Цончо Родев
Чудовището от залива Флуру (2)

Чудовището

Полковник Шивачев беше на около петдесет години, нито висок, нито нисък, с посивели на слепоочията коси, лицето му носеше белезите на отдавна прекарана сипаница, а в очите му грееше неувехнала младежка жизненост.

— Защо смятате задачата „точно като за мене“, другарю полковник? — ухилих се аз. — Допреди минута вие изобщо не ме познавахте.

— Не ви познавах лично, но съм слушал много за вас. — Той подмигна закачливо. — Заповедта за награждаването ви по повод миналогодишната история с онази чуждестранна „научна експедиция“ в Несебър беше изпълнена с толкова суперлативи, че човек трудно може да ги забрави. Не е без значение и това, че сте леководолаз.

— Каква е задачата, с която ще ме натоварите?

— Чудовището от залива Флуру̀. — Тези странни думи той произнесе без никаква следа от хумор и аз неволно се провикнах:

— Какво?! Страхувам се, че не ви чух добре.

— Чудовището от залива Флуру̀ — повтори Шивачев отчетливо. — Не сте ли слушали за него?

Мълчаливо поклатих глава. В деветгодишната си работа в милицията бях имал случаи да се сблъскам с много чудновати неща — фантастични изобретения, наркотици, потънали съкровища и какво ли още не — но за пръв път от детските си години насам чувах някой да говори сериозно за чудовища.

— Знаете ли къде е заливът Флуру̀? — продължи полковникът.

— Не е ли между нос Коракя̀ и Маслен нос?

— Именно. Между нос Коракя и Маслен нос има три пусти заливчета. Южното, най-близкото до Маслен нос, на езика на рибарите се нарича Зигра; средното носи името Света Параскева; северното, което опира до нос Коракя, е Флуру̀. Чудовището, за което ви говоря и за което говори целият Бургаски окръг, живее точно в този залив.

Полковник Шивачев нямаше вид на човек, който обича да разказва приказки. И когато твърдеше, че целият Бургаски окръг говори за някакво чудовище, той очевидно не се опитваше да създава сензации. Дали пък наистина не ми предстоеше да се срещна с някакво по чудо запазено прадревно чудовище? Чел съм, че понякога природата обича да си устройва такива шеги — рибата с крака „латимерия“, тайнствените обитатели на езерото Лох-Нес, хималайския снежен Човек „йети“…

— Разкажете по-подробно за това чудовище — помолих аз.

— По нашия край за него се говори отдавна — започна полковникът, — но никой не гледаше сериозно на приказките. Цялата работа, знаете, прекалено напомня легендите: тайнствено чудовище, което се крие в малък залив, пламъци, бликащи от очите му, зловещ нощен рев и така нататък, и така нататък. Съгласете се, че такива истории не могат да предизвикат друго освен снизходителни усмивки. Специално ние — полковникът имаше предвид милицията — знаем за тези разкази от години, но ги отминавахме по същия начин, както, да речем, брътвежите на свещениците и бабичките за „страшния съд“ и „второто пришествие“.

— Кое ви накара сега да погледнете по друг начин на същите разкази?

— Ще ви обясня, Златков. Преди година и половина, през ноември 1962 година, риболовният кораб „Свобода“ претърпя авария при твърде странни обстоятелства. — Шивачев се премести до бюрото си и се справи с някакви листове. — Късно вечерта на 16 ноември корабът плавал от Ахтопол към Созопол. Имало три бала вълнение и лека мъгла. И когато „Свобода“ минавал пред залива Флуру̀… Слушайте, ще ви прочета извадки от показанията на капитана.

„… През мъглата видях, че сме точно в траверс^[1] на залива Флуру, а вляво пред мен вече смътно се очертаваше нос Коракя. Часът беше около 11 вечерта — не мога да определя точно, защото мина повече от час, докато се сетя да погледна часовника. Изведнъж пред носа на кораба се разнесе клокочене и се издигна бял воден стълб с височина около пет метра и дебелина около метър, метър и половина. Носът на кораба бе отхвърлен настрана, сякаш бе получил удар отляво. Веднага дадох «дясно на борд» и корабът мина покрай водния стълб. Излязох от рубката и го разгледах. Водният стълб беше бял и над него се носеше светъл пушек. Гръм не чух, а само свистене. Почти веднага след това на палубата излезе механикът и каза, че едновременно с удара в машинното отделение станало много горещо и че започнала да нахлува вода. Ударих склянката^[2] и вдигнах екипажа в тревога. Оказа се, че в носовата част на кораба под ватерлинията^[3] има пробойна^[4]. С голяма мъка затворихме отсека^[5] към машинното. Опитахме се да запушим пробойната, но не успяхме. Заповядах някои тежки предмети да бъдат преместени от бака^[6] на кърмата, но корабът не измени положението си — носовата част беше почти пълна с вода. Корабът започна да губи ход — газехме дълбоко, вълните прехвърляха бордовете и проникваха в трюма^[7]. Пуснах в действие водната помпа, но корабът продължаваше бавно да потъва. Затова, след като минах нос Коракя, измених посоката и се отправих към устието на Ропотамо. Подготвих екипажа за изоставяне на кораба, но реших да се боря до последна възможност за спасяването му. Особен героизъм прояви механикът, който през цялото време стоя до кръста в ледената вода и поддържаше работата на машината. Ходът ни намаля до два възела. И когато бяхме пред потъване, корабът най-сетне заседна на пясъчната банка^[8] между устието на Ропотамо и Аркутино. Тогава напуснахме кораба и от заставата на Ропотамо съобщих по телефона за аварията.“

— Странна история — казах. — Нямате ли повече сведения за този бял стълб, предизвикал аварията?

