Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Einstein Intersection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус (2013)

Издание:

Самюъл Дилейни. Сечението на Айнщайн

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Катя Петрова

Оформление на корицата: Камея

Предпечатна подготовка: Камея

Формат 54×84/16. Печатни коли 10,5

Печат „Светлина“ ЕАД — Ямбол

ИК „Камея“, София, 1997

ISBN: 954–8340–33-X

Цена: 2600 лв.

 

Samuel Ray Delany. The Einstein Intersection

Copyright © by Samuel Ray Delany

История

  1. — Добавяне

13

Остави Крит и идвай в този свят храм.

Сапфо, откъс

Тази сутрин се скрих от лекия ръмеж в чайната заедно с докерите. Над Босфора плуваха жълтеникави облаци. Открих един, който говори френски и други двама с гръцки. Разговаряхме за пътешествия и греехме ръцете си на чашите с чай. И четиримата бяха обиколили доста голяма част от земното кълбо. Радиото над камината редеше турски мелодии с песните на Азнавур и битълсите. Лобей започва последния етап от своето пътешествие. Не мога да го следвам там. Когато дъждът спря слязох на рибния пазар — повечето риби бяха изкормени и приличаха на свежо откъснати рози. Улицата с дървените къщички се виеше нагоре по хълма. Тук неотдавна беше бушувал пожар. Повечето къщи практически бяха изгорели, а близо до моста децата играеха върху овъглени каменни плочи. Няколко от тях гонеха едно русокосо момче. Лицето му беше мокро, то се спъна, падна в калта, но скочи и ме изпревари. Подметките му бяха съвсем изтъркани. Стана ми мъчно за него и дори си помислих, дали да не сменя косата на Хлапето Смърт от рижа на черна. Разходих се покрай стените на двореца, където алеята бе покрита с есенни листа. Спрях да надникна в Султанхамет Джамия. В купола над мен имаше синкави амбразури. Не зная защо, но атмосферата вътре ми подейства успокояващо. Само след седмица идеше следващия ми рожден ден и тогава ще мога отново да се захвана с досадния процес по натрупване на поредния словесен слой върху замисления скелет на романа. Усещах с босите си крака хладината на камъните. Погледът ми се плъзгаше по неразбираемите надписи. Излязох навън, нахлузих обувките и се загледах през двора. Качих се на втория етаж в една от близките чайни, избрах маса в ъгъла и се опитах да отведа моите герои към дългоочакваната развръзка. Скоро ще започна отново. Незавършеният край крие най-много възможности.

Дневникът на автора,

Истанбул, март 1996

Какви са вашите постижения? Ще дръзнете ли да живеете на Изток, където живеем ние? Боите ли се от слънцето? Ще бъдете ли решителен, когато чуете, че един нов цвят си проправя път сред божествата?

Емили Дикинсън,

„Писмо до К. С. Търнър“

Останах поразен от „Перлата“. Милион души са твърде много за някой, слязъл от гората. Но гражданите са толкова стереотипни. И тогава, в тази бурна вечер, зърнах надписа в дъното на улицата. Надникнах в кесията. Какво толкова, Паяка не беше от тези, които се стискат.

Черните врати сияеха в отблясъците на залязващото слънце. Поех нагоре по стълбата озарен от оранжеви светлини. Из въздуха се носеха аромати. Беше шумно. Стисках здраво дръжката на мачетето. Килимът бе изтъркан от обкованите подметки на безброй посетители. Върху лявата стена някой бе изрисувал натюрморт: плодове, пера, сребърни съдове върху набръчкана кожа. Гласове, да. Но там, в мястото, където звуците се превръщаха в музика, цареше тишина.

— Ло? — попита кучето в горния край на стълбището.

— Ло Лобей — отвърнах и му се усмихнах. Но мордата му остана непроницаема.

Тя се изправи на терасата отвъд шумната зала, където се веселеше нейната компания, наведе се през перилата и извика „Ти кой си?“, а контраалтовият й смях се разпиля над залата.

