Роджър Карас
Носителят на гръмотевици (Биографията на един калифорнийски кондор)

1.

Лятото, подобно на хилядите преди него, беше сравнително сухо. Въпреки че само няколко километра разделяха морето от песъчливата равнина с разхвърляни тук-там малки дъбови горички, копривка и хвойна, тя имаше напълно континентален характер. Ниските планини обграждаха района от три страни и не бяха много внушителни. Те обаче се издигаха достатъчно високо, за да отправят ветровете, духащи от морето, вертикално нагоре. Поради това небето над котловината беше сравнително чисто през по-голямата част от времето. В дните на безветрие или когато вятърът беше слаб, от топлите морета се носеше натежал от влага въздух и влажността се покачваше. В общи линии обаче валежите бяха умерени и редки.

Въпреки обкръжението на ниските хълмове песъчливите равнини не бяха изолирани. Много прорези през хълмовете играеха ролята на проходи между отделните местности. Възходящите топли въздушни течения подпомагаха особено птиците с планиращ полет, които се носеха насам-натам, често пъти на голяма височина.

Беше късният плейстоцен и завършваше третото междуледниково време, доста кратко в сравнение с вече изминалото илинойско заледяване. Ледените пластове се оттеглиха на север към Арктика и температурата в средно континенталните райони на Америка се покачи рязко. Това от своя страна даде възможност на милиони животни, чиито прародители са били принудени преди хиляди години да се придвижат на юг, сега отново да мигрират на север. Предстоеше обаче нова промяна, тъй като за четвърти път ледниците започнаха да се образуват и да се спускат на юг. Започваше ледниковият период Уисконсин.

По-далеч на север, всред равнините на Централна Канада, горите вече бяха започнали да изчезват, превръщайки се на каша под смазващата тежест на дебелата повече от километър и половина ледена покривка. На огромен фронт ледът напредваше така неизменно, както движението на планетата. Студената въздушна маса, която се образуваше над този фронт, изсмукваше влагата от въздуха и я отлагаше на земята под формата на скреж. Бушуваха снежни бури, които увеличаваха дебелината на ледените пластове. На дълбочина 9 м снегът се уплътняваше и се превръщаше в лед. По повърхността на ледниците се разбиваха електрически бури и още веднъж континентът трепереше пред яростта на ледниковата епоха.

На юг и запад обаче положението не беше толкова тревожно. Там земята също се променяше, но по-постепенно и без подобни резки сътресения. И по-високите планини бяха покрити с ледници, но това бяха незначителни, така да се каже, лични работи. Снеговете падаха и понякога отделна долина изчезваше за няколко месеца просто защото беше запълнена със сняг и падащите лавини бяха следвани от свличане на скали, но всичко това имаше местен и сезонен характер. Планините се смаляваха всеки ден и час и речните наноси ставаха все по-широки и дебели. Дори и да имаше свидетели, тези явления едва ли биха могли да бъдат забелязани. Те се извършваха продължително време и в отделните дни не се случваше почти нищо, което да може да бъде наблюдавано.

Под повърхността на земята обаче в онези песъчливи местности, където хвойновите храсти достигаха до морето, действуваха други сили и ако тогава имаше хора, те биха могли да станат свидетели на явления, които понякога отнемаха живота на десетки хиляди отделни същества.

През един спокоен ден, когато ветровете от морето едва раздвижваха отложения прах и слънцето беше горещо и жълто, се дочу далечен тътен. Това бяха звуци, които сякаш изразяваха недоволство, оплакване, сякаш една могъща сила се дразнеше от препятствията, които срещаше по пътя си. Внезапно, без никакво друго предупреждение, гъсто обрасъл с хвойна участък като че се издигна нагоре във въздуха и след това се разпадна. Само за миг земята, която се издигна заедно с храстите и все още придържаше корените им, придоби формата на закръглен купол. Когато големият газов резервоар, който се бе образувал на 24 м под земята, се раздроби, куполът избухна нагоре. Дърветата се разпръснаха във всички посоки и там, където за секунди бе израснал хълм, сега зееше само една дупка. Звукът от експлозията бе приглушен. Не избухна пожар. Съскането утихна, газовете навлязоха в атмосферата и още веднъж вътрешни сили бяха променили пейзажа, въпреки че в този случай промяната бе малка и имаше само местно значение. Независимо от това дори и една празнина в земните недра е нещо, което постоянно се променя, и много различни сили участвуват в нейното образуване.

Няколко минути след експлозията на земната повърхност започнаха да бликат полутечни вещества. Натискът на претъпканата с газове кухина беше разкъсал няколко прослойки от богати на нефт пясъци и бе разпукал няколко подземни кухини, пълни с асфалт. Гъста черна течност започна да се просмуква през стените на новоизкопаната дупка и на дъното се образуваха езерца. Вятърът се засили и дъното се покри с тънък пясъчен пласт, който бързо потъна и бе покрит от нова течност, когато стичането се засили. Подобно на осмотична мембрана стените на дупката пропускаха течностите от околните пластове. Кварцитови камъчета и вулканични камъни се срутваха в нарастващите езера, а на места всред едрия пясък ставаха свличания. Езерата се пълнеха час след час, ден след ден. Докато жилите се изпразваха и отворените им краища се запълваха от все по-дълбокия асфалт, по каналите се събираха газове, които се издигаха към повърхността. Пробивайки си път нагоре, газовете излизаха на повърхността, образувайки малки асфалтови вулкани. Излитащите във въздуха газове сваляха ниско летящи насекоми, които след кратка борба оставаха всред лепкавото асфалтово езеро. Дребни гризачи, които проучваха краищата на дупката, стъпваха по несигурна почва и всеки ден някой се озоваваше на свличащите се брегове и политаше надолу в езерото. Борбата и усилията им не бяха по-резултатни от тези на водните кончета и комарите. Така се сложи началото на съкровищницата от вкаменелости при Ла Бреа.

Не минаха много месеци и дупката се изпълни и след това започна да прелива. Стичащата се течност намираше отворени дупки, пролуки около корените на дърветата, животински убежища, отвори на излитащи газове и ги запълваше. Районът бе осеян с черни петна, но земята все още бе предимно песъчлива. Често пъти силните ветрове разнасяха пясъци над равнината и откритите асфалтови повърхнини се покриваха, временно ставаха невидими под многобройните песъчинки. В края на краищата обаче пясъчните зрънца пробиваха повърхността на асфалта със собствената си тежест и потъваха бавно надолу, за да се смесят с нарастващия брой кости, натрупани близо до дъното. Дни наред, а понякога и седмици асфалтовите повърхности оставаха блестящо черни и само тук-там се пукаше някой нов газов мехур, докато нови силни ветрове и донесени от тях отломки замърсяваха целия район.

Женската камила достигаше 210 см височина там, където гърбът й се извиваше над гръдния кош. Върхът на главата й се намираше на близо 2,5 м от земята и тя вървеше с протегната напред шия. Колкото камила, толкова и лама, тя нямаше ясно очертаните гърбици на своите азиатски братовчеди, но външният й вид безспорно приличаше на техния. Малкото й не се отдалечаваше много от нея, защото за да може да оцелее видът, представителите му имаха вродено чувство за опасност, една естествена предпазливост. Движенията на плячката доказват съществуването на хищника.

Когато излязоха на открито, те минаха през растящи нарядко дъбови дървета и през няколко храста мечо грозде. Далеч от тях вдясно стадо огромни бизони, които не отстъпваха по височина на камилите, пасяха спокойно, в късния следобед. Още по-надалече два величествени мамута, високи близо 4 м, се движеха тежко на огромните си като колони крака, а главите им сякаш бяха приведени от тежестта на грамадните им извити бивни.

Могъщият саблезъб тигър, който по размери може да бъде сравнен с днешния африкански лъв, почиваше всред една горичка от диви череши по време на следобедната горещина. Див, безразсъден и нападателен, той се движеше сам почти през целия си живот. Нападаше всички, които попаднеха на пътя му, и при много от тези стълкновения нанасяше или получаваше тежки наранявания.

При последните слънчеви лъчи тигърът забеляза камилата и малкото. Извърна се настрана, после по корем и започна да дебне с глава, прилепена до земята. В далечината се намираше и стадо вилороги антилопи. Водачът на стадото бе висок едва 70 см. Козите обаче бяха много бързи и денят все още много топъл. Тигърът разбираше инстинктивно, че дори ако се покаже, камилата няма да избяга заради малкото си. Неговият избор бе прост и ясен.

Напредвайки бавно на слабите си задни крака и със сгънати под него мощни предни крака, тигърът се доближи до края на горичката. След това се изправи и след секунда премина в открито нападение. Той можеше да достигне поне малкото. Камилата го забеляза веднага и като издаде сигнала за тревога, се спусна, галопирайки, през равнината, следвана от малкото, което жалостиво блееше, докато се опитваше да не изостава. За момент изглеждаше, че ще успеят да се измъкнат от преследвача, обаче внезапно предните крака на камилата се огънаха, тя политна напред и след това се преметна неловко презглава. Предните й крака бяха затънали и се счупиха, когато тялото й продължи движението си напред. Поради по-малкото си тегло малкото успя да направи две крачки всред асфалта и после затъна. С много усилия майката успя да извади глава, но тя беше обречена и не можеше да се изправи.

Тигърът беше само на няколко крачки зад тях и с последен скок се намери върху падналата камила. Неговата по-слаба долна челюст се откри и няколко пъти той заби и завъртя невероятно удължените си горни кучешки зъби в корема и гърдите на камилата. Ударите му бяха толкова силни, че можеха да разчупват кости, и ребрата на жертвата не издържаха. Ноздрите на тигъра се намираха твърде назад от муцуната, за да не пречат, така че той можеше да напъха муцуната си дълбоко в зеещите рани, направени от зъбите, без това да затруднява дишането му. Изобилната кръв се стичаше през гънките на горните венци и тигърът смучеше и гълташе. След това започна да яде бавно.

Малкото умря, няколко минути след като тигърът уби майка му. Неговото блеене беше събрало доста зрители около езерото. През краткото време на трескава дейност, след като камилата попадна в лепкавата маса, една дребна мишка се добра до външния ръб на езерото и стана жертва на гърмяща змия. След като погълна жертвата си, змията се плъзна над привидно здравия пясък и потъна в смолата. Един 60-сантиметров пуяк попадна в същото време в друго близко асфалтово езеро и ускори загъването си с неистовите си усилия да се измъкне. Когато над асфалта остана да се подава само главата му, един гарван кацна наблизо върху пясъка и започна да кълве очите на пуяка. Когато се опита да се издигне, той също разбра, че е затънал, и скоро се скри под повърхността.

Докато тигърът ядеше, стъпил върху трупа на жертвата си, той бе извън асфалта. Когато се нахрани обаче и се обърна, за да се отдалечи, усети, че задните му крака са попаднали в страшния капан. С яростни усилия, без да може да проумее какво всъщност става, накрая успя да се освободи. После стъпи така, сякаш нищо не се е случило. Предните му крака затъваха в асфалта чак до рамената и добре нахраненият саблезъб тигър бе обречен на същата смърт, която бе постигнала хиляди други всред ненаситните асфалтови езера на Ла Бреа.

На около 300 м над тях кръжаха единадесет невероятни тераторниси, разперили своите 4-метрови криле. Несъмнено те бяха най-големите летящи птици, съществували на този свят. Тези 20-килограмови лешояди изчакваха търпеливо да спре всяко движение. Когато и последните конвулсивни движения на тигъра преминаха през задните му крака (главата му бе под повърхността и той се задуши), тераторнисите започнаха да се спускат. Те описваха спирала, докато един след друг кацнаха върху камилата, малкото й и тигъра. Преди да отлетят, три от птиците щяха да попаднат в примката на асфалта и до следващата сутрин от тях нямаше да има и следа. Сякаш нито едно от животните в този район не можеше да проумее опасността, която криеха черните езера, и един след друг различните видове оставяха своя принос от трупове към колекцията от кости в ямите.

Малко по-ниско по йерархичната стълбица на любителите на мърша стоеше друга голяма летяща птица — калифорнийският кондор. Представители и от този вид бяха наблюдавали бягството на камилата и малкото й, попадането им в асфалта и нападението на тигъра. Докато кръжаха високо над земята, те видяха как тераторнисите кацнаха, ядоха и отлетяха, оставяйки три от своя вид, затънали в асфалта. Когато останалите осем гиганта се отдалечиха, кондорите започнаха своето бавно кръгообразно спускане. Един, след това друг, после още два кондора кацнаха предпазливо върху останките от труповете. И четирите птици се нахраниха добре с богатите останки. Една от тях довърши един тераторнис преди още той да е съвсем мъртъв. Три от кондорите успяха да се издигнат във въздуха. Само един попадна в капана на езерото. От трите, които успяха да се измъкнат, един се отклони и се отправи на север. Срещайки силно възходящо течение, той увеличи височината си и пое на североизток. След около час се носеше над дълбоко прорязана долина с високи, недостъпни за хищници скалисти стени. Птицата започна да се спуска. Тя кацна на един оголен дъб, който растеше върху широка около 30 м затревена тераса, издигаща се на около 300 м от дъното на каньона. Тя остана върху оголения клон около десет минути, през които наблюдаваше небето и каньона. Доволна от своята усамотеност, сигурна в безопасността си, тя разпери криле и се понесе. Птицата обиколи каньона два пъти и кацна върху друга скалиста тераса, която се намираше на няколкостотин метра под ръба на каньона. От вътрешността на скалистата пещера се появи малка пухкава топка, която издаваше съскане и пляскаше с късите си криле. След миг главите на двете птици се прилепиха плътно и възрастната повърна парче от месото на тигъра. Малкото кондорче изтегли главата си от клюна на баща си и започна да се храни. Със своята особена провлачена походка птицата излезе от пещерата, застана на корниза, надвиснал над каньона, и се загледа в пространството. Нейните ярко червени очи изразяваха някаква безкрайност, те принадлежаха толкова на миналото и бъдещето, колкото и на настоящия момент.

Докато кондорът наблюдаваше, една друга фигура се появи в края на долината. Птицата направи няколко кръга, докато улови удобно въздушно течение, и се спусна право към пещерата. Когато се приближи на около стотина метра, мъжката птица се вдигна от корниза, за миг загуби височина и след това беше понесена от възходящо течение. Двете птици се издигнаха заедно над ръба на каньона и продължиха нагоре, докато се намериха на 3600 м над своята долина. Те избраха въздушен път, известен от хиляди години на кондорите и техните прародители, и се отправиха на юг. Някакво раздвижване във въздуха им подсказа, че пред тях се извива буряти те се изкачиха на 5000 м височина, за да я избягнат. Но тук срещнаха плътна облачност. Те не можеха да се издигнат над нея или да се спуснат по-долу, понеже щяха да попаднат в силната буря, бушуваща над района. Птиците завиха на изток, пресичайки въздушния фронт и неговите криещи опасности ветрове. На около 64 км на изток те намериха спокоен район и спряха да починат. След около 30 часа времето щеше да се проясни и те щяха да се завърнат, носейки храна на своето единствено малко.

2.

Калифорнийският кондор, който е летял по времето на мастодонта, земния ленивец и саблезъбия тигър, не се различавал много от познатия ни днес калифорнийски кондор. Може да се твърди почти със сигурност, че той е прародителска форма на днешния, но е бил малко по-едър. От скелета му може да се предполага, че по външен вид е приличал много на птицата, която живее днес. Все пак имало е една голяма разлика: той не е бил нито рядкост, нито е обитавал ограничен район. Двойката птици, които носеха храна на своето малко в пещерата след преминаването на бурята, биха могли да летят 2500 км на север, 5000 км на изток и да срещнат представители на своя вид, гнездещи в подходящи райони. В онези времена кондорите се срещали в Британска Колумбия и във Флорида. Твърде много изменения са настъпили оттогава насам.

Единственото пухесто пиленце в пещерата, разположена високо на стената на каньона, израсна под старателните грижи на родителите си, раздели се от тях, намери партньор и на свой ред стана родител. Някои от малките, които той създаде, не оцеляха и някои години на размножаване не бяха плодоносни, обаче имаше достатъчно птици, които да поддържат съществуването на вида през следващите векове. Извършваха се незабележими промени, затвърдяваха се положителните белези и изчезваха онези, които не бяха така жизнено необходими, докато в края на краищата кондорът, който някога съществуваше, изчезна и се появи нов вид.

Докато кондорът се изменяше и откриваше нови начини за оцеляване, на земята, над която той летеше, се извършваха огромни промени. Изчезнаха камилите, следвани от земния ленивец, саблезъбия тигър, мамута и мастодонта. Бизоните станаха по-дребни и може би по-многобройни, а легендарната птица тераторнис изчезна от небесата. Един вид кондори, два вида грифове, дългокракият ястреб, прародителят на скалния орел и други четири вида орли също престанаха да съществуват. Един по един те се стопиха във времето. Изчезнаха и ужасният вълк, късомуцунестата мечка, един вид тапир и една, подобна на лъв котка, която бе главен съперник на саблезъбия тигър. Кондорът обаче някак си оцеля, продължи да съществува, защото природата искаше да го запази. Много малко нови видове се появиха, защото достатъчно много от старата колекция заслужаваха да бъдат запазени, обаче и много си отидоха безвъзвратно.

Докато продължаваше грижливото, бавно преобразуване на кондора, по крайбрежието се появи нов животински вид, който щеше да има огромно значение за кондора през бъдещите векове. Тези същества се появяваха бавно от север, бяха преселници, а не местни жители и имаха основателни причини, за да приемат рисковете, съпътствуващи преселението. Те не можеха да летят, тичаха несръчно и нямаха нито бивни, нито заострени нокти. Те обаче имаха ум повече от всяко животно, а той имаше по-голямо значение от всички останали предимства, които местните видове притежаваха. Бе дошъл човекът с неговата алчност, с присъщата му склонност към унищожаване и откритата, често необуздана враждебност.

Първите хора очевидно са дошли от Азия по време на последния ледников период, когато двата континента били свързани. Тогава бреговите райони на Аляска били сравнително топли и без ледена покривка. Не знаем със сигурност как са изглеждали тези хора, как са говорели, какво са донесли със себе си и дори не знаем много за това, което са срещнали по пътя си. Те обаче дошли да завоюват първо един континент и след това втори — по на юг.

Първите отношения между човека и кондора са неясни. Кондорът се извисявал извън обсега на копието и на прашката, така че рядко бил преследван. Той получил легендарно обаяние, което се засилвало с течение на годините. Колкото повече се повишавала културата на хората, живеещи в неговите райони, толкова повече се обогатявали преданията и качествата, които се приписвали на кондора.

Хората от племето тлингити вярвали, че кондорът предизвиква гръмотевици, когато удря крилете или дори само когато раздвижи едно перо. Светкавиците според тях излизали от червените очи на птицата. Те били сигурни, че един разгневен кондор предизвиквал гръмотевици и светкавици, докато не успеел да улови кит и да го отнесе в гнездото си на върха на планината.

Хората от племето тсимшян смятали, че кондорът отвлича млади девойки и отнема женските на другите птици. Така например един кондор предизвикал буря с крилете си, унищожавайки всички останали птици наоколо, само за да отнеме женската на един кълвач, който в дадения случай се оказал дрозд.

В легендите на племената квакиутл, комокс и нутка се отразява страхът от големия похитител. Племето катламет го наричало Икенуваккома и му приписвало подобни качества. Живеещите по на юг хопи назовавали едно от трите разклонения на семейството на орлите с името на кондора и боготворели божеството Кватако, което притежавало някои от неговите характерни черти.

С течение на вековете легендите се обогатявали и кондорът, или „гръмотевичната птица“, станал любим обект на художници и майстори приложници. Силует на кондор се срещал върху плетени от смърчови корени изделия, върху гравирани дървени стълбове, по стени на пещери и върху глинени съдове. Тъй като бил смятан за птицата, която притежава най-голямо умение в планиращ полет, за неприкосновен и недостижим образ в черно на фона на синьото небе, той станал полубог и като такъв вероятно би оцелял във всички райони, където се срещал. Но предстояло появяването на нови фактори и те не били така благоприятни. Дошли от друга посока, отвъд друг океан. Те проявили по-голяма алчност дори от предишните хора, разполагали с по-изтънчени средства и пушки. Онова, което копието не можело да достигне, било възможно за мускета. Онова, което тъмнокожите хора почти боготворили, светлокожите хора унищожавали.

Белият човек за пръв път оставя писмени сведения за кондора през 1602 г. Един монах от Ордена на кармелитите, отец Асенсион, писал, че забелязал ято кондори, които се хранели върху трупа на кит в залива Монтерей. Неговите наблюдения били включени в енциклопедичен труд, публикуван в Испания 30 години по-късно. Това било миролюбиво наблюдение, което се различавало от онези, които щели да последват.

През 1805 г. един кондор бил убит при устието на река Колумбия от капитан Кларк. През 1806 г. два кондора били убити от ловец в същия район. През 1827 г. два кондора били убити от ботаника Дейвид Дъглас близо до мястото на днешния Портланд, а през 1845 г. един художник орнитолог убил кондор за колекцията си. Зад всеки убит и регистриран кондор се криели хиляди избити скрито и негласно. Техните едри яйца, достигащи често 10 см дължина и близо 7 см широчина, привличали колекционерите и гнездата били ограбвани, без да се взима под внимание фактът, че женският кондор снася едно яйце на всеки две години. Колекционерите нито знаели, нито се интересували от това, че природата, създавайки кондора с присъщите му качества, очаквала от него висока степен на оцеляване. Защо тогава кондорът би снасял едно-единствено яйце на 24 месеца, когато за същия период костенурката снася най-малко двеста, а треската — двадесет милиона яйца? Но събирачите нямали време да се занимават с такива въпроси. Яйцата получавали висока цена в музеите и от частните колекционери в източните щати.

Кондорът, разбира се, отстъпил пред натиска. Той бил отишъл твърде далеч в развитието си, бил прекалено улегнал. В началото на XX в. съвсем малко кондори живеели северно от Централна Калифорния и нито един източно от Скалистите планини. Но дори тогава хората не били завършили работата си. Менгемето продължило да се стяга и сега от хилядите, които летели в небесата от Флорида до остров Ванкувър, са останали по-малко от 50 и всички те гнездят, когато изобщо гнездят, в един район, по-малък от 22 000 ха.

