Анита Лус
Джентълмените се женят за брюнетки (12)

Глава дванадесета

Когато г-н Ейбълс разбрал, че Дороти и Глория са на път за Париж, той веднага изпратил телеграма на г-жа Брийн. А когато г-жа Брийн научила новината, тя провела задушевен разговор с Чарли в бара на „Риц“ и му казала, че тъй като Дороти явно си живеела щастливо със съпруга си в Ню Йорк, най-добре Чарли да тръгнел на околосветско пътешествие в обратната посока. И някой ден, когато се събудел в някое диво място, далеч от цивилизацията, щял да забележи, че слънцето грее и че самият той се е излекувал от страстта си към Дороти. Тогава щял да изпрати телеграма на Мюриъл Дивенън и също като в приказките всичко щяло да завърши добре. В края на краищата Чарли се съгласил да тръгне по света, придружен от един екскурзовод, които да му казва какво да види. Но всъщност това бил преоблечен детектив. А майката на Чарли се почувствала толкова сигурна, че решила да прави икономии — обадила се на г-н Ейбълс да спре издръжката на Лестър.

Когато Дороти и Глория пристигнали в Париж, отишли веднага в „Риц“ да потърсят Чарли Брийн. Казали им обаче, че той е на околосветско пътешествие и не бил оставил никакъв адрес. Единственото, което им оставало, било сами да потърсят някой френски адвокат, който да уреди развода на Дороти. За късмет на стената на дамската тоалетна в едно монмартърско кафене прочели обява с адреса на един адвокат, който говорел английски.

Този адвокат им обяснил, че за да получи Дороти развод, трябвало някой парижки съдия първо да види съпруга й. Така че Глория и Дороти трябвало да измислят начин да доведат Лестър в Париж. В това им помогнал Клод. И излиза, че този Клод бил от онзи тип мъже, дето обичат да ги безчестят, а Лестър добре знаел как се прави това. И след като спрели издръжката му, Клод го поканил да живее при него и се грижел за него като майка. Лестър обаче му отвръщал единствено с презрение.

Глория написала писмо на Клод и се оказало, че Лестър бил толкова ядосан на г-н Ейбълс, че с удоволствие щял да дойде в Париж и да даде съгласието си за развода. Така че Глория изпратила на Клод пари за два билета до Париж.

Второто нещо, което френският адвокат казал на Дороти, било да си наеме апартамент в Париж, за да бъде всичко законно. И я изпратил при свой приятел, който, се занимавал с недвижими имоти.

Така намерили апартамент, в който някога била живяла известна френска актриса. И цялото обзавеждане било във френски стил. А това значи, че там, където ние, американците, държим стол, френската актриса имала канапе. А там, където ние имаме канапе, тя била сложила цяла спалня. Една от спалните била във формата на венецианска гондола със специален матрак от сатен, а отгоре — сенник. Друга от спалните била принадлежала някога на мадам Помпадур и имала четири колони със свещници за тамян и огледало на тавана. Дороти казва, че за пред френския съд апартаментът може и да минавал за прилично жилище, но според нея това било най-неприличното място, което била виждала през живота си.

И, така Клод и Лестър пристигнали в Париж и се потопили в света на порока веднага щом го открили. А докато френският адвокат задвижвал колелетата на парижкото правосъдие, Глория казала на Дороти да се успокои, да се огледа наоколо и да извлече полза от пътуването.

Искам да кажа, че Глория познавала целия свят, понеже всяка година ходела в чужбина и прекарвала всичкото си време в Париж. Дори познавала няколко истински французи и затова знаела, че те наистина имат много, много високи идеали. Ние американците си мислим, че французите обичат покварата, понеже са отворили в Париж такива рисковани места, където ходим ние, американците. Но всъщност те самите никога не влизат там и рискуват единствено за пари, никога за любов.

Всяка година милиони американци посещават Париж, но не познават нито един французин. Понеже французите са много недостъпни и дори през ум не им минава да пуснат в дома си някой американец. И истинските французи не се събират с никой друг, освен помежду си и не ходят никъде другаде, освен на гости по домовете си. Така че Глория казала на Дороти да се опита да се запознае с някой французин и така да научи нещо за света. Дороти обаче отговорила: „Че какво могат да знаят те за света, щом никога не излизат и с никого не се срещат?“.

Глория се ядосала и накрая Дороти обещала да се опита да стане светска дама и да понаучи френския език. И първата дума, която научила, била „Sal“^[1], която винаги се употребява пред чужди имена, например „sal американци“, „sal англичани“, „sal немци“ и т.н.

