Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Отровните родители (8)

Пета глава
Раните са преди всичко вътрешни

Словесните насилници

Помните ли пословицата: „Дума дупка не прави“? Тя не е вярна. Обидите, унизителните коментари и злонамерената критика предават на децата особено негативни послания за самите тях — послания, които могат да имат пагубен ефект върху бъдещото им душевно здраве. Или, както се изрази един слушател на програмата ми:

„Ако трябваше да избирам между словесното и физическото насилие, винаги ще предпочета боя. Поне остават следи и хората те съжаляват. Словесните удари те побъркват. Раните са невидими. Никой не го е грижа. Физическите рани заздравяват къде-къде по-бързо от обидите.“

В нашето общество дисциплината на децата по традиция е лична работа на семейството, която обикновено бива провеждана от бащата. От известно време държавните институции осъзнаха потребността от нови процедури, които да засягат широко разпространеното физическо и сексуално насилие над децата. Но и най-загрижената институция не може да стори нищо за словесно тормозеното дете.

 

 

Могъществото на жестоките думи

На всеки родител се случва от време на време да каже нещо обидно на детето си, но това не е непременно словесно насилие. Насилие е обаче, когато детето бива неизменно подлагано на словесни атаки относно външния си вид, интелигентността, компетентността или стойността си като човешко същество.

Също като властните родители, словесните насилници попадат в две отчетливи групи в зависимост от стила си. Има такива, които атакуват директно, открито и злостно. Те наричат децата си глупаци, боклуци или грозници. Възможно е да им кажат, че никога не са искали да ги раждат. Тези родители не се интересуват от чувствата на децата си и дългосрочният резултат е съсипаното самочувствие на детето.

Другият вид словесни насилници не са така директни и малтретирането се изразява в постоянно дразнене, сарказъм, обидни прозвища и перфидни унижения. Тези родители често прикриват насилието зад фасадата на хумора и пускат шегички от рода на „Носът ти е като клюн“, „Чудесна дреха като за клоун“ или „Сигурно си лежал болен вкъщи, когато са раздавали мозъците“.

Когато детето или някой друг член на семейството възроптае, насилникът неизменно го обвинява в липса на чувство за хумор. „Тя много добре знае, че се шегувам“ е оправданието, сякаш жертвата е едва ли не съучастник.

Четиридесет и осем годишният Фил на пръв поглед изглежда уверен човек. Той е висок грубоват зъболекар с вкус към стилното облекло. Само че, когато заговори, гласът му е толкова тих, че едва се чува. Лично на мен ми се наложи няколко пъти да го помоля да повтори това, което е казал. Той обясни, че търси помощ, за да се справи с болезнената си плахост.

„Просто не мога повече. Почти на петдесет години съм и съм свръхчувствителен спрямо всичко, което ми казват. Не приемам нищо едно към едно. Винаги си мисля, че хората ме правят на глупак. Мисля си, че жена ми ме прави на глупак… Родителите ми ме правят на глупак. Нощем лежа и си мисля какво ми е казал всеки през деня… и непрекъснато намирам по нещо лошо. Понякога ми се струва, че ще полудея.“

Фил бе много откровен относно настоящето си, но се затвори в себе си, когато го попитах за детството му. След няколко деликатни въпроса сподели, че най-ярките спомени от детството му са как баща му непрекъснато го тормозел. Шегичките винаги били за сметка на Фил и нерядко били доста злостни. Когато останалите се смеели, той се чувствал още по-изолиран.

„Не стига, че непрекъснато ме дразнеше, ами понякога наистина ме втрещяваше с изказвания като: «Това дете не може да е наш син, погледни му лицето. Обзалагам се, че са го разменили в родилното. Я да го върнем и да си вземем нашето.» Бях само на шест години и наистина повярвах, че ще ме върнат в болницата. Един ден накрая се осмелих да го попитам: «Татко, защо винаги ме дразниш?» Той отговори, че не ме дразнел и не съм ли разбирал, че само се шегувал.“

За малките деца е нормално да не различават истината от шегата и заплахата от тормоза. Положителният хумор е едно от най-силните средства за заздравяване на семейните връзки. Но сарказмът е особено вреден в отношенията между родители и деца. Децата приемат сарказма и недобронамерения хумор едно към едно. Развитието им не е достигнало степента, в която да разберат, че нещо от рода на „Ще те пратим на детска градина в Китай“ е шега. Много по-вероятно е детето да изживее кошмари, в които е изоставено в някаква страшна, непозната страна.