В окръга Санта Барбара в Калифорния има 480 ха земя в Националния парк „Лос Падрес“, който влиза в рамките на природната област „Сан Рафаел“. Това е резерватът за кондори „Сискуок“. Северно от Филмор, в окръга Вентура, се намира резерватът за дивеч „Саспе“, който обхваща 21 000 ха, и тук са повече от известните места за гнездене на кондорите. Това е всичко, което човекът е оставил от Северна Америка на кондорите. Това е техният дял. Птицата, чиито прародители са летели още преди човекът изобщо да знае, че в това полукълбо се намира суша, птицата, която е хранила малките си с месото на царски мамути и саблезъби тигри, получи само това. Няма никаква сигурност, че ще позволим на кондора да запази дори и това. И сега към него са насочени алчни погледи. И може би скоро ще напишем последната глава от историята на кондора.

Обещанието, което бъдещето получи под формата на археоптерикса преди 150 млн. години, и днес продължава да живее в кондора. Остава да видим дали човекът ще позволи това обещание да бъде спазено.

3.

Кондорите бяха разтревожени и бързаха да се върнат при своето малко. Не бяха го виждали повече от единадесет часа и биологичните им часовници създаваха напрежение, което сякаш преодоляваше мълчанието чрез естествено съгласувани сигнали. След преминаването на бурята ветровете съвсем утихнаха, поради което условията за летене не бяха добри. Птиците стояха на голите клони на един сух дъб, останал високо всред обгорените от слънцето склонове на долината. От своя висок наблюдателен пост можеха да обхванат с поглед няколко хиляди декара гъста гора от нисък вечнозелен дъб. Те непрекъснато променяха стойките си, накланяйки се напред, сякаш излитаха, но всеки път се дръпваха назад. Кондорът не обича да се впуска в полет, без да усеща подкрепата на вятъра. Но вятър нямаше и кълбестите облаци, които се появиха след бурята, образуваха високи бели планински хребети върху наситения син фон на току-що окъпаното небе.

Вътрешното напрежение се засилваше особено осезателно при женския кондор. Дълбоко в подсъзнанието на птицата отекваха тихите умолителни съскащи звуци, които малкото сигурно вече издаваше. Водено от вътрешния си часовник, то ще моли за храна някакви въображаеми родители и ще извършва целия ритуал около храненето, въпреки че пред него няма никаква птица с току-що повърната мърша.

Няколко пъти птицата повдигна криле, разпери опашка, търсейки помощта или дори само насърчението на някое въздушно течение. Такова обаче нямаше. Най-накрая тя не можа да издържи на напрежението. Изискванията на родителския й дълг бяха прекалено големи. Тя издигна дългите си почти 1,5 м криле над гърба си, разпростря перата на опашката си, повдигна и нея, изпъна крака и се отблъсна силно от клона. След това със съгласувано движение остро свали надолу едновременно крилете и опашката си, давайки с всичка сила тласък. Нейните десет килограма се издигнаха във въздуха и когато започна да губи скъпоценната височина, тя отново размаха криле.

За четири секунди птицата направи дванадесет удара с криле. Въпреки че крилете, широката опашка и повърхността на тялото имаха общо над 12 000 см² подемна площ, масата й беше голяма, близо 7 кг/м². Така че началните моменти от полета й при затишие бяха много трудни. След първоначалните дванадесет замаха обаче тя получи възможност да планира повече от километър, но след това направи още дванадесет удара с криле, за да набере височина. В това време тя вече бе преминала над хребета и стигнала над мястото, където отвъд стръмната стена имаше възходящо топло течение. Птицата се олюля леко и после се издигна. Наклони се няколко градуса наляво, за да избере вярната посока, отново улови топлия въздух, възви, като направи най-великолепния планиращ полет, който може да бъде наблюдаван днес в света на птиците.

Докато летеше, свистящият звук, издаван от размахваните криле, можеше да се чуе на половин миля. Сега при планиращия полет при все по-увеличаващата се височина звукът заглъхваше и никой освен нея не можеше да го чуе. Приличаше на шумолене на тих вятър в борово дърво. Четиридесет процента от всяко крило беше площ с отворени процепи, която съвършено отговаряше на най-малките изисквания при полета й. Изключително дългите махови пера, всяко от които само по себе си беше еластично и гъвкаво крило, се въртяха на своите оси и автоматично бяха насочени напред под малък ъгъл. Птицата се движеше със скорост 56 км в час и все повече я увеличаваше. Най-малко още половин час тя нямаше да промени хоризонталното положение на крилете си.

След като премина над втори хребет, женският кондор направи още един кръг, за да определи точната посока. Необходими й бяха 15 секунди, за да извърши пълна обиколка, два пъти повече, отколкото на пуйковия гриф, който правеше същата маневра 300 м под нея. Когато завърши кръга, тя забеляза мъжкия кондор, който се намираше на около 70 м вляво зад нея. Той завършваше своя кръг и когато тя забави полета си, той го ускори, докато се изравниха. Като поддържаха около 50 м разстояние един от друг, те се отправиха на север. Морският вятър, нахлуващ от запад, се отклоняваше от хребета и образуваше вертикално въздушно течение точно под тях. В момента, когато достигнаха южния край на тяхната долина, те бяха увеличили скоростта си на 20 км в час. При тази скорост и от височина над 3000 м двете огромни птици започнаха своето спускане. Всеки наблюдател би забелязал, че те напомнят два големи самолета. В действителност подобни грешки са били допускани. Процепите на насочващите ръбове на крилете им се отвориха, опашките им се спуснаха надолу и разстоянието между перата се промени. Докато се намираха все още на 1000 м от входа на пещерата, мъжкият кондор отпусна крака, като ги размахваше свободно, докато женският ги задържа прилепени до тялото до последния момент преди кацането. С напълно изпънати и насочени под ъгъл нагоре крила те се стрелнаха покрай скалистия корниз, извиха рязко и се приближиха отново. С отвесно отпуснати опашки и с помощта на пет спирачни маха на крилете, направени в последния момент, те кацнаха почти един до друг. Звукът от кацането, напомнящ приглушено плющене на камшик, можеше да се чуе на няколкостотин метра разстояние.

Бавно притвориха криле и след като мъжкият отстъпи пътя на женската, те се отправиха към тясната пещера.

Преди да бяха направили няколко стъпки, те бяха посрещнати от ожесточени съскащи звуци и след това от техния източник — сивокафява топка от наподобяващ на козина пух. Малкото не беше на повече от два месеца, тъй като само първите черни пера се бяха появили на крилете му. То все още изцяло зависеше от родителите си по отношение на храната и неговите непрекъснати изисквания бяха настоятелни и безмилостни.

Непрекъснатите грижи на родителите отговаряха на неговите нужди.

Като съскаше и сумтеше, малкото притисна клюна си до клюна на майка си. Тя държеше своя отвесно надолу и като наклони глава настрана, малкото пъхна цялата си глава в нейната уста. Тя направи две движения с цялото си тяло и след още едно взаимно усилие малкото изтегли главата си с част от лалугер, убит на едно шосе преди около двадесет часа. На свой ред мъжкият нахрани малкото с част от домашна котка, която бе загубила битката с гърмяща змия преди два дни, след което двамата родители се приближиха до входа на пещерата. Минаваше шест часа и те вече копнееха за мястото за сън, където щяха да останат дълго след зазоряване. Отблъснаха се от скалистата тераса и се спуснаха плавно по склона до основите на скалата, като описаха лека дъга, която следваше контурите на земята, и кацнаха върху два клона на едно изсъхнало дърво на 25 м над земята.

Когато се настаниха на своите клони, двете птици, от които се виждаха само силуетите, представляваха точно една двадесет и пета от всички живеещи на планетата калифорнийски кондори. Позите им сякаш показваха, че птиците съзнават тежестта, която носеха. Гръдните им пера докосваха клоните, а перата около шията бяха вдигнати до ушите, за да предпазят голите им шии от вечерния хлад. По-късно, след като тъмнината покри долината, мъжкият пъхна глава под крилото си. Неговата партньорка остана в същото положение през цялата нощ, въпреки че клепачите й се спуснаха скоро след като кацна, и тя престана да вижда.

Тези птици не бяха красиви. В действителност бяха почти грозни. Когато се намираха на земята, те приличаха на гъски, достигащи ръста на дете. С голи, грапави ярко жълтооранжеви глави и с оголени бледосиви шии те наистина имаха вид на лешояди, любители на мърша, помощници на смъртта. Перата им бяха изцяло лъскави черно-бели. Те нямаха чудесните нюанси на металносиньо или червено със зелени отблясъци, които се срещат при другите птици, и дори в покой линиите им не бяха грациозни. Красотата им се виждаше само при полет, при техния невероятен, плавен полет.

Онова, което им липсваше във физическата красота, се заместваше с тяхната важност. Двете птици заедно, бяха една от осемте двойки от техния вид, които живееха на планетата и можеха да имат поколение през тази година. Те се бяха свързали до края на живота си и през година полагаха усилия, за да създадат и отгледат по едно малко. Бяха привързани помежду си и към малкото си. Животът им бе идеално устроен, с изключение на отношенията им с човека. Не убиваха, за да живеят, а по-скоро отстраняваха мършата от пейзажа, като с това бяха част от плана на природата да поддържа в ред своите владения.

Не унищожаваха нищо, не съперничеха почти на никого и жилищата им се намираха далеч от естествената среда на човека.

Независимо от това ги смятаха за врагове и войната на унищожение бе достигнала етап, през който смъртта на една-единствена птица или неуспехът на една двойка да измъти успешно яйцето си беше истинска трагедия, която поставяше под въпрос съществуването на вида. Двете птици, които спяха през тази нощ на дървото, бяха едни от най-ценните и важни създания на Земята според всички нормални разбирания.

4.

Интелигентността на родителите кондори не беше особено голяма, но това не им пречеше. Още много отдавна природата бе претеглила всички необходими белези за тяхното оцеляване и бе установила едно приемливо равновесие. Птиците можеха да учат, но не можеха да научат нещо повече от това, което им бе необходимо. Нещо по-важно, те бяха богато надарени с инстинкти. Всички инстинкти, които направляваха живота им, действуваха и задоволяваха нуждите на птиците. Те бяха предвидени още в първоначалния „проект за кондор“ заедно с дължината на костите, цвета на перата и формата на клюна. Инстинктите не изискваха период на усвояване или специален талант, за да бъдат използувани. Съзряваха автоматично във всяка птица и при всяка степен на развитие бяха на съответното ниво, така че да изпълняват необходимите функции.

Някои инстинкти се поддават на известни промени при нови и необикновени обстоятелства, но повечето са сравнително постоянни, а някои — твърдо установени. Кондорът не се ражда с умението да строи сложно гнездо и никога не може да се научи на такава техника. Родителите са принудени най-вече да определят точно подходящото място, след което да разчитат на несложната природна форма на мястото да запази и защити яйцето, а след това — малкото пиленце.

За кондора гнездото означава преди всичко място, а не предмет. Почти винаги то се намира между 500 и 1000 м над морското равнище в Сонорската полупустиня. Въпреки че кондорите понякога могат да използуват за гнездо хралупи в някое огромно дърво, те предпочитат скалистите пещери или купчините камъни.

Възрастните птици, които донесоха през този ден храна за своето малко, се завърнаха при едно типично място за гнездене на кондори. То бе достатъчно високо над долината в основата на каньона, така че осигуряваше безопасно отлитане в дни, когато ветровете бяха неблагоприятни. Наблизо имаше удобни места за кацане и при отвора на пещерата се издаваше корниз, който е необходим за малкото при първите му опити за летене. Пещерата беше висока 60 см и малко по-широка. Докато мътеха яйцето, родителите имаха сигурността на затвореното място и все пак можеха да се движат и променят положението си. Мъжкият бе мътил около една трета от целия инкубационен период и бе изпълнил задълженията си не по-зле от женската. Те бяха избутали няколко камъчета на купчинка върху мекия пясъчен под и може би случайно бяха добавили и няколко, донесени от вятъра растителни останки. Архитектурните им заложби не можеха да дадат нещо повече. Единственото яйце бе снесено върху тази купчинка през средата на март. То бе защитено от вятъра, практически недостижимо за хищници и обградено от грижите на двама предани родители. Това бе достатъчно.

Пещерата бе нещо повече от място, в което може да се снесе яйце и да се излюпи пиле. За кондорите това бе място, в което те щяха да се връщат почти всеки ден в течение на пет месеца. Чак в края на този период малкото щеше да напусне сигурната защита на пещерата. Родителите сякаш живееха, привързани на единия край на дълга верига, чийто друг край бе прикован в пода на пещерата. Каквото и да ги привличаше извън гнездото, те неизбежно се завръщаха при неподвижния край, отговаряйки на древни сигнали, насочвани от нуждите на друг живот. Природата бе осигурила успешното продължаване на вида, като превръщаше всяка зряла птица в изпълнител на поведенчески правила. Само някакво обезпокояване в района на гнезденето можеше да наруши тези правила и да промени поведението им. При кондорите съществуваше странно противоречие: докато при всички останали обстоятелства те малко се тревожат от присъствието на човек, то близо до гнездото са много раздразнителни. Тук, където тяхната невъзмутимост е най-необходима, тя почти изцяло липсва.

Грижите, които малкото получаваше през първите пет месеца след излюпването, бяха действително безупречни. Въпреки че в два случая, когато родителите му бяха възпрепятствувани от тежки бури да се върнат, то остана без храна почти по цели два дни, хранителният му режим бе сравнително постоянен. В дните, когато се хранеше един път дневно, храната му се доставяше между два и пет часа следобед. През няколко дни, когато получаваше два пъти храна, първото хранене беше предобед. Всичко беше много редовно, много логично, всичко бе съобразено така, че да осигури на малката птичка максимални шансове за оцеляване. Защото ако родителите не изпълнеха дълга си изцяло, това щеше да застраши не техния живот, а техния вид. Ето защо природата е вложила в поведението им по време на гнездене и отглеждане на малкото толкова задължителни действия, колкото е силен стремежът им към живот.

За природата всичко това е едно и също. При изучаването на нейните чудеса ние съсредоточаваме вниманието си върху отделни индивиди. В това се състои нашето късогледство. За природата са важни видовете, а не индивидите.

Невероятният часовников механизъм на инстинктите задържаше родителите поотделно или заедно в гнездото за определени периоди през различните етапи от развитието на малкото. Когато беше още покрито с младенческия пух и бе изключително уязвимо от резките температурни промени, те не го оставяха само нито за миг и непрекъснато го затопляха. Когато се появи вторият пух, те го топлеха само нощем, което доказваше неговото по-здраво свързване с живота.

Когато се появиха първите пера, топленето престана изобщо и посещенията на родителите бяха свързани единствено с храненето.

Така възрастните птици успяха да създадат своето малко и да го отгледат през критичните най-ранни месеци. Без дори да знаят, че ги притежават, те предадоха на своето малко пиленце инстинктите, които щяха да се запазят и да се предадат на следващото поколение. Всяка птица прекарваше живота си като част от голямо състезание и предаваше щафетата на поведение на следващия бегач, преди да падне от изтощение. Трябва обаче да отбележим една разлика. Преди да започне голямото състезание в рамките на вида, тези от бегачите, които изпуснат щафетата, биват отстранявани. Има няколко подборни състезания, които осигуряват избирането на най-добрия състав на щафетата. При кондорите обаче популацията е съвсем ограничена и затова всеки един от тях трябва да участвува в щафетата. Като подборно състезание служи самият финал и затова всяко изпускане на щафетата е истинска трагедия.

Когато стана на 148 дни, малкото напусна гнездото и започна да следва родителите си на все по-продължителни полети. Горната повърхност на крилете му беше вече напълно оперена и неговите летателни възможности бяха забележителни. Родителите му все още редовното хранеха независимо от това, къде можеха да ги отведат ежедневните им странствувания, но младата птица бе започнала да разучава възможностите за намиране на храна при подходящи случаи. Родителите пригодиха своите полети към по-ограничените възможности на своето малко, но с всеки изминат ден необходимостта от тези ограничения намаляваше. Когато навърши 9 месеца, малкото вече не изискваше непрекъснато внимание. Поведенческите навици, които са упражнявани продължително време, не се изоставят лесно и родителите все още понякога хранеха малкото, въпреки че ритуалът вече не бе необходим за неговото оцеляване. Те продължиха да пощипват гальовно своята вече напълно пораснала 10-месечна рожба, но сигналите, които подсказваха това поведение, отслабваха.

Младата птица вече имаше други интереси. Скоро настъпи моментът, когато трите птици напуснаха временния си дом. Две от тях се отправиха на север, докато третата, по-тъмната, без белите триъгълни петна на подкрилията, се отправи на юг. Когато кръжеше свободно и надалече, младият кондор започна също така строго определен начин на живот, както онзи от първите месеци на живота му. Той щеше да се развива цели пет години, преди да потърси брачна партньорка. Сивата му шия щеше да премине в розово-оранжева и кафявите му очи щяха да станат ярко червени. Той не можеше да бъде зрял мъжки, способен за възпроизводство на вида, преди да бъдат дадени тези кодирани чрез цветовете сигнали. Дотогава той щеше да се интересува от растежа, от силата си и от основните умения, свързани с оцеляването му. Природата му бе дала големи възможности. Младият кондор бе надарен с изумителна сила на полета и превъзходно чувство за свързване на своя вътрешен свят на инстинкти и жлези с външния свят на стимулите. Когато се раздели с родителите си през късната октомврийска утрин, той беше нов организъм, вътрешно съгласуван и добре пригоден за живота в дългия 640 км и широк 64 км район от Калифорния, който човекът бе отредил за неговия вид.

5.

Младият кондор възви на юг към висок хребет и продължи да се движи точно над него в продължение на 20 км. Там се издигаше благоприятно въздушно течение, образувано от отразени от склона морски ветрове, и той можеше да планира почти през цялото време. Може би не е подходящо да кажем, че той се наслаждаваше, защото това би предполагало чувства, на които е способен само човекът, но и при неговото поведение действуваше принципът на приятните усещания. От време на време той се спускаше и падаше надолу близо до хребета само за да се издигне отново. В тези действия нямаше някаква привидна цел, защото той не бе особено гладен и не претърсваше долината под хребета, просто искаше да се спуска и да се издига нагоре.

На места неговият невидим път се спускаше поради изменения в релефа на земята надолу и кондорът го следваше. Всичко това напомняше много някаква игра.

Не е уместно да се каже, че младият кондор страдаше от липсата на родителите си, но той чувствуваше нещо. В неговия свят бе настъпила промяна и той я долавяше. Родната му долина вече не бе нещо повече от избледнял спомен и двете възрастни птици, които бяха неговият дом, отлетяха заедно с вятъра. Сега той беше сам пред своето изпитание.

Според естествените закони младият кондор трябваше да прекара следващите четири години от живота си в усъвършенствуване на уменията, необходими за оцеляване. По този начин той щеше да докаже, че е наследил изцяло всички инстинкти, вложени в неговия вид, които трябва да бъдат предадени на следващото поколение, че е способен да ги използува в борбата за оцеляване. След като докажеше, че отговаря на двете условия, той вече можеше да създава свое поколение. Когато над земята са планирали хиляди кондори, било е без голямо значение дали някой от тях няма да издържи изпитанието, тъй като оставали още много птици. Сега обаче популацията вече не се увеличаваше. Настъпиха онези времена в историята на кондорите, когато всяка птица бе необходима.

Всеки грам от нейния потенциал имаше решаващо значение.

Също както 7-годишно момченце е озадачено от поведението на 17-годишния младеж към момичетата, така и младият кондор не можеше да проумее вниманието, което проявяваха помежду си възрастните птици. Този инстинкт още не съществуваше в него. И други някои инстинкти се намираха още в спящо състояние и чакаха да настъпи тяхното време. На свой ред всеки от тях щеше да се разтвори като пъпка по клоните на дърво и да насочва вниманието и живота му в необходимите посоки. За момента обаче той трябваше да се научи да живее и да се приспособява към променящите се обстоятелства, доколкото неговите подлежащи на развитие инстинкти позволяваха.

Както се носеше на юг, следвайки посоката на хребета, невероятно силните му очи забелязаха движение на няколко километра в западна посока на приблизително същата височина. Сякаш за да му помага при обучението, природата е дарила кондора със силно развито любопитство. Кондорите се интересуват от всичко, което става около тях, или поне се чувствуват задължени да проучат всичко, което не разбират. Тъмноперестата млада птица зави наляво, замахна с криле при завоя, за да се стабилизира, и бързо пое с топлия въздух, който се издигаше от една речна долина. Докато летеше на запад по течението на реката, тъмната точка на небето пред него започна да се увеличава. Очевидно тази фигура също бе забелязала кондора. Тя описа пълен кръг и след това се понесе спираловидно нагоре. Ако имаше повече опит, младият кондор би могъл да познае по очертанията, че се приближава към скален орел, който лесно може да го победи във въздуха. За момента обаче поради своето невежество той прие, че далечната, издигаща се фигура е друга птица от неговия вид и продължи да лети неотклонно към нея. Внезапно издигащата се птица промени формата си. Неподвижните й криле се свиха и доближиха до тялото. Тя се озова точно над кондора и изведнъж, като сви криле, падна надолу. Странен, висок писък достигна до кондора само секунди преди самия орел. Двете птици не се сблъскаха, но се приближиха толкова наблизо, че кондорът бе изтласкан встрани от въздушната струя. Той нямаше опит, никой не го беше учил как да се справя с подобно положение. Никога не бе ставал прицелна точка на вражески действия и нямаше подготвен отговор. Реагира по единствения начин, на който бе способен, като изпадна в паника. При пикирането си орелът се озова на десетки метри под кондора, преди да успее да преустанови падането. Той дори веднъж се преобърна, или поне така изглеждаше от земята, преди да опише правилна дъга и да започне ново издигане. Кондорът няма съперници и е ненадминат при летенето с неподвижни криле. При въздушната акробатика обаче скалният орел далеч надминава всичко онова, на което кондорът е способен.

Един по-опитен кондор би се спуснал надолу, колкото е възможно по-близо до земята, още при първия признак на опасност отгоре. Снишавайки се до земята, той би лишил орела от единственото нещо, което му бе необходимо — пространство за маневриране. Но обхванат от паника, без да съзнава напълно какво става, и скован от неопитност, кондорът се издигна още по-високо, стабилизира се и продължи да лети. След секунди орелът връхлетя стремглаво и изви настрана само на сантиметри от главата на кондора. Младокът отново се обърна при бягството си и едва не пропадна. Успя да запази височината на полета си и зави наляво, обаче орелът отново пикира. Когато се доближи, този път орелът се извърна и премина покрай кондора отгоре надолу. Закривените му нокти докоснаха перата по корема на кондора, обаче не причиниха рана.

