Вячеслав Шишков
Угрюм река (127)

3

В това време, около осем часа вечерта, започна миросването на стареца Назарий. Осиротелият старец, след като погреба своя приятел, грохналото старче Ананий, почувствува непоносима тъга, потегли го от пустинята към хората. Той извървя много версти през тайгата, вървя дълго, тежко, вървя по пътеките на зверовете и по някакво чудо остана невредим: нито звяр го докосна, нито комар му изпи кръвта.

Излезе на широк друм, поболя се, видя едно село. Още в първата голяма къща намери приют. Живее седмица. Едър и потъмнял, лежи той на леглото, под завесата. До възглавето му, на столче, стои малко, като играчка ковчеже; в него може да бъде погребан само заек.

— Накъде отиваш, старче праведни? — питаха стопаните.

— Отивам аз натам, накъдето ми сочи пръстът божи.

— Ами защо носиш ковчежето със себе си?

— Така трябва. Скоро един голям човек ще умре.

Стопаните и идващите селяни се чудеха на думите на Назарий. Отдавна и много бяха чували те за старците-пустинници, считаха ги за праведници, а някои дори бяха ходили при тях. Те с интерес, като цъкаха с език и въздишаха, разглеждаха бялото, издялано от дъски ковчеже с черен, горен кръст върху капака.

Чу се звънтене на звънчета. Пристигна с пощенска тройка голям човек, Андрей Андреевич Протасов. Той се чувствуваше зле. Не му се искаше да отсяда в земската странноприемница, дето винаги има пътници, затова каза на коларя:

— Я свърни към тази къща. Струва ми се, тук е по-чисто.

Широка къща, с три чисти стаи. Дадоха му светла, белосана стая до помещението на стареца. Като плащаше на коларя, той му каза:

— Почакай минутка. Ще ти заръчам нещо.

Извади от портфейла си телеграмата на Прохор Петрович, връчена му на онази пощенска станция, откъдето току-що пристигна, помисли и написа отговор:

„Твърде поласкан от вашето предложение. Тежко болен. Не ми е по силите да приема.

Протасов“.

И състави втора телеграма до Нина:

„Чувствувам се физически и душевно зле. Живея със спомените за вашата доброта. Уморих се из пътя. Дадох си почивка в едно село край пътя. Липсва ми общуването с вас и това ме лишава от енергия. Пращам писмо. Телеграфирайте на железопътна гара Сосна.

Винаги ваш Протасов“.

Коларят замина обратно с телеграмите. Стопанинът, дядо Клим, със сива брада и плешив, внесе на Протасов ярко излъскан самовар, мляко, масло, яйца.

— Не ще ли заповядате, господарю, още нещо? Ей сега ще ви запалим печката. Да се посгреете малко. Гледам, студеничко е днес.

— Какъв е този народ у вас там? Гости ли?

— Не. Един старец се мъчи. Скоро ще дойдат попът и дяконът. Да го миросат. Старецът Назарий, отшелник. С още един старец из пущинаците живели…

Поп. Миросване. Молитви за тиха смърт. Тамян. Като си представи всичко това, Протасов си спомни за своята болест и неприятно се намръщи.

— Чувал съм за тези старци — рече той. — Моят техник дори е срещал един от тях в тайгата. Ами доктор тук по вас нямате ли?

— Не! Какво, шегувате ли се? Какъв доктор може да има в нашето село? Ние се лекуваме повечето при знахарите и бабичките… А ти какво? Да не би да не ти е добре?

— Не. Така само попитах.

Дядо Клим си отиде. Протасов извади „Домашният лекар“, извади лекарства, попари сухи малини, отвори бутилка от половин литър ром. Той чувствуваше жесток студ и обща слабост. Термометърът показваше значително покачване на температурата на тялото. Започна да прелиства книгата, като внимателно се задълбочаваше в текста. Ала съдейки по описанието, почти всички болести имаха едни и същи признаци и всеки мнителен читател при изучаване на „Домашният лекар“ можеше да открие в себе си триста и трийсет болести. Ядосан на самия себе си и на „Домашният лекар“, Протасов затвори книгата и почна да се вслушва в това, което ставаше зад стената.

