Вячеслав Шишков
Угрюм река (1)

1

На границата с къра, където градът се долепяше до рядката горичка, имаше една климнала къщурка. На покрива й се виждаше табела:

СТОЙ БЕЛБЕРНИЦА. СТРИЖИМ, БРЪСНИМ, ПЪРВУ КАЧЕСТВУ

Стопанинът на тая берберница, кавказецът Ибрахим-Оглу, по цели дни се излежаваше или скитосваше и чак надвечер в дюкяна му започваха да се навъртат всякакви хора.

Освен с майсторлъка си в стриженето и бръсненето Ибрахим-Оглу е известен на пиячите от покрайнините като човек, при когото по всяко време можеш да намериш водка. Вечер Ибрахимовата бръснарница става клуб: впиянчени двадесетници — така наричаха тук чиновниците, — занаятчии, някое гуляйджийско настроено духовно лице, вехтошари, джебчии, цигани; какви ли не хора намираха утеха под гостоприемния покрив на Ибрахим-Оглу. А напоследък при него бяха започнали да се отбиват и гимназисти. Привличаше ги не евтината водка, а интересната външност на стопанина, тоя разбойник и каторжник. Пушкин, Лермонтов, Толстой — впечатленията са пресни, ярки, приказните кавказци побягват от страниците и примамват младежките мечти към романтичните далнини, към клисурите, под чинарите. Как да не се отбие човек при Ибрахим-Оглу? Та това е самият тайнствен дявол от Кавказките планини. В раменете широк, в талията тънък и аленият му бешмет прилича на пламък. А очите му, а щръкналите му черни вежди: само да те погледне малко по-строго — ще те убие. Същински дявол!

Но вижте усмивката му, колко е добър тоя Ибрахим. Усмихне се, разтърси рамене; плесне с длани: аллаалла-хей! — па като се втурне, като заиграе лезгинка, понесен от музиката. Да му се ненагледаш.

Тук се отбиваше с приятели и Прохор Громов.

Оркестърът отдавна е изсвирил последния марш, медните тръби са изстинали и тъпанджията сега пие в трактира безакцизна ракия. Градската градина започна да се опразва бързо. Гъста, вековна, огромна: често пъти в гъсталаците й дори посред бял ден ставаха кървави убийства. Всеки бърза да се прибере в къщи: стъмняваше се есенната, късна вечер.

Прохор Громов, ученик от гимназията, бутна фуражката към тила си и също се запъти към изхода.

Някъде далеч ехтеше отчаян многогласен вик, сякаш грачеше подплашено ято врани. Прохор Громов се спря:

„Сбиване“ — и хукна към гласовете напряко, през цветните лехи и храстите.

— Удряй!

Той фрасна по главата едно хлапе, което тичаше насреща му. С опитно побойническо око бързо огледа полесражението: на площадката, където обикновено свиреше духовата музика, се водеше разпален бой между „семинарите“ и „гимназьорите“. И към едната, и към другата страна се присъединяваха еснафи и всякаква паплач.

— Ура, ура!

— Да натикаме попчетата в блатото!

— Момчета!… Бият ни!

Прохор Громов измъкна джобното си ножче и погна бягащите. Усети тръпки на весела полуда, дъхът му секна. Заедно с него тичаха побойници, някъде се обаждаха полицейски свирки, тракаха кречетала на пазачи, лаеха кучета.

— Полиция! — И всичко живо се пръсна. — Катери се по дърветата!…

Но буйният нож на Прохор вече си беше избрал жертва и не можеше да спре. Както тичаше, Прохор ръгна с ножа един момък. И веднага изтрезня.

— Полиция!… — с крясък се мяркаха край него прехвърчащи сенки. — Бягайте да бягаме!

Прохор Громов се покатери на оградата и се преметна оттатък, но раздра шинела си на едно желязо.

— Дръжте разбойника! Хванете го!

Но Прохор се шмугна в една тъмна уличка, спотаи се. Запали цигара. По дясната му ръка имаше кръв.

„А къде ми е шапката?“ — И сърцето му се сви. Новата му фуражка с четлив надпис на козирката „Прохор Громов“, изглежда, беше попаднала в ръцете на полицаите. Дъхът му секна. Той вече чува страшния крясък на директора на гимназията, вижда умиращия момък, полицията, затвора. „Божичко! Ами сега?“…

— При Ибрахим!

Да, при Ибрахим-Оглу. Той ще го спаси, той ще го отърве. Ибрахим всичко може. И Прохор въздъхна и усети как му олеква.

Той отвори вратата и се поспря на прага. В стаята имаше четири-пет души негови другари, гимназисти. Ибрахим си точеше бръснача и разправяше някакви врели-некипели: гимназистите се смееха.

Прохор повика с пръст Ибрахим, влезе заедно с него в съседната стая, притвори вратата. Едва ли не разплакан, започна да му разказва. Той ходеше напред-назад, устните му трепереха, ръцете му навиваха и развиваха края на колана. Черните очи на Ибрахим светнаха…

— Аз подире му… Той търти да бяга… Извадих ножа…

— Бравос!… После…

— Бях се настървил и го ръгнах с ножа… — със задавен глас каза Прохор.

— Цх! Закла ли го?… — радостно викна черкезинът.

— Не, раних го…

— Глупав момче!

— Ама аз съвсем леко… с джобно ножче, с малко — оправдаваше се Прохор.

— Глупав момче! Ханджар ти трябва… На̀, дръж!… — Кавказецът грабна от стената един ханджар с богата украса и го подаде на Прохор. — Подарък!

— Недей така бе, Ибрахим… — през сълзи заговори Прохор. — Ще ме изключат… Съвет ми дай… Какво да правя?… — Той се отпусна на едно столче, изгърби се. — Цялата работа е във фуражката… По фуражката ще ме познаят…

— Няма страшно! Другар, кунак си защищавал, ти си се защищавал. Коли и пет пари не давай… Джигит ще станеш!…

Привлечени от силния му глас, един по един взеха да влизат гимназистите.

— Пушката не чини! Ханджарът е баш приятел, баш кунак!… — въртеше кавказецът святкащия ханджар. — Една нощ яхам през Кавказ, на мойто колиба се прибирам… Гора, месечина, планини. Гледам — бял човек на пътя. Викам — стои, пак викам — стои, трети път — стои… Свалям пушка, гърмим — стои… Захапах ханджара, пълзим, пълзим… наближавам. Замахнах — хърт! Гледам — женска риза простряна на въже. Цх!

Всички се разсмяха, но Прохор само се усмихна печално и въздъхна. Ибрахим седна на пода, кръстоса крака, после рипна отведнъж…

— Хайде, не хленчи… Ще те оправим… Тръгвай! Казваш къде.

Прохор тръгна след Ибрахим.

— Стой! — спря кавказецът. — Пара трябва, рушвет трябва. Ходиш полиция. Ходиш гимназия… Директорина безплатно стрижим-бръсним… не се бой… Ибрахимчо всичко може.

Той бъркаше из джобовете си, прерови чекмеджето на масата, раклата, вадеше оттам пари и ги тикаше в кончовите на чувяките си.

— Айде!