Самюъл Дилейни
Сечението на Айнщайн (12)

12

Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов.

„Откровение на Свети Йоана Богослова“, гл. 2,2

Безпокоя се, че подобна тема не може да се разглежда в цялата й сериозност, ако не се надникне в същността на нещата, която често лежи зад пределите на които и да било писателски способности… Опитите да се пише за това с термини от моралната проблематика са над възможностите ми. Правя го едновременно за да обявя темата и да ви призная собственото си невежество.

Джеймз Агии,

„Писмо до отец Фли“

Къде е тази страна? Как се стига до нея? Не е никак трудно за онзи, който притежава вродена склонност към философията.

Платон,

„Разум, идея и битие“

Седнал до масата, Паяка вдигна глава от книгата.

— Така си и знаех — че ще си ти.

В сянката зад него съгледах още книги. Ла Злата имаше най-малко стотина. Ала лавиците отзад стигаха чак до тавана.

— Дойдох… за парите.

— Сядай — кимна той. — Искам да поговорим.

— За какво? — Гласовете ни отекваха. Музиката почти бе притихнала.

— Трябва час по-скоро да открия Хлапето Смърт и Къдруша.

Паяка кимна отново.

— Затова ти предложих да седнеш.

Той натисна някакво копче и пред масата, в конус от танцуващи прашинки неочаквано се появи табуретка. Седнах предпазливо, поглаждайки острието на мачетето. Паяка взе да прехвърля от ръка в ръка черепа на някакъв бозайник, както съвсем наскоро бе прехвърлял камшика.

— Какво знаеш за митологията?

— Зная само историите, които ми е разказвала Ла Злата, една от старейшините на нашето село. Някои от тях изглежда й харесваха, защото ги повтаряше често. Ние пък си ги преразказвахме един на друг и така са заседнали здраво в главата ми.

— Пак повтарям, какво знаеш за митологията? Не ме интересува какви легенди сте си разказвали. Едно питам — откъде ги знаем и за какво са ни нужни?

— Аз… нямам представа. Малко преди да напусна село Ла Злата ми разказа легендата за Орфей.

Паяка остави черепа и се наведе напред.

— Защо?

— Аз не… — замислих се. — За да ме упъти?

Друго не ми идваше на ум.

— Ла Злата различна ли беше?

— Тя беше… — В главата ми оттекна зловещият смях на момчетата от улицата, не разбирах над какво се смеят, но ушите ми и сега пламнаха при спомена. Сетих се как Перко, Малък Джон и Ло Ястреба се мъчеха да разсеят мъката ми по Къдруша, същото бе сторила и Ла Злата — но по друг, различен начин. — Да — признах накрая. — Тя е различна.

Паяка кимна и затропа с пръсти по масата.

— Лобей, разбираш ли какво означава да си различен?

— Живея в свят, където мнозина притежават това качество, а други — не. Моите способности ги открих едва преди няколко седмици. Съзнавам, че светът се движи към това с всеки удар на великия рок и великия рол. Но аз лично не го разбирам.

Усмивката изгря на зачервеното му лице.

— Виж, тук приличаш на другите. Всички сме готови да се закълнем, какво не е това.

— И какво не е то?

— Не е телепатия, нито телекинеза — макар и двете да са случайно възникнали феномени, които увеличават степента на различие. Слушай, Лобей, Земята, светът, петата планета от слънцето — съществата, които стъпват на два крака и тъпчат трошливата й кора — те се променят, Лобей. Вече не са същите. Някои живеят под слънцето и приемат промяната, други затварят очи, притискат ушите си с длани и отричат света. Повечето се присмиват, кискат, хилят и сочат с пръст, когато никой не ги гледа — така са постъпвали хората през цялата си история. Ние наследихме изоставения от тях свят и сега неговите останки преживяват време на промяна, само дето не сме готови дори да й дадем нужното определение с бедния човешки речник. Приеми го точно по този начин: като неопределен процес — удивителен, страшен, дълбок, непроницаем за опитите ни да проникнем в същността му, но същевременно превръщащ ни в неделима част от него. Процес, който изисква от нас, от теб, да пътешестваш, да определяш сам местата, където да се задържиш и времето, което да им отреждаш, без дори да съзнаваш, че любовта ти към твоята Къдруша и омразата към Хлапето Смърт са само движещи механизми…

— … също и любовта ми към музиката — довърших вместо него. — Какво всъщност искаш да кажеш, Паяк?

