Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Отровните родители (6)

Трета глава
„Няма ли да ме оставят да живея собствения си живот?“

Властните

Предлагам ви да изслушаме един въображаем разговор между порасналото дете и единия от властните му родители. Гарантирам ви, че подобен разговор никога няма да бъде проведен, но ако участниците в него бяха способни да изразят откровено най-скритите си чувства, то диалогът би бил приблизително следният:

ПОРАСНАЛОТО ДЕТЕ: „Защо постъпваш така? Защо всичко, което правя, е грешно? Защо не ме възприемаш като възрастен? Какво толкова ще му стане на баща ми, ако не следвам медицина? Какво толкова ще ти стане, ако не се оженя? Ще ми обясниш ли? Защо винаги се държиш така, сякаш всяко мое решение е лична обида за теб?“

ВЛАСТНАТА МАЙКА: „Изпитвам неописуема болка от това, че се отделяш от мен. Искам да съм ти нужна. Мисълта, че ще те изгубя, ме влудява. Ти си целият ми живот. Боя се да не сториш някоя ужасна грешка. Когато теб те боли, аз страдам до смърт. Предпочитам да умра, отколкото да се проваля като майка.“

 

 

За твое добро е

Контрол невинаги е мръсна дума. Когато майката ограничава малкото дете, вместо да му позволява да ходи по улицата, ние я наричаме не властна, а благоразумна. Тя упражнява контрол в съответствие с действителността, мотивирана от потребността на детето от защита и напътствия.

Уместният контрол се превръща в свръхконтрол десет години по-късно, когато майката ограничава детето, въпреки че то отдавна е способно да пресече улицата само.

Децата, които не са били насърчавани да правят, да опитват, да изследват, да се усъвършенстват и да поемат риска от неуспех, нерядко се чувстват безпомощни и неадекватни. Тези деца, контролирани прекалено от тревожни и изпълнени със страх родители, често сами стават тревожни и изпълнени със страх незрели личности. В процеса на развитие през юношеството и зрелостта много от тези деца не успяват да надраснат потребността от постоянни родителски напътствия и контрол. Резултатът е, че родителите им продължават да се намесват в живота им, да го манипулират и нерядко да го доминират.

Страхът, че вече не са нужни, кара властните родители да окуражават усещането за безпомощност на децата си. Тези родители се боят до смърт от синдрома на „празното гнездо“, или неизбежното усещане за загуба, когато децата напуснат дома. Идентичността на властния родител почива до голяма степен на родителската роля и затова той се чувства предаден и изоставен, когато детето стане независима личност.

Коварството на властния родител е най-вече в маската на загрижеността, скриваща желанието за доминиране. Фразите: „Това е за твое добро“, „Правя го заради теб, само защото много те обичам“ означават едно-единствено нещо: „Правя го, защото толкова ме е страх да не те изгубя, че няма да се поколебая да те направя нещастен“.

 

 

Директен контрол

В директния контрол няма нищо неясно. Той е открит, осезаем и явен. „Ако не направиш каквото ти казвам, повече няма да ти проговоря“; „Ако не направиш каквото ти казвам, няма да ти давам пари“; „Ако не направиш каквото ти казвам, смятай, че повече не си от това семейство“; „Ако не направиш каквото ти казвам, ще получа инфаркт“. Тук няма нищо скрито-покрито.

Директният контрол обикновено се осъществява чрез заплаха и често е унизителен. Вашите чувства и потребности трябва да се подчинят на тези на родителите ви. Вие пропадате в бездънната пропаст на ултиматумите. Вашето мнение не е нужно никому. Вашите потребности и желания нямат никакво значение. Дисбалансът на силите е крещящ.

Очарователният тридесет и шест годишен рекламен директор Майкъл е един чудесен пример за подобно отношение. Той дойде при мен, защото шестгодишният брак с жената, която обича от все сърце, е на път да се разпадне благодарение на борбата за надмощие между съпругата му и неговите родители.

„Истинските проблеми започнаха, след като се преместих в Калифорния. Майка ми мислеше, че това е временно, но след като й казах, че съм влюбен и смятам да се женя, тя направо не можа да преживее, че вече няма да съм до нея. Тогава започна натискът да се прибера у дома.“

Попитах го в какво се е изразявал този натиск.

„Най-неприятната проява се случи около година след сватбата. Щяхме да си ходим в Бостън за годишнината от сватбата на нашите, но жена ми се разболя от тежък грип. Беше наистина зле. Не исках да я оставям сама и затова звъннах на майка ми да й кажа, че няма да ходим. Тя първо се разплака. След това каза, че ако не съм отидел на годишнината, щяла да умре. Аз се предадох и отидох. Още със слизането от самолета започнаха да ме врънкат да стоя цяла седмица. Не им казах нищо, но си тръгнах на другия ден. Вечерта баща ми се обади и каза: «Ти убиваш майка си. Цяла нощ е плакала. Страхувам се, че ще получи инфаркт». Какво искат от мен, по дяволите? Да се разведа, да се върна в Бостън и да заживея в детската си стая ли?“

Родителите на Майкъл дърпат конците от пет хиляди километра разстояние. Попитах го дали изобщо са приели съпругата му. Той се изчерви от гняв.