Всички сме виновни, че някога сме се подигравали на някого. Повечето време подобни подигравки като цяло са безвредни. Но, както при другите форми на „отровно“ отношение, и тук вредата зависи от честотата, жестокостта и предмета на подобно отношение. Децата вярват на онова, което казват родителите, и го приемат навътре. Непрестанните шеги за сметка на уязвимото дете са садистични и особено вредни.

Фил непрекъснато е бил унижаван и обиждан. Опитът за конфронтация с бащата е завършил с обвинението, че е неадекватен, защото „не носи майтап“. Фил не е могъл да направи нищо.

Докато той описваше чувствата си, забелязах, че все още изпитва притеснение, сякаш смяташе оплакванията си за глупави. Аз го уверих, че разбирам чувствата му вследствие на унизителните шеги на баща му и болката, която никой не е приемал насериозно. Но той беше тук, за да стигнем до дъното на тази болка, а не да я омаловажаваме. Казах му, че тук е на безопасно място и никой няма намерение да го унижава.

Фил се замисли. Сълзите напираха в очите му, но той положи огромни усилия да ги възпре:

„Мразя го. Беше истински подлец. Все пак аз съм бил само едно дете. Не беше нужно да ми се подиграва така. Продължава да се майтапи на мой гръб и до ден-днешен. Никога не пропуска случая. Отпусна ли гарда за секунда, и край! Винаги успява да се представи като положителен герой за моя сметка. Господи, мразя го!“

Когато дойде за пръв път, Фил не правеше абсолютно никаква връзка между свръхчувствителността си и подигравките на баща си. Като дете никой не го е защитавал, защото поведението на баща му не е било смятано за малтретиране. Фил се е намирал в типична безизходица:

„Болеше ме от тези шеги и това ме правеше слаб.“

Малкият Фил е бил обект на подигравки от страна на баща си и е полагал отчаяни опити да прикрива чувството си за неадекватност. Възрастният Фил е същият, само че живее в един по-голям свят, поради което е прехвърлил страховете и негативните си очаквания върху другите хора. Той живее с оголени нерви, в очакване на удара под кръста и унижението. Свръхчувствителността, плахостта и недоверието към хората са неговият неизбежен, но безрезултатен начин да се предпази от по-нататъшни наранявания.

 

 

„Казвам ти го за твое добро“

Много родители прикриват словесното насилие зад маската на загриженост. Те оправдават жестоките и унизителни забележки с фрази като: „Опитвам се да ти помогна да станеш човек“ или „Светът е жестоко място и ние ти помагаме да свикваш с него“. Тъй като този вид малтретиране носи предпазния етикет на напътствия, порасналото дете много трудно осъзнава пагубната им сила.

Вики беше на тридесет и четири години, когато ме посети за пръв път. Тя беше привлекателна жена и работеше като главен счетоводител на голяма търговска фирма, но самочувствието й бе толкова ниско, че заплашваше да провали кариерата й.

„Работя за компанията от шест години и се справям добре. Напредвам. Първо бях секретарка, след това офис мениджър, счетоводител… Издигам се. Миналата седмица шефът ми предложи нещо страхотно — да изкарам степен по бизнес администрация, за която да плати фирмата! Направо не повярвах! Би трябвало да съм доволна, но аз съм паникьосана. Не съм ходила на училище от десет години. Не знам дали ще се справя. И не знам дали изобщо съм годна за степен по бизнес администрация. Даже най-близките ми хора смятат, че едва ли ще се справя.“

Аз я уверих, че онези, които говорят подобни неща, едва ли са й приятели, защото истинските приятели ни оказват подкрепа в такива случаи. Твърдението я смути. Попитах я защо се притеснява. Тя отвърна, че под близки хора разбира майка си.

