Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Отровните родители (15)

Единадесета глава
Самоопределението

Емоционалната независимост не означава пълно откъсване от родителите. Тя означава, че можете да сте едновременно част от семейството и самостоятелна личност. Тя означава свободата всички да бъдат такива, каквито са.

Когато убежденията, чувствата и поведението ви не зависят от вашите родители (и от който и да е друг), вие сте „самоопределен“. Ако родителите ви не харесват онова, което мислите или вършите, неизбежно ще възникне някакъв дискомфорт. Но когато не се втурвате да се променяте заради тях, дискомфортът остава за тях. Дори някои от убежденията ви да са същите като техните и дори поведението ви да се радва на тяхното одобрение, най-важното е изборът да е ваш и да имате свободата да се съгласявате и да не се съгласявате с тях.

Това не означава, че ви окуражавам да потъпквате чувствата на другите или да игнорирате последствията от поведението си. Това означава, че вашите чувства не бива да бъдат потъпквани. Всеки трябва да открие баланса между грижата за себе си и грижата за емоционалното състояние на другите.

Никой не може през цялото време да е сто процента самоопределен. Всеки е част от обществото. Никой не е напълно независим от желанията и одобрението на околните. Никой не е напълно емоционално независим, а и едва ли някой би желал да бъде. Човекът е социално животно и отворените взаимоотношения изискват определена степен на взаимна зависимост. Поради тази причина самоопределението трябва да притежава известна гъвкавост. В компромиса спрямо родителите няма нищо лошо, но само когато е направен по своя воля и по свое желание. Онова, което имам предвид, е запазването на емоционалната стабилност и верността към себе си.

 

 

Умерената себичност е нещо нормално

Много хора не отстояват правата си, защото бъркат самоопределението със себичността. Думата „себичност“ играе по най-тънките струни на чувството ни за вина. Санди — фризьорката, която родителите й продължаваха да наказват за аборта, който беше направила на петнадесет години — изживява истински емоционален ад, само и само да не бъде обвинена в себичност. Ето как обяснява тя нещата:

„Имам чувството, че се намирам между чука и наковалнята. Сигурно затова съсипвам живота си. Нашите ремонтират къщата и миналата седмица майка ми се обади, за да ми каже, че шумът я влудявал и двамата с баща ми щели да дойдат да живеят при мен, докато приключи ремонтът, което означава седмици. Стана ми неприятно, но какво можех да сторя. В крайна сметка те са ми родители. Съпругът ми направо полудя, защото използва стаята за гости като кабинет, а точно сега завършва един много голям проект. Накара ме да се обадя на майка ми и да я помоля да отидат с баща ми на хотел. Тя също реагира силно и ме засипа с половинчасова тирада колко съм била неблагодарна и себична, как като се има предвид какво били направили за мен, можело поне да ги приютя в къщата си. Казах й, че трябва да се посъветвам с Бил, но много добре знам мнението му. Какво да правя, Сюзън?“

Предложих й да използва тази миникриза като възможност за начало на процеса на самоопределение. Беше време да погледне на настоящия проблем не като на изолиран инцидент, а като на последното събитие от един стабилен модел на взаимоотношения между нея и родителите й. В случая не ставаше въпрос толкова за престоя им при нея, колкото за автоматичната й реакция да им угоди и да ги настани при себе си. Ако иска да разчупи модела, тя трябва да се съсредоточи първо върху собствените си желания, а не върху онова, което искат родителите й. Попитах я знае ли изобщо какво иска.

САНДИ: „Първото, за което се сещам, е, че искам да ме оставят на мира. Не искам да идват при нас. Това ще бъде някакъв кошмар. Искам да кажа, че се чувствам виновна като го казвам, защото децата винаги трябва да са на разположение на родителите си. Сигурно ще им кажа да дойдат. Тогава няма да се чувствам толкова ужасно. Много по-лесно ми е да се скарам с Бил, отколкото с тях. Защо не може всички да са доволни?“

СЮЗЪН: „Отговори си сама на този въпрос.“

САНДИ: „Не знам отговора. Затова се обръщам към теб. Искам да кажа, че точно сега не искам да идват при мен, но все пак ги обичам — не мога ей така да им обърна гръб.“

СЮЗЪН: „Аз не искам от теб да им обръщаш гръб. Искам да си представиш какво ще стане, ако понякога им отказваш и искам да поставиш някакви граници на онова, което си готова да пожертваш заради тях. Вземай решения, основани на онова, което ти искаш и от което ти имаш нужда, а не онова, което те желаят и от което се нуждаят.“

САНДИ: „Това звучи твърде себично.“

СЮЗЪН: „Умерената себичност е нещо нормално.“

САНДИ: „Искам да съм добър човек, Сюзън. Възпитана съм с убеждението, че добрите хора правят каквото е необходимо за другите.“

СЮЗЪН: „Скъпа, ако беше толкова добра към себе си, колкото си към родителите си, навярно нямаше да си тук. Ти наистина си много добър човек — за всички, освен за самата себе си.“

САНДИ: „Защо тогава се чувствам лоша?“

Санди се разплака. За нея беше толкова важно да докаже на майка си, че не е себична и неблагодарна, че за целта беше готова да рискува дори брака си.

