Самюъл Дилейни
Сечението на Айнщайн (2)

2

Всяка нощ в продължение на цяла седмица бях излизал да скитосвам по ветровитата алея на вълнолома, заобиколен отляво от струпаните един върху друг дворци, мятащи сияещи отблясъци върху водната повърхност. Но тази нощ, когато се върнах на просторния трапецоид, оформящ Плацата, мъглата бе скрила върховете на стърчащите от водата прътове. „Сечението на Айнщайн“ вървеше в странна посока. Седнах в подножието на близката кула и взех да нанасям бележки за бъдещите изпитания на Лобей. По-късно напуснах разлагащото се злато и индиго на Базиликата и се зареях из тъмните улички на града, в очакване да настъпи полунощ. Спрях за малко на един изгърбен мост над тесен, озарен от нощните светлини, канал. Стресна ме пронизителен крясък. Извърнах се, за да видя цяла дузина разбеснели се котки, преследващи охранен кафеникав плъх. Минаха съвсем близа до мен и по гърба ми полазиха ледени тръпки. Надзърнах отново към канала — по мазната повърхност се носеха шест рози. Проследих ги, докато една моторница не заля основите на моста с поредица от вълни. Сетне се насочих към серията от малки мостове на Канале Грандо, откъдето взех вапоретото обратно за Феровиа. Навътре в залива излезе вятър, който бръснеше ниската палуба, но аз все не можех да прогоня от мислите си гледката на розите, подивелите котки, нито пък премеждията на Лобей — те се наслагваха едно върху друго, свързани по някакъв все още невидим за мен начин. Орион танцуваше върху вълните. Сияние заля канала, когато преминавахме покрай Риалто.

Дневникът на автора,

Венеция, октомври 1965

В няколко изречения ще опиша колко добродетелен бе Малдорор през първите си години, добродетелен и щастлив. Едва по-късно взел да осъзнава, че по рождение е зъл. Каква нелепа участ!

Изидор Дюкасе (конт де Лотремон),

„Песните на Малдорор“

Което беше пролог към това защо Перко, Малък Джон и аз вече не извеждаме козите на паша.

С течение на времето загадъчната и мургава Къдруша се присламчи към нас, припкаше и подскачаше с Малък Джон, сборичкваше се на игра с Перко и се разхождаше ръка за ръка с мен край езерата — кой ще те Лаосва и Лоосва, когато заедно пасете козите, смеете се или се любите. А това правехме двамата с Къдруша. Понякога спираше и се заглеждаше втренчено в очите ми. Или пък се втурваше насреща ми отдалеч, за да се озове в обятията ми засмяна — единственият звук, който издаваше, оформяйки го с цялата обич, на която бе способна.

С нея в живота ми навлязоха безброй хубави неща. Тя ме пазеше от опасностите. Мисля, че го правеше по същия начин, по който хвърли онзи камък. Един ден открих, че лошите и страшни неща просто са престанали да се случват — нямаше ги лъвовете, нито прилепите-кондори. Козите вече не се разбягваха, малките не се губеха, нито падаха от скалите.

— Малък Джон, няма нужда да идваш тази сутрин.

— Добре, Лобей, щом смяташ…

— Хайде, остани си у дома.

А Перко, Къдруша и аз излязохме с козите.

Хубавите неща са като ято албиносови ястреби, наближаващи езеро. Като майка на мармот, донесла децата си да ги видим.

— Перко, нещо взехме да се прескачаме. Защо не си намериш работа някъде другаде?

— Приятно ми е с вас, Лобей.

— Двамата с Къдруша ще се погрижим за стадото.

— Не ми се ще…

— Разкарай се, Перко.

Той измърмори още нещо, та се наложи да вдигна един камък и да го подхвърля заплашително. Имаше смутен вид, докато се отдалечаваше. Представяте ли си, да се държиш така с Перко.

