Вячеслав Шишков
Угрюм река (12)

12

Още четири дена пътниците се движеха напред под примамващите лъчи на слънцето. Дните бяха тихи, топли, вечерите със златен залез, а нощите — звездни, с много скреж; пътниците започнаха да мръзнат. Прохор не се събличаше, когато лягаше да спи. Ибрахим по-честичко подхвърляше в огъня сухи смолести пънове.

Денят стана къс, вечерта настъпваше бързо, почти веднага след залеза, и здрачът припряно забулваше всичко наоколо: плаването ставаше невъзможно и пътниците, измъчени от непрекъснатия труд, все пак бяха принудени да късат часове от съня си. Те ставаха много преди слънцето и си доспиваха на смени по пътя, който не беше нито прашен, нито на трапове, единствен: всички земни пътища са заковани веднъж завинаги за едно място, само вълшебният път на реката е целият във вечно движение, дори мъртвешки заспалия ще повлече на гърдите си: почивай, ще се събудиш в океана.

От Ербохомохля Угрюм-река сви на запад.

На петия ден, много преди да се съмне, пътниците едновременно, като да се бяха наговорили, се изскубнаха от съня и ахнаха: беше зима!

Всичко беше покрито с гъст снежен килим, плешивите хълмове бяха нахлупили бели калпаци и тихият участък от реката, където се намираше шитикът, за една нощ бе скован от лед. Над главите им пълзяха кълбета студена мъгла; тя бавно се издигаше от дебрите на тайгата към бледия, още незалязъл месец.

— Прошка! Какво е туй? Цх!…

Прохор не можа да се опомни веднага. Той беше зашеметен от тоя внезапен преход от слънчевите, почти летни дни към зимата и всичко, което виждаше сега пред себе си, му приличаше на големи гробища.

— Ама че беля! — подсвирна и проточи той, изтърсвайки от ямурлука си, с който беше се завил, цели преспи сняг. Проснатите му край загасналия огън, влажни от снощната роса дрехи бяха корави като кол.

— Искам да ям… Стъкни огъня — спокойно каза Прохор. — Не се бой! — Той потрепна зиморничаво, грабна брадвата и с все сила се залови да сече смолисти пънове. Кръвта бързо потече по жилите му и още неукрепналата тревога се изпари.

— Как ще продължим? Навсякъде е все лед… — каза черкезинът.

— Глупости! Да не ни е първица?

Черкезинът го погледна влюбено.

— Юнак си ти, Прошка! Ела да си измием мутрите.

Прохор замахна с кола, ледът изпращя като стъкло, също като стрели на всички посоки хукнаха цепнатини, откъм далечината се донесе весело ехо.

— Хайде да се борим! — неочаквано викна Прохор с усмивка.

И двамата, силни, бодри, като пръхтяха и се провикваха с цяло гърло, се заборичкаха из младите преспи, вдигайки облаци сняг.

— Смърт или живот?! — викна черкезинът, като тръшна Прохор по гръб.

— Да плюскам! Каша!

— Ти я свари, а аз тръгвам. — Ибрахим взе една тояга и закрачи бързо покрай брега.

Утрото се събуждаше. Мъглата изчезна. От месеца се стече последната светлина, той избледня. Кьораво примижаваше зорницата над гората, а бялата гугла на високия далечен хълм стана алена.

— Ехе, отлично! — каза Прохор. — Слънце.

Бодро пращеше огънят, весело се виеше пушекът парчетата еленова лой се топяха в кашата, разнасяше се апетитна миризма. Прохор час по час търчеше от огъня до шитика, изриваше снега от него, изтупваше брезентите, къртеше леда от греблата и прътите.

Огромното, тихо, захлупено от леденото стъкло корито започна малко по малко да се облича с ален цвят: лъчите на показалото се слънце плавно се плъзгаха по гладката повърхност на леда, още малко — и взе да се вдига пара.

— Глупости! — каза Прохор, като се усмихваше сам на себе си. Слънцето искреше в черните му млади очи.

Кашата беше вкусна. Мазнината в нея цвъртеше. Той тръскаше отгоре й сол и ядеше с наслада, а от време на време си пийваше силен чай с шекерчета.

— По-нататък е чисто! Бързай! — викаше отдалеч тичащият към Прохор черкезин и размахваше тоягата.

— Бързо ли тече?

— Уха-а… Пердаши!…

Трошейки с мъка леда, шитикът бавно си проправяше път. Работата беше тежка. Ръцете им капнаха да замахват с тежките пръти, потта се сипеше като градушка, мазолите по ръцете им кървяха.

