Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Отровните родители (9)

Шеста глава
Понякога раните са външни

Физическите насилници

„Понякога много се ядосвам на себе си и плача без причина. Сигурно защото смятам, че не съм способна на нищо. Непрекъснато си мисля как родителите ми ме биеха и унижаваха. Не умея да задържам приятели. Понякога изведнъж прекъсвам връзките с цели групи познати. Предполагам, че не искам да разбират колко лош човек съм.“

Четиридесетгодишната Кейт, русокоса и строга мениджърка по качеството в огромна корпорация, ме посети по препоръка на семейния си лекар. Получаваше пристъпи на паника в колата си и в асансьора на сградата, където работеше. Лекарят й беше предписал успокоителни, но се тревожеше от неохотата й да излиза от апартамента си за друго, освен да отиде на работа, поради което беше настоял да потърси помощ от психиатър.

Първото, което забелязах в Кейт, беше нещастното й изражение, което просто не слизаше от лицето й — сякаш цял живот не се беше научила да се усмихва. Не след дълго разбрах защо.

„Израснах в едно от богаташките предградия на Сейнт Луис. Имахме всичко, което можеше да се купи с пари. За пред околните изглеждахме като идеалното семейство. Но нещата бяха съвсем различни… баща ми изпадаше в пристъпи на ярост, най-вече, след като се беше карал с майка ми. Тогава си го изкарваше на онзи, който пръв му попаднеше пред очите. Изваждаше колана и започваше да налага мен или сестра ми… по краката… по главата… където му падне. В такива моменти изпитвах ужас, че никога няма да спре.“

Депресията и паниката на Кейт бяха наследство от пребиваното дете.

 

 

Повсеместното престъпление

В милиони американски семейства, независимо от социалния, икономически и образователен статус, ежедневно се извършва едно ужасно престъпление — физическото малтретиране на децата.

Определението за физическо малтретиране предизвиква много спорове и объркване. Много родители все още вярват, че телесните наказания са не само право, но и отговорност на родителя. Една от най-популярните максими в областта на педагогиката продължава да бъде „Без бой децата се разглезват“. Съвсем доскоро децата нямаха никакви законни права. Те биваха възприемани като движим имот или собственост на родителите си. В продължение на векове родителските права са смятани за ненакърняеми — в името на дисциплината родителят е можел да стори каквото пожелае с детето си, стига да не го убива.

В наши дни законовите норми са по-строги. Проблемът с физическото насилие над децата е толкова сериозен, че общественото мнение принуди правната система в Америка да наложи ограничения над физическата дисциплина. Един от опитите за дефиниране на физическото малтретиране на децата бе Указът на Конгреса за физическите наказания над децата от 1974 г. Този указ определя физическото малтретиране по следния начин: „причиняване на физически наранявания като синини, белези от изгаряне, подутини от удар, рани, фрактури на костите и черепа, всички вследствие на ритане, пробождане, ухапване, удряне, порязване, удар с ивичест материал, удар с твърд предмет и други“. Правното тълкование на това определение е въпрос на гледна точка от страна на прокурора или адвоката. Във всеки щат има закони за защита на децата с идентични на федералното определения, което до някаква степен е доста неясно. Детето със счупена кост съвсем очевидно е било малтретирано, но малцина са прокурорите, които ще повдигнат обвинение срещу родител, който е насинил детето си, докато го е бил.

Аз не съм нито адвокат, нито полицай, но от двадесет години се занимавам със страданието, причинено от „законното“ телесно наказание. Имам собствено определение за физическото малтретиране: всеки вид поведение, което, независимо дали оставя следи, причинява на детето значителна физическа болка.

 

 

Защо родителите бият децата си?

Всеки родител понякога изпитва желание да удари детето си. Подтикът е особено силен, когато детето не спира да мрънка, отговаря по обиден начин или се инати. Нерядко желанието има общо не толкова с поведението на детето, колкото със собствената ни умора, ниво на стрес, тревожност или несрета. Много от нас устояват на импулса да ударят детето си. За съжаление не са малко и онези, които не успяват.

