Самюъл Дилейни
Сечението на Айнщайн (7)

7

Напуснахме нощните води на Адриатика и сега заобикаляхме към залива на Пирея. Хоризонтът отдясно и отляво бе нащърбен от неописуемо красиви планини. В ранната утрин на кораба цари безгрижие. От говорителите се носи френска, английска и гръцка попмузика. Слънцето залива със сребристо сияние лакираната палуба. Бях си взел спална каюта, в която прекарах нощта и сега съм съвсем отпочинал и свеж. Като се събудих сутринта, взех да се чудя какво влияние ще окаже Гърция на „Сечението на Айнщайн“. В края на краищата централната тема на книгата е един мит. Тази музика е толкова подходяща за света из който плавам. Веднъж вече си го бях казвал — за затворения живот, който водех в Ню Йорк. Как да отведа Лобей в центъра на този ослепителен хаос, сътворяващ подобни звуци? Снощи до късно пих с неколцина гръцки моряци: разговаряхме за митовете на лош италиански и още по-трагичен гръцки. Тайки е научил легендата за Орфей не в училище или от книгите, а от леля си в Елесис. Аз къде да ида, за да я науча? Моряците на моята възраст искаха да слушат от транзистора английска и френска попмузика. По-възрастните пък настояваха за гръцки песни. „Стига с тия тъжни песни! — викна Демо. — Всички млади хора на света искат да умрат рано, защото любовта се била отнесла зле с тях!“

„Не и Орфей!“ — възрази загадъчно Тайки, после се засмя.

Дали Орфей е искал да живее, след като е загубил Евридика за втори път? Чакал го е един напълно съвременен избор, когато решил да погледне назад. Каква ли е музикалната му същност?

Дневникът на автора,

Заливът на Коринт, ноември 1965

„На дракони чудесни пастир съм,

дракони с чудесен господар,

господар на дракони чудесни,

на славната орда мъжкар“.

Зелено око си тананикаше мислено тази песен, докато слизахме от седлата. За първи път улавях не само мелодията, но и думите. Толкова бях изненадан, че спрях и облещих очи. Но той продължаваше невъзмутимо да разкопчава колана на седлото.

Небето беше като синьо стъкло. На запад облаците оцветяваха вечерта с мръсно-жълтеникаво. Драконите хвърляха издължени сенки върху пясъците. В набързо стъкмения огън вече блещукаха първите въглени. Прилепа приготвяше вечеря.

— Маклелан и Главната — обяви Паяка. — Ето ни и нас.

— Как позна? — попитах.

— Идвал съм тук и преди.

— Аха.

Драконите изглежда също бяха съгласни с идеята за отдих. Няколко от тях налягаха.

Моят гущер (вече му бях дал име, но е твърде нецензурно за да го разкрия тук — какво да се прави, бях станал жертва на общото отношение към тях, та засега ще го наричам Моят гущер), облиза любовно врата ми, като едва не ме претърколи, сетне отпусна брадичка на пясъка, сгъна предните си крака и остави седалищните си части да тупнат където сварят. Така сядат драконите.

Изминах само десет крачки, колкото да си помисля, че никога вече няма да мога да ходя. Навих камшика около кръста си, приближих колкото се може повече до храната, без да стъпвам върху някого, и също седнах. Ръцете и краката ми бяха като налети с олово. Продуктите и екипировката бяха струпани на купчина от едната страна. Паяка лежеше отгоре, провесил ръце. Загледах се в тях през огъня — просто се оказаха точно пред погледа ми — и узнах някои неща за Паяка.

Бяха широки като лапи, с яки, дебели китки. Кожата между пръстите бе напукана като гранит, а трапчинките между кокалчетата бяха изпълнени с наквасена от пот кал и мръсотия. По края дланите бяха обхванати в рамка от твърди мазоли — скоро и моите ги очакваше същата участ. Забелязах също, че кожата на средния пръст, откъм страната на показалеца, е загрубяла. Така беше и при Ла Злата — веднъж я попитах от какво й е и тя ми обясни, че се дължало на навика й да пише. Трето, върховете на пръстите му (не и на палците) бяха гладки като полирано дърво, което най-често се дължеше на упорита практика със струнен инструмент — китара, цигулка, или може би чело? Виждал съм подобни и при други музиканти. И така, Паяка е пастир на дракони. Освен това пише… и свири на музикален инструмент…

Докато си седях там, макар и със закъснение осъзнах, колко ми е трудно да си поемам въздух.