„Как ли не! Когато се обаждат, никога не питат как е тя. Всъщност дори не я споменават и се правят, че тя не съществува.“

Попитах го конфронтирал ли се е някога с тях по този повод и притеснението, с което ми отговори, беше очевидно:

„За съжаление, не съм. Винаги когато се нахвърлят върху нея, очаквам тя за пореден път да преглътне. Когато се оплаква, я моля да прояви разбиране. Господи, какъв идиот съм! Моите родители я правят на нищо, а аз просто им го позволявам.“

Грехът на Майкъл е, че е станал независим. Реакцията на родителите му е била да се вкопчат отчаяно в единствено познатата им тактика: отнемане на любовта и вещаене на катастрофи.

Повечето властни родители са егоцентрици и тези на Майкъл не са изключение. Те се чувстват застрашени от щастието на Майкъл, вместо да го приемат като свой успех. За тях интересите на Майкъл не са от никакво значение. Те приемат преместването му в Калифорния не като възможност за по-добър живот, а като наказание за тях. Освен това бракът му не е от любов, а от злоба към тях. Жена му се е разболяла, не защото се е заразила от някакъв вирус, а защото нарочно е решила да ги лиши от присъствието му.

Родителите на Майкъл постоянно го принуждават да избира между тях и съпругата му. И превръщат всеки избор в ултиматум. При родителите, упражняващи директен контрол, средно положение няма. Порасналото дете заплаща всеки опит да получи някакъв контрол върху собствения си живот с вина, потиснат гняв и дълбоко чувство за нелоялност.

Когато дойде при мен, Майкъл смяташе, че основният проблем е неговият брак. Не след дълго обаче осъзна, че бракът му е жертва в борбата за контрол, започнала от мига, в който е излязъл от дома на родителите си.

Бракът на порасналото дете е огромна заплаха за властните родители. Те виждат в новия брачен партньор конкурент за вниманието на детето си. Това поражда ожесточени битки между партньора и родителите, а самото дете остава между чука и наковалнята на раздвоената лоялност.

Някой родители посрещат новата връзка с критики, сарказъм и злокобни предсказания. Други, както при Майкъл, отказват да я приемат и дори игнорират съществуването на партньора като такъв. Трети съвсем открито започват да го тормозят. Подобни тактики неминуемо създават напрежение, което влияе пагубно на брака.

 

 

„Защо си продавам душата на родителите?“

Парите винаги са били майчиният език на властта и съвсем логично са основен инструмент на властните родители. Повечето „отровни“ родители държат децата си в зависимост с помощта на парите.

Ким ме посети, защото имаше множество проблеми. Беше четиридесет и една годишна, страдаше от затлъстяване, работата не й носеше удоволствие и беше разведена с две деца на тийнейджърска възраст. Чувстваше се окована в досадата на ежедневието и искаше да отслабне, да потърси нова работа и изобщо да даде някаква посока на живота си. Беше убедена, че проблемите й щяха да се разрешат мигновено, стига да откриеше мъжа на живота си.

В хода на сеанса стана ясно, че според Ким, самата тя е нищо, щом няма мъж, който да се грижи за нея. Попитах я как е стигнала до този извод.

„Ами, във всички случаи не от съпруга ми. За него трябваше по-скоро аз да се грижа. Запознахме се точно след като завърших гимназия. Той беше на двадесет и седем, все още живееше при родителите си и нямаше никаква представа какво ще прави за в бъдеще, за да се издържа. Но беше чувствителен и романтичен и аз се влюбих в него. Баща ми беше много разочарован, но според мен тайно се радваше, че съм си избрала мъж, който няма да спори с него. Когато му казах, че смятаме да се женим, той заяви, че ще ни подкрепя известно време, а ако нещата тръгнат на зле, ще му даде някаква работа в неговата фирма. Естествено, това звучеше страхотно, но освен това означаваше, че той можеше да ни манипулира както си иска. Това, че вече имах семейство, не означаваше нищо и аз все още бях момичето на татко. Баща ми ни подкрепяше финансово, но в замяна на помощта настояваше да живеем така, както той иска. Аз вече имах собствено домакинство и гледах бебета и все още…“

Ким млъкна насред изречението. „Все още, какво?“, попитах аз. Тя сведе поглед към пода и довърши:

„Все още… имах нужда татко да ми помага.“

Попитах я дали вижда връзката между отношенията с баща й и зависимостта от мъжете, които трябва да внесат ред в живота й.