Не можем да не поразсъждаваме над общите черти на родителите физически насилници. Първата е отблъскващата липса на самоконтрол. Физическите насилници се нахвърлят върху децата си всеки път, когато трябва да разтоварят негативните си емоции. Тези родители не си дават никаква или почти никаква сметка за последствията от поведението си върху детето и това поведение е почти автоматична реакция на стреса. Импулсът и действието съвпадат.

Самите физически насилници често произлизат от семейства, в които насилието е било практика. Голяма част от поведението на възрастния е нередактирано повторение на наученото и преживяното в детството. Ролевият модел е насилникът. Насилието е единственият начин за справяне с проблемите и чувствата — особено с чувството на гняв.

Много физически насилници навлизат в живота с огромен емоционален дефицит и неудовлетворени потребности. Обичайно е те да възприемат децата си като заместители на родителите, които трябва да удовлетворяват никога неудовлетворените от истинските им родители емоционални потребности. Насилникът побеснява, когато детето не успее да удовлетвори дадена негова потребност. Той избухва. В такъв момент детето повече от всякога се превръща в заместител на неговия родител, защото яростта всъщност е насочена към родителя.

Повечето такива родители обикновено имат проблеми с алкохола или с наркотиците. Злоупотребата с психотропни вещества често е отключващ фактор за срива в контрола на импулсите, въпреки че в никакъв случай не е единственият.

Физическите насилници се делят на много типове, но най-страшни са онези, за които единственият смисъл на съществуването на детето, е то да бъде малтретирано. Повечето от тези хора изглеждат, говорят и постъпват като човешки същества, но са чудовища — напълно лишени от чувствата и характеристиките, които дават правото да бъдат определени като човешки същества. Те не се поддават на обяснение и в поведението им няма никаква логика.

 

 

Семейният холокост — спасение няма

Бащата на Кейт е уважаван банкер, който ходи редовно на църква и държи на семейството си — не точно типът, който хората си представят, когато стане въпрос за малтретиране на дете. Но Кейт не е живяла във въображаема реалност. Тя е живяла в съвсем действителен кошмар.

„Със сестра ми се заключвахме нощем, защото умирахме от страх. Никога няма да забравя веднъж, когато аз бях на единадесет години… а тя — на девет. Бяхме се скрили под леглата, а той удряше с все сила по вратата. След това изведнъж я разби и влетя в стаята като по филмите. Беше кошмарно. Вратата просто се стовари в стаята. Ние се опитахме да избягаме, но той ни сграбчи, запокити ни в ъгъла и започна да ни налага с колана. Крещеше, че ще ни убие, ако още веднъж заключим вратата. Имах чувството, че още тогава ще ни убие на място.“

Описваният от Кейт климат на терор е нещо обичайно в домовете на физически малтретираните деца. И в най-спокойните периоди тези деца живеят в ужас, че вулканът може да изригне всеки момент. И когато това стане, всичко, което жертвата прави, за да успокои насилника, само го разярява още повече. Отчаяните опити на Кейт да се скрие под леглото или да заключи вратата само са влошавали ирационалното поведение на баща й. В такива моменти няма безопасно място, няма спасение от насилника и няма защитник, към когото да се обърнеш.

 

 

Никога не знаеш какво те чака

С двадесет и седем годишния Джо се запознах на семинара, който водех в един колеж по психология. Той се подготвяше в него за магистърска степен. При представянето си споменах, че пиша книга за „отровните“ родители. През почивката Джо ме потърси и изяви желание да сподели изживяванията си, за да ги опиша в книгата. Разполагах с достатъчно материал за книгата от практиката си, но нещо в този младеж ми подсказа, че той има нужда да поговори с някого. На другия ден се видяхме и разговаряхме няколко часа. Впечатлиха ме не само откритостта и честността му, но и искреното му желание да помогне на другите, споделяйки болезнените си изживявания.

„Непрекъснато бях пребиван в стаята си, вече дори не помня за какво. Каквото и да правех, баща ми почваше да крещи с всичка сила, след което ме подгонваше, докато не ме притисне до някоя стена. Биеше ме толкова жестоко, до припадък. Изгубвах всякаква представа за действителността. Най-страшното беше, че никога не знаех с какво ще предизвикам следващото му избухване!“

По-голямата част от детството на Джо е преминала в очакване на урагана на бащиния гняв и в осъзнаване, че няма никакво спасение от него. Изживяването е породило обсебващ доживотен страх от нараняване и предателство. Двата му брака завършили с развод, защото Джо не могъл да си позволи да се довери някому.