А един ден Дороти дори имала възможност да се запознае с истински недостъпни французи. Вървяла си от апартамента към хотела на Глория и на „Шанз-Елизе“ един френски джентълмен с голяма брада, изглежда, проявил голям интерес към нея. Дороти си помислила, че сигурно греши, понеже според нея човек с толкова много брада трябва да си мисли единствено за неща, които наистина може да постигне. Обаче не знаела, че французите са много, много галантни, независимо от брадата. Тя не му обърнала почти никакво внимание, но това, изглежда, не го обезкуражило, та затова Дороти спряла и му казала, че дори и цяла седмица да прекара в бръснарския стол, пак щял да бъде извън нейната юрисдикция. Той обаче не разбирал английски език и продължил да я следва.

Тогава на един ъгъл Дороти видяла двама френски полицаи, които явно се карали. Отишла при тях и ги помолила да се намесят, френският джентълмен обаче бил влязъл в малка ламаринена будка^[2] на другия тротоар и затова Дороти не могла да им обясни какво става. Обаче те били много любезни и явно искали да помогнат на една американка, изпаднала в беда, затова единият си извадил джобния часовник и й показал колко е часът, а другият й показал пътя към „Америкън експрес“. След което двамата продължили да се карат. Единственото, което оставало на Дороти, било да продължи пътя си, а френският джентълмен изскочил от скривалището си и още по-енергично я последвал.

Дороти пак спряла и го предупредила какво ще му се случи — мислела си, че изражението на лицето й щяло да му подскаже за какво става дума. Изглежда обаче, той бил от онзи тип джентълмени, дето обичат момичетата с пламенен характер, така че продължил след нея.

Когато стигнала до хотела на Глория, Дороти се шмугнала във входа и решила, че му се е изплъзнала. Обаче докато чакала във фоайето, забелязала наоколо да се върти една брада. Тогава загубила цялото си търпение и му зашлевила един шамар. Меко казано, той изпаднал в ярост, събрал цялата си мъжественост, праснал Дороти по брадичката и я повалил на земята. Точно тогава дошла Глория, помогнала на Дороти да се надигне и я завела в тоалетната. Глория сметнала, че е много, много срамно едно американско момиче да зашлеви шамар на един френски джентълмен, понеже точно заради такива неща американците имат репутацията, че са невъзпитани.

След този случай Дороти решила най-добре да остави французите да си общуват помежду си, а тя да отиде в американския бар при другите обзети от носталгия американци. И разбира се, там изборът й се спрял на Еди Голдмарк от „Филми Голдмарк“, който току-що бил загубил цялото си състояние. Изглежда, бил преживял най-голямото финансово разочарование в живота си и Дороти се оказала много подходяща за слушател.

Еди Голдмарк бил пристигнал преди половин година, пълен с целия ентусиазъм на един американски филмов магнат, който искал да отвори в Париж истински американски дворец на киното с вентилация. Така че огледал всички парижки театри и избрал един на „Гран булвар“. Запознал се със собственика му, купил го и даже го платил и, изглежда, всичко вървяло добре.

Не след дълго обаче започнал да разбира какво се случва на американец, който желае да модернизира Париж. На първо място, французинът, дето му го продал, не бил единственият собственик. Всеки път, когато някой театър в Париж си смени собственика, старият собственик, изглежда си, запазва някаква част от правата върху сградата, та да може да участва във всички бъдещи сделки. И когато един театър е стигнал до наши дни от вековете — например времето на Наполеон — броят на французите, успели да си запазят късчета от правото на собственост, е наистина забележителен. Така че от всички парижки райони към г-н Голдмарк започнали да се стичат французи и всеки носел по някакъв документ, че притежавал част, която бил готов да продаде. Постепенно г-н Голдмарк започнал да губи ентусиазма си, понеже плащал на французин след французин, но те сякаш нямали край.

Най-сетне настъпил денят, в който не се появил повече никакъв французин, и г-н Голдмарк решил да започва. Тогава обаче станало ясно, че парижките театри са святи и неприкосновени, т.е., че не можеш да инсталираш вентилация, без да се явиш първо пред правителствената архитектурна комисия и да обясниш мотивите си за това. Понеже, изглежда, в старите исторически времена в Париж театралната публика не обръщала внимание на миризмата, а французите обожават старите си традиции.