„Когато й се обадих, за да я попитам какво мисли, ще се справя ли, тя изтъкна доста разумни доводи. Например, какво щяло да стане с работата ми, ако не се справя, как с тази степен съм щяла да изплаша потенциалните си кандидати и освен това, нали съм доволна от сегашната си работа?“

„Но една от причините да си доволна е гордостта ти, че непрекъснато напредваш в кариерата си — отбелязах аз. — Не искаш ли да продължиш в същия дух?“

Тя се съгласи. Аз й казах, че напредъкът в кариерата и предложението, което е получила, са доказателство за компетентността й, което опровергава съмненията на майка й. Попитах я дали майка й винаги е била толкова скептично настроена относно способностите й.

„Мама винаги е искала да бъда идеалната дама. Трябваше да бъда грациозна, елегантна и възпитана… Винаги, когато не се държах като дама, тя правеше всичко възможно, за да ме накара да изпитвам срам. Наистина ми желаеше доброто. Имитираше ме, ако сбърквах някоя дума. Иронизираше външния ми вид… Най-страшното бяха балетните представления. Навремето мама е мечтала да стане балерина, но вместо това се е омъжила. Предполагам, че аз е трябвало да осъществя мечтите й, но така и не се научих да танцувам толкова добре като нея, поне тя така казваше. Няма да забравя едно представление, когато бях на дванадесет години. Мислех, че съм се представила чудесно, но тя дойде зад сцената и каза пред целия клас, че съм танцувала като хипопотам. Направо ми идеше да потъна в земята от срам. По пътя за вкъщи бях много нещастна, но тя ме смъмри, че трябвало да се науча да приемам критика, защото това бил единственият начин да постигна повече. След това ме потупа по ръката и аз си помислих, че ще ми каже нещо мило, но уви! Знаеш ли какво ми каза? — Да си кажем истината в очите, скъпа, теб просто не те бива за нищо, не е ли така?“

 

 

„Искам да успееш, но съм сигурна, че няма да го бъде“

Майката на Вики е положила всички усилия, за да се чувства дъщеря й неадекватна. Това е било постигнато посредством серия от двусмислени и объркващи послания. От една страна тя е подтиквала дъщеря си да се усъвършенства, а от друга й е казвала, че не става за нищо. Вики непрекъснато се е чувствала неадекватна и никога не е знаела, дали е свършила нещата добре. Когато си е мислела, че всичко е наред, майка й я е сривала със земята, когато е мислела, че не се е справила, майка й казвала, че не би могло да бъде по-добре. Във времето, когато Вики е трябвало да изгради самочувствието си, нейната майка систематично го е стъпквала. И всичко това в името на доброто на Вики.

Какво всъщност е вършела тази „отровна“ майка? Тя се е борела със собственото си чувство за неадекватност. Възможно е бракът да е провалил кариерата й на балерина, но е възможно да е използвала брака като оправдание за липсата си на увереност да се реализира в тази област. Демонстрирайки превъзходство над дъщеря си, майката на Вики отрича чувството си на неадекватност. Всички средства оправдават целта, включително унижаването на детето пред съучениците му. Да унижаваш подрастващото дете по този начин, е непростимо, но потребностите на „отровния“ родител винаги стоят на първо място.

 

 

Родителят конкурент

С времето потребността да смажеш нечие самочувствие, за да въздигнеш собственото, прераства в чиста проба конкуренция. Майката на Вики очевидно е виждала в лицето на дъщеря си заплаха, тъй като с възрастта Вики е ставала все по-красива, по-зряла и по-компетентна, от което е страдало чувството за превъзходство на майка й. За да се защити от тази заплаха, тя е трябвало да увеличава натиска и униженията, на които е подлагала дъщеря си.

Нормалните родители посрещат израстването на децата си с въодушевление и радост. Родителите конкуренти обаче се чувстват ощетени, разтревожени и дори изплашени. Повечето подобни родители не си дават сметка за причините, но знаят, че тяхното дете ги притеснява.

През пубертета момичетата се превръщат в жени, а момчетата в мъже. Пубертетът е период, който е заплаха за неуверения родител. Жените се страхуват, че остаряват и погрозняват. Те виждат конкуренция в лицето на дъщерите си и изпитват потребност да омаловажават достойнствата им, особено пред съпрузите си. Мъжете регистрират заплаха за мъжествеността и властта си. В къщата има място само за един мъж и затова в действие влизат подигравките и униженията, които трябва да накарат сина да се чувства малък и безпомощен. Много подрастващи влошават допълнително ситуацията с демонстративна конкуренция като начин за изпробване на търпението на възрастните.