Слънцето мързеливо се издигаше, ледът упорито не се даваше на полегатите му лъчи. Лют студ се криеше в белия скреж на тайгата. Той като заговорник хитро намигаше на слънцето и се подсмиваше в брадата си, гледайки плувналите в пот хора, готови да се разпсуват лудешки. Денят се преполови, а средата на коритото беше още далеч.

Прохор ядосано захвърли пръта, седна на пейката и запали цигара. От първата запали втора, от втората — трета. Призеленя му пред очите.

Ибрахим също беше спрял да работи и стоеше с ръце на хълбоците. Голите му до лактите мускулести ръце вдигаха пара, големият му гърбав нос беше увиснал печално като пуешка човка, ъглите на устата му се бяха дръпнали към ушите, показвайки свирепо стиснатите му зъби.

Те се спогледаха, мълком хвърлиха поглед назад, където се чернееше пробитият в леда траурен път, въздъхнаха и безмълвно се заловиха за работа.

Свечеряваше се. Страшно им се ядеше, телата ги боляха от дяволските усилия, но нямаха време за губене; трябваше да заслужат почивката си, редно беше да празнуват победата си, когато стигнат до чистия бързей.

Слънцето тръгна да си ляга, докосвайки с изстиналия си край тъмните ресни на горите. Ибрахим заплаши слънцето с юмрук и плю.

— Урра! — викна с все сила Прохор, когато шитикът разкъса последната верига на заледеното корито и бързо се плъзна напред.

Реката продължаваше да върви на запад, слънчевите лъчи заслепяваха пътниците, пречеха им да управляват както трябва: шитикът хвърчеше слепешката. Реката беше плитка, дъното й — покрито с камънаци и с едър чакъл, който течението премяташе с шум. Дъното на шитика стържеше и пращеше, когато се удряше в камъните. Пътят беше бърз, лек, но опасността ги заплашваше всяка минута.

Показа се остров. Като мрачна черна скала, облечена с траура на снежните петна, той изпречи пред пътниците острия си злобен нос. Отдясно видяха широк проток, отляво едва се забелязваше тесен, обрасъл с храсти ръкав.

Ибрахим насочи шитика към широкия проток. Горе-долу след час, когато вече беше започнало да се смрачава, шитикът силно се вряза в пясъка. Сгъстяващият се есенен мрак забулваше всичко наоколо. Наложи им се да пренощуват в заседналия шитик.

Нощ нямаше, имаше миг. Събудиха се и двамата и се смаяха: шегата настрана, бяха ли спали? Струваше им се, че току-що са легнали. Но не, вече се беше показало слънцето и снегът наоколо предателски блестеше и ги заслепяваше. Водата, както и вчера, бързо се плъзгаше покрай шитика, отпред се пенеха вълнички.

— Първо да намерим път, Прошка… Да стигнем до дълбокото и — към брега. Тогаз горещ чай пием… Студено!

Посинели, гладни, и двамата скочиха без гащи в ледената вода и започнаха да опипват дъното с пръти. Водата гризеше краката им със студените си зъби. Премръзнали, измъчени от несполуката, с проклятие се върнаха обратно: напред няма път, реката е преградена от непрекъсната пясъчна плитчина, през която едвам прелива тънък слой вода! И така е още две-три версти. Какво да правят? Значи, да поемат по тесния ръкав.

— Отде да я знаем!… Без чувек, Прошка, сме загубени!…

— Загубени сме. Оттук нататък започват островите. Без план е трудно. Има едни големи карти, където всичко е нарисувано, казват се планове.

— Разбирам — рече Ибрахим.

Закусиха на бърза ръка със сухоежбина, а след това едвам можаха да изтикат шитика от пясъците. Отблъсквайки се с все сила с прътите, потеглиха полека-лека нагоре, назад. Чак надвечер стигнаха до носа на острова, който пак така злобно, както и предния ден, ги гледаше с траура на черните и белите си петна.

— Дявол да го вземе, целият ни вчерашен труд отиде на вятъра — прехапа разтрепераните си устни Прохор и с яд и мъка погледна пробития в леда път: той пак беше скован от студа.

— Трябва като стрела да хвърчим, тогаз ще стигнем… А ние двайсе версти напред, петнайсе назад… Пфу! — плю Ибрахим, който се вглеждаше в устието на малкото ръкавче.

— По двеста версти на денонощие трябва да изминаваме. Трябва да плаваме и денем, и нощем, Ибрахим.

— Не позна! — викна черкезинът. — В къщи трябваше да си седим!… Къде ни помъкна дяволът!… Това не е шега работа.