Беше прекрасна. Носеше сребриста рокля с дълбоко изрязано, остро деколте. Устните й, изглежда, бяха създадени главно за да изразяват емоции — най-вече смях. Косите й бяха гъсти и блестящи, като тези на Малък Джон. Оказа се, че има пред вид мен.

— Ей, глупчо. Кой си ти?

Бях забравил, че когато се обръщат към някого, той трябва да отговори. И с вас щеше да е същото, ако ви заговори такава пищна красавица.

Кучето се покашля и обяви:

— Това е Ло Лобей.

Всички в залата притихнаха. Трябваше да настъпи тишина, за да осъзная, колко шумно е било. Звън на чаши, шепот, смехове, разговори, влачене на крака, скърцане на столове: изведнъж ми се прииска всичко това да се върне отново. В рамката на вратата, чиято дръжка обвиваха две змии, мярнах познатата охранена фигура на Пищова. Изглежда бързаше отнякъде за да види какво е станало. Той също ме видя, затвори очи, пое си въздух и се облегна на стената.

И тогава Гугутката каза:

— Крайно време беше, Ло Лобей. Вече си мислех, че въобще няма да дойдеш. Пищов, донеси му стол.

Останах като гръмнат. Пищова също. Но след като хлопна ченето изтича за стол. С голо мачете в ръка си запробивах път към Гугутката между масите, отрупани с цветя и заметнати с ръчновезани покривки, между мъжете със сгушени в краката им кучета и жените с позлатени клепачи, чиито гърди бяха прихванати в медни подложки или сребърни мрежички. Всички се обръщаха след мен.

Стигнах витата стълба, която водеше към нейната тераса. Опряна небрежно на перилата, Гугутката ми протегна ръка.

— Ти си приятеля на Паяк — рече ми, като се усмихваше. Когато ви заговори, отивате на седмото небе.

— Пищов, — тя се озърна и роклята й хвърли милион отблясъци. — Постави стола до моя. — Пищова незабавно изпълни молбата й. Виждах само нея. Тя се наклони към мен, дишайки учестено.

— Другите очакват да си говорим. За какво искаш да поприказваме?

Понякога е изумително да наблюдаваш как дишат жените.

— Е… аа… ами — нужни ми бяха невероятни усилия на волята за да откъсна очи от лицето й. — Наистина ли девет хиляди е толкова по-приятно от деветдесет и девет? (Да не смятате, че знаех за какво говоря?) Тя започна да се смее, но съвършено беззвучно. Което е още по-умопомрачително.

— Ах! — рече накрая. — Опитай и ще разбереш.

В този момент всички подеха отново прекъснатите си разговори. Гугутката продължаваше да ме оглежда.

— С какво се занимавате? — попитах я. — Паяка каза, че ще ми помогнете да открия Къдруша.

— Не знам коя е тази Къдруша.

— Тя беше… — Тя отново задиша учестено. — Хубава… като вас.

На лицето й се изписа искрено съчувствие.

— Да — кимна тя.

— Не искам да разговаряме тук — погледнах към Пищова, който кръжеше наоколо. — Проблемът не е такъв, какъвто си мислите.

Тя вдигна изрисуваните си вежди.

— Той е малко…

— О — каза тя и вирна брадичка.

— А вие? — рекох. — С какво се занимавате? Коя сте, всъщност?

Веждите й подскочиха още по-нагоре.

— Сериозно ли питаш?

Кимнах.

В смущението си тя обходи с очи околните. След като никой не й предложи обяснение, отново погледна към мен. Устните й се разтвориха, леко разтреперани.

— Казват, че аз съм онова, което им помага да продължават да обичат.

— Как?

— Той наистина ли не знае? — попита някой отзад.

От другата страна: — Не е ли чувал за необходимостта от смесване на генетичната информация?

Тя вдигна пръст към устните си. Всички замлъкнаха.

— Аз трябва да му го кажа. Лобей… това ли е името ти?