Замислих се за дърветата.

Изглежда съм се унесъл, защото ми се присъни миниатюрен кошмар, в който Прилепа се готвеше да ни поднесе за вечеря нещо трудносмилаемо като черупки на морски раци с гарнитура от варени корени.

Положих глава върху рамото на Зелено око и потънах в дълбок сън.

Мисля, че той също спеше.

Събудих се тъкмо когато Прилепа вдигаше похлупака от димящото гърне. Миризмата разтвори челюстта ми, промъкна се в стиснатото ми гърло, сграбчи с яки пръсти стомаха ми и го изстиска. Не можех да се закълна дали е приятна или мъчителна. Просто си седях, дъвчех със зъби и преглъщах болезнено. Наведох се напред и стиснах пясък в шепата си.

Паяка разпредели порциите в дървени купички, като от време на време спираше да отметне кичура от очите си. Хрумна ми, че купичките сигурно ще са пълни с космите му. Не че ме беше грижа. Помислих си го по-скоро от любопитство. Когато подаде моята купичка седнах със скръстени крака и я нагласих между тях. Последва я препечен до черно комат хляб. Бях толкова слаб, че нямах сили да си отчупя от него. Стана ми смешно. Бях твърде изморен за да ям и прекалено гладен, за да заспя. Парадоксално, защото и двете винаги са ми носили удоволствие, а ето, че сега не знаех на кое да отдам предпочитание. Все пак отроних парченце от хляба, пъхнах го в устата си и задъвках конвулсивно.

Трябва да съм излапал поне половината кльопачка преди да осъзная, че е гореща. Толкова бях гладен, че не обръщах внимание дори на болката от паренето.

До мен Зелено око изглеждаше не по-малко каталясал.

Единствените думи, които се чуваха по време на вечерята, бяха периодичните фъфлещи подмятания на Смръдльо: „Сипи оше малко!“

По някое време, беше при второто допълнително, залъгах глада и взех да се оглеждам. Много може да се узнае за хората, докато ги гледаш как се хранят. Спомням си вечерята, дето ни я приготви Туземия — преди векове ли беше, или от тогава наистина изминаха само два дни?

— Дръжте се — рече Прилепа, — защото след малко иде десерта.

— Къде е? — попита Ножа, докато облизваше купичката с второто допълнително.

— Чакайте да ви сипя останалото — тросна се Прилепа. — Проклет да съм, ако го пренебрегнете заради десерта. — Той се наведе, дръпна купичката от ръцете на Ножа, напълни я с едно ловко движение и чевръстите му ръце отново изчезнаха в тъмнината. Известно време се чуваше само мляскане.

Паяка, който до сега не бе промълвил нито думичка, премигна със сребристите си очи и заяви:

— Вечерята си я биваше, готвачо.

Прилепа лъсна от щастие.

Паяка, който пасе дракони; Паяка, който пише; Паяка, който си свири музиката на Кодали — човек, чиято похвала има тежест.

Преместих очи от него към Прилепа и обратно. Мъчно ми стана, че не се сетих и аз да похваля вечерята и да накарам Прилепа да се захили така доволно. Опитах, но всичко, което измъдрих бе тъпото:

— Какъв ще е десертът?

Сега вече знаех, че Паяка стои поне една класа над мен. Така постъпва гладът с хората.

Прилепа извади една пръстена чиния от огъня, като я придържаше за горещия край с навити около ръката парцали.

— Печени къпини — обяви тържествено той. — Нож, подай ми соса с ром.

Усетих, че дъхът на Зелено око подхваща бясно темпо. Зяпах с увиснало чене, докато Прилепа разпределяше къпините из купичките.

— Нож, разкарай си крадливите ръце!