След четвъртото връхлитане на орела кондорът вече бе обезумял от ужас. Той едва успяваше да лети на еднаква височина и доказвайки отново своята неопитност, направи опит да се издига. Орелът връхлетя за пети път, премина наблизо и сякаш се присмя презрително на кондора. Въодушевен от собственото си умение, той действително докосна кондора, преминавайки покрай него със скорост 112 км в час. Няколко пера паднаха бавно и се спуснаха в долината под тях. При петото връхлитане на орела ужасът на кондора достигна до степен, която може да парализира животно, и той сви наполовина крилете си. Започна да пада. Това не бе хаотично падане, но не бе и великолепно координираният полет, на който дори тази млада птица бе способна. Той направи нещо средно. Оцеляването му зависеше от неговата способност да се овладее за секунди, от възможността му да реагира на това ново положение. Носещата повърхност на кондора бе рязко намалена поради наполовина присвитите криле и издигащият въздух не можеше да удържи теглото на птицата при бързо ускоряващото се падане. Когато се намираше на около 60 м от земята, той разтвори крилете си до максимум, спусна опашка, загреба въздух и се уравновеси. Кацна на открито място под хребета. Младият мъжки орел, който овладяваше техниката при всяка подобна тренировка, се спусна ниско над него, издавайки дразнещия си тънък крясък, и изчезна отвъд хребета. Той нямаше намерение да причини нищо лошо на кондора, но бе разгневен от нежеланието му да реагира. Играта щеше да бъде по-забавна, ако и двамата бяха участвували в нея.

Кондорът бе дълбоко потресен от неприятната преживелица. Не бързаше да излети, и започна да проучва местността, всред която бе направил принудителното кацане.

С характерната си провлачена походка, накланяйки се наляво и надясно, клатейки глава напред и назад, той направи няколко стъпки, спря, огледа се и преди да пристъпи отново, издаде няколко звука, твърде подобни на грухтенето на прасе. Един гарван излетя от близкия храст и когато прелетя над кондора, той се присви ниско до земята и изсъска. В момента нямаше настроение за никакви други птици. За десет минути кондорът напредна около 100 м и стигна до стръмен склон, който завършваше с малко езерце, свито между отломки от нападали скали. Използувайки друг начин на движение, той разпери криле и заподскача надолу по склона, като замахваше с криле при всеки следващ скок. Той все още често спираше, за да огледа непознатата местност и хребета, в случай че орелът отново се появи. До момента, когато кондорът достигна езерцето, орелът бе вече прелетял 32 км и си беше намерил друг кондор, върху който упражняваше хватката си.

Ако кондорът бе нечистоплътна птица, би отговарял по-точно на представата, която хората имат за лешоядите. Но в действителност той е много чист и спретнат. Къпе се, колкото може по-често, и полага големи усилия за поддържането на перата си в добър вид. Ритуалът около къпането има голямо значение за кондора и се извършва по сравнително точно определен начин.

Приближавайки до езерото, младият кондор спря до един нисък храст и откъсна клонче. Той го задържа няколко секунди в клюна си, преди да го пусне. Наклони глава и го изгледа, взе го отново и направи още няколко стъпки. Отново го пусна, разгледа го, настъпи го и откъсна всички листа. Доволен от това, което бе постигнал (което за наблюдателя може да не означава абсолютно нищо, но за кондора може да е била важна нервно-разтоварваща дейност, служеща като отдушник на натрупаната емоционална енергия), той се приближи до края на езерото.

На брега кондорът се огледа още веднъж, преди да нагази няколко стъпки. Стоейки в плитката вода, той се наклони ниско и закълва по повърхността, повдигна бързо глава, сякаш бе дочул нещо, потопи пак клюн и преглътна. Топенето и кълването продължиха минута или две, после, необяснимо защо, излезе от водата, огледа се наоколо и изсъска. Намери наблизо малко парченце кора и няколко минути я дърпаше, хвърляше, тъпчеше и буташе с клюн из прахта. След това напрежението се изчерпи. Споменът за неприятната среща със скалния орел бе заличен като конкретно събитие. Той беше обаче внимателно скътан като опит, който при следващата въздушна схватка с такъв орел щеше да му осигури подходящ рефлекс.

При възрастните птици следобедното къпане е по-основно, отколкото сутрешното измиване. Въпреки че бе рано, сутрешната баня даде възможност на младата птица, която бе сърдита на целия свят, да се занимава с нещо конкретно. Тя навлезе отново в езерото, докъдето дълбочината стигаше 12 см, и се натопи, като водата покри гърдите й. После бързо потопи главата си под водата и рязко я извади, така че обля с вода гърба си. Кондорът повтори движението няколко пъти, после протегна шия върху самата повърхност и раздвижи главата си на всички посоки. Като заключителен акт той разпъна криле, допря тялото си до дъното, изпляска три пъти с криле, изправи се и излезе от езерото. За целия ритуал му бяха необходими по-малко от 20 секунди.

След като се намери на брега, той се изправи в цял ръст, енергично заудря с криле и после започна да се изтърсва, докато пясъкът около него не се покри с малки мокри петна. Кондорът се отдалечи от езерцето и започна да търси подходящо място за слънчева баня. Близо до него се намираше грамаден кръгъл камък, който се бе откъснал от хребета по време на земетресението преди стотици години. Той отговаряше идеално на нуждите му и с няколко скока, придружени от удари с крилете, той се озова на върха, където застана с широко разтворени криле. От време на време променяше позата си, издигаше крилете си високо или изменяше положението си по отношение на слънцето. След това отново разпростираше криле и повтаряше движенията.

Кондорът не може да разбира съзнателно важната роля, която перата му изпълняват, но той инстинктивно знае как да се грижи за тях. А това е важното. Почистването на перата отне последния му час от първата сутрин през живота му, която той прекара изцяло освободен от опеката на родителите си. Кълвейки бързо, той почисти последователно перата по цялото си тяло. На няколко пъти, както бе кацнал на върха на скалата, отпускаше разперените си криле. Четири пъти разтърси задната част на тялото си, наподобявайки твърде много на патица, и извръщаше нагоре глава, за да гледа към мълчаливото синьо небе. Всичко бе много просто, много лесно. Въпреки това всяко негово действие се дължеше на инстинктите, които имаха жизнено важно значение за доброто му физическо състояние. При височината, на която летеше, и при планинските крепости, в които живееше, доброто поддържане на перата бе от първостепенно значение, за да могат да му осигуряват топлина. Великолепният му, смайващ, планиращ полет също изискваше чисти, добре поддържани пера. Това, което на пръв поглед изглеждаше случайно действие, всъщност бе умение, предопределящо оцеляването на птицата. Не бихме могли да узнаем каква част от него той знаеше инстинктивно и какво бе научил от родителите си. За него това разграничение нямаше никакво значение.

Първият самостоятелен половин ден на младия кондор бе изпълнен със събития и бе осмислен. Той получи ценен урок — че се намира на второ място по сила след скалния орел — и успя да изпълни обичайните ежедневни изисквания на нормалния живот, включително къпане и почистване на перата, без присъствието на родителите, които да му дават пример. Той трябваше да получи още много уроци, но засега имаше друг неотложен въпрос. Когато се изсуши и свърши с почистването на перата, той почувствува нов повик. Беше гладен. Инстинктивно знаеше, че няма кой да му предложи повърнати парчета месо или да го насочи към животински труп. Внезапно, съвсем внезапно той беше останал сам и дали щеше да оцелее, или не, зависеше от неговата способност да намери и осигури за себе си подходяща храна. Вездесъщите горски плодове, семена и насекоми, които задоволяват жизнените нужди на толкова много други видове птици, не решаваха неговия проблем. Нуждите му бяха особени. Той трябваше да намери мястото, където смъртта е настигнала друго животно, защото неговият живот можеше да съществува само там, където бе минала смъртта.

6.

Младият кондор се издигна отново във въздуха и внимателно започна да разглежда земята, за да търси храна. Няколко пъти обиколи един район, описвайки полегато спускащи се спирали, но отново се издигна по наклонена линия, когато от по близко разстояние се увери, че няма нищо интересно.

Превъзходното му зрение го осведомяваше за заобикалящата го среда много повече, отколкото останалите му сетива, взети заедно. Всяко негово око беше по-голямо от целия мозък и можеше от височина 500 м и при скорост близо 100 км в час бързо да прецени разстояние, форма, размер, блясък, цвят. Въпреки че устройството на очите му би показало на биолога връзките му с миналото на влечуго, сега те бяха определено между най-острите в света птичи очи.

Върху един огромен склон на около 15 км от езерото, в което се изкъпа, младият кондор забеляза мъртва катерица. Мястото беше подходящо за кацане и излитане и той направи спираловидно спускане. Подскачайки към трупа с разтворени криле, той съскаше срещу въображаеми врагове и застана над находката си, като въртеше глава наляво и надясно. Катерицата беше оскъдна храна за един кондор, далеч под предпочитаните трупове на елените или телетата, но младата птица беше гладна. И както при всички млади животни, стомахът й бе непретенциозен и нетърпелив.

Катерицата не беше прясна и кожата й бе омекнала значително. Кондорът я разтвори без усилие, но преди да започне да се храни, забеляза някакво движение в близките храсти. Два гарвана кълвяха някакви останки и когато излязоха на открито, кондорът изсъска яростно и литна към тях. Видът на голямата черна птица, носеща се срещу тях, бе прекалено много за по-дребните птици и те излетяха без колебание, но изразиха гласно неодобрението си от поведението й.

Когато кондорът се отправи с клатещата си походка към своята плячка, той забеляза и друго движение надолу по склона. Инстинктивно усети опасност и спря да се огледа. Веднага разпозна жълтеникавокафявата фигура на койота и това предизвика у него реакциите, които беше научил от родителите си скоро след като бе започнал да ги придружава при техните набези. Много преди да го застрашава някаква опасност и с подчертана привързаност, той се спусна през откритото място с малки подскоци и протегнати криле. Скоро се понесе във въздуха и започна да кръжи, като протягаше шия надолу, докато койотът се приближаваше до неговата находка. Едва малкият рошав койот започна да души трупа на катерицата и един огромен женски скален орел се появи над хребета. Преди койотът да има време да изръмжи, птицата му нанесе удар. За миг всичко свърши. Закривените нокти на птицата се сключиха около гръбначния му стълб и го прекъснаха. Орелът остана над все още потръпващото тяло на койота и го покриваше с крилете си. Още при появата на златистата птица младият кондор се отдалечи и улови едно изкачващо се въздушно течение. Той бе вече доста далеч, преди койотът да е мъртъв.

През ранните часове на своя пръв самостоятелен ден кондорът се движеше предимно над райони, намиращи се между 300 и 1000 м над морското равнище, в природните зони на Долна и Горна Сонора. Полетът му го носеше над места, покрити с ниска вечнозелена храстовидна растителност с твърди клони и малки листа, над пелинови полета и смесени гори и най-накрая над гъсти иглолистни гори. Различните природни условия предлагаха на живеещите долу животни голямо разнообразие и разнообразните екологични ниши бяха заети от много животински видове. Най-едър от дивите животни бе черноопашатият елен, ако не смятаме малобройните подивели коне и говеда, а най-голямо страхопочитание вдъхваше рядко срещаната пума. Рижи рисове, койоти (понякога кръстосани с диви кучета), вонящи скунксове, опосуми, невестулки, северноамерикански енотовидни котки, язовци, лисици, лалугери, мишки, зайци и още много дребни гризачи попълваха списъка на бозайниците. Най-различни птици и значително количество змии и гущери населяваха всяка една от тези зони. Оцеляването на кондора зависеше до голяма степен от умението му да се храни с всяко едно от тези животни, защото по време на своите скитания той срещаше повечето от тях при най-различни обстоятелства. Малко му бяха естествени врагове, но мнозинството проявяваше открита враждебност, ако някой се доближеше в неподходящо време или по неподходящ начин. Големите му размери, шумът от крилете му плашеха повечето от тях (той скоро се научи кои бяха те), но други не му обръщаха никакво внимание. Именно те имаха решаващо значение за неговото съществуване.

След като изостави своята катерица на койота, който на свой ред даде живота си на скалния орел, кондорът прелетя над две пресичащи се долини, преди да открие друга храна. В долната част на склона на втората долина, почти на дъното, шест кондора се бяха събрали около трупа на млада кошута. Миналата нощ три диви кучета бяха повалили кошутата и след като изядоха единия заден бут, предоставиха тялото на лешоядите.

Шестте кондора бяха накацали върху трупа, съскаха и се заплашваха един друг. На безопасно разстояние от тях осем пуйкови лешояда изчакваха своя ред. Още по-надалече се бяха събрали гарвани и „мърмореха под носа си“, недоволни от реда на хранене, който природата беше установила.

Младият кондор възви и кацна точно между лешоядите, разпръсвайки ги във всички посоки. Когато той се отправи към трупа, клатейки се тежко, те се строиха зад него. Кондорите, които вече бяха при трупа, вдигнаха глави и го изгледаха. Някои изсъскаха тревожно, но продължиха да ядат. Той си проби път между тях, но скоро бе изтласкан от друг младок. Отново си проби път и успя да отскубне парче месо, преди отново да бъде отстранен. Това не беше спокоен обяд, но все пак успя да се нахрани предоволно, преди да бъде прогонен за последен път. Той единствен между тези върху трупа беше роден през тази година и липсата на опит и произтичащата от това липса на авторитет се проявяваха прекалено ясно. Кондорите подобно на почти всички останали животни са готови да проявят враждебност към себеподобните си, когато се отнася до храна.

За да се издигне от земята, младата птица трябваше да направи изключително дълъг пробег, при който си помагаше със силни удари с криле. Кондорът беше преял и както при всички кондори и други лешояди подвижността му при пресищане чувствително намаляваше. Най-накрая успя да се издигне, но трябваше да бие силно с криле, докато улови възходящо течение от другата страна на хребета. Той продължи да планира с неподвижни криле само няколкостотин метра и кацна на изсъхнало дърво с дебели оголени клони. Започна да почиства перата си почти веднага и дълго преди настъпването на нощта бе готов за сън. Събуди се на два пъти, когато два други кондора кацнаха на по-долните клони. Изсъска тихо, почти стеснително, но нито една от възрастните птици не му обърна внимание. Когато сенките в долината се сляха с нощта, младият кондор вече спеше. Той бе оцелял през първия си самостоятелен ден и бе научил много неща. Беше наблюдавал внимателно през седмиците, прекарани на открито с родителите си, и реагираше по подходящ начин на всяко ново положение. Всички признаци показаха, че той ще оцелее. Заложеното в него бе напълно достатъчно. Той щеше да го предаде на следващото поколение.

7.

Младият кондор се събуди наскоро след изгрев слънце, след една малко неспокойна нощ. Той все още не беше сигурен в себе си. Сви рамене, разтърси глава и се огледа. Двете възрастни птици все още спяха на клоните под него и той остана неподвижен няколко минути. Далеч в низината полегналите на запад утринни сенки се смаляваха и яркостта на цветовете както на небето, така и в долината непрекъснато се променяше. Сутрешните звуци, които достигнаха до него, му показваха, че докато последните нощни животни се прибираха в прикритията си, първите дневни обитатели излизаха от своите скривалища. Грамаден, тежко натоварен виржински бухал се придвижи към група дървета. От гърдите му висеше главата на американски дългоопашат пор. Срещата между двата хищника стана през нощта и като предсмъртен акт порът впи зъби в гърдите на бухала. Птицата успя да го достигне със заострените си нокти и да го умъртви, но той остана с вкопчени зъби дори и след смъртта си. В тъмнината бухалът успя да откъсне тялото, но главата остана. Като зловещ медал тя щеше да остане на гърдите му, докато най-сетне се разложи. След време бухалът щеше да пригоди полета си в съответствие с новата тежест.

Движенията под него и прелитането на два ивичести ястреба над него възбудиха младия кондор и той започна да се подготвя за полет. Изпъна се в цял ръст и изви глава, сякаш да се освободи от схващане на шията. Запази равновесие на един крак и изпъна другия, колкото може повече, после повтори упражнението с другия крак и бързо се приготви за полет. Накланяйки се напред и като движеше опашката си нагоре и надолу, той разпери криле. Вятърът идваше от подходяща посока и той скочи, падна надолу няколко метра, като следваше контурите на земята, и след това се издигна. Изкачваше се неотклонно и с по-малко от дванадесет удара на крилете достигна 300 м височина. Кондорът се олюля съвсем леко при височина 500 м, където някакво напречно въздушно течение предизвикваше завихряне, и после се издигна още по-нагоре. Той продължи да се изкачва и след като достигна височина около 1500 м. Беше високо над царството на сенките, осветен от току-що изгрялото слънце на фона на синьото небе. Равномерно и непрекъснато той продължи да се издига и на 2500 м над равнината изравни полета си. Беше хладно, спокойно и неописуемо чисто. Именно чистотата на големите височини може би е най-чужда на живеещите на земята животни. Липсата на предмети и съвършената свежест изглеждат най-странни. Хората чувствуват радостна възбуда от този нов, чист свят, когато се изкачват в планините или се издигат с безмоторник. Може би и кондорът чувствуваше същото, защото младата птица летеше безцелно, свободно, без да се стреми към нещо определено, оставайки много по-високо, отколкото бе необходимо, ако търсеше сутрешна закуска. Може би кондорът също иска да къпе душата си в чистия, свеж въздух на големите височини. Тази обща духовна черта, ако съществува наистина, не се дължи на човешки качества у птицата, а обратното — на нашите стремежи.

Както се носеше с високите въздушни течения, той премина над два други кондора, които пресякоха диагонално неговия път на 1000 м под него. Той ги забеляза, описа широк кръг, за да ги разгледа, но не направи опит да се присъедини към тях или да се приближи. Премеждието със скалния орел бе станало съвсем неотдавна.

След като другите кондори изчезнаха в далечината (при скоростта, с която те летят, това става много бързо), той продължи да кръжи, като стесняваше постепенно обиколките, докато накрая кръгът стана съвсем малък. Тогава бавно и спираловидно започна да се спуска надолу. Когато слезе на 1500 м височина, престана да се спуска, а продължи да се движи успоредно на хребета, който вървеше от север на юг. На няколко километра пред него хребетът свършваше и се спускаше стръмно надолу към плоска равнина, осеяна с каменни отломки, които някога поради станалото преди векове земетресение са били част от продължението на хребета. Спускайки се стремително, той премина отвъд хребета, извиси се над долината покрай отломките, очерта широка дъга, спусна се надолу, и навлезе в устието на каньона при височина 160 м. Младият кондор кацна на земята край малко езеро, което блестеше като сребро под утринните лъчи. Той излетя от мястото за нощуване преди по-малко от час, изкачи се 3000 м нагоре в небето, без да изразходва особени усилия, и се намираше на 64 км от мястото, където слънцето го беше заварило.

Кондорът отпи малко вода и едва бе започнал да си играе с лъскавото камъче, което намери на пясъка, когато една сянка се плъзна над равнината. Той се сви инстинктивно и изсъска. Разтвори наполовина криле и се заоглежда наляво и надясно. Сянката се стрелна отново и изчезна зад купчина грамадни камъни. Кондорът долови приглушеното плющене и свистене от кацането на друг кондор, но не отстъпи от мястото си и зачака. Чуваше, че другата птица се движи зад камъните, струпани на брега на езерото. Внезапно тя се появи на най-високия камък с разперени криле, черна, но ясно очертана на фона на небето. Кондорът позна, че това е млад кондор като него, без бели петна под крилете. Двамата продължаваха взаимно да се проучват — единият долу на пясъка, другият десетина метра по-горе, кацнал на най-високото място върху скалните отломки, и двамата с разтворени криле. Никой не прояви враждебност с движение или звук, тъй като новодошлият също бе роден през тази година, отскоро беше сам и беше също толкова неуверен в себе си. Младият кондор, който се намираше на пясъка до езерото, спусна бавно криле и почти незабавно новодошлият започна да подскача надолу от камък на камък, като се уравновесяваше при всяка гигантска крачка с широко разперени криле. Той скоро се намери при първата птица и предпазливо се приближи. Този, който бе пристигнал първи, не отстъпваше мястото си и чакаше.

Двете птици се докоснаха и след моментно колебание започнаха да се кълват леко помежду си, проявявайки, както можем да предположим, добри чувства. За всяка от тях това бе първата преднамерена среща, откакто се бяха разделили със своите родители. Техните предишни срещи с други кондори бяха случайни при местата за нощуване или около храната, бяха кратки, принудителни и с други намерения. Тази среща нямаше друга цел освен желанието да бъдат с друг от своя вид. Новодошлият имаше незначителен недостатък от психологична гледна точка поради това, че бе дошъл втори при езерото. Това не беше толкова въпрос на териториални претенции, както при другите животни или при кондорите, когато гнездят, но пристигналият първи винаги има леко предимство. Приятелското кълване продължи и новодошлият започна да се успокоява. Слънчевите лъчи падаха полегато в дола, отразяваха се от струпаните отломки пясъчник и парченцата слюда и падаха върху двете млади птици. Те блестяха черни, лъскави, с метални отблясъци и в зависимост от положението им към слънцето изглеждаха почти красиви.

Всичко що се отнася до красотата, разбира се, е относително. Тези два мъжки кондора щяха да срещат по време на странствуванията си десетки други видове птици. Близо до езера и блата те щяха да виждат красиво оцветени с всички възможни оттенъци горски патици, американски патици-фиш и американски звънарки. Ежедневно те ще срещат фазани с шарки около вратовете, екзотични птици, преселени от Китай, пъдпъдъци, яребици от Индия, различни видове гълъби, дърдавци и водни кокошки. Пътищата им се пресичаха с тези на крайбрежни птици, а от горите се появяваха сови. Покрай тях се издигаха и стрелкаха бързолети и колибри, гмуркаха се и тракаха с клюнове земеродни рибарчета и кълвачи. Навсякъде около тях и под тях различните видове показваха оперението си. Но за кондорите всички останали видове бяха пепел и прах, защото те са слепи за това, което ние смятаме за красиво, и виждат само онова, което може да предизвика техния специален инстинкт. Лекото приятелско кълване на двете още полово незрели мъжки птици издаваше желание за близост и контакти с птици от техния вид. Нито една от тях нямаше да се доближи или да клъвне птица, покрита с диаманти и злато; за тях красотата, ако можем да употребим тази дума, имаше по-практическо приложение.

