Вячеслав Шишков
Угрюм река (47)

15

— Вие какво, да не би всички да сте пощурели? — каза Анфиса на Шапошников. — Пьотр се напил дотам, че изпотрошил всичко у тях, Ибрахим го запрял в хамбара… Приставът ми пише бележчици, обещава, че днес пак щял да намине. Илюха също заплашва, че щял да се обеси. Какво ви става, полудяхте ли?

Шапошников беше навел глава и гледаше Анфиса над очилата си право в очите, в брадичката, в бузите с двете усмихнати трапчинки; той слушаше гласа й, но нищо не разбираше.

— Чуваш ли? Защо мълчиш? Шапка!

— Мисля си… — печално й отвърна той и се почеса под брадичката. Стана, поразходи се, смешен, нисък. Пискюлите на плетения му колан висяха жалко. — Мисля си за вас и за мен. Нашите пътища са различни. И ние сме различни. Вие сте някак трагична, Анфиса Петровна, тоест как да ви го кажа по-просто? Да речем… не знам как… Не мога да съсредоточа мислите си. Тоест след вас постоянно броди някаква мрачна сянка, една такава фатална, ако може да се рече… Та затуй си мисля… Май че зле ще свършите…

— Говори, говори, Червена шапчице, говори… — Анфиса равнодушно трошеше със зъби кедрови орехи, а около устните и край носа й се очертаваха отскорошни бръчки.

— Трябва да се бяга, Анфиса Петровна… Да… Тоест аз… Аз трябва да бягам. Къде? Не знам. По дяволите! Аз вече май говорих с вас на тая тема. Трябва избягам от себе си… — Последните думи той произнесе безсилно и безнадеждно и затвори очи като сънен.

Плътните тъмни пердета в Анфисината светла стая са спуснати. Белите варосани стени са натъжени; те се досещат за нещо, чакат нещо. И огледалото, със струговани колонки върху тоалетната масичка се е навело тревожно напред. В огледалото се отразяват разтревожените несигурни крака на гостенина и бомбетата на износените му ботуши са се вирнали въпросително. Светлината на лампата през небесносиния абажур е полусънна и тайнствена като месечина над гробище.

— Зле е — се отронва в тишината гласът на гостенина. — Както и да го въртиш, все е зле. Кажете ми кого обичате, Анфиса Петровна, силно, истински, не по каприз, а по…

— Прохор.

— Тъй, тъй. И какво ще излезе от тая работа? Разбира се, вие притежавате дяволски чар, но не ми се вярва, че искате да погубите момичето.

— Знам ли какво искам? Смешен си, Шапкин. Утре може теб да поискам. Може завинаги да стана твоя.

— Не, Анфиса Петровна. Вие сте опасна! Вие сте много опасна, Анфиса Петровна! Аз помня оная ваша нощ, когато вие, милата, милата, ми окачихте вашата иконка. Вярвам, че ще ми простите, на мен иконката не ми върши работа и я дадох на моя хазяин; смених я за кило лук. Та така… След оная нощ аз цяла седмица лежах в някаква духовна парализа, гледах тавана и все си мислех. Аз тогава, през оная ваша нощ, бях луд и сега ме е срам. Спомням си, че плаках като последен глупак, унижавах се, пълзях в краката ви. И през същата тая нощ вие отровихте душата ми с убийствена отрова. Защо ви трябва да мъчите така хората? Не завиждам нито на Прохор, нито на Пьотр Данилич. Не е хубаво да си играете така с хората.

— Ами какво да правя бе, проклетнико?! — звънливо, измъчено викна Анфиса и запрати цяла шепа орехи по навъсената брада на гостенина.

Шапошников трепна. Орехите се разсмяха по честия под с весел смях, огледалото му намигна и се разклати, задрямалите стени се изправиха, застанаха бодро като войници, със събрани токове.

Две орехчета се загнездиха в брадата му. Шапошников бавно ги строши със зъби и ги изяде. После се дръпна по-надалеч, до изрисуваната печка в ъгъла, и заговори, заеквайки:

— Вредно е да се вълнува човек — каза той. — Ще си развалите цвета на лицето. Значи, трезво погледнато, редно е да оставите Прохор на мира. А що се отнася до Пьотр Данилич… Аз бих ви посъветвал…

— Плямпай си ти, плямпай!

— На тоя свят съществува някакъв морал. Да. Впрочем за вас това… С една дума, залагате на карта съдбата на Маря Кириловна.

Анфиса се усмихна злобно.

— Я ми кажи, всички царски престъпници ли са като теб? Ама че си теле!

Изгърбен и обиден, с ръце отзад, Шапошников закрачи из стаята, събирайки тъканата шарена черга.