В детството си родителите конкуренти нерядко са били лишавани от храна, облекло или обич и колкото от тези неща да имат в зряла възраст, непрекъснато живеят в страх, че не са достатъчни. Повечето такива родители проиграват наново състезанието със собствените си родители, братя или сестри. Нечестната конкуренция е огромно изпитание за детето.

Вики просто се е отказала да постига каквото и да било.

„От години не се занимавам с много неща, дори с такива, които са ми били любими, защото се страхувах, че тя пак ще ме укори. След като пораснах, нещата останаха същите. Никога не ми е крещяла и не ме е наричала с обидни имена, но начинът, по който се сравняваше с мен, ме караше да се чувствам като пълен аутсайдер. Много ме болеше.“

Както и да се оправдават родителите конкуренти, тайният им план неизменно е да обезценят превъзходството на детето. Подсъзнателните послания са много силни: „Не можеш да постигнеш повече успехи от мен“ или „Не можеш да си по-щастлив от мен“. С други думи: „Всеки бива ограничаван, а твоята граница съм аз.“

Тъй като тези послания са като клеймо, скрито в подсъзнанието, дори детето на родителя конкурент да постигне някакъв успех, то изпитва огромно чувство за вина и колкото повече успява, толкова по-нещастно се чувства. Това нерядко саботира успеха. За тези деца на „отровни“ родители, умишленото бягство от успеха е цената на душевния мир. Те контролират вината, като подсъзнателно ограничават постиженията си така, че да не достигнат превъзходство над родителите си и в известен смисъл подпомагат сбъдването на лошите им пророчества.

 

 

Клеймото на обидата

Някои словесни насилници дори не си правят труда да се оправдават. Те направо бомбардират децата си с жестоки обиди, високопарни речи, подценяване и унизителни прозвища. Те са изключително нечувствителни към болката, която причиняват, и към дългосрочните поражения, които нанасят. Такива обиди остават в психиката на детето като белези от изгаряне и нанасят незаздравяващи душевни рани.

Петдесет и две годишната Каръл е невероятно красива дизайнерка по вътрешно обзавеждане, която се занимава и със скулптура. При първата ни среща тя ми разказа за последния си, трети развод. Той беше приключил около година преди да дойде при мен. Изживяването било доста болезнено и Каръл се страхувала за бъдещето си. Едновременно с това настъпила менопаузата й и тя направо се беше паникьосала за външния си вид. Чувстваше се нежелана и непривлекателна. Сподели с мен, че тези чувства станали още по-силни след гостуването при родителите й за Деня на благодарността.

„Винаги става едно и също. Винаги, когато отивам при тях, намират начин да ме наранят и разочароват. Най-лошото е, че всеки път си въобразявам, че ако им кажа колко съм нещастна и колко не ми върви, този път ще кажат: «Скъпа, ужасно съжаляваме», а не «Сама си си виновна». Не помня да са казвали нещо друго, освен че сама съм си виновна.“

Казах на Каръл, че според мен родителите й все още упражняват голяма власт над нея. Попитах я иска ли да изследваме корените на тази власт, за да започнем да променяме моделите на доминация и контрол. Тя кимна и ми разказа за детството си в заможно семейство от Средния запад. Баща й бил известен лекар, а майка й — олимпийска състезателка по плуване, която се отказала от спортната си кариера заради семейството и децата. Каръл била най-голямото дете.

„Като малка много често се чувствах тъжна и самотна. Баща ми винаги ме е дразнел, но след като навърших единадесет, започна да ми говори наистина ужасни неща.“

„Какви например?“, попитах аз. Тя отвърна, че нямало значение и започна да си гризе ноктите. Разбрах, че едва се сдържа да не заплаче. „Каръл, виждам, че не ти е лесно. Но за да постигнеш някакъв напредък, всичко това трябва да се извади на бял свят.“ Тогава тя започна колебливо:

„Баща ми не знам защо беше решил… Господи, не мога… Беше решил… че мириша лошо. И непрекъснато само това повтаряше. Искам да кажа, другите хора ми казваха, че съм хубава, но той само…“

