не ти ли казах? — попита Пам.

— Не.

Шон стоеше съвсем близко до Блеър, но не я докосваше.

— Нямаме търпение да я завърши. После ще ти я покажа. Първо ще те запозная с приятелите ни.

Блеър бе отрупана с въпроси. Танцувала ли е с Баришников? Късно ли е на десет години да започнеш да играеш балет? Спазва ли специална диета, че е толкова слаба? Колко тежи? Истина ли е, че с Пам са били при Джулиет Праус? Дали не би им помогнала с предстоящия спектакъл на театралното дружество?

На последния въпрос Блеър отговори уклончиво. Изведнъж усети нечии големи длани на раменете си и се сепна.

— Какво ще пиеш?

Само за миг Блеър неосъзнато се облегна на едрите гърди на Шон. Голите й рамене се опряха на мекия плат на светлосинята му памучна риза и на тънкото лятно сако. Тя дори не усети, че склони глава, за да почувства лекия допир на мустаците му до ухото си.

— Бяло вино с лед — отвърна Блеър, без да чува какво й разказваше жената от театралното дружество. Шон лекичко притисна раменете й и се оттегли.

След минута се върна с чаша вино. Жената не спираше да бърбори.

— Блеър, Пам те вика. В кухнята е.

— Извинете — каза Блеър и последва Шон.

— Благодаря ти — промълви тя.

— Тази досадница си я бива. Преди няколко години едва се отървах от нея. Реши, че като съм ирландец, трябва на всяка цена да изпея „Дани Бой“.

Блеър едва не се задави от смях, докато отпиваше от виното.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не.

— И изпя ли я?

Шон се наведе и поверително каза:

— Не. Откупих се срещу чек за сто долара.

В кухнята цареше хаос. Пам вадеше от хладилника зелева и картофена салата.

— О, добре, че дойдохте. Шон, покажи на Блеър пристройката.

— Не искаш ли да ти помогнем?

— Не, сега не. Отивайте да се забавлявате.

Двамата минаха през плъзгащата се врата и се озоваха на двора, където Джо се занимаваше с барбекюто. Ухаеше приятно на печени пържоли.

— Като те гледам, нямаш грешка — пошегува се Шон.

— Алангле, препечена, средно препечена… — засмя се Джо, сочейки пържолите с дългата вилица, и отпивайки от бирата си.

— Да не те хване! Първо работата, после пиенето, че ще изгориш пържолите — усмихнато каза Шон.

Шон заведе Блеър до новата пристроена стая.

— Значи това ще е специално място за игри, така ли? — огледа Блеър циментовия под.

— Да. Ето там ще бъде камината. Тук ще има рафтове за книги и бюра, ако на някое от децата му се приучи. Ще сложим и телевизор, и малък хладилник.

— Изглежда чудесно.

— Таванът ще бъде от стъкло. Така ще се спестява и ток. Нали знаеш, децата все забравят да загасват лампите. Освен това ще… — Той изведнъж се обърна към Блеър и я попита: — Интересно ли ти е?

— Интересно ми е. — Така и беше. Допадаше й ентусиазма, с който обсъждаше бъдещите си планове. Шон размахваше въодушевено ръце. Колко топли и нежни бяха те на голите й рамене. Колко силни и успокояващи. — Децата толкова ще се радват!

— Пам и Джо също. Така ще могат да остават поне за малко насаме.

— Да, наистина, сигурно много рядко им се случва.

— Не е точно така — засмя се Шон. — Инак нямаше да имат толкова много деца.

Тя също се засмя, но след миг смехът им секна, защото и двамата усетиха чувство на смущаваща интимност. През гредите на недостроения покрив струеше лунна светлина и хвърляше сенки върху лицето на Шон. Той не откъсваше очи от Блеър.

