Вячеслав Шишков
Угрюм река (61)

5

— Вижте какво, господин Протасов — започна Прохор. — Кажете ми откровено: какво кроят моите работници? Нещо се носи из въздуха, а какво е то — не мога да разбера…

Макар че говореше така, Прохор отлично разбираше и виждаше всичко, но му беше интересно какво ще отговори инженерът.

Протасов мълча известно време, сякаш събираше сили за тежко обяснение със собственика. После махна пенснето си и се вторачи късогледо в Прохор.

— Нека започнем с това, Прохор Петрович, че както ви е известно, ъгълът на падането е равен на ъгъла на отражението. По-просто казано: каквото повикало — такова се обадило.

— Е, и?… — Прохор се разхождаше из кабинета си в кулата, след него, по стъпките му, вървеше мускулестият вълк.

— Логиката, здравият смисъл ни подсказват, че всяко предприятие може да бъде силно само при условие, че работникът е заинтересован от печалбата. Или в краен случай е осигурен дотолкова, че може да съществува човешки.

— А тъй като при мен всичко това липсва — прекъсна го Прохор, — тъй като аз съм експлоататор и във вашите очи подлец, моите предприятия трябва да започнат да се рушат, така ли?

— Горе-долу така.

— Но защо тогава вече близо десет години нищо им няма и дори укрепват?

— Нищо им няма и дори укрепват? — Протасов се усмихна с ъгълчето на устните си, пусна през ноздрите и устата си цял облак тютюнев дим. — Миналата есен си бяхме харесали за изработка на мебели един огромен, як, дебел три обхвата кедър. През тайгата премина ураган. Всички дървета оцеляха, а тоя кедър рухна. После се чудехме: съвсем здрав наглед, а по средата — целият прогнил. Та и с…

— Разбирам — враждебно каза Прохор. — Разбирам… Само че аз засега отникъде не чакам буря.

— Политическият барометър показва обратното.

Прохор спря, вълкът също спря и близна ръката на господаря си.

— Да, за барометъра… Изобщо за политиката. Кажете ми, Андрей Андреич, откъде се появяват у работниците разни долнопробни брошурки?

— А именно? — И Протасов сложи пенснето.

— Да вярвам ли, че не сте виждали нито една от тях?

— Не, не съм ги виждал.

— Ето ги на̀. — Прохор отвори шкафа и запрати в краката на Протасов купчина брошури, които се разпиляха по пода. — Ето ги!

— Ето ги!… — радостно извика и внезапно появилият се пристав. Като пъшкаше, крепеше сабята си и прибираше колкото може по-навътре корема си, той едвам се промуши на една страна през тясната врата. — Тъкмо вас търсех… А вие и двамата ето къде сте били, под облаците.

Прохор трескаво започна да събира брошурите и да ги пъха в шкафа. Инженер Протасов се смути и изчерви.

— И така, Андрей Андреич — дипломатично му каза Прохор, — много ви благодаря за извършената работа… Много съм доволен от вашата оперативност. Избрали сте превъзходно място за мелницата. Довиждане, драги, след малко и аз ще дойда в кантората.

Протасов стана, взе си чантата.

— Едно моментче! — обади се приставът, който си беше поел дъх след стръмното изкачване на кулата. — Андрей Андреич, ваше високоблагородие! Хе-хе-хе-хе. — И той с груба фамилиарност потупа инженер Протасов по рамото.

— Без жестове, моля ви се — с погнуса се отдръпна Протасов. — Какво обичате? По-накратко. Нямам време.

— Недейте бърза, недейте бърза, миличък. — И приставът се отпусна тежко на кушетката.

Протасов също седна и свали пенснето.

— Сред работниците са се появили в голямо количество разни червенички агитационни брошурки, прокламации, възвание на партията на ония… на социалдемократите…

— Какви брошурки? Какви възвания?

— Ами на̀, заповядайте! — Приставът извади от джоба си две-три брошури, надигна се с пъшкане, отиде до шкафа, протегна ръка да го отвори. — А тук има още…

Но вълкът скочи с предните си крака на гърдите на пристава, изчатка със зъби и млясна в лицето му.

— Махай се! — удари Прохор вълка.

Приставът се начумери и тъпо, изпод вежди погледна вълка, Протасов, Прохор.

— Аз какво общо имам с това? — попита Протасов.