„Баща ми безспорно е най-силната личност в живота ми. Като малка ме обожаваше, но не можа да понесе, че пораствам и вече имам собствено мнение. Стига да му възразях нещо, веднага се нахвърляше върху мен с крясъци. Наричаше ме каква ли не. Беше наистина страшно. След като навлязох в пубертета, започна да ме контролира с парите. Понякога беше невероятно щедър и аз се чувствах обичана и защитена, но друг път ме караше да се унижавам и да го моля за пари за кино и дори за учебници и тетрадки. Така и не разбирах какви прегрешения съм сторила. Знам само че непрекъснато се чудех как да му угодя. Нямаше два дни, в които да се държи еднакво. Непрекъснато ме държеше на нокти.“

Угаждането на баща й е било за Ким надбягване, в което той непрекъснато е отдалечавал финалната линия. Колкото по-усилено е тичала, толкова по-надалеч се е отдръпвал той. Тя не е имала никакъв шанс да победи. Той е използвал парите едновременно като награда и наказание, без каквато и да е логика или последователност. Един е бил щедър, а друг път стиснат, но не само с парите, а и с любовта и вниманието. Тези смесени послания са я обърквали и нейната зависимост се е преплитала с неговото одобрение. Същото объркване е налице и сега, когато Ким е възрастна личност.

„Насърчих съпруга ми да започне работа при баща ми. Огромна грешка! Сега вече наистина бяхме в краката му. Всичко трябваше да става така, както той го искаше — от избора на апартамент до приучването на децата да ходят на гърне. Беше превърнал живота на Джим в работата в ад и той накрая напусна. Баща ми реши, че това е поредното доказателство за некадърността му, въпреки че Джим си намери друга работа. Тогава побесня и заплаши, че ще ни спре напълно издръжката, но след това се обърна на сто и осемдесет градуса и за Коледа ми подари нова кола. Когато ми даваше ключовете, попита: «Не ти ли се иска съпругът ти да е богат като мен?».“

Бащата на Ким е използвал финансовата си мощ по особено жесток, и разрушителен начин под маската на великодушието. Тази мощ му е помагала да претендира за първото място в живота на Ким и непрекъснато да унижава съпруга й. Така е упражнявал контрол над нея много след като тя вече е била напуснала неговия дом.

 

 

„Можеш ли поне едно нещо да свършиш като хората?“

Много „отровни“ родители упражняват контрол, третирайки децата си като безпомощни или неадекватни, дори когато подобно отношение е абсолютно незаслужено.

Мартин е на четиридесет и три години, започнал е да оплешивява и е президент на малка фирма за търговия със строителни материали. Той дойде при мен наистина паникьосан.

„Ужасно се страхувам. С мен става нещо. Получавам пристъпи на ярост и понякога изобщо не мога да се владея. Винаги съм мразил насилието, но през последните месеци непрекъснато крещя на жена ми и на децата, тръшкам врати, а преди три седмици бях толкова бесен, че разбих стената. Наистина ме е страх, че ще ударя някого.“

Поздравих го за смелостта и благоразумието да предприеме лечение, преди проблемът да е станал неконтролируем. Попитах го кого си е представял, когато е удрял стената. Той горчиво се засмя:

„Много ясно — баща ми. Каквото и да правя, той се държи сякаш съм пълен некадърник и нескопосник. Вярваш ли ми, че дори има наглостта да ме унижава пред служителите ми?“

Мартин видя озадаченото ми изражение и поясни:

„Той ме въведе в бизнеса преди осемнадесет години и малко след това се пенсионира. И така от петнадесет години аз съм човекът, който управлява фирмата. Само че всяка проклета седмица баща ми идва в офиса и започва да се рови из сметките. След това започва да ругае колко съм бил некадърен. Върви след мен вън от офиса и крещи, че съм съсипвал компанията му. Пред очите на всичките ми служители. Иронията е, че аз възродих бизнеса. Само за последните три години удвоих печалбите, но той не ме оставя на мира. Този човек някога ще бъде ли доволен от нещо?“

Майкъл трябва всеки ден да скача през горящи обръчи, за да доказва себе си. Доказателствата за успеха му са налице — печалбите — но те бледнеят пред неодобрението на баща му. Запитах Мартин дали не е възможно баща му да посреща неговия успех като заплаха. Егото му очевидно се градеше основно върху постиженията в бизнеса, но сега постиженията му бяха на път да останат в сянката на неговия син.

Попитах го дали през този период е усещал някакво друго чувство, освен съвсем справедлив и оправдан гняв.