— Паяка ми каза, че трябва да говоря с теб… — опитах се да й помогна. Мъчех се да се закрепя за нещо в нейния свят.

— Твърде много опростяваш нещата. Паяка. Великият Господар Ло Паяк? Предателят, лъжливият приятел, онзи, който вече е подписал смъртната присъда на Зелено око? Забрави го, той е обречен. Мисли за себе си, Лобей. Какво искаш да знаеш…

— Смъртната присъда…?

Тя ме докосна по бузата.

— Прояви малко егоизъм. Какво искаш?

— Къдруша! — Почти се надигнах от стола.

Тя се облегна назад.

— Ще ти задам един въпрос, без да отвръщам на твоя. Коя е тази Къдруша?

— Тя… Тя беше красива почти като теб.

Брадичката й се отпусна. Светлината в очите й малко помръкна.

— Да. — Само аз чух този звук, останалите доловиха въздишка. Постепенно въпросителното изражение на лицето й бе заменено от ирония.

— Аз… — Погрешно начало. — Тя… — Невидим юмрук ме заблъска в ребрата. Челото и бузите ми пламтяха. Очите ми пареха. Гугутката си пое дъх.

— Разбирам — рече тя.

— Не, не разбираш. Нищо не разбираш.

Всички се блещеха в мен. Тя се огледа и прехапа устни.

— Ние с теб… не сме еднакви.

— Какво? Ах… да. Но…

— Да, Лобей?

— Къде се намирам? Дойдох тук от село, от пущинака, през дракони и цветя. Захвърлих моето Ло, за да диря едно мъртво момиче и да преследвам някакъв гол каубой, зъл като камшика на Паяка. И ще продължавам по своя път, докато тук един мръсен, едноок принц скоро ще умре. Къде съм сега, Гугутко?

— Ей толкова близо до едно древно място, наречено Ад — тя ми показа с пръсти. — Там можеш да влезеш мъртъв, или с песен. Но ще ти е нужна помощ да откриеш обратния път.

— Търсех моето мургаво момиче, а намерих една сребърна красавица.

Тя се изправи и светлината, отразена в роклята й, ме заслепи. Гладката й ръка увисна до хълбока. Сграбчих я с моята груба лапа.

— Ела — рекох.

Докато се спускахме от терасата тя се облегна на ръката ми.

— Ще обиколим веднъж стаята. Имаш две възможности — или да слушаш, или да гледаш. Съмнявам се да съвместиш и двете. Аз не бих могла, но ти опитай. — Завихме покрай стената и мачетето ме удари с плоското по крака.

— Уморихме се да се преструваме на хора, Лобей. За да издържим още поне дванадесет поколения трябва да смесваме, смесваме и смесваме гени.

Облегнат на едрото си шкембе, един старец не откъсваше рибешките си очи от момичето срещу него. То облиза устни. Имаше огромни, сини, изумително красиви очи. На лицето й трепкаше присмех.

— Не можем да принудим хората да имат повече деца от други хора. Бихме могли обаче, да направим по-привлекателна подобна идея… — тя сведе поглед.

На съседната маса седеше възрастна жена, чиято кожа бе толкова увиснала, че по-скоро напомняше непроницаема маска. Но тя се смееше. Сбръчканата й ръка лежеше върху нежните пръсти на момчето до нея. Тя погледна завистливо изпод натежалите си клепачи към неговите пърхащи мигли, към блестящата му, буйна коса и живите, игриви очи.

— Коя съм аз, Лобей? — въпросът й прозвуча риторично. — Аз съм главната героиня на една рекламна кампания. Аз съм доброто и лошото, което всеки желае, аз съм тази, която предпочита деветдесет и девет мъже, вместо един. Аз съм тази, която страстно желаят да оплодят всички мъже. Тази, на която подражават всички жени, защото аз диктувам модата. Светът се учи от моята духовитост, копира жестовете ми, дори грешките ми, за да ги изпробва върху поредния любовник.

