Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toxic Parents, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Сюзън Форуърд, Крейг Бък. Отровните родители

ИК „Бард“, София, 2002

САЩ. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-315-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Втора глава
„Това, че не си искал да ме обидиш, не означава, че не ме е заболяло“

Неадекватните

Децата имат основни неотменни права — на храна, облекло, подслон и защита. Но освен тези физически права, те имат правото да бъдат обичани, уважавани и да се отнасят към тях по начин, който им позволява да развиват самочувствието си.

Децата имат право и да бъдат ограничавани в поведението си, да грешат, но да бъдат възпитавани без физическо и емоционално насилие.

Най-накрая, децата имат правото да бъдат деца. Те имат правото да прекарат първите си години в игра, спонтанност и безотговорност. Съвсем естествено е с годините любящите родители да поощряват съзряването им с вменяването на определени отговорности и домашни задължения, но в никакъв случай за сметка на детството.

 

 

Как навлизаме в света

Децата попиват словесните и несловесните послания като гъби — без каквато и да е избирателност. Те слушат родителите си, наблюдават ги и им подражават. И тъй като нямат голяма база за сравнение извън семейството, нещата, които научават за себе си и за другите у дома, се превръщат в истина от последна инстанция, която остава запечатана до живот в съзнанието им. Ролевите модели на родителите заемат централно място в развиващото се чувство за идентичност на детето — и най-вече в развитието на половата идентичност. Въпреки драстичните промени в родителските ролеви модели през последните няколко десетилетия, днешните родители имат същите задължения като вашите родители:

1. Те трябва да удовлетворяват физическите потребности на децата си.

2. Те трябва да защитават децата си от физически опасности.

3. Те трябва да удовлетворяват потребностите на децата си от обич, внимание и топлота.

4. Те трябва да защитават децата си от емоционални опасности.

5. Те трябва да дават морални и етически напътствия на децата си.

Очевидно е, че този списък може да бъде много по-дълъг, но тези пет отговорности са в основата на задълженията на адекватния родител. „Отровните“ родители, които обсъждаме, рядко стигат дори до първото задължение от списъка. В по-голямата си част те са (или са били) осакатени от собствената си емоционална нестабилност или липса на душевно здраве. Те не само се отнасят неадекватно към потребностите на децата си, но нерядко очакват и изискват от тях да се грижат за техните потребности.

Когато родителят прехвърли собствените си задължения върху детето, семейните роли се размиват, изкривяват или разменят. Детето, овластено да бъде родител на самото себе си и дори родител на родителя си, няма на кого да подражава, от кого да се учи и от кого да гледа. В тази критична фаза на емоционалното развитие липсата на родителски ролеви модел обрича детската идентичност на безкрайно лутане във враждебния океан на объркаността.

Тридесет и четири годишният Лес, собственик на магазин за спортни стоки, дойде при мен, защото страдаше от работохолизъм и това го правеше нещастен.

„Бракът ми отиде по дяволите, защото не правех нищо друго, освен да работя. Или ме нямаше, или работех вкъщи. На жена ми й писна да живее с робот и ме напусна. Сега става същото с жената, с която живея. Не мога да се понасям. Наистина. Но не знам как да се отпусна.“

Лес каза, че се затруднявал да изразява каквито и да е емоции и най-вече обич и нежност. Освен това сподели с огромна горчивина, че думата „забавление“ не фигурирала в неговия речник.

„Много искам приятелката ми да е щастлива с мен, но винаги когато подхванем някакъв разговор, аз успявам да го извъртя към работата и тя се разстройва. Сигурно защото работата е единственото, което не съм успял да оплескам.“

В следващия половин час Лес се опита да ме убеди колко непоправимо е съсипвал винаги отношенията си:

„Жените, с които се обвързвам, непрекъснато се оплакват, че не им отделям достатъчно време и внимание и това е истина. Аз съм отвратителен любовник и бях наистина отвратителен съпруг.“

Аз го прекъснах: „И освен това имаш отвратителна представа за себе си. Като те слушам, ти се чувстваш добре единствено когато работиш. Как се получи така?“

„Това е единственото, което умея… И го умея добре. Работя по седемдесет и пет часа седмично… но винаги съм работил така… още от дете. Разбираш ли, имах двама по-малки братя. Когато бях на осем години майка ми получи някаква криза. Оттогава къщата винаги беше тъмна, със спуснати завеси. Не си спомням майка ми да е обличала нещо друго, освен халата си за баня или да е разговаряла с някого. Запомнил съм я с чаша кафе в едната ръка, с цигара в другата, погълната от проклетите си сапунени сериали. Ставаше от леглото доста след като бяхме излезли за училище, така че закуската на двамата ми братя, пакетирането на обяда им и отвеждането до училищния автобус бяха моя работа. Когато се прибирахме, тя или лежеше във ваната, или вземаше тричасовия си следобеден сън. През половината време, докато приятелите ми играеха навън, аз готвех или чистех. Мразех домашната работа, но все някой трябваше да я върши.“

Попитах го къде е бил баща му през цялото това време.