„Естествено. Срам ме е да го призная, но всеки път, когато влезе в офиса, имам чувството, че отново съм на две години. Дори не успявам да отговарям на въпросите му като хората. Започвам да заеквам, да се извинявам и да се страхувам. Той изглежда толкова могъщ, че се чувствам наполовина колкото него, макар всъщност да съм по-едър. Все същия леден поглед и критичната интонация. Защо не се отнася с мен като с възрастен?“

Бащата на Мартин използва бизнеса, за да го кара да се чувства неадекватен, което от своя страна помага самият той да се чувства по-добре. Когато бащата натисне правилния бутон, Мартин се превръща в безпомощно дете в дрехи на възрастен. Отне известно време, но накрая Мартин трябваше да се откаже от надеждата, че баща му ще се промени. Сега Мартин работи усилено над промяната на отношенията им.

 

 

Тиранията на манипулатора

Има и друга мощна форма на контрол, която не е така явна и открита, но въпреки това нанася също толкова сериозни поражения. Това е манипулацията. Манипулаторите получават онова, което им трябва, без да искат позволение и без да поемат риска да изявяват открито желанията си.

До известна степен всеки е манипулатор. Малцина притежават увереността да заявяват открито какво желаят и затова всеки усъвършенства други, индиректни начини на искания. Вместо да кажем на съпруга или съпругата да ни налее чаша вино, питаме дали има отворена бутилка; вместо да помолим гостите да си тръгнат, когато вечерта напредва, ние започваме да се прозяваме; вместо да поискаме телефона на привлекателния непознат или непозната, ние търсим повод да завържем нищо незначещ разговор с него или нея. Децата манипулират родителите си също толкова, колкото родителите манипулират децата си. Съпрузите, приятелите и роднините се манипулират едни други. Продавачите изкарват хляба си чрез манипулиране. Само по себе си в това няма нищо лошо — всъщност става въпрос за съвсем нормална човешка комуникация.

Когато обаче се превърне в средство за постоянен контрол, манипулирането нанася сериозни вреди, особено в отношенията между родители и деца. Родителите-манипулатори са толкова изкусни в прикриването на истинските си мотиви, че децата им живеят в един объркан свят. Те знаят, че са водени за носа, но не разбират как.

 

 

„Защо тя винаги трябва да ми помага?“

Една от най-разпространените разновидности на „отровните“ манипулатори е „помагачът“. Наместо да остави детето си на мира, помагачът предизвиква ситуации, в които да се окаже „необходим“ на порасналото си дете. Тази форма на манипулиране често се поднася под формата на добронамерена, но нежелана помощ.

Тридесет и две годишната Лий е дружелюбна луничава бивша тенисистка, която печели много добре като треньорка в един кънтри клуб. Въпреки активния си социален живот, професионалното признание и добрата работа, тя от време на време изпада в дълбока депресия. Още по време на първия ни разговор стана ясно, че животът й е доминиран от отношенията с майка й.

„Работих много, за да постигна онова, което имам, но майка ми продължава да смята, че още не мога сама да си завържа обувките. Животът й се върти около мен и нещата станаха още по-лоши, откакто баща ми почина. Тя просто не ме оставя на мира. Непрекъснато ми носи храна, защото смята, че не се храня достатъчно. Случва се да се прибера и да открия, че ми е «услужила», като е почистила. Осмелява се даже да ми подрежда гардероба и да мести мебелите!“

Попитах я не е ли молила майка си просто да престане да го прави.

„Непрекъснато я моля. Тя започва да плаче и да се вайка какво било толкова лошо една майка да помага на любимата си дъщеря. Миналия месец ме поканиха да участвам в един турнир в Сан Франциско. Тя не спря да повтаря колко далеч било това, как съм нямало да мога да шофирам дотам и затова трябвало да дойде с мен. Казах й, че няма нужда и тя се държа така, сякаш се опитвам да я лиша от безплатна ваканция. Затова се съгласих. Наистина ми се щеше да прекарам известно време насаме, но не можах да направя нищо.“

В хода на съвместната ни работа Лий започна да осъзнава, че майка й съвсем успешно е потъпквала в зародиш състезателния й дух. Но всеки път, когато се опитвала да даде външен израз на негодуванието си, Лий е била връхлитана от чувство за вина, защото майка й изглеждала любяща и грижовна. Гневът спрямо майка й растял с всеки изминал ден, но вместо да го освобождава, тя го трупала в себе си. В крайна сметка, отдушникът се оказал депресията.

Естествено депресията само е затворила порочния кръг. Майка й не пропускала възможността да каже нещо от рода на: „Какво си увесила нос? Ще взема да сготвя нещо, за да те ободря“.

В редките моменти, когато събирала смелост да каже на майка си как се чувства, майка й започвала да се държи като мъченица. Лий започвала да се чувства виновна и да се извинява, но майка й я прекъсвала с думите: „Не мисли за мен, аз ще се оправя“.

