Сандра Браун
Цената на Рая (5)

Глава пета

Всички чакаха отговора на Блеър. Тя смутено се засмя и каза:

— Но аз не съм учителка.

— Какво от това, нали си балерина! И то най-добрата! Недей да скромничиш! — разпалено извика Пам, без да дава възможност на Блеър да възрази. — Обичаш да танцуваш, но в момента не можеш, затова ще бъде най-добре да преподаваш!

Всички кимнаха в знак на одобрение.

— Но това няма ли да попречи на оздравяването ти? — тихо попита Шон и я погледна.

— Едва ли. Лекарят каза, че всекидневните умерени упражнения ще ми подействат добре, пък и така ще съм във форма. За да се върна по-лесно на сцената след шест месеца.

— Речено-сторено! — щастливо се усмихна Пам.

— Но ще ми трябва хубава зала.

Пам се замисли.

— Така ли?

— Какво ти трябва? Дървен под, огромна стая, друго? — попита Шон.

— Да.

— Преди няколко месеца купих един стар физкултурен салон с намерението да го реконструирам във фитнес клуб. Можете да използвате салона. Ще ремонтирам каквото трябва.

— Идеално! — плесна с ръце Пам.

— Не обичам да се занимавам с какъвто и да е бизнес — заяви Блеър. Имаше чувството, че се поддава на течението, а всъщност няма желание за това.

— Няма да ти искам наем, а ти пък няма да взимаш пари за уроците. Всичко ще бъде на обществени начала. — Шон погледна към гостите — всички одобряваха предложението му.

— Ще ми трябват плочи, грамофон…

— Скоро купих един грамофон на търг, давам ти го.

— Като съберем моите и твоите плочи — готово — заключи Пам. — Е, Блеър, както виждаш, всичко се уреди.

Блеър прехапа долната си устна и се замисли. Беше отскоро тук, но нямаше съмнение, че в Тайдландс времето минава много по-бавно, отколкото в големия град. Трябваше да прави нещо през тези дълги шест месеца, за да не полудее. И това ли беше разрешението?

— Мога да водя основен балетен курс на деца до дванайсет години — каза тя. — За дамите ще организирам часове по гимнастика, но нищо по-специално от това.

— Ние сами ще правим по-тежките упражнения — предложи една от жените.

— Значи си съгласна? — Пам стисна ръцете на Блеър. — И за теб ще бъде добре, ще видиш. Инак нямаше да ти предложа.

Блеър вдигна очи към Шон. Погледът му както винаги я развълнува, макар в него да не се четеше нито насърчение, нито неодобрение. Тогава тя се обърна към Пам и каза:

— Всъщност права си. Защо не?

* * *

Всички си тръгнаха. Останаха само Шон и Блеър, тя настоя да помогне на Пам да раздигне след гостите.

— Обичаш ли да миеш прозорци? — попита Пам, докато Блеър нареждаше и последните чинии в миялната.

— Мия ги, когато вече не може да се вижда през тях — отговори Блеър и натисна колчето. Миялната зафуча с гръм и трясък. — Тази машина наред ли е?

— О, надявам се! Би било жестоко точно сега да ми изиграе някой номер. Забравих да благодаря на теб и Шон за това, че приспахте децата.

— Беше ни приятно — каза Шон, който току-що влезе от градината, където с Джо пиеха кафе. Той намигна на Блеър, а тя едва се сдържа да не се разкиска.

Джо разпери ръце и Пам потъна в обятията му.

— Вечерята беше чудесна, мила — каза той. — Браво на теб.

— Само дето се уморих.

— Трябва да тръгваме. Лека нощ. — Шон хвана Блеър за ръка и я поведе към вратата.

— Не го казах, за да си тръгнете! — рече Пам.

— Блеър също е уморена. Пък и има за какво да мисли, нали?

— Ама аз май наистина се съгласих да уча деца и домакини на балет… — промълви Блеър.

— Точно така — засмя се Пам.

— Но да знаете, че приемам само временно — докато съм тук.

Усмивката посърна на лицето на Пам.

— Не искам да мисля за това. Вече свикнах да си близо до нас.