Оттам, през цепнатината на вратата, долитаха възгласите на свещеника, въздишките на тълпата, дотегливото, гъгниво пеене на псалта и на целия народ. Протасов допи третата чаша малинов чай с ром и разгорещен, легна на кревата, почти долепен до запалената печка. Затвори очи. Гореше цял. Болестта върлуваше в него. Главата му бучеше. Креватът се люлееше.

Протасов се ослуша. Свещеникът четеше нещо. После запя псалтът, пригласяха му плачливо мъже и жени. И отново, и отново тежки мъгли забулиха възбуденото съзнание на Протасов. Стори му се в бълнуването, че той също е умрял, че лежи в ковчега, че него именно опяват. Стана му страшно, а после — приятно: сред пеещите гласове дочу гласа на Нина и този глас звучеше с голяма скръб. Ето дякон Ферапонт почна да възглася „вечная памят“ и се задави от сълзи. Заплакаха жените, заплака целият народ. „Мамичко, а там в гроба има една жаба!“ Едно момче каза това. Белоглаво такова, с пълничка муцунка. И рязък звук на изстрели. „Пак — помисли си Протасов и завика: — Не стреляйте, не стреляйте!“ Но ротмистър фон Пфефер, мърдайки бакенбарди, почука с пръст по печката и рече: „Драги, изгорете тези глупости“.

Протасов се събуди, прекара ръка по изпотеното си чело. Печката силно бумтеше. Зад стената се чуваха хълцания, ридания. С изразителен тенор свещеникът възгласяваше напевно:

— Многомилостиве господи, услиши нас, молящихся о страждущем рабе твоем Петре…

„Защо — за Петър, нали старецът се казва Назарий?“ — помисли Протасов, стана от своя ковчег и на пръсти се приближи до открехнатата врата. Плъзна очи на всички страни. Виждаше се трептяща светлина и вълни от синкав тамян. Народът стоеше на колене със свещи. Жълтееше се филонът, звънтеше кадилницата. Димът от тамяна, размахванията на кадилницата, погледите на тълпата летяха към ложето на болния. Мургав, чернокос, дългобрад, старецът полулежеше на кревата, опрян с гръб и лакти на възглавницата. Той е с бяла риза, в ръката си държи запалена свещ. Големите очи с дебели вежди са широко отворени в пространството, срещу дима, кланящите се светлинки и въздишки: по хлътналите жълти бузи текат сълзи.

Пред свещеника върху малка с бяла покривка маса е сложена голяма глинена паница, пълна догоре с жито, запалена свещ и две чашки с вино и елей. А по краищата на паницата са набучени в житото седем малки пръчици, чиито краища са омотани с памук. Свещеникът взе една пръчица, натопи я в елея и помаза челото на болния, взе втора — помаза гърдите му.

Протасов тихичко се отстрани от вратата с някакво горчиво чувство. Всичко това му се стори ненужна комедия, евтин театър.

— Глупости, глупости, глупости! — закрачи бързо той из стаята, като ту запушваше уши с пръсти, ту размахваше пламнали ръце като кокошка — крила.

Треската не преставаше. Въртяха го костите. Ушите му бучаха, пищяха.

В тежко душевно раздвоение, което започна ей тука, до ложето на умиращия старец, болезненото съзнание на Протасов ту се вкопчваше за изплъзващата се почва на видимата реалност, за вярата в себе си, в своя твърд рационализъм, ту се усъмняваше във всичко това и потъваше до уши в противната му мистика, в нелеп сантиментализъм. И изведнъж той почувствува остро, сякаш забиха нож в сърцето му, смъртоносната болест в себе си: не досадната простуда, която бе хванал по пътя, а установения от лекарите неизлечим рак, който за половин година ще го смъкне като мърша в трапа.

— А аз мислех, че едва започвам да живея… Нина, Нина!… Първа, истинска любов моя… Нито бог, нито сатаната, нито дори ти, Нина, не сте в състояние да ме спасите сега…

И отново с отчаяние:

— Глупости, глупости!… Никакъв рак. Дивотия! Този Аперцепциус нищо не разбира.

