Самюъл Дилейни
Сечението на Айнщайн (6)

6

Какво означава терминът прекрасна абстракция? В началото тя обхваща най-съществените елементи на изучавания обект и после останалото, в зависимост от това колко е важно (така че на каквото и да се спрем, ще разполагаме с повече от това, което сме оставили) и използва всяка уловка, за да прокара онова, което позволявала в нашето съзнание, без да си даваме сметка за сухата педантичност на тази уловка.

Джон Ръскин,

„Камъните на Венеция“

Поема — това е механизъм, позволяващ да направим избор.

Джон Джиарди,

„Какво означава поема“

Часове по-късно — предполагам, че са били поне два, но може и да са дванадесет — аз се изтърколих из под пулта и се надигнах, сумтейки, прозинах се и се почесах. Когато напуснах помещението светлината зад мен угасна.

Не се върнах по обратния път, а продължих отново напред. Горните нива имат много изходи навън. Вървях, докато през един от процепите видях, че е настъпило утрото, после излязох на повърхността.

Местността тук бе обрасла с лиани, бамбукови горички и храсталак, но гледката не беше от неприятните. Освен това беше влажно и прохладно. На петдесетина стъпки по-нататък забелязах брега на неголямо езеро. Продължих към него, като заобикалях пътьом пречките. Хрущящ пясък постепенно замени каменистата почва под краката ми. Езерото се оказа по-голямо, отколкото предполагах. Единият му край се губеше в червеникава тръстика и мочурища. Нямах представа къде се намирам, но тъй като никак не обичах блатата, тръгнах в другата посока.

Хряс, фрас, пук!

Спрях!

Хряс! Нещо се въртеше и боричкаше зад стената на джунглата. Схватката сигурно се намираше на онзи стадий, когато единият от опонентите е напълно изтощен — действието се развиваше на пресекулки. (Съсссссс!) Любопитството, гладът и дяволът ме подтикваха да вървя нататък, вдигнал в готовност мачетето. Прекрачих няколко крайбрежни камъка и се озовах на малка поляна.

Драконът умираше, нападнат от цветя. Цветовете им разтваряха люспите му, корени обгръщаха краката му. Докато гледах, той направи отчаян опит да се отскубне, да ги разкъса със зъби, но те го обградиха отново, плъзнаха отзад и запосягаха алчно към широко разтворените му очи.

Гущерът (дваж по-едър от Перко и белязан на левия си хълбок с изпъкнал кръст) се опитваше да защити външните хрилно-дихателни отвори, които пърхаха на шията му. Растенията почти го бяха обездвижили, но когато един разтворен цвят приближи, за да спре пътя на дъха му, той замахна и го отсече със закривения си нокът. Не му беше първица, защото по земята се въргаляха грамаден брой обезглавени цветя.

По кръста разбрах, че няма да ми стори нищо лошо (дори подивял, гущерът, който някога е бил използван от хора, си остава послушен и твърде рядко е готов да нападне), затова скочих върху близкия камък.

Едно от готовите да се хвърлят в атака цветя наблизо изпразни въздушния си мехур с уплашено „… съссссс…“

Посякох го и то се преви към тревата. Шипове зачегъртаха босите ми крака. Вече ви разказвах за кожата там долу. Трябваше да внимавам единствено за корема и дланите на ръцете — за краката хич не ме беше грижа. Дори сграбчих няколко стебла с пръстите на краката си и ги изскубнах яростно. Чувах как челюстите на цветната армия тракаха по хитиновите люспи на дракона.

Цветята изглежда комуникираха по някакъв начин помежду си (и те бяха различни), защото фронтът им неочаквано се обърна към мен и те ме доближиха, разтворили заплашително парализиращите си пипала, а въздухът се огласяше от зловещото им съскане. Завъртях чевръсто мачетето и всичко наоколо се опръска със сок.

Подвикнах окуражаващо на дракона и дори намерих време да му се усмихна храбро. Той изстена като ранено земноводно. Да ме беше зърнал отнякъде Ло Ястреба, щеше да се пукне от гордост.

Опашката му помете цяла дузина цветя и опря с благодарност ръката ми, но други пипала продължаваха да обсаждат коварно устата му. Сдъвка няколко, очевидно реши, че не са по вкуса му и ги изплю. Имаше и шипове в сдъвканото. Междувременно успях да освободя единия му крак.