Санди взема важните решения в живота си под влияние на свръхразвитото си чувство на дълг към родителите си. Тя вярва, че техните чувства са по-важни от нейните и години наред беше вършила каквото те искаха, което беше довело до потиснат гняв и лично неудовлетворение, намерили в крайна сметка израз под формата на депресия.

Подобно на повечето хора, Санди реагира на родителите си с почти автоматично коленопреклонение. Реакцията рядко включва осмисляне, изслушване и изследване на възможностите. Хората реагират, когато бъдат нападнати или заплашени емоционално. Реакцията е повсеместна — с любимите хора, с началниците ни, с детето, с приятелите, — но винаги е най-силна, когато става въпрос за родителите ни.

Когато реагирате, вие изпадате в зависимост от одобрението на околните и се чувствате добре, когато всички са съгласни с вас, никой не ви критикува и всички ви одобряват. Наситеността на чувствата рядко отговаря на значимостта на предизвикалите ги събития. Вие възприемате и най-незначителното несъгласие като атака срещу личността ви, а всяка конструктивна критика — като личен провал. Емоционалната ви стабилност е нищо без одобрението на околните.

Когато реагирате, вие казвате нещо от рода на: „Полудявам, когато майка ми започне да ми обяснява как трябва да живея“; „Винаги знаят как да ме настъпят по мазола и винаги печелят“ или „Достатъчно ми е да чуя гласа на баща ми, и полудявам“. Когато позволите на емоционалните си реакции да станат автоматични, вие се отказвате от контрола и поднасяте някому чувствата си на сребърен поднос. Това дава на околните огромна власт над вас.

 

 

Отклик, а не реакция

Откликът е обратното на реакцията. Когато откликвате, вие мислите и чувствате. Давате си сметка за чувствата, които изпитвате, но не им позволявате да ви подтикват към импулсивни постъпки.

Откликването ви позволява да запазите самочувствието си, въпреки онова, което родителите ви казват по ваш адрес. Ползата от него е огромна. Тогава мислите и чувствата на околните не ви завличат в тресавището на самоугризенията и вие виждате всички нови възможности за избор в отношенията си с хората, защото гледната ви точка и здравият разум не са погребани под емоциите. Откликът ви връща контрола върху собствения ви живот.

Санди трябваше да реагира в по-малка степен и да откликва в по-голяма. Предупредих я, че промяната в поведението е трудна за всички, включително за мен самата, но я уверих, че е напълно възможна, в случай че й посвети всичките си сили. Тя прояви такова желание.

Първото, което поисках от нея, бе да осъзнае, че повечето от представите й за самата нея, произлизаха от онова, което й бяха казвали родителите й — от тяхното мнение за нея. Негативната част на това мнение включваше определянето й като себична, неблагодарна и лоша. За вкореняването на този отрицателен образ са отишли години и ние нямаше да го променим за един ден. Аз й показах някои начални поведенчески стратегии, които трябваше да й помогнат да замени мнението на родителите й за самата нея, като се опита да погледне на себе си далеч по-реалистично.

Помолих я да си представи, че аз съм нейната майка. Исках чрез ролева игра да я накарам да отвърне на критиките на майка си като алтернатива на обичайната капитулация.

СЮЗЪН (в ролята на майката): „Ти си себична и неблагодарна!“

САНДИ: „Не, не съм! Винаги мисля за всички. И то предимно за теб. Правя всичко, само и само да не нараня теб или татко. Колко пъти съм била уморена до смърт и съм те водила да пазаруваш или съм ви посрещала на вечеря? Каквото и да правя, все не ви задоволява.“

Казах на Санди, че така се поставя в позиция на отбраняваща се и продължава да се извинява, да спори и да обяснява. Трябваше да се откаже да ги кара „да видят“. Докато търсеше одобрението на майка си, Санди винаги щеше да бъде контролирана от нея. Ако искаше да се освободи от влиянието й, трябваше да престане да се отбранява. Идеята бе взаимодействието да протече с колкото може по-малко напрежение.