Каръл замлъкна и отмести поглед. „Хайде, Каръл — окуражих я аз, — аз съм на твоя страна.“

„Казваше: «Гърдите ти миришат лошо… Гърбът ти вони. Ако хората знаят колко мръсно и смърдящо е тялото ти, ще се отвратят.» Честна дума, къпех се по три пъти на ден. Непрекъснато се преобличах в чисти дрехи. Поливах се с тонове дезодорант и парфюм, но нямаше никакво значение. Една от любимите му фрази беше: «Ако някой те обърне отвън навътре, ще види, че от всяка пора на тялото ти се лее смрад.» И това всичкото са приказки от устата на уважаван лекар. Майка ми никога не казваше и дума. Дори не ме успокояваше, че не е вярно. Непрекъснато се тормозех как да се оправя… и как да го накарам да престане да ми говори колко съм отвратителна и миризлива. Като ходех до тоалетната гледах да пускам водата колкото може по-бързо, за да не ме мисли за толкова отвратителна.“

Казах й, че баща й вероятно е реагирал ирационално на развитието на тялото й, защото не е могъл да преодолее натрапчивата мисъл, че тя се превръща в жена. Често се случва бащите да реагират на разцъфващата сексуалност на дъщерите си с неудобство и дори с враждебност. Дори любящи и внимателни бащи могат да провокират конфликт през пубертета, за да се разграничат от недопустимото сексуално привличане, което изпитват.

При „отровни“ родители като бащата на Каръл, сексуалното развитие на дъщерите предизвиква силно безпокойство, което според него оправдава налагания тормоз. Проектирайки вината и неудобството си върху нея, той отрича отговорността за собствените си чувства. Така баща й сякаш казва: „Ти си лош и неморален човек, защото пораждаш у мен лоши и неморални мисли.“

Попитах Каръл дали това й звучи правдоподобно.

„Сега, като се замисля, нещата наистина имаха сексуален подтекст. Той не сваляше поглед от мен. Непрекъснато ме разпитваше в подробности какво правя с приятелите си, макар че аз не правех практически нищо. Той обаче беше убеден, че си лягам с всеки срещнат. Настояваше, че ако му кажа истината, няма да ме наказва. Наистина искаше да му говоря за секс.“

През трудния период на пубертета Каръл е имала нужда от любящ и подкрепящ баща, който да й дава увереност. Вместо това той е я подлагал на непрестанни унижения. Словесното малтретиране, съчетано с пасивността на майката, е увредило сериозно способността на Каръл да вярва, че е ценен и заслужаващ обич човек. Когато някой й е казвал, че е хубава, тя си е мислела дали мирише. Никакво външно одобрение не е могло да неутрализира унищожителните забележки на бащата.

„Започнах да се занимавам със скулптура на седемнадесет години. Естествено, колкото повече успехи постигах, толкова по-зъл ставаше баща ми. Просто се налагаше да се махна от къщи. Затова на деветнадесет се ожених за първия, който ме поиска. Пълен нещастник — биеше ме, докато бях бременна, и ме изостави, след като родих. Естествено, обвиних себе си. Реших, че съм се държала ужасно с него. Може да съм миришела лошо, не знам. След около година се ожених за друг, който не ме биеше, но изобщо не ми обръщаше внимание. Изкарах с него десет години, защото не можех да сервирам на родителите си втори провален брак. Но накрая го оставих. Добре че беше професията ми, та да мога да издържам себе си и сина си. Години наред не исках да виждам никакви мъже. Тогава се запознах с Глен. Реших, че този път съм намерила истинския мъж. Първите пет години от брака ни бяха най-щастливият период в живота ми. След това разбрах, че ми е изневерявал едва ли не от първия ден. Още десет години му прощавах какво ли не, само и само да не разтрогна и този брак. Миналата година ме напусна заради една два пъти по-млада от мен жена. Защо непрекъснато се провалям?“

