Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Einstein Intersection, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Самюъл Дилейни. Сечението на Айнщайн
Американска, първо издание
Превод: Юлиян Стойнов
Редактор: Катя Петрова
Оформление на корицата: Камея
Предпечатна подготовка: Камея
Формат 54×84/16. Печатни коли 10,5
Печат „Светлина“ ЕАД — Ямбол
ИК „Камея“, София, 1997
ISBN: 954–8340–33-X
Цена: 2600 лв.
Samuel Ray Delany. The Einstein Intersection
Copyright © by Samuel Ray Delany
История
- — Добавяне
9
Джийн Харлоу? Христос, Орфей, Били Кид — тези тримата мога да ги разбера. Но защо обикновени, млади, начеващи писатели като вас са готови на всичко, за да подражават на Великия Бял Кучи син?
Отговорът, предполагам, е очевиден.
Работата не е в това, че любовта понякога извършва грешки, а че тя самата е една грешка. Влюбваме се, когато нашето въображение придава несъществуващи достойнства на избраната личност. А разсее ли се илюзията, с нея си отива и любовта.
Бях скован от умора. Дъждът бе секнал преди около час — така поне ми казаха. Пейзажът наоколо също се бе променил. Отляво се нижеха скали. Драконите се провираха с трясък през влажните храсти. Отдясно — някаква равна, гола, сива ивица земя. Попитах Смръдльо:
— Вдясно ли ще се спускаме?
Той се засмя и изплю:
— Ей, Лобей, не си ли виждал павиран път?
— Май не съм. Какво е „павиран“?
Ножа, който яздеше отзад, се изхили. Смръдльо заряза разговора и си намери работа другаде. Никой от останалите не се затърча да ме образова. Трябваше да изтрополят три-четири каруци, преди да разбера за какво служи тая пущина. Много умно. Наближаваше пладне. Бях толкова изморен, че чудесата на света отскачаха от очните ми ябълки без да оставят следи върху тях.
Повечето от каруците бяха теглени от четири или шесткраки животни, които ми бяха смътно познати. Но новите животински създания не са странна гледка, когато твоето собствено може да ги погълне по няколко наведнъж.
Една от каруците ми направи особено впечатление.
Беше ниска, от черен метал и нямаше впрегнато животно нито отпред, нито отзад. Носеше се по пътя с десет пъти по-голяма скорост от останалите и изчезна в облак дим преди да я разгледам подробно. Досега драконите не обръщаха внимание на минаващите каруци, но тази ги накара да се разсъскат недоволно. Като видя, че зяпам след нея, Паяка ми викна:
— Още едно от чудесата на Бранинг-на-море.
Заех се да успокоявам гущерите.
Когато отново погледнах към пътя, видях картина. Беше изрисувана върху един широк статив с дървени подпори, така че да се вижда отдалече. Картината представляваше лице на млада жена с памучнобели коси и детска усмивка, а раменете й бяха вдигнати. Имаше малка брадичка и зелени очи, които бяха разширени като от изненада. Устните й бяха разтворени и разкриваха два реда изящно оформени зъби.
„ГУГУТКАТА КАЗВА: ВЕДНЪЖ Е ПРИЯТНО? ДЕВЕТ ИЛИ ДЕСЕТ ПЪТИ ЩЕ Е ОЩЕ ПО-ПРИЯТНО!“
Засричах текста буква по буква и сбърчих вежди. Прилепа се мотаеше наблизо и аз го викнах.
— Ей, това пък какво е?
— Гугутката! — викна той и разтърси гривестата си коса. — Тоя иска да знае коя е Гугутката! — останалите също избухнаха в смях. Колкото повече наближавахме Бранинг-на-море, толкова по-често ставах причина за всеобщо веселие и присмех. Гледах да не се отделям от Зелено око, той единствен не ми се смееше. Оглеждах с бдителен поглед близките дракони, когато той спря и посочи напред. Вдигнах глава. Или по-скоро — сведох поглед.