Останахме двамата с Къдруша — и козите. Беше си все така хубаво, докато тичахме сред обсипаната с цветя поляна. Ако е имало отровни змии — свили са се в дупките си и въобще не са показали глави. А каква музика само свирех!

Нещо я уби.

Беше се спотаила в ниска горичка от надвиснали плачущи върби, а аз я търсех, виках я и се смеех — и тогава изпищя. Единственият звук, който съм чувал от устата й — освен смеха. Козите взеха да блеят.

Открих я под едно дърво — заровила лице в пръстта.

Блеенето не спираше, а аз седях смутен, объркан и отчаян, неспособен да помръдна.

Отнесох я обратно в селото. Спомням си лицето на Ла Злата, когато излязох на площада, с безжизненото й тяло на ръце.

— Лобей, какво по дяволите… Тя как… О, не! Лобей, не!

Перко и Малък Джон поеха отново стадото. А аз се върнах при входа на пещерата, точех острието на мачетето, гризях си ноктите и мислех за какво ли не върху плоския къс скала.

Така започва тази история.

Веднъж Перко дойде да ми говори.

— Ей, Лобей, помогни ни с козите. Лъвовете пак се навъртат насам. Не са много, но може да ни потрябваш. — Той клекна — дори така все още бе надвиснал над мен — и поклати глава. — Бедничкият Лобей. — Вдигна ръка и разроши косата ми. — Липсваш ни. А и ти имаш нужда от нас. Ще ни помогнеш ли да открием две заблудени животинчета?

— Махай се.

— Бедният Лобей. — Но все пак си тръгна.

По-късно дойде Малък Джон. Повъртя се около мен, явно се чудеше как да ме заговори. Докато му хрумне, вече го бе хванало притеснението, та изприпка зад храсталака да пишка. Така и не се върна.

Ло Ястреба също идва.

— Ела на лов, Ло Лобей. На около миля на юг са видели грамаден бик. Казват, че рогата му били дълги колкото ръката ми.

— Днес се чувствам доста нефункционален — изръмжах в отговор. Ло Ястреба хич не обича такива подмятания. Тръгна си, като сумтеше недоволно. Пет пари не давах за архаичните му маниери.

Виж, друго беше когато цъфна Ла Злата. Както вече ви казах, тя е жена с голям дух и високо образована. Дойде, настани се на съседния камък и зачете книга — цял час. Накрая не издържах.

— Какво търсиш тук?

— Вероятно същото, каквото и ти.

— И кое е то?

Имаше напълно сериозен вид.

— Защо ти не ми кажеш?

— Остря си мачетето — отвърнах и наистина се захванах да го търкам в камъка.

— Аз пък си подострям ума — рече тя. — Работата, която трябва да се свърши, ще изисква и двете неща да са заострени.

— Ъ?

— Това ще да е закодиран начин да попиташ за какво става въпрос.

— Ъ? — повторих объркано. — Амче да. За какво става въпрос?

— Да убием това, което уби Къдруша. — Тя затвори книгата. — Ще ми помогнеш ли?

Наведох се напред, стиснал юмруци, с разчекната уста, а лицето на Ла Злата се люшна зад влажната пелена на сълзите. Опрях чело в студената скала и изплаках.

— Ло Лобей — заговори тя, уж официално като Ло Ястреба, но някак различно. Сетне погали косата ми като Перко. Но пак беше различно. Овладях се, но не преди да почувствам вълната на топлота и състрадание, която излъчваше. Като Малък Джон, но различно.