— Да. Какво общо има с това Андрей Андреич? — поде и Прохор.

Приставът и Прохор започнаха да се пронизват с очи. Приставът прокара длан по пухкавите си, щръкнали мустаци, намигна на Протасов и каза:

— Нощес аз лично арестувах техника Матвеев.

Протасов скочи, веждите му се извиха.

— Какво сте направили?! — извика той. — Техникът Матвеев е зает с регулацията на реката. Без него сме като без ръце… С такава река шега не бива! И защо, за какво? На какво основание?

— На основание на закона.

Прохор натисна копчето на телефона и с разтреперан бас каза на пристава:

— Вижте какво, Фьодор Степанич, временно сложете вашия закон под миндера… Още сега дайте нареждане да освободят Матвеев… Елате на телефона… Ало, ало!…

— Ама не мога… Разберете, че не мога.

— А аз настоявам. Вие какво искате, да ми причините загуби за петдесет хиляди ли?

— Ама, Прохор Петрович, подронвате ми престижа. Не сечете клона, на който…

— Моля ви още сега да освободите Матвеев. Ето ви телефона. Андрей Андреич, довиждане! Оставете ни насаме.

Протасов излезе. Прохор затръшна вратата след него.

Приставът стоеше с разперени пръсти и зинала уста.

— Фьодор — каза му Прохор. — Откажи се от твоите фокуси. Аз не ти преча да правиш обиски, да арестуваш… Напротив! Но — само с мое съгласие. Специалистите ми са малко, всеки от тях ми е нужен като колело в машината. Работниците арестувай колкото си искаш. Но докато положението е напечено, Матвеев трябва да бъде пуснат. После можеш да го прибереш и да го посплашиш. Но запомни веднъж завинаги, Фьодор. — Гласът на Прохор зазвуча властно, повелително. — Веднъж завинаги запомни: инженер Протасов трябва да е извън каквито и да било подозрения.

— Но…

— Без глупави „но“, щом ти го казва Прохор Громов. Той ми трябва, той е мозъкът, той е душата на цялата работа. Разбра ли? И нито дума повече.

Приставът нахално, мазно се засмя и коремът му заподскача.

— Както кажеш, както кажеш — заговори той, превъзмогвайки неразбираемия за Прохор смях.

Легналият на мечата кожа вълк от време на време изръмжаваше към пристава, отваряше уста и мляскаше.

— А пък твойто вълчо кученце някой път ще го чукна с ей туй нещо — разтърси приставът револвера си. — Не ми харесва…

— И ти на него.

Прохор се обади в кантората.

— Счетоводителят ли е? Не е ли идвал при вас един такъв рошав мужик? Филип Шкворен се казва. С буйна брада. Ако дойде, не водете с него никакви разговори, а веднага го пратете при мен. Аз съм на кулата.

Очите на пристава започнаха да играят тревожно. И двете му уши щръкнаха. Дишането му стана неспокойно, пресекливо: нещо му стягаше гърдите.

— Той златотърсач ли беше, хищник? — каза приставът. — И аз го срещнах вчера.

— Той е добър ковач. Искам малко да го поизлекувам — пияница е, — после ще го назнача на работа.

Приставът погледна изпитателно Прохор в очите, стана, разбърза се.

— Е, аз да си вървя… Впрочем… не е зле малко пари…

— Нямам.

— Как тъй да нямаш? Страшно ми трябват…

— Голям негодник си ти! Вече ми омръзна… Случай, седни, Фьодор, да си поприказваме…

— Друг път… Нямам време… Давай петстотин, докато не съм ти поискал повече.

— Върви по дяволите! Махай се!

Приставът се опули, запъшка и сърдито удари токове.

— Внимава-а-ай, хитрецо!… — закани се той с пръст и се закиска, връхчетата на мустаците му от престорения смях се качиха чак до ушите му, очичките му се изгубиха, червените му бузи потрепваха мазно, злобно. Изведнъж очите му се показаха, закръглиха се, изцъклиха се, той засъска като змия. — Прохор Петровия.

Прохор блъсна настрана креслото, сви юмруци, тръгна към пристава. Вълкът също скочи и козината му настръхна.

Приставът тръгна заднешком към вратата, отвори я с ток, промуши задника и корема си навън и проблея от полумрака сладникаво:

— А ние с Наденка сме намислили, Прохор Петровия, нова къщичка да си построим.