Сменихме си ролите, за да й покажа какво точно имам предвид. Сега тя щеше да играе майка си, а аз щях да бъда Санди.

САНДИ (в ролята на майката): „С баща ти трябва да отседнем някъде. Ти си себична и неблагодарна!“

СЮЗЪН (в ролята на Санди): „Е, мамо, много интересно твърдение.“

САНДИ (в ролята на майката): „След всичко, което сме сторили за теб, ти ми предлагаш да отидем на хотел.“

СЮЗЪН (в ролята на Санди): „Съжалявам, че това те разстройва.“

САНДИ (в ролята на майката): „Ще ни приемеш ли у вас или не?“

СЮЗЪН (в ролята на Санди): „Трябва да си помисля.“

САНДИ (в ролята на майката): „Чакам отговор, момиче!“

СЮЗЪН (в ролята на Санди): „Знам, че чакаш отговор, мамо, но наистина трябва да си помисля.“

САНДИ (извън ролята): „Не знам какво повече да кажа.“

По време на това упражнение Санди откри нещо неочаквано. Тя разбра, че когато не се оправдава, конфликтът не ескалира и освен това не се оказваше притисната до стената и принудена да се оправдава.

 

 

Никакви оправдания

Никой от нас не е бил научен да отговаря, без да се защитава и затова техниката не се усвоява от само себе си. Тя трябва да се изучава и практикува. Освен това повечето хора смятат, че ако не се защитават, когато възникне конфликт, опонентът им ще приеме поведението им за слабост и ще ги прегази. Всъщност, вярно е точно обратното. Ако запазите спокойствие и откажете да бъдете пришпорвани, силата остава на ваша страна.

Трябва категорично да подчертая, че въздържането от оправдания е особено важно при общуването с „отровните“ родители. Подходът е основното средство за разчупване на порочния кръг от нападки, отстъпление, защита и ескалация.

Ето няколко примерни неотбранителни отговора, които можете да използвате в ежедневното общуване:

• „Така ли?“

• „А, ясно.“

• „Интересно.“

• „Разбира се, че имаш право на мнение.“

• „Съжалявам, че това не ти харесва.“

• „Нека да помисля.“

• „Хайде да поговорим друг път, когато не си толкова разстроен/а.“

• „Съжалявам, че се чувстваш засегнат/а (разстроен/а, разочарован/а).“

Много е важно тези отговори да се репетират насаме, преди да започнете да ги упражнявате с околните. За тази цел можете да си представите, че родителите ви са при вас в стаята и ви казват нещо особено неприятно или обидно. Отговорете им на висок глас, без да се отбранявате. Помнете, че в момента, в който започнете да спорите, да се оправдавате и да обяснявате, вие на практика капитулирате. Когато молите някой да ви прости или да ви разбере, вие му давате власт дали да изпълни желанието ви. С неотбранителните отговори обаче не искате нищо, а когато не искате нищо, не можете да получите отказ.

След като свикнете с неотбранителните отговори, използвайте ги с някой друг, но не и с родителите си. Не е лошо да се упражнявайте с хора, които не са ви близки емоционално — колега или познат. Отначало може да се затрудните и притесните. Възможно е безсилието да ви накара отново да прибегнете до отбрана. Както при всяко ново умение, това също трябва да се упражнява и грешките са напълно в реда на нещата. С течение на времето обаче то ще се превърне във втора ваша природа.

 

 

Заявяване на позиция

Има още една поведенческа техника, която ще ви помогне да не реагирате и ще ви доближи към самоопределението — аз я наричам „заявяване на позиция“.

Заявяването на позиция означава да изразите на глас онова, което мислите и в което вярвате, онова, което е важно за вас, онова, което искате или не искате, нещата, които подлежат и които не подлежат на обсъждане. Темите могат да варират от мнението ви за последния филм, който сте гледали, до възгледите ви за живота. Естествено, за да заявите позицията си, вие трябва да имате такава.

Попитах Санди какво всъщност иска да постигне с оглед изискванията на родителите си. Тя отговори: „Не знам. Толкова се притеснявам да не ги разстроя, че просто не знам какво искам за себе си.“.

Дилемата на Санди е типична за хората, които цял живот са се чувствали отговорни за родителите си. Самоопределението е трудно, когато цял живот ви е липсвала възможност да го сторите. Помогнах на Санди да определи позицията си, като отбелязах, че основните позиции, които би могла да заеме, са точно три:

1. Не желая да живеете в моята къща.