„Баща ми пътуваше често по работа и общо взето беше вдигнал ръце от майка ми. Често спеше в стаята за гости… Откачен брак. Той я води по какви ли не лекари, но нищо не помогна и накрая се отказа.“

Казах на Лес, че ме боли за онова самотно момченце, което е бил, но той отхвърли съчувствието ми със следния отговор:

„Имах прекалено много работа, за да тъна в самосъжаление.“

 

 

Родители, които ограбват детството

Като дете Лес е бил натоварван с отговорности, които по право са се падали на родителите му и тъй като е бил принуден да порасне прекалено бързо и прекалено рано, неговото детство е било ограбено. Докато приятелите му са ритали топка, той е изпълнявал задълженията на родителите си. За да спаси семейството, Лес се е превърнал в малък възрастен и е имал твърде малко възможност за игра или за безгрижие. Доколкото собствените му потребности са били практически пренебрегнати, той се е научил да се бори със самотата и емоционалните лишения, като изобщо е отричал, че има такива потребности. Неговата задача е била да се грижи за другите. Самият той не е означавал нищо за никого.

Още по-тъжно е, че освен да поеме основните грижи за двамата си братя, Лес се е превърнал в родител на собствената си майка:

„Татко излизаше за работа в седем сутринта и повечето пъти се прибираше чак към полунощ. Като тръгваше, винаги ми казваше: «Да си напишеш домашните и да се грижиш за майка си. Гледай да се нахрани добре и не давай на малките да я безпокоят… Виж дали не можеш да я развеселиш някак.» Непрекъснато се чудех как да я развеселя. Бях абсолютно убеден, че мога да направя нещо и че тогава всичко отново ще бъде наред… че тя отново ще стане жизнерадостна. Но каквото и да правех, нещата си оставаха постарому. И още си е същото. Това наистина ме кара да се чувствам зле.“

Освен домашната работа и грижите за двамата си братя, които сами по себе си са непосилни за едно дете, Лес е трябвало да бъде и емоционална бавачка на майка си. Така неуспехът му е бил предопределен. Децата, натоварени с подобна размяна на ролите, никога не успяват да се справят. Те не могат да функционират като възрастни, защото не са възрастни. Но не разбират причината за неуспеха, а само се чувстват некомпетентни и виновни, че не са се справили.

В случая с Лес, неговата потребност да работи много повече, отколкото е нужно, обслужва две цели: предпазва го от конфронтация със самотата и безсилието в детството и в зрялата възраст, и подсилва отдавна затвърденото убеждение, че никога не е свършил всичко. Лес си въобразява, че ако отдели достатъчно време, ще докаже, че наистина е достойна и адекватна личност и че ще се справи както трябва. Накратко, той все още се опитва да направи майка си щастлива.

 

 

Има ли край всичко това?

Лес не осъзнава, че неговите „отровни“ родители продължават да властват над живота му като възрастен. Само няколко седмици по-късно обаче връзката между настоящите му проблеми и детството стана съвсем очевидна.

„Господи, който и да е казал, че колкото повече се променят нещата, толкова по си остават същите, наистина е знаел какво говори. От шест години живея в Лос Анджелес, но ако питаш майка ми и баща ми, аз не трябва да имам собствен живот. Обаждат ми се по няколко пъти седмично. Вече просто ме е страх да вдигам телефона. Първо започва баща ми: Майка ти е толкова депресирана… Не можеш ли да намериш малко време да ни дойдеш на гости? Знаеш какво означава това за нея! След това тя взема слушалката и започва да ми говори, че аз съм целият й живот и не знаела още колко й остава. Какво да й отговоря? В половината случаи просто хващам самолета… иначе умирам от чувство за вина. Но това никога не е достатъчно. Нищо не е достатъчно. Понякога се чудя дали да не си спестя парите за самолетни билети. Май изобщо не е трябвало да се местя.“

Казах на Лес, че за децата, принудени да сменят емоционалните си роли с родителите си, е нормално и като възрастни да изпитват огромна вина и свръхразвито чувство за отговорност. Като възрастни те често се озовават в плен на порочния кръг да поемат отговорност за всичко и за неизбежния провал, поради което изпитват чувство за вина и неадекватност, водещи от своя страна до удвояване на усилията. Това е един изтощителен и непосилен цикъл, следван от още по-наситено и всеобхватно усещане за неуспех.

Като малък Лес е бил мотивиран от очакванията на родителите си и отрано е научил, че доброто поведение се оценява главно според онова, което е правел за останалите членове на семейството. Когато е пораснал, външните очаквания на неговите родители са се трансформирали във вътрешни демони, които са продължили да го мотивират в областта, където се е чувствал компетентен — работата.

