Вячеслав Шишков
Угрюм река (42)

10

Панаирът беше към края си. Яков Назарич заостри лекомислено брадата си, подстрига се, купи си сив контешки костюм, пардесю, лилава връзка, ръкавици, бастунче, с една дума — целият се преобрази, подмлади се, дори излишъците от корема си можа да прибере, да ги поеме навътре. И когато тръгнеше да се разхожда, кършеше се някак гъвкаво, весело си подсвиркваше и въртеше във въздуха лъскавото си бастунче.

Прохор беше завладян от делова треска — най-старателно помагаше на Андрей Андреевич, а той му помагаше на него. Заедно ходиха в Сормовските заводи. Прохор реши да си поръча, както го беше посъветвал Протасов, едно малко параходче с мощност двайсет коня, две помпи, парен двигател, части за малка дъскорезница. Впрочем за първоначалното оборудване на златните мини инженер Протасов ще му състави калкулация и Прохор ще трябва да похарчи най-малко трийсет-четирийсет хилядарки.

Без да каже нито дума, Яков Назарич даде на Прохор чек за петдесет хиляди и го потупа по рамото: „Действувай!“

Прохор обикаляше града с файтони: трябва да купи кирки, ломове, мотики, проверяваше какви са цените на двайсет места — трябваха му хем най-хубавите, хем по-евтини, купи две палатки, походни легла, дори една брезентова лодка.

Нина не можа да надвие в себе си изкушението: Андрей Андреевич е такъв познавач на изкуството. От време на време, когато той останеше свободен, посещаваха заедно църкви, близки манастири, той между другото й изнасяше лекции по иконопис и руска архитектура. Дори се канеха да прескочат до Ярославл. Милият, милият Андрей Андреевич!

Прохор отначало се отнасяше към това съвсем равнодушно, после започна да се дразни, а накрая заряза лопатите, кирките и мотиките и се стараеше да не се отделя от Нина.

— Нина, ако заминеш с Протасов за Ярославл, на мен ще ми бъде неприятно.

— Защо?

— Защото ми е неприятно. — Веждите на Прохор трепнаха, трепна и гласът му.

— Нина не е от тях — каза тя двусмислено и внезапно го целуна.

— Ниночка, значи, ме обичаш?!

— А ти какво си мислиш? Да не би да съм графиня Замойска?

Привечер Прохор се прибираше с файтон към хотела. Файтонът беше толкова натоварен със сандъци, денкове и лопати, че той бе навирил крака едва ли не на раменете на файтонджията.

— Отбий по-вдясно-о!…

Насреща му се зададе разкошен файтон. Въз файтона — накривил шапка — Яков Назарич. Той напето беше подпрял лявата си ръка на кръста, а с дясната прегръщаше една хубавица, нежно притиснал рамо до нея като мечок, подпрян на бор. — Ах! — Прохор бързо изви глава. Яков Назарич грабна чадъра на хубавицата и моментално се закри с него.

— Ехе!… — проточи Прохор. — Май че беше графиня Замойска?… — И се изкиска.

— Като че ли ме позна, магарето му с магаре — измънка Яков Назарич, върна чадърчето на красавицата и пак се лепна за нея. — Божичко, колко сте заоблена, мадам. Уж сте без корсет, а нито едно ребърце не мога да напипам. Кълна ви се в честта си!

Хотелската стая на сибирците беше голяма, с три прозореца. Зад тънката стена спеше Прохор. Разговаряха тримата: Андрей Андреевич беше се отбил да си вземе сбогом — утре си тръгва за Урал. В душата на Нина нещо се раздвояваше и тя не знаеше какво: мислите й са като странник на кръстопът. Подръпне едната нишка, после другата. Нишката към сърцето на инженера е златна струна, мелодична и тънка. Нишката към сърцето на Прохор — въже.

А онези двамата говорят. За какво? И защо ли са им тия разговори, когато на раздяла трябва да се мълчи, тържествено и тъжно.

— И така, повтарям ви още веднъж, вашият кораб ще бъде готов напролет. В разглобен вид ще го пренесете до Сибирския басейн, там ще го сглобите и — право към Угрюм-река. Е, аз да си вървя. — Андрей Андреевич взе фуражката си и отиде при Нина, която беше станала.

— Нина Яковлевна! Вие ми доставихте толкова много вълшебни минути, че… Позволете да целуна ръчичките ви…

— Довиждане, довиждане… Ние всички толкова свикнахме с вас, Андрей Андреевич… Мъчно ще ни бъде, когато си заминете. Останете!