— Ако ти го кажа и не ме разбереш напълно, то ще изгуби своето значение. Преди много войни, хаос и необясними парадокси, двама математици са приключили една ера и започнали друга… за бившите обитатели на тази планета — призраците, които наричаме Човеци. Единият бил Айнщайн, който в своята Теория на относителността определил границите за човешкото възприемане на света и изразил математически до каква степен условията на наблюдателя влияят върху наблюдавания предмет.

— Запознат съм с тази теория.

— Вторият е Гьодел, съвременник на Айнщайн. Той първи дал математически точни определения на по-широки области от познанието, лежащи отвъд пределите, които е поставил Айнщайн: „Във всяка затворена математическа система“ — може да бъде изтълкувано като: „Реалният свят, с неговите непоколебими логически закони“, — „съществува безкрайно число верни теореми“ — тук подразбирай: „… явления, поддаващи се на възприемане и измерване“, — „които, макар и съдържащи се в изходната система, не могат да бъдат изведени вън от нея“, — чети: „доказани по пътя на нормална и свръхестествена логика“. Тоест, Лобей, приятелю мой, в небесата и на земята има толкова много неща, колкото не са се и присънвали на вашите мъдреци. В света съществуват безкрайно много истини, чиято достоверност обаче не може да бъде доказана. Айнщайн е определил степента на рационалното, а Гьодел забил карфица в ирационалното и го приковал към стената на вселената, където виси достатъчно дълго, та хората да го забележат и да осъзнаят какво представлява. От този момент светът и човечеството започнали да се променят. По същото време, някъде в другия край на вселената, ние сме започнали бавно да се придвижваме насам. Видимите следствия от Теорията на Айнщайн се устремили нагоре по една изпъкнала крива, и растежът им бил невероятно мощен през първия век след тези открития, но постепенно настъпило изравняване. Резултатите от Закона на Гьодел поели по вдлъбната крива, отначало съвсем микроскопични, но постепенно се изравнили с кривата на Айнщайн, пресекли я и се извисили. В точката на пресичане човечеството било в състояние да достигне границите на познатата вселена с помощта на кораби и проекционни сили, които и до ден днешен са достъпни в нашия свят за всеки, който би желал да ги прилага…

— Ло Ястреба — рекох аз. — Той е посещавал други светове…

— … и когато кривата на Гьоделовия закон излетяла над Айнщайновата, сянката й паднала върху обезлюдената Земя. Човечеството се изгубило някъде сред звездите, в светове извън този континиум. Ние сме дошли, за да вземем телата и душите им — захвърлени черупки от някогашното човечество. Градовете, някога кипящи центрове на междузвездна търговия, ги погълнали пясъците, които виждаш днес. А те са били далеч по-величествени от Бранинг-на-море.

Той млъкна, а аз го гледах замислено.

— Доста време трябва да е минало оттогава — рекох.

— Така е — кимна Паяка. — Градът, през който минахме, е най-малко на трийсет хиляди години. Слънцето е уловило още две планети, откак престанал да съществува Стария свят.

— А подземните пещери? Там какво е имало?

— Никога ли не си питал за това вашите старейшини?

— И през ум не ми е минавало.

— Мрежата от пещери опасва цялата планета и в най-долните й нива съществуват източници на радиация, с чиято помощ могат да бъдат предизвиквани случайни вариации на гени и хромозоми, когато възпроизводителните ресурси започнат да се изчерпват. Не се е налагало да прибягваме до този метод почти хиляда години, но радиацията съществува. В началото сме били моделирани по човешки образ и подобие, но с течение на времето се превръщаме във все по-сложни създания. И колкото по-сложна е конструкцията ни, толкова по-трудно е да запазваме първоначалната й съвършеност: сред „нормалните“ започват да се появяват все повече и повече вариации и клетките се изпълват с бракуван човешки материал. Ето че стигнахме и до теб, Лобей.

— Какво общо има всичко това с митологията? — попитах, изморен от този продължителен монолог.

— Спомни си първия ми въпрос.

— Какво зная за митологията?