Огледало. Спря се. Поднесе към лицето си джобното електрическо фенерче. От полумрака го погледна с умни черни очи скулест, монголски тип човек. Погледна го, наперчи се и — изведнъж затъгува с очи.

— Е, какво, братко Протасов, болен ли си?

— „Болен“ — отвърна жално огледалото.

— Рак като че е?

— „Рак“ — отвърна огледалото.

— Ще се мре ли, Протасов?

— „Ще се мре“ — трепна с вежда и отвърна от огледалото човекът монголски тип.

Протасов поклати горестно глава на огледалото и със задавен шепот издекламира дошлата му на ум песен на Беранже:

Ще прецъфтиш, приятелко ти мила,

ще прецъфтиш, а аз пък ще умра…

Краката му, вдървени, затрепераха. Той приседна на кревата, заби лице във възглавницата, закашля се сухо и заплака.

Зад стената, повтаряйки след него като ехо, се чуваха въздишки, хлипания.

 

 

Към полунощ в кабинета на Прохор Петрович започна караница и трополене на премествани мебели.

Без подрасник, по гащи и черна непрепасана риза, огромният дякон стоеше с ръце на кръста сред кабинета и гледаше с пиянски поглед Прохор. В кабинета беше горещо като в баня, дяконът беше изпотен, косата му разчорлена, полепнала по челото.

— Макар и да си мой благодетел, но си глупак, глупак, глупак — тръскаше дяконът глава като петел на зърно. — Кой преби жената, господарката? Ти, глупако. Кой шамароса духовната особа? Ти, глупако.

— Мълчи, магаре свето, хипопотам дяволски! — говори Прохор с дрезгав, пресеклив глас, седнал по турски на килима до камината, и се пресяга за бутилката.

— А кой ме направи свето магаре? Ти, глупако. Аз съм роден за ковашкия цех!… И баща ми беше ковач! А ти си нехранимайко… Ирод, цар юдейски! Ето кой си ти.

— Мълчи, мълчи — пие водка Прохор. — Ти, дръвнико, забрави ли, че аз съм буен луд? Като скоча, цял ще те изхапя, ушите ти ще отгриза.

— Опитай се… ще ти кажа аз какъв луд си. Аз не съм ти Рецептов. Отведнъж ще те излекувам. Отведнъж ще ти дойде умът в главата. — Пръстите на дякона играят, а страшните му като на черкезина очи святкат с бялото си и заканително се въртят. — Лицемер, дявол! Насилник!

Прохор скача побеснял, замахва с бутилката срещу дякона, но изведнъж лицето му се изкривява, той пада на колене, обръща се по гръб, с гърди нагоре и с опрени на пода лакти, и съска:

— Ибрахим… Ибрахим…

— Аха, според тебе аз съм Ибрахим, а? — скача дяконът към него, хваща го за яката и като куче го хвърля в ъгъла. — Казвай, кой съм аз? Ибрахим ли съм или дяконът? Казвай, келяв дяволе! — с мечешка стъпка пристъпва към него пияният Ферапонт и стиска пестници. — Ще говориш ли глупости, кучи сине, а? Ще говориш ли?!

Свил глава между раменете и без да сваля втрещени очи от дангалака, занемелият Прохор се промъква бързо покрай стената към телефона, катурва по пътя си подставката със свещника, грабва слушалката на телефона и реве:

— Хора! Изправника! Ибрахим-Оглу е тук!! — Разтваря прозореца и крещи: — Казаци, стражари!

И от плесника на дякона лети през глава към камината. Дяконът — след него.

— Ще те убия! Не лудувай!… — гърми дяконът, хваща Прохор за брадата и силно я дърпа наляво-надясно. — Аз тебе без сироп ще те излекувам… Познавай по-скоро, кучи сине, кой съм аз? Черкезинът ли съм?! — и още по-силно дърпа брадата му.

— Остави, Ферапошка!… Боли! — изтръгва се Прохор, като скача и замахва над главата му с тежкия дъбов стол.