Тъкмо бяхме изкатерили един хълм и гледката пред нас се разстилаше надалеч. Ако това, което привлече вниманието ми, бе на не повече от двайсет метра, значи беше голяма играчка. Ако пък се намираше на двайсет километра — тогава бе грандиозно творение. Много пътища водеха право към това белокаменно и сияещо изящество върху пурпурната вода. Някой някога бе започнал да го строи, но в процеса бе изгубил контрол и то бе продължило да расте от само себе си. Виждах просторни площади, засадени с кактуси, стройни полюшващи се палми; тук-там имаше хълмове, покрити с горички, отделни сгради бяха заобиколени от равно подстригани морави; много от къщите стърчаха или се надвесваха с някои свои части над виещите се улици. Още по-нататък — зад стъклените здания, се виждаше морето и пристанището, край което бавно се носеха величествени кораби.
— Бранинг-на-море — произнесе тържествено Паяка. — Ето го.
Замигах учестено. Слънцето протягаше сенките ни надалеч, топлеше вратовете ни и караше стъклените прозорци да хвърлят заслепяващи отблясъци.
— Колко е голям! — промърморих аз.
— Ей там долу — продължи той и посочи с ръка едно място, което не можах да видя — ще отведем стадото. Цялата отсамна страна на града се препитава от животновъдство. Оттатъшната пък се храни от морето и от търговията с островите.
Другите се скупчиха около нас. Макар гледката да не им беше непозната, когато продължихме надолу се възцари почтително мълчание.
Скоро стигнахме още една табела край пътя. Този път Гугутката бе изрисувана от друг ъгъл и ни намигаше в здрача.
„ГУГУТКАТА КАЗВА: МОЖЕ ДЕСЕТ ПЪТИ ДА ВИ Е ПРИЯТНО, НО ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТ ИЛИ СТО ПЪТИ ЩЕ ВИ Е МНОГО ПО-ПРИЯТНО!“
Докато я разглеждах, някъде от горната част на плаката блеснаха ярки светлини. Грамадното, неотразимо лице сякаш подскочи към нас. Сигурно съм имал изненадан вид, защото Паяка посочи с пръст към плаката и рече:
— Цяла нощ го осветяват, та пътуващите да могат да разчитат и в тъмното думите на Гугутката. — Той се подсмихна, сякаш ми разкриваше някоя пикантна тайна. Ръцете му навиваха машинално камшика. — Нощта ще прекараме на платото и чак призори ще влезем в Бранинг.
Двайсет минути по-късно се заехме да събираме стадото в кръг, докато Прилепа приготвяше вечерята. Небето над морската шир бе съвсем черно, но над нас си оставаше безгрижно синьо. Бранинг хвърляше своя собствена светлина и сияеше като разсипани по плажа светулки. Дали местността бе спокойна, или Паяка бе направил нещо, но драконите бяха съвсем притихнали.
След вечеря се излегнах в тревата, но сънят не идваше. Двамата с Ножа бяхме определени за среднощната смяна. Когато Зелено око разтърси рамото ми с крак, аз се надигнах, завладян от неочаквано вълнение. Едва сега си помислих — скоро ще напусна пастирите и тогава какво ще правя?
С Ножа се уговорихме да обикаляме стадото в противоположни посоки. Продължих да размишлявам и скоро стигнах до извода, че едва ли ще се чувствам самотен, ако заживея в гората. Виж, друго е да си сам сред стоманобетон, стъкло и няколко милиона души. Четири-пети от животните спяха кротко. Някои от тях, вдигнали глави към Бранинг, надаваха тихи, протяжни стонове, а градът отвръщаше с невъзмутимо сияние. Дръпнах юздите на моя гущер да се полюбувам на…
— Ей, там горе!
Погледнах надолу към пътя.