Лес не е разполагал нито с време, нито с подходящ ролеви модел, чрез който да се научи да дава и да получава обич. Той е израснал без емоционална подкрепа и затова просто е изключил емоциите си. За жалост, впоследствие е открил, че не може да ги включи отново, дори да го желае.

Уверих го, че разбирам отчаянието и безсилието, породени от неспособността му да комуникира открито с емоциите си, но настоях да не бърза. Като дете не е имало кой да го научи на тези неща, а те са твърде трудни, за да се справиш сам с тях.

„Все едно да очакваш да изнесеш рецитал на пиано, без дори да знаеш къде е клавишът за до! Това се научава, но е необходима основа, практика, а дори и някой друг неуспех не е изключен.“

 

 

„Ако аз не се погрижа за тях, няма кой друг да го стори?“

„Скъпа Аби[1],

Живея в семейство луди. Можеш ли да ме измъкнеш оттук?“

Отчаяната

Писмото е от моята пациентка Мелани, която го е писала на тринадесет години. Сега тя е на четиридесет и две, разведена е и работи като счетоводител. Мелани дойде при мен, защото страдаше от тежка форма на депресия. Въпреки че беше изключително слаба, щеше да е много красива, ако последните няколко месеца нарушен сън не бяха взели своето. Беше открита и говореше за себе си без притеснения.

„Непрекъснато се чувствам лишена от всякаква надежда. Просто не се справям с нищо. Имам чувството, че се намирам в дупка и постоянно дълбая надолу.“

Помолих я да уточни какво има предвид. Тя прехапа устни и извърна поглед, докато ми отговаряше:

„Усещам абсолютна празнота… Струва ми се, че цял живот не съм близка с никого. Имам два брака, живяла съм и с други мъже, но просто не мога да намеря истинския. Винаги попадам или на мързеливи отрепки, или на пълни негодници. След което, естествено, се заемам да ги вкарвам в правия път. Всеки път си мисля, че ще се получи. Давам им пари назаем, приютявам ги в къщата си, а на някои дори намерих работа. Всеки път е едно и също, но главата ми така и не увря. Каквото и да правя, те не ме обичат. Един се осмели да ме удари пред децата ми, друг ми отмъкна колата. Първият ми съпруг кръшкаше. Вторият беше алкохолик и имаше криминално досие.“

Без да осъзнава, Мелани описваше класическо поведение на съзависимост. Първоначално терминът съзависимост се е употребявал специално за описване на партньорите на алкохолици или наркомани. „Съзависимост“ неизменно се употребява заедно с „упълномощител“ — личност, изгубила властта над собствения си живот, тъй като е поела отговорност да „спасява“ страдащ от химическа зависимост човек.

През последните години обаче, дефиницията за съзависимост се разшири и обхвана всички хора, които се поставят в положението на жертва в процеса на спасяване и поемане на отговорност за личност, страдаща от всякаква форма на неконтролируемо поведение, пристрастеност, насилие или зависимост.

Мелани изпитваше влечение към мъже със сериозни проблеми. Тя вярваше, че просто ако е достатъчно добра — да ги обича, да се тревожи за тях, да им помага, да ги прикрива и им помогне сами да видят грешките си, те ще я заобичат. Но така и не я обикваха. Нуждаещите се и егоцентрични мъже, които тя избираше, не бяха способни да обичат. Затова, вместо така отчаяно търсената любов, тя намираше празнота и се чувстваше използвана.

Разбрах, че Мелани е запозната с термина съзависимост. Беше се сблъскала с него за пръв път, когато беше посещавала „Ал-Анон“ (дванадесет стъпковата програма за роднини и съпрузи на алкохолици) заради втория си съпруг — алкохолик. Тя беше убедена, че не страдаше от съзависимост, а че просто нямаше късмет с мъжете. Според нея бе направила всичко възможно, за да откаже Джим от пиенето. Накрая го изоставила, след като разбрала, че е прекарал една нощ с някаква жена, с която се запознал в бара.

След това Мелани отново се заела да търси господин Истинския. Тя винеше бившите си мъже за собствените си проблеми, но виждаше всеки един от тях като поредния господин Неподходящ. Мелани просто не проумяваше, че цялостният й модел е плод на начина й на избор на мъж. Тя смяташе, че търси мъж, който ще оцени всеотдайната, внимателна, грижовна и обичаща жена. Естествено, че такива мъже съществуват. Но тя вярваше, че съзависимостта е благородно чувство.