„Нещата не се оправят, след като излезеш от къщи и се ожениш. Непрекъснато се страхувам от нещо и се мразя за това. Но когато бащата, който е трябвало да те обича и да се грижи за теб, се е държал по такъв начин, какво, по дяволите, да очакваш от живота. Провалих не една и две връзки, само защото не допусках никого до себе си. Срамувам се от себе си заради това, срамувам се, че непрекъснато изпитвам неконтролируем страх. Самият живот ме ужасява. Полагам всички усилия да се справя с проблема си, защото знам, че в това състояние няма да допринеса полза нито на себе си, нито на някой друг. Но борбата е страшна.“

Много е трудно да възкресиш доверието и безопасността, след като са били потъпкани от собствените ти родители. Всички градим очакванията си за отношението на другите хора въз основа на поведението на родителите си. Ако в общи линии отношенията ни с тях са били нормални в емоционално отношение, ако те са уважавали правата и чувствата ни, ние ще очакваме същото отношение и от останалите. Тези положителни очаквания позволяват относителна уязвимост и откритост в отношенията ни като възрастни. Но ако детството е период на несекваща тревожност, напрежение и болка, както е било при Джо, ние ще развием отрицателни очаквания и непреодолими защити.

Джо очаква от околните най-лошото. Той очаква да бъде наранен и малтретиран като в детството си и затова се е затворил в емоционалната си броня, без да позволява на никого да проникне зад нея. За съжаление тази броня се оказва не толкова защита, колкото емоционален затвор.

 

 

„Толкова проблеми имам на главата, че си го изкарах на теб. Разбери ме!“

Джо така и не успял да разбере кое отключва изблиците на ярост на баща му. Други насилници обаче изпитват потребност да бъдат разбирани. Те бият децата си, след което търсят разбиране и дори искат прошка. Така е било при Кейт:

„Спомням си един особено ужасен следобед, когато майка ми беше излязла на пазар. Баща ми ме биеше с колана и аз съм пищяла толкова силно, че един съсед извикал полицията, но баща ми успя да ги убеди, че всичко е наред. Каза на полицаите, че писъците били от някакъв филм по телевизията и те му повярваха. Аз стоях там, разплакана, с белезите от колана по ръцете и те му вярваха! И как не? Той беше един от най-влиятелните мъже в града. Но това поне го накара да престане. След като си тръгнаха, той ми каза, че напоследък бил подложен на огромен стрес. Даже не знаех какво е това стрес, но той наистина искаше да го разбера. Каза, че майка ми вече не се държала добре с него… че не го искала и че не било редно жената да не спи със съпруга си. И че затова непрекъснато бил в лошо настроение.“

Бащата на Кейт е разкрил неуместна и интимна информация на дете, което е било твърде малко, за да я разбере. Той е очаквал да получи от Кейт емоционална подкрепа. Тази размяна на ролите е предизвикала объркване и недоумение у Кейт, но явлението е обичайно за малтретиращите родители. Те използват децата си като отдушник, след което искат прошка. Те пребиват децата си, след което търсят оправдание за поведението си.

Вместо да се справи директно с брачните си проблеми, бащата на Кейт излива яростта и сексуалното си неудовлетворение върху дъщерите си, след което оправдава насилието, като прехвърля вината върху съпругата си. Насилието над децата често е реакция на стрес в работата, конфликт с друг член на семейството или цялостно напрежение, породено от неудовлетворителен начин на живот. Децата са лесни мишени: не могат да отвърнат физически и лесно биват заставяни да мълчат. За нещастие както на насилника, така и на жертвата, изливането на гнева носи на насилника само временно облекчение. Действителният източник на гнева не се променя и гневът неминуемо продължава да се трупа, до следващото избухване. Още по-тъжно е, че беззащитната мишена на гнева също е обречена да попива този гняв, за да го пренесе след време в собствения си самостоятелен живот.