— … исках само да ги пробвам. — Но сивата ръка се отдръпна. Малко зад нея за миг в мрака се мярна език, облизващ жадно устните му.

Прилепа му подаде купичката.

Паяка получи последен своя дял, но всички го изчакахме да започне.

— Нощ… пясъци… и дракони — промърмори Смръдльо. — Еха… — което беше предостатъчно.

Тъкмо извадих мачетето и се готвех да им посвиря, когато Паяка ми рече:

— Нали сутринта питаше за Хлапето Смърт?

— Така е. — Положих острието в скута си. — Имаш ли нещо да ми кажеш за него? — Останалите замлъкнаха.

— Веднъж направих услуга на Хлапето — рече Паяка.

— Когато е живял в пустинята? — попитах, докато се чудех що за човек би направил услуга на твар като Хлапето Смърт. Още повече, ако е различен.

— Тъкмо бе напуснал пустинята — уточни Паяка. — Готвеше се да зимува в едно градче.

— Какво е „градче“?

— А село знаеш ли какво е?

— Че как. Нали съм израснал на село.

— Знаеш и какво е град. — Той махна с ръка към дюните. — Селото, значи, става все по-голямо и по-голямо, докато се превърне в градче. А градчето, ако продължи да нараства, си става истински град. Но онова бе призрачно градче. Което значи, че е от древните времена, когато тук са живели истинските хора. Още тогава е спряло да расте. Всички сгради бяха разрушени, каналите запушени, вятърът гонеше мъртви листа по улиците, събираше ги на купчини край стълбовете на уличните лампи; имаше изоставена електростанция, плъхове, змии, пустеещи магазини — все такива неща от малки градчета. И го обитаваха най-низките, най-мръсни отрепки на поне половин дузина животински видове — зли и злобни далеч отвъд пределите на всяко нормално изплашено въображение. Добре, че нито едно от тях не притежаваше разум, защото тогава целият този нещастен свят щеше да стене под гнета им. Такива създания не можеш напъха в клетка.

— И ти какво направи за него? — попитах нетърпеливо.

— Убих баща му.

Облещих се.

А Паяка си чоплеше невъзмутимо зъбите.

— Той беше един гаден, триок, тристакилограмов червей. Знаех, че е убил най-малко четирийсет и шест души. Три пъти се опита и мен да премахне, докато се щурах из града. Първия път с отрова, втория с железен лост, а третия с граната. Всеки път не уцелваше, но пострадаха случайни хора. Имаше поне две дузини отрочета, но пак два пъти по-малко, отколкото нещастниците, които бе погубил. Веднъж, преди да се скараме, ми предложи една от дъщерите си. За ядене. Лично я беше заклал и почистил. Градчето изпитваше постоянен недостиг на прясно месо. Излишно е да уточнявам, че въобще не го беше грижа за един от неговите потомци, обитаващ клетка в пустинята най-малко на хиляда мили от него. Нямаше и най-малка представа за престъпния гений на Хлапето, за неговата шизофренична, непознаваща разликата между доброто и злото, натура. Но именно в онова градче се срещнах и запознах с Хлапето, градчето, в което баща му заемаше най-високото място в местната йерархия. Тогава Хлапето бе на не повече от десет.

Седях в един бар, слушах тъпите фукни на присъстващите и зяпах към ъгъла, където кипеше някаква схватка. Загубилият щеше да е за вечеря. И тогава вратата се отвори и в бара се намъкна някакъв дрипав хръбльо, огледа се и седна на една купчина парцали. Все криеше очите си под онези златисти мигли, дето бяха като нарочно пригодени завеси. Кожата му беше бяла като тебешир. Позяпа борбата, заслушан в дрънканиците, а пръстите на краката му чертаеха нещо на пода. Изглежда бързо му доскуча, защото оголи единия си лакът и взе да го чеше. Спираше само, когато някоя история ставаше интересна, но дори тогава не вдигаше глава. Слушаше така, както го правят слепците. Излезе малко след като секнаха приказките. Чак тогава някой прошепна: „Това беше Хлапето Смърт“ и всички притихнаха. Вече си беше създал репутация.