Споменах на Лий, че навярно нямаше да се ядосва толкова, ако майка й заявяваше направо какво иска.

Тя се съгласи.

„Права си. Да беше казала: «Самотна съм, липсваш ми, искам да прекарвам повече време с теб», поне щях да знам за какво става въпрос. Щях да имам избор. Но с това поведение просто е обсебила живота ми изцяло“.

Оплаквайки се от липсата на избор, Лий изразяваше убеждението на не едно и две пораснали деца на родители-манипулатори. Манипулацията притиска в ъгъла. Да се бориш с нея, означава да нараниш човек, който „просто се опитва да бъде мил“. На повечето хора им е по-лесно да отстъпят.

 

 

„Дойде сезонът на меланхолията“

Манипулиращите родители са особено активни в празничните дни и тогава особено щедро „сеят“ около себе си чувство за вина. Празниците по принцип изострят съществуващите семейни конфликти. Наместо да предвкусват удоволствието от почивката, много хора се ужасяват от перспективата за надигането на старите вражди, както често се случва по празниците.

Един мой пациент, двадесет и седем годишният продавач Фред, който е най-младият от четирите деца в семейството, ми разказа следната история за класическа манипулация от страна на майка му:

„Майка ми особено държи всички да се събираме у тях на Коледа. Миналата година спечелих като награда от едно радио екскурзия в Аспен по празниците. Бях много щастлив, защото иначе подобна почивка не ми е по джоба. Обичам да карам ски и освен това имах страхотната възможност да отида на подобно място с приятелката ми. И двамата се скъсваме от работа и затова направо имахме чувството, че ще ходим в рая. Когато обаче съобщих новината на майка ми, тя реагира все едно някой е умрял. Очите й се насълзиха, устните й се разтрепериха, сякаш всеки момент ще се разплаче. След това каза: «Добре, миличък. Пожелавам ти приятно изкарване. Ние тук сигурно няма да се съберем на вечеря за Коледа», което наистина ме накара да се почувствам като пълен мизерник.“

Попитах го дали все пак е отишъл в Аспен.

„Да, отидох. Но изкарах най-отвратителната отпуска в живота си. Бях в ужасно настроение и непрекъснато се карах с приятелката си. Половината време прекарах на телефона с майка ми, двамата ми братя и сестра ми… Непрекъснато им се извинявах. Просто не си струваше мъката.“

Аз наистина се изненадах, че Фред изобщо е отишъл. Виждала съм хората да правят много по-неочаквани неща, за да си спестят чувството за вина, отколкото да отлагат някакво пътешествие. Манипулиращите родители са майстори на вината и майката на Фред не е изключение.

„Естествено, направили са Коледна вечеря и без мен. Но майка ми била толкова нещастна, че за пръв път от четиридесет години насам прегорила пуйката. Сестра ми се обади три пъти, за да ми каже, че унищожавам семейните традиции. Най-големият ми брат призна, че всички са били много нещастни, че ме е нямало, но другият ми брат направо ме уби, като ме упрекна: «Ние, децата, сме всичко, което й е останало. Колко още Коледи мислиш, че й остават?» Сякаш съм я изоставил на смъртния й одър или нещо такова. Не е честно, Сюзан. Тя дори няма шестдесет години и освен това е в чудесно здраве. Сигурен съм, че тези думи са на майка ми. Единственото, в което съм сигурен, е, че повече няма да пропусна нито една Коледа.“

Вместо да изрази чувствата си открито, майката на Фред вербува за тази цел децата си. Това е една особено успешна тактика от страна на родителите манипулатори. Помнете, че основната им цел е да избягват директната конфронтация. Вместо сама да обвини Фред, майка му се вживява в ролята на мъченица и проваля Коледната вечеря. Не би могла да го заклейми по-успешно дори да беше публикувала обвинение във вестниците.

Обясних му, че майка му и братята и сестрите му сами са избрали да се чувстват нещастни по Коледа. Отговорността не е била негова. Техният избор е бил единственият фактор, който им е попречил да вдигат наздравици за Фред в негово отсъствие и да прекарат една прекрасна вечер.

Дотогава, докато вярваше, че е лош човек, защото си е позволил да направи нещо за себе си, неговата майка щеше да продължава да го манипулира посредством чувството за вина. В крайна сметка Фред проумя този факт и вече се справя по-успешно с майка си. Въпреки че тя възприема новата му увереност като вид „наказание“, той е довел баланса на силите до точка, в която решенията му са плод на избор, а не на капитулация.