Анфиса седна, обърна се към огледалото, огледалото я погледна в лицето. Лицето на Анфиса е развълнувано, мрачно. Анфиса мълчеше. Шапошников се окашля, седна тихо на един стол. Посегна към купата да си вземе орехи, ръката му размисли, сама се отпусна. Млъкнаха и двамата.

— За обеците чу ли? — попита най-сетне Анфиса огледалото.

— Чух — отговориха стените, брадата, плешивото, набръчкано чело. — Поради давност и тая улика е равна на нула. И е почти невъзможно да се установи фактът на престъплението.

Анфиса се приближи до огледалото, оправи с гребена прическата си.

— А искаш ли да ти покажа едно нещо, една хартийка… Ако, да речем, някой я занесе на прокурора — край на Громови.

Анфиса бръкна в пазвата си и извади вързания за кръста съкровен ключ.

 

 

Същата вечер Ибрахим-Оглу влезе в квартирата на Куприянови. Влезе не с присъщата си лека кавказка походка, а тромаво и потиснато, сякаш носеше на гърба си тежък товар. Яков Назарич, изморен и разстроен, седеше на продъненото омазнено канапе и си почиваше. Нина се стягаше за заминаването, прибираше багажа.

— Какво ще кажеш, драги? — попита търговецът.

Черкезинът широко, несръчно се прекръсти към иконите и изведнъж падна в краката на Куприянов.

— Мой убил твой майка, твой баща… Мой! — извика черкезинът с ридаещ глас, вдигна високо вежди, събра длани на гърдите си.

Търговецът не можа да го разбере от първия път и го попита:

— Какво мънкаш? Какво?

— Мой убил твой родител… Мой!

Нина изтърва мелхиоровата захарница и очите й станаха кръгли.

— Ти ли?! — скочи Яков Назарич и си извади ноктите като голям дебел котарак срещу мишка. „Подкупили са го — помисли си той. — Подкупили са го, мерзавците.“

— Лъжеш, куче краставо… Нарочно сам се навираш в каторгата — тихо каза той и лицето му започна да става мораво.

— Каквото искаш прави, господарю… Аз…

— Къде ги уби? Кога? Как изглеждаха те? — тежко тропаше с крак по пода Яков Назарич, скачаше от мястото си, пак сядаше и загръщаше полите на халата си. — Лъжеш, негодник такъв, разбойник с разбойник, каторжник проклет!…

Черкезинът се обърна на колене към предната половина на стаята и разтърсвайки ръка пред иконата, хъркаше гърлено:

— Мой покръстен… Отчето мен миросал… На бог, Иса Кристос!… Аллах!… Божа майка… Аз убил…

Нина беше долепила глава до камината и цялата се тресеше.

— Стани, дявол с дявол, куче!… Върви до вратата, говори… Стой, стой! Говори!

Гласът на черкезина зазвуча като цепната цигулка, като кучешко скимтене:

— Мой от каторгата бягал, тайгата обикалял. Иска яде, няма яде. Гледам — тройка. Кочияш утрепал, старец трепал, баба трепал…

— Как изглеждаха те? С какво бяха облечени? — извика търговецът и се хвана за сърцето.

Ибрахим разтърка със студена длан запотеното си чело, гъстите му черни вежди заподскачаха нагоре-надолу.

— Слушай, господарю… Мой не излъгал… Слушай…

Черкезинът започна да разказва объркано, заеквайки, напрегнато, сякаш си припомняше. Озареното му от вдъхновение лице беше покрито с едри капки жълта пот, въздухът се изтръгваше от гърдите му тежко, със съскане. Яков Назарич, също потен, възбуден, като обезумял грабна щуцера от стената и ритна продължаващия да стои на колене черкезин в гърдите:

— Хайде!… Марш до вратата!…

Нина с писък се втурна към баща си, той я отблъсна грубо. — Махни се!!! — Тя изтича навън.

— Мой не лъгал… Стреляй! Ама право в сърце…

Черкезинът стана от пода, облегна гръб на касата на вратата и затули очи с широката си китка, на която се виждаха разклонените набъбнали вени. Лицето му отведнъж отслабна, увисна, посивя.

Ето че петлето е изтеглено. Още миг — и лудешкият порив ще тласне търговеца към саморазправа, към това обикновено разчистване на сметките в затънтените краища на страната.

Нина тичаше по улицата и викаше отчаяно. Стъпалата пред входа на Громови бързо избарабаниха тревога. Нина се хвърли на гърдите на Маря Кириловна и двете заедно хукнаха обратно. Те бягаха и се кръстеха, бягаха и се кръстеха.

— Ще го убие, ще го убие!… Ох, ще го убие… — едвам изричаше Нина. И когато бяха на три крачки от къщата, там екна изстрел.