Зелено око се притисна към мен. Откъм града повя хлад.

— По-късно същата вечер, докато се разхождах навън — продължи Паяка, — го видях да плува из езерото на Градски парк.

„Здрасти, Паяк“ — викна ми той от водата.

„Здравей, Хлапе“ — отвърнах и клекнах до брега.

„Ще ми направиш ли една услуга — трябва да убиеш моя старец“. — Той се пресегна и ме сграбчи за крака. Опитах се да се освободя. Хлапето потопи лице във водата и забълбука отдолу: „Направи ми тая услуга, Паяк. Моля те“.

„Щом искаш, Хлапе.“

Той се изправи във водата с прилепнала върху лицето коса, бял, мокър и страшен.

„Искам го.“

„Може ли да попитам защо?“ Махнах прилепналата от очите му коса. Исках да видя дали е истински — хладни пръсти върху крака ми, мокра коса под дланта ми.

Той се усмихна, находчив като труп.

„Може. Този свят гъмжи от омраза, Паяк. Колкото си по-силен, толкова по-ясно възприемаш спомените, които обитават тези планини, реки, морета и джунгли. А аз съм силен! Не, ние не сме човеци, Паяк. Животът и смъртта, истинското и ирационалното не са същите, каквито са били за нещастната раса, която ни е оставила в наследство този свят. Учат ни, дори и мен са ме учили, че преди нашите предци да се появят тук, расата ни не се е интересувала от понятия като живот, смърт, обич, материя и движение. Но ние приехме тази планета за роден дом и не ни остава друго, освен да завъртим докрай лентата на миналото, преди да приключим с настоящето. Налага се да живеем като човеци, ако искаме да създадем свое собствено бъдеще. Миналото ме ужасява. Ето защо трябва да го убия — ти трябва да го убиеш, вместо мен.“

„Толкова ли тясно си обвързан с миналото, Хлапе?“

Той кимна.

„Развържи ме, Паяк.“

„Какво ще стане, ако не го сторя?“

Той вдигна рамене.

„Ще трябва да ви избия — всички вас.“ — Въздъхна. — „Да знаеш само, Паяк, колко е тихо долу в океана.“ — Тогава прошепна: „Убий го!“

„Къде е той?“

„Скита се нощем по улицата, докато озарените от лунна светлина пеперуди сияят като ореол около главата му, подметките му се хлъзгат из локвите в канавката край старата църковна стена, на която се обляга с пъшкане, докосвайки с длани лишеите…“

„Мъртъв е“ — рекох. Отворих очи. — „Ще разместя няколко плочи в пода, за да пропадне долу…“

„Пак ще се срещнем“ — прекъсна ме Хлапето засмяно и се хвърли назад в езерото. — „Благодаря ти, Паяк. Може би някой ден ще ти върна услугата.“

„Може би“ — викнах след него, но той беше потънал под жабунясалата повърхност. Върнах се в бара. Тъкмо приготвяха на огъня вечерята.

— Сигурно дълго си живял в онова градче — пръв наруших мълчанието.

— По-дълго, отколкото ми се ще да призная — рече Паяка. — Ако можеше да се нарече живот. — Той се надигна и огледа кръга около огъня. — Лобей, Зелено око, двамата сте първа смяна на пост при животните. След три часа събудете Ножа и Смръдльо. Аз и Прилепа ще хванем последната смяна.

Зелено око се надигна до мен. Аз също се изправих, докато останалите се готвеха за спане. Моят гущер дремеше. Луната сияеше насред небосвода. Призрачни светлини трепкаха по гърбиците на драконите. Покатерих се в седлото и го подкарах към стадото, като присвивах болезнено устни.

— Как ти изглеждат? — попитах Зелено око, сочейки с дръжката на камшика налягалите животни.

— Гладни? Сигурно, сред тия пясъци — обърнах се и го погледнах. Изглеждаше все така гъвкав и неуморен в седлото. — Ти откъде си? — попитах го.

Той ме награди с мимолетна усмивка.