Напомних й, че не се е провалила във всичко: била е нормална грижовна майка; отгледала е син, който се справя прекрасно в живота; има успешна кариера, и то в две области. Но уверенията ми не й повлияха особено. Каръл беше приела представата на баща си, че е некадърно и отблъскващо човешко същество. Вследствие на това, животът й се беше превърнал в непрестанно и пагубно за нея търсене на любовта, за която е копнеела като малка. Тя е избирала жестоки, груби или студени мъже — като баща й — и се е опитвала да ги накара да я обичат така, както е трябвало да я обича баща й. Обясних на Каръл, че искайки от баща си или от мъжете, с които го е замествала, да я накарат да се чувства добре в собствената си кожа, тя е оставяла самочувствието си в техните ръце. Не беше нужна особена проницателност, за да се види какво бяха сторили тези ръце. Тя трябваше да поеме контрола над самочувствието си, като се конфронтира с пагубните представи, които баща й беше насадил в детството. През следващите месеци тя постепенно осъзна, че самочувствието й не е изгубено безвъзвратно и че просто го е търсила не където трябва.

 

 

Родителите перфекционисти

Невъзможните очаквания, че детето трябва да бъде идеално, са друг обичаен повод за ожесточени словесни атаки. Множество словесни насилници са постигнали успех в живота, но домовете им са се превърнали в сметище за душевни отпадъци, породени от стреса в работата. (Алкохолиците също могат да отправят непосилни изисквания към децата си, след което да използват провала им като оправдание, че пият.)

Родителите перфекционисти робуват на илюзията, че ако успеят да направят децата си идеални, семейството ще е идеално. Те прехвърлят бремето на стабилността върху плещите на детето, за да се скрият от факта, че самите те като родители не могат да го осигурят. Детето се проваля и става изкупителна жертва за семейните проблеми. И в този случай детето остава с чувството за вина.

Децата трябва да правят грешки и да откриват, че те не означават краят на света. Така те придобиват увереност, за да изпробват нови неща. „Отровните“ родители поставят пред децата си непостижими цели, невъзможни очаквания и постоянно менящи се правила. Те очакват от тях зрялост, която се придобива само въз основа на опит, който децата нямат. Децата не са миниатюрни възрастни, но „отровните“ родители очакват от тях точно това.

Тридесет и три годишният синеок и тъмнокос лабораторен техник Пол ме посети, заради проблеми в работата си. Беше изключително плах, самовглъбен и неуверен, но въпреки това непрекъснато успяваше да влиза в разгорещени спорове с преките си началници. Това, както и влошаващите се проблеми със съсредоточаването, застрашаваха работното му място.

Докато говорехме за работата му, разбрах, че има проблеми в общуването с облечени във власт личности. Разпитах го за родителите му и установих, че, подобно на Каръл, Пол също е бил непрекъснато обиждан като малък.

„Майка ми се омъжи повторно, когато бях деветгодишен. Този тип сигурно е бил съученик на Хитлер. Първата му работа като се нанесе при нас, беше да установи правила: край на демокрацията. Тя свършваше до входната врата. Ако ни кажеше да скочим от някоя скала, трябваше да скачаме. Без да задаваме въпроси. Аз го понесох по-тежко от сестра ми. Той през цялото време се занимаваше само с мен, й най-вече със стаята ми. Правеше шибаните си инспекции всеки ден, точно като в казарма. Стаите на десетгодишните деца винаги са разхвърляни, но него изобщо не го интересуваше. Всичко трябваше да е идеално и на мястото си. Ако оставех някоя книга на бюрото започваше да крещи каква свиня съм бил. Наричаше ме шибан малък задник, копеленце, сополивец. Това му беше най-любимото занимание. Никога не ме е удрял, но още помня всички обиди.“

Изказах предположение, че у Пол е имало нещо, което е предизвиквало особено силни чувства у втория му баща. Скоро разбрах какво. Пол бил плахо, чувствително, затворено и дребно за възрастта си дете.

„Като малък, вторият ми баща е бил най-дребното дете в училището. Всички му се подигравали. Когато се запозна с майка ми вече беше особено заякнал и беше логично да го е надживял. Само че всичките тези мускули просто му стояха като чужди.“

Някъде дълбоко в себе си, вторият баща на Пол все още е бил дребното, наплашено и неадекватно дете и тъй като с Пол са имали много общи черти, той е станал символ на собственото му нерадостно детство. Той не се е харесвал като дете и затова моментално е намразил момчето, което му е напомняло за самия него. За него Пол е бил изкупителна жертва за неадекватността, която е отричал у себе си. Когато го е тероризирал и обиждал, той е придобивал самочувствие на силен мъж. Възможно е така и да не е осъзнал какво причинява на момчето. Той е смятал, че му помага да постигне съвършенство.