Изтърколих се на една страна свит на топка и дадох воля на огромната празнина вътре в мен. Ла Злата потърка раменете ми и заговори, разрушавайки последната преграда:

— Време е да си поговорим за митологията, Лобей. Но по-добре отпърво слушай. Имали сме предостатъчно време да усвоим рационалното в този свят. Ирационалното е не по-малко предизвикателство. Спомняш ли си легендата за битълсите? Спомни си, че битълсът Ринго е изоставил любимата си, макар тя да го е обичала всеотдайно. Според други предания именно той бил битълсът, който никога не пеел. Една нощ след тежък ден той и останалите битълси били разкъсани от истерични момичета, но по-късно се завърнали като неразделна част от великия рок и великия рол. — Бях положил глава в скута й. Тя продължи. — Всъщност, този мит вероятно се базира на едно още по-старо и не така добре съхранено предание. Предание за онези далечни времена, когато дори не е имало плочи на 33 и 45 оборота. Съществуват само няколко писмени версии, но младите днес нямат особено влечение към четенето. Та в по-старото предание Ринго се наричал Орфей. Той също бил разкъсан от истерични момичета. Разликата е в подробностите. Орфей изгубил любимата си — казвала се Евридика — и тя отишла право във великия рок и великия рол, откъдето Орфей трябвало да си я върне. Започнал да пее — за разлика от Ринго, Орфей бил прочут певец, а не мълчаливец. В митовете героите често се превръщат в своите противоположности, когато една версия идва на мястото на друга.

— Но как е могъл да отиде във великия рок и великия рол? — попитах аз. — Това е целият живот и смъртта в едно.

— Направил го е.

— И върнал ли я е?

— Не.

— Значи е излъгал. Никъде не е ходил. Най-вероятно е поскитал из горите, докато скалъпи достоверна история.

— Може би — прошепна Ла Злата.

Вдигнах глава.

— Искал е да си я върне — рекох. — Зная добре колко го е искал. Но е знаел, че ако отиде там, където е тя, не ще може да се завърне без нея. Това го е принудило да измисли останалата част от историята. За великия рок и великия рол и другите дрънканици.

— Животът е ритъм — продължи тя. — Смъртта също, само че приглушен. — Тя вдигна мачетето. — Изсвири нещо. Направи музика. — Опрях устни в дръжката, изтегнах се по гръб, омотах с ръце и крака блестящото, смъртоносно острие и засвирих. Просто издишах в кухия канал всичко, което се бе натрупало в мен.

Започнах от ниско, съвсем ниско, затворил очи, усещайки всяка една нота да вибрира през тялото ми надолу към студения камък. Звуците излизаха с ритъма на моето дишане, но пръстите на ръцете и краката ми постепенно взеха да тичат все по-бързо по дупките, доближавайки честотата на сърцето. Погребалният ми химн се друсаше.

— Лобей, когато беше момче, често тупкаше с крака в ритъма на рокендрола. Удряй сега, Лобей!

Пуснах мелодията да набере скорост и вдигнах с една октава, за да я задържа. Пръстите ми хвърчаха.

— Удряй, Лобей!

Зашляпах с ходила по скалната повърхност.

— Удряй!

Отворих очи, колкото да зърна припкащите наоколо уплашени паяци. Мелодията се смееше. Бум и бум, трас и прас, сега вече се смееше и Ла Злата, приклекнала до мен, а по врата ми вече се стичаха първите потни ручейчета, пръстите и лактите ми танцуваха и острието на мачетето святкаше на слънцето.

— Удряй, мой Ло Ринго, свири мой Ло Орфей — извика Ла Злата. — О, Лобей! — тя пляскаше с ръце.

По-късно, когато единственият звук бе измореното ми дишане, шепотът на листата и ромонът на ручея, тя кимна засмяно:

— Сега вече я оплака както трябва.

Сведох поглед. Гърдите ми блестяха от пот, коремните ми мускули бяха свити на възли. Козината по краката ми бе сплъстена от влажна прах.

— Вече си почти готов за онова, което трябва да се свърши. Върви, ловувай, паси козите и продължавай да свириш. Скоро Ле Портик ще дойде за теб.

В мен утихнаха всички звуци. Спря дишането, дори сърцето заглъхна. Съвсем както е преди смъртта.

— Ле Портик?

— Тръгвай. Наслаждавай се на последните часове, преди да поемеш на път.

Разтърсих уплашено глава, обърнах се и побягнах далеч от пещерата.

Ле…