Докато двата млади кондора изразяваха своите взаимни симпатии, като побутваха и кълвяха клонки и камъчета по пясъка, и най-накрая се изкъпаха едновременно близо един до друг в малкото чисто езеро, други същества със свои намерения се движеха около тях. Купчината камъни, върху която новодошлият се бе показал за пръв път, бе нещо повече от случайно струпване на минерални отломки. Тя представляваше едно твърде жизнено животинско общество. В малка кухина живееше семейство дългоопашати гущери. Освен тях в една дълбока дупка живееше тъмнокафява гърмяща змия с черни петна. Малобройна, но жизнена популация от сивочерни тигрови саламандри, украсени с жълти петна, се криеха под растителността, която изпълваше случайните кухини всред скалите. По традиция няколко семейства тъмни горски плъхове също имаха жилища в този безпорядък и всеки техен член непрекъснато се тревожеше от гърмящите змии, койотите, които редовно посещаваха района, и ямайските мишелови, които гнездеха наблизо. Те се оттегляха в малките си паянтови жилища още при първия признак за опасност, въпреки че броят на нападателните им съседи, които само с един удар разрушаваха домовете им, беше голям.

Безспорният местен господар на скалната купчина бе голям светлокафяв женски рис. Тя бе раждала шест пъти всред купчината скални отломки и бе неотделима част от района, добре позната на всички останали обитатели. Движеше се тихо и бързо и винаги успяваше да нахрани малките си благодарение на живия склад между камъните при езерото. През тези години тя бе отнела живота на стотици по-дребни от нея същества, на всички, които бяха по-бавни, по-несигурни.

Докато двата млади кондора бяха заети с взаимната си игра близо до скалите, рисът се спусна по една добре позната близка пътека. Девет калифорнийски пъдпъдъка търсеха семена и насекоми в тревите около скалите, отвъд голям кръгъл камък, така че кондорите не ги виждаха. Един красив мъжки с кичеста корона от пера на главата и черно-бели шарки около очите едва успя да издаде предупредителен вик: „куер-ка-го, куер-ка-го“ и бе отнесен в челюстите на риса. Всичко бе толкова просто, толкова бързо.

Тревогата, предизвикана от втурването на риса, от прекъснатия тревожен сигнал на пъдпъдъка и от внезапното излитане на останалите птици от ятото, бързо се предаде на двата млади кондора. „Тревога! Тревога! Тревога!“ — това бе ясен и неотложен призив. Той се разнесе из цялата местност и всяко живо същество реагира по най-подходящия за неговото оцеляване начин.

Новодошлият реагира дори по-бързо от младия кондор. Веднъж, още съвсем млад и неопитен, той бе кацнал на един труп, когато рис се нахвърли върху намиращите се наблизо птици и отнесе едър гарван, който би трябвало да бъде по-предпазлив и да не се разхожда близо до купчината камъни, без да ги е проверил предварително. Като издаде някакъв звук, пришълецът заподскача с широко разтворени криле и протегната напред глава. Преди изоставеният кондор да разбере какво става, новият му познат вече бе във въздуха и махаше енергично с криле, за да набере височина. Той направи само един кръг, точно навреме, за да види, че приятелят му подскача по земята и изчезна. Младият кондор се откъсна от земята и се озова над купчината камъни, не повече от 30 секунди след като новодошлият бе изчезнал отвъд един по-висок хълм. Младият кондор не последва новия си приятел. Те щяха да се срещнат отново и може би някой ден щяха да си съперничат за вниманието на някоя женска. Твърде възможно е при една толкова малка популация всеки един от оставащите на този свят калифорнийски кондори да познава всички останали птици от своя вид. Според някои хора това е най-съвършената големина за една популация. Природата обаче е на мнение, че този брой е недостатъчен, за да осигури съществуването на вида. Ако рисът бе отвлякъл един млад кондор вместо пъдпъдък, видът щеше да бъде застрашен още повече. Популациите от пъдпъдъци са устроени така, че могат да издържат подобно изтребление. Природата е била твърде предвидлива, когато е създала у риса предпочитание към пъдпъдъците, а не към кондорите. Този факт е от полза за всички, дори и за пъдпъдъците, защото устойчивостта на вида се осигурява от непрекъснатото разреждане. Понякога жертва стават и здрави птици, носещи в себе си нещо важно за бъдещите поколения, но най-често загиват по-малоценните представители. Всичко това е предвидено в добре работещата система на природата.

8.

Времето течеше и животът на кондора постепенно се изменяше. Той се превръщаше във възрастна птица. Връзката му със Земята и Космоса беше толкова здрава и реална, както връзките му с миналото. Въпреки това неговото бъдеще беше несигурно, защото видът едва се крепеше на ръба на изчезването през младите му години. Хора с добра воля и висока морална отговорност изразиха загриженост във връзка с неговото и на хиляди други видове диви животни по света бедствено положение.

Нашият кондор бе добре познат на загрижени хора. Те го наблюдаваха през мощни бинокли, следяха странствуванията му и със задоволство отбелязваха растежа му. Районите, над които летеше бяха обхождани от специално платени пазачи, които имаха за цел да предпазват неговия вид от своеволни действия. Разбира се, кондорът не знаеше нищо за това. Той бе затворен в ограничените рамки на своя птичи мозък и реагираше всеки момент и на всяко явление така, както бе характерно за вида му. За него не съществуваха нито преброяването, нито статистиките за процента на размножаване и унищожаване. Бяха важни само храната и намирането й, вятърът и посоката му, бурите и опасностите, които те криеха. От долната страна на крилете му вече бяха загатнати големите бели триъгълни знаци, които скоро щяха да се появят и да известят способността му за възпроизвеждане. С настъпването на това време всичко, което бе станало преди, щеше да придобие значение.

Дните, през които нямаше събития, бяха малко на брой. Търсенето и борбата за храна бяха изострили способностите му за наблюдение, бяха усъвършенствували умението му да лети на ниско и му бяха придали авторитетен вид, който подхождаше на мъжки кондор, наближаващ зрелост. Вече не го прогонваха от труповете и той не отстъпваше никому освен пред няколкото патриарха в света на кондорите. Подобно на всички представители на своя вид той продължаваше да проявява почтително отношение към някои други видове и винаги щеше да прави това. Скалният орел бе негов господар на земята и в небето. Койотът, пумата и рисът продължаваха да го плашат и нежеланието му да се среща с тях, когато се появяваха, бе важен фактор за оцеляването му.

На първо място между предпочитаните от него храни беше месото от домашни животни и елени. Напредъкът на ветеринарната медицина и умението на хората при отглеждането на домашните животни ограничиха възможностите за намиране на животински трупове в сравнение с времето на неговите предшественици, но и това, което имаше, бе достатъчно. Преследваните заради кожите им дребни месоядни хищници също бяха източник на храна, но техните оголени трупове бяха най-често изхвърляни на места, които не са подходящи за навиците на хранене на кондорите. Въпреки че кондорът понякога се хранеше и с остатъците от койоти или рисове, той не можеше да долови иронията. Подобни интелектуални тънкости бяха извън неговите възможности. Той възприемаше храната като храна и не се интересуваше от източниците или причините, поради които се е превърнала в мърша.

Въпреки че всъщност кондорът не живееше за сметка на живи животни, на практика той е хищна птица, която обаче действува при известни затруднения. Докато бухалите, ястребите, орлите и техните родственици могат да отнасят храната си на високи и самостоятелни места, където се хранят спокойно и безопасно и без да бързат, кондорът е принуден да се храни там, където се намира храната му. Другите грабливи птици имат закривени нокти и здрави крака, с които могат да сграбчват доста големи предмети и да ги отнасят. Стъпалата на кондора са плоски, предназначени от еволюцията само за стоене и ходене. На легендите за кондори, които летят, носейки всичко — от човек до кит, — сграбено в закривените им нокти, все още много хора вярват. В действителност кондорът не може да излети, носейки дори мишка, по простата причина, че не е в състояние да я сграбчи. Когато се храни, той може да придържа трупа надолу, като го притиска с крак, докато го разкъсва с клюна си, обаче дотук спира ползата от краката му. Този прост факт принуждава кондорът да полага много повече усилия, отколкото другите грабливи птици. Нерядко младият кондор оставаше гладен дни наред.

Веднъж, през третата година от живота му, докато летеше ниско над една оскъдно залесена равнина, той забеляза трупа на много стар кон близо до храстите по полегатия склон. Очерта малък кръг и прелетя над трупа за втори път. На двайсетина метра източно от находката имаше изсъхнало дърво и той кацна на върха, за да проучи обстановката. В долината не се забелязваше никакво движение, като се изключат няколко гущера върху камъните, но някакъв джип бе паркиран на стотина метра надолу по склона. Кондорът виждаше често тези прашни машини и хората, които ги управляваха, но още не бе свикнал да ги свързва с опасност. Машината бе неподвижна, плътно долепена до високите храсти покрай плитководната река. Известно време той бе обезпокоен от нея, почисти няколко пера за успокоение и накрая реши, че няма опасност. Скочи от клона и полетя право към трупа.

Кацна леко и продължи да върви към коня. Разпери криле, подскочи веднъж и стъпи на подпухналия корем на животното. Той не обърна внимание, че в центъра на посивялото чело на стария кон имаше дупка от куршум и че кожата му бе нацепена на много места. Той не забеляза и следите от гуми и влачене, които ясно показваха, че мъртвият кон е бил теглен от джипа нагоре по склона. Най-главното, което пропусна обаче, бе грубата, но ефикасна ограда, поставена около трупа, така че да свързва храстите и оголените скали и да образува бариера. Той бе кацнал на площадка, предназначена и построена със специална цел. Щом се нахранеше, той щеше да стане пленник на хората в джипа.

Конското месо бе една от любимите му храни и процепите в кожата на неотдавна убитото животно улесняваха храненето. Той се натъпка до насита бързайки да изпревари съперниците. От опит знаеше, че няма да закъснеят много. За по-малко от 15 минути два други кондора се приближиха и успокоени при вида на хранещата се по-млада птица, кацнаха направо върху трупа, без да проучат предварително обстановката от някой наблюдателен пункт. Трупът бе достатъчно голям, така че нямаше особени кавги. Трите птици се хранеха едновременно и бяха така задълбочени, че не забелязаха първите признаци на движение около паркирания джип. Двама мъже, единият носещ платнен чувал, тръгнаха нагоре по склона.

Когато хората достигнаха наоколо 100 м, една от по-възрастните птици, втората, която кацна на трупа, ги забеляза и даде тревога. Обърна се и се затича несръчно надолу по склона. Преди да може да се издигне, тя се блъсна в оградата и падна пред нея. Птицата лежеше с несвойствено изкривени криле и изглеждаше глуповата и безпомощна. Другата възрастна птица и младият кондор последваха примера й и също се скупчиха до оградата. Приближаването на хората нагоре по хълма хвърли в паника птиците и те бързо се изправиха, изкатериха се тромаво по хълма и пак се спуснаха надолу. Три пъти се блъскаха в оградата, тъй като поради теглото на изядената храна не можеха да излетят за толкова късо разстояние. Те попаднаха в капана заради пълните си стомаси.

Видът на хората, които се прехвърлиха през оградата, още повече ужаси трите птици. Те се хвърлиха срещу оградата, опитаха да си пробият път през гъстите храсти, които не пропускаха дори врабче, и накрая се сблъскаха помежду си. Младият кондор не се бе проявил по-зле от другите. Дори тяхната солидна възраст не ги бе научила как да реагират на това положение.

Всичко, каквото се случи после, бе необяснимо за младата птица. Видя, че двама от хората се приближават към него, притискайки го в единия ъгъл. Когато се втурна да мине покрай, тях, върху главата му се нахлузи платнена торба. Той гъргореше и кряскаше, но скоро прекрати борбата. Хората не му причиниха някаква силна болка, обаче страхът, който усещаше, го нараняваше почти толкова много. Дори ако главата му не бе покрита, той пак нямаше да разбере за какво служат дългите пинцети, които се промушваха между перата му, търсейки паразити, или термометърът, който пъхнаха в ануса му. Той нямаше да почувствува и липсата на няколкото откъснати пера и нараненото му достойнство нямаше да пострада много.

Неговото премеждие скоро приключи. Оставиха го, легнал в прахта, и когато няколко минути по-късно отстраниха торбата от главата му, хората вече се спускаха надолу по хълма. Оградата беше изчезнала, а другите две птици стояха наблизо и примигваха глуповато, ослепени от слънчевата светлина.

Нито една от птиците не би могла да прецени, че прегледът, на който бяха подложени, даваше на науката сведенията, които, съчетани с други мъчително събрани данни, можеха да допринесат за оцеляването на вида им. За тях случилото се бе безкрайно неприятно. Всички диви животни и много от домашните се плашат от най-малкия опит за ограничаване на свободата им. Същността на живота в диво състояние се състои именно в пълната свобода на движение. Ужасът, който настъпва при принудителната неподвижност, е атавистичен. Често пъти в света, устроен въз основа на отношенията хищник — жертва, да бъдеш хванат означава вероятност да бъдеш изяден.

Птиците не се нуждаеха от много време, за да възстановят спокойствието си. Те скоро се спуснаха надолу по склона, издавайки звуци при всеки скок, придружен от удар с крилете. След малко излетяха, удобно разположени на възходящата въздушна възглавница, която се образува под тях, когато се издигнаха над хребета отвъд реката. Те не погледнаха назад.

След като сподели най-неприятния епизод от своя живот с двете възрастни птици, младият кондор остана с тях. Трите птици се извисиха над следващата долина, наредени приблизително една зад друга и се издигнаха на повече от километър и половина височина. Установиха се 35 км на изток върху високопланинска поляна, пресечена от чист поток. Изкъпаха се и дълго пиха от почти замръзналата вода. След като си почистиха перата (двете възрастни птици кълвяха перата си взаимно, но не подканяха по-младата да взема участие), те отново се издигнаха и отлетяха на север. От запад се задаваше буреносен фронт. Птиците се издигнаха на 2300 м, за да избягнат някои особени бурни течения, и докато младият кондор продължи напред, временните му другари извиха на запад.

Там, на 2300 м над планинските върхове, обкръжени от настъпващи от всички страни черни облаци, извън погледа, миризмата и звука на милиардите живи същества, с които делеше своята планета, младият кондор беше отново сам. Долу, на земята, няма самота, която може да се сравни със самотата над масата от буреносни облаци. Младият кондор започна да се спуска направо надолу през облаците, тъй като не се виждаха никакви пролуки. Никой не видя как се спусна, как кацна на изсъхналия дъб в долината и се сгуши, за да се предпази от бурята. Милиони други същества усещаха вятъра и дъжда и слушаха симфонията на тяхната ярост, но никой не мислеше за самотния кондор, за птицата, която бе на път да достигне зрелост, която носеше в себе си съкровища от минали епохи — една петдесета част от генетичния потенциал на своя вид, останал на Земята.

9.

Кондорът се наклони и леко се полюшна, когато се плъзна над хребета и се спусна в каньона Сеспе. Преминаването му на голяма височина над планините Топатопа стана без събития, но неговите сетива, които ние още не сме започнали да разбираме, му говореха, че нещо ще се случи. Той прекрати полета си и кацна върху ръба на плоска оголена скала, която стърчеше подобно на корниз високо горе на стената на каньона. Въпреки че се намираше само на 112 км северозападно от Лос Анжелос, средата около него бе характерна за плейстоцена. Високите скални стени обграждаха долината и я превръщаха в един напълно откъснат далечен свят, а застланото с шубраци дъно на долината бе абсолютно непристъпно за чужди и несвойствени видове. Малка частица от истински примитивния свят продължаваше да съществува, устоявайки на невероятни трудности, и тук кондорът се чувствуваше най-много у дома си.

Навътре в морето се бе разразила буря, остро сблъскване на противоположни ветрове и влажен въздух, и цялата област бе обхваната от вълнението. Атмосферните промени са важен фактор, макар и в различна степен, за всички живи същества, но за кондора, чиято стихия е вятърът, те имат решаващо значение. Тъй като живее на самия край на континента, той е винаги много чувствителен към промените, които могат да бъдат не само обезпокоителни, но и опасни. В някои моменти дори кондорът трябва да напусне небето и тези моменти не бива да го заварят неподготвен, защото има места на земята, на които един кондор не трябва да кацва.

Бурята се насочваше на североизток, когато кондорът усети предстоящата критична промяна и потърси каньона, тъй като времето и опитът го бяха научили, че там ще бъдат в безопасност. Докато се настаняваше на огряваната от слънцето скала, платото над каньона бе обхванато от бурята. Районът на високо налягане обхващаше голямо пространство и се издигаше на много километри над земята. Небето беше чисто, светлината — странно прозрачна и заплашителна, сякаш да предупреди света, че намиращата се на високо сгъстена въздушна маса скоро ще се спусне и разпръсне близо до повърхността на земята.

Много наблюдения доказват, че дори хората усещат засилващото се напрежение, когато атмосферното налягане претърпява значителни промени, въпреки че те не са устроени така, че да зависят от ветровете. Колко по-чувствителен в такъв случай е кондорът! Колко по-зависимо от промените трябва да е това същество, което е предопределено да обитава слой от атмосферата с дебелина 5 км!

Кондорът крачеше напред и назад. Наближаващата буря беше прекъснала храненето му и той бе недоволен. Не беше сит и не чувствуваше задоволство и сигурност. Не бе имал време да потърси вода за къпане и пиене и се чувствуваше нечист. Някои от перата му стърчаха накриво и по краката му имаше напластена съсирена кръв и пясък. Той се движеше рязко, обръщаше се наляво и надясно, сякаш не бе уверен какво иска да прави.

Появиха се два други кондора. Единият премина на малка височина наблизо 10 м под върха на хребета, а другият се спусна почти право надолу и кацна на корниза на не повече от 3 м от кондора. Той се отправи към новодошлия, като съскаше ожесточено. Въпреки че бе по-възрастен, пришълецът излетя и започна да кръжи над каньона, търсейки по-гостоприемно място. Той също бе загрижен от приближаващата промяна и не бе склонен да изразходва енергията си в жалка и безсмислена кавга.

Температурата в основата на долината надхвърляше 43,3°С и повечето едри животни лежаха и очакваха облекчителната прохлада на вечерта. В район от 5 км² елен, черна мечка, единствената пума и няколко риса се свиваха под гъстата растителност и надвисналите скали, криейки се от горещината. Змиите и гущерите също се бяха изпокрили, защото преките слънчеви лъчи можеха да ги убият само за няколко минути. Малкото гущери, които бяха останали на открито, се стрелкаха бързо през откритите пространства в търсене на 22°С, тяхната най-благоприятна температура за живот. Владееше горещина и безмълвие, защото дори по-дребните птици бяха усетили приближаващите ветрове и се бяха скрили на закътани места. Всички птичи песни бяха прекъснати и само някое въпросително цвъртене се дочуваше от този или онзи храст. Светът на каньона Сеспе очакваше нападението, което бе изпитвал и в миналото. Може да се каже дори, че каньонът бе една от причините за бурята, защото определяше до голяма степен релефа на земята, поради което влияеше на времето, въпреки че сам страдаше от това.

Първият признак бе една изолирана прашна вихрушка, която направи пирует върху скалата и издигна спираловидно нагоре сухи листа и песъчинки. Малките частици се завъртяха, разпръснаха се и изчезнаха. Но наблизо се вдигна втора вихрушка, после друга. Скоро от всички страни се носеше тихо шумолене, което се дължеше на издуханите от вятъра дребни частици, които се плъзгаха над ръбовете на каньона, стичаха се надолу по горещите каменни стени и се изливаха в пещта. Те идваха все по-бързо, във все по-голямо количество, като че ли платото се беше разпукало и съдържанието му се изсипваше през пукнатините. Вихрушките изчезнаха, когато поривите на вятъра достигнаха 50 км в час. После постоянната скорост на вятъра достигна тази граница и скоростта на поривите се увеличи на 80, а след това и на 112 км в час. Растителността, която се крепеше несигурно върху назъбените скали и стени, се огъна, разхлаби и откъсна и започна да пада надолу в каньона, разпръсквайки пясъка и скалните отломки от корените си. Храстите, растящи в каньона, размахваха неистово клоните си. Животните се свиваха още по-ниско там, където бяха легнали, затваряха очи, за да се предпазят от песъчинките, които жилеха като оси, и прибираха по-плътно краката си. Паяжините изчезнаха, гнездата на по-малките птици се понесоха във въздуха, като разливаха жълтък по скалите. Вятърът имаше зъби и апетит. Един закъснял да намери убежище гущер бе подет от вятъра и се задуши, когато бе запратен надолу в каньона подобно на снаряд. Той не успя да напълни дробовете си с въздух срещу натиска на засилващите се въздушни маси и последният дъх, който бе поел, преди да бъде пометен, се изчерпа бързо.

Кондорът, който бе останал на самия връх, се притисна в един процеп, където едва се побираше. Той напъха първо главата си и затвори очи, за да се предпази от хапещите песъчинки. Въздушни струи, придружаващи гигантския поток, който ревеше покрай несигурното му убежище, се завъртяха около него и пъхаха едрозърнести песъчинки под перата му, въпреки че бяха притиснати плътно до тялото му. Той изхлопа от яд и повърна недовършения си обяд върху скалата, до която бе притиснат.

Минаха два часа, преди да отмине високото налягане. Накрая няколко вихрушки се посъживиха отново, сякаш само да дадат заключителния акорд на бурята.

Броят на дребните същества, които загинаха, не можеше да бъде установен, тъй като не се води статистика на паяците, мушиците и червеите. Те умират непредизвестени така, както се раждат и живеят. Природата не се интересува от това, кой ще ги оплаква.

Кондорът излезе гърбом от пролуката и се разтърси силно. Той бе променил цвета си поради праха, който го покриваше, и пясъка, който бе наблъскан под перата му. Отърси се отново и се огледа. Тук липсваше някой храст, там малко свличане бе преобразило вида на скалите, но местността не бе особено променена. Както винаги, ветровете бяха дошли и заминали, без да постигнат нещо въпреки яростта си — едно на пръв поглед безсмислено изразходване на енергия. Най-важното беше, че те не успяха да отнемат живота на кондор. Кондорите, които не бяха приспособени да долавят първите предупреждения, бяха загинали още в онези далечни времена и долини. Само тези кондори, които бяха в състояние да разпознаят и да реагират своевременно на неблагоприятните атмосферни явления, бяха оцелели и осигуряваха на сегашния вид своите усъвършенствувани наследствени способности.

Природните явления, които се извършват в един прастар свят, рядко оставят много трайни следи. Тази буря също не можа да промени света. Съществата, които бяха загинали, обогатиха почвата със своите химикали. Това нямаше никакво значение, защото още преди милиарди години природата знаеше, че ще има ветрове, и бе определила възпроизводството на своите видове така, че да издържат на допустимите при това положение загуби.