— Сссссссссссссс…

Погледнах надясно.

Което беше грешка, защото звукът идеше отляво.

Подобни грешки нерядко струват скъпо. Дълго и гъвкаво стебло се изви чевръсто около крака ми и ме дръпна рязко, за да ме събори. За щастие подобни опити най-често са обречени на провал. След като го осъзна, растението впи зъбки в пищяла ми и се зае да го гризе. Извърнах се и изскубнах белите перуники (беше албинос), които го красяха. Гризането не секваше. Вече бях замахнал със сабята. Стоварих я, но само я оплетох в топка от други подобни гъвкави тела. Нещо се впи в тила ми (където пък е едно от слабите ми места).

Както и долната част на гърба, двете подмишници, областта под брадата, между краката и зад ушите ми — набързо премислих всички подобни критични точки. За щастие тъпите цветя бяха достатъчно бавни, за да ги изпревариш.

Нещо дълго и топло остърга глезените ми. Петунии шляпаха из въздуха. Растението спря да ме гризе и се уригна недоволно върху петата ми.

Друго се обви внезапно около китката ми, но също получи рязък удар, който не идеше от мен. Една полусмазана роза се свлече от крака на динозавъра и потърси укритие зад близките храсти. Че комуникираха нямаше съмнение, но сега сигурно си говореха само за страх и отстъпление. Но музиката! Божичко, музиката!

Обърнах се и погледнах към скалата.

Утрото бе напреднало достатъчно да озари в сияние небето зад него. Той шибна за последен път една от най-упоритите рози и прибра камшика. Почесах се по глезените. Драконът изстена, но не беше в тон.

— Твой ли е? — метнах палец през рамо към чудовището.

— Беше. — Дишаше тежко и плоските му, костеливи гърди следваха този ритъм, а ребрата му се отваряха и затваряха подобно на щори. — Ако тръгнеш с нас, ще бъде твой — можеш, например, да го яздиш. Ако пък не искаш, ще си го взема.

Драконът отърка шията си покорно в краката ми.

— Бива ли те с драконовия камшик? — попита ме непознатият.

Свих рамене.

— Виждал съм такъв само веднъж — преди пет-шест години, когато няколко драконови пастири се бяха изгубили в нашия край. — Тогаз всички се изкатерихме на Берилиевата стена да зяпаме как подкарват драконовото стадо през Прохода от Зелено стъкло. Само Ло Ястреба слезе да разговаря с тях и аз го придружавах, та зърнах отблизо тези инак послушни чудовища.

Непознатият се ухили.

— Смятай, че случаят е същият. Като гледам, отклонили сме се поне на двайсетина километра от пътя. Да търсиш работа и да ти се язди гущер?

Погледнах изпотъпканите цветя.

— Защо не?

— В такъв случай животното е твое. От теб се иска да го яхнеш и да го върнеш при стадото.

— Хъм. (Чакай да си припомня, ездачите се наместваха в долната част на шията, пъхаха крака под люспестите мишници и хващаха с ръце двата съблезъбоподобни израстъка над хрилете. Ей… оп… дий сега!)

Загубихме още петнадесетина минути в крайбрежната кал, през които животното ме хвърли най-малко пет пъти от гърба си; обогатих речника си с цял куп цветисти ругатни, касаещи предимно осмото и деветото драконово коляно, но към края двамата с моя нов приятел насъбрахме достатъчно общ смях, за да се поглеждаме със симпатия, а едрото чудовище приседна до езерото да си отдъхне — малко преди това с ловко движение ме беше метнало право в студената вода.

— Хей, как мислиш, ще се науча ли някога да яздя това нещо?

С едната ръка ми помагаше да се изправя, с втората придържаше динозавъра за бивните, с третата навиваше камшика, а с четвъртата от време на време почесваше четинестата си глава.

— Не се предавай. В началото не бях по-добър от теб. Хайде, скачай.

Така и направих, метнах се на люспестата гърбина и двамата с динозавъра се понесохме в кариер по брега на езерото. Отстрани изпълнението ни сигурно беше доста впечатляващо. Така поне си мислех. Докато ме побиваха тръпките.