„Роден съм от самотна майка,

ни татко, ни братче и сестрица зная аз.“

Погледнах го учудено.

„Край синьото море, тя чака ме,

мойта майчица е в Бранинг-на-море.“

— Ти си от Бранинг-на-море?

Той кимна.

— Значи се връщаш у дома.

Той кимна повторно.

Продължихме да яздим мълчаливо и не след дълго засвирих с изморени пръсти. Зелено око попя още малко.

Научих, че майка му била важна особа в Бранинг-на-море, свързана с много високопоставени лица. Изпратила го с Паяка за една година да пасе дракони. Нещо като зрелостен изпит преди предизвикателствата на живота, но сега се прибирал доволен. Имаше нещо, което не можех да разбера в това жилаво, мълчаливо момче-мъж.

— Аз ли? — попитах в отговор на немия въпрос в очите му. — Май нямам време за луксозния живот в Бранинг-на-море, както ми го описваш. Ще се радвам да го видя — пътьом. Но имам друга работа.

Нов мълчалив въпрос.

— Отивам при Хлапето Смърт за да си върна Къдруша и да спра онова, дето избива различните. Което вероятно значи да спра Хлапето Смърт.

Той кимна.

— Не знаеш коя е Къдруша. Защо кимаш?

Той завъртя глава и погледна към стадото.

„Различен съм аз и раждам слова,

за песните, що скитат по света.“

Кимнах и се замислих за Хлапето Смърт.

— Мразя го — рекох. — Трябва да се науча да го мразя много, за да мога да го убия.

„Няма смърт, само любов.“

Този удар дойде по фланга.

— Я го повтори?

Не го направи. Което ме накара да се замисля. Огромната луна на хоризонта бавно се скриваше зад облаците. По лицето на Зелено око танцуваха тъжни и малко зловещи сенки. Той премигна и извърна глава. Завършихме първата обиколка и докарахме обратно два избягали дракона. Луната се показа отново — приличаше на лъскава билярдна топка, подскочила в небето. Събудихме Ножа и Смръдльо и те незабавно яхнаха своите дракони.

Въглените едва тлееха в огъня. За миг, докато Зелено око бе приклекнал да се любува на тяхната примамлива игра, отблясъците на огъня озариха ъгловатото му лице. Той се изтегна до огъня.

Спах чудесно, но призори ме събуди някакво раздвижване край огъня. Луната беше съвсем ниско. Пясъците изглеждаха призрачно бледи на звездната светлина. Огънят беше загаснал. Един от драконите съскаше. Други два стенеха. Тишина. Ножа и Смръдльо се връщаха от обиколка. Паяка и Прилепа се надигаха.

Отново се унесох и отворих очи едва когато синкаво сияние озари върховете на близките дюни. Драконът на Прилепа се приближаваше към огъня. Зад него се виждаше животното на Паяка. Надигнах се на лакти.

— Събудих ли те? — попита Паяка.

— Ъ?

— Тъкмо въртях Кодали отново.

— Аха. — Вече долавях музиката зад студените пясъци. — Мда. — Изправих се. — Почакайте ме. Ще дойда с вас. Още одеве се събудих.

Не спряха, но аз се метнах в седлото и ги последвах.

Когато се изравних с него той се засмя тихичко.

— Потърпи още няколко дни. Тогава няма да ти е толкова лесно да ставаш сутрин.

— Не мога да спя — всичко ме боли — признах аз. Утринният хлад ме пронизваше до костите.

— Какво искаше да ме питаш?

— За Хлапето Смърт.

— И какво за него?

— Каза, че го познаваш. Къде да го открия?

Паяка мълчеше. Моят гущер се подхлъзна и забави крачки.

— Дори и да мога да ти кажа, дори и това да ти е от полза, защо да го правя? Хлапето ще се разправи с теб ей така — той шибна с върха на камшика една купчинка с пясък и я разпиля. — Освен това не смятам, че Хлапето би одобрило постъпката ми. Искам да кажа, когато упътвам към него хора, които възнамеряват да го убият.

— Предполагам, че това няма особено значение, ако е толкова силен, колкото казваш — рекох, докато прокарвах палец по острието на мачетето.