Вятърът утихна напълно, малко преди здрачът да се спусне над долината, и кондорът не направи опит да потърси още веднъж храна през този ден. Все пак успя да открие малко езеро в дъното на долината и се изкъпа и утоли жаждата си. Няколко други кондора се разхождаха около водата, съскаха и се дразнеха един друг. Те бяха възбудени от бурята и проявите на враждебност им даваха възможност да изразходват част от натрупаната нервна енергия. Когато кондорът не може да сплаши някой друг от собствения си вид, той излива гнева си върху други предмети. Каньонът бе осеян с прашец, семена, листа, трупове на насекоми и други дреболии, донесени от вятъра от повече от 240 км. Паяците, които бяха оцелели от въздушния валяк, вече бяха започнали да привеждат в ред жилищата си. Някои плетяха нови паяжини, а други продължаваха да се носят на 600 м височина, чакайки да попаднат в затишие, което ще им позволи да се завърнат на земята.

Кондорът отговаряше със съскане на онези, които съскаха срещу него, и накрая се оттегли от водата, без да се стигне до сериозен инцидент. Намери оголен, изсъхнал дъб, който бе удържал на ветровете, въпреки че ъгълът, под който бе наклонен над каньона, далеч не бе окуражителен. Той се настани веднага, защото нощта бързо се спускаше, а бе намерил място за нощуване по-късно от обикновено.

Въпреки че кондорът води изключително дневен живот, много от важните за него неща се случват през нощта. Големите хищници излизаха нощем, избиваха и изоставяха след себе си трупове, от които кондорът по-късно щеше да се храни. Именно през нощта по автомобилните магистрали много животни получаваха тежки наранявания или биваха осакатени. Всяка следваща сутрин бе нещо повече от започване на нов ден, това бе истинско търсене на съкровища.

Докато кондорът спеше след отминаването на ветровете, нощните хищници излязоха на лов. Напрежението, което се бе натрупало и у тях, понамаля и те трябваше да задоволят глада. Женската пума, която бе дошла в долината преди няколко седмици, беше гладна, защото две поредни нощи не бе уловила нищо. Предишният й район на север бе изчерпан и тя се отправи на юг, носейки със себе си старите си навици. В по-диви времена и места тя би ловувала непрекъснато, ако наистина бе гладна, но в предишния си район тя се бе приспособила изцяло към нощен живот: той се намираше прекалено близо до обработваемите земи и много често синовете на собствениците на ранчото минаваха през нейния район с пушки. Два пъти бе наблюдавала от своето скривалище как застрелват койоти и веднъж видя как стар рис бе свален от дървото, издавайки жални писъци, тъй като бе улучен от цял заряд едри сачми. Минаха няколко години, преди да си позволи удоволствието да ловува денем.

Трудно би могло да се каже дали поради особено острия глад, или защото напрежението, дошло и отминало с ветровете, бе променило нейното поведение, но през тази нощ 50-килограмовата пума се спусна към обработваемите земи. Тя не бе правила това от 7 години. Докато проучваше нощната тъмнина, тя стоеше на ръба на купчина камъни, откъдето сигурно и бързо можеше да се оттегли. Пасището достигаше почти до мястото, където се намираше, и земята миришеше силно на говеда. Тя се поколеба няколко минути, с което издаде своята несигурност и страха си от всичко, свързано с човека. После, след като луната се скри зад облак и пасището попадна под черната сянка, тя се отправи на север, движейки се по края. Наблизо нямаше крави или волове, обаче на 50 м навътре от телената ограда, която започваше там, където свършваха струпаните камъни, лежеше кобила, която дишаше равномерно и дълбоко, а близо до нея спеше малко жребче. Крачката на малкото се движеха от време на време, докато вървеше на сън.

Кобилата, въпреки че бе опитен ветеран на живот всред откритите равнини, този път прояви безгрижие и откри опасността едва след като пумата я забеляза, провери посоката на вятъра и започна да дебне. Пръхтейки и цвилейки, кобилата се изправи на крака, обаче в този момент една близка сянка се превърна в скачаща котка и жребчето бе покосено, преди да може да се изправи на четирите си крака. Пумата не се откъсваше от задната страна на шията на жребчето, дърпаше и късаше, докато кобилата се съвземе. Скоро съпротивата на жребчето престана, обаче кобилата нападна, като пръхтеше буйно и мяташе предните си крака. След като се увери, че жребчето е мъртво, пумата разхлаби подобната на менгеме хватка и започна да обикаля в кръг около кобилата, която пръхтеше, хриптеше и търсеше подходящо място да нанесе удар с острите ръбове на копитата си. Отново и отново те се забиваха в мекия глинест льос, тъй като пумата маневрираше, появяваше се и изчезваше. Подобно на привидение тя се показваше, принуждаваше кобилата да нападне и изчезваше в сенките. Кобилата продължи да удря с копита, докато започна да го прави рефлекторно, почти като че ли се намираше в транс. Тя вече бе престанала да разбира какво прави и защо. Именно тогава пумата я нападна. Тя се хвърли срещу кобилата с цялата си тежест, но сблъскването с лудо танцуващото животно я отпрати настрани. Кобилата получи дълбока рана от рамото до бедрото. Докато се опитваше да се съвземе, пумата удвои нападенията си. Главата на кобилата се люшна напред, когато кучешките зъби на пумата намериха гръбнака й и смазаха петия прешлен на гръбначния стълб. Кобилата можа само да изхрипти веднъж и пумата повали люлеещата се глава на земята. Тя подуши кобилата и отиде при жребчето. Опипа го с лапи, преобърна го наполовина и го заобиколи, за да отвори корема му. Започна да се храни, преди да са изтекли 20 минути, откакто се появи за пръв път в края на пасището.

Кондорът не чу и не видя нищо. Едва късно на следващата сутрин, летейки над пасището на височина 150 м със скорост 80 км в час, забеляза труповете на кобилата и жребчето, които лежаха на 10 м един от друг, и веднага набра височина. Когато се издигна на 300 м, той обиколи района четири пъти и след това се спусна към една висока скала в края на купчината, откъдето пумата беше нападнала. Кондорът продължи още няколко минути да разучава полето от високата си наблюдателница, докато реши, че е безопасно да слезе на земята. Койоти не се виждаха.

Двата пуйкови лешояда и дузината гарвани, които вече бяха заети с труповете, не представляваха нито заплаха, нито бяха съперници. При неговото идване те щяха да се разпръснат.

Той се отблъсна от скалата, спусна се успоредно на склона на хълма и кацна на няколко метра от труповете. С разперени криле и клатейки се като гъска, той се придвижи напред. Лешоядите изсъскаха и се отдръпнаха, гарваните се издигнаха и закръжиха отгоре. Когато кондорът се настани върху кобилата и започна да се храни, останалите птици се събраха около тялото на жребчето. За всички имаше предостатъчно храна.

Лешоядите и гарваните не бяха първите, които откриха жертвите на пумата. Още в 8 часа сутринта на водопоя забелязаха тяхното отсъствие и веднага един ездач прекоси полето нашир и надлъж, докато ги намери.

Той се изправи на стремената и се вкамени, виждайки извършеното в пасището клане, подсвирна тихо, когато забеляза следите от пумата, и се отправи към фермата в пълен галоп.

По-късно двама ездачи пристигнаха при труповете. Единият от тях, по-нисък и по-възрастен, носеше шише с надпис „1080“ — простото шифровано обозначение на натриев флуорацетат. Разработена през Втората световна война, тази силна отрова сега се използува в цял свят и въпреки че действува по-бавно от получилия отдавна признание стрихнин, тя не е по-безопасна за повечето от земните същества. Хората напоиха и двата трупа с тази течност без вкус и без миризма и се отправиха към ранчото, като тайно се молеха пумата да се върне отново и да се храни с труповете след падането на нощта.

Кондорът погълна няколко големи парчета месо, които откъсна от трупа на кобилата, преди койотът да се появи при първия кол на оградата източно от купчината камъни. При неговата поява недоялата птица започна да тича и да подскача през равното пасище. Накрая удобно въздушно течение се плъзна под кондора и му помогна да се отдели от земята. Той направи два кръга, издигна се на около 100 м височина и изчезна зад хребета.

Койотът, чието появяване накара кондорът да изостави кобилата, нямаше да доживее до следващия ден. Лешоядите, които се бяха наяли до насита преди идването на кондора, въпреки че бяха много по-издръжливи на отровата, отколкото членовете на кучешкото семейство, също щяха да умрат в резултат на пируването. Дори гарваните щяха да бъдат мъртви преди полунощ. Кондорът, който е забележително устойчив на повечето отрови, използувани от човека в борбата срещу хищниците, има ограничена поносимост спрямо „1080“. Ако младата птица бе погълнала толкова месо, колкото можеше, вероятно и тя щеше да загине. По някаква случайност койотът спаси живота й.

Скоро след като кацна на подходящо място, към средата на следобеда кондорът започна да чувствува въздействието на отровата. Той повърна храната си и се отпусна на клона, усещайки, без да разбира, борбата, която тялото му водеше, за да преодолее смъртоносното действие на натриевото съединение. Това бе вътрешна борба, борба на химикали и въпреки че през цялата нощ той страдаше много, оцеля. На следващата сутрин успя да пресече каньона и стигна до тесен корниз, където остана под прикритието на скален навес цели два дни и две нощи. Омаломощен и болен през цялото време, той бе близо до смъртта. Но въпреки това кондорът остана жив, преживял още едно изпитание в света на хората. Неговото премеждие бе коварно и в друго отношение. Той не можеше да научи нищо от него. Той трябваше да се храни ежедневно от трупове през целия си живот и никога нямаше да се научи да различава опасното месо от безопасното. Способността му да оцелее от отмъстителната отрова, поставяна от човека, се свеждаше само до способността да разчита на щастието си — нищо повече.

10.

Беше късно сутринта и мишеловите, един скален орел, няколко по-малки сокола и половин дузина лешояди дойдоха и си отидоха. Някои бяха възнаградени с плячка, други все още продължаваха да преследват жертвите си в нарастващата горещина на обедното слънце. Кондорът стоеше навъсен на една скала, наблюдаваше и изчакваше. Той бе преодолял въздействието на отровата без трайни увреждания и бавно се възвръщаше към обичайния си начин на живот. Често седеше часове наред върху скалните корнизи, вместо да се носи във въздуха, както обикновено. Временното му нежелание да лети отминаваше и всеки ден се издигаше все по-високо и по-далеч от мястото на нощуване.

Въздушно течение мина покрай неговата скала, той се стегна и после се отблъсна. Изгуби малко височина, но после улови благоприятен въздушен поток и премина над стената на каньона. На височина 1200 м той престана да се издига и се насочи на север. На 16 км от скалната издатина той се спусна отново и продължи да лети на височина 160 м. Започна да разучава подробно насечената местност под него. Беше време да се нахрани.

Растителността в целия район бе суха, тъй като от няколко месеца не бе валяло. Облаците, идващи от морето, бяха минали, без да се разтоварят, и земята бе напукана и жадна, готова да пламне при първата искра. Езерата и ручеите, сгушени във високите долини, пресъхваха и последователни неправилни ивици показваха спадането на водното ниво с всеки изминат ден.

Кондорът премина над платото със скорост 80 км в час. Забеляза на земята близо до един храст някакво тяло, което го заинтригува. Предишната нощ там бе умрял един калифорнийски заек, станал жертва на зла участ. Той бе подскочил до храстите на около 400 м оттук, където още с падането на здрача се бе скрила млада гърмяща змия. Тя бе малко по-дълга от 60 см и го ухапа почти рефлекторно. Заекът се олюля, покосен от отровата. В тялото му настъпваха смъртоносни промени. Змията започна да се движи по криволичещия път на умиращото животно, въпреки че бе много малка, за да погълне жертвата, която си бе избрала. Преди да може да открие заека, един виржински бухал се спусна и след кратка борба сложи край на живота на змията, като смачка главата й с мощния си клюн, предназначен точно за тази цел. Заекът умря незабелязан до храста, като задните му крачка продължиха да ритат конвулсивно, дори след като стъкленият блясък на смъртта бе замръзнал в очите му.

Кондорът намали площта на крилете си, за да изгуби височина. Премина ниско над заека и възви нагоре, за да кацне на същото дърво, където се бе крил бухалът, преди да убие змията. Огледа мястото няколко минути, за да се увери, че приближаването до плячката не крие опасности, плъзна се по лекия ветрец и сви надолу към равното пространство до храста. Изви крилете си, използувайки ги като спирачки, и разтвори опашка. Краката му поеха удара при кацането и той се отправи към заека, като спускаше бавно криле. Кондорът притисна своя трофей с крак и отвори с клюна си слабия мускулест корем. Храната бе приемлива, макар и не така привлекателна, както ако беше някое копитно животно.

Той едва бе стигнал до средата на яденето, когато някакъв неравномерен шум, идващ от север, го обезпокои. Съскайки, кондорът изостави трупа, за да бъде готов да отлети моментално. Едномоторният самолет бе само на 300 м над платото и бързо губеше височина. Пилотът в кабината, който за пръв път се сблъскваше с истински инцидент, бе на ръба на паниката. Моторът губеше мощност и оставаха само секунди или в най-добрия случай минути, преди да спре изцяло. Пилотът отчаяно търсеше място, на което да приземи повредения самолет, обаче не виждаше никъде подходяща равнина. Десетгодишното момиченце, което седеше до него, бе замръзнало от ужас и говореше несвързано за това, че ще бъде добро и винаги ще слуша родителите си. Но сега нямаше кой да го чуе.

Неопитният пилот не бе проучил достатъчно добре картите си. Ако бе преминал западния хребет, ограждащ долината, над която неизправният самолет се бе озовал, той щеше да достигне ливада и можеше да се спаси. Поради своето невежество той се беше отправил над източния хребет, зад който се простираха безкрайни километри силно насечен терен. Пилотът дръпна лоста, колкото му държаха силите, обаче самолетът нямаше височина. Една заострена скала на хребета откъсна неподвижния колесник на самолета и пилотът почувствува, че се насочва право с носа в дефилето. Лявото крило се удари в една топола, самолетът се заби с предната си част в отсрещния хълм. Момиченцето изпищя веднъж, когато седалката се откъсна и го запрати напред през стъклото. След малко право нагоре всред безветрената клисура се издигна черен пушек. Горивото започна да се просмуква в земята и после малък сребрист пламък си проби път. Чу се приглушена експлозия и нагоре се издигна оранжева топка от пламъци, по краищата с черен сажден пушек. Пилотът, приклещен от удара под контролното табло, и малкото момиченце с тяло, полуизвадено от кабината и гротескно простряно над капака на мотора, бяха овъглени само за две минути.

Бензиновият пожар се разпространи бързо. Експлозията разпрати горящи отломки във всички посоки и в район от 2 км започнаха да горят 30 малки огньове. За половин час цялата долина бе обхваната от пламъци. В северния и южния край разпростиращите се пламъци попаднаха на растителност, която бе суха като прахан, и в следващите два часа пламнаха още четири съседни долини. Горещината от пламъците предизвика своя собствена система от ветрове, така че пламъците се раздухваха от енергията, която самите те освобождаваха.

Реактивен самолет на Военноморските сили, летящ по посока на Сан Франциско, бе първият свидетел на бедствието и пилотът изпрати радиограма, за да съобщи за пожара. След спешен телефонен разговор с отдела за борба с пожарите при Горската служба един хеликоптер веднага излетя, за да определи точно мястото, посочено от пилота. Кръжейки над района, пилотът и наблюдателят не успяха да забележат останките от самолета поради гъстия пушек. Предположиха, че пожарът е бил предизвикан от светкавица или поне така се казваше в предварителния доклад. Минути след съобщението за застрашителните размери на пожара към хеликоптера се присъединиха два други наблюдателни самолета. В южната част бяха изпратени снабдени с парашути пожарникари, а за северната се подготвяха самолети, носещи резервоари с пяна. Цялата налична техника се мобилизираше за борба с една от прастарите сили на Земята. Но нанесените вече щети бяха големи.

Пронизителният зловещ звук от удара на колесаря в острия като нож хребет пропъди кондора, който отчаяно заудря с криле, за да пресече платото. В момента, в който самолетът се разби отвъд хребета, кондорът вече летеше. Той бе на стотина метра височина, когато стана експлозията. Извиси се извън долината, която сега бе вече погълната от пламъците. После, съвсем необяснимо, той се върна обратно. Вероятно любопитството му, характерната черта, която кондорът сякаш никога не може да контролира изцяло, изискваше още един последен поглед над района. Нещо необикновено се беше случило в неговия район и той трябваше да знае какво бе то. Не след дълго се озова при издигащите се вълни от нагорещен въздух. Миризмата на петролния пушек беше остра и непозната. Той възви през облак от дим и се издигна остро нагоре. Достигна 2000 м височина и се отправи на юг със скорост 96 км в час.

През същия следобед вятърът се усили и когато парашутистите стигнаха над района, пламъците се разпростираха бързо и в няколко други каньона. Гъстите храсти, покриващи дъната на клисурите, бяха идеален фураж за гладните пламъци и те щяха да се превърнат в безумно бушуващ пожар, който не подлежеше на ограничаване. Парашутистите се хвърлиха всред черния пушек и минута след рискования скок вече бяха са заловили за работа — разчистваха пътеки в храстите с цол да ограничат пламъците във вече горящите райони. Пламъците бяха подгонили хиляди малки животни и хората, които се бореха с огъня, бяха под непрекъсната заплаха от гърмящи змии, които, разгневени от нарушаването на спокойствието им, бяха побеснели от засилващата се горещина зад тях. Те се плъзгаха напред, падаха от скалите и се промушваха точно през храстите, които хората се опитваха да прережат. Един от тях бе ухапан по бедрото, когато преминаваше близо до скалиста издатина, и един от хеликоптерите направи рисковано спускане, за да го вземе. Седем противопожарни самолета летяха непрекъснато над обхванатите от пламъци долини и хвърляха стотици хиляди галони боратова пяна над унищожителния огън. Самолетите непрекъснато се връщаха в базата, за да ги зареждат.

Вятърът утихна към полунощ, но когато дългите тъмни сенки се спуснаха над земята, 80 км² тлееха с ярко оранжевочервен цвят. Пожарът все още не бе обуздан, но хората, подкрепяни от нови попълнения, продължиха борбата до сутринта, когато вятърът отново се усили. Припламващи останки, разнесени от вятъра, преминаха през оголените пътеки и на няколко места избухнаха нови пожари. Хората, които работиха през нощта, се оттеглиха, когато пристигнаха нови подкрепления по въздуха и на земята. Десетки хиляди галони борат се прибавиха към употребеното вече количество и постепенно напредването на пламъците бе спряно. Слънцето имаше неясен оранжев цвят, сякаш бе зацапано от дима и летящите сажди. Парливата миризма се носеше над повече от 520 км² и дори нюйоркските вестници писаха, че резерватът на кондорите е в опасност. Телефоните между Ню Йорк и Вашингтон звъняха, звъняха и тези в пожарните служби във Филмор. Двама биолози тръгнаха от Лос Анжелос с кола със задача да докладват по радиовръзката, веднага щом успеят да навлязат в района.

Тази катастрофа отне три човешки живота: на пилота и малката му придружителка и на един служител от пожарната служба, чийто парашут не можа да се отвори. Унищожени бяха десетки хиляди животни и една дузина черноопашати елени. Кондорите, с изключение на един, оцеляха, понеже можаха да избягнат пожара, като се издигнаха на голяма височина, и защото хората, които се бореха с пламъците, успяха да ги обуздаят, преди да са достигнали местата за гнездене. Един хеликоптер, който разузнаваше докъде се простира опасността от пожара, премина покрай оголен хребет, на който се намираше гнездо на кондори. Двамата родители, които хранеха малкото, бяха подплашени от силния шум. Те се измъкнаха от гнездото, излязоха на скалата и обзети от ужасно объркване, паднаха от нея. Подхванати от вятъра, те отлетяха и никога повече не се завърнаха. Няколко дни по-късно малкото умря от глад. Вместо осем кондора през тази година към цялата популация от 43 кондора в света се прибавиха седем. За нещастие осем кондора щяха да загинат поради различни причини и видът направи още една крачка към пълното изчезване.

11.

Видът на кондора се променяше почти всеки ден и щеше да продължи да се променя, докато стане най-малко на пет години и придобие всички външни белези на възрастна птица. Тези промени обаче бяха бавни и трудно забележими. Кондорите си сменят перушината неравномерно и затова никога не могат да се появят, предизвиквайки фурор с току-що пригладено ново оперение. Кондорът линее близо две години и с изключение на декември, когато всички птици изглеждат недокоснати, кондорът има доста раздърпан вид.

Когато стана на три и половина години, младият кондор навлезе в периода преди пълната полова зрелост. Въпреки че не можеше да се смята за непълнолетен, той все още имаше някои съвсем детински черти. На главата му имаше няколко сиви пера, а шията му бе все още сива, с изключение на тясна ивица от розова кожа, която бе почти прикрита под подвижна яка от пера. През следващите месеци този розов кръг щеше да се разширява нагоре, докато стигне до главата. По същото време главата му щеше да стане ярко оранжева.

Цветът на очите му вече не можеше да се определи. Първоначално те бяха кафяви, а някой ден щяха да станат червени. Сега, когато кондорът беше на три и половина години, цветът на очите му се менеше в зависимост от светлината.

В тази възраст младият кондор почти бе достигнал ръста на родителите си. Той тежеше около 10 кг и разтворените му криле надхвърляха 3 м. Размерите му бяха точно по нормите.

Само една особеност във външния му вид продължаваше да представлява опасност за него. Под крилете му все още липсваха ярко белите триъгълни фигури, характерни за възрастните птици. Перата под крилете му не се различаваха от останалите и той лесно можеше да бъде взет за пуйков лешояд, въпреки че бе по-едър, или за скален орел, въпреки че нямаше бели пера от долната страна на опашката, но която бе със същата ветрилообразна форма.

Не е възможно да се пресметне броят на обръщенията, отправени към жителите на южната половина от Калифорния, в които се апелира да избягват да причиняват вреда на големи планиращи птици с тъмен цвят на перата. Всички въздушни партньори на кондора също заслужават защита, въпреки че никой друг не се намира в такава голяма опасност от пълно изчезване като него. Рядко срещаните морски орли, случайно оцелелите скални орли, пуйковите лешояди, независимо че са многобройни, по-дребните Куперови ястреби, по-светлите от тях ивичести ястреби и ястреби-кокошкари, твърде различните ямайски мишелови, обикновени американски Суейсънови и блатни ястреби и полски блатари трябва да имат възможност да изживеят добре уравновесения си живот без сътресения. Нещата обаче не стоят така. Пушките се насочват към тях при всеки повод и единствената възможност за защита на кондора е да развие ясно очертани бели маркировки под крилете и да намали вероятността за допускането на грешки. Разбира се, има и известен брой хора, които биха застреляли кондор, ясно разбирайки какво представлява тази птица, но те са сравнително малко. И все пак десетките хиляди листовки, безкрайните статии във вестници и списания, лекциите, беседите и обещанията, дадени и приети на срещи на младежки и ловни организации, все още не са достатъчни. Трудно би могло да се допусне, че в малкия район, в който кондорите все още съществуват, има някой, който не е запознат с фактите, и все пак това се случи.