— Божичко, уби го!!…

Някъде зловещо зави куче. Беше паднала мъгла. По къщята се мержелееха мътни светлинки.

От вратничката изскочи ратаят.

— Къде се стреля?

И Прохор рипна там, в стаята си, болен и блед.

А бе станало следното. Силите на Яков Назарич му изневериха, той запрати щуцера на пода, петлето само щракна. Яков Назарич трепна от изстрела, седна изнемощял на канапето, до масата. Изведнъж го досрамя от дъщеря му, от самия себе си, от черкезина, от стените. Той беше си наумил само да поиграе известно време ролята на палач, искаше само да помъчи, да сплаши черкезина, но прехвърли мярката, безумно се поддаде на животинския порив, насмалко не окървави ръцете си. Пфу, да му се не види! Колко силен е бесът в безсилния човек! Започна да го боли мазолът на крака, започна да го боли и около сърцето. Тежка мъка налегна търговеца. Той протегна натежалите си, сякаш заболели от водянка крака, опря се с ръце на канапето, с тил в стената, затвори очи; по месестото му, сега мораво лице се стичаше пот. Брадата му подскачаше заедно с разтрепераната челюст; той прехапа долната си устна и простена носово със странен, приличащ на мучене стон.

Когато отвори очи, пред него, пак със събрани на гърдите ръце, стоеше на колене Ибрахим.

— На каторга!… — ожесточено прошепна Яков Назарич.

До Ибрахим стояха на колене Маря Кириловна, Нина, а пред всички — Прохор. Очите на Прохор са трескави, по дясната му буза и слепоочието личат възрозови гънки — току-що е вдигнал глава от възглавницата; облечен е с палто, с калпак, с валенки, а под палтото се виждат долни дрехи.

— Моля ви, много ви моля! — умоляваше Прохор; той беше сложил ръка на мекото коляно на Якоз Назарич и заничаше в светлосините му, мокри, мигащи очи. — Простете на Ибрахим — в тайгата той ми спаси живота. — И когато произнасяше тия прости думи в защита на човек, дълбока ликуваща радост заля сърцето и съзнанието му; всичко засия отпред, наоколо, очите му светеха.

Яков Назарич шумно си пое дъх, надигна се, отиде с несигурни крачки в другата стая. Изсекна се там, излезе и каза, без да поглежда към никого:

— А обеците?

Черкезинът запъшка, удари се по сърцето:

— Мой ги продал на Данило старец. Мой собствен…

Яков Назарич седна, жадно изпи чаша ледена вода.

— Сега нищо няма да ти река, разбойнико. Махай се от тук, мръсник с мръсник! И ти си върви, Маря Кириловна, и ти, Прошка. Идете си… Утре…

 

 

Последното събитие из един път отрезви Пьотр Данилич, из един път му възвърна предишната активност, бодрост, съобразителност.

Той прекара цял ден на четири очи с Яков Назарич. Всичко завърши благополучно: потомството на Громови е оправдано, черкезинът е простен, сватбата ще се състои.

Решено бе сватбата да стане в Крайск, през лятото, а вдругиден да се отслужи заупокойна литургия в памет на родителите на търговеца Куприянов, убити от уж неизвестен злодей.

Вечерта, когато си дойде от Куприянови, Пьотр Данилич повика в стаята си черкезина, заключи вратата, почна да се търкаля в краката му, да целува студените му, вмирисани, просмукани с катран ботуши. После извади една банкнота от сто рубли, подаде я на Ибрахим. Черкезинът благодари, ала не прие парите — Иса бог е казал, че трябва да обичаме всички: черкезинът например обича Прошка — ама да не се помисли Пьотр Данилич, че ръцете на Ибрахим са окървавени — не, не, Ибрахим-Оглу не е разбойник.

Болестта на Прохор се засили. Иля Сохатих прескочи до града за доктор. Нина и Маря Кириловна не се отделяха от леглото на болния. Впрочем Маря Кириловна често се отбиваше в стаичката на Ибрахим; влезе, поплаче си, каже:

— Колко си добър, Ибрахимушка! — и пак отиде при Прохор.

Настъпи привиден мир и тишина. И ако не беше болестта на Прохор… Но докторът каза, че няма опасност, силният организъм на младия човек бързо ще я надвие.

За признанието на черкезина пред Яков Назарич никой не знаеше — бяха решили да го държат в пълна тайна.

И в сферата на измамната тишина се отвори простор за всякакви възможности. Предстояха две сватби: на Нина и Прохор и на готвачката Варвара и Ибрахим-Оглу.

И Иля Сохатих хранеше надежди, че ще се бракосъчетае със самата Маря Кириловна — той ще стане богат и знатен, а тая проклета Анфиса нека върви по дяволите!