Настъпи мълчание. За всеобщо облекчение Шон успя да разведри настроението, като каза:

— Тя ще бъде тук поне шест месеца. Пък и аз не пускам наемателите си толкова лесно.

Всички се разсмяха.

— Стига да мога да напъхам дебелото си тяло в някое трико, аз ще бъда първата ти ученичка — заяви Пам.

— Гледай да не отслабнеш много, защото вече те харесвам такава… — притисна я в прегръдките си Джо и я целуна по врата.

— Да не го казваш от любезност — усъмни се Пам.

— Лека нощ и благодаря за вечерята — каза Блеър.

— Лека нощ — отговориха Пам и Джо в един глас.

— Джо, трябва да поговорим за покрива, но утре е събота и затова ще ти звънна след детското — пошегува се Шон.

Пам изненадано ахна, а Джо се засмя от сърце.

Когато пристигнаха пред дома на Шон, той каза:

— Ще пием ли кафе? Или по едно питие?

— Не. Както сам каза, имам да мисля за много неща — какво точно ще преподавам, да подбера музиката. О, защо се съгласих! — възкликна Блеър.

Шон се засмя, слезе от колата, заобиколи я, отвори вратата от страната на Блеър и я взе на ръце.

— Трябва да се грижим за коленете ти. Ти вероятно си последната надежда за отслабване на местните дами!

Шон бе свалил сакото и бе запретнал ръкави. Ръцете му бяха силни, мускулести и излъчваха приятна топлина. Блеър се опитваше да не обръща внимание на прегръдката му и попита:

— Наистина ли смяташ, че ще им бъде интересно да идват в балетната школа?

— И още как! Та те до една си мечтаят да изглеждат като теб. Това, разбира се, не е възможно, но ти им дай поне надежда. — На последното стъпало Шон я целуна целомъдрено по челото и добави: — Лека нощ, приятелко. Благодаря, че дойде с мен на гости. Прекарах чудесно.

Той я пусна да стъпи на площадката, но целувката му сякаш я бе омаяла и Блеър усети слабост. Колената й се огънаха за миг и тя усети рязка болка, която я прониза под капачките.

— Ох! — извика Блеър.

— Какво стана?

Тя се наведе да разтрие болезненото място, а Шон коленичи до нея.

— Няма нищо — промълви Блеър. Беше й премаляло от болка, но тя се опитваше с всички сили да преодолее неприятното чувство. — Стъпих лошо. И ме боли ужасно.

— Извинявай много — рече Шон, вдигна роклята и сложи длани на коленете й.

— Моля те, ти не си виновен — тази болка често се появява, сега поне съм си вкъщи. Последният път, когато ми се случи, беше миналата събота, докато пазарувах в „Блумингдейл“.

Тя опита да се засмее, та дано прогони досадната болка, но Шон беше съвсем сериозен. Той стана, прегърна я и отвори вратата. Отново я вдигна и я внесе в тъмния хол. Остави я на стола.

— Шон…

— Стой и не мърдай — нареди той и светна лампата на масичката.

— Имаш ли някакви лекарства?

Тя поклати глава.

— Предписаха ми хапчета против болки, но не съм ги поръчала в аптеката. Не ми се иска да гълтам лекарства.

— И аспирин ли не искаш?

— Аспирин може.

— Къде е?

Шон разтегна дивана. Блеър изпита смущение, докато гледаше да го застила с чаршафа, на който бе спала предишната нощ.

— В банята. В шкафчето над умивалника. Всъщност не знам…

Шон не я доизслуша. Тя го чу да рови в малкото шкафче и да мърмори. Той се върна след малко с чаша вода и два аспирина — мънички точици в голямата му длан.

— Не трябва ли да ги разтриеш с нещо?

Блеър глътна аспирините.

— Не. Като легна, ще си вдигна краката на възглавница. Не се притеснявай. Утре ще бъда добре.

— Всъщност какво стана?

Шон коленичи и преди Блеър да успее да реагира, започна да развързва тънките каишки на сандалите й.

— Когато стъпих, сухожилията поддадоха, нали не съм във форма, често ми се случва.