 

 

„Правя го за твое добро“

Има насилници, които не винят околните за собственото си поведение, а твърдят, че то е в интерес на детето. Много родители продължават да вярват, че физическите наказания са единственото ефикасно средство за насаждане на морални и поведенчески добродетели. Религията също има своя принос в насаждането на подобни убеждения. В това отношение Библията е най-погрешно тълкуваната книга с оправданието, което дава на физическото наказание.

Едно писмо от специализираната рубрика на Ан Ландърс, която се публикува в множество периодични издания, наистина ме потресе:

„Мила Ан Ландърс,

Разочарована съм от твоя отговор на момиченцето, чиято майка го е наложила с колан. Учителката по физкултура видяла белезите по краката и гърба му и го окачествила като «физическо малтретиране». Защо си против физическото наказание, когато в Библията съвсем недвусмислено е казано какво трябва да правят родителите? В Притчи Соломонови 23:13 е казано: «Не оставяй момъка без наказание; ако го накажеш с пръчка, той няма да умре.» В Притчи Соломонови 23:14 е казано: Ще го накажеш с пръчка, и ще спасиш душата му от преизподнята.“

Същите тези родители вярват, че децата са зли по рождение и че здравият бой ще ги предпази от лоши постъпки.

Любимите им фрази са от рода на: „Мен са ме възпитавали с точилката и виж какъв свестен човек станах“, „Трябва да му насадя страх от Бога“, „Тя трябва да се научи кой командва тук“ или „Децата трябва да си знаят мястото“.

Някои родители оправдават боя като неизбежен житейски ритуал, изпитание за храброст, което трябва да направи детето по-мъжествено, по-смело или по-силно. Точно в това е повярвал Джо.

„Майката на баща ми починала, когато бил на четиринадесет години. Той така и не го преживял. Вече е на шестдесет и четири и още не я е прежалил. Наскоро ми каза, че се е държал строго с мен, защото не искал да изпитвам силни чувства. Звучи налудничаво, но според него, когато не чувстваш, не изпитваш и болка. Наистина му вярвам, че се е опитал да ме предпази и че не е искал някога да изпитам болка като неговата, когато е умряла майка му.“

Вместо да направят Джо по-твърд и по-малко уязвим, побоищата са го направили страхлив, недоверчив и далеч по-неподготвен за живота. Абсурдно е да се вярва, че жестокото физическо наказание допринася каквато и да е полза на детето.

Всъщност изследванията показват, че физическите наказания нямат почти никакъв ефект, дори когато става въпрос за специфични форми на нежелано поведение. Боят има временен ефект и освен това предизвиква у детето силни чувства на гняв, фантазии за отмъщение и самоомраза. Трябва да е съвършено ясно, че умствените, емоционалните, а много често и физическите вреди далеч надхвърлят временните ползи.

 

 

Пасивният насилник

Дотук обърнах внимание само на активния физически насилник. В семейната драма обаче има още един съучастник, който трябва да сподели отговорността. Това е родителят, който позволява насилието, било защото го е страх, било защото е зависим, или за да поддържа семейното статукво. Този родител е пасивен насилник.

Попитах Джо какво е правела майка му, докато баща му го е биел.

„Нищо не правеше. Понякога се заключваше в банята. Винаги съм се питал, защо не се опита да попречи на този луд да ме пребива. Предполагам, че и нея я е било страх. Тя просто не беше човек, който да се конфронтира. Виж сега, баща ми е християнин, а майка ми — еврейка. Израснала е в много бедно и ортодоксално семейство и в тяхната общност не е прието жените да казват на мъжете си какво да правят. Сигурно е била благодарна, че е имала покрив над главата си и че съпругът й изкарва добри пари.“

Доколкото майката на Джо не е биела децата си, но и не ги е защитавала от бруталността на съпруга си, тя е била съучастник в насилието. Вместо да предприеме нещо, за да ги предпази, изправена пред насилническата природа на съпруга си, самата тя се е превръщала в уплашено пасивно и безпомощно дете. Така тя е извършила предателство спрямо сина си.