 

 

„Защо не си като сестра си?“

Много „отровни“ родители правят неблагоприятни сравнения между децата си, за да накарат детето-мишена да се чувства недостойно за родителското внимание. Така детето бива мотивирано да изпълнява желанията им и съответно да получи отново благоразположението им. Тази тактика „Разделяй и владей“ обикновено се прилага спрямо по-независимите деца, които заплашват да променят баланса на семейната система. Съзнателно или не, тези родители опорочават иначе нормалното съревнование между братята и сестрите и го превръщат в жестока конкуренция, която разрушава близостта помежду им. Резултатите са непредвидими. Освен очевидната вреда за самочувствието на детето, негативните сравнения стават повод за негодувание и ревност, които могат да отровят отношенията между децата за цял живот.

 

 

Бунтувайте се, но за кауза

Когато „отровните“ родители ни контролират по крайни, принудителни, внушаващи вина или емоционално осакатяващи начини, ние обикновено реагираме: или като капитулираме, или като се бунтуваме. И двете реакции забраняват психологическото разграничаване, въпреки че на пръв поглед бунтът изглежда точно обратното. Истината е, че когато бунтът е реакция спрямо родителите, те ни контролират също толкова успешно, колкото и когато капитулираме.

Петдесет и пет годишният Джонатан е приятен, добре сложен ерген, собственик на голяма фирма за софтуерни продукти. При първата ни среща той само дето не се извини за обсебилия го панически страх и самотата си:

„Моля те, само не ме съжалявай. Имам прекрасна къща. Колекционирам автомобили. Имам всичко, което съм искал. Водя наистина добър живот. Но от време на време се чувствам страшно самотен. Имам толкова много и не мога да го споделя с никой. Понякога си мисля, че съм изгубил много неща, които са могли да ми дадат любовта и интимността. Страхувам се, че и в последния си час ще съм сам.“

Попитах го защо според него връзките му с жените са несполучливи.

„Винаги когато се сближа с някоя жена… дори когато съм стигал до женитба, се паникьосвам и бягам. Не знам защо… Сигурно е заради майка ми.“

Попитах го какво има предвид.

„За нея е фикс идея да се оженя. Тя е на осемдесет и една години, здравето й е прекрасно, има колкото искаш приятели, но според мен прекарва дните си в тревоги за любовния ми живот. Наистина я обичам, но не издържам да я слушам непрекъснато. Моето щастие е смисълът на нейния живот. Направо ме задушава! Тази жена просто не иска да ме остави на мира. Непрекъснато ме учи как да живея… Цял живот го е правила. Искам да кажа, че ако можеше, щеше да диша вместо мен.“

Последното твърдение е прекрасна илюстрация на понятието „сливане“. Майка му дотолкова се е обвързала с него, че е забравила къде свършва нейната личност и къде започва неговата. Тя е „сляла“ живота си с неговия. Джонатан се е превърнал в нейно продължение сякаш неговият живот е част от нейния. Той е трябвало да се освободи от този задушаващ контрол и затова се е разбунтувал, отхвърляйки всичко, което е искала от него, включително неща, които иначе би желал, като например брака.

Изказах предположението, че този стихиен бунт обслужва не толкова съпротивата срещу властната му майка, колкото потъпкването на собствените му желания. За Джонатан е толкова важно да не отстъпва на майка си, че се лишава от връзка с жена, каквато твърди, че му е наистина необходима. По този начин се самозаблуждава, че е „истински мъж“, но всъщност само потиска свободната си воля.

Аз наричам това явление „бунт, в който побеждаваш самия себе си“. Той е обратната страна на капитулацията. Здравословният бунт е активно упражняване на свободен избор. Той подпомага израстването на личността и на индивидуалността. Бунтът, в който побеждаваш самия себе си, е насочена срещу властния родител реакция, упражнение, при което основният опит е да се оправдае незадоволителният резултат, което едва ли е в наш интерес.

 

 

Власт дори от гроба

Веднъж един от участниците в моите групи каза: „И двамата ми родители са мъртви, така че нямат никаква власт над мен“. Друг му отвърна: „Може и да са мъртви, скъпи, но все още са живи в мислите ти“. Бунтът, в който побеждаваш самия себе си и капитулацията могат да продължат дълго след смъртта на родителите.

Много хора смятат, че смъртта на властния родител означава свобода, но психологическата пъпна връв се простира не само през континентите, но дори и от гроба. Познавам стотици възрастни, които се подчиняват сляпо на изискванията и негативните послания на родителите си дълго след тяхната кончина.

Шестдесетгодишният Илай е преуспяващ бизнесмен с необикновена интелигентност. Той обобщи ситуацията с необичайно остроумие и язвителност: „Аз съм статист в собствения си живот“.

Когато се запознах с него, той беше мултимилионер, но обитаваше гарсониера, караше някаква бричка и изобщо живееше сякаш едва свързва двата края. Беше изключително щедър спрямо двете си големи дъщери, но проявяваше маниакално скъперничество спрямо самия себе си.

