Роджър Карас
Носителят на гръмотевици (15) (Биографията на един калифорнийски кондор)

15.

Двата кондора бяха програмирани от своите хипофизни жлези така, че да отгледат малкото до момента, когато не се нуждае повече от техните грижи. Изгубвайки целта си, те се объркаха. На следващия ден след земетресението, по време на което скалите погълнаха тяхното пиленце, те се срещнаха близо до едно езеро и започнаха да се кълват взаимно с почти дива ярост. Особено женската се бе отдала изцяло на отчаянието си. Докато несъзнателно се опитваше да се освободи от изискванията, които вече не можеше да посреща с определена цел, тя проявяваше ту привързаност, ту вражда към своя партньор.

И двете птици задържаха храна в гушите си няколко седмици след катастрофата, сякаш се готвеха да хранят малкото си, и летяха, очевидно търсейки своето място на гнездене. После се отказваха от търсенето и кацаха на някое високо място. Приведената стойка им придаваше вид на безпомощни и пренебрегнати от съдбата същества, такива, каквито те поне временно бяха. На няколко пъти мъжкият започна да прави демонстрации и женската прояви известен интерес, но и това също отмина.

Съмнително е дали някоя от птиците помнеше малкото или можеше да разбере, макар и съвсем смътно, какво се бе случило. Липсата на съзнателни знания у тях не беше най-важното нещо, тъй като съзнателната мисловна дейност се бе появила в системата на живота много след техния вид. Истинското им мъчение се състоеше в изчакването инстинктите да ги освободят от ненужните вече действия.

Енергията, която изразходваха да се кълват непрекъснато взаимно, да кълват пера, камъчета и клони близо до местата за къпане, служеше за понижаване на напрежението им, също както и безсмислените демонстрации на мъжкия и случайните изблици на гняв.

През някои дни те прелитаха десетки километри над неравната земя, сенките им пропадаха и се изкачваха по каньоните, носеха се така, сякаш щяха да се разбият в стените, и се плъзгаха нагоре по скалните повърхности, докато изчезнеха на ръба, за да се появят отново в основите на далечния склон. Птиците се издигаха спираловидно нагоре, достигайки на моменти 4000 м и дори повече, задържаха се там за кратко време, преди да започнат да се спускат бавно надолу и отново да започнат да се изкачват. Те не играеха някаква игра, а просто скитаха безцелно, едно безрадостно блуждаене през този тревожен период. Друг път те оставаха кацнали часове наред, като гледаха, без да виждат, надолу към каньона под тях или пък прорязаното стъбло на някое отдавна изсъхнало дърво. Всичко беше празно, без непосредствена цел, изцяло лишено от същност или резултат.

Но те трябваше да останат живи, този нагон у тях продължаваше да бъде така силен, както винаги дотогава, и с време дейностите, свързани с живота и жизнените нужди, осигуряваха подходящ отдушник и облекчение. Не можем да кажем, че тези две, покрити с тъмни пера, птици изпитваха чувство на скръб, но те усещаха нещо и също както тяхната нежност и загриженост за малкото им, докато бе живо, можеше да се сравни с нашата представа за обич, така може би това нещо представляваше техният еквивалент на скръб.

Те често летяха далеч, за да намерят храна, дори на опасни разстояния, защото отиваха в райони, където кондорът не се бе появявал близо от един век. На два пъти бяха направени съобщения, че са ги забелязали да се хранят покрай една голяма магистрала далеч на север от резервата, където се намираха в сравнителна сигурност и където имаше хора, които се грижеха за тяхната безопасност. Тези хора не желаеха питомците им да се отдалечават твърде много. Достатъчно трудно е да се осигури безопасността им дори там, където пушките са забранени и където движението на хората може да бъде контролирано.

С течение на времето незадоволените им инстинкти се оттеглиха, за да се скрият на такова място, където щяха да бъдат запазени, докато отново станат необходими. Мъжкото пиленце, което бе попаднало в земята, беше трагична загуба за вида, но нямаше несравнимата стойност на тези две птици. Те бяха доказали своята полова зрелост и можеха, и щяха да възпроизведат своя вид.

Веднъж, когато летяха високо, кондорите бяха взети погрешно за скални орли и един малък самолет се впусна да ги преследва с насочена към тях пушка, която се подаваше през вратата на кабината. Изплашени от стоманения шум и безмилостното приближаване на машината, те се понесоха по различни въздушни течения и намериха каньон, където изкуствената птица с несръчни твърди крила не можеше да ги последва.

При друг случай, когато мъжкият летеше сам, бе нападнат от два ямайски мишелова, които си правеха шеги с неговата безвредност. Той повърна храната си, докато се намираше на повече от километър от земната повърхност, и не пострада освен по отношение на достойнството си.