И така, правителствената комисия уведомила г-н Голдмарк, че ние, американците, не можем просто да дойдем в Париж и да направим такова нещо с едно историческо място. И нещата започнали да придобиват мрачен оттенък за г-н Голдмарк.

Точно тогава обаче един влиятелен французин го дръпнал настрана и му казал, че всичко можело да се уреди срещу 50 хиляди франка. А гардът на г-н Голдмарк вече бил паднал толкова ниско, че веднага ги платил и дълбоко и облекчено въздъхнал.

Но неприятностите му все още не били свършили. Същия този следобед френското правителство паднало и повлякло след себе си влиятелния французин заедно с 50-те хиляди. А на сутринта г-н Голдмарк трябвало да се изправи пред цяло ново правителство.

Обаче неговата решителност да постигне това, за което бил дошъл, се била превърнала вече в природно явление. Така че стиснал зъби и цяло лято се изправял пред нови и нови френски правителства. И плащал, без да се пазари. Всеки, който познава историята на франция и си спомня как френските правителства се сменяха ден през ден, добре може да си представи колко това е струвало на г-н Голдмарк в долари и центове.

Така минавало времето и накрая г-н Голдмарк бил платил на толкова много френски правителства, че се стигнала точката на насищане. И колкото и невзрачен да бил някой член на някое ново правителство, г-н Голдмарк със сигурност му бил платил някога преди това.

Така най-накрая нещата се уредили и една прекрасна ранна утрин г-н Голдмарк бодро тръгнал да обновява театъра си, като носел в джоба си достатъчно количество документи, с които можел почти на всеки да затвори устата, френските водопроводчици вече го чакали и всички заедно влезли вътре, тъй като според плана на г-н Голдмарк първият удар трябвало да се нанесе върху историческата френска тоалетна.

Когато обаче се опитали да влязат там, на пътя им се изпречила жената, която я обслужвала — с решително изражение на лицето и документ в ръка. На г-н Голдмарк не му трябвало много, за да разбере, че тя го канела да влезе в тоалетната само през трупа й. Той обаче веднага се обадил на адвоката си и цялата работа бързо се изяснила. Оказало се, че възрастната дама, на име госпожица Дюпон, преди 25 години била лудо влюбена в един французин. След известно време обаче той трябвало да послуша съвета на семейството си и да се ожени за годеницата си. Освен това госпожица Дюпон вече показвала признаци на застаряване и не можело да се отрече, че вече и било време за друга кариера. Тогава, за да обезпечи бъдещето и, като прощален подарък нейният французин й наел за срок от 25 години тази тоалетна. Госпожица Дюпон работела там едва от 15, така че й се полагали още 10.

Както обикновено г-н Голдмарк извадил чековата си книжка и я попитал колко иска. Госпожицата обаче гордо отговорила, че за нищо на света няма да се откаже от кариерата си. Г-н Голдмарк си помислил, че тя просто използвала търговски похвати, и й предложил повече. Тя обаче пак отказала. Тогава той й предложил сума, която надхвърляла всичките бакшиши, които можела да получи до края на дните си. Но се оказало, че си бил намерил майстора — госпожица Дюпон не само си обичала професията, но тоалетната за нея имала и сантиментална стойност — била единственият й спомен от любовта. Така че нямало да я продаде за нищо на света.

Тогава г-н Голдмарк разбрал, че в Париж има и французи, които не можеш да продадеш, нито да купиш, и че това са истинските, честни хора, за които ние, американците, толкова слушаме, но никога не срещаме. Милионите французи, които ние, американците, познаваме, са от другия вид и затова си мислим, че те са истинските.

Когато г-н Голдмарк чул окончателната присъда на госпожица Дюпон, волята му се пречупила. Седнал и още веднъж премислил всичко, но някак не могъл да разпали ентусиазма си за американски дворец на киното с праисторическа парижка тоалетна. Понеже в мечтите си си бил представял не една, а две — мъжка и дамска, с вентилация и сифони — също като в Америка.

Така госпожица Дюпон се оказала камъчето, дето обърнало колата. Г-н Голдмарк се отказал от целия проект и захвърлил всичко. Останал обаче да се мотае из Париж в очакване да заглъхне вестникарският шум в Америка, както я да забравят неговите приятели магнати хвалбите му, че щял да покаже на френската нация какво значи американски дворец на киното.

Ето така Дороти си пропилявала времето и възможностите в Париж — седяла и слушала г-н Голдмарк. Най-накрая обаче един френски съдия огледал Лестър и й дал развод. Вече свободна, Дороти веднага отпътувала обратно за дома — за Обетованата земя.