„Помня как веднъж, когато бях на десет години, баща ми една вечер беше пребил майка ми. На сутринта станах много рано и отидох в кухнята. Той слезе по халат и ме попита какво правя там толкова рано. Аз бях изплашен до смърт, но му отвърнах, че ако още веднъж удари майка ми, ще го убия с бейзболната бухалка. Той само ме изгледа и се засмя. След това отиде да се изкъпе и отиде на работа.“

Джо е приел класическата за малтретираното дете размяна на ролите, поемайки отговорността да защитава майка си, все едно тя е детето, а той — родителят.

Позволявайки си да потъне в блатото на безпомощността, на пасивния родител му е по-лесно да отрича мълчаливото си съучастие. Поемайки ролята на закрилник и оправдавайки мълчаливото съучастие, на малтретираното дете му е по-лесно да отрича факта, че и двамата родители са го предали.

Случаят с Кейт е показателен:

„Когато баща ни започна да ни бие, със сестра ми викахме мама на помощ. Но тя никога не се отзова. Просто седеше долу и слушаше писъците ни. Много скоро разбрахме, че тя няма да ни помогне и никога няма да се опълчи срещу баща ни. Сигурно не е можела да направи нищо.“

Въпреки че съм ги чувала неведнъж, твърденията от рода на „Сигурно не е можела да направи нищо“ винаги ме натъжават. Майката на Кейт е можела да направи нещо. Казах на Кейт, че е много важно да си даде реалистична сметка за ролята на майка й. Тя е трябвало да се противопостави на баща й, а ако я е било страх, е трябвало да извика полицията. За родител, който стои и позволява децата му да бъдат малтретирани, няма извинение.

В случая на Кейт и в случая на Джо, бащата е бил активният насилник, а майката е била мълчаливият съучастник. Това обаче в никакъв случай не е единственият сценарий. Има семейства, в които активният насилник е майката, а бащата е пасивният съучастник. Полът може да е различен, но динамиката на пасивното насилие остава същата. Имала съм пациенти с двама активно малтретиращи ги родители, но като цяло комбинацията активен/пасивен насилник е най-често срещана.

Много пораснали деца оправдават пасивния родител, защото смятат, че и той е бил жертва. При Джо това убеждение се е подсилвало допълнително от размяната на ролите, при която той е защитавал пасивната си майка.

При четиридесет и три годишния продавач Тери ситуацията е била още по-объркана, защото пасивният насилник му е съчувствал и го е успокоявал. Тери, който през по-голямата част от детството си е бил малтретиран от майка си, идолизира неадекватния си баща.

„Бях доста чувствително дете и се увличах повече по изкуство и музика, отколкото по спорт. Майка ми ме наричаше женчо. Винаги намираше за какво да ми се ядоса и ме биеше с каквото й попадне. Имам чувството, че съм прекарвал времето си основно в криене по килерите и гардеробите. Така и не разбрах за какво ме биеше непрекъснато, но каквото и да направех, тя все се вбесяваше. Тя съсипа цялото ми детство.“

Попитах го какво е правел баща му, докато тя го е тероризирала.

„Много пъти ме прегръщаше, докато плачех, и казваше, че много съжалявал за държанието на майка ми. Обясняваше ми, че не може да направи нищо и че ако съм положел усилия, нещата можело да се оправят. Баща ми беше много свестен човек. Работеше като вол, за да живеем добре. Всъщност само той ме обичаше като малък.“

Попитах Тери дали е разговарял с баща си за детството си, след като е пораснал.

„Един-два пъти пробвах, но той каза, че миналото си било минало. Както и да е, какъв е смисълът да му развалям настроението? Проблемите идват от майка ми, не от него.“

Тери отрича съучастието на баща си, защото иска да опази единствените приятни спомени от детството си, когато е чувствал обичта на баща си. Той се е вкопчвал в него за утеха не само като дете, но и сега, като възрастен. Подменяйки тъмния килер с измислената реалност, той всъщност бяга от истината.

Тери си дава сметка, че малтретирането от страна на майка му е повлияло на бъдещия му живот, но не си дава почти никаква сметка за потискания гняв, който изпитва спрямо баща си. Години наред той продължава да отрича, че баща му го е предал. Бащата е влошил нещата допълнително, като го е убеждавал, че нещата могат да се оправят, ако Тери „положи повече усилия“.