Лунната светлина беше като ореол около русата му коса и сребрееше върху лицето на Блеър. Шон копнееше да погали лъскавите й кичури, опънати в класически кок на балерина. Устните му бяха жадни за нейните устни — влажни и розови на лунните лъчи. Те искаха да докоснат ухото й и малката перлена обичка, чийто матов блясък се сливаше с блясъка на кожата й. Погледът му се плъзна надолу по шията към малките гърди. Той знаеше вкуса им и жадуваше за тяхната омайна топлина. Сякаш отново докосна с език кадифените им връхчета и чу тихите й стонове на задоволство.

Не си спомняше да бе желал толкова силно някоя жена. От мига, в който я видя, непрестанно мислеше за нея. Болезнено я желаеше. Всъщност тя не беше негов тип. Нали беше висок и широкоплещест, Шон винаги бе излизал с по-едри жени. Блеър беше като кукла в сравнение с тях. Но кукла, която толкова го привличаше, че пламъкът в слабините му не преставаше да гори и да го измъчва.

Шон съзнаваше риска. И преди беше постъпвал необмислено, след което горчиво бе съжалявал. Ето защо той взимаше само разумни решения за приоритетите в живота си и внимаваше да не се излага на рискове. Всъщност на него му вървеше във всичко. Само че беше самотен. Не можеше да намери жената на своя живот. Любовта е един голям шанс. Тръгнат ли нещата на лошо — край.

Блеър Симпсън също имаше проблеми. Преживяваше тежък момент. В неговия живот нямаше място за нея. Това би усложнило още повече нещата. Пък и тя му беше дала да разбере, че не се нуждае от него.

Но ето че Шон я гледаше на лунната светлина и сетивата му горяха от страстен копнеж. Искаше да смири съпротивата й с целувки и да потъне дълбоко в нея, за да потуши мъчителната палеща болка.

Вероятно разкъсващите го мисли бяха изписани на лицето му, защото чу Блеър да произнася тихо:

— Шон?

Той разтърси глава, пресуши чашата си и каза:

— Мисля, че е време да се връщаме при другите.

Блеър бе пила само няколко глътки. Пръстите й бяха студени и стискаха чашата, сякаш търсеха спасение. Двамата прекосиха градината. Джо стоеше до скарата и обсъждаше уличната престъпност с приятеля си прокурор.

В кухнята отново цареше хаос. Децата бяха довтасали и се оплакваха след поредния бой с възглавници. Едното плачеше, а Пам се опитваше да извади горещата сварена царевица от тенджерата.

Въпреки оплакванията на децата и притеснението на Пам, Шон и Блеър се засмяха.

— Но какво става тук? — попита той.

— Ами не искат да си лягат. — Пам ги изгледа заплашително и рече: — Ако веднага не си легнете, ще извикам баща ви и тогава ще видите!

Но думите й сякаш бяха казани на вятъра.

— Искаш ли да ги сложа да спят? — предложи Блеър.

— Не, дошла си ми на гости.

— Но съм ти приятелка, а ти си заета. Хайде, деца! Андрю, леви, десни към леглото! Манди, ти също!

— Аз ще взема малкия — рече Шон и вдигна Пол на раменете си, а той го сграбчи за косата.

— Нямаше нужда да идваш — каза Блеър, докато вървяха по тъмния коридор към детските стаи.

— А как щеше да се справиш с всичките дечурлига?

Двете детски стаи бяха свързани. Блеър и Шон настаниха децата. Спеше само най-малкото дете. Двете момиченца спяха на двойно легло в неговата стая. А леглата на двете момчета бяха едно над друго. Като най-голям Андрю спеше на горното легло.

— Дай пример на малката си сестра и веднага заспивай — наведе се Блеър към Манди. — Така мама и татко ще бъдат спокойни и ще се забавляват.

— Добре — прозя се Манди. Анджела, която беше на четири години, вече се унасяше. — Не загасвай лампата.

— Манди бебето, Манди бебето — провикна се Андрю от горното легло.

— Стига, Андрю — сгълча го Шон.