Шон я погледна.

— Ще ходиш ли в банята, или да те слагам да спиш?

Тя се изненада от въпроса, който беше трогателно смешен за голяма жена като нея.

— Ами… да… — каза Блеър, отбягвайки погледа му.

Той отново я вдигна на ръце, а когато я остави пред вратата на банята, внимаваше тя да стъпи на по-здравия крак.

— Дали няма да бъде по-добре да подскачаш на един крак?

— Е, чак толкова.

— Към тези травми трябва да се отнасяш сериозно, а не на шега.

Блеър го изгледа и затвори вратата след себе си.

— На един крак, чу ли! — провикна се Шон.

Блеър излезе, а той я чакаше досами вратата.

— С какво спиш?

— Шон…

— Ако спиш без дрехи, то…

— В най-горното чекмедже на онзи шкаф има фланелки — примирено рече тя.

Той бе решил да играе ролята на детегледачка и на нея не й оставаше нищо друго, освен да се подчинява.

Шон се върна с фланелка, на която бе изписано „42 улица“.

— Играла ли си в този спектакъл?

— Да. Гледал ли си го?

— Да.

— Тогава сигурно ме помниш. Аз танцувах степ.

— Гледай ти!

И двамата се опитваха чрез разговора да не мислят за момента, в който Блеър трябваше да се съблече.

— Тази рокля нагоре или надолу я събличаш? — тихо рече Шон.

— Сама ще се оправя.

— Нагоре или надолу? — Гласът му бе решителен и не търпеше възражение.

Блеър не посмя да се противопостави и като сведе поглед, само каза:

— Надолу.

Той разкопча копчетата и бавно смъкна роклята до кръста й. Движенията му бяха прибързани и неспокойни.

— Пропусна едно копче — промълви Блеър и вдигна ръцете му, за да разкопчее сама последното копче на кръста. Така пръстите му почти докоснаха гърдите й, но за съжаление и на двамата, копчето бе тутакси намерено и разкопчано.

Роклята се свлече на пода и тя застана пред него само по тънки и много изрязани бикини.

— После ще вдигна роклята — каза Шон.

Тя усети топлия му дъх по лицето, врата и гърдите си. Той побърза да й облече фланелката, която едва стигаше до бедрата.

— Готово — рече той с облекчение.

Вдигна я като майка малкото си дете и грижовно я занесе в леглото. Обърна се, докато Блеър се завиваше, и вдигна роклята.

— В гардероба ли да я оставя?

— Да. Благодаря. — Тя затвори очи, измъчвана от желанието той да легне до нея.

Шон закачи роклята на закачалка и попита:

— Искаш ли още нещо? Чай? Вино?

Тя поклати глава. Беше махнала шнолите от косата си и тя покриваше раменете й.

— Не, благодаря.

Той седна на ръба на леглото и я загледа. По-късно Блеър си даде сметка, че ако в този миг я беше прегърнал, то тя едва ли щеше да му устои. Така желаеше да усети жадните му устни върху своите и да се отдаде на ласките му. Копнееше за неговите нежни ласки, събуждащи една дълго потискана, но жадуваща за живот страст. Искаше да чува как чувствените му устни шептят любовни думи, дръзки думи, които не би позволила да бъдат произнасяни от никой друг мъж.

Ала той не я прегърна. А само попита:

— Не искаш ли възглавница, за да си вдигнеш краката?

— Искам.

Шон взе втората възглавница и вдигна чаршафа. Стисна зъби, за да сподави стона, който заседна в гърлото му при вида на голите й крака. Връхчетата на гърдите й се очертаваха под фланелката и привличаха погледа му. Тясната гола ивица между фланелката и дантеления ръб на бикините така го изкушаваше…

Полагайки усилие да се абстрахира от всичко това, той вдигна крака, който повече я болеше, и го нагласи върху възглавницата. Ръката му сякаш сама се плъзна надолу към глезена, а Блеър въздъхна с притворени очи.

После усети, че я гали по кадифената кожа на корема, шептейки:

— Блеър, погледни ме, моля те.