Това бяха нормалните рискове в живота на един кондор. Те прекараха благополучно зимата и отново настъпи пролетта. Но това бе редуващата се празна година и те нямаха брачен период. Продължиха да летят, да ядат, да се къпят, да се почистват и да спят и така изминаха още четири сезона. Най-накрая настъпи онова време, когато мъжкият можеше да прави пози с определена цел, и рано през март, който прекарваха заедно, те имаха за втори път поколение. Птиците повториха целия процес, който бяха извършили при предишната брачна година. Същите вътрешни набъбвания и събуждания обогатиха телата им и им дадоха нова цел. Яйцето се появи, а след 41 дни малкото напусна своя затвор. То също беше мъжко и се появи на бял свят 22 часа по-рано от тяхното първо пиленце. Загубата, понесена преди 24 месеца, не беше оставила никакъв спомен у тях. Нито една от двете птици нямаше начин да знае дали бяха отгледали успешно своето първо малко. Те се отнасяха към задълженията си, свързани със защитата и изхранването на новото пиленце, със същия жар и целенасоченост. Този път те имаха успех и в края на краищата малкото започна да ги придружава в безкрайните им полети при търсене на мърша. Там, където преди бяха идвали само две птици, сега обикновено се появяваха три. Родителите продължаваха да се кълват взаимно и да кълват своето малко, дори след като то достигна тяхната големина.

Кръговратът на живота, който те водеха сега, бе така стегнат и осмислен, както кръговете, които чертаеха по небето. През година те се съешаваха и всеки път създаваха по едно малко. Петото яйце, което създадоха, не беше оплодено и след 45 дни те го изоставиха. Отчаянието им при този случай бе така голямо, както когато бяха изгубили първото си малко. Но през шестата си съвместна година на размножаване те отново създадоха пълноценно яйце и възобновиха приноса си към своя вид.

Шестото им яйце бе последното, което излюпиха заедно, защото, скоро след като малкото вече можеше да се грижи само за себе си, при един полет женската стана жертва. Ниско летящ самолет направи обикновената грешка — извън контрола на ловните надзиратели и дежурните биолози, — една ловна пушка изгърмя и с озадачения и глуповат израз на смъртта върху обикновено безизразното си лице женският кондор се понесе към земята в грозен, нехармоничен скок. При удара тялото й подскочи гротескно и остана да лежи като начупена сянка на пресъхналото дъно на каньона. Пилотът направи един кръг и когато стрелецът видя бялото петно под лявото крило, самолетът започна бързо да набира скорост, гонейки височина и анонимност. Но самолетът също имаше маркировки под крилата и те бяха забелязани и отбелязани. Глобата, наложена от съда, беше незначителна, само символичен израз на презрението на обществото. Затова пък продуктивната женска птица беше мъртва и нейният потенциал бе завинаги отстранен от борбата, която видът води за своето оцеляване. В действителност за това престъпление няма предвидено подходящо равностойно наказание в едно самоорганизиращо се цивилизовано общество.

През седмата си разплодна година мъжкият се съши с женската, на която бе дал живот през третата си брачна година. Новоизлюпеното бе нейното четвърто пиленце. Предишният й партньор бе необяснимо изчезнал и съдбата му остана неизвестна. Мъртвото му тяло гниеше под плащеницата от пера, а левият му крак бе здраво хванат в капана за койоти, който бе поставен и забравен преди десетина години от един пътуващ търсач на плячка.

Съешаването на мъжкия със собственото му поколение може би имаше противоречиви последици за вида. В тази малка група птици, които и без това вече бяха застрашително кръстосани помежду си, нещо неизбежно поради ограничения им брой сега се получи още по-тясно кръвосмешение. Малките и все още невидими недостатъци, заложени в гените, сега бяха задълбочени с неизвестен резултат. Тяхното пиленце бе необходимо, обаче видът би спечелил повече, ако то имаше нови промени, нова кръв, нови перспективи. Но при отсъствието на друга популация, която би могла да даде свой принос, събитието не трябваше да се пренебрегва. Въпреки че някой ден биологичният му потенциал можеше да се окаже несъвършен, което също не е сигурно, това бе пиленце и то оцеля и някой ден щеше да има свои поколения.

Така минаваха сезоните и годините от живота на мъжкия кондор. През година той се съешаваше с женска от собственото си поколение и създаваше по едно жизнено пиленце. Той бе преживял счупване на крак и пленничество всред хората, огнестрелна рана, преследване със самолет, отравяне — веднъж с „1080“ в ранните си години и два пъти със стрихнин в по-късна възраст. Той бе намерил своето стъпало в йерархичната стълбица на своя вид и разкрил и използувал всичките си инстинкти тогава, когато бе имал нужда от тях. Нито веднъж през живота си той не бе осъзнавал своето „аз“ или дори самия живот и въпреки това се бореше достойно да остане жив и да пресъздаде това „аз“ отново и отново. Той бе подтикван, носен, тласкан и дори леко движен от паметта на вида за това, как най-добре да върши нещата. Той не знаеше съзнателно нищо и въпреки това знаеше всичко по един друг начин, всичко, което кондорите знаеха, когато Северна Америка принадлежеше на камили, мастодонти и саблезъби тигри. Кръвта му знаеше всичко, което кондорите знаеха, преди още хората да бяха се появили на Земята, и гените му знаеха всичко, което историята на живота на тази планета можеше да припомни.

