Цончо Родев
Чудовището от залива Флуру (6)

Тайната на залива Флуру̀

Сандъците на Евгени съдържаха апаратура, с която той се надяваше да установим точното място на „чудовището“. Както забелязвате, аз вече поставям „чудовището“ в кавички — след дългия разговор с моя приятел, който ви предадох подробно, аз се убедих, че във фантастичното му предположение имаше страшно много логика… Освен прецизни компаси в сандъците имаше още два теодолита и един непознат за мене уред, наречен шумопеленгатор, с който във военните флоти откривали по акустичен път местоположението на подводниците. Този шумопеленгатор Евгени бе успял да вземе временно от ВМС дявол знае под какъв предлог. Както се досещате, той щеше да ни потрябва, ако дойдеше ред „чудовището“ да се обади със своя рев; компасите щяхме да употребим, ако се включеха електромагнитните му импулси; теодолитите — за засичане на светлинния му лъч. С тези уреди ние устроихме две станции: едната на брега пред палатката, другата — на скалите на нос Коракя. Като го засечем от две точки, „чудовището“ не можеше да остане повече скрито.

С идването на Евгени „красотата на усамотението“ в залива Флуру̀ окончателно приключи. Свършиха и многочасовите безцелни разходки по дъното на залива, както и лекциите ми по печене кефал на шиш — вече нямаше време за подводен лов. Сега ние бяхме претрупани с работа: два пъти на ден проверявахме изправността на уредите, установихме денонощно дежурство за проверяване на компаса и за наблюдение за светлини или звук, започнахме да водим и дневник на наблюденията си. Не си доспивахме, непрекъснатото напрежение ни изнерви, твърде скоро започнахме да чувствуваме умора от програмата, която сами си създадохме.

Евгени дойде в петък, 21 август. В началото на септември по крайбрежието се разрази ужасна буря, която за малко не отнесе лагера ни и не повреди нашите две наблюдателни станции, с които толкова се гордеехме, а вълните достигаха почти до самия вход на палатката ни.

Към седем и половина часа сутринта на 19 септември Евгени разпалваше огъня, а аз подреждах трапезата за закуска. Изведнъж ми се стори, че долавям някакъв особен протяжен звук. Напрегнах слух, после изтичах да предупредя моя приятел, който в това време раздухваше огъня и бършеше сълзите от опушените си очи.

— Нищо не чувам — каза Евгени, след като се ослушва около минута. — Но не се учудвам, старче. Цяла Източна България познава твоя изтънчен музикален слух…

Но четвърт час по-късно, когато вече пиехме чай от алуминиевите си канчета, аз отново чух чудноватия звук. Срещу мен Евгени трепна и ръката му с канчето някак неестествено увисна във въздуха. Застанали неподвижно, вкаменени от напрежение, ние се заслушахме.

„Чудовището“ ревеше!

По-късно неведнъж бях разпитван, много хора — учени, служебни лица, приятели — искаха да им опиша този „рев“. Никога не успях да го направя — тези звуци не могат да се опишат. Около нас тогава се носеше някаква странна музика, каквато никое човешко ухо не е слушало; някаква музика без мелодия, неизразима хармония от звуци, непривичен и неописуем ритъм. Тази музика беше безспорно красива и вълнуваща, но не зная някаква позната величина, за да я сравня; тя приличаше само на себе си и на нищо друго. Не съм специалист и като ученик не можех да се отърва от поправителни изпити по пеене, а цялата си „музикална култура“ дължа на радиото, на двадесетина концерта на Варненския симфоничен оркестър и още толкова представления на нашата опера. Все пак надявам се, че няма да сгреша много, ако кажа, че долавях стройното съзвучие на хилядогласен орган, над който понякога надделяваха нежни цигулки, арфи или непознати за мене духови инструменти. Тази музика беше над нас, около нас и в самите нас. Тя се лееше като широка река, увличаше ни в потоците на неземните си звуци, обливаше ни със струите на своята божествена хармония. Да, именно божествена — това го казвам аз, капитанът от Народната милиция. Отговорете вие: може ли да се опише такава музика?

Не зная колко време сме престояли така вцепенени. Може да е било минута, може — цяла вечност. Има състояния, които не могат да се измерят с нашите обикновени човешки мерки.

После изведнъж се събудихме. Евгени се втурна към шумопеленгатора, надяна слушалките на ушите и улови командните копчета. Аз пък се хвърлих с дрехите в морето и се потопих под повърхността. Сега музиката се чуваше много по-ясно. Звънлива, прозрачна и ведра, тя беше навред около мене. Струваше ми се, че нейният източник е само на една ръка разстояние от мене. Изтичах да взема шнорхела^[1] си и отново се хвърлих във водата. Бях ненаситен в жаждата си да слушам тази вълшебна и упойваща хармония. Моля ви, не ми се смейте и не ме упреквайте, че съм забравил задълженията си. Поне почакайте още малко. Доколкото разбрах, тази музика скоро ще бъде излъчена от Радио София и всички земни радиостанции ще я препредават. Послушайте я и едва тогава ме упрекнете, ако можете…

Евгени ме повика при себе си. Той беше определил точната посока на звука и сега искаше да използува продължаващото действие на звукоизточника, за да открие точното му местонахождение. Ние внимателно монтирахме шумопеленгатора на кърмата на шлюпката, Евгени се настани със слушалки на ушите при него, а аз улових веслата. Гребях плавно, безшумно и равномерно, като следвах едносричните указания за посоката, които получавах от Евгени. Едва бяхме изминали двадесетина метра, когато откъм заставата на Маслен нос се разнесе изстрел, а след малко към нас полетяха едновременно три червени ракети — уговореният сигнал, че и там са чули „рева“ на „чудовището“. Но ние бяхме забравили нашия ракетен пистолет и не можехме да им отговорим, че сме разбрали съобщението им. Затова на всяка минута от заставата изстрелваха към нас по три ракети, сякаш с тях символично поздравяваха тази величава среща на две цивилизации.