— Аха! Позна ли ме, пияни глупако, позна ли ме? — брани се дяконът, протегнал напред двете си ръце. Но столът със сила се спусна надолу и два пръста на лявата ръка на дякона изпукаха и излязоха от ставите си. Без да чувствува болка, той изби от ръцете на Прохор стола. Прохор, връхлитайки, удари дякона с глава в гърдите, заработи като мелница с пестници. Изохквайки от силните тупаници, дяконът сграбчи Прохор през кръста. Прохор се дръпна. Дяконът зарева:

— Ръката ми! Ръчицата ми повреди ти!… — Сви лявата си ръка с грозно изкълчени пръсти, сграбчи с дясната си ръка Прохор за гърдите и го просна по гръб.

След миг — зачервени, потни, ръмжащи от ярост, и двамата се търкаляха по килима, премятаха се един през друг.

— Ха де… Кой кого?

Падаха с трясък столове, подставки, етажерки, откачи се от гвоздея и се стовари тежкото огледало.

— Ще полудяваш ли, а? Ще полудяваш ли?! — заканваше се дяконът; възседна Прохор с цялата си тежест и заби желязната си лапа в рамото му. — Ще удряш ли жена си? Ще ме гощаваш ли с плесници?… Умри, кучи сине!!

Мъчейки се да се изскубне, Прохор видя с крайчетата на очите си на две крачки от себе си изпадналите от гащите на дякона револвер и лула. Хъркайки от напрежение, тътрузейки се по гръб и задник, притиснат към пода, Прохор се протягаше към револвера. Ала дяконът забеляза това, скочи и се наведе, за да вземе смъртоносното оръжие. Прохор издебна момента и както лежеше, с все сила ритна с крака Ферапонт в задницата. Дяконът като чувал се преметна презглава.

Прислугата насилваше заключената врата на кабинета…

Първият куршум изпищя покрай него. Обезумелият дякон се хвърли към заключената врата. И един след друг в главата, в гърба — три изстрела. Дяконът с грохот изкърти вратата и като повали лакеите, готвача, пазача, побягна през залата с вдигнати ръце срещу бързащия лекар-психиатър и ревеше като луд:

— Излекувах го!… Излекувах го!…

От разцепените му устни, от разбития му нос обилно течеше кръв и заливаше паркета.

После дяконът падна.

 

 

Протасов спа дълбоко. През нощта два пъти сменява мокрото от пот бельо. Сутринта на вратата се подаде главата на стопанина — дядо Клим.

— Какво, господарю? Днес ще тръгнеш ли, или ще постоиш? Аз бих те откарал… Имам коне като вихрушки.

— Влез, дядо. Я ми подай ей онуй нещо, стъклената тръбичка.

Протасов си сложи термометъра. Клим седна, прозина се, закръсти устата си и рече през прозявката:

— А за теб, знаеш, пита старецът… Старецът Назарий… Той, той. Виж, поолекна му малко след помазването. Изпи един чаец с млекце. Казва: кой е този гост? Аз му казвам — най-главният анжинер громовски, управителят. Той казва, я го викни тука.

Протасов се усмихна неопределено и след малко, извади термометъра от подмишницата си. Температурата беше доста висока — 38,4. Чувствуваше обща слабост, все още му пищяха ушите. „Нищо, нищо… Трябва да вървя“ — помпели той. Пи чай и почна да пише на Нина. Не вървеше. Настроението му продължаваше да бъде потиснато.

Пак се появи Клим.

— Прощавай, господарю… Все ти преча аз. Иска старецът. Пак ме прати.

Протасов разпери ръце, протегна се уморено, помисли: „Може да съобщи старикът нещо интересно за Прохор Петрович. Ще пиша на Нина.“ И като заповяда да запрягат конете, реши да отиде при Назарий.

Старецът обърна големи хлътнали очи към влезлия Протасов и шумно се изкашля в шепата си.

— Седни, пътнико, по-близо до мен — рече той. — Всички сме пътници на този свят. Траекторията на нашия полет е от нула към всичко или обратно — към нула. Седни, Андрей.

Протасов, наметнат грижливо с полушубката на стопанина, погледна зачуден Назарий в очите и седна до масичката с малкото ковчеже.