Някакъв гърбушко бе спрял каруца с кучешки впряг до банкета.
— Здрасти.
— Тия гущери в Бранинг ли ще ги карате? — ухили ми се той, бръкна в тясната каручка и извади пъпеш. — Гладен ли си, човече? — Счупи го с ръце и понечи да ми хвърли половината. Спрях го с ръка, скочих от седлото и се спуснах при него.
— Благодаря, Ло страннико.
Той се изсмя.
— Не съм никакъв Ло.
Точно тогава кучето, което местеше поглед между мен и непознатия, започна да хленчи:
— Аз. Аз. Аз гладен. Аз.
Гърбавият ми подаде половината, след това се пресегна и го почеса зад ушите.
— Ти вече вечеря.
— Ще му дам от моя — рекох.
Гърбавият поклати глава.
— Той работи за мен — аз го храня.
Отчупи част от своя дял и го подхвърли на животното. Разнесе се лакомо мляскане. Докато опитвах пъпеша, непознатият ме попита:
— Откъде идеш, човече?
Казах му името на нашето село.
— За първи път ли виждаш Бранинг-на-море?
— Да. Как позна?
— Ами… — Той се ухили, разкривайки непълен ред жълтеникави зъби. — Първо — някога аз също съм дошъл за първи път в Бранинг. И второ — има някои неща, които те отличават от местните, правят те различен…
— Различен?
Той вдигна глава.
— Без да се обиждаш.
— Не се обиждам.
— Което е диамант тук, там не струва пукнат грош — произнесе загадъчно той. — Бас държа, че Гугутката го е казала в един, или друг момент.
— Гугутката — повторих аз. — Тя е Ла Гугутката, нали?
Погледна ме учудено.
— Тези Ла, Ло и Ле са объркани там. Не. Диаманти и грошове. Предполагам, че в твоето селце много държите на титлите. И в моето беше така. Раздавахме ги, за да отличим потенциално нормалните от засегнатите, поставяйки акцент върху тяхната функционалност.
— Точно така е.
— Било е. Било е и в Бранинг-на-море. Но вече не е. Толкова малко се знае за различията в селата, че вече никой не се гневи, ако го наричат нефункционален.
— Но аз съм различен. Защо да се гневя? Така е прието.
— Пак ти повтарям, някога и в Бранинг спазваха същите ритуали. Но не и по наше време. Сега е друга епоха: на гроша и диаманта. Надявам се само твоята селска изостаналост да не ти донесе неприятности. Аз самият доста си изпатих, когато цъфнах тук преди петнадесетина години. А тогава градчето бе много по-малко.
Спомних си, че и Паяка бе споменавал нещо за враждебното отношение към пастирите.
— А сега как е? — попитах го. — Искам да кажа — там долу, в Бранинг-на-море?
— Ами… — гърбавият втъкна палци в кожения си колан, — има четири-пет фамилии, които контролират всичко в града, притежават корабите, вземат рента от половината къщи и вероятно ще ти платят заплатата, преди да купят драконите. Тях, заедно с петнайсетина знаменитости като Гугутката, можеш с пълно право да титулуваш с твоите Ло, Ла и Ле. Особено, когато се обръщаш пряко към тях. Но не се учудвай, ако зърнеш някои определено нефункционални личности, окичени със същите титли.
— И откъде ще знам кои са свестните, щом тяхната очевидна функционалност вече няма значение?
— Ще ги познаеш веднага щом се сблъскаш с тях, което едва ли ще стане по твоя воля. Можеш да прекараш целия си живот в Бранинг-на-море и нито веднъж да не се наложи да използваш някоя титла. Затова пък почнеш ли да титулуваш всички наред, смятай, че ще те вземат или за глупак, или за побъркан. Може да си изкараш и боя.
— Не ме е срам от моя селски произход!
Той сви рамене.
— Не съм твърдял подобно нещо. Опитах се само да отговоря на някои от въпросите ти.