 

 

Научаваш се да мразиш себе си: „Вината е моя“

Колкото и да е невероятно, битите деца поемат вината за извършеното спрямо тях престъпление, точно както го правят словесно малтретираните деца. Ето какво си спомня Джо:

„Баща ми непрекъснато говореше, че не ме бивало за нищо. Нямаше обидна дума, с която да не ме е наричал, докато ме биеше. Наистина вярвах, че съм най-отвратителното същество на земята. Вярвах, че ям бой, защото го заслужавам.“

Семената на самоосъждането са били посети в съзнанието на Джо от най-ранно детство. Как да устои малкото дете на мощната всекидневна пропаганда? Точно като всички малтретирани деца, Джо е повярвал на две лъжи: че е лош и че го пребиват тъкмо защото е лош.

Доколкото тези лъжи идват от могъщия и всезнаещ баща, те трябва да са истина. Лъжите продължават да живеят, дори когато детето порасне. Ето какво признава Джо:

„Аз съм пълен нещастник… Нямам нормални отношения с никого. Не вярвам, че някой може да ме обикне.“

Същото важи и за Кейт, която не иска хората да разбират колко е „лоша“. Ниското самочувствие постепенно се превръща в самоненавист и поражда модели на ненормални взаимоотношения, липса на увереност, усещане за неадекватност, парализиращ страх и нефокусиран гняв.

Ето как Кейт обобщава ситуацията:

„Цял живот съм смятала, че не заслужавам да бъда щастлива. Сигурно затова и не се омъжих… Никога не съм имала нормална връзка с мъж… Никога не съм си позволявала да успея истински.“

Когато Кейт е пораснала достатъчно, физическото малтретиране е престанало, но съсипаното й самочувствие е продължило да подхранва ненавистта й към себе си. Така тя се е превърнала в собствения си насилник.

 

 

Малтретиране и любов — комбинация, която хвърля в недоумение

Малтретираните деца често са изложени на една странна смесица от удоволствие и болка. При Джо непрестанният терор е бил разнообразяван от изблици на обич.

„Случваше се баща ми да бъде забавен и дори нежен. Като онзи път, когато се записах за състезанието по ски. Той наистина се заинтересува. Караше ме с колата чак до Джаксън, Уайоминг, само за да тренирам на сняг, а това е на десет часа път от нас. Докато се прибирахме, говореше, че съм голяма работа. Естествено, като го слушах, си мислех: «Щом съм толкова голяма работа, защо се чувствам като пълен нещастник?» Но той ми говореше и само това имаше значение. Още се чудя какво му беше станало тогава.“

Смесените послания само са го объркали още повече и са затруднили допълнително осъзнаването на истината. Обясних му, че когато родителят твърди, че обича детето си и същевременно го малтретира, възниква едно много силно и изкривено преплитане на личностите, защото детският свят е силно ограничен и родителят е единственият източник на обич и спокойствие. Малтретираното дете прекарва цялото си детство в търсене на Свещения граал на родителската любов. Това търсене продължава и след това.

Кейт също си спомня:

„Като малка баща ми ме гушкаше и си играеше с мен. Обичаше ме. Като пораснах малко, ме водеше на уроци по танци и на кино. Тогава наистина усещах обичта му. Най-голямото ми желание е отново да ме обича както тогава.“

 

 

Пазителят на семейната тайна

Спорадичното благоволение на баща й кара Кейт да копнее за неговата любов, надявайки се на обрат в отношенията. Тази надежда я свързва с него доста след като е пораснала. Тя е убедена, че не трябва да казва на никого за поведението на баща си. „Доброто“ момиче не бива да предава семейството.