Двойката на съседната маса отдавна бе забравила какво е да си на четиридесет. Изглеждаха щастливи, доволни и богати. Завидях им.

— Беше време — продължи Гугутката, притискайки ръката си към моята, — когато оргиите и изкуственото осеменяване вършеха работа. Ала изглежда забравихме предразсъдъците. Това е, с което се занимавам. Сега сигурно ще ми зададеш един друг въпрос.

Двама младежи, настанени на една маса недалеч от нас, се държаха за ръцете и се кискаха. На времето смятах, че двайсет и една е отговорна възраст, но това беше, когато до нея имах още много. Тукашните млади можеха да правят каквото им скимне и тъкмо с това се занимаваха, причиняваха си един на друг болка, удивляваха се от света и бяха невероятно щастливи от възможностите, които се разкриваха пред тях.

— Чийто отговор, се крие в странния талант, който облекчава моята работа.

Пръстът й отново се вдигна към устните. Другата й ръка докосна мачетето.

— Ще посвириш ли, Лобей?

— За теб?

Тя махна с ръка към залата.

— За тях. — Гугутката се обърна към присъстващите. — Ей, вие! Искам малко тишина. Ще слушаме нещо. Никой да не става…

Всички замръзнаха по местата си.

— Слушайте сега.

И те се заслушаха. Мнозина се облегнаха на лакти върху масите. Гугутката се обърна и ми кимна. Погледнах моето мачете.

В далечния край на залата Пищова се държеше за главата. Ухилих му се. Сетне приседнах на една свободна маса и опрях пръсти в отворите.

Изсвирих първата нота. Погледнах публиката. Изсвирих следващата. И се засмях.

Засмяха се и младежите.

Изсвирих още две ноти — ниска и висока.

Започнах да пляскам с ръце, бавен, отсечен ритъм. Свирех с пръстите на краката. Децата го намериха за особено забавно. Заклатих се на ръба на масата, притворил очи, свирех и плясках с ръце. Някой от дъното на залата започна да пляска в такт с мен. Ухилих се във флейтата (трудна работа) и мелодията стана по-игрива.

Спомних си музиката, която бях научил от Паяка. Тогава реших да опитам нещо, което не бях правил никога. Оставих едната мелодия да се лее без моето участие и засвирих друга. Тоновете се сливаха и надпреварваха в хармония, а присъстващите ме окуражаваха с пляскане. Оставих тези двете и подхванах трета мелодия. Свирех, без да откъсвам очи от публиката, заливах ги с моята музика, притисках ги с тежестта й и когато тя стана достатъчно, скочих на масата и затанцувах. С всички сили. Шибах ги с музика. Звуците се блъскаха един в друг като вълни и изригваха. Акордите разцъфваха като пролетни цветя. Хората викаха, а аз ги пронизвах с нови потоци от музика. Някои от тях също наскачаха върху масите. Трима-четирима взеха да танцуват край мен. Свирех за тях. Телата им подскачаха, следвайки неотлъчно ритъма. Старецът се друсаше около синеокото момиче. Младежите шляпаха с ръце. Пляс. Престарялата жена не стискаше конвулсивно ръката на момчето. Пляс. Звукът направи примка и стисна присъстващите за шията. Пляс. Разля се из цялата зала и хората застенаха също като драконите в пустинята.

Горе на терасата, където беше компанията на Гълъбицата, някой отвори широкия прозорец. Вятърът блъсна мокрия ми гръб и ме накара да се закашлям. Кашлицата изръмжа в кухината на моята флейта. Едва с появата на вятъра осъзнах колко задушно е било в залата. Танцуващите изтичаха на терасата. Аз ги последвах. Подът бе застлан със сини и червени плочи. Неколцина от танцуващите седнаха да си починат на перилата. Златистата вечер бе разкъсана от синкави рани. Мачетето само се отдели от устните ми и аз се огледах…

Веднага я видях. Сребърната рокля се развяваше от вятъра. Но не беше Гълъбицата. Тя доближи мургави пръсти до тъмното си лице и сочните й устни се разтвориха във въздишка. Клепачите й подскочиха, тя приглади косите си, докато оглеждаше лицата на танцьорите. За известно време се изгуби сред тълпата, сетне изплува отново.