Той разпери ръце, съкрушено поклати глава, въздъхна:

— Дългът… работата — и бързо се обърна към Прохор. — А с вас тепърва има да работим!

— Значи, решено е. Постъпвате на служба при мен.

Прохор излезе да го изпрати, Нина долепи чело на прозореца. Бялна се и се загуби в мрака инженер Протасов. За дълго ли? Може би — завинаги.

Нина седеше тъжна в дълбокото кресло, в полутъмния ъгъл. И костюмът й е тъмен. Със сиви, немигащи очи се вглеждаше съсредоточено в бъдещето, нищо не виждаше в него, нищо не можеше да разбере.

Прохор с широки, твърди крачки ходеше от едната стена до другата, сучейки брадичката си; той ту чумереше вежди, ту се усмихваше. Виждаше бъдещето ясно, отчетливо. Още не бяха заглъхнали в ушите му думите на Протасов и жаждата за дейност се беше напрегнала в него като пружина. Да можеше само с повечко пари да разполага в началото, тогава Прохор бързо ще покаже на какво е способен. Баща му надали ще даде много: иска да си поживее с кеф. Но във всеки случай Прохор ще изрита Анфиса: да имаш да вземаш, Анфиса Петровна, сама си печели! Да имаш да вземаш!

— Много се забави Яков Назарич. Защо ли?…

Нина не му отговори. Може би не беше чула въпроса му.

Твърдите крачки на Прохор блъскат като чук по наковалня мълчаливия размисъл на Нина: Андрей и Прохор. Как да постъпи? Разбира се, Прохор е упорит, но той се привързва, захване ли с любов и нежност, Нина може да направи от него каквото си поиска. Ах, какъв смисъл има да мечтае още? Нали тая заран, след като се помоли със сълзи на бога, изтегли иззад иконата на божията майка хартийката, на която беше написала: „Прохор“.

— Ниночка. — Крачките удряха в сърцето й. — Хайде да си поприказваме. Седни на канапето. — Прохор я прегърна през талията. Нина внимателно смъкна ръката му, отмести се. — Ниночка, мила! — Той се преви и гледайки към пода, вкопчи китките на ръцете си като катинар. — Нали не е тайна, че аз трябва да се оженя за теб?

— Не знам — равнодушно и хладно като есенен ветрец проточи тя.

Прохор извърна глава към нея.

— Тъй ли? Защо? Ниночка?!

— Ти не ме обичаш достатъчно. Дори може би никак не ме обичаш…

— Аз?! — Прохор изправи гръб и се подпря с длани на коленете си. — Кой, аз ли?

— Да, ти — полузатвори очи тя. — И освен това… — Тя извърна глава настрани, към посинелия нощен прозорец. — И освен това… Ти си имал работа с много жени: с някаква си Таня, с Анфиса и… вече тук… с тая… Аз също имах един… Може би дори няма да поискаш да ме вземеш… такава…

— Лъжеш?! — Прохор скочи, озъби се гнусливо и стисна юмруци.

А какво ще стане с Нининия капитал? И гордите му делови планове из един път се сплескаха като хлебарка под ток.

— Лъжеш, лъжеш! — потиснато съскаше той и едва се сдържаше да не я удари, да не я оскърби. — Не ти вярвам… Лъжеш…

Нина се обърна към него и каза спокойно:

— Не те лъжа ни най-малко. Върви да си легнеш, помисли, помоли се и утре ще ми кажеш…

— Да се помоля?… Ха-ха!… Богомолка!

Той тропна с крак и два пъти силно сблъска юмруци, нервно извика: „А-а!“ — измъкна носната си кърпа, размаха я несръчно и със заплашителен стон тръгна към своята стаичка, изгърбен, с повдигнати рамене, нещастен, мъничък.

Откъм коридора се чуха пиянски гласове:

— Ей, момче!… Коя беше моята стая?… Пей по-силно? Байраци веят се, открит е па… Ей, Лукич, пригласяй ми!…

Прохор стоеше сред мрака, захлупил лице в носната си кърпа. Разтрепераните ръце на Нина го обгърнаха отзад, тя от сърце го целуна по врата. Но сякаш вятър помете всичко — в стаята вдигаше шум, дереше си гърлото като войник Яков Назарич:

Байраци веят се, открит е панаирът!…

С тълпи площа…

— Ей, Нинка! А Прохор скитосва ли?… Здрасти, здрасти…

Байраци веят се-е-е…

Вкопчан в камината, мучеше нещо и Лука Лукич, пълномощникът.