Тъмните й гъсти мигли се повдигнаха. Лампата осветяваше едната половина на лицето му. Трапчинката на брадата му изглеждаше по-дълбока и по-мъжествена от всякога. Косата му блестеше на златистата светлина.

— Искам те. — Гласът му прозвуча настоятелно. — И ти го знаеш. Защото не го крия. — Той погали скулите й с опакото на пръстите си. — Когато се убедиш, че наистина сме много близки приятели, ще те целуна ето тук. — Пръстът му се плъзна по устните й, по шията, към гърдите. — И тук. — Ръката му погали гърдите й, а чувствителните им връхчета мигновено реагираха. — И тук. — Пръстите му се спряха на пъпа й и продължиха по-надолу. — Тук също… Навсякъде.

Блеър изпъна гръб и устните й издадоха тих стон. Той галеше лицето й.

— Шон… — въздъхна тя.

— Лека нощ — наведе се той, нежно докосна с мустаци устните й, дарявайки ги с лека целувка.

После загаси лампата и излезе от стаята. Стъпките му постепенно заглъхнаха.

Блеър остана сама. Кожата й пареше от докосването на ръцете му. В главата й се въртяха какви ли не еротични фантазии и не й даваха покой. Цялото й същество се стремеше към Шон.

* * *

Пиеше втора чаша чай и внимателно раздвижваше коляното си, когато го чу да се качва по стълбите. Той почука.

— Влез.

Блеър беше с шорти и ластично бюстие. Коленете й бяха много по-добре.

Шон влезе и я погледна намръщено.

— Защо си станала?

— За да пия чай.

— А краката болят ли те?

— Може да отговоря нещо хитро като — да, само когато се смея, или само когато дишам, но ще се въздържа.

— Значи те болят, така ли?

Блеър се засмя.

— Успокой се, Шон. Е, не ставам за участие в шоу, но пък си вървя без никакви болки. Искаш ли чай?

— Мразя чай.

— Наистина ли? Мислех, че ирландците обичат чай. Искаш ли да ти изпея „Дани Бой“?

— Май наистина си по-добре. Щом отново се шегуваш. Имаш късмет, че си болна, инак щеше да видиш…

— Какво? Щеше да ме натупаш ли?

Той я огледа от горе до долу, като очите му се спряха на еластичното бюстие.

— Не, щях да те накажа по друг, по-приятен начин. — Нямаше нужда да уточнява повече. Намекът и многозначителният му тон бяха повече от красноречиви. — Искаш ли да отидем да видиш залата, в която ще работиш?

Блеър се надяваше, че с нищо не издава вълнението си — сърцето й тупкаше, а дланите й се изпотиха още щом чу стъпките му. Цяла нощ си бе представяла всяка негова целувка в мъчителен копнеж за ласките му.

Сама се убеждаваше, но така и не можа да повярва, че причина за безсънието й е болката и неудобното положение — нали трябваше да лежи на гръб. Надяваше се гримът да прикрива тъмните кръгове под очите й.

Плашеше я фактът, че мислите й бяха непрестанно заети от мъж, когото едва познаваше. Нещата се развиваха с шеметна скорост и тя изобщо не можеше да ги направлява. А фаталният момент изглежда бе мигът, в който отвори вратата в очакване на масажиста, а на прага стоеше Шон Гарет.

Блеър си даваше сметка, че двамата не могат да останат само приятели — това бяха само думи, част от играта. И те го съзнаваха. Той й бе казал без заобикалки, че иска да бъде неин любовник. А тя като че ли се стремеше към това негово желание, макар да знаеше, че не може да се ангажира с мъж, с когото няма нищо общо.

Единственото, което можеше да направи, бе да си наложи да го вижда колкото се може по-рядко. Защото видеше ли го, веднага губеше самообладание. Още щом стана, Блеър реши да устоява на изкушението, но ето че Шон бе отново пред нея.

— Мога и сама да отида, ако ми обясниш къде е. И без това сигурно имаш работа.

Тя стана да измие чашата си само за да се обърне с гръб към него. Толкова я привличаше! Дънките му бяха тесни и опънати, а полото подчертаваше широките рамене.