През целия си живот той бе едно грозно същество. От малкото пиленце с изпъкнали очи и жалък вид, чиито родители така старателно отгледаха, той се бе превърнал в грамадна гъскоподобна птица с тъмни пера, достатъчно тъмни, за да ни напомнят, че някога в съзнанието на хората са съществували вещици. Сянката, която хвърляше, когато се носеше в небесата с най-съвършения великолепен планиращ полет, прелиташе, плъзгайки се не само над неравната земя, но над вековете и отвъд техните предели. Шумът, предизвикан от перата му по време на полет, бе ехо от хилядите и милионите години, отминали преди това. Санитарната дейност, която извършваше по повърхността на земята, бе така необходима сега, както е била и тогава, преди времето да има значение, преди представата за неговото движение да бъде създадена. До навършването на 20-ата си година той бе пречистил земята от близо 8000 трупа и бе изял повече от 7,5 т разлагащо се животинско месо. Това също бе принос.

На 20 години кондорът, който бе прелетял близо 800 000 км над своя планински район, изпитваше умора. Той бе живял 7300 дни, беше се притискал в телата на две женски, едната от които бе от собственото му поколение, и бе създал жизнени пиленца, които бяха така необходими. Той беше безсмъртен. Той беше изпитал спокойствие и познаваше страха. Беше измамил смъртта повече пъти, отколкото ние знаем, и бе запазил своя потенциал, опазвайки го от увреждане, докато най-накрая се бе изразходвал. Неговият живот бе минал успешно и той го бе изживял на слънце.

Отново настъпи сезон за размножаване, но половите жлези в тялото му не проявиха живот. Когато той обърна гръб на своята дъщеря-съпруга и отказа да прави обичайните пози, тя го изостави и прелетя на отсрещната стена на каньона, където чакаше една неотдавна полово узряла птица. Тя никога не би могла да мисли за стария кондор, защото това беше извън нейните възможности, тя нямаше да го познае или да прояви признаци на близост, когато се срещнеха при водните басейни или върху някой труп.

Старият кондор прекарваше повечето време, кацнал на някое високо място, и летеше по-рядко. През някои дни изобщо не търсеше храна, а стоеше свит с полузатворени очи и леко отворен клюн. Той имаше изненадан, учуден вид, сякаш не можеше да разбере защо трябва да чака.

През някои дни, когато времето бе топло и вятърът духаше от подходяща посока, той сякаш се по-съживяваше, отново летеше и се опитваше да запази мястото си на ловното поле. Но тези дни ставаха все по-редки. Той започваше да забравя и понякога пропускаше да се изкъпе. Имаше изоставен вид и перата му падаха, като по тялото му се появиха оголени места, които бяха не само неприятни, но и пречеха, намаляваха ефикасността от неговия сложен механизъм на летене.

Упадъкът на кондора бе равномерен, непрекъснат, както и всичко останало през целия му живот. Клетките му губеха паметта си, забравяха нещата, които знаеха от времето, когато той и те бяха млади. От напрежението при всяко движение крехките му кости го боляха и той се ограничаваше, доколкото може, без да стига до изтощение от глад. По-младите птици го избутваха от труповете и той твърде рядко успяваше да си набави ежедневната дажба от килограм месо, която обикновено изяждаше. Издигаше се и прелиташе по-дълги разстояния, отколкото беше необходимо само за да може да намери свободен водоем. Въпреки че вече не се къпеше, той имаше нужда от вода за пиене и предпочиташе места, където няма да бъде прогонван със съскане или подлаган на унижения.

Дори когато кацаше на място за нощуване, той извършваше несигурна маневра и вече нямаше желание да лети, освен ако вятърът не беше подходящ. Беше проскубан, раздърпан, тъжен. Беше живял прекалено дълго. Най-после, една сутрин, той изчезна от своя клон. Никой не забеляза или не прояви загриженост, но там, където вечерта един кондор се бе настанил с усилия, за да прекара нощта, на разсъмване имаше само оголен клон. Храстите под дървото бяха гъсти и преплетени и тялото му не се виждаше. Недалече обаче един женски койот имаше леговище и неговите малки ръмжаха престорено сърдито, докато дърпаха и разкъсваха трупа, като се учеха на лов. Едно-единствено перо от гърдите на кондора остана на открито място и когато слаб полъх на вятъра започна да го движи, една алпийска чучулига се спусна и го взе за гнездото си. Там тя снесе три маслиненобежови яйца, напръскани със сиви и синкави петънца. Всяко от тях щеше да даде живот на птица, много по-красива, отколкото бе някога кондорът.