Мургавата Къдруша…

Появяваше се и изчезваше сред танцьорите.

Красивата Къдруша, която търсих и която намерих…

Веднъж толкова бях огладнял, че когато дойде време да се храня, направо се уплаших. Същият страх ме завладя сега. Само че по-силен. Музиката свиреше сама, а мачетето падна от ръката ми. Веднъж Къдруша хвърли едно камъче…

Затичах се през лабиринта от танцьори.

Тя ме видя. Сграбчих я за раменете, тя се вкопчи в мен, опряхме гърди в гърди, а ръцете й ме обгърнаха. Знаех, че я боли. Името й изплува в главата ми. Очите ми бяха широко отворени и влажни. Исках да открия всичко в нея. Стиснах крехкото й тяло, отслабих хватка и пак я притиснах.

Долу в парка стърчеше самотно дърво, а над него висеше обезумялото слънце. На един от клоните, с прекършен врат и завързани отзад ръце, се полюшваше Зелено око. Ръцете му бяха окървавени.

Тя надзърна в лицето ми, извъртя се да види какво гледам и веднага прикри очите ми с длани. В тъмнината на шепите й аз разпознах музиката. Това беше траурната песен на девойката, която прикриваше очите ми, скърбяща за обесения принц.

И през музиката се прокрадна шепот:

— Внимавай, Лобей. — Беше гласът на Гугутката. — Наистина ли искаш да го видиш?

Пръстите останаха върху очите ми.

— Виждам те целия, като на тепсия. Ти си умрял, Лобей. Някъде сред скали и дъжд, там те е застигнала смъртта. Искаш ли и ти да надзърнеш отблизо в…

— Аз не съм призрак!

— О, не, Лобей, съвсем истински си. Но може би…

Извих глава, но тъмнината ме следваше.

— Искаш ли да чуеш за Хлапето?

— Искам да знам всичко, което би ми помогнало да го убия!

— Слушай, тогава. Хлапето Смърт може да връща живота само на онези, на които го е отнел. Властта му се простира единствено над цветята, които е откъснал. А знаеш ли теб кой те върна от…

— Махни си ръцете.

— Решавай, Лобей, решавай бързо! — прошепна Гугутката. — Искаш ли да видиш какво те чака? Или само това, което вече е било?

— Ръцете ти. Не мога да видя нищо, когато скриват това, което е пред… — млъкнах ужасен от това, което възнамерявах да кажа.

— Аз съм много талантлива, Лобей, в това, което правя. — През пръстите й започна да се процежда оскъдна светлина. — Трябваше да усъвършенствам този свой талант, за да оцелея. Не можеш да игнорираш законите на света, който си избрал…

Сграбчих я за китките и ги дръпнах встрани. Почти не се съпротивляваше. Зелено око продължаваше да виси на въжето под мен.

Тя къде е? — викнах аз и огледах терасата.

— Аз се превърнах в онази, която обичаш, Лобей. Това е част от моя талант. Затова съм Гугутката.

— Но ти… — не намерих сили да довърша.

Тя сви рамене. Ръката й се плъзна по сребристата тъкан на роклята.

— Ами те… — махнах с ръка към посетителите в залата. Младежите се държаха за ръце, сочеха дървото в градината и се кискаха. — Наричат те Ла Гугутката.

Тя завъртя глава и приглади сребристата си коса.

— Не, Лобей. Кой ти го каза? Кажи ми кой? Аз съм Ле Гугутката.

Тръпки ме побиха. Гугутката протегна изящната си ръка.

— Ама ти не знаеше ли? Лобей, ти наистина ли не…

Отстъпих назад и вдигнах мачетето.