— Днес е събота. В събота обикновено не работя.

— Но ако ме заведеш там, това ще е един вид работа за теб. Ще отида сама или днес, или утре.

— А как ще влезеш? — Шон бръкна в джоба на дънките си и те се опънаха още повече, смущавайки Блеър. — Ключът е в мен!

Той извади ключа и го разлюля пред очите на Блеър.

— Би могъл да ми го дадеш…

Шон закачливо се усмихна и каза с престорено съжаление:

— Няма начин.

— Мислиш ли, че ти вярвам?

Той се засмя.

— Хайде, тръгваме. Закусвала ли си? Искаш ли да си купим понички по пътя?

— Понички ли? Ако изобщо някога закусвам, ям само кисело мляко.

— Няма съмнение, че при теб процесът на отклонение от правия към неразумния път и към греха ще отнеме доста време.

В мига, в който Блеър взе чантата си, Шон я поведе към вратата, свали я на ръце по стълбите и я настани в стария джип.

— Няма нужда да ме извеждаш с лимузина — иронично подхвърли тя, оглеждайки напуканата тапицерия, от която се подаваше дунапрен. Голият под бе осеян със стари чертежи и с инструменти, някои съвсем непознати за Блеър.

Шон се усмихна и запали мотора.

— Който обича мен, обича и колата ми.

Въпреки възраженията на Блеър, той спря и купи цял плик с топли понички. Сложи го на седалката между тях и тогава стомахът й тихичко изсвири, реагирайки на приятния мирис. Шон се засмя и след малко спря пред един магазин, за да купи мляко, после продължиха в стария джип към сградата, в която щеше да се помещава школата.

Шон свали Блеър от колата и я занесе до вратата.

— Моля те, не се налага… — възрази тя.

— Нали видях колко те заболя снощи. Пък и използвам случая да те поддържа в ръцете си.

Блеър не би признала, че също очакваше с нетърпение този момент. Беше й приятно да се обляга на твърдите му гърди. Ръцете й бяха сключени на врата му — точно там, където косата му опираше в яката на ризата. Сякаш електрически ток я бе пронизал при докосването на голата му ръка до краката й. С другата ръка прикрепяше гърба й и пръстите му стигаха под мишницата, до гърдата й.

— Не правя нищо лошо, нали? Нали сме приятели? — пошепна Шон в ухото й.

Тя свали ръце от врата му и той се засмя. Остави я внимателно на земята, за да не изпита болката от предишната вечер. После завъртя ключа и я предупреди:

— Не изглежда много хубаво, но не се притеснявай. Една-две седмици ремонт и ще стане неузнаваемо.

Добре, че я предупреди. Инак сигурно щеше да извика още по-силно от почуда. Помещението изглеждаше ужасно. Подът не се виждаше от разхвърляни дъски, хартии и какво ли не още. От тавана се беше посипал гипс. Стените бяха надраскани, с изкъртена мазилка, сякаш бе вилнял разгневен великан.

Блеър погледна слисано Шон — зелените й очи бяха широко отворени, като че ли не вярваха на онова, което виждаха. Той я прегърна.

— Казах ти да не обръщаш внимание. Всичко ще бъде наред.

— Но това е… невъзможно.

— Тази дума да не я чувам. Трябваше да ти покажа снимки на къщи, преди да ги ремонтирам и след това. Къщи, които са се рушали в продължение на един век. А тази тук е запусната само от четирийсет години. — Смаяният й поглед го развесели. — В понеделник ще изпратя работници и първото, което ще направят, е да разчистят терена. Има специалисти по стените, по таваните и така нататък. Подът как ти се вижда?

Шон разчисти един ъгъл и Блеър каза:

— Не е лош.

— Ще го излъскаме и боядисаме. Оберлихтът ми се вижда наред, но ще проверя да не пропуска дъжд.

Преодоляла първия шок, Блеър започна да забелязва и хубавото в залата. От оберлихта струеше приятна светлина.

— Стъкленият таван много ми харесва, мразя мрачните зали.