— Откъде знаете такива учени думи: „нула, траектория“?

— А защо да са учени? Това е мудрост мира сего — рече с тих бас старецът. — На младини бях топчия, учих се и самият аз учих други как да убиваме хората. И убивах, убивах — мигна и помръдна с нос старецът. — На война бях, златно оръжие за храброст ми дадоха. Така щях и да си погина, но бог ме спаси. Преядох като пес от живота и също като пес почнах да повръщам от живота. За свежест закопнях, за въздух. От Петербург избягах в тайгата. Наистина тъгувах, силно тъгувах в началото. Гледах на уединения живот като на карцер. А сега, и то отдавна вече, зная и чувствувам, че истинска свобода може да даде само уединението, само пустинята на безмълвието.

— Странно — продума замислен Протасов, който се учудваше вътрешно и си представяше целия ужас на живота в самота. — Според мен, да живее човек в съседство само със зверовете и дърветата е голямо нещастие.

— А ти виждал ли си дъга над езеро? От водата вода пие и във водата обратно я връща. Така е и моето щастие — в мен се заражда и в мен се губи… Никому непознато, с никого несподелено. Оттук: духовна насита, неописуема радост. Така е, сине мой, така е…

Протасов слушаше внимателно и все повече и повече се учудваше на думите на стареца. Кой е той, този висок, широкоплещест, с вид на скитник-монах, изнемощял човек? Протасов не знаеше за какво да говори с него. А замлъкналият старец шаваше нетърпеливо, поглеждаше сурово госта и личеше, че чака от него любопитни въпроси. Протасов помисли и попита:

— Какво ви накара да оставите света, столицата и да отидете в тайгата? Каква идея?

— Каква идея ли? Нали ти казах: преядох. Ето ти идеята. Да, преядох от всичко като пес. — Старецът махна от челото си косата и сложи върху одеялото жилестата си, с подути стави китка. — Според мен, приятелю мой Андрей, най-възвишената идея в живота е: от всичко да се отречеш, всички да обичаш, никого да не обиждаш, за всички да се молиш и да умреш с тояга и торба на рамо някъде по пътищата.

На Протасов не му се искаше да спори, но все пак каза, като хапеше нервно устни:

— Да, съгласен съм. Това е голяма идея. Но тя е велика именно със своята нелепост. Ако хората повярваха в нея и всички тръгнеха да се шляят по белия свят с тояги и торби, кой тогава ще работи, кой ще урежда живота? Всички биха измрели от глад и светът би се обърнал на стадо диви зверове.

— Ти си прав. Но известно ли ти е, приятелю Андрей, че един стар дъб хвърля в земята петдесет хиляди желъди? И само един-единствен желъд покарва? Останалите само наторяват почвата или отиват за храна на свинете. Много звани, но малко избрани.

— Аха, разбирам — и очите на Протасов пламнаха. — Значи, вие имате предвид такива… Той искаше да каже „такива скитници-безделници като вас самия“, но се сдържа. — Вие, значи, смятате, че такива божи люде са солта на земята? Представяте си ги като най-добрите, най-полезните членове на обществото? Вярно ли съм ви разбрал?

Косматите устни на Назарий трепнаха, той затвори очи, зашепна нещо и зашава под одеялото. Сетне бързо се обърна към Протасов и вдигна към него сбръчканите си, със сини жилки клепачи:

— Не питай така… Не питай! Не разпалвай високомерието в мен — почти извика той; гласът му трепереше от болка и страдание. Като мяташе голямата китка на ръката си към главата, раменете и корема, той бързо се прекръсти, избърса от челото избилата пот и рече с тих глас: — Ти не вярваш ли в бога?

— Не.

— В науката ли вярваш?

— Да, в науката. В прогреса на човечеството. В идеята за доброто чрез изкореняване на злото: тъмнината, суеверията, социалното неравенство — отвърна Протасов.

— Ти революционер ли си?

— Да.

Назарий шавна с вежди; в брадата му, в мустаците му пробягна като сива мишка усмивка.

— Е, добре — рече той. — Аз също съм революционер…

— Вие?!

— Да, аз… Само че революционер на духа, а ти — на търбуха.