В течение на почти две седмици младият кондор денем се връщаше над опожарения район. Няколко от елените, два диви коня и множество малки животни, които бяха загинали в пламъците, се намираха в райони, подходящи за кондора. Почти половината от оставащите в света калифорнийски кондори и още някои други мършоядни птици последваха примера му. В резултат на това броят на големите птици, които се струпаха над опожарения район, стана много по-голям, отколкото в който и да било район на щата. През цялото време, докато слънцето беше на небето, големите крилати животни продължаваха да пристигат и да отлитат над обгорелите хребети. Те кацаха в облаците прах всред това подобие на лунен пейзаж. Понякога върху трупа на някой елен се хранеха едновременно по 6–7 кондора, а недалеч други изчакваха реда си. Дори когато животът започна да се възвръща в района на бедствието, кондорите и другите санитари продължаваха трескаво да почистват и последните следи от онези, които бяха живели преди и бяха загинали в пламъците.

Горският пожар предизвика голям интерес, особено когато се установи, че е бил причинен от самолетна катастрофа. Веднага след потушаването на пожара и обявяването на района за безопасен върволици коли се извиха като змии по малкото пътища, за да докарат любителите на ужаси и обичайните зяпачи. Частни самолети обикаляха района на опасно ниска височина, тъй като любителите пилоти водеха своите гости за уикенда да хвърлят поглед на опожарения район, като главната атракция се състоеше в ниско преминаване над разбития самолет, който бе станал причина за всичко това. Разбира се, от него почти нищо не се различаваше, но все пак още личаха обгорени парчета стомана, превърнали се в принудителен гроб на двама млади. Много от онези, които се намираха в леките самолети и гледаха отгоре жалките останки, получаваха определено чувство за превъзходство. Като ирония на съдбата моторът на един от самолетите се повреди и едва успя да кацне на една ливада на 36 км, а два други леки самолета едва не се сблъскаха над мястото на злополуката.

В един от пристигналите автомобили се намираха четирима млади мъже, двама от които още нямаха 19 години, а другите неотдавна бяха навършили 20. Нито един от тях не бе ходил на лов за едър хищник, нито един не бе убивал трофейно животно. Никой от тях не знаеше как да проследява, да дебне дивеч или дори какви грижи да полага за оръжието си. Те никога не бяха пълнили повторно патрони, нямаха понятие от балистика, не бяха наемали водач. И четиримата бяха посредствени стрелци. И въпреки това и четиримата се смятаха за ловци, дори за спортисти, ако искате. Те обаче не притежаваха нито умението на ловците, нито традициите или чувството за отговорност на спортистите. Те бяха бандити, тръгнали на лов, убийци, които пиеха кашони с бира на полето, никога не измерваха убитото животно или не съобщаваха за някоя находка на заинтересованите органи. Ако убиеха маркирана с пръстен патица, пръстенът се изхвърляше заедно с вътрешностите й. Те видяха необикновено големия брой птици, които планираха над тях, когато се спускаха по един второстепенен извиващ се път, и се възхищаваха от обгорения и помръкнал свят около тях. И както си обещаха, два дни по-късно те се върнаха пак с пушки и бира в ръка.

Кондорът се появи над хребета зад четиримата младежи и когато ги видя, направи завой и се отправи спираловидно нагоре. Те бяха с гръб към него и не го видяха. Като се въртеше в тесни кръгове и се носеше с почти неподвижни криле, кондорът можеше да ги наблюдава няколко минути, без самият той да бъде забелязан. Най-накрая, изтощени от 6-километровия преход през пресечен терен при температура 39°С, четиримата убийци се настаниха на една плоска скала и отвориха хладилната чанта, която двамата от тях с комични усилия бяха носили по време на изкачването. Отвориха кутиите и бирата започна да се пени, придружавана от доволни възклицания.

Най-възрастният младеж гордо се перчеше с няколко кехлибаренокафяви пера с фини ивици, които преди по-малко от час бяха част от летателния апарат на красивия ястреб, който летеше над каньона и викаше „криииииир“ на света под него. Перата, които висяха от колана на „спортиста“, бяха изгубили свежестта си и изглеждаха нелепо, защото вече нямаха предназначение. Те бяха единственото нещо от ястреба, което бе използувано. Износена обувка с гумена подметка притисна трупа към сухата земя и една безчувствена ръка грубо откъсна перата. Това бе обида към живота, проклятие в конкретна форма, светотатство и разсипничество, но тези, които го практикуваха, го наричаха „ловуване“.

Кондорът се намираше над друга долина на около 20 км, когато ястребът изгуби живота си, и не подозираше опасността. Той улови изкачващо се течение и се издигна на 700 м, обаче кръговете, които описваше, го издадоха, защото попадна в периферното зрение на хората. Те го видяха, пуснаха кутиите с бира и го загледаха с втренчения поглед на влечугите. Още едно живо същество и при това голямо.

Въпреки че бяха зашеметени от бирата и от чувството, че могат да убиват, те не можеха да откъснат погледа си около минута, защото полетът на младия кондор на фона на чистото, абсолютно безоблачно небе беше наистина великолепен. Без да движи крилете си, той се спускаше и падаше, издигаше се и планираше, правеше осморки, променяше посоката нагоре и надолу и всичко това извършваше с незабележими свивания на раменете и недоловими промени в маховите и опашните пера. Любопитството на младата птица на няколко пъти я доведе на опасно близко разстояние. Тя се приближаваше и отдалечаваше бързо, така че не можеше да бъде уцелена.

За да бъдем справедливи, трябва да признаем, че четиримата „ловци“ не знаеха, че това бе подрастващ калифорнийски кондор. За тях бе просто още един мишелов, въпреки че не сме сигурни дали те биха постъпили другояче, ако неговото научно име бе татуирано върху ръцете им. Те бяха излезли да се забавляват и забавлението за тях се състоеше в повече трупове. Колкото по-голям бе трупът, толкова по-мъжествени и в правото си се чувствуваха те. В края на краищата това бе един ритуал и нищо повече. В рамките на тяхната култура действията им не бяха осмислени с религиозно или политическо съдържание. Те не се различаваха от младеж от племето масаи, който се изправя срещу лъв, въоръжен само с копие и щит от кожа на зебра, като се държи сметка за това, че кондорът не бе толкова страшен.

На няколко пъти кондорът бе готов да се остави на вятъра да го отнесе, тъй като беше сит и изкъпан и нямаше какво друго да прави, освен да наблюдава необикновените явления в своя район. Слънцето се отразяваше от лъскавите дъна на бирените кутии, проблясваше и трептеше и те представляваха обект, заради който си струваше да се прояви любопитство. И така кондорът отново направи кръг, с който се извиси над долината, без да обръща внимание на черната права пръчка, която бе насочена към небето и проследяваше движението му. Кръстосаните тънки като косъм линийки на увеличаващия четири пъти оптичен мерник се преместиха от опашката към корема му, после към гърдите и главата. Когато упоеният от бирата и все така храбър ловец реши, че сливащите се линии означават точно подходящия момент, черната пръчка проговори и кондорът трепна в полета си. Сътресението от удара премина по цялата дължина на тялото му и за момент птицата, която носеше в кръвта си историята на своята планета, беше застрашена от падане. Куршумът премина месестата част на корема му и по някакво чудо не засегна жизнено важните органи. Няколко сантиметра вляво и куршумът щеше да прониже черния дроб и да сложи край на живота му. Няколко сантиметра вдясно и куршумът щеше да засегне горния край на гръдната кост — опорната точка на мощните мускули на крилете му — със същия краен резултат. Това беше наистина щастливо нараняване, ако може да има подобно нещо. Куршумът премина направо, без да предизвика разкъсване. Пробивите бяха гладки и след като се съвзе от първоначалното сътресение, кондорът изви и се отдалечи. Изгърмяха още три пушки, но куршумите минаха далеч от целта и кондорът изчезна, придружен от проклятия и бойни викове.

Кондорът кацна на около 16 км върху високо дърво сред закътана долина. Повърна все още несмляната си храна и се разтърси. Кървенето бе престанало, въпреки че отначало изглеждаше, че ще бъде изобилно. Стоеше вцепенен, а двете дупки в тялото му го пронизваха с пареща болка. Отново се разтърси и опита да повърне, но вече нямаше нищо, от което да се освободи. Вдигна опашка и изпусна хоризонтална струя от светло оцветени екскременти. Отново се разтърси и опита да се нагласи на клона. На няколко пъти искаше да намери по-удобно положение и кълвеше с недоумение двете рани от долната страна на тялото си. След отминаването на сътресението болката започна да се усеща още по-силно и накрая кондорът се отблъсна от клона и прелетя до една равна площадка на скалистата стена. Тук отново направи опит да намери поза, която облекчаваше болката му, но удобни положения нямаше. Накрая той се предаде на болката и след като клъвна изпитателно още веднъж раните, се сгуши и затвори очи. Още веднъж той беше много зле и още веднъж бе получил безполезен урок: присъствието на хората означаваше болка и неизбежно — смърт. И въпреки това както не можеше да не яде поставените за примамка отровни трупове, въпреки че десетки пъти щеше да боледува от това, така нямаше да може да избягва и хората, които толкова често виждаше долу под себе си. Природата неизвестно защо не бе предвидила при проектирането на кондора точно това особено изискване. Тя не бе вложила тази малка допълнителна частица разум, от която сега имаше такава крещяща нужда. За нещастие сега вече кондорите са много малко и при жалкото количество гени, които остават на разположение, моделът никога няма да може да бъде подобрен в това отношение.

12.

Раните на кондора заздравяваха много бавно. Каквото и движение да извършеше, то предизвикваше разкъсваща болка и той бързо свикна да стои неподвижен часове наред, приседнал със затворени очи. Всеки би го помислил за мъртва птица. Перата му бяха непригладени и непочистени и главата му сякаш се люшкаше напред. Той почти не приличаше на кондор.

Най-голямата опасност за кондора беше не самата рана, която бе сравнително повърхностна, но получилата се в резултат на нея неподвижност. Той постепенно умираше от глад, защото болката, която никога не спираше, го лишаваше от самоувереност. Страхуваше се да лети, а храната му беше разпръсната върху десетки квадратни километри, където само увереният полет би могъл да го отведе.

Най-накрая обаче той отстъпи пред глада си и направи няколко несигурни стъпки към ръба на площадката. Бяха изминали шест дни, откакто бе ранен, и болката бе намаляла значително. В каньона духаше подходящ вятър и след като се поколеба няколко минути, той се откъсна от скалата и се понесе, докато стигна до широка площ, където каньонът ставаше по-полегат. Недалече минаваше река и той кацна близо до един храст, където бе забелязал лалугер. Той бе един от многото убити предишния ден от подивяла домашна котка, която живееше в каньона. Котката имаше навик да избива много повече животни, отколкото би могла да използува за храна. Това бе един вид забавление за нея, извратен инстинкт, който бе тлял в домашната порода стотици поколения, за да се прояви тогава, когато необходимостта го налагаше.

Кондорът почувствува вълна от парализираща болка, която премина през цялото му тяло, когато краката му посрещнаха сътресението от удара при кацането, и той остана на място няколко минути, преди да се приближи до трупа. Но беше гладен и накрая се приближи до находката си. Беше изтощен от глад и болки и бе истинско щастие, че успя да се нахрани, без да бъде обезпокояван. Издигна се за кратко време във въздуха и след като прелетя 30 м, кацна близо до езерце, образувано от ленивите води на един поток всред частично разрушена скала. Той се изкъпа и се нагря на слънцето, въпреки че все още чувствуваше болка, когато извършваше резки движения. След това напусна местността и се върна на скалната площадка, на която бе останал след злочестата му среща със „спортистите“.

Изминаха още два дни, преди да напусне отново убежището, за да се нахрани с трупа на голям заек близо до второстепенен път, който водеше в съседен каньон. И така, разпределяйки грижливо енергията си, той успя да оживее след нараняването и да се върне към живота сравнително невредим 20 дни след инцидента. Беше стигнал много по-близо до смъртта, отколкото неговите ограничени умствени възможности можеха някога да възприемат. Човечеството, желанието да се убива онова, което не може да се консумира, огнестрелните оръжия, всички елементи на играта, в която бе неволен участник, бяха понятия, които той никога не би могъл да разбере. Кондорът знаеше и разбираше онова, което го бе сполетяло, не по-добре от храсталаците, които бяха унищожени от пожара. Също както в случая с отравянето, нещо се беше случило, което го караше да боледува, но то не можеше да бъде свързано с някакво положение, което би могло да бъде разбрано и избягвано за в бъдеще.

Три седмици след изстрела кондорът отново се носеше над обширни райони, простиращи се във всички посоки от високите скалисти лабиринти на планината Топатопа. Въпреки че все още понякога го пробождаше остра болка, това не пречеше на полетите му и никой не би казал, че това е птицата, която неотдавна се намираше съвсем близо до смъртта.

С подобряване на общото му състояние и увеличаване на подвижността му изгубеното тегло бързо се възстанови. Добрият апетит и нападателността, която го съпътствуваше, също се възвърнаха и той продължи пътя към зрелостта.

Кондорите се хранят с месото на повече от 20 вида животни, но безспорно най-голяма склонност имат към елените и телетата. Един труп на елен или на теле, което се среща много рядко, може да привлече половината от всички живи калифорнийски кондори. В такива случаи техният ентусиазъм е по-голям от всякога и тогава най-ясно се проявява социалното надмощие.

Кондорът забеляза трима свои събратя да кръжат над някаква местност, която очевидно ги бе заинтригувала. Той изтълкува полета им като разузнавателен и възви, издигна се с едно изкачващо се течение и се озова над тях, като се плъзна с неподвижни криле. Като откри целта им, той бавно се спусна на тяхното ниво и зае място в спиралата. Един по един всички заслизаха. Те накацаха по дърветата и скалите, обграждащи малкото плато, на чийто западен склон се намираше труп на елен. Две птици вече бяха кацнали на трупа и на свой ред наблюдателите се откъсваха от местата си и идваха при храната. Колкото по-много ставаха кондорите на земята, толкова повече се скъсяваше времето за наблюдение на всяка птица. Последната, която пристигна, кацна направо на склона, без да прави неизбежния оглед на местността. Сборището вдъхваше сигурност на закъснелите.

В даден момент върху трупа на елена бяха кацнали 13 птици. Те се изблъскваха взаимно, съскаха, спореха, дърпаха и във възбудата си изхвърляха екскременти. Отвориха корема и изядоха вътрешностите, с изключение на стомаха и червата. Оголиха краката чак до копитата и изкълваха муцуната и челюстите до коста. Един особено едър кондор приклещи главата си между две от ребрата на елена. Настъпи голямо вълнение около трупа, докато яростно дърпащата се птица успее да се освободи и отдръпне с несигурни стъпки, като съскаше заканително срещу другите, които се опитваха да я избутат и заемат нейното място. В резултат на дърпането и тегленето трупът бе изместен на около 40 м надолу по хълма. След оголването на скелета той започна да се разпада на части и наоколо бе осеяно с кости. Тревата беше изпомачкана, пера и екскременти на кондори и вътрешности от елена бяха разхвърляни на близо един декар площ. Младият кондор теглеше остатъците от главата на елена и когато тя се отдели от скелета, той я издърпа на около 4 м. Кацна върху нея с широко разперени като плащеница криле и посрещна с яростно съскане две по-млади птици, които се опитваха да се приближат до неговата плячка. Нежеланите вътрешности на елена бяха развлечени и част от тях висяха от един храст. Над всичко това кръжаха пуйкови лешояди, които изчакваха своя ред. Черни прегракнали гарвани бяха накацали на всички възможни места и подканяха кондорите да привършват.

Онези кондори, които се бяха нахранили до насита, с тежки стъпки се отдалечиха на малко разстояние, застанаха наоколо и премигвайки, наблюдаваха представлението. На сцената имаше бурна карнавална атмосфера и някои от птиците останаха като зрители повече от час, след като бяха приключили своето ядене. Трупът на елена беше вече вмирисан и зловонните изпарения на смъртта се носеха от разхвърляните вътрешности. Няколко гарвана бяха открили трупа, преди да пристигнат кондорите, и затова очите на елена бяха изчезнали първи. Откъснатата глава, изтеглена настрана от младия кондор, гледаше с празни кухини птицата, която щеше да изяде мозъка, някога координиращ красивите бързи движения на дългоухия мъжки елен.

Сцената не беше красива, защото тук бе минала смъртта, а тя има свой аромат и човек има чувството, че се просмуква с него. Но всъщност и залите за аутопсии в болниците и за балсамиране в погребалните бюра не са приятни места. Природата, когато е планирала живота, е трябвало да планира и смъртта и ето защо тя създава кондора още между най-първите пернати видове. Някой или нещо трябва да извършва работата, която те вършат, защото те са само едно звено в естествената икономика, където всичко, което съществува, най-накрая се преобразува и нищо не се губи. За няколко часа те бяха ликвидирали един вонящ подпухнал труп, който не беше нищо повече от безполезна торба с бързо развалящи се химикали, и бяха възвърнали тези химикали там, където те трябва да изпълняват своята първоначална задача да поддържат живота. Ужасната задушаваща воня на мъртвото животно сега беше намаляла и скоро нямаше изобщо да се усеща. Онова, което бе останало от едрия труп на елена, бе раздробено и разпръснато и подготвено за по-дребните чистачи, предвидени в схемата, които бързо щяха да го сведат към още по-незначителни частици. Кондорите и онези, които извършват подобна работа, имат способността да превръщат смъртта в живот. Те са елемент от безсмъртието на живота. Чрез тях се извършва превръщане. Това, което на пръв поглед бе грозно, всъщност бе красиво, защото ако онзи живот, който е създаден като част от цялата схема и чиято цел е да поддържа и способствува за осъществяването на тази схема, не е красив, тогава животът също не е красив. Никой човек не притежава мъдростта, за да може да отдели един вид живот от друг и да заяви, че първият е пълноценен, докато другият е излишен. Нищо не може да бъде излишно, защото в противен случай всичко ще бъде излишно. Схемата е едно завършено цяло, пълна картина на биологията, на единствената планета, за която все пак знаем нещо, и никой няма силата или правото да я раздробява и да съди отделните й части. Независимо от това, дали се отнася за случаен наблюдател или за философ, тя може да бъде възприемана само по един начин, цялостно, защото животът подобно на Енох ще съществува до края на времето. Онова празно тщеславие, което би поддържало противно мнение, е прекалено вулгарно, прекалено изкривено, за да можем действително да го възприемем.

Суматохата, която кондорите предизвикваха около трупа, и останалите миризми, разнесени от вятъра, привлякоха други същества, които също бяха заинтересовани. Два койота пристигнаха от южния край на каньона и трети пресече една падина в хребета откъм изток. Кондорите ги забелязаха навреме и се оттеглиха от сцената, като продължиха да кръжат на фона на блестящото топло небе. Те постепенно се откъсваха от въздушното хоро и се отправяха към водните басейни, разпръснати в район от около 20 км. Кондорът живее за сметка на мъртвите, обаче не обича да носи миризмата на смъртта със себе си или остатъци от храна върху перата си. Всеки от тях изми старателно съсирената кръв, прахта и миризмата, която неговият начин на живот му налагаше. Всяка птица почисти перата си и намери подходящо високо място, където широко разперените криле и откритото й тяло можеха да бъдат изсушени от слънцето. Късно следобед те напуснаха водните басейни и се настаниха на обичайните си места за нощуване. По много чист, ефикасен и съвсем естествен начин волята на природата беше изпълнена. Пейзажът изглеждаше по-добре след намесата на кондорите и същевременно техният живот бе осигурен. А на другия ден щеше да има нова работа за извършване и през всеки следващ ден, защото животът е нещо постоянно в биологическото съобщество — също както и смъртта.

13.

Кондорът премина юношеството си и достигаше пълно развитие — наближаваше полова зрелост. През петте години от живота си в ограничените рамки на обществото на кондорите той бе срещал на местата за нощуване или във въздуха всеки друг индивид от своя вид, при това не само веднъж, но в повечето случаи десетки пъти. Някои кондори завинаги щяха да запазят надмощие над него, но имаше и други, за които нарастващата му смелост беше задържаща сила, която ги сваляше надолу по йерархичната стълбица на кондорското общество.

Кондорът даваше израз на засилващата се самоувереност най-често под формата на преследване. Понякога прогонваше друг кондор от мястото му за нощуване не защото искаше или се нуждаеше от това място за себе си, но защото така задоволяваше някаква своя вътрешна необходимост да надделее в схватка. Първоначално птиците, към които се осмеляваше да отправя предизвикателство, бяха на негова възраст или по-млади, но с течение на времето той започна да премерва силите си и с по-възрастни птици, много от които вече имаха потомство. При тези епизоди птиците не си нанасяха рани и дори те никога не се докосваха. Това беше проява на мощ и той чувствуваше удовлетворение и удоволствие.

Преминавайки веднъж над един хребет, забеляза под себе си много стар мъжки, когото познаваше от предишните срещи. Той неведнъж по време на хранене бе тероризирал младия кондор и го бе лишавал от храна. Няколко пъти младият трябваше да чака, съскайки и сумтейки, настрана при пуйковите лешояди, докато старият кондор се нахрани до насита. Той позна голямата птица и колебливо се спусна към нея, наблюдавайки тъмната фигура, която се носеше на по-малка височина.

Но точно тогава с него стана нещо особено. Без да разбира какво прави или защо го прави, младият кондор се впусна в бърз плъзгащ полет. Въпреки че върховете на маховите пера останаха извърнати нагоре, той прегъна ставите си, докато действителните краища на крилете му се изравниха с нивото на гърдите му. В същото време прибра навътре краищата на опашката си, докато те станаха почти успоредни. В резултат на това той започна да губи височина под ъгъл 45° и да увеличава бързо скоростта си. Започна да се приближава към стария мъжки със стръмно плъзгане.