— По-нататък в показанията си капитанът пише, че белият стълб се задържал около минута и след това изчезнал също така внезапно, както се появил. Но странното в историята не свършва дотука, Златков. Още на сутринта били предприети бързи действия за спасяването на „Свобода“. От Созопол дошли леководолази, които поставили пластир^[9] на пробойната, а от Бургас — мощен влекач. Така корабът бил изваден, водата в трюма — изпомпена, и той закаран на док^[10] в Бургас. Знаете ли какво е констатирала комисията, която е анкетирала аварията? Че металната обшивка на корпуса на „Свобода“ е била стопена…

— Стопена? — възкликнах аз.

— Точно така, стопена — повтори полковникът. — Стопена от свръхвисока температура.

— Как е възможно такова нещо? Не съм специалист, но мисля, че за да се стопи металът, трябва да е имало температура над хиляда градуса. При това под водата…

— Чудовището, Златков — замислено се усмихна полковникът. — За чудовището няма нищо невъзможно. Военните претърсиха района, но не откриха нищо. Не ги упрекнахме — мястото на аварията беше определено твърде приблизително. И анкетата приключи със заключение, че „корабът вероятно се е натъкнал на мина, останала от войната“, но на това заключение не повярва никой, дори и съставителите му — взривяването на мина винаги е придружено с експлозия, а целият екипаж на „Свобода“ твърдеше единодушно, че експлозия нямало. Рибарите и населението приписаха случая на чудовището и оттогава насам никой не смее да приближи залива Флуру̀. Вече година и половина по цялото южно крайбрежие не се говори за нищо друго освен за рева на чудовището и за пламъците от очите му — една масова психоза, която с всеки изминат ден взема все по-застрашителни размери.

Понечих да кажа нещо, но Шивачев ме изпревари:

— Това не е всичко, Златков. Като се занимавахме със случая, ние си спомнихме, че през пролетта на 1955 година вече имаше една подобна случка пред залива Флуру̀. Шведският товарен кораб „Арабела“ се бе оплакал, че като преминавал край това място, на около двеста метра от него паднал тежък снаряд, който вдигнал висок стълб вода. Тогава работата приключи с размяната на няколко дипломатически ноти и с хвърляне вината отново на необезвредена мина. Но докато случаят с „Арабела“ не достигна до населението, за аварията на „Свобода“ знаят всички. За чудовището вече говорят не само бабичките и поповете, а и хора с трезва и ясна мисъл. Ще ви кажа например, че сведения за ревове и пламъци получихме и от войници и офицери от заставата на Маслен нос — комсомолци, които нямат склонност да обясняват нещата с бога или дявола.

Замълчахме. Запалих нова цигара и се опитах да се съсредоточа. Напразно — аз съм човек на реалността, а онова, което чух в този половин час, беше премного фантастично за моите възможности.

— Добре — казах най-сетне. — Да приемем, че в залива Флуру̀ има някакво чудовище. Защо с него не се занимават съответните научни институти, а Държавна сигурност?

— Ще ви отговоря. Във всички случаи наш дълг е да избавим населението от това състояние на уплаха и несигурност. Ако в залива има чудовище, тогава всичко е наред: ще го вържем за синджирче и ще го заведем в Аквариума да го показваме на любопитните. Но да приемем обратното — че аварията със „Свобода“ не е дело на чудовище, а на човек. Не, не се смейте, Златков. Вие вече се уверихте, че действителността надмина всички фантазии. Да допуснем например, че около залива Флуру̀ действува добре законспирирана група диверсанти, която разполага с някакво ново оръжие, способно да предизвика висока температура на далечно разстояние. В този случай обект на нападението беше български кораб. Но помислете си какво би станало, ако вместо „Свобода“ се бе случил, да речем, гръцки кораб. За подобряване отношенията ни с Гърция бяха необходими години. Сега при едно нападение върху гръцки кораб никой не би повярвал, че е дело на чудовище, а случката би била приписана на нашата власт. И само за минута плодът на многогодишните усилия би отишъл по дяволите…

Разбрах всичко. По-ясно полковникът не би могъл да се изрази. Изправих се.

— Какво ще заповядате, другарю полковник?

— Да се занимаете с чудовището, Златков. Ще бъда откровен. Не ви предсказвам успех и няма да се разочаровам, ако не откриете нищо. Имате думата ми за това. И все пак…

Не довърши. Всичко останало той изрази с ръкостискането си.