Протасов отвори уста, за да възрази, но старецът сключи вежди и му се закани с пръст.

— Мълчи… Предварително зная какво ще отговориш. Мълчи. — Той се надигна на лакти и като въртеше глава с укор, заговори разпалено: — И как така ти, неразумни, се смяташ за революционер, а не вярваш в пътищата на вечната правда? Та ти се радваш да отдадеш своя живот за другите и ще го отдадеш. Та ти не за себе си търсиш щастие, а за другите. Не, ти си произлязъл от светлината, мили мой, а не от маймуната.

— Но позволете… позволете ми да кажа!… Никакви богове, никакви религии аз не…

— Мълчи, мълчи! Предварително зная. И ето че старецът Назарий, прекарал четиридесет години в размисъл насаме със себе си, същият този Назарий, грешник голям, ти казва. Ние не знаем и не можем да знаем какво е човек, а най-вече — какво е бог. Мълчи, мълчи. Науката ли? Ти искаш да кажеш: науката? И науката не знае нищо. Науката е шум мисловен, мяркане на съновидения. И запомни: знанието винаги поражда незнание… Вникни в това, запомни това: ти си умен.

Протасов стана. Надигна се и старецът; той отметна пъстрото одеяло от съшити парчета и провеси от кревата босите си, в бели долни гащи крака.

— Стой, слушай! Е, хубаво. Край. Трудно е да учиш слепия на четмо.

— И нямам намерение да се уча от вас… Не съм бабичка.

— Поучи се, не е вредно. — Очите на стареца блеснаха. — Моята мъдрост извира от съзерцанието на пустинята, от разкриването на душата към вечността. Ето я!… — и старецът бързо пъхна ръка под възглавницата и измъкна обемист сноп потъмнели от дима и времето книжа. — Тук е всичко, цялата мъдрост на духа… Нито в една книга няма да я намериш. Когато бях грешник, описвах живота си по грешному, когато станах праведник, писах като праведник житието си. А когато се почувствувах светец, почнах да благовествувам като нов пророк — избраник на бога: „Царство духа грядет и все любящие бога возрадуются!“ Тези листи са написани за спасение на цялото човечество. Ще ги прочетат хората, ще видят неправдата на мира сего, ще повярват в моите думи и чрез тях ще се спасят. Ето, видиш ли как аз, светият човек, се възгордях. Не трябва да бъде така! Аз съм червей! Аз съм червей! Анатема! — затрещя старецът с каменен глас и лицето му стана сериозно и страшно.

Протасов отвори уста и пенснето му падна от носа. Старецът се изправи с дългата си непрепасана риза в цял ръст и като разтърсваше ситно изписаните полуизтлели листа, крещеше:

— Виждам, виждам! Всичко, което е написано тук, ми е подсказано от съблазнителя, от лукавия сатана! Възгордях се, възмечтах, ха-ха!… Едничък само аз съм свят, а всички хора са лицемери, двуличници… Чрез туй тленно мечтание свое аз се строполих от върховете на духа в пъкъла. И целият мой четиридесетгодишен подвиг пропадна напразно. Ох, господи! Защо ме остави?! Аз съм червей, аз съм също такъв грешник като всички. Не: по-голям, по-голям! И няма аз да спасявам загиващия свят… Господи! — Старецът се повали пред иконата. — Побори борящие мя. Изгори, изгори с огън невеществен гордостта на моето сърце! Принизи ме до трева нищожна или аз сам ще принизя себе си! — Той стана, погледна злобно Протасов, пристъпи към печката и като се поколеба за миг, хвърли и живота си, и житието си, и пророческите си мисли в пламъците. После цял се разтрепера, лицето му мигновено потъмня, той се улови за главата, погледна страшно и сърдито иконата и като се олюляваше, отмалял съвсем, едва се добра до кревата. В гърдите му шумно клокочеше като в гърло на лъв. Старецът се задъхваше.