Паяка сви рамене.

— Може и да няма. Но, както вече споменах, Хлапето ми е приятел.

— Държи те под чехъл, така ли? — Трудно е да си хаплив, когато прибягваш до банални изрази. Поне се опитах.

— Нещо такова — измърмори Паяка.

Шибнах с камшика един дракон, който се озърташе палаво наоколо. Той се прозя, разтърси грива и сгъна крака.

— Той и мен държи в ръцете си — в известен смисъл. Каза ми, че ще се опитвам да го открия, докато науча достатъчно за него. После щял съм да търся начин да му избягам.

— Играе си с теб — заяви Паяка. На устните му трепкаше подигравателна усмивка.

— Здравата ни е овързал и двамата.

— Нещо такова — повтори Паяка.

Намръщих се. — „Нещо такова“ не е всичко.

— Ами… — поде той и се огледа колебливо. — Има неколцина, които не може да закача — като баща му. Затова ме накара аз да го убия.

— Кой още?

— Зелено око. А също и майката на Зелено око.

— Зелено око, значи. Добре че стана дума, я ми кажи, защо е трябвало да напуска Бранинг-на-море? Снощи ми обясни набързо, но така и не разбрах.

— Той няма баща — рече Паяка. На тази тема бе по-словоохотлив.

— Защо не направят проба за бащинство? Това всеки странстващ доктор го може. Правили са го и в нашето село.

— Не съм казвал, че не знаят кой е баща му. Казах, че няма такъв.

Набърчих чело.

— Как си с генетиката?

— Мога да начертая генетичната си схема. — Повечето хора, дори от най-затънтените села, познават добре своята генна формула, дори и да не умеят да смятат. Човешката хромозомна система е толкова беззащитна за радиационно въздействие, че познаването на генетиката отдавна се е превърнало в средство за оцеляване. Често съм се питал защо не измислим някой по-удачен метод за възпроизвеждане, който да съответства на сексуалните ни навици. Сигурно от мързел. — Продължавай — рекох на Паяка.

— Та Зелено око си няма баща — повтори той.

— Партеногенеза? Невъзможно. Хромозомите, определящи пола, се пренасят от мъжкия индивид. Жените и хермафродитите разполагат само с генетичен набор за възпроизвеждане на себеподобни. Тогава той трябва да е момиче, с хаплоидни хромозоми, и при това стерилен. Но като го гледам, не ми прилича на девойка. — Спрях да обмисля следващото. — Щеше да е друго, разбира се, ако беше птица. Там женските са, които пренасят полово-определящите хормони. — Погледнах към стадото. — Или гущер.

— Но не е.

Кимнах.

— Това е невероятно. — Озърнах се и потърсих с поглед невероятното момче — спеше край огъня.

Паяка също кимна.

— Когато се родил, насъбрал се цял куп мъдреци да му се чудят и дивят. Той е хаплоид. Което не му пречи да е съвсем потентен, само дето животът вече го е поочукал, та понякога проявява невъздържаност.

— Жалко.

— Де да можеше да прояви малко повече активност при сексуалните оргии или по време на есенните жътварски празненства, нещата отдавна щяха да се наредят.

Вдигнах вежди.

— Кой ще забележи дали е взимал участие в оргиите? В Бранинг не ги ли правите на тъмно?

Паяка се засмя.

— Да. Само че има още една подробност — свикнали сме да го правим чрез изкуствено осеменяване. Представянето на семенния материал — особено от членове на известни фамилии — е тържествен акт, свързан с немалко публичност.

— Това пък ако не убива романтиката!

— Така е. Но затова пък е ефикасно. Когато в един град живеят повече от два милиона души, не можеш просто да изгасиш светлините и да оставиш всички да се преследват по улиците, като във вашето село. Опитвали са няколко пъти на времето, когато Бранинг-на-море е бил още малко градче, но дори тогава резултатите са били…

— Милион жители? — прекъснах го аз. — Толкова ли има в Бранинг?

— Три милиона шестстотин и петдесет хиляди от последното преброяване.