— Взе да му хващаш цаката.

— Трогнат съм. Чакай малко, къде е стадото — и кой си ти?

Беше нагазил до глезени в плитката част на езерото. Утрото бе достатъчно светло, за да превърне в бисери пръските по раменете и гърдите му. Той се засмя и избърса лицето си.

— Паяка. Твоето как беше, казваш…?

— Ло Лобей — изломотих, докато подскачах щастливо върху гущера.

— Това Ло го забрави, докато си сред нас — посъветва ме Паяка. — Няма да ти е от полза.

— Прощавай, просто в мен говори селското възпитание.

— При нас, пастирите, тия не минават. — Той се метна чевръсто зад мен на дракона.

Целият беше космат, с кехлибарена козина, четирирък като мен, леко прегърбен и висок поне три метра, само дето телесата му бяха напъхани в два номера по-малка кожа. Стегнат, с яки, напомпани мускули. И се смееше, сякаш някой тъпчеше сухи листа в гърдите му. Направихме един почетен кръг около езерото.

Но музиката, която бликаше — беше незабравима!

Стадото, някъде двеста и петдесет глави люспест добитък, се беше кротнало в една падина от другата страна на езерото. Първото, което чух отдалеч, бе протяжно, мелодично стенание (по-късно научих, че изразявало задоволство от живота). От съвсем малък в мен са залегнали идилични представи за живота на пастирите. Тези хора не можеш ги побра в калъп. Разбирам защо не се Ла-осват и ло-осват като другите. За двама от тях така и не можах да разбера как се задържат върху драконите. Но всички ме посрещнаха дружелюбно.

Порази ме лицето на един от младоците — одухотворено, с блясък в проницателното, зелено око под високото чело. Драконите го слушаха като кученца. Нищо че беше ням. Не зная защо, но винаги, когато го виждах, нещо ме стягаше и си спомнях за Къдруша. И затова, че ме чака работа…

В сравнение с един друг, Белтурчо щеше да изглежда напълно нормален. Нещо не беше наред с жлезите, защото от него вонеше нетърпимо. Непрестанно се опитваше да ми разкаже историята на своя живот, но така и не успя (нямаше двигателен контрол върху устата, та когато говореше, заливаше околните със слюнка).

Викаха му Смръдльо, а аз предпочитах вместо неговата, да чуя историята на Зелено око. Всъщност щеше ми се да науча по нещичко за всеки от тях — какво са видели, какво знаят, какви песни умеят.

През нощта драконите се разбягаха. Ние ги прибрахме на заранта. На няколко пъти и аз се губих, та си дойдох в лагера с животните. Същата сутрин на закуска узнах от Смръдльо, че са ме взели на мястото на един от пастирите, който загинал предния ден. Не разбрах точно как.

— Тук оцеляват само хаховците — обясни ми Паяка. — Но и те невинаги. Като те гледам, не ми изглеждаш особено „нормален“, та сигурно ще свършиш работа.

Зелено око се блещеше в мен изпод черната си коса, но като видя, че го гледам, се зае да си навива камшика.

— Кога най-сетне ще са готови тези драконови яйца? — попита Ножа, разтворил посивелите си длани към топлината на огъня.

Паяка го ритна и дребният пастир се отдръпна обидено.

— Ще чакаш първо ние да се нахраним.

Само след няколко минути Ножа се върна сякаш нищо не е било и се сгуши до огнището.

— Топличко — мърмореше той. — Обичам да ми е топло.

Скоро сцената се повтори отначало.

— Стой далеч от храната — предупреди го Паяка.

— Къде ги водите? — посочих с ръка стадото. — И откъде идвате?

— Заплождат се в Горещото блато, на двеста километра западно от тук. А после трябва да ги откараме в Бранинг-на-море. Там яловите се заколват, изваждат се яйцата на женските, оплождат се и ние трябва да ги отнесем при блатото, където да ги заровим в тинята.

— Бранинг-на-море? На тях пък за какво са им притрябвали дракони?

— Ядат ги. Други използват за работа. Между другото градът си го бива. Доста зашеметяващо място за някой, израснал в горите. Толкова често съм ходил там, че за мен е като у дома. Имам жена и три деца и още едно семейство, горе при Блатото.