Вратата се затръшна.

— Мерзавец! — тихо каза Прохор и въздъхна. Челото му се покри със студена пот, пожълтялата от яд кожа на слепоочията му започна да си възвръща цвета. Той помилва вълка, който въртеше опашка, подхвърли му бучка захар и се обади в къщи.

 

 

— Настя, слагай масата! Господарят няма да си дойде за обед — заповяда господарката.

Днес на обед са канени Инокентий Филатич, учителката Катерина Лвовна и отец Александър. Но свещеникът закъсня — седнаха без него в същата малка столова.

Заранта в резиденцията пристигнаха със стотина елени тунгуси. Те разположиха стана си на около една верста оттук. Десетина от тях се запътиха към църквата с дарове — кожи от елени, катерици и лисици. Църквата е заключена. Отворен е страничният прозорец на олтара за проветряване. Тунгусите се повъртяха около църквата, зацъкаха разочаровано: заключено е.

Старият Сенкича каза на младия Вася:

— Тикай ме право в задника, през прозореца ще се вмъкнем.

И ето че старецът е в олтара. Вмъкнаха се и останалите освен Вася.

— Ей, приятел, хвърляй кожите насам!

Вася прехвърли през прозореца всичките кожи, а после и той се покатери. Тунгусите се прекръстиха пред престола, отвориха царските двери и премъкнаха кожите в просторното помещение за богомолците. Намериха на иконостаса лика на Никола чудотворец и струпаха жертвата в подножието му. А трийсет катеричи кожи и една лисича сложиха отделно.

— Туй е за отец Александър, за свещеник попа — каза старецът.

През туй време Вася разкърти сандъка със свещите, избра десетина от най-дебелите, забучи ги на свещника пред иконата на Никола и ги запали. Запали и лулата си. Но старецът му викна: „Стой!“ — измъкна лулата от устата му, запрати я на пода и зашлеви Вася по врата. От обида Вася запремига, изскимтя нещо, после се втурна към олтара.

Тунгусите се молеха, като от време на време се почесваха и въздишаха. Една жена и момиченцето й седнаха на пода с гръб към иконата и почнаха да разглеждат обсипания със златни звезди син свод и да цъкат с език.

Вася изнесе една димяща кандилница, подаде я на стареца, каза:

— На̀ ти тая паничка с три синджира да я размахваш. Знаеш ли как?

— Малко-малко знам — каза старият Сенкича и взе да кади, да се кланя на иконата, да вика нещо неразбираемо и да пее с цяло гърло, като в тайгата: — Охо-хо-хо-хой!… Микола-майчице-е-е!…

Всички коленичиха и заплакаха.

А потъмнелият Никола, макар и строго, но се усмихваше на тунгусите. А Вася милваше до клироса златните крила на един херувим и се чудеше на глас:

— Един глава, крила… Иди го разбери птица ли е какво е…

Старецът Сенкича затресе глава — побелялата му плитка се размята като опашка, — зажумя с тесните си гноясали очи, изкриви кьосавата си сбръчкана уста и викна с все сила:

— Е-хе-хе-хе-хей!… Господи-майчице, цариц небесен бащице!…

— Спрете, нечестивци, спрете!

Тунгусите се обърнаха и видяха влезлия в храма свещеник, кандилницата падна от ръцете на Сенкича. Мъжете от страх си насложиха калпаците.

— Как сте се вмъкнали в божия дом! През олтара! Нечестивци, вие сте осквернили църквата, омърсили сте я…

— Кой омърсили, недей тъй! Той лъже! — каза Сенкича. — Само малко опушихме… с ей тоз махалка… Какво приказваш, отец Лександра, свещеник поп.

Отчето се усмихна горчиво, благослови всички и кръстейки се, взе да затваря благоговейно царските двери.

— Туй е жертва за Микола, туй е жертва за теб. — И Сенкича подритна струпаните на амвона кожи.

— Неразумни! — с благ укор каза свещеникът. — Щом като е жертва за мен, занеси я в дома ми.

— Не — отрицателно поклати глава Сенкича. — Не, отец свещеник поп. Ние домъкнахме жертва на бога, рекохме му: „Туй го дай, боже, на отец попа“. На̀, отче, вземи си го от бога сам, а ние на теб не мъкнем. Нека бог ти даде дар… Ние — не трябва.