 

 

„След като не мога да съм идеален, защо да си правя труда“

Майката на Пол се развела с втория си съпруг, когато Пол бил единадесетгодишен, но по това време духът на Пол вече е бил сериозно понижен. Пол знаел, че никога няма да стане достатъчно идеален за втория си баща и затова просто се отказал:

„На четиринадесет години се забърках с наркотици. Това май беше единственият период в живота ми, когато наистина съм се чувствал приет от някого. Никой не ми се подиграваше. Е, не че съм бил душата на компанията, но какво от това? Точно преди да завърша гимназия, започнах да прекалявам и едва не умрях от свръхдоза. Бях дотам… Повече никога не погледнах наркотик.“

Пол записал висше образование и изкарал една година, след което напуснал, защото силно желаел да стане учен, но просто не можел да се концентрира над тази задача. Коефициентът му на интелигентност беше изключително висок, но той не умееше да посреща предизвикателствата и беше придобил навика да се отказва.

След като започнал работа, открил, че непрекъснато прибягва до антагонистичния модел на конфронтация с началниците си и така преиграва ситуациите от детството си. Сменял работите си, докато попаднал на онази, която му харесала. Сега беше дошъл при мен, за да му помогна да я задържи. Казах му, че вероятно ще успея да му помогна.

 

 

Трите „П“-та на перфекционизма

Вторият баща на Пол му е вменил потребността да бъде идеален — Перфекционизъм. Страхът, че няма да свърши работата си идеално, го кара да отлага свършването й — Протакане. Но колкото повече отлага нещата, толкова повече се оплита, докато лавината от страхове му попречи да свърши каквото и да било — Парализа.

Помогнах на Пол да разработи стратегия за открито общуване с началниците си, да им каже, че има лични проблеми, които пречат на работата му и да помоли за отпуска. Те се впечатлиха от откровеността и загрижеността му за работата и му дадоха два месеца отпуска. Това време нямаше да му стигне, за да се справи с всичките си проблеми, но беше напълно достатъчно, за да се измъкне от дупката, която сам беше изкопал. Към края на този период Пол успя да предприеме първите стъпки към осъзнаване на онова, което му беше причинил вторият му баща, което от своя страна му помогна да разграничи действителните конфликти между него и началниците му, и конфликтите, провокирани от вътрешните му рани. При все че терапията му продължи още осем месеца, всички негови колеги му казваха, че се държи като съвършено нов човек.

 

 

Думата с „У“

Вторият баща на Пол отдавна е изчезнал от живота му, но продължава да упражнява власт над него, защото обидните забележки все още отекват в съзнанието на Пол. Резултатът е, че Пол се е озовал в плен на онова, което аз наричам „Трите «П»-та на перфекционизма“: Перфекционизъм, Протакане и Парализа.

„Новата лаборатория, където работя, наистина ми харесва, но непрекъснато се притеснявам дали ще успея да се справя с работата. Затова просрочвам проектите или ги завършвам в последната минута. Колкото повече се оплитам, толкова по ме е страх, че ще ме уволнят. Приемам всяка забележка лично и реагирам прекалено остро. Всеки път очаквам, че светът ще се сгромоляса, защото съм объркал нещо. Напоследък имам усещането, че полудявам. Не издържам повече.“

Порасналите деца на родители перфекционисти обикновено поемат един от следните два пътя в живота: или непрекъснато се стремят към любовта и одобрението на родителите, или се бунтуват до степен, когато развиват страх от успеха.

Има и други, които се държат така, сякаш някой непрекъснато им брои точките. Къщата никога не е достатъчно чиста. Те никога не изпитват удовлетворение от успеха, защото са убедени, че са можели да се справят по-добре и изпитват неподправена паника от най-малката грешка.

Има и такива като Пол, които винаги се провалят, защото се ужасяват от думата с „У“ — Успех. За Пол да успее, означава да капитулира пред изискванията на баща си. Той вероятно щеше да продължи да се проваля на всяко работно място, ако не беше заглушил неговия глас в съзнанието си.