Закусихме с яйца, пържени в драконова мазнина и обрахме тигана с едри залъци ароматен хляб. След като се нахраних, измъкнах мачетето и започнах да свиря.

Тази музика!

Изведнъж бликнаха толкова много звуци, едновременно различни и еднакви, че взех да се колебая коя от безбройните възможности да последвам. Чак сега зърнах учудения поглед на Паяка.

— Къде научи тази мелодия? — попита ме той.

— Предполагам, че току що ми е хрумнала.

— Не дрънкай глупости.

— Просто се навърташе в главата ми. Малко объркана, в началото.

— Изсвири я отново.

Засвирих. Този път Паяка подхвана с уста една от другите мелодии, които вървяха с нея, така че двете се преплитаха и следваха.

Когато свършихме той ми рече:

— Ти си различен, знаеш ли?

— И други са ми го казвали. Слушай, как се казва тази мелодия? Не е от тези, които знам.

— Казва се „Соната Кодали за виолончело“.

— За какво?

Утринният вятър разроши храстите. Един от драконите зад мен изстена.

— От моята глава си я чул, нали? — попита подозрително Паяка. — Друг начин няма, не помня днес да съм си я тананикал.

— Да съм я чул от главата ти?

— Свиря си я наум вече няколко седмици. Миналото лято я чух на един концерт в Бранинг-на-море, нощта преди да поема обратно с поредния товар яйца. По-късно я намерих на плоча в музикалния отдел в руините на древната библиотека в Хайфа.

— Чул съм я от главата ти? — изведнъж цял куп най-различни въпроси намериха своя отговор — като например защо Ла Злата ме смяташе за различен и как Туземия заяви същото, след като засвирих „Бил Бейли“. — Музика… — промърморих замислено. — Ето откъде идва в мен. — Забих острието на сабята в земята и се подпрях на нея.

Паяка сви рамене.

— Едва ли всички мелодии вземам от други хора — рекох намръщено. — Значи съм различен. — Прокарах пръст по острието на мачетето, после плъзнах пръстите на краката по дупките в него.

— И аз съм различен — успокои ме Паяка.

— Как?

— Ей така. — Той затвори очи и напрегна рамене.

Мачетето изхвърча от ръката ми, вдигна се нагоре и се завъртя във въздуха. Премести се встрани, люшна се и се забоде в меката пръст до огъня. Паяка отвори очи и въздъхна.

Ченето ми висеше. Хлопнах го.

Останалите намираха сцената за ужасно смешна.

— Също и с животните — продължи Паяка.

— Как?

— Драконите, например. Помагам им да запазят спокойствие, да не се разбягват и прогонвам надалеч всички опасни животни.

— Къдруша — прошепнах. — Ти си като Къдруша.

— Коя е Къдруша?

Погледнах към мачетето. Мелодията, с която скърбях по нея, си беше моя.

— Няма я — рекох. — Вече.

Тази мелодия си беше моя!

— Да си чувал някога за Хлапето Смърт?

Паяка спря да дъвче, вдигна и четирите си крайника и сведе глава. Издължените му ноздри потръпваха нервно. Отместих очи да не гледам страха му. Но другите зяпаха мен, та го погледнах отново.

— Какво за Хлапето Смърт? — попита той.

— Искам да го намеря и… — завъртях острието във въздуха досущ като Паяка, но едва не го изпуснах. — Това е, искам да го намеря. Кажи ми за него.

Всички се разсмяха. Смехът начена в крайчеца на устата на Паяка, литна към Смръдльо, изкарвайки цял фонтан от слюнки, просъска откъм Ножа и продължи нататък, залязвайки в зелените очи на хлапето с проницателния поглед.

— С тежичка задача си се нагърбил — произнесе Паяка и се надигна, — но смятай, че вървиш в правилната посока.

— Разкажи ми за него — настоявах.

— Ще дойде време да си поговорим за недостижимото, но не сега, когато ни чака работа. — Той се пресегна и ми хвърли камшика.

— Прибери тая секира — посъветва ме Паяка. — Виж с какво ще ти посвиря — неговият камшик изплющя над главата ми.

Останалите наскачаха и тръгнаха да си дирят животните. Паяка извади от раницата юзди и стъпенки с куки за закачване по люспите и подложки за коленете, а също малко, но доста удобно седло. След като ги видях, престанах да мисля за язденето като за неприятно упражнение.