Излязохме от залива и изминахме още стотина метра. Няколко минути Евгени търси точното място, после извика пискливо:

— Пусни буя^[2]!… Чуваш ли? Точно над него сме. Пусни!…

Хвърлих буя (от месец той стоеше готов в лодката) и се уверих, че котвичката му се е закачила здраво за дъното. После загребах към брега. Когато бяхме по средата на разстоянието, музиката изведнъж престана. Евгени свали слушалките, погледна часовника на ръката си и каза с пресилено спокойствие:

— Единадесет часът и три минути.

Машинално погледнах и моя часовник. Напълнил се с вода при непредвидената ми сутрешна баня, той беше спрял, а стрелките му сочеха точно осем часа.

На брега ни чакаха двама задъхани войници от заставата — бяха изминали пътеката до нашия лагер в бърз бяг. Обясниха ни на пресекулки, че всички в заставата били много разтревожени, дето не отговаряме на сигналите им. Видели ни в лодката, но помислили, че може да сме излезли за риба…

Изстреляхме една зелена ракета, за да успокоим приятелите си от заставата, после почакахме двамата войници да починат и ги взехме като гребци в шлюпката, а ние приготвихме леководолазните си съоръжения. Морето беше гладко и спокойно; за такова море рибарите казват, че „мравките ходят да пият вода“. Отидохме до буя и спуснахме лота^[3] — дълбочината беше тридесет и четири метра. Екипирахме се, за последен път повторихме уговорките си и скочихме във водата.

Приближихме буя и заслизахме по въжето му. Пет метра… десет… петнадесет… Когато стрелката на дълбокомера показваше осемнадесет метра, ние изведнъж спряхме стъписани — откъм дъното ни посрещаше някаква червена светлина? Разбирате ли? Светлината беше червена! Трябва да сте леководолази, за да разберете вълнението и учудването ни. В дълбините на морето няма червен цвят. Червените лъчи на спектъра първи се поглъщат от водата и още на пет метра под повърхността се загубват за човешкото око. По-надолу дори и кръвта изглежда зелена! А нас ни посрещна яркочервен, пурпурен лъч… При това още шестнадесет метра ни деляха от дъното!

Ние се отклонихме и заплувахме хоризонтално, като описахме един широк кръг около въжето на буя. Така открихме второто „чудо“ на „чудовището“ — червеният лъч ни следеше, движеше се заедно с нас, сякаш беше някакво пламтящо око, което не изпущаше нито едно наше движение!

Посъветвахме се с жестове и продължихме да се спущаме. Когато бяхме на около двадесет и пет метра дълбочина, пред нас се появи то, „чудовището“.

Представете си един грамаден детски снежен човек, но направен изцяло от метал. Тялото му представлява изправен цилиндър с диаметър един метър и височина около три. Горе, на мястото на главата, е закрепено метално кълбо с четири, диаметрално разположени матови прозорчета. Дали именно от тях не се появяваха понякога онези мощни лъчи, които пронизваха тридесетметровия слой вода, за да се видят далеч на сушата? От горната страна, на темето на „главата“, има още едно прозорче, от което се излъчваше червената светлина, която ни следеше. На „гърдите“ и „гърба“ на тялото се намират два матови четириъгълни прозореца, които ми напомниха екрани на телевизори, а на мястото на „ръцете“ — няколко дюзи със златисти филтри. Ето това беше „чудовището“ от залива Флуру̀ — тромаво и наглед трогателно безпомощно.

Понечих да приближа до „чудовището“, но Евгени ме спря с нетърпящ възражение жест. Разбрах го веднага — ние неведнъж бяхме говорили, че пратеникът от другия свят освен със сигнални, навярно е снабден и със защитни системи за предпазване от нападение в случай, че земното човечество е още в стадия на примитивната техника или в другия по-късен стадий, когато всяко необяснимо нещо бива унищожено като „изчадие на дявола“; той е предназначен за хора с високи технически знания, които ще съумеят да открият и неутрализират тези опасни за невежите предпазни системи. Червеният лъч, който продължаваше да не изпуща нито едно наше движение, потвърждаваше предположението ни.

Ние се повъртяхме няколко минути около „чудовището“ и върху бялата си целулоидна плочка аз му направих две подробни скици. Преди да тръгнем към повърхността, ми хрумна още нещо. Взех непромокаемото си фенерче и с бледия му жълтеникав лъч осветих госта от далечния свят. Резултатът беше поразителен: червената светлина за пръв път се отклони от нас и се съсредоточи върху фенерчето, а на единия екран се появиха някакви непонятни и бързо сменящи се фигури — електронният мозък на „чудовището“ мислеше и преценяваше…

Тайната на залива Флуру̀ бе престанала да съществува.

Ние махнахме с ръка на „чудовището“ за сбогом и полека изплувахме нагоре, изпратени от светлината на неговото червено око…