„Семейната тайна“ е поредното бреме за малтретираното дете. Когато нямаш възможност да споделиш с някого нещастието си, всяка надежда за емоционална помощ умира. Ето какво казва Кейт:

„Цял живот съм живяла в лъжа. Ужасно е да няма с кого да споделиш онова, което те измъчва непрекъснато. Как да преодолея болката, когато не мога да говоря за нея? Разбира се, по време на терапията мога да я споделя, но все още не мога да говоря открито с хората, които толкова години са имали власт над мен. Единственият човек, с когото можех да приказвам от време на време, беше прислужницата. Тя беше единствената, на която можех да се доверя. Веднъж, след като баща ми ме беше пребил, тя ми каза: «Миличко, баща ти е много болен човек.» Така и не разбирах, защо не отива в болница, щом е болен.“

Попитах я какво според нея ще стане, ако направи опит за конфронтация с майка си и баща си сега. Тя ме изгледа странно и след известно колебание отговори:

„За баща ми съм сигурна, че ще се почувства много зле… след което ще стане страшно. Майка ми ще изпадне в истерия, а сестра ми ще побеснее, че се ровя в миналото. Тя дори няма да ми проговори повече!“

Опазването на „семейната тайна“ от страна на Кейт е спойката, която крепи семейството. Ако тя наруши обета за мълчание, семейството ще се разпадне.

„Всичко това кипи в мен. Винаги, когато съм с тях… искам да кажа, че нищо не се е променило. Баща ми продължава да се държи отвратително с мен. Умирам от желание да избухна и да им покажа колко съм ядосана, но просто стоя и хапя устни. И до ден-днешен, когато баща ми започне да ме ругае, майка ми се преструва, че не чува нищо. Преди години, на събирането на випуска от гимназията, се почувствах невероятна лицемерка. Всичките ми съученици смятаха, че имам страхотно семейство, а аз си мислех: «Само да знаеха». Исках да им кажа, че родителите ми са зачернили годините ми в гимназията. Исках да изкрещя, че са ме наранили дотолкова, че не мога да обичам никого. Не мога да имам нормална връзка с мъж. Те ме парализираха емоционално. И още ме парализират. Но толкова ме е страх, че не мога да им кажа нищо.“

Вече възрастна, Кейт едва се сдържа да не се конфронтира с родителите си и да им хвърли истината в очите, но пребиваното и наплашено дете Кейт се ужасява от последствията. Тя е убедена, че всички ще я намразят, ако пусне духа от бутилката и вярва, че така ще разруши семейството из основи. Поради това отношенията с родителите й се превръщат в неразрешима загадка. Всички се преструват, че никога нищо не се е случвало.

 

 

Митът трябва да се поддържа жив

Изобщо не се изненадах, когато Кейт сподели, че съучениците й много се възхищавали от родителите й. При повечето семейства на насилници „нормалната“ фасада за пред останалия свят е нещо съвсем обичайно, но тя няма нищо общо с реалността. Нейна основа е „семейният мит“. Митът в семейството на Джо е типичен:

„Винаги, когато се съберем, фарсът е пълен. Всичко си е все същото. Баща ми все така пие и съм сигурен, че продължава да бие майка ми. Но ако човек ни гледа и слуша, ще реши, че сме идеалното семейство. Само аз ли си спомням какво е ставало? Само аз ли виждам истината? Всъщност това няма никакво значение, защото така или иначе не обелвам и дума. Същият лъжец съм като тях. Сигурно продължавам да се надявам, че някой прекрасен ден нещо ще се промени. Сигурно ако се преструваме достатъчно убедително, все пак ще станем нормално семейство.“

Джо също се намира между чука и наковалнята на потребността от конфликт и усещането, че ако го стори, ще разруши семейството. В гимназията Джо е писал писма, в които е описвал какво чувства.

„Наистина изливах сърцето си в онези писма. Как ме пребиват и не ми обръщат никакво внимание. След това ги оставях на нощното си шкафче и се надявах да ги прочетат. Така и не разбрах дали някой ги е чел. Никой не каза нищо. Към края на пубертета пробвах да си водя дневник. И него оставях на видно място. И до ден-днешен не знам дали някой от нашите го е чел и, Бога ми, не смея да попитам.“

Джо не е питал за писмата и дневника, не защото се е страхувал от поредния побой. Към края на пубертета той е бил твърде голям за това. Но ако се окажело, че те са прочели неговите молби и не са реагирали емоционално, той е трябвало да се прости с надеждата, че някой ден може да се случи чудо, което да му върне ключа към тяхната любов. Дори след толкова години той все още се страхува да разбере дали за пореден път не се е оказал едно нищо за тях.