— Ние не сме хора, Лобей! Живеем на тяхната планета защото те са се самоунищожили. Опитваме се да възприемем формата им, спомените, дори легендите. Но не се получава. Всичко е илюзия, Лобей. Само това и нищо повече. Зелено око — ето кой те върна към живота. Той е този, който можеше да ти даде Къдруша.

— Зелено око…?

— Ние просто не сме като тях, Лобей. Ние сме…

Обърнах се и избягах от терасата.

Вътре преобърнах една маса и креснах нещо на кучето, което ме лаеше.

— Ло Лобей! — Беше приклекнало до масата, където се бе събрала компанията на Гугутката. — Почакай. Гледал ли си вечерното представление на „Перлата“?

Преди да отговоря то натисна едно копче в стената.

Подът започна да се върти. Въпреки истерията, която ме владееше, осъзнах какво става. Подът се състоеше от две широки платформи, разположени една върху друга. Горната се вдигна, а долната остана на място. Когато и двете станаха прозрачни, видях долу — под столовете и масите, между цепнатините в камъните — да се движат фигури.

— „Перлата“ е построена над един от коридорите, който води към клетката на Бранинг-на-море. Погледни, те бродят долу из лабиринта, препъват се един в друг, падат, стават, вкопчват се с окървавени нокти в стените. Тук нямаме пазач на клетка. Старата компютърна система, която хората са използвали за постигане физиологичен Еквилибриум при Деградация в Реакцията на Адаптация се грижи за техните илюзии. Там долу е един миниатюрен ад, изпълнен с удовлетворени желания…

Хвърлих се на пода и притиснах лице към прозрачната платформа.

— ФЕДРА! — извиках, по-скоро изпищях. — ФЕДРА, къде е тя?

— Здрасти, бебче! — В тъмнината под мен блеснаха миниатюрни светлинки. Двама влюбени се прегръщаха с най-малко три чифта ръце до металната машина.

— ФЕДРА…

— Пак си сбъркал лабиринта, малкия. Тук долу има само илюзии. Тя ще те следва до самата порта, но когато се извърнеш, за да се увериш че е до теб, ще откриеш, че е прозрачна. Когато излезеш пак ще си сам. Защо тогава въобще трябва да влизаш? — Гласът зад прозрачната платформа бе леко приглушен. — Тук долу мама се грижи за всичко. Не идвай да ми свириш с кървавия си нож. По-добре опитай да си я върнеш по друг начин. Всички вие сте уродлива тълпа, полисексуална и безплодна и се опитвате — непрестанно се опитвате да се напъхате в човешка маска. Само че тя ви е тясна. Върви си, Лобей. Иди да я търсиш нейде извън пределите на огледалото…

— Но къде…

— Помоли ли се под дървото?

В коридорите под мен неспирно се блъскаха, заобикаляха и дърпаха изгубените синове на човечеството. Само мигащите светлини на ФЕДРА осветяваха пътя им. Изправих се, а когато стигнах вратата кучето отново се разлая.

Пропуснах първото стъпало и успях да сграбча перилата едва четири по-надолу. Вратата ме изплю точно срещу парка. Отръсках се от главозамайващото слизане. Металните кули около площада пращяха по шевовете от зяпачи, които танцуваха по терасите и пееха с цяло гърло от прозорците.

Застанах под дървото и започнах да свиря за него. Да свиря и да се моля. Пуснах акордите по течението, уповавайки се на слепия случай и се молех за решение. Започнах смирено и мелодията ме опустошаваше, докато от мен остана само празна яма. Превърнах се във фонтан, от който блика ярост и обич — и всичко това беше за него. Звуците на флейтата кънтяха в металните стени.

Ръцете му, под лактите, бяха счупени. Една от тях помръдна леко и…

… и нищо. Закрещях, обладан от неистов гняв. Сграбчих дръжката с две ръце и забих острието в бедрото му, натисках, докато потъна в податливата плът, излезе от другата страна и опря в кората на дървото. Отново изревах и дръпнах мачетето, а тялото ми се гърчеше от страшни конвулсии.