— Ами не е ли бебе? Спи с Анджела! Не бих могъл да търпя някой до мен в леглото!

— Защо? Мама и татко спят в едно легло — възрази Манди.

— И не ни разрешават да влизаме в спалнята, освен ако няма буря с гръмотевици — сънливо рече Анджела.

Шон погледна Блеър с усмивка.

— А в събота сутринта ни разрешават да влезем при тях чак след детския филм — важно добави Пол и седна в леглото.

Шон едва сдържа смеха си, покашля се и го накара отново да легне.

— Блеър, тяхното легло е много голямо — уточни Манди.

— Така ли? — смутено попита Блеър и за кой ли път оправи одеялото.

— И на Шон е голямо, нали, Шон? Аз съм го виждал — обади се Андрю.

— Ти виждала ли си го? — обърна се Анджела към Блеър.

— А, не, не… Хайде, лека нощ.

— Твоето легло като леглото на Шон ли е? — поинтересува се Манди.

— Ама че си глупава! Нали видя, че спи на разтегателния диван — заяви Андрю.

Манди рече умислено:

— Ами тогава Шон може би ще ти разреши да спиш при него. Нали сте съседи.

— Татко например няма нищо против, че мама спи при него.

Блеър се изчерви — не си спомняше някога да се е изчервявала така.

— Хайде, деца, време е за сън. Лека нощ! — каза Шон и излезе, а Блеър хвърли благодарен поглед към най-малкото заспало дете — то поне не се беше изказало по въпроса за леглата — и последва Шон. Понечи да мине покрай него, но той застана пред нея.

— С нещо да ви услужа, госпожице? — попита Шон със засмени очи.

— Не. — Лицето й още пламтеше.

Той се засмя и като сложи ръка на рамото й шеговито рече:

— Тогава отиваме да ядем.

Въпреки че децата й пречеха, Пам бе сготвила чудесна вечеря. Чудесни бяха и пържолите на Джо. Гостите се разположиха с препълнени чинии в хола и в градината.

Блеър забеляза, че двамата с Шон са обект на особено внимание. Той не проявяваше демонстративно вниманието си, но и не се отлепяше от нея. Участваше в разговорите и от време на време шепнеше в ухото й. А когато Блеър се заговореше с някой от гостите, тя усещаше, че погледът му неотклонно я следи.

Шон се грижеше чинията й да е пълна и когато привършиха с вечерята, тя предложи да занесе празните чинии в кухнята. Сложи ги в мивката и ги изплакна. Тъкмо си бършеше ръцете, когато в кухнята влезе един от гостите, потупа се по издутото шкембе и рече:

— Много хубава вечеря.

Блеър веднага установи, че той беше от типа мъже, които смятат, че единственият начин да общуват с жена е, като я ухажват. Те винаги я вбесяваха. Какво им даваше такава самоувереност? Цяла вечер го избягваше, защото още когато се запознаха, той каза:

— Естествено, че сте балерина — с тези крака!

Мъжът очевидно беше много доволен от „комплимента“, а на Блеър й стана още по-отвратителен.

— Да, наистина беше много хубава — рече тя.

Той нарочно бе препречил вратата.

— Често ли ходите до града?

— Пристигнах преди няколко дни, господин…

— Стан Колиър. Казвай ми Стан. Като всички приятели — каза той с мазен глас. — Аз пътувам всеки ден до града. С отвратителния влак, няма как. Е, ако се забавя някоя вечер, оставам да преспя в служебния апартамент. Много приятно местенце.

Блеър не вярваше на ушите си. Този човек дори не беше за съжаление, толкова беше гаден. Какво правеше тук изобщо? Пам и Джо сигурно не го познаваха достатъчно.

— Щом казвате, вероятно е така. Извинявайте, но трябва да…

— Та, ако някой път дойдете в града и сте свободна, можем да обядваме заедно…

— Сбъркал си адреса, Колиър. Госпожица Симпсън не е по обедите.