— Да. Разбирам. А как е положението с различните?
Гърбавият изчегърта нещо с език от устната си кухина, сетне го изплези и огледа върха му.
— В Бранинг-на-море различието е лична работа. На него се дължат тези прекрасни сгради, каменните блокове под пристанището, то е вплетено дори в дърветата на градския парк. Половината от това място е построено върху различието. Другата половина не може да съществува без него. Но да се говори за него открито се смята за признак на ниска култура.
— Моите го обсъждат открито — възразих като вдигнах палец през рамо. — Говоря за останалите пастири.
— Защото са вулгарни и невъзпитани. Такъв ще станеш и ти, ако пребиваваш в обществото им цял живот. Може пък да ти харесва да говориш каквото ти скимне.
— Но аз съм различен… — подех отново.
Този път търпението му изглежда бе на изчерпване. Това поне прочетох в погледа му.
— … добре, ще го запазя за себе си — довърших.
— Умна мисъл — одобри той.
Как да му разкажа за Къдруша? Как да продължа търсенето, ако трябва да пазя в тайна различията си?
— А ти? — рекох след малко. — Ти какво търсиш в Бранинг-на-море?
Въпросът очевидно му достави удоволствие.
— Държа там едно местенце, където уморените могат да си отдъхнат, гладните да се нахранят, жадните да пийнат, а тези, на които им е скучно, ще намерят малка разтуха.
— Ще взема да ти дойда на гости — заявих аз.
— Може. Но да знаеш, че пастирите рядко се отбиват в моята страноприемница — струва им се малко префърцунена. Поразходи се първо из Бранинг, а като ти омръзне — заповядай. Само гледай да имаш сребро в кесията. Ще ти го взема, макар да прекарахме приятно времето тук.
— Бъди сигурен, че ще намина — рекох, но си мислех за Хлапето Смърт. Носех се надолу през непрогледната нощ. И търсех Къдруша. — Как ти викат и къде е тази страноприемница?
— Наричат ме Пищов, но можеш да го забравиш. Ще ме откриеш в „Перлата“ — там си изкарвам прехраната.
— Звучи примамливо.
— По-примамливо е от много места, които си посещавал — произнесе с престорена скромност.
— Остави аз да преценя. Какво търсиш толкова късно по друмищата?
— Същото като теб — отивам в Бранинг-на-море.
— А откъде идеш?
— Мой чуждоземни друже, маниерите ти се нуждаят от шлифовка. Но след като вече попита, бях на гости при мои приятели, които живеят извън града. Занесох им подаръци, в замяна получих същото. Не те интересува какви, защото те са мои, а не твои приятели.
— Прощавай — рекох, усещайки, че съм прекрачил граница, която не разбирах.
— Малко ти е непонятно всичко това, нали? — попита ме той с поомекнал глас. — Като износиш един чифт обувки и се научиш да си пазиш джобовете, ще почнеш да се отракваш. Затова съм по-търпелив с теб.
— Не смятам да оставам толкова дълго в Бранинг.
— Напълно възможно. Може пък да прекараш там целия си живот. Почакай и ще видиш. Там има толкова чудеса, колкото не би могъл да си представиш.
— Минавам пътьом — не се предавах. — Отивам на едно място, където ще е краят на Хлапето Смърт.
Той ме погледна странно.
— Ще ти кажа нещо, селски — произнесе наперено, — време е да забравиш овчарските изхвърляния. Не викай кошмарите, че не знаеш какво може да те сполети.
— Никакви кошмари не викам. Онази гадина сама ме преследва, мен и останалите пастири.
На този етап гърбавият Пищов явно реши, че дърво като мен не се нуждае от повече нравоучения. Засмя се и ме потупа по рамото.
— В такъв случай, желая ти успех, Ло Мръсно лице и, дай Боже, онзи дявол да издъхне скоро от твоята ръка.