— Хайде да си направим огнище на шитика, че да не слизаме на брега.

— Барем някой шейтан да срещнем… Ни тунгус, ни дявол няма. Пфу!

Левият ръкав, по който насочиха шитика, постепенно взе да се разширява; той беше бърз и дълбок.

— Ама че е хитър! — каза Ибрахим и пусна греблата: шитикът сам вървеше надолу.

— Кой е хитър?

— Кой ли? Водата!… Малкият вода виж колко голям стана; големият вода вчера съвсем глупак излезе. Иди го познай…

— Тю, дявол да го вземе… Чуваш ли, пак шуми!

Отпред се дочу глух тътен.

— Планински водопад или праг! — тревожно се вслушваше Прохор в нарастващия шум.

Безсилното слънце залязваше зад един облак, септемврийската зима все още се белееше, накъдето и да погледнеш. Някъде наблизо басово измуча елен.

— Гъски, Прошка, гъски!

Ибрахим грабна пушката и замря. С бодро грачене ниско над реката се точеше ято гъски.

— Ех, да перна една — прошепна Ибрахим, давейки се от древната страст, — кунак, миличък!… Насам, насам!

Точният изстрел обърна една гъска. Подплашеното ято направи шумен кръг над падналия си във водата другар и с печални крясъци продължи пътя си на юг.

— Ранена е! Настигни я! — викаше Прохор.

— Греби, греби!…

— Стреляй! Дай пушката!… Дай я насам!

— Греби, греби!

Течението отнасяше ранената гъска надолу, шитикът я настигаше, пращяха греблата, ключовете стържеха, пищяха.

— Към брега, Прошка, към брега! — изведнъж яростно се развика черкезинът. — Праг!… Аллах! Аллах!

Увлечени, пътниците бяха престанали да чуват и виждат какво става около тях и неочаквано се озоваха сред бушуващи вълни, в преддверието на страшен праг.

— Към брега!

— Загубени сме… Ох!

— Налегни, налегни!

С трясък изпращя едното гребло — и се не видя.

— Загубени сме!

— Новото, къде е новото?!!

Прохор скочи, грабна един прът и със силни тласъци в камъните започна да възвива носа към брега. На кърмата, стиснал зъби и целият пребледнял от напрежение, пъшкаше черкезинът. Вълните шибаха борда на лодката — още миг и ще я преобърнат. Отпреде им като сто звяра люто ревеше прагът.

— Още-още-още! Напъни се!

Второто гребло — прас! — и се не видя. Но боят беше свършил: съвсем малко преди прага шитикът влезе в едно тихо заливче и целият пропит с духа на борбата, който му се беше предал от живите същества, победоносно напредваше към брега.

— Тю-у-у!… — проточи мокрият, разтреперан Прохор. А Ибрахим само подсвирна и здравата изпсува и отплувалата гъска, и прага.

И в двамата още гореше моментът на борба, моментът на прилив на сили, очите им святкаха, стремително течеше в телата им кръвта. Но когато всичко вътре в тях започна да утихва, Ибрахим и Прохор с трепет си помислиха за току-що свършилата схватка с Угрюм-река и се ужасиха.

— Прошка, ами ако се бяхме преобърнали?… Какво щеше да стане? А?

— Щяхме да изплуваме.

— Туй лош работа. Трябва да се удавим. Какво щяхме да ядем? Къде сухари, къде всичко друго? Мани-мани, Прошка!

— Да-а-а — проточи в тъп ужас Прохор и след кратка почивка рече: — Хайде да се наобядваме… Два дена не сме яли като хората.

— Никакъв обед… Майната му на обеда!… Тръгвай трябва… Тук ще пукнем… Ела да гледаме прага.

Прохор погледна умолително Ибрахим; сключил вежди, той сумтеше ядосано. Прохор разбра, че трябва да се подчини.

Огромните обли камъни по брега са покрити със сняг, станали са хлъзгави. Прохор хлътна между камъните, падна и насмалко не си счупи крака. А ето го и началото на прага. Реката тук съвсем е сближила скалистите си брегове. През тая тясна порта се изсипваше всичката вода на блестяща, гладка, без нито едно мехурче маса. След като образуваше двуметров водопад, тя с грохот хукваше по-нататък, цялата побеляла, луда и яростно се нахвърляше на заплашително щръкналите от водата камъни. Водата кипеше, гневеше се; грохотът и ревът бяха неописуеми. Прохор викаше на Ибрахим, Ибрахим на Прохор, но нито единият, нито другият не можеха да чуят дори собствения си глас.