 

 

Най-жестоките думи: „По-добре да не беше се раждал“

Един от най-драстичните примери за обида, нанесла непоправими поражения, беше случаят на четиридесет и две годишния Джейсън — симпатичен полицай, който преди години посещаваше една от терапевтичните ми групи по настояване на полицейското управление на Лос Анджелес, тъй като служебният психолог беше стигнал до заключението, че Джейсън е склонен към самоубийство. На съвещание на болничния персонал разбрах, че Джейсън систематично предизвиква ситуации, в които излишно излага живота си на риск. Например наскоро се опитал да разбие мрежа на наркотрафиканти, без да извика необходимото подкрепление, и за малко не бил убит. На пръв поглед постъпката изглеждаше героична, но всъщност бе израз на безотговорност и безразсъдство. Колегите му смятаха, че се е опитал да се самоубие, изпълнявайки служебния си дълг.

Бяха му нужни няколко сеанса, за да възвърне увереността си, но след като го стори, работата ни потръгна. И досега си спомням много ярко сеансите, в които той разказваше за странната връзка между него и майка му.

„Баща ми се разкарал, когато съм бил на две години, защото с майка ми просто е невъзможно да се живее. След като я напусна, тя стана още по-непоносима. Характерът й беше просто отвратителен и винаги си го изкарваше на мен, защото съм бил одрал кожата на баща си. Не помня ден, в който да не ми е казвала, че е по-добре да не съм се раждал. В най-добрия случай казваше: Приличаш на гадния си баща и си също толкова гаден. В лошите й дни фразата беше: Искам и ти, и баща ти да сте мъртви и да гниете двамата в някой плитък гроб.“

Казах му, че според мен, думите на майка му звучат налудничаво.

„И аз така мислех, но кой ли ме слушаше. Една наша съседка знаеше и направи постъпки да отида в сиропиталище, защото смяташе, че майка ми ще ме убие. Но и нея никой не я чу.“

Той замълча и поклати глава.

„Господи, мислех, че съм се отървал от всичко това, но направо се смразявам, като се сетя колко ме мразеше.“

Посланието, което е изпращала майката на Джейсън, е съвършено ясно: тя не го е искала. Когато бащата ги е напуснал и не е направил никакви усилия да остане част от живота на сина си, идеята е била потвърдена недвусмислено: съществуването на Джейсън не е било нужно на никого.

Изпълнявайки задълженията си като полицай, Джейсън подсъзнателно се е опитвал да бъде отговорен и послушен син. Накратко, той се е мъчел да заличи съществуването си, като извършва неведнъж индиректно самоубийство, с което да достави удоволствие на майка си. Той е бил съвършено наясно какво трябва да стори, защото тя му го е казала съвсем изрично: „Искам да си мъртъв.“

Освен огромната болка и недоумение, тази форма на словесен терор може да причини и самоосъществяващо се пророчество. Склонността на Джейсън към самоубийство е обичайна за децата на такива родители. За тях „отровната“ връзка с миналото може съвсем буквално да се превърне във въпрос на живот и смърт.

 

 

Когато „ти си“ се превръща в „аз съм“

При все че уязвимостта спрямо приятелите, учителите, братята, сестрите и роднините изобщо не може да се поставя под въпрос, децата са най-уязвими от страна на родителите си. В крайна сметка родителите са центърът на вселената на малкото дете и когато всемогъщите и всезнаещи родители казват нещо лошо за теб, то трябва да е вярно. Когато мама непрекъснато повтаря „Ти си глупав“, то ти наистина си глупав. Ако татко непрекъснато повтаря: „Ти си некадърен“, то ти наистина си такъв. Детето не разполага с гледна точка, въз основа на която да се усъмни в подобни твърдения.

Когато чувате и подсъзнателно приемате подобни негативни оценки, те стават част от вас. Приемането на негативната оценка — превръщането на „ти си“ в „аз съм“, понижава трайно самочувствието. Освен че нанася сериозни поражения на самочувствието ви като ценна, способна и заслужаваща обич личност, словесното малтретиране може да се превърне в самоосъществяваща се прокоба за начина, по който ще се справяте в живота. Във втората част на книгата ще ви покажа как да надмогнете тези осакатяващи очаквания, като от вътрешни ги направите отново външни.