— От моето мачете — поправих го и извадих острието да му го покажа. — Помисли си за някоя песен.
— Какво?
— Помисли си за някоя песен. Изпей си я наум. Каква музика свирите в тази твоя „Перла“?
Той сбърчи вежди и аз засвирих.
Очите му се разшириха, сетне се засмя. Облегна се назад в каручката и се тупна по шкембето. Продължих да свиря, макар да се смеех с него. После обаче осъзнах, че не разбирам какво го е развеселило толкова и прибрах мачетето.
— Не се сърди, момче — зае се да ми обяснява поведението си. — Имам два избора — или да се присмивам на невежеството ти, или да приема, че ти ми се присмиваш.
— Не съм от обидчивите, както вече ти казах. Но все пак ще те помоля да ми обясниш шегата.
— Вече го сторих — при това няколко пъти. Но щом настояваш… — очевидно го забавляваше учудването ми. — Не се перчи с различието си. То си е твоя работа и на никой друг.
— Но това е само музика.
— Приятелю, какво ще си помислиш, ако срещнеш някой непознат и още преди да се разговорите се окаже, че умее да надзърта в теб?
— Не разбирам.
Той се чукна с пръст по челото.
— Не бива да забравям откъде започнах. На времето бях същия невежа като теб, но убий ме, ако помня кога беше това.
Настроенията му се меняха като планински вятър.
— Виж — рекох. — Може да ти се стори странно, но не разбирам връзката…
— Още ти е рано — прекъсна ме той. — Приеми го както го чуваш, или се махай. Едно обаче помни — спазвай обичаите на другите, не се присмивай на глупците и не призовавай прокълнатите.
— Ще ми кажеш ли тогава, моля, кои обичаи не спазих и с какво ти се присмях? Да знаеш, че казвах това, което ми беше на ума.
Селското му лице отново придоби суров изглед (в Бранинг щях да срещна още много с такива селски лица).
— Говориш за Ло Зелено око, сякаш е пасял редом с теб добичетата и споменаваш Хлапето Смърт, като че си надничал в дулото на неговия шестзаряден.
— А къде — попитах малко ядосано, — според теб е сега Зелено око? Хърка при огъня там горе. — Посочих склона. — А пък Хлапето Смърт…
Лумна изненадващ пламък и ние подскочихме. Той стоеше насред огнените езици зад нас и се усмихваше. Вдигна дулото на пистолета да побутне назад широкополата си шапка и под нея щръкна немирен червеникав кичур.
— Здрасти, авери — захили се с половин уста. Сянката на високата трева танцуваше в краката му. Струйка дим се вдигаше от китката му, на мястото, където го бе парнал пламъкът.
— Аххххх-ахххх-иииииии! — Това беше Пищов. Той се строполи върху каручката, зяпнал с уста. Хлопна я, но ченето му пак увисна. Кучето изръмжа. Аз само гледах.
Пламъкът трепна, изпука и взе да намалява. Скоро остана само миризмата на обгорени листа. Очите ми пулсираха от заслепение и гняв. Огледах се. Зад мътната пелена на сиянието, точно до банкета на пътя, озарен от светлината на лампите, стоеше Зелено око. Той изтри умората от лицето си с длан. Хлапето Смърт бе изчезнал, сякаш въобще не се е вясвал насам.
Колелата на каручката затракаха по калдаръма.
Пищова все още се опитваше да се намести и същевременно да управлява кучето. Помислих, че ще падне. Задържа се. Шумът от каручката постепенно утихна. Изкатерих се при Зелено око. Той ме погледна и в очите му видях… тъга?
Скулите му тънеха в сенки и наскоро изкласила брада. Очите му бяха като тъмни входове на пещери.
Върнахме се обратно при огъня. Легнах и сънят почти веднага обори изнурените ми клепачи. Цяла нощ сънувах невероятни сънища за Къдруша.