2. Желая да останете в моята къща, но само за определено и ограничено време.

3. Нямам нищо против да останете колкото пожелаете.

Санди реши, че макар да иска изобщо да не идват при нея, скокът в отношенията щеше да е твърде голям, за да се осмели да им го каже и затова реши да им предложи да останат една седмица. Според нея това бе добър начин да заяви собствените си потребности, като в същото време удовлетвори частично исканията им.

 

 

„Не мога“ не е отговор

Санди не беше доволна от решението си. То пак означаваше излишно натоварване за съпруга й и опасност за брака им, но тя смяташе, че всичко се дължи на нейната слабост. Когато въздъхна дълбоко и заяви: „Май не мога да се противопоставя на родителите си“, аз я помолих да повтори това твърдение, но да замени „не мога“ с: „Все още не съм се противопоставила на родителите си“.

„Все още не съм“ предполага избор, докато „няма“ и „не мога“ означават точно обратното: окончателност. Липсата на избор е пряко следствие от емоционалното обвързване. Тя е ключът, който държи детето в емоционален затвор. Изборът на детето се диктува от възрастните. Когато кажете „Все още не съм“, вие отваряте вратата към едно ново бъдещо поведение. Сдобивате се с надежда.

Някои хора смятат, че перифразирането на нежеланото поведение като избор, вместо това поведение да се промени, означава да се признае поражението. Аз не съм съгласна, защото смятам, че изборът е ключът към самоопределението. Всяко решение, взето на базата на избор, ви отдалечава от грубата реакция. Има огромна разлика между избора да капитулирате пред родителите си, защото сте обмислили алтернативите и сте решили, че не сте подготвени за борбата, и автоматичната капитулация, защото се чувствате безпомощни. Изборът е стъпка напред към контрола, докато реакцията на подчинение е стъпка назад към възможността да ви контролират. Този прогрес може да не ви изглежда особено значителен, но аз ви уверявам, че е такъв.

 

 

Опит с родителите

Някои мои пациенти дотолкова се въодушевяват от успеха с изпробването на новото поведение, че нямат търпение да го приложат спрямо родителите си. Други обаче се тревожат, че родителите им ще се разсърдят и/или разгневят на неотбранителните отговори или на заявяването на позиция. „Отровните“ родители са свикнали да дърпат конците на децата си и се разстройват, когато не постигнат очакваната реакция.

Моят съвет е: действайте! Колкото по-скоро, толкова по-добре. Отлагането на тази малка първа стъпка и „обмислянето“ в продължение на седмици или месеци само ще увеличат тревогата ви. Помнете:

Вие сте възрастен човек и можете да понесете дискомфорта в името на целта да управлявате собствения си живот.

Очакванията са много по-неприятни от самото действие. Не е нужно да се хвърляте направо към най-заредената в емоционално отношение спорна тема между вас и родителите ви. Можете да практикувате неотбранителните отговори, когато например вашата майка не харесва цвета на червилото ви или баща ви не харесва приготвеното от вас ястие.

Предложих на Санди да упражнява неотбранителни отговори и заявяване на позиция относно по-незначителни неща, докато родителите й са при нея. Окуражих я да дава външен израз на мислите и чувствата си. Вместо да казва: „Не си прав. Мидите не са полезни за стомаха ти“, може да каже: „Не съм съгласна с теб и смятам, че мидите не са полезни за стомаха ти“. Така нейната позиция бива оформена като мнение, а не като предизвикателство, снижавайки по този начин вероятността за емоционална реакция. Освен това й предложих, ако набере достатъчно смелост да засегне някой по-значителен проблем и да наложи граници, за да им покаже какво желае и какво не желае да стори за тях.

Санди изпитваше известна тревога относно нещата, които я помолих да направи, но знаеше, че ако не започне да изпробва новото си поведение, ще остане завинаги в капана на стария модел. Тя обаче бе настроена песимистично относно способността на родителите й да се променят. Попита ме как ще се чувства, ако промените в нейното поведение не дадат резултат — и ако родителите й не се променят. Напомних й, че не е нужно те да се променят. Ако тя променеше реакцията си спрямо тях, промяната в отношенията щеше да дойде само от нейна страна. Това щеше да ги накара да се променят, но дори да не станеше, балансът на силите вече щеше да е променен в нейна полза.

Когато се самоопределяте като личност — когато откликвате, вместо да реагирате, когато заявявате ясно онова, което чувствате и мислите, когато поставите граници за онова, което имате желание да правите и за онова, което нямате, взаимоотношенията с родителите ви неизбежно се променят.