— Онзи камък е най-страшният! Точно където се изсипва водата! Трябва да го изпробваме! — викаше Прохор и сочеше един огромен зеленясал камък: разярената вода се стичаше от него на бели пръстени като от огромна, надигнала се над кипящия поток глава на чудовище.

— Прошка! Онуй камък е смърт! — беззвучно крещеше и Ибрахим, който запрати един камък по същата скала. — Не можем го отмина.

Той взе парче дърво и го пусна точно в средата на течението. Парчето бързо се спусна по водната пързалка, задави се с пяна, след това подскочи и се заби с чело в плешивия камък.

„Тъй не бива, трябва да минем по-отляво“ — помисли си Ибрахим и пусна второ чуканче, по-наляво. Но и то във водовъртежа се понесе към камъка. Прохор разбра опита на Ибрахим и също започна да пуща плувки. Всички струи на лудешкото течение се блъскаха в камъка: където и да пуснеха чуканче, то неизбежно се втурваше като към магнит към зелената плешивина на чудовищната глава.

Обезкуражени, те печално се помъкнаха към шитика.

— Какво да правим?

— Да потегляме! — твърдо каза Ибрахим. — Да не би да зимуваме тук!

Нямаха избор през къде да плават. Имаше само един път: към широката паст на смъртта. Въпросът беше кога да извършат самоубийството: веднага, на гладен стомах, или първо да се наядат, па чак тогава да се втурнат в смъртния бой. Нека той бъде последната чаша пенливо вино, силна отрова.

Но когато духът е настървен и се стреми към победа, към гибел, към неизбежен бой — плътта безмълвствува: вълчият до този миг апетит на пътниците изведнъж изчезна.

— Стига приказки! Да тръгваме!

Ибрахим поддържаше в Прохор възбудената от предстоящата схватка бодрост, наричаше го джигит, с откъслечни, тромави фрази му разказваше за опасностите, на които ежеминутно се излага планинецът в Кавказ. А постоянните набези, а стрелбата, а ударът с кинжал в гърдите? А знае ли Прошка какво представлява отмъщението, кръвното отмъщение в Кавказ? О, туй е страшно нещо, къде ще се сравнява с него тоя загубен праг. От род на род!

— Нищо, джигит, не се бой! Няма да умрем… Ще оцелеем!

— Знам, че няма да умрем, ще изплаваме.

— Юнак, джигит!… Тъй те искам… В боя човек узрява… като праскова. На двайсет години орел станеш. Бравос, джигит… Смелчаг! Ханджара знаеш как го каляват? В огъня и после във водата — жжих!… В огъня и после във водата. И човека тъй трябва… Здрав ще станеш, силен ще станеш!

Прохор дишаше дълбоко, свободно, очите му святкаха и бузите му пламтяха от младежко безстрашие. Той внимателно, с любов слушаше Ибрахим и се проникваше от уважение към него като към смел герой.

— А бе само за продуктите се тревожа… Малко ни останаха. За две-три седмици — каза той. — Дали да ги пренесем на ръце отвъд прага? Че, току-виж, се преобърнем?

— Глупости — рязко го прекъсна черкезинът. — Не му мисли. Ако мислиш — ще удавиш, ако не мислиш — няма удавиш. Цх!

Вечерта гаснеше. Наоколо е неуютно, самотно, студено. Прагът ревеше с беловлас древен рев и сякаш заедно с него ревеше премръзналата тайга.

От непрекъснатия шум и бучене на Прохор му се виеше свят, сърцето му замираше. Но опиянената му душа имаше криле.

Заедно с Ибрахим те подкараха лодката към портата на ада. Адът кипеше и се пенеше. От шитика, който течението влечеше все по-бързо и по-бързо, гребените на вълните изглеждаха огромни, страшни. Като гробове на прокълнати гробища те изникваха, хлътваха и пак израстваха. Зарята беше студена, жълта. И всичко наоколо беше страшно: студени гробища, студени гробове, смърт. Шитикът от страх затвори очи и полетя напред слепешката.

— Да се сбогуваме, Ибрахим… За всеки случай… Сбогом, Ибрахим!…

— Защо сбогом?… Здравей!

— Сбогом, Ибрахим! — с все сила викна за последен път Прохор.

— Джигит!…

И всичко потъна в грохота. Ярко пламна зарята. С гърмящ огън засвяткаха пръските, тайгата засъска и запищя, запремята се и заподскача, небето падна във вълните и всичко вреше като в адски подлудял котел.

— Греби, греби!

— Ух-хх!

— Моли се на господа!

— Дръж по-вдясно!

Викове, грохот, тътнеж. Край.