Спомням си как веднъж дойде да ме види след работа. Попитах го как е минал денят му и той през смях отвърна, че едва не провалил сделка за 18 милиона долара, защото закъснял за срещата. Въпреки че обикновено бил точен за срещи, Илай обикалял двадесет минути да търси място за паркиране, за да избегне глобата. Беше изложил на риск 18 милиона долара, за да си спести глоба от 5 долара!

Докато изследвахме корените на маниакалното му скъперничество, стана ясно, че гласът на баща му отеква в неговото съзнание цели двадесет години след смъртта му:

„Родителите ми бяха бедни имигранти. Израснах в пълна мизерия. Родителите ми, и най-вече баща ми, ме учеха да се страхувам от всичко. Той непрекъснато казваше: «Светът е жестоко място и ако не внимаваш, ще бъдеш изяден жив». Той ме научи да очаквам единствено опасности и това продължи дори след като се ожених и забогатях. Непрекъснато осъждаше харчовете и покупките ми. Когато правех грешката да му казвам, стандартният отговор беше: «Идиот такъв! Бива ли да харчиш пари за такъв лукс? Спестявай всеки цент. Ще дойдат тежки времена, винаги идват тежки времена, и тези пари ще са ти нужни». Стигнах до състояние, в което наистина се страхувах да похарча и цент. Според баща ми животът не беше нещо, на което трябва да се наслаждаваш, а което трябва да изтърпиш.“

Бащата на Илай е проектирал върху сина си ужасите и лишенията на собствения си живот. След като успява в живота и вече може с пълно право да прибере плодовете на труда си, Илай винаги чува неговия глас. Катастрофалните пророчества се въртят в съзнанието му като безконечна лента. Дори да се насили да си купи нещо, гласът на баща му винаги ще му пречи да се наслади на покупката.

Тоталното недоверие в бъдещето се е пренесло и върху жените в неговия живот. Подобно на успеха, жените рано или късно ще се обърнат срещу теб. Бащата на Илай е хранел към женския пол подозрителност, граничеща с параноя. Неговият син споделя същите възгледи:

„Нямам никакъв късмет с жените. Никога не съм им имал доверие. Жена ми се разведе с мен, защото непрекъснато я обвинявах в разсипничество. Тя си купуваше дамска чанта или нещо такова и аз вече си представях делото за банкрут.“

В хода на работата стана ясно, че парите не са били единственият повод за семейни раздори. Той не умеел да изразява чувствата си, и най-вече нежните чувства, което съпругата му намирала за особено обезкуражаващо. Проблемът не изчезнал с развода. Ето какво каза Илай:

„Винаги, когато излизам с жена, чувам гласа на баща ми: «Жените обичат да правят мъжете на глупаци. Ако си достатъчно глупав, ще ти измъкнат всичко». Предполагам, че по тази причина винаги се захващам с неподходящи за мен жени. Така съм сигурен, че няма да ме надхитрят. Обещавам на всяка, че ще я осигуря финансово или че ще й намеря работа и никога не спазвам обещанията си. Сигурно се опитвам да ги измамя, преди те да са измамили мен. Не знам дали някога ще намеря жена, на която да имам доверие.“

Ето един умен и напредничав мъж, който позволяваше да бъде контролиран от задгробни сили, макар да си даваше съвсем ясна сметка какво става. Той е заложник на страховете и недоверието на баща си.

Илай наистина се потруди в процеса на терапията и пое риска да се насочи към нови модели на поведение, като се конфронтира с много от вътрешните си страхове. Накрая си купи луксозно жилище, което бе голяма стъпка за него. Все още се чувства виновен, но поне се научи да толерира вината си.

Гласът в съзнанието му никога няма да замлъкне, но Илай се научи да тушира силата му. Той продължава да се бори с недоверието си спрямо жените, но поне вече го вижда като наследство от баща си. Понастоящем полага всички усилия да се довери на жената, с която излиза, и използва това доверие като оръжие, с което да възстанови контрола върху собствения си живот.

Няма да забравя деня, в който дойде и каза, че предишната нощ е преодолял пристъпа си на ревност, след което е изпитал невероятен триумф от победата. Илай ме погледна с насълзени очи и промълви: „Знаеш ли, Сюзън, в настоящето няма нищо, което да оправдава страховете ми.“

 

 

„Имам чувството, че се задушавам“

Тридесет и девет годишната Барбара е висока и стройна и композира музика за телевизионни програми. Тя дойде при мен заради депресията, която буквално я съсипваше.