Когато бе само на 800 м от своя обект, другата птица усети началото на преследването и също се сви, при което започна бързо да пада и да увеличава скоростта си. Тя често се извиваше, обръщаше и правеше толкова остри завои, че се понасяше съвсем странично. Впусна се към една скала, сякаш щеше да се блъсне в нея, слезе надолу още няколко метра и се издигна нагоре. По-младата птица повтори точно нейните движения. Звукът, предизвикан при пикирането им, се чуваше на повече от половин километър. Напомняше на бученето на бурно излизаща пара и останалите животни спряха, за да гледат и да слушат.

Когато младият спря да пикира, преследваната птица изви, издигна се и бързо се плъзна покрай повърхността на скалите. Преследвачът направи точно същото. Две огромни черни фигури се очертаха за кратко време на неясния фон на скалите, преди да излязат над тях и да изпъкнат на синьото небе, оставайки ехото след себе си да съживи дълбоките процепи в скалите. Сенките им се носеха бързо по неравната земя подобно на развилняли се призрачни животни, които се преследват в безумен танц. В играта си те се издигаха и спускаха, а призрачните сенки нарастваха и се смаляваха, когато правеха скокове над големите камъни, или влизаха и излизаха от падините в земята.

Два пъти птиците се свиваха и впускаха в остри, бързи пикирания и отново се издигаха високо над долината. След това едрият мъжки се откъсна и отдалечи, летейки на малка височина. Те изобщо не се приближиха толкова близо, че да се докоснат, обаче по-младата птица бе проявила своето новопридобито господство в сложния социален ред и повече никога нямаше да бъде прогонвана от някой труп от по-старата.

Сега, когато беше вече сам и небето и равнината бяха негови, кондорът направи два големи кръга и кацна на едно хилаво дърво, намиращо се на самия ръб на скалата. Той се поразтърси и издаде подобни на оригване звуци. Докато се готвеше за нощуване, една друга фигура се появи внезапно над отсрещните скали и направи рязък завой, по-остър и бърз, отколкото той би могъл да направи. Светкавичните движения на сокола-скитник веднага го накараха да застане нащрек и когато много по-дребната, но по-решителна птица направи още един остър завой, той се отблъсна от клона и се спусна към дълбоката долина. Когато соколът се впусна да го преследва, и той, и сянката му се превърнаха в неясни движещи се петна. Кондорът напусна позорно сцената на своя неуспех, като остави долината на по-бързата и нападателна птица. Властта на младия кондор се простираше върху много от неговия вид и върху много от по-дребните от него птици, обаче соколите и орлите винаги можеха да го принудят да отстъпи. Той заемаше определено положение, което му бе предопределено много отдавна и което никога не би могъл да надрасне.

В щата Калифорния има закони, които предпазват кондора от по-нататъшното му унищожаване от човека. Ужасното избиване, извършено между 1875 и 1895 г., което доведе този вид до почти пълното му изчезване, все още не е напълно преустановено. Независимо от това обаче има други сили, които законите на хората не могат да обуздават или да променят. Няколко часа след като кондорът избяга от сокола-скитник, тези сили се събираха високо над него, далеч над онези места в небето, където неговият мощен полет можеше да го издигне.

Силни ветрове нахлуваха откъм морето и носеха огромни маси влажен въздух към брега. Тези маси се движеха дни наред от Мексиканския залив на север, а други ветрове, които се врязаха над планините в център на ниско налягане, придвижващ се от север към юг, още повече улесняваха нахлуването на влагата. В резултат на това за кратко време високо над земята се образува значителна облачност. Върховете на облаците имаха положителен електрически заряд, а в по-близката до земята част носеха отрицателен заряд. Въпреки че до земята не достигаше дъжд, в облаците се извършваше движение на големи и малки водни частици. Напрежението, което непрекъснато нарастваше в огромната електростатична машина, надхвърли нейните задържащи способности. Вътрешността на сивите облаци бе осветена от първите призрачни светлини, загатващи за светкавиците, които щяха да последват нарастващата енергия. Гръмотевичната буря набираше мощ.

По същото време действуваха и други сили. Там, където бурята нарастваше с бясна скорост, се въртяха вихрушки. Навътре към центъра им нахлуваше влажен въздух, изтласкван след това спираловидно нагоре. В резултат на това водните капчици се спускаха до сравнително по-високи температури, но когато продължаваха спираловидното изкачване нагоре, достигнаха до все по-ниски температури. Когато най-накрая излитаха от върховете на вихрушките, те бавно падаха покрай външните стени на обърнатия въздушен конус, за да бъдат всмукани навътре при дъното и изпратени към хладните зони. Отново същите капчици биваха изстрелвани нагоре и пак се спускаха надолу. При всяко преминаване обаче те замръзваха все повече, ставаха по-твърди и се покриваха с още един леден пласт. Скоро те достигнаха големината на лешници, съставени от редуващи се пластове прозрачен и матиран лед. В някои случаи две или повече топчета се сблъскваха при по-малките височини и при издигането си се заледяваха в една обща маса. Дори след като се превърнаха в зърна на градушка и можеха да напуснат въздушната вакханалия, увлечени надолу от собственото си тегло, те продължиха да се въртят вътре. Ветровете бяха много силни, вихрушките — много упорити и зърната продължиха да нарастват на големина.

Някои от тях, удължени закръглени буци от напластяван по повърхността им лед, достигнаха 5 см в диаметър, преди теглото им да ги извади от играта и да им позволи да паднат. Дори в далечните райони стъклените парници първоначално бяха пропукани и след това напълно унищожени, а стъклата на колите по пътищата и паркингите бяха раздробени. Хората тичаха да намерят подслон, докато стъклата се сипеха около тях, а децата, ужасени от тропота на ледените буци по покривите, се криеха с писъци в прегръдките на родителите си.

Кондорът обаче нямаше подслон, в който да се скрие. Които имаха възможност, достигнаха пещери и скалисти навеси, а други се приземиха там, където растителността бе най-гъста. Издавайки вопли на възмущение, те се клатушкаха към закътаните места. Стара женска птица, на която оставаха само няколко сезона на мътене, се бе настанила на един твърде изложен на бурята клон, недоволствуваше и почистваше перата си, като се опитваше да намали нервното си напрежение. Накрая бе смазана до смърт и се сгромоляса далеч долу в равнината.

Младият кондор се намираше високо над земята при започването на градушката. Първите шрапнели прелетяха покрай него и той зави, присви се и започна да се спуска. Никога преди това не бе виждал градушка, обаче инстинктивно чувствуваше, че тя крие опасности. Разбра, че не би могъл да се озове над нейния източник или да я изпревари, и затова предпочете да потърси каквото и да е убежище на земята. Светкавиците бяха в разгара си и докато той се спускаше, към земята се носеха синкави проблясъци. Гръмотевично ехо от електрическо изпразване се разбиваше в скалите, когато той изви в края на долината. В този момент първият леден шрапнел засегна лявото му крило и го отклони рязко надясно, в опасна близост до скалната повърхност. Подплашен от болката, която премина през рамото му, вместо да продължи да се спуска, той се издигна отново и прелетя напреко през долината към съседната. Там земята беше равна и бе служила някога за пасище на отдавна изчезнало ранчо. Той се спусна ниско, премина покрай няколко дървета и точно когато се канеше да кацне, се сблъска с вдъхващите страх следи от човешка дейност. И двата му крака, изпънати надолу в готовност за кацане, удариха едновременно стоманената жица, обаче само левият му крак се счупи. Кондорът се наклони на една страна и когато достигна земята, падна. Постепенно успя да се изправи точно когато последните гигантски ледени зърна паднаха наблизо, забивайки се в прахта, и дъждът започна.

Когато почна градушката, ловният надзирател скри джипа си под няколко дървета, а щом в платнения покрив се появиха първите дупки, той се вмъкна под колата. Когато камшичените удари на ледените късове започнаха да отслабват, той подаде навън глава, за да огледа наоколо, и видя сблъскването на кондора. За момент се изплаши, че гигантската птица е умряла, но когато се приближи към черната купчина всред изоставеното пасище, той с облекчение забеляза признаци на живот и се втурна обратно към джипа. Поразрови в задната част на колата и намери платнището, служило му многократно за навес, когато падането на нощта го сварваше далеч от дома. Движейки се бавно, за да не изплаши повече птицата, той се прокрадваше от храст до храст, докато стигна на три метра от мястото, където гигантът лежеше, извивайки се на всички страни, като напразно се опитваше да оправи счупения си крак. Като разбра какво е станало, надзирателят бързо премина оставащите метри и хвърли платнището върху младия кондор. В тъмнината, която го обгърна, той веднага притихна. Не оказа съпротива, когато почувствува, че нечии ръце внимателно и леко прокарват платнището под него, и изрази недоволство само когато бе вдигнат от земята и пренесен в джипа. После, когато бе поставен много грижливо на дясната предна седалка, все още завит с платнището като грамадна, твърда топка, той повърна остатъците от последното си хранене и се отпусна, като се опитваше да намали натиска върху наранения си крак.

Лекуването, на което бе подложен в зоопарка, имаше за цел да го подготви за бързо завръщане всред дивата природа. Той и гените, които носеше в себе си, бяха твърде скъпоценни, поради което неговите благодетели не можеха да си позволят лукса да го задържат в плен малко по-дълго, отколкото бе абсолютно необходимо. Ветеринарният лекар го посещаваше редовно, за да провери оздравяването му, след като шината бе свалена. Не му даваха изкуствено приготвени храни или месо от кланицата, които можеха да окажат влияние върху апетита му или да променят обичайните му предпочитания към храните. Специални хора събираха загинали покрай пътищата животни, които му предлагаха точно така, както ги бяха намерили. Кафезът му бе разположен далеч от посетителите и само онези хора, които имаха специална причина, биваха допускани наблизо и имаха възможност да го наблюдават как стои на клона си и изчаква съдбата да завърши своята малка игра.

Ветеринарният лекар се бе скрил зад малка дървена барака и наблюдаваше. Пазачът подхвърли мъртвия заек, станал жертва предишната вечер на кола, движеща се с голяма скорост. Кондорът огледа дарението от мястото, където се намираше — мъртво дърво, донесено специално, за да придаде по-естествен вид на временното жилище на кондора. След като се увери, че не го заплашва никаква опасност, кондорът скочи на земята с разтворени криле. Лекарят наблюдаваше особено внимателно, когато кондорът кацна и стъпи с левия си крак върху заека. След миг се наведе и започна да се храни. Лекарят кимна на пазача и каза: „Той е добре, Джон. Можеш да го пуснеш.“

Тази нощ, няколко часа след като кондорът се бе настанил за нощуване и когато всички светлини в района бяха угаснали, ловният надзирател и висококвалифицираният пазач, който бе натоварен с тази особена задача, се промъкнаха в телената мрежа и бавно поставиха специален калъф върху главата на спящата птица. Надзирателят се изкачи по стълбата, която пазачът прикрепяше до дървото, и внимателно обгърна с ръка птицата, която тежеше 10 кг. Два часа по-късно тя бе на път към резервата Сеспе в окръга Вентура, поставена в подплатен кафез в задната част на един пикап. Двама журналисти, избрани с жребий, следваха в друга кола с представител на Националното дружество за защита на природата „Одюбон“. От известна гледна точка това бе много важно събитие, тъй като младият кондор, който скоро навлизаше в първия си сезон на размножаване, бе едно от най-ценните животни в света. Едва ли имаше зоопарк, който не би платил цяло богатство, за да го притежава, но нямаше такъв, който би могъл да го притежава законно. Една нация, която неотдавна бе осъзнала своето диво наследство и се гордееше с него, бе обявила кондора за неприкосновен.

Призори пазачът и надзирателят спуснаха подвижната преградна част на кафеза. Кондорът се бе сгушил в единия край, а памучният калъф все още бе върху главата му. Камерите вече бяха приготвени и надзирателят с неудоволствие изпълни молбите на двамата журналисти да изчакат още няколко минути, докато слънцето се издигне малко по-високо. Десет минути по-късно те извадиха птицата от кафеза и я отнесоха на върха на хълма. Надолу се спускаше полегат склон и земята бе равна в продължение на стотина метра. Пазачът постави птицата на собствените й крака, обърната по посока на склона. Надзирателят свали калъфа от главата й и двамата мъже се отдръпнаха назад. Кондорът, на когото те бяха дали прякора Джим въз основа на научното му име Гимногипе калифорнианус, стоеше и премигваше срещу блестящите утринни лъчи, които струяха от изток. Той се обърна, видя хората и изгледа с любопитство кинокамерите, кацнали на дългите си триъгълни крака. Направи една-две стъпки, усети някакво ниско течение и започна да се движи напред с нарастваща бързина.

След като се издигна, кондорът продължи да лети по права линия няколко километра. После направи завой и се понесе с неподвижни криле над познатата територия. Хората на хълма продължаваха да го гледат, докато се превърна в малка черна точица на утринното небе, и после се върнаха към своя делничен живот, такъв, какъвто бе, преди кондорът да вземе участие в него. Кондорът не стана техен любимец, нито пък бе красавец, когото можеха да показват на други хора, но въпреки това сега те чувствуваха някаква празнота.

Вечнозеленият нискорастящ дъб има голяма устойчивост и чудни възстановителни сили. Покритите с няколкосантиметров пласт сивобяла пепел обгорени долини бързо се възстановиха след самолетната катастрофа и пожара. Отново районът бе обитаем и животните можеха да намират храна и да се размножават. На около половин километър от мястото, където бе паднал самолетът, се намираше мъртво дърво и именно на него младият кондор срещна женската птица, която щеше да стане негова партньорка.

Той се настани на един клон близо до нея и започна да чака сигнал, какъвто не се появяваше. Най-накрая събра кураж и подскочи на клона до нея само за да получи клъвване по оголената си шия. Той се отдръпна съвсем малко и зачака. Женската напусна клона, прелетя отвъд каньона и кацна на висока скала. Мъжкият я последва. През целия ден кондорът следваше женската, където и да отидеше. Понякога тя просто го пренебрегваше, понякога съскаше и дори правеше движения, сякаш искаше да го клъвне. Независимо от всичко той упорствуваше и когато привечер тя се настани за сън, той се намираше на не повече от два метра от нея. Двете птици изглеждаха абсолютно еднакви и само това, че едната преследваше другата, помагаше да се разбере, че са от различен пол.

Късно на другата сутрин женската се настани на камък, който се намираше високо нагоре по стръмно спускаща се тераса. Мъжкият кондор я следваше, откакто бе напуснала мястото за нощуване малко след 8 часа. Тя се обърна и го изчака да кацне.

Мъжкият кондор се доближи на около два метра до женската. Няколко минути те останаха един срещу друг. После мъжкият започна своите предбрачни демонстрации. Той разтвори бавно и широко крилете си, като отпусна върховете на маховите пера така, че да докоснат земята. Протегна шия напред и надолу, така че да покаже горната част на главата и шията си на своята бъдеща партньорка. Накланяйки тяло леко напред, той направи така, че опашката му се провлече по земята, и остана в тази лоза няколко секунди почти като скован. После се насочи към дясната страна на женската, като правеше малки отсечени стъпки. Върна се пак пред нея и раздвижи бавно крилете си, така че ясно очертаните бели ивици откъм долната им страна проблеснаха на яркото утринно слънце. След това отново се приближи към нея, този път отляво, и пак се върна пред нея. Движеше се напред и назад, като върховете на крилете и опашката му се влачеха в прахта и очертаваха преплетени следи. Неговото позиране беше изпълнено с голямо напрежение, защото целта, която преследваше, беше най-сериозната в света. Напред и назад, към нея и обратно, но винаги пред очите й.

През цялото време женската птица проявяваше активно безразличие. Тя можеше да служи за образец за това, как да си даваме вид, че нищо не може да ни направи впечатление. Тя прибягна до всички средства, с изключение на прозявката, за да покаже, че е отегчена и че не би се учудила, дори ако той в своята възбуда застане на главата си. Това също бе част от плана, защото липсата на реакция от нейна страна го принуди да премине към още по-активно позиране и енергични движения. В действителност тя бе възбудена не по-малко от него, обаче природата я бе включила в демонстрациите само като привидно незаинтересуван зрител от публиката.

Тук имаше още двама зрители. И двамата бяха млади кондори, и двамата — мъжки, и техният интерес бе чисто теоретичен. Те се накланяха напред, докато наблюдаваха, обаче инстинктивно знаеха, че моментът не е подходящ да се приближат до мястото, където се намираше женската, или поне докато мъжкият кондор бе така възбуден. Най-накрая единият от наблюдателите се обърна към другия и злобно го клъвна отстрани по главата. Това нямаше никаква цел и след кратко клъвване и съскане те напуснаха своята скала и потърсиха по-подходящ отдушник на енергията си — един труп, който се разлагаше, изложен на слънцето.

Най-накрая мъжкият стигна до такава голяма възбуда, че се блъсна в женската с пресилена несръчност. Тя го клъвна, а той й отмъсти, като постави крак върху главата й и я натисна надолу. Тя се отдръпна и той отново се блъсна в нея. Този път тя се приближи и премина под едно от протегнатите му криле. Тя изтръгна няколко пера, като минаваше до него, обаче той не се разсърди.

Още два пъти през същия ден кондорът показа позите си пред нея. Това ставаше винаги горе на скалистата стена и всеки път тя имаше неизменно същата реакция — незаинтересованост, достигаща до презрение до самия край на ритуала, когато тя преминаваше под крилото му и се допираше до тялото му.

Малко преди да се свечери, те стояха заедно на самия ръб на една скала, на върха на стръмната стена в северния край на долината. Той се доближи до нея, но вместо да направи някаква поза, прихвана клюна й със своя и започна да движи глава напред и назад. Този път тя не прояви пренебрежение, а отговори на движенията му с шията, докато и двамата загубиха равновесие и паднаха в пространството.

Ако бяха опитни птици, те вероятно биха се съешили още през първия или втория ден. В техния случай обаче се забелязваше известно забавяне, тъй като те за пръв път попадаха под въздействието на събудилия се в тях инстинкт. Нито една от двете птици не знаеше какво трябва да прави в следващия момент, обаче със сляпа, безмълвна вяра следваше пътя, който много отдавна им беше предопределен. Те никога не бяха наблюдавали други птици, които извършват предбрачен ритуал или се съешават, или поне не съзнаваха какво се извършва пред тях. Това най-важно от всички действия, които всеки от тях можеше да извърши в живота си, не зависеше от знанията, а от инстинкта. Тъй като няма два вида птици, които да извършват предбрачните демонстрации по един и същ начин, това означава, че те са създадени много, много отдавна и точно отговарят на нуждите на вида. Може би ярко червените очи и белите триъгълници под крилете, може би тяхното съчетание и още някои други особености във формата на тялото или цветовете са предназначени за една-единствена решаваща цел — да осведомят евентуалния партньор за известно желание или намерение. По какъвто и начин да бе постигнато това, женската отговори и следващата сутрин, след като прекараха нощта близо един до друг без спорове или борба, те се съешиха. Свързаха живота си и с това обещаха, че още една птица от техния извънредно рядък вид ще се появи на този свят. Едно яйце, което само по себе си е истинско чудо, щеше да се появи и да ги насочи към съвсем нов начин на действие, който обаче бе вложен в тях още от момента, когато всеки от тях бе започнал да се образува и развива в черупката на своето собствено яйце. Това поведение е било заложено още в самото начало и се проявява в точно определено време не за да служи на отделна птица, а на целия вид и на живота такъв, какъвто е на тази планета.

14.

Процесът на размножаване, през който преминаха двете птици, бе резултат на сложно химично съединение, което навлезе в кръвта им. Източникът на това съединение бе хипофизата. Тази миниатюрна жлеза, разположена в долната част на мозъка, контролира този процес при всяка птица. Тя дава „сигнал за действие“ и на останалите жлези, предизвиква бързото нарастване на половите органи на птиците, органи, които през останалото време са малки и незначителни, и продължаваше да насочва птиците през периода на мътенето, без което всичко предшествуващо би загубило значение. Ако птиците не са подготвени да се грижат за яйцето и след това за малкото със старателна загриженост и голяма прецизност, техният брачен ритуал би бил празна преструвка.

По време на този процес в точно определена последователност и време и в съвършено точно количество се отделят три напълно различни хормона. От гледна точка на продължаването на вида двата кондора представляваха два сложни бездействуващи механизма. При сигнала на малките чудни жлези те се превръщат в действуващи системи, в пленници, освободени от оковите на своята незрелост, вкарани в действие, продуктивни и законни наследници на историята на живота върху Земята.

Кондорите се съешиха в началото на март и на женската птица бяха необходими само няколко дни, за да подготви своето единствено яйце. В точно определения момент оплоденото и узряло яйце се освободи от яйчника и чрез мускулни свивания се придвижи надолу към разширението на яйцепровода. Там само за няколко часа се образува еднороден пласт от гъсто желеобразно белтъчно вещество. До момента, в който яйцето бъде оформено и снесено, белтъчното вещество щеше да се раздели на пластове, всеки от който допринася със своите уникални по рода си функции за развитието и опазването на зародиша на кондора.

След образуването на белтъчното вещество в яйцепровода яйцето премина към тесния му изход, където към него се прибавиха две подчерупкови ципи, после се придвижи към матката, където се образува черупката и нейното оцветяване. Някои от тези процеси се извършиха за минути, за други бяха необходими цели дни. До момента, в който яйцето достигна мускулестото влагалище на матката, то вече беше бъдещ кондор, снабдено с храна в собствен инкубатор. В своето сложно пътуване то бе преминало през система не само съвършена, но и извън възможностите на човека да я възпроизведе. Нещо повече, човекът дори не би могъл да си представи системата, ако нямаше птици, които да му покажат как е направена.

Пиленцето, което се образуваше в предпазващата обвивка на яйцето, щеше да бъде мъжко. Такава бе повелята на хормоните, които яйцето бе получило от женската. Друго чудо беше фактът, че в самия вид съотношението на двата пола бе правилно определено. Процентът на образуваните мъжки и женски яйца даваше значителна гаранция за появата на бъдещи двойки кондори, които ще повторят процеса, освен ако човечеството не премахне всичко това поради своето изявено пренебрежение към чудото на живота.

През целия период, докато в женската се образуваха и групираха съставките на яйцето, двата кондора се намираха неотлъчно заедно. Те кацаха един до друг или един над друг, къпеха се заедно, летяха заедно под облаците или над каньоните и заедно търсеха храна. Избираха място за гнездене и често го посещаваха, въпреки че нямаше да правят някакви значителни подобрения. То се намираше на 900 м над морското равнище и на 21 м над неравната площ под тях. Беше разположено на около 7 м под ръба на скалната стена, така че над него и под него имаше стръмни склонове, даващи практически пълна сигурност срещу набезите на всички видове животни, с изключение на крилатите. На няколко стъпки навътре от единствения вход, близо до наклонената задна стена, те избутаха безразборно малко камъчета. В това се състоеше цялата подготовка за бъдещото поколение, но тя бе достатъчна и се диктуваше от секрециите на жлезите, които работеха по точно определено разписание и в двамата родители.