Тая проста мъдрост трогна свещеника. Той се усмихна и каза:

— Ах, какви чистосърдечни деца сте вие! Но мили мой… всеки русин, когато трябва да ям, ми донася храната в моя дом. Например когато се свърши сеното на кравичката ми, господарката Громова ми изпрати цяла кола. А според вас какво излиза? Според вас и колата сено ли трябва да се докара в църквата, на бога? А пък после бог да ми го даде и аз да го откарвам оттук у дома? Тъй ли?

— Тъй, тъй — закимаха тунгусите. — Правилно твоя-моя приказва… Баш хубаво.

— Ама каруцата няма да мине през вратата! — възкликна свещеникът, който правеше усилия да не се разсмее.

— Що да не мине? — каза Сенкича и извади лулата и пунгията си. — Направи най-голямо врата, ще вкарат. Каквото искаш, ще вкарат… Вярно!

Отец Александър се разсмя високо, плесна съвсем по младежки с ръцете си като с криле и прегърна стареца.

— Добър си ми ти, умен си ми, драг си ми… Аха! Ама защо стоите с калпаци, свалете си веднага калпаците, грехота е да сте с калпаци!

Всички свалиха калпаците си — щом като е грехота, защо да не ги свалят, — Сенкича също си свали калпака, захапа лулата си и драсна клечка кибрит.

— Какво правиш?! — тропна с крак свещеникът.

— Кво? — недоумяваше тунгусът.

— Гледай кво — стрелна се към него Вася; той издърпа лулата на Сенкича от зъбите му и я хвърли на пода.

— Тю, да му се не види! — плю смутеният Сенкича. — Забравил съвсем малко.

Свещеникът си поприказва с тях, благослови ги още веднъж, изпроводи ги от църквата и тръгна за Громови. Из целия път се усмихваше и с усмивка седна на трапезата при гостите.

— Представете си какво странно събитие — започна той. — Представете си, отварям църквата — и що да видя? Десетина тунгуси, тия удивителни, чистосърдечни деца на природата.

Разказът му бе изслушан внимателно и весело. Най-много се смя Инокентий Филатич, макар че много му пречеха току-що сложените от зъболекаря челюсти. Изглежда, пристигналият неотдавна зъболекар не беше от най-добрите: зъбите бяха големи като на кон, стърчаха напред и новият им собственик не можеше да си затвори устата. Лицето му се беше издължило, бе станало карикатурно, неузнаваемо. И говорът му спънат, неприятно смешен.

— Тоест същинска беля! Трябва или да си изпиля зъбите с два сантиметра, или да си наставя устните — присмиваше се сам на себе си Инокентий Филатич. А когато захапа морковената баница, горната му челюст се закачи за баницата и падна на пода.

Катерина Лвовна, Кети, младата, завършила институт учителка, се хвана за Нина Яковлевна и от сърце се разсмя.

Отец Александър умишлено се задълбочи в поглъщането на рибената чорба. А Инокентий Филатич се наведе с пъшкане, брадата му се топна в рибената чорба, а той заопипва пода.

— Ей я, да опустее макар, ей я — фъфлеше той. — С право е казано: „Зъбите на грешниците ще съкруша…“ Ох, грехове, грехове!… — Той се извърна настрана, зина като тигър и благополучно намести челюстта си.

— Та ви казвам — продължаваше свещеникът. — Каква възвишена мъдрост, какво дълбоко разбиране проявяват тия диваци, намиращи се на границата между човека и животното!…

Отец Александър обичаше да реди думите си точно, гладко, като по книга. Дори когато говореше за най-обикновени неща, в думите му често пъти се долавяше природен патос. Това му даваше основание да се смята за оратор „по божия милост“, той се гордееше с дарбата си да говори. Имаше навика да пъха ръце в ръкавите на расото си, да отмята назад стройната си фигура и да гледа слушателите си с присвити сиви, умни очи с червеникави клепки. С всички разговаряше искрено, но с явно чувство за собствено превъзходство. Само когато заговореше с инженер Протасов — с тоя волтерианец, социалист и безбожник, — той винаги се смущаваше.