„Нощем се будя и усещам празнота, сякаш съм мъртва. Бях музикално дете-чудо. На пет години изпълнявах концертите на Моцарт за пиано, а на дванадесет спечелих стипендия за колежа «Жулиар». Кариерата ми се развива идеално, но вътрешно умирам. Преди шест месеца лежах в болница заради депресията. Мисля, че съм на път да изгубя себе си. Не знам накъде да поема.“

Попитах я дали влизането в болницата е било предшествано от нещо по-специално и тя отвърна, че в продължение на три месеца е изгубила и двамата си родители. Сърцето ме заболя за нея, но тя побърза да се отхвърли от съчувствието ми:

„Няма нищо. Ние от години не си говорехме, така че все едно ги бях изгубила много отдавна.“

Помолих я да ми разкаже причините за разрива.

„Преди около четири години Чък и аз планирахме да се оженим. Тогава родителите ми настояха да дойдат при нас и да ни помогнат с приготовленията за сватбата. Само това ми липсваше — да ми дишат във врата както навремето. Винаги ми се бъркат в работите… Испанската инквизиция е нищо. Непрекъснато трябваше да обяснявам какво правя, с кого излизам, къде отивам. Както и да е, предложих да ги настаня на хотел, защото с Чък бяхме достатъчно изнервени покрай сватбата. Те побесняха. Казаха, че ако не ги поканя у дома, повече няма да ми проговорят, но аз за пръв път в живота си отстоях своето. Голяма грешка. Първо не дойдоха на сватбата, след това започнаха да разправят на цялата фамилия, че съм неблагодарна кучка. И двамата така и не ми проговориха повече.

Няколко години след сватбата майка ми разбрала, че е болна от рак. Заклела всички от фамилията да не ми казват, когато умре. Разбрах случайно чак след няколко месеца, когато се срещнах с един приятел на семейството, който ми изказа съболезнования. Така разбрах за смъртта на майка си. Отидох вкъщи и се обадих на баща ми. Не знам, може би съм смятала, че някак ще оправим отношенията си. Фразата, с която ме посрещна, беше: «Е, надявам се да си щастлива, че умори майка си!». Почувствах се смазана. Той не можа да преживее смъртта й и почина три месеца по-късно. Всеки път като се сетя за тях, чувам обвиненията им и това, че и двамата са на два метра под земята, няма никакво значение. Какво да направя, за да ги прогоня от мислите и от живота си?“

Също като Илай, Барбара е контролирана от гроба. Тя от години живее с чувство за вина, че е убила родителите си, които са съсипали душевното й здраве и едва не са унищожили брака й. За Илай бягството от вината е отчаяна потребност.

„Откакто починаха, изпитвам желание да се самоубия. Това ми изглежда единственият начин да заглуша гласовете им, които не спират да повтарят: «Ти уби майка си. Ти уби баща си.» Вече почти бях решила и знаеш ли какво ме спря?“

Аз поклатих глава. Тя се усмихна за пръв път през този час й отвърна:

„Уплаших се, че ще се срещна с тях на оня свят. Не стига, че бяха унищожили целия ми живот тук, на земята, ами оставаше да им дам възможност да сторят същото и там.“

Подобно на повечето пораснали деца на „отровни“ родители, Барбара е наясно с болката, която са й причинили родителите. Но осъзнаването не е достатъчно, за да прехвърли отговорността от нея към родителите й. Отне ни известно време и усилия, но в крайна сметка се справихме и тя прие, че родителите й носят цялата отговорност за безсърдечното си поведение. Те са мъртви, но трябваше да измине още една година преди дъщеря им да ги принуди да я оставят на мира.

 

 

Липсата на собствена идентичност

Родителите, които живеят в мир със себе си, не изпитват потребност да контролират порасналите си деца. Но „отровните“ родители, с които се срещнахме в тази глава, са мотивирани от дълбоко неудовлетворение от живота и страх да не бъдат изоставени. За тях независимостта на детето е вид осакатяване. Колкото повече то пораства, толкова по-силно те дърпат конците, които продължават да го държат в зависимо положение. Щом веднъж накарат възрастния си син или дъщеря да се чувстват като деца, „отровните“ родители упражняват власт над него или нея.

Много често резултатът е замъглено чувство за идентичност на възрастното дете на властните родители. Тези деца се затрудняват да се изживяват като отделни личности, извън обсега на родителите си, и не разграничават собствените си потребности от тези на родителите си. Те се чувстват лишени от сила.

Всички родители контролират децата си до момента, в който децата поемат сами контрола над живота си. В нормалните семейства този преход се извършва към края на пубертета. В „отровните“ семейства предаването на контрола се отлага с години — или не се извършва никога. Това е възможно само когато предприемете промените, които ще ви дадат възможност да се сдобиете с власт над собствения си живот.

Свръхразвитото чувство за отговорност на Глен, потребността да спасява баща си, личната му неувереност и потиснатият гняв са класически симптоми за порасналото дете на алкохолици.