— Какво ще ти трябва, Блеър? Нищо не разбирам от балет.

— Една от стените трябва да бъде в огледала. Трябва да имаме и мантинела. Мисля, че знам къде можем да намерим такива неща.

— Добре. Друго?

— Необходима е съблекалня.

— Отзад има голяма стая с душове и тоалетни. Ще ремонтираме и тях. Има и още една стаичка, която ще направим на кабинет. Там ще оставяш грамофона, плочите и всичко необходимо за уроците.

— Шон — тихо поде Блеър, — това ще струва много пари. Може би е по-добре да се откажем.

— Аз имам грижа за разноските. Идеята е моя. Нека се пораздвижат дамите, нали така! Ще имаме чудесна балетна школа.

— Но това е само временно.

— Наистина ли? — Погледът му я прониза. Тя замълча смутено, но след малко заяви:

— Наистина. Щом оздравея, веднага се връщам на работа.

— Тогава няма какво да се интересуваш от онова, което смятам да правя — сдържано рече той. — Нали ти казах, че съм купил сградата с намерението да я превърна в клуб на здравето. Това ще бъде началото. Един вид инвестиция.

Блеър се засегна от ледения тон и от резките му думи, обърна се и тръгна към другия край на залата. Не искаше да е толкова близо до него. Трябваше да бъде на разстояние, за да може спокойно да мисли. За един кратък миг си би помислила, че всъщност връщането на работа не е най-важното за нея. А не беше така! Разбира се, че работата бе смисълът на нейния живот! Този мъж толкова я привличаше, че объркваше и мислите, и преценките й.

Блеър оглеждаше помещението и не можеше да си представи как би заприличало на зала за балет. Шон почукваше стените и проверяваше къде минават гредите.

Блеър отвори с усилие вратата на малката стаичка. Тя също бе затрупана с различни отпадъци и миришеше на мухъл.

Но онова, което не беше очаквала, бяха мишките. Те хукнаха във всички посоки. Само силният писък на Блеър отклони едно мишле, запътило се към сандалите й. Уплашено, то хукна с развяна опашчица към зеления шкаф в ъгъла и се пъхна под него, но Блеър продължи да пищи.

— Блеър? — Шон дотича, уплашен от виковете й.

Тя се втурна навън от стаята, забравила за травмите си.

— Внимавай, Блеър! Хайде, успокой се.

Тя се хвърли на врата му и обгърна кръста му с крака, а той я занесе до вратата, където беше най-чистото място. Погали косата й, но тя изхлипа, склонила глава.

— Шшт, няма нищо страшно. Какво видя, кажи. Змия, паяк или плъх?

Лицето й беше пребледняло, а зелените й очи го гледаха ужасено.

— Плъхове ли? Боже мой! А аз помислих, че са мишки.

Блеър потрепери, стисна очи и се сгуши в Шон.

— Може да са били мишки. Но да не мислиш, че ти не си ги уплашила.

— Мразя такива твари. Дребнички, с малки гадни очички. Не мога да разбера как някои хора си отглеждат бели мишки, хамстери и разни подобни животинчета.

— Обещавам, че най-малкото нещо, което ще получиш от мен като подарък е куче санбернарска порода.

Дъхът му галеше ухото й и навлажняваше кичура коса зад него. Мустаците му гъделичкаха врата й. Блеър усети докосването на зъбите му, докато й шептеше.

Тя отдръпна глава.

— Ама че съм глупава. Как побягнах само…

— На мен така ми е добре — шеговито я погледна Шон и се усмихна.

Блеър се смути от позата си — ръцете му придържаха бедрата й, а глезените й бяха сключени на кръста му. Тя се изчерви и промълви:

— Вече съм… добре. Пусни ме.

— Защо, на мен ми е удобно така.

— Шон — повиши тон Блеър и той се засмя.

— Е, добре, излизаме оттук.

Той я понесе, а тя се чудеше как да избегне погледа му. Толкова му беше приятно да я чувства така близо до себе си. Когато прекрачи прага, Шон я остави да стъпи внимателно и се обърна, за да заключи. Тя забърза към джипа.