Изключително с цел да спечели сърцето на Маря Кириловна, той си купи в града фрак, позлатено пенсне, бели ръкавици, износени лачени половинки с панделки и лилави трикотажни наполеонки. Цилиндър в града не се намери, погребално бюро с факлоносци с цилиндри също нямаше, но той все пак можа да си набави тая пленителна принадлежност към тоалета от един предприемчив бръснар, който даваше под наем маскарадни костюми. Освен това не пропусна да купи за Маря Кириловна златен сувенир — пръстенче — и реши да се фотографира във фотото. Той дълго търси пред огледалото черти на снизходителна величавост и строга красота във вулгарното си лице. Фотографира се с пенснето и с цилиндъра. Пенснето беше купено на вехто, не отговаряше на зрението му и при по-дълго носене го заболяваха очите, но Иля Петрович пренебрегна всичко това, само и само да излезе на портрета първокласно.

— Бих искал да приличам на лорд от Америка — изфъфли той, като се стараеше да не мърда устни.

— Замрете! Не мигайте — каза фотографът. — Лордовете носят едноок монокъл за шик. Избършете си, моля ви, устата: в ъгълчетата на устните имате слюнки. Усмихнете се мъничко. Снимам… Готово, Благодаря.

— Мирсим — учтиво се поклони и се надигна от креслото Иля Петрович, небрежно махна пенснето и свали цилиндъра. — Само че, моля ви се, размерът нека е най-големият, с рамка.

Храбрият пристав също си имаше една мечта: на всяка цена да стане любовник, а може би и мъж на очарователната Анфиса. Но как, но как?

Най-сериозно се размечта горе-долу на същата тема и държавният престъпник Шапошников.

 

 

Мина вечерта, един ден и една нощ. Клисарят удари голямата камбана, започна траурната извънредна литургия. Нямаше много хора, но всички приятели на Пьотр Данилич бяха налице. Липсваха само Анфиса Петровна Козирева и болният Прохор. Молещите се бяха облечени просто, скромно, делнично. А Иля Петрович Сохатих — с ново тъмнозелено палто, наметнато на раменете, с фрак, с пенсне, в ръцете си държи цилиндъра, на ръката му креп от евтина черна марля. Той самият е намазан с помада, напарфюмиран, понапудрен и леко поначервен; по лицето му блуждае трагична скръб. За особата си избра такова място, че да е пред очите на Маря Кириловна. Когато запяха „со святими упокой“, той като всички падна на колене, прекръсти се благочестиво и закима съкрушено към иконостаса с къдравата си глава. И въпреки всичко не се стърпя любопитната му ръка — Иля Сохатих извади от джобчето на жилетката си прекрасното пръстенче, погледна крадешком сапфирчето; сърцето му сладко примря, Сохатих се обърна, обгърна с поглед умилно-нежното лице на Маря Кириловна, яката й снага, помисли си: „А пък женицата си я бива, ей богу!“ — и започна да обмисля как да връчи на Маря Кириловна подаръка — с най-голяма деликатност, разбира се.

Новопокръстеният Ибрахим се молеше най-отпред, на площадката пред самите царски двери. До края на службата той остана на колене, кръстеше се най-старателно и усърдно блъскаше глава в дъските на пода.

Докато трая панихидата за убитите раби божи Назар и Феврония, никой не плака, просълзи се само отец Ипат, сълзи се долавяха и във възгласите му. Това много трогна молещите се, а приставът предположи в душата си: „Ново расо иска да си изпроси пустата му калимавка.“

Точно тъй излезе. Яков Назарич подари на свещеника за расо петдесет рубли и внесе в църквата три стотачки за вечен помен на родителите си. Не остана по-назад от бъдещия си роднина и Пьотр Данилич Громов: той изпитваше благоговение пред божията десница, задето като по чудо бе отклонила от дома му големия скандал и срам, затуй пожертвува за църквата триста двайсет и пет рубли, с двайсет и пет повече от Яков Назарич.

Нина Яковлевна Куприянова измоли от баща си сто рубли, развали ги на банкноти от по пет и съпровождана от готвачката Варвара, обиколи двайсетте най-бедни къщи в село Медведево, за да раздаде пари на нуждаещите се.

На Ибрахим Нина каза:

— Щом стана жена на Прохор, вие, Ибрахим, ще заемете в дома ни изключително положение. Ще видите. Аз много ще ви пазя. Много, много!

— Госпожице Куприян! Твой око вижда всичко. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. Всичко знам. Разбирам.

— Друго мен не трябва! Мълчи, мълчи. Ибрахимчо също разбира. Цх!… — И трогнатият черкезин започна да целува поривисто ръката на девойката, като докосваше ръката й едновременно и с устни, и с гърбавия си нос.

На другия ден Куприянови, баща и дъщеря, си заминаха от село Медведево.