 

 

На емоционалния кръстопът

Малтретираните деца са клокочещ котел от ярост. Не може да те бият, унижават, побъркват от страх, охулват и отхвърлят и същевременно да те обвиняват за собствената ти болка, а ти да не изпиташ никакъв гняв. Но пребиваното дете няма отдушник за гнева си и той намира израз едва в зряла възраст.

Четиридесет и една годишната Холи, нисичка, пълна домакиня със сурово изражение и преждевременно побеляла коса, бе насочена към мен, след като училищният психолог беше докладвал в Министерството на социалните грижи, че тя малтретира десетгодишния си син. Детето бе изпратено временно при родителите на мъжа й. Въпреки че терапията й бе наложена от съда, Холи се оказа силно мотивиран пациент.

„Ужасно се срамувам от себе си. И преди съм го пошляпвала, но напоследък просто откачих. Това дете направо ме вбесява… Клела съм се пред себе си, че никога няма да посягам на децата си. Господи, аз ли не знам какво е това. Страшно е. Без да го съзнавам, съм станала същото чудовище като майка ми. И двамата ми родители ме биеха, но тя беше луда. Помня, че веднъж ме подгони из кухнята с ножа за месо!“

Проблемите на Холи не са от вчера и по същество се изразяват в трансформирането на силните емоционални импулси в агресивни действия. Като тийнейджърка тя непрекъснато се е забърквала в неприятности и неведнъж е била изключвана от училище. Като пораснала, станала според собствените й думи — ходещо буре барут.

„Понякога просто се налага да се махна от къщи, защото се страхувам от онова, което мога да причиня на детето си. Имам чувството, че не мога да се контролирам.“

Холи излива гнева си върху малкия си син. В други случаи потисканият гняв намира външен израз под формата на криминално поведение, вариращо от побой на съпругата до изнасилвания и убийство. Затворите са пълни с възрастни, които са били малтретирани като деца и така и не са се научили да изразяват гнева си по подходящ начин.

От друга страна Кейт е пример за насочване на гнева навътре. Тя е намерила физически начини да изрази себе си:

„Никога не успявам да се защитя, каквото и да ми казват. Просто не мога. Заболява ме глава. Чувствам се отвратително. Всички ме надговарят и аз не знам как да ги спра. Миналата година бях сигурна, че съм получила язва. Коремът ме болеше непрекъснато.“

Още от детството Кейт е свикнала да бъде жертва и никога не е била нищо друго. Тя няма понятие как да се предпазва от използване и малтретиране и така поддържа жива болката от детството. Както трябва да се очаква, натрупаният гняв трябва да намери отдушник, но тъй като тя се бои да го изрази директно, тялото и психичното й състояние го вършат вместо нея под формата на главоболие, болки в стомаха и депресия.

 

 

Пада ли крушата по-далеч от дървото?

Понякога малтретираното дете подсъзнателно се идентифицира с родителя насилник. Все пак, в очите на детето насилникът е могъщ и неуязвим. Малтретираните деца си въобразяват, че ще могат да се защитят, ако притежават тези качества. Затова, като вид подсъзнателна защита те развиват именно онези пороци, който най-много ненавиждат в родителите си. Въпреки горещите клетви никога да не стават такива, в моменти на стрес те се държат точно като насилниците си. Но този синдром не се среща толкова често, колкото си мислим.

Години наред се ширеше убеждението, че когато пораснат, едва ли не всички пребивани деца стават родители насилници. В крайна сметка това е бил единственият ролеви модел, с който са разполагали. Последните изследвания обаче опровергават това схващане. Всъщност повечето възрастни, които са били бити като деца, не само че не вдигат ръка на собствените си деца, ами се затрудняват да прилагат дори съвсем умерени, нефизически методи на възпитание. В бунта си срещу болката от детството тези родители се боят както да налагат ограничения, така и да ги утвърждават. Това също може да навреди на развитието на детето, защото то се нуждае от ограниченията с оглед неговата безопасност. Но вредата от прекалената свобода като цяло е пренебрежимо малка в сравнение с вредата от побоя.

Оптимистичното е, че жертвите на родителите насилници са в състояние да се справят със самоненавистта, сливането с родителите си, непреодолимите страхове, неспособността да се доверяват или да се чувстват сигурни.