— Чакай, недей да ходиш сама.

— Нищо ми няма, казах ти. Ако не ходя, ще се схвана.

Шон промърмори нещо, а Блеър се качи в джипа и затръшна скърцащата врата. Докоснеше ли я още веднъж, тя щеше да се възпламени така, че след това никога вече нямаше да бъде същата. Щеше да бъде друг човек. Блеър копнееше за него, но допуснеше ли го близо до себе си, тя знаеше, че няма да съумее да запази самообладание и ще се отдаде на ласките му.

Шон подкара джипа и се обърна към нея.

— Не се безпокой за ремонта. Само след няколко дни няма да познаеш залата.

— Дано — замислено рече тя. Чудеше се на неговото спокойствие. Цялата тръпнеше, а той се държеше все едно нищо не се е случило. Може би имаше голям опит с жените и беше свикнал да ги държи в обятията си и да ги омайва, без да го е грижа за морал и приличие… Като че ли близостта с нищо не го трогваше.

— Най-напред ще сложа капани, за да се отървем от мишките.

— Благодаря.

— Гладна ли си още или толкова се уплаши, че забрави за глада и за чувството си за хумор? — попита Шон и зави към малкия градски парк. Тя не отговори на въпроса му, не помръдна и от мястото си, когато джипът спря до един голям дъб. — Госпожице, закуската е сервирана! — с престорено официален тон заяви той.

— Върви по дяволите! — промърмори Блеър, макар едва да сдържаше смеха си.

— Брей, че невъзпитано момиче. Как да те уважавам, кажи.

Той закачливо прокара пръст по бедрото й, но тя хвана ръката му. Блеър изскочи от колата и се запъти към близката дървена маса. Шон я последва със смях. Не й оставаше нищо друго, освен и тя да се засмее. Той взе от плика една поничка и й я подаде.

— За теб. — Изгледа я заплашително, тъй като тя поклати глава.

— Може би половината, а? — склони Блеър.

— А, не! Трябва да ги изядем всичките — имаме със захар, с крем и с шоколад.

Тя изяде две и за негова радост дори си облиза пръстите. Поничките свършиха и Шон изсипа трохите на тревата.

— Нали не мразиш птиците? Защото и те са с мънички очички.

— Но не са гадни.

— Вярно — съгласи се Шон и обърса ръцете си. Врабчетата веднага долетяха и започнаха да кълват. — Искаш ли мляко?

— Само една глътка. Имаме ли чаши?

— Чаши ли? — учуди се Шон. — Че какво удоволствие е да ядеш сред природата и да пиеш от чаши! — Той й подаде картонената кутия с мляко.

Тя погледна откъснатото ъгълче и каза с неохота:

— Как ще пия от кутията не знам, но ще опитам. — Надигна я и веднага усети, че две тънки струйки се стекоха от ъгълчетата на устните й. Блеър се засмя, остави кутията и понечи да се избърше.

Но силните пръсти хванаха ръката й.

— Може ли аз?

Млякото потече по шията и стигна до деколтето й. Шон не откъсваше очи от струйката. След миг се наведе и я спря с език. Когато чу доволната въздишка на Блеър, той се усмихна, попивайки с целувки малките капчици мляко. Бавно и с подчертано усърдие устните му следваха бялата струйка от деколтето нагоре към брадичката. Накрая те обърсаха и устните й, а когато се отдръпнаха, Блеър издаде тих, разочарован стон.

— Готово! — прошепна той.

С всяка целувка на Шон Блеър имаше чувството, че се накланя все повече над ръба на огнена бездна, усещайки сетивата си възбудени до краен предел. Сякаш й бе съдено да падне и да бъде погълната от тази бушуваща бездна.

— Не всичко е готово — прошепна тя и се наведе, близвайки захарта от поничките по края на мустаците му. После погали с език горната му устна, а той я притисна в обятията си, шепнейки дрезгаво:

— Госпожице, може би обичате да се любите на обществени места, но ако не съм прав, по-добре престанете да правите това, което правите, защото…

Шон й намигна, целуна я бързо по устните и добави:

— Пък и имаме много работа, нали?