Цончо Родев
Чудовището от залива Флуру (7)

Епилог или начало

Веднага отидохме с шлюпката до заставата. Чрез военната телефонна линия се свързах с полковник Шивачев и му докладвах за невероятното ни откритие. Той ме изслуша търпеливо, като само от време навреме не успяваше да сподави възклицанията си, после дълго мисли мълчаливо и накрая ме поздрави за успеха. Стори ми се, че в гласа му долових добре прикрити нотки на съмнение. Не се засегнах — обратното щеше да бъде просто неестествено. Помолих го спешно да занимае най-висшите държавни органи и да предизвика изпращането на експедиция от научни работници и специалисти, разполагаща с необходимата техника. Обеща да го направи и ми предложи да приключа моята робинзониада.

— Дума да не става, другарю полковник — отговорих аз веднага. — Положих толкова труд и време да открия „чудовището“. Сега няма да мръдна оттука, докато не го видя вързано на синджирче, както вие предсказвахте. Ще стоя и ще го пазя!

Той се засмя. Добре, нямал нищо против.

— Но и на мен не ми се стои още дълго тука. Затова, моля, побързайте да пратите експедицията.

— Обещавам, Златков. Ще отлетя още днес за София и ще уредя работата. А после ще дойда да ви правя компания като Петкан…

— Съжалявам, другарю полковник, но, както знаете, при мене щатът на Петкан е зает от инженер Евгени Белинов, истинския откривател на „чудовището“.

— Нищо — отново се засмя той. — Тогава аз ще играя папагала Пол!

Евгени и аз обядвахме на заставата, където този ден цареше небивало оживление. В чест на „чудовището“ и неговите откриватели командирът даже отпусна по чаша вино и това още повече повиши настроението. Следобед двамата с Евгени пак се натоварихме на нашата черупка и лениво загребахме към Флуру̀.

— И така, приключението завърши — казах аз по едно време. — Не се ли чувствуваш щастлив? В края на краищата заслугата е главно твоя…

Приятелят ми не отговори. Погледнах го. Лицето му изразяваше всичко друго, но не и щастие.

— Какво, не си ли доволен? — подех отново. — Успяхме да докараме нещата до щастлив епилог. Съвсем като на кино.

— Епилог или начало? — запита в отговор Евгени.

— Честна дума, не разбирам за какво начало говориш. Останалото е само техническа работа.

Един делфин изскочи от морето на стотина метра от нашата лодка и след секунда шумно плесна във водата. Евгени отпусна греблата и няколко минути наблюдава веселата игра на делфина.

— Има нещо, което не съм ти казал досега, старче — заговори той най-сетне. — Един въпрос, чийто отговор очаквам с болезнено любопитство. Господин Стамат Пешев е видял белия гейзер на 3 април 1916 година. Ако се върнеш още 2838 дни назад, ще получиш датата 30 юни 1908 година.

— Е? Какво от това?

— Нищо ли не ти напомня тази дата?

Помислих, после се плеснах по челото с толкова енергично движение, че лодката едва не се прекатури.

— Да, разбира се. На 30 юни 1908 година е паднал „Тунгуският метеорит“!

— Именно — кимна Евгени. — „Тунгуският метеорит“, за който досега са изказани поне десетина хипотези: метеорит, катастрофа на атомен звездолет, комета, опашка на комета, леден къс, лазеров лъч и какво ли още не.

— Изглежда че си склонен да се върнеш към хипотезата на Казанцев за звездолета — подхвърлих недоверчиво.

— Защо пък не? — отговори той сериозно. — Съвпадението в датите може да е случайно, но е повече от многозначително.

„Дяволското течение“, което тук минава съвсем близо до брега, подхвана шлюпката ни и бавно я понесе назад към Маслен нос, но ние не посегнахме към греблата.

— На времето учените отхвърлиха теорията на Казанцев — рекох аз замислено.

— Но ние не сме учени и затова ни е позволено да фантазираме и мечтаем. Представи си, старче, че един звезден кораб лети през пространството към нашата планета. Той е преодолял безброй опасности, но на хиляда или сто хиляди километра екипажът изведнъж разбира, че поради повреда корабът не ще може да се приземи, а ще се разбие при падането. Катастрофата е неизбежна. Спасяването на екипажа — изключено. Тогава какво да правят? Те знаят, че по-важно от живота им е изпълнението на върховната цел — установяването на контакт със земните хора. Щом не могат да го установят лично, те ще го направят косвено, чрез техниката. Затова те зареждат с информация един контейнер — същият, който по-късно ще получи името „чудовището от залива Флуру̀“ — и го катапултират. Какво се случва нататък? Звездолетът и контейнерът летят с една и съща скорост, но по самостоятелни траектории. Звездолетът се разбива в Сибир, а с незначителна разлика във времето контейнерът плавно пада в морето пред залива Флуру̀.

— Дръзка хипотеза, но, дявол да го вземе, нелишена от логика — тихо вметнах аз.

— Тогава да продължим нататък. Каква е информацията, която се съдържа в контейнера? Могат да се изброят хиляди неща, но три са абсолютно сигурни: метод за разбиране езика и разчитане писмеността на разумните същества, които изпращат информацията, сведения за тяхната далечна планета и точно описание на звездолета, преодолял безкрая на вселената, включително данни за летателната му способност и за причината на катастрофата. И после? Нима човечеството ще се задоволи да разчете информацията и да я остави „към дело“? О, не! На човечеството никога не е липсвала дързост във вечния му стремеж да открие и покори неизвестното. То ще се възползува от информацията, за да създаде свой звездолет и да го изпрати по обратния път към непознатия чужд свят. Смели хора, които да предприемат това рисковано пътешествие, винаги ще се намерят. — Срещнах погледа на Евгени. В очите му грееше възторжена възбуда. — Е, сега отговори ти, старче, в епилога ли сме или в началото?