— От теб искам гьоделов, а не айнщайнов отговор. Не ме интересува тяхното съдържание, нито това, което се крие зад него, нито как си взаимодействат; не ме е грижа за главозамайващите обрати на техните сюжети, за техните мащаби и произходи. Нужна ми е тяхната форма, структурата им, какво става с тях, когато се прокрадваш наблизо по тъмните пътища, когато се разсейват в мъглата; тежестта им, когато те потупват отзад по рамото. И бих искал да узная, как ще ти се хареса идеята да носиш трима, когато вече си се натоварил с двама. Кой си ти, Лобей?

— Аз съм… Лобей? Ла Злата веднъж ме нарече Ринго и Орфей.

Паяка опря лакти на масата и сплете костеливите си пръсти.

— Да, така си и помислих. А знаеш ли аз кой съм?

— Не.

— За Зеленото око аз съм Искариот. Пат Гарет — за Хлапето Смърт. Съдията Минос пред вратите на ада, същият, когото трябва да омагьосаш с твоята музика, преди да получиш опрощение заради Хлапето Смърт. Аз съм всички предатели, които можеш да си представиш. И, освен това, аз съм пастир на дракони, с което се опитвам да нахраня две жени и десет деца.

— Ти си голям човек, Паяк.

Той кимна.

— Какво знаеш за митологията?

— Вече трети път ме питаш. — Извадих мачетето и го опрях до устните си. Любовта, която ме изпълваше, търсеше отдушник навън.

— Лобей, опитай се да проникнеш в смисъла на думите ми. Аз знам много повече от теб. Истинското облекчение за виновните е познанието. — Той вдигна черепа над масата. Помислих, че ми го подава. — Зная къде ще намериш Къдруша. Мога да те пусна през вратата. Искам и ти да го знаеш, макар че Хлапето Смърт би могло да ме убие за това. Той е млад, безжалостен и много по-силен от мен. Стиска ли ти да вървиш нататък?

Изпуснах острието.

— Това е предопределено! Аз ще се проваля! Ла Злата ми разказа как се е провалил Орфей. Ти се опитваш да ми внушиш, че в легендите се крие истината за онова, което ни чака. Намекваш, че сме много по-зрели, отколкото си мислим, че реалността е като написана от друг песен, а ние трябва само да изсвирим партиите си. Заявяваш ми право в очите, че съм се провалил в мига, когато съм започнал!

— Вярваш ли в това?

— Ти го казваш.

— Лобей, всичко се променя. И тъй като можем да запазваме нашето минало все по-добре, остава ни много повече време да остаряваме. Лабиринтът в наше време не е същият, какъвто е бил в Крит преди петдесет хиляди години. Ти може да си Орфей, може да си някой друг, който предизвиква смъртта и побеждава. А Зелено око може още тази вечер да увисне на някое дърво, докато изгние, без никой да го потърси. Светът не е същия. Тъкмо това се опитвах да ти кажа. Той е различен.

— Но…

— Днес в него стават толкова много интересни неща, колкото тогава, когато първият певец, пробудил се от своята песен, е осъзнал цената на поднесената жертва. Ти още не я знаеш, Лобей. Всичко това някога може да се окаже фалшива нота, в най-добрия случай мимолетен дисонанс в хармонията на великия рок и великия рол.

Известно време обмислях чутото. Накрая рекох:

— Искам да избягам.

Паяка кимна.

— Някога един каменоделец опитал здравината на двуострата си секира върху камъните на Феста. Ти носиш двуостър меч, който свири. Питам се, дали Тезей е строял лабиринта, докато се е лутал из него.

— Не мисля — отвърнах пресипнало. — Легендите са като закони, които трябва да спазваме…

— … и които можеш да нарушаваш.

— Те ти поставят цел…

— … която можеш да постигнеш, или да загубиш, а би могъл да надминеш и себе си дори.

— Защо? Защо не можеш просто да игнорираш тези стари легенди? И без твоя помощ ще открия Хлапето. Пукнат грош не давам за твоите смешни басни!

— Ти сега обитаваш реалния свят — произнесе тъжно Паяка. — Светът, който идва отнякъде и отива някъде. Митовете винаги касаят онова, пред което е най-трудно да си затваряме очите. В тях неизменно се смесва любов и омраза. Когато ги четеш, ти губиш привичната си дързост. — Той остави черепа на масата. — Знаеш ли защо си нужен на Хлапето толкова, колкото и Зелено око?

Поклатих глава.