— Представете си само: те, тия тунгуси, не желаят да ми дават своята помощ в ръцете, за да не ме обидят. Те дават не на човека, а на бога, а човекът трябва да вземе тяхната жертва от бога, за да изпитва благодарност едновременно и към господа, и към хората. Разумно е, нали? — И той обходи всички с присвити очи. — А не като нас, русите. Тръгне свещеникът със светия кръст из енорията си и женорята му пъхат в ръцете петачета. Да знаете само колко тежко, колко срамно е това, тия пари изгарят ръката като огън! А свещеникът е човек: нали трябва да яде и да пие.

— Е, отче, и вие ако седнете да се оплаквате, грях ви на душата… — изтрака със зъбите си Инокентий Филатич.

— Ама аз не се оплаквам, не се оплаквам — смирено му отвърна свещеникът и си взе второ парче баница.

— А пък аз знам за кого си мислите, госпожице — намигна Инокентий Филатич на учителката.

— За кого?

— За Андрей Андреич сигурно, за господин Протасов.

Катерина Лвовна пламна, вдигна рамене и погледна крадешком стопанката.

— Ни най-малко… Откъде го измислихте?

— Подходящ кандидат е…

Стопанката също погледна момичето с крайчеца на очите си.

— Не губете време, госпожице! По-добър съпруг няма да намерите! — възкликна Инокентий Филатич толкова разпалено и така завъртя брадатата си глава, че горната му челюст пак се опита да изскочи, но той ловко я спря с ръка. — Бива си го, бива си го! — не мирясваше веселият старец.

— Не може ли да променим темата — каза стопанката с трепнал глас и рязко почука с ножа по чинията. — Настя, патицата!

Отец Александър се втренчи в лицето на стопанката. Лицето й продължаваше да е приветливо и уж равнодушно, но в очите й се четеше досадна тревога, скръб. Катерина Лвовна се почувствува неудобно, усмивката й угасна; тя смутено се загледа надолу, крайчетата на ушите й пламтяха.

За да прекъсне мълчанието, отец Александър каза:

— Каня всички ви утре по обед на моята беседа с тунгусите. Темата е първоначалното понятие за бога. Освен всичко друго ще ви бъде интересно и в етнографско отношение. Особено за вас, Катерина Лвовна… Вие никога ли не сте виждали тунгуси?

— Андрей Андреич дойде! — викна Настя и сложи на масата блюдото с патицата.

И двете жени едновременно извадиха пудриерите и трескаво започнаха да оправят фризурите си.

 

 

Филка Шкворен преспа в тайгата, край огъня, заедно с работниците. На заранта се изкъпа, изсуши на слънцето скъсаните си партенки и закрачи към Громовото селище. Стопанката на гостилницата му сготви чорба, той се наяде, попита как се отива до резиденцията, до кантората, нарами кожената торба и тръгна.

Слънцето клонеше към залез. Една циганка настигна скитника на улицата.

— Стой, щастливецо!

Зеленият шал на цветя е спуснат ниско над лицето, очите й не се виждат. Не може да се разбере стара ли е, млада ли е. Поличката й е мръсна, краката боси, ама бели като кифли.

— Ти ли си Филип Шкворен?

— Аз.

— На ти писмо от господаря… Я да се дръпнем в уличката, недей вряка…

— От кой господар?

— От Громов, от Прохор Петрович.

— Неграмотен съм. Прочети го.

Циганката разпечата розовия плик със синьо по края, извади писмото, отмести шала от очите си — лицето й е младо, мургаво, обеците й звъннаха.

— На̀, слушай, добри човече, юначен щастливецо.

Седнаха на една пейка. Циганката му прочете шепнешком:

„В кантората не се отбивай. Иди с циганката до кривия бор, тя ще те заведе. Ще дойда лично, щом се стъмни.“

Циганката погледна страшния човек и млъкна.

— Ами ти коя си?

— Аз съм циганка, когато има да съобщи някому нещо, мен провожда. Аз съм негова вярна слуга. По-вярна от мен няма.

— А на мен защо ми рече в кантората да съм идел, да го вземат мътните дано?… Глупак с глупак, той ум има ли?…

— Не се ядосвай, щастливецо, успокой се… На господаря му е забранено да купува златото открито. Да вървим.

Утъпканата от зверовете пътечка през тайгата ги заведе в пущинака. Скитникът отпред, циганката след него. Смрачаваше се.

— Ами ако взема да те заколя?… Не те ли е страх?