Най-накрая, като премина лесно през влагалището благодарение на плавни вълнообразни движения на мускулите, яйцето се появи. То бе доказателство, че още два кондора бяха получили своя пълен дял от инстинкти, както и нужното количество химикали, необходими за тяхното развитие и оползотворяване. Яйцето беше дълго 13 см и бе покрито с малки вдлъбнатинки и издатини. Имаше блед цвят с лек синьозелен оттенък и елипсовидна форма. Тежеше 300 г, а вместимостта му беше 260 см³. В него имаше достатъчно място за растеж и изхранване на пиленцето. И в това отношение системата продължаваше да бъде съвършена.

Първоначално птиците изглеждаха озадачени от това, което бяха направили. Те кълвяха яйцето, търкаляха го насам-натам, настъпваха го. Най-накрая женската легна отгоре му, знаейки инстинктивно, че нейната топлина и понякога тази на партньора й ще му бъдат необходими близо месец и половина. Ще изминат 42 дни, преди яйцето да се разчупи и новият кондор да се появи.

Възрастните кондори се редуваха в мътенето на яйцето. Понякога го оставяха открито, но тези периоди рядко продължаваха повече от час. Едната или другата птица оставаше в пещерата и пазеше яйцето от нощния хлад от три часа следобед до появата на слънцето.

По време на инкубационния период яйцето непрекъснато губеше от теглото си. През микроскопичните пори на черупката се изпаряваше влага и след като пиленцето започна да диша, се появиха газообразни метаболични отпадъци.

На 40-ия ден птиците станаха дори още по-внимателни. През няколко минути те го оглеждаха и двете не се отдалечаваха от скалната пещера. През цялото време едната или другата се намираше върху яйцето. От вътрешността му се чуваха слаби звуци и всеки път, когато ги долавяха, родителите проявяваха още по-големи признаци на вълнение. По едно време мъжкият дори напусна пещерата и се върна, носейки остатъците от един лалугер, приготвени за повръщане. Той вече бе готов да храни малкото, което още не се бе появило. Кондорът получаваше предварително своите сигнали.

На 41-вия ден пиленцето проби черупката, като направи малка дупчица при тъпия край на яйцето. Един ден и една нощ то продължи да почуква по черупката си, което причиняваше в родителите му пристъпи на силна възбуда. Те не предложиха помощта си при тази несъизмеримо трудна за него задача, а стояха наоколо, наблюдаваха и слушаха, като изчакваха малкото да потвърди правото си на съществуване. На 42-рия ден по черупката се появи пукнатина, която тръгваше от първоначално направената от пиленцето дупка. След около час пукнатината обиколи цялата черупка, която се разтвори. Вътре в черупката бебето-кондор легна от изтощение и остана да почива, докато светлината струеше в тъмното му легло. След около още час то се изтърколи навън от яйцето и легна на пода на пещерата, а малката му алчна уста беше отворена.

И двамата родители разглеждаха малкото и допираха клюновете си до редкия, влажен, разрошен пух. По някакъв странен примитивен начин те сякаш вече знаеха, че това беше тяхна рожба, и чувствуваха към безпомощното малко грозновато вързопче онова очарование, което при по-висшите животни можем да наречем обич. Вероятно въпросът, дали кондорът, или следователно всяко безмълвно животно действително обича своите малки, ще остане спорен завинаги. Като не вземем предвид значението на техните действия и не допуснем очовечаваното, присъщо на някои любители на животните, зрелите кондори действуваха така, сякаш те наистина обичаха своето малко и резултатът бе такъв.

Също както физическите и химическите сили действуват в кондорите, като създават чрез раждането и унищожават чрез остаряването и смъртта, така силите в самата планета работеха скрито, освобождавайки невъобразимо мощна енергия, която ограничава, създава и променя тяхната среда.

Тихият океан е обхванат в един голям, необикновено извит сеизмичен пояс. На този пръстен се дължат 80% от земетресенията, които стават на планетата. Само в Калифорния всяка година биват регистрирани хиляди сътресения, 500 от които са достатъчно силни, за да бъдат почувствувани от много хора. За щастие само едно на 10 000 е достатъчно силно, за да може да причини бедствени последици с широк или ограничен обсег.

По своя характер земетресенията са тектонични, те се дължат на същите онези сили, които са дали на Калифорния нейните планини и нейната красота, а на калифорнийския кондор — неговото сегашно убежище. Под повърхността земната кора е начупена на безброй много огромни блокове, разделени един от друг чрез разседи, дълги начупени линии, които са слабите звена в скалните маси. Един голям разсед се намираше в опасна близост до мястото, където бе гнездото на кондорите. По цялата му дължина във всички посоки се простираха други по-малки разседи, където на по-големи дълбочини блоковете се притискат един друг и набират напрежение и ярост.

Минаваше три часа следобед и до този момент нямаше никакво предварително предупреждение. Един сокол-скитник току-що бе връхлетял и пронизал дълбоко един траурен гълъб в небето. На двете противоположни страни на каньона два виржински бухала бяха кацнали неестествено близо един до друг и очакваха нощта.

Женският кондор се намираше в пещерата и се готвеше да се настани за нощуване заедно със своето пиленце, което беше прекалено нежно, за да бъде оставено само на нощния хлад. То все още се нуждаеше от нейната топлина. На 30 км оттук мъжкият се отстрани от пътя, който един скален орел чертаеше в небето. Той лежеше, натоварен с храна, и беше готов да кацне на един дъб близо до пещерата с женската и малкото.

Между каменните отломки по дъното на каньона кафявосивата фигура на един койот се появяваше и изчезваше като призрак между сенките и прикритията, готвейки се да сложи край на горския плъх, чиито дири той преследваше по характерния за него криволичещ път.

Предварителният трус беше малък, всъщност само едно леко набръчкване, което вдигна тук-там малко прах, претъркули някое друго камъче. Но двата блока, разположени отвъд хълма и дълбоко под повърхността, бяха стояли прекалено дълго един до друг. От стотици годините се стремяха да се раздвижат, да променят положението си, но бяха възпирани от триенето, докато накрая техните пластове са огънаха от гняв.

На голямо разстояние прозвучаха тревожни сигнали и сеизмолозите се втурнаха към своите измервателни уреди, които бяха свързани с планетата на здраво приковани и грижливо разположени железобетонни блокове. Телетипните машини изчукаха отбелязаните данни и хората се върнаха към мислите си и чакащите ги занимания. По скалата на Рихтер земетресението бе отчетено с по-малка от 4 степен. Нямаше опасност. Нямаше нищо тревожно или дори значително, което заслужаваше да се отбележи в редовните ежедневни сведения, освен ако кората на планетата не сигнализираше нови предупреждения.

Но в каньона положението бе различно. Скалите бяха стари и на някои места — изморени. Те бяха подлагани на десетки хиляди трусове, някои по-силни, а други по-слаби от сегашния, на дъждове и вятър или просто времето бе изиграло роля, за да намали тяхната стабилност. Самата скала, образуваща източната стена на каньона, не се промени видимо в по-общ смисъл, но вътре в нея, върху нея и при основите й, където сенките бяха най-дълбоки, станаха няколко малки промени. Женският кондор, който приготвяше малкото и себе си за сън, почувствува труса и се изправи несигурно, гледайки към отвора на пещерата, намиращ се не по-далеч от края на клюна й. Вторият трус я запрати към края на скалния корниз, а третият, който премина нагоре през скалата, я прекатури в пространството. Зад нея плитката, ниска пещера се затвори като уста така, сякаш скалата бе приключила една прозявка, продължила хиляди години. Когато мъжкият кондор достигна каньона, женската вече не се виждаше, излетяла надалече, объркана и отчаяна, а малкото бе станало постоянна част от скалата. Промените, предизвикани от земетресението, бяха малки, но за кондорите те бяха значителни. Пиленцето бе мъртво и годишният прираст на кондорите бе по-малък с едно, с една седма от броя на тези, които трябваше да се появят, за да подпомогнат шансовете за оцеляване на вида. Природата трябва да „мисли“ за много неща и вероятно е също така заинтересована за своите блокове от пренапрегнати скали, както и за кондорите и техния вид. Със своите действия тя бе отказала на кондора и на неговия вид онова, което му дължеше през първата година на полово зряла, способна на размножаване птица. Това е едно от онези неща, при които нашите философски разсъждения не могат да помогнат.

15.

Двата кондора бяха програмирани от своите хипофизни жлези така, че да отгледат малкото до момента, когато не се нуждае повече от техните грижи. Изгубвайки целта си, те се объркаха. На следващия ден след земетресението, по време на което скалите погълнаха тяхното пиленце, те се срещнаха близо до едно езеро и започнаха да се кълват взаимно с почти дива ярост. Особено женската се бе отдала изцяло на отчаянието си. Докато несъзнателно се опитваше да се освободи от изискванията, които вече не можеше да посреща с определена цел, тя проявяваше ту привързаност, ту вражда към своя партньор.

И двете птици задържаха храна в гушите си няколко седмици след катастрофата, сякаш се готвеха да хранят малкото си, и летяха, очевидно търсейки своето място на гнездене. После се отказваха от търсенето и кацаха на някое високо място. Приведената стойка им придаваше вид на безпомощни и пренебрегнати от съдбата същества, такива, каквито те поне временно бяха. На няколко пъти мъжкият започна да прави демонстрации и женската прояви известен интерес, но и това също отмина.

Съмнително е дали някоя от птиците помнеше малкото или можеше да разбере, макар и съвсем смътно, какво се бе случило. Липсата на съзнателни знания у тях не беше най-важното нещо, тъй като съзнателната мисловна дейност се бе появила в системата на живота много след техния вид. Истинското им мъчение се състоеше в изчакването инстинктите да ги освободят от ненужните вече действия.

Енергията, която изразходваха да се кълват непрекъснато взаимно, да кълват пера, камъчета и клони близо до местата за къпане, служеше за понижаване на напрежението им, също както и безсмислените демонстрации на мъжкия и случайните изблици на гняв.

През някои дни те прелитаха десетки километри над неравната земя, сенките им пропадаха и се изкачваха по каньоните, носеха се така, сякаш щяха да се разбият в стените, и се плъзгаха нагоре по скалните повърхности, докато изчезнеха на ръба, за да се появят отново в основите на далечния склон. Птиците се издигаха спираловидно нагоре, достигайки на моменти 4000 м и дори повече, задържаха се там за кратко време, преди да започнат да се спускат бавно надолу и отново да започнат да се изкачват. Те не играеха някаква игра, а просто скитаха безцелно, едно безрадостно блуждаене през този тревожен период. Друг път те оставаха кацнали часове наред, като гледаха, без да виждат, надолу към каньона под тях или пък прорязаното стъбло на някое отдавна изсъхнало дърво. Всичко беше празно, без непосредствена цел, изцяло лишено от същност или резултат.

Но те трябваше да останат живи, този нагон у тях продължаваше да бъде така силен, както винаги дотогава, и с време дейностите, свързани с живота и жизнените нужди, осигуряваха подходящ отдушник и облекчение. Не можем да кажем, че тези две, покрити с тъмни пера, птици изпитваха чувство на скръб, но те усещаха нещо и също както тяхната нежност и загриженост за малкото им, докато бе живо, можеше да се сравни с нашата представа за обич, така може би това нещо представляваше техният еквивалент на скръб.

Те често летяха далеч, за да намерят храна, дори на опасни разстояния, защото отиваха в райони, където кондорът не се бе появявал близо от един век. На два пъти бяха направени съобщения, че са ги забелязали да се хранят покрай една голяма магистрала далеч на север от резервата, където се намираха в сравнителна сигурност и където имаше хора, които се грижеха за тяхната безопасност. Тези хора не желаеха питомците им да се отдалечават твърде много. Достатъчно трудно е да се осигури безопасността им дори там, където пушките са забранени и където движението на хората може да бъде контролирано.

С течение на времето незадоволените им инстинкти се оттеглиха, за да се скрият на такова място, където щяха да бъдат запазени, докато отново станат необходими. Мъжкото пиленце, което бе попаднало в земята, беше трагична загуба за вида, но нямаше несравнимата стойност на тези две птици. Те бяха доказали своята полова зрелост и можеха, и щяха да възпроизведат своя вид.

Веднъж, когато летяха високо, кондорите бяха взети погрешно за скални орли и един малък самолет се впусна да ги преследва с насочена към тях пушка, която се подаваше през вратата на кабината. Изплашени от стоманения шум и безмилостното приближаване на машината, те се понесоха по различни въздушни течения и намериха каньон, където изкуствената птица с несръчни твърди крила не можеше да ги последва.

При друг случай, когато мъжкият летеше сам, бе нападнат от два ямайски мишелова, които си правеха шеги с неговата безвредност. Той повърна храната си, докато се намираше на повече от километър от земната повърхност, и не пострада освен по отношение на достойнството си.

Това бяха нормалните рискове в живота на един кондор. Те прекараха благополучно зимата и отново настъпи пролетта. Но това бе редуващата се празна година и те нямаха брачен период. Продължиха да летят, да ядат, да се къпят, да се почистват и да спят и така изминаха още четири сезона. Най-накрая настъпи онова време, когато мъжкият можеше да прави пози с определена цел, и рано през март, който прекарваха заедно, те имаха за втори път поколение. Птиците повториха целия процес, който бяха извършили при предишната брачна година. Същите вътрешни набъбвания и събуждания обогатиха телата им и им дадоха нова цел. Яйцето се появи, а след 41 дни малкото напусна своя затвор. То също беше мъжко и се появи на бял свят 22 часа по-рано от тяхното първо пиленце. Загубата, понесена преди 24 месеца, не беше оставила никакъв спомен у тях. Нито една от двете птици нямаше начин да знае дали бяха отгледали успешно своето първо малко. Те се отнасяха към задълженията си, свързани със защитата и изхранването на новото пиленце, със същия жар и целенасоченост. Този път те имаха успех и в края на краищата малкото започна да ги придружава в безкрайните им полети при търсене на мърша. Там, където преди бяха идвали само две птици, сега обикновено се появяваха три. Родителите продължаваха да се кълват взаимно и да кълват своето малко, дори след като то достигна тяхната големина.

Кръговратът на живота, който те водеха сега, бе така стегнат и осмислен, както кръговете, които чертаеха по небето. През година те се съешаваха и всеки път създаваха по едно малко. Петото яйце, което създадоха, не беше оплодено и след 45 дни те го изоставиха. Отчаянието им при този случай бе така голямо, както когато бяха изгубили първото си малко. Но през шестата си съвместна година на размножаване те отново създадоха пълноценно яйце и възобновиха приноса си към своя вид.

Шестото им яйце бе последното, което излюпиха заедно, защото, скоро след като малкото вече можеше да се грижи само за себе си, при един полет женската стана жертва. Ниско летящ самолет направи обикновената грешка — извън контрола на ловните надзиратели и дежурните биолози, — една ловна пушка изгърмя и с озадачения и глуповат израз на смъртта върху обикновено безизразното си лице женският кондор се понесе към земята в грозен, нехармоничен скок. При удара тялото й подскочи гротескно и остана да лежи като начупена сянка на пресъхналото дъно на каньона. Пилотът направи един кръг и когато стрелецът видя бялото петно под лявото крило, самолетът започна бързо да набира скорост, гонейки височина и анонимност. Но самолетът също имаше маркировки под крилата и те бяха забелязани и отбелязани. Глобата, наложена от съда, беше незначителна, само символичен израз на презрението на обществото. Затова пък продуктивната женска птица беше мъртва и нейният потенциал бе завинаги отстранен от борбата, която видът води за своето оцеляване. В действителност за това престъпление няма предвидено подходящо равностойно наказание в едно самоорганизиращо се цивилизовано общество.

През седмата си разплодна година мъжкият се съши с женската, на която бе дал живот през третата си брачна година. Новоизлюпеното бе нейното четвърто пиленце. Предишният й партньор бе необяснимо изчезнал и съдбата му остана неизвестна. Мъртвото му тяло гниеше под плащеницата от пера, а левият му крак бе здраво хванат в капана за койоти, който бе поставен и забравен преди десетина години от един пътуващ търсач на плячка.

Съешаването на мъжкия със собственото му поколение може би имаше противоречиви последици за вида. В тази малка група птици, които и без това вече бяха застрашително кръстосани помежду си, нещо неизбежно поради ограничения им брой сега се получи още по-тясно кръвосмешение. Малките и все още невидими недостатъци, заложени в гените, сега бяха задълбочени с неизвестен резултат. Тяхното пиленце бе необходимо, обаче видът би спечелил повече, ако то имаше нови промени, нова кръв, нови перспективи. Но при отсъствието на друга популация, която би могла да даде свой принос, събитието не трябваше да се пренебрегва. Въпреки че някой ден биологичният му потенциал можеше да се окаже несъвършен, което също не е сигурно, това бе пиленце и то оцеля и някой ден щеше да има свои поколения.

Така минаваха сезоните и годините от живота на мъжкия кондор. През година той се съешаваше с женска от собственото си поколение и създаваше по едно жизнено пиленце. Той бе преживял счупване на крак и пленничество всред хората, огнестрелна рана, преследване със самолет, отравяне — веднъж с „1080“ в ранните си години и два пъти със стрихнин в по-късна възраст. Той бе намерил своето стъпало в йерархичната стълбица на своя вид и разкрил и използувал всичките си инстинкти тогава, когато бе имал нужда от тях. Нито веднъж през живота си той не бе осъзнавал своето „аз“ или дори самия живот и въпреки това се бореше достойно да остане жив и да пресъздаде това „аз“ отново и отново. Той бе подтикван, носен, тласкан и дори леко движен от паметта на вида за това, как най-добре да върши нещата. Той не знаеше съзнателно нищо и въпреки това знаеше всичко по един друг начин, всичко, което кондорите знаеха, когато Северна Америка принадлежеше на камили, мастодонти и саблезъби тигри. Кръвта му знаеше всичко, което кондорите знаеха, преди още хората да бяха се появили на Земята, и гените му знаеха всичко, което историята на живота на тази планета можеше да припомни.

През целия си живот той бе едно грозно същество. От малкото пиленце с изпъкнали очи и жалък вид, чиито родители така старателно отгледаха, той се бе превърнал в грамадна гъскоподобна птица с тъмни пера, достатъчно тъмни, за да ни напомнят, че някога в съзнанието на хората са съществували вещици. Сянката, която хвърляше, когато се носеше в небесата с най-съвършения великолепен планиращ полет, прелиташе, плъзгайки се не само над неравната земя, но над вековете и отвъд техните предели. Шумът, предизвикан от перата му по време на полет, бе ехо от хилядите и милионите години, отминали преди това. Санитарната дейност, която извършваше по повърхността на земята, бе така необходима сега, както е била и тогава, преди времето да има значение, преди представата за неговото движение да бъде създадена. До навършването на 20-ата си година той бе пречистил земята от близо 8000 трупа и бе изял повече от 7,5 т разлагащо се животинско месо. Това също бе принос.

На 20 години кондорът, който бе прелетял близо 800 000 км над своя планински район, изпитваше умора. Той бе живял 7300 дни, беше се притискал в телата на две женски, едната от които бе от собственото му поколение, и бе създал жизнени пиленца, които бяха така необходими. Той беше безсмъртен. Той беше изпитал спокойствие и познаваше страха. Беше измамил смъртта повече пъти, отколкото ние знаем, и бе запазил своя потенциал, опазвайки го от увреждане, докато най-накрая се бе изразходвал. Неговият живот бе минал успешно и той го бе изживял на слънце.

Отново настъпи сезон за размножаване, но половите жлези в тялото му не проявиха живот. Когато той обърна гръб на своята дъщеря-съпруга и отказа да прави обичайните пози, тя го изостави и прелетя на отсрещната стена на каньона, където чакаше една неотдавна полово узряла птица. Тя никога не би могла да мисли за стария кондор, защото това беше извън нейните възможности, тя нямаше да го познае или да прояви признаци на близост, когато се срещнеха при водните басейни или върху някой труп.

Старият кондор прекарваше повечето време, кацнал на някое високо място, и летеше по-рядко. През някои дни изобщо не търсеше храна, а стоеше свит с полузатворени очи и леко отворен клюн. Той имаше изненадан, учуден вид, сякаш не можеше да разбере защо трябва да чака.

През някои дни, когато времето бе топло и вятърът духаше от подходяща посока, той сякаш се по-съживяваше, отново летеше и се опитваше да запази мястото си на ловното поле. Но тези дни ставаха все по-редки. Той започваше да забравя и понякога пропускаше да се изкъпе. Имаше изоставен вид и перата му падаха, като по тялото му се появиха оголени места, които бяха не само неприятни, но и пречеха, намаляваха ефикасността от неговия сложен механизъм на летене.

Упадъкът на кондора бе равномерен, непрекъснат, както и всичко останало през целия му живот. Клетките му губеха паметта си, забравяха нещата, които знаеха от времето, когато той и те бяха млади. От напрежението при всяко движение крехките му кости го боляха и той се ограничаваше, доколкото може, без да стига до изтощение от глад. По-младите птици го избутваха от труповете и той твърде рядко успяваше да си набави ежедневната дажба от килограм месо, която обикновено изяждаше. Издигаше се и прелиташе по-дълги разстояния, отколкото беше необходимо само за да може да намери свободен водоем. Въпреки че вече не се къпеше, той имаше нужда от вода за пиене и предпочиташе места, където няма да бъде прогонван със съскане или подлаган на унижения.

Дори когато кацаше на място за нощуване, той извършваше несигурна маневра и вече нямаше желание да лети, освен ако вятърът не беше подходящ. Беше проскубан, раздърпан, тъжен. Беше живял прекалено дълго. Най-после, една сутрин, той изчезна от своя клон. Никой не забеляза или не прояви загриженост, но там, където вечерта един кондор се бе настанил с усилия, за да прекара нощта, на разсъмване имаше само оголен клон. Храстите под дървото бяха гъсти и преплетени и тялото му не се виждаше. Недалече обаче един женски койот имаше леговище и неговите малки ръмжаха престорено сърдито, докато дърпаха и разкъсваха трупа, като се учеха на лов. Едно-единствено перо от гърдите на кондора остана на открито място и когато слаб полъх на вятъра започна да го движи, една алпийска чучулига се спусна и го взе за гнездото си. Там тя снесе три маслиненобежови яйца, напръскани със сиви и синкави петънца. Всяко от тях щеше да даде живот на птица, много по-красива, отколкото бе някога кондорът.