— Аз пък зная.

— Хлапето има ли нужда от мен?

— Защо, според теб, си тук?

— Причината… различна ли е?

— По начало. Сядай и слушай. — Той се облегна на стола. — Хлапето може да променя всички материални тела в рамките на неговото възприятие. От дървото да направи скала, от мишката — купчинка мъх. Това, което не може, е да създаде нещо от нищо. Не може да вземе този череп и да го превърне във вакуум. А Зелено око може. Затова Хлапето се нуждае от него.

Спомних си срещата в планината, когато злобният червенокос демон се опитваше да съблазни принца-пастир.

— Второто, което му е нужно, Лобей — е музиката.

— Музиката?

— По тази причина те преследва — или те кара да го преследваш. Той се нуждае от ред. Нуждае се от модел на света, взаимовръзка, от познанието, което идва, когато шест ноти предвещават седмата, когато три ноти се преплитат една с друга и пораждат ритъм, създават тоналност, мелодия. Музиката е неподправеният език на пространствените и временните връзки. Той не знае нищо за това, Лобей. Хлапето Смърт може да управлява, но не знае как да създава — за това му трябва Зелено око. Може да управлява, но не умее да заповядва — тук си му нужен ти.

— Аз ли…?

— Няма думи за това нито в твоя, нито в моя речник. Различията, Лобей. Всичко, което се случва в света на различията намира своето сюрреалистично отражение в нашия свят. Зелено око създава, но това е само страничен ефект на нещо, заложено в него. Ти възприемаш и твориш музика, но това също е само страничен ефект на това, което си…

— Кой съм аз?

— Ти си… нещо друго.

Въпросът ми бе прозвучал настоятелно. Неговият отговор — насмешливо.

— Но той се нуждае и от двама ви — продължи Паяка. — Ти какво смяташ да му дадеш?

— Острие в корема, докато кръвта му тече през отворите и шурти навън от мундщука. Ще го гоня по морското дъно докато и двамата се строполим на пясъка. Аз… — едва сега почувствах, че устата ми е пресъхнала. — Страх ме е — прошепнах. — Страх ме е, Паяк.

— Защо?

Погледнах го, разглеждаше ме с немигащите си, черни очи.

— Защото не разбирах колко самотен съм в това — погалих дръжката на мачетето. — Дори и да ми е съдено да открия Къдруша, по-нататък ще трябва да продължа сам — без любовта й. Ти също не си на моя страна. — Почувствах, че гласът ми изтънява, но не от страх — това беше тъга, която засяда в гърлото и ви кара да се закашляте, преди да заплачете. — Ако намеря Къдруша… не зная, какво ще стане с мен? Дори тя пак да е моя.

Паяка чакаше да заплача, но реших да не му доставям удоволствието. След кратка пауза ми рече:

— Е, май наистина ще е най-добре да те пропусна.

Вдигнах глава.

— Трябва да се срещнеш с един човек. Сега. — Той се надигна. В ръката си държеше малка кесия. Разклати я и вътре звъннаха монети. След това ми я подхвърли. Едва успях да я хвана.

— Кой?

— Гугутката.

— Онази от рекламите? Но коя…

— Коя е Гугутката? Тя е Троянската Елена, Стар Антим, Марио Монтез, Джийн Харлоу. — Той млъкна.

— А ти? Ти си Юда и Минос и Пат Гарет? Кой си ти за нея?

Засмя се, но имаше тъга в смеха му.

— Ако Гугутката е Джийн Харлоу, тогава аз съм Пол Бърн.

— Но защо…

— Стига, Лобей. Време е да вървиш.

— Тръгвам — рекох. — Тръгвам. — Бях смутен. По същата причина, по която и вие. Макар не съвсем същата. Поех към вратата, но не свалях поглед от Паяка. Изведнъж той подхвърли черепа във въздуха. Бялата топка се изравни с мен, тупна долу и се разби на хиляди парченца. Смехът му отекна в стаята. Беше добронамерен смях, без зла умисъл и без рибешките люспи и трънаците, които изпъстрят смеха на Хлапето. Въпреки това ме изплаши до смърт. Дръпнах вратата и побягнах навън. Едно от парченцата на черепа се бе заболо в петата ми. Чух вратата да хлопва зад гърба ми. В очите ме удари ярка слънчева светлина.