Стан сепнато се обърна, като чу заплашителните думи на Шон. Блеър въздъхна с облекчение. Тя не се страхуваше от този досадник, но не искаше да стават сцени, които да помрачат приятното всеобщо настроение.

— Гарет, спокойно — усмихна се пресилено Стан. От мазното му чело се стичаха капки пот. — Само се шегувах. Не разбираш ли от шеги?

— Разбирам — смръщено заяви Шон. — Но не виждам нищо смешно. Блеър? — обърна се той към нея и протегна ръка, а тя веднага я сграбчи, сякаш бе спасително въже. Шон я прегърна, най-вече заради натрапника Стан. А тя се притисна в силното му тяло, дирейки закрила.

Двамата излязоха от кухнята.

— Дано не съм попречил. Дали пък Стан не ти харесва? — тихичко попита Шон.

— О, стига, моля те — потрепери от погнуса Блеър. — Пам и Джо знаят ли що за стока е?

— Всички в Тайдландс познават палавия Стан. Може и само да си приказва. По-скоро си фантазира, а всъщност нищо не прави.

— Но защо са го поканили?

— Жена му е много симпатична. Какво да се прави — канят и него заради нея. Такъв си е той. Види ли, че някой е с пола, и веднага пробва почвата.

— Аз пък си помислих, че ме ухажва, защото съм красавица — заяви Блеър с престорено обиден тон.

Шон се засмя, после сериозно каза:

— Ти си! Но за Стан не това е най-важното. Той просто не разбира. — Погали с пръст перлената й обичка и добави: — Аз, виж, разбирам.

Блеър усети, че гърлото й се свива. Опита се да отговори, ала не можа дума да отрони. Стоеше, гледаше го и потъваше в лазура на сините му очи.

— Искаш ли да пием кафе? — Гласът му бе толкова тих и нежен, все едно я бе попитал: „Искаш ли да се любим?“.

Веднага отговори, че можеш сама да си вземеш кафе, каза си Блеър, веднага! Но, уви, устните й произнесоха:

— Да, искам. Без захар, само малко сметана.

Тя седна като замаяна на близкия стол. Една от гостенките се възмущаваше от ниското ниво на балетната школа в града, но Блеър почти не я чуваше. Сърцето й тупаше неукротимо силно. Ушите й бучаха и заглушаваха думите на жената. Всъщност Шон бе спазил обещанието си, с нито един жест или дума не го бе нарушил, държеше се съвсем сдържано и приятелски.

Тогава защо я привличаше толкова неустоимо?

Блеър не искаше да си признае колко хубаво бе, че той се грижеше за нея. Винаги самостоятелна, тя бе смутена от неговото покровителство и не знаеше как да реагира. Ако някой като Стан я беше заговорил преди няколко месеца, тя щеше да го среже и отблъсне по най-груб начин, така че ушите му да запламтят и да потъне в земята от срам. За нейна радост — макар и да не си го признаваше — Шон бе заел ролята й и бе поставил досадника на място. Тази негова грижовност бе не по-малко приятна от изкусителните му целувки.

— Страхотна идея — възкликна Пам. — Какво ще кажеш, Блеър?

— Ами… — Блеър взе кафето, което й подаде Шон, и чак тогава разбра, че и тя бе включена в разговора. — Не знам. — Какво ли обсъждаха, зачуди се тя.

— Балетната школа е ужасна — рече Пам. — Исках да запиша Манди, ама щях да си давам парите на вятъра. Както знаеш, ако учителят не е на ниво, ученето на балет е дори вредно за мускулите. Ти не би ли искала да преподаваш?

— Как да ти кажа…

— С удоволствие бих ходила на балет — обади се една от гостенките. Ей така… за отслабване.

Още няколко дами също изявиха желание.

— Искате да се заема с балетната школа? — най-сетне схвана Блеър.

— Ами да! Защо не!