Подсвирнах.

— Брей, че навалица.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Погледнах към драконите — бяха не повече от двеста.

— Че кой ще поиска да участва в оргия, завършваща с изкуствено осеменяване? — попитах.

— В големите общества — взе да ми обяснява Паяка — нещата се вършат по този начин. Докато не се получи всеобщо балансиране на генетичния резервоар, единственият начин е в непрестанната обмяна на генна информация. Всъщност в Бранинг има далеч повече семейни кланове, отколкото из планините. Въпросът е как да принудиш хората да не раждат повече от едно дете от същия партньор. Лесно ви е на вас по селата — всичко се договаря предварително. В Бранинг, за да си сигурен, нужно е да извършиш цял куп математически изчисления. Има и такива семейства, които не биха се побояли да дублират децата си, стига да им се отдаде подобна възможност. Както и да е, Зелено око върви по свой път и само от време на време току ще изтърси нещо неподходящо и не пред който трябва. Факт е обаче, че не само е различен, но и неприкосновен за Хлапето, от уважавано семейство е и другите гледат да не му се изпречват на пътя. Стоварват цялата вина върху партеногенетичния му произход.

— На тези неща се мръщят дори там, откъдето идвам — казах на Паяка. — Това означава, че генетичната му структура е идентична с тази на майка му. Лоша работа. Ако я караме в същата посока, току виж някой ден се върнем назад към великия рок и великия рол.

— Говориш като някой от онези надути глупаци в Бранинг.

— Фу! Така са ме учили, да знаеш!

— Я напъни мозъчните гънки. Всеки път, когато го казваш, приближаваш Зелено око към смъртта.

— Какво?

— Вече няколко пъти се опитваха да го премахнат. Защо, мислиш, го изпратиха с нас?

— Аха. Но защо се връща?

— Той иска — сви рамене Паяка. — Не можеш да го спреш, щом е решил.

— Като те слушам, хич не ми се нрави този ваш Бранинг-на-море. Навалица, половината смахнати и дори не знаят как се прави оргия. — Нагласих мачетето до устата си. — Нямам време за подобни глупости.

Музиката бликаше направо от Паяка. Бяха съвсем леки, приглушени звуци.

— Лобей.

Погледнах го.

— Нещо се случи, Лобей, нещо, което е ставало и преди, когато другите са били тук. Много от нас са обезпокоени от него. Мисля, че е много сериозно. В легендите поне така се казва. Може да пострадаме всички.

— Писна ми от тия легенди — махнах с ръка. — От техните легенди. Ние не сме те, ние сме нови, нов е и този свят, този живот. Зная легендата за Ло Орфей и Ло Ринго. Тя е единствената, която ме интересува. Трябва да открия Къдруша.

— Лобей…

— Нищо друго не ме интересува — продължих малко пискливо. — Събуждай пастирите си, Паяк. Драконите започват да стават нетърпеливи.

Пришпорих Моя гущер напред. Паяка не ме повика.

Слънцето още не беше ударило в зенита, когато на хоризонта изплува отсамната част на Града. През цялата сутрин от главата ми не излизаха думите на Зелено око: как бих могъл да си върна Къдруша, когато на света има смърт? И дали любовта ми щеше да е достатъчна? Сетих се и за Ла Злата, която веднъж ми каза: няма смърт, само промяна на ритъма.

Когато пясъците наоколо почервеняха, а изгладнелите животни ускориха крачка, извадих мачетето и засвирих. Градът беше зад нас. Пясъците също, защото драконите припкаха радостно по меката трева. Не след дълго се изравнихме с игриво поточе и те протегнаха шии да утолят жаждата си. Водата заливаше коленете ми и отнасяше със себе си праха от пътя. Една доста едричка муха, трябва да беше колкото юмрука ми, кацна на близкото клонче и взе да чеше крилата си. Засвирих (донякъде и в нейна чест), а мелодията се получи странна и накъсана. Мухата се ококори в мен и дори като че ли прошепна одобрително нещо. Драконите изпружваха назад шии да си правят гаргара.

Няма смърт. Само музика.