— Не, щастливецо, не ме е страх. Мен нож ме не хваща…

— Щото лани заклах една досущ като теб. Опита се да ми задигне златото… Та аз й забих ей туй ножче в гърлото и… таквоз… Да я вземат мътните дано!…

— Ей го и бора, дето трябва да чакаме — каза циганката и се ослуша: беше тихо, глухо, тайгата кимаше с върхарите си за сбогом на залязващото слънце. Долу, между дънерите, се спущаше хладен здрач.

Мекият побелял мъх се разстилаше по земята като юрган. Полянка двайсетина разкрача широка, в средата й — крив бор с три дънера. Той е мъртъв — убила го е мълния: небесният огнен меч беше отсякъл къдравия му връх, бе нацепил и обгорил дънерите и разпръснал трески на всички страни.

— Ей тук… — Циганката седна на килима от мъх.

Скитникът постоя прав, помисли малко, огледа се и също седна, а после рече:

— Не, да те вземат мътните дано, смела си. Ами ако река по силата на възможността да те целувам и да те галя, а?

Циганката високо, рязко се изсмя и се отмести по-надалеч от скитника.

— Ние сме волни циганки, навикнали сме даже много с туй… Само че скъпо вземаме… Много ли злато имаш?

— Ще стигне… Ти що не се ожениш за мен?… Бива си те, хем си мекичка, хем си хубавичка… А аз, може да се каже, съм богаташ… Ще си махна брадата, ще си купя нови дрехи, а, циганко?… Да те вземат мътните дано! Господ да те убие… Като петмез си сладка!

Циганката разкърши рамене, засмя се, извади тесте карти, разпиля ги като ветрило по мъхестия килим, каза:

— Хайде да ти гледам, хубавецо! Както покажат картите, тъй да стане… Ех, как ще те нацелувам, щастливецо, ще се побъркаш от щастие, всичко на света ще забравиш! Какви очи имаш само, сякаш са от чужбина. На̀, гледай!…

Ноздрите на скитника започнаха да се разширяват. Кръвта му се разигра, очите му засвяткаха.

— Ами песни… Можеш ли да пееш?

— Мога. А ти?

— Когато се напия, и аз си дера гърлото!

— А пие ли ти се?

— Глупачка… Ти да не би да си магьосница?… Откъде ще ми намериш пиене?

— Ей го…

Циганката измъкна изпод шала си запечатана осминка коняк и я подаде на скитника.

Той отхапа печата, тупна шишенцето в дланта си и отмери с нокът половината:

— За твое здраве, хубавице — отпи и й подаде останалото. — Пийни си, ангелче, да ти дойде сърце на място… Оплакни си циганската душица… Кха!

— Не, аз не съм по тая част… Изпийте си го до дъно. А като го изпиете, ще си накладем огън, ще почнем да се целуваме… И цялата нощ, чак до изгрев-слънце, ще е наша… Пий, щастливецо, ух, да ти имам чуждестранните очи… Ей и картите — гледай, гледай, — попът легна върху дама спатия!

Скитникът изля коняка в устата си и дълго не искаше да го глътне: ох че пари, ох че сгрява душата!

— Кха! Благодаря…

Той се вторачи в картите: вярно — попът и дамата лежат прегърнати. А останалите карти ту се изправят, ту падат, ту се изправят, ту падат.

— Ама че магия. — Скитникът разтърка очи и погледна сърдито циганката.

— Какво си пулиш оченцата? — рязко му подвикна циганката. — Не ме ли позна?… Аз съм, волната циганка, хубавицата ти, твоята изгора…

— Изчезни!… Остави ни… Махай се! — измънка скитникът, който едвам въртеше натежалия си език… Той седеше приведен, като голяма ококорена жаба, подпрян с юмруци в мъха. Беловласият мъхест килим се разлюляваше все по-силно. Скитникът се катурна на една страна — сърцето му се топи, наляга го сън.

— Оченцата ти се замъглиха, главицата ти легна на възглавницата… Спи, щастливецо, спи…

Тя се надвеси над лицето на скитника, с пъргави пръсти понадигна клепача му, загледа извърналото се под челото му мътно око, стана, извади изпод шала си пистолет и гръмна във въздуха.

— Грр-ъ-ъ-м… — прошепна скитникът.

Щом отекна изстрелът, някой се приближи до циганката.