На Протасов изведнъж му стана много жал за този побъркан човек, който, изглежда, някога беше притежавал душевна сила. Стори му се, че тоя необикновен и умен упорит старец, загубил в тайгата разума си, се нуждае от лекарска помощ много повече, отколкото Прохор Петрович Громов, когото с добро няма да спомнят. Протасов се колебаеше в своите мисли: дали да вземе със себе си жалкия старик, да го закара до уездния град и там да го нареди макар в някое старопиталище. Старецът лежеше със затворени очи на кревата. Гърдите му се повдигаха все още шумно от дишане и хълцания.

— Кончетата са готови, господарю! — извика весело влезлият в къщи дядо Клим с пътнически ямурлук, с висок калпак и камшик.

Старецът отвори очи и каза звучно, с ридание в гласа:

— Конете са готови… Ето живееш, живееш… Изведнъж влезе смъртта и викне: „Конете са готови!“ И — право на гробищата. — Той пак седна, спусна крака от кревата и като се мъчеше да смекчи своя развълнуван глас, каза ласкаво на Протасов: — Мили, скъпи!… Колко се радвам, че те срещнах. Четиридесет години чаках такъв човек… Слушай, мили, скъпи! — И лицето на стареца се изкриви в странна усмивка. — Като отидеш в Питер, може да ти се случи да срещнеш уланския полковник, а може би вече и генерал Андрей Петрович Козирев. Не съм го виждал четиридесет години. Ако е жив, сигурно е вече остарял. Изоставих го като момче. Той е мой роден син и брат на Анфиса.

— На коя Анфиса?

— Постой. Почакай. Ти му кажи за мен, каквото бог ти подскаже на сърцето. Кажи му, че се готвя скоро да умра: грохнал, безприютен. Запиши си, приятелче, в тефтерчето: Андрей Петрович Козирев, лейб-улан.

Протасов почна да записва. Назарий говореше бързо:

— Беше при нас със стареца Ананий развратникът Прохор. Аз го подлагах на изпитание и в това словесно изпитание наговорих куп врели-некипели за Данила Громов, дядо му. Не Данила, а аз съм бащата на Анфиса. Когато пристигнах от Русия тук не бях стар — сега съм на осемдесет години — и имах много пари. Обикалях скитовете, гледах къде да се присламча, но вместо спасение погубих душата си: прелюбодеяние извърших с хубавицата Агния, в разколнически скит се спасяваше тя. От този содомски грях се роди Анфиса. Опомних се, отидох завинаги в тайгата. Ето всичко това би трябвало да се каже сега за развратника Прохор. Ти си учуден, ти мислеше — само едно време е имало такива истории? Не, приятелю, в света всичко се повтаря…

— Ще тръгваме ли, господарю? — напомни за себе си стопанинът Клим.

— Ей-сега, ей-сега — рече Протасов и се обърна към стареца… — Значи, вие не се казвате Назарий, а…

— Пред хората бях Пьотр, а пред бога — Назарий.

Със смесено чувство на жалост към изоставения старец, на някаква лична обида от него и на укор към самия себе си Протасов се поклони на Назарий, пъхна под главата му двеста рубли и отиде да приготви нещата си.

Почти през целия път Протасов мрачно мълчеше.

За нищо не му се мислеше, душата му жадуваше пълен покой, ала мисли, светли и мрачни, надпреварвайки се, натрапчиво се пъхаха в главата му.

Той не можеше да предчувствува — на смърт или на живот отива, но твърдо вярваше, че макар той лично и да умре, освободителното дело на народа в никакъв случай, в никакъв случай не ще загине.

Макар и да не знаеше, че не е далече времето, когато целият свят ще бъде разтърсен от гърма на оръдията и това голямо кръвопролитие ще роди свобода за родината му, но в дъното на сърцето му гореше неугасимият огън на очакването на тази свобода, на това преобразяване на целия руски живот, когато няма да има нито Прохор Громовци, нито жандармски ротмистри, нито юначни чети, вдигащи бунт против неправдата, нито тези трогателно жалки старци-пустинници, които бягат при горските зверове от хората-роби, хората-подтисници.

Протасов вярваше в народа, вярваше в любознателната душа на народа, в мощта на неговата воля за добро. Мислите течаха, тройката летеше, пространството отскачаше назад от копитата на конете.