— Ей така се поставят — обясни ми Паяка, докато останалите пастири вече подкарваха животните.

Люспите им лъщяха на слънчевата светлина.

Отвсякъде се чуваше ритмично шляпане на смазаните с олио камшици, пейзажът наоколо заподскача в ритъма на животното между краката ми, а джунглата беше само няма публика, аплодираща прекрасния бяг на драконовото стадо.

Стенание. Което означаваше, че са щастливи.

Понякога съскане. Което значеше — внимавай.

Сумтене, ругатни и викове. Което пък значеше, че пастирите също са щастливи.

Невероятно много неща съумях да науча през онази сутрин, докато подскачах върху лъскавия гръб на едрото животно, между четири други. Достатъчно бе да направлявам водачите им в нужната посока, другите ги следваха покорно. Обръщат ти внимание само когато ги шляпаш по гърбиците. По-късно узнах, че там били съсредоточени няколко големи нервни възела — по-големи дори от мозъците им.

Един от водачите непрестанно се опитваше да свърне обратно, за да се покатери на някаква доста охранена женска (с овариален тумор, заради който яйцата й били стерилни, обясни ми Паяка) и той единствен ми създаваше известни проблеми.

Но истинската работа започна чак когато двайсетина дракона се навряха в джодженовото мочурище (подвижни пясъци, скрити отгоре с плътна завеса от високи джодженови храсталаци, ясно?). Паяка собственоръчно подкара останалите покрай брега на тресавището, докато ние скочихме от седлата и навлязохме вътре, въртейки бясно камшици, за да прогоним гладниците преди да са затънали.

— Мисля, че нататък няма да срещаме повече — викна ми успокояващо Паяка. — Наближаваме Града, ако не сме се отклонили от курса, разбира се. Гледах да държим все западна посока.

Имах пришки от дръжката на камшика.

В един съвсем кратък промеждутък на относително спокойна езда, приближих гущера до този на Зелено око.

— Не мислиш ли, че няма по-глупав начин да си прекараш живота, приятелче?

Захили се.

Толкоз, защото в този миг между нас се напъхаха с шумно сумтене и тропане два едрички екземпляра. Пот се стичаше в очите ми, а мишниците ми бяха като смазани с машинно масло. Добре че бяха подложките, инак бедрата ми отдавна да се бяха остъргали в твърдия гръб на животното. Все по-трудно виждах какво става наоколо, та реагирах главно по слух на виковете на Паяка от типа на: „Свий наляво!“, или „Град право по курса!“

При последното напрегнах зрение, а солената пот в очите ми караше всичко наоколо да плува. Пришпорих гущера, завладян от нетърпение.

Изпръхналата от жегата почва се трошеше като рохко яйце под ноктите на драконите. Без сенчица наблизо слънцето се впиваше в гърбовете ни с милион невидими игли. Земята също излъчваше топлина. Не след дълго стъпихме на пясък.

Тук драконите, щат не щат, трябваше да забавят ход. Паяка ме доближи, обирайки с пръст едрата пот по челото си.

— Обикновено влизаме по Маклелан авеню — рече ми, докато надзърташе над върховете на дюните. — Но мисля, че сега сме по-близо до Главната. Това означава, че Маклелан е на няколко мили на юг. Ще спрем на една от пресечките да прекараме нощта. — Драконите съскаха над градските пясъци. Не се чувстваха уютно, привикнали към влагата на блатата. Докато кръстосвахме из това древно място, потънало в мълчание, но същевременно убежище на хиляди животинчета, за миг бях завладян от неописуем ужас. Като в мъгла ме споходи видение за един кипнал от живот град, изпълнен с милиони отдавна умрели, изсъхнали, изгнили и разложени жители от изчезналата раса на тази планета.

Махнах с камшика да прогоня видението. Слънцето продължаваше да впива горещите си лъчи в пясъка.

Два дракона започнаха да се заяждат и аз ги разделих с камшика. Единият опита да захапе края му, но не улучи. Въздъхнах облекчено, че всичко се размина благополучно и едва сега осъзнах, че се смея. Продължихме нататък, макар че денят преваляше.