Мелани дори не осъзнаваше, че онова, което нарича „всеотдайност и помощ“, е пагубно за нея. Тя се отдаваше на всички други, освен на самата себе си и нямаше ни най-малка представа, че всъщност окуражава безотговорното поведение на мъжете в живота си, защото по този начин им разчиства пътя. Когато обсъдихме детството й, стана ясно, че моделът да се опитва да спасява мъже с проблеми е несъзнателно повторение на отношенията с баща й:

„Семейството ми наистина беше ненормално. Баща ми беше известен архитект, но използваше отвратителните си настроения, за да върти всички на малкия си пръст. Изпадаше в униние за най-малкото нещо… като например, че някой е паркирал на неговото място или че сме се сбили с брат ми. Просто отиваше в стаята си, затваряше вратата, хвърляше се на леглото и започваше да плаче. Като бебе! Майка ми се разстройваше ужасно и отиваше да се кисне във ваната, а аз бях тази, която трябваше да ходи и да се оправя с него. Сядах при него, той ревеше и аз се чудех какво да направя, за да спре. Но каквото и да правех, винаги се оказваше, че просто трябва да изчакам да му мине.“

Дадох на Мелани един от въпросниците, които бях разработила, и я помолих да отбележи точките, които описваха чувствата и поведението й. Списъкът съдържаше основните характеристики на съзависимостта. С годините бях установила, че е много полезен, когато се налага да определя дали пациентът страда от съзависимост. Ако смятате, че този термин ви засяга, моля ви, попълнете въпросника.

Въпросник за установяване на съзависимостта

За опростяване съм използвала местоименията в мъжки род, независимо от пола на личността. Наясно съм, че немалко мъже също се намират в съзависимост със сериозно затормозените си съпруги или приятелки.

1. Решаването на неговите проблеми и облекчаването на болката му са най-важното нещо в живота ми — независимо от емоционалната цена, която плащам.

2. Емоционалният ми комфорт зависи от неговото одобрение.

3. Защитавам го от последствията от неговото поведение. Лъжа заради него, прикривам го и не позволявам на никого да каже нищо лошо за него.

4. Опитвам всичко, за да го накарам да постъпва така, както аз искам.

5. Не обръщам внимание на чувствата и желанията си. Интересуват ме единствено неговите чувства и желания.

6. Ще направя всичко, само и само да не ме отхвърли.

7. Ще направя всичко, само и само да не ми се ядосва.

8. Бурната и драматична връзка ме изпълва с повече страст.

9. Перфекционист съм и виня себе си за всичко нередно.

10. През повечето време се чувствам ядосан, недостатъчно оценен и използван.

11. Преструвам се, че всичко е наред, дори и когато не е.

12. Животът ми е доминиран от борбата да го накарам да ме обича.

Мелани отговори с „да“ на всички твърдения! Самата тя се удиви, когато установи до каква степен е съзависима. За да й помогна да се освободи от тези модели, й разясних, че е особено важно да направи връзката между своята съзависимост и отношенията с баща й. Накарах я да си припомни как се е чувствала, когато той е плакал.

„Отначало наистина се страхувах, защото мислех, че татко умира и тогава кой щеше да ми бъде баща? След това ме беше срам да го гледам в това състояние. Но най-вече изпитвах ужасна вина — че всичко е заради мен, защото съм се сбила с брат си или нещо такова. Сякаш наистина го бях предала. Най-лошото беше, че цялата ми безпомощност идваше от това, че не можех да го накарам да се чувства щастлив. Най-удивителното е, че той почина преди четири години, аз съм на четиридесет и две, имам две деца, и все още изпитвам вина.“

Мелани е била принудена да бъде бавачка на баща си. И двамата й родители са стоварили задълженията си на възрастни върху нейните крехките плещи. Точно в периода, когато е имала нужда от силен родител, който да укрепва увереността й, се е оказало, че наместо това тя трябва да дундурка инфантилния си баща.

Първата и най-дълбока връзка на Мелани с мъж е бил с нейния баща. Като дете, тя се е чувствала смазана както от безпомощността му, така и от вината, че не е успявала да удовлетвори неговите изисквания. Тя така и не е престанала да се тревожи, че е неспособна да го направи щастлив, дори и когато той вече не е бил до нея. Просто е намерила заместители в лицето на безпомощни и проблемни мъже, за които да се грижи. Изборът й е бил продиктуван от потребността да уталожва чувството си за вина и така, подбирайки заместители на баща си, тя е поддържала емоционалния си статус от детството.

Попитах я дали е получавала от майка си любовта и вниманието, които така и не е успяла да получи от баща си.

„Майка ми се опитваше, но тя боледуваше доста често. Непрекъснато ходеше по лекари и трябваше да лежи, когато колитът й се влошеше. Предписваха й успокоителни и тя ги гълташе като бонбони. Може и да се бе пристрастила, не знам. Винаги беше някъде другаде.

Всъщност нас ни отгледа домашната помощница. Искам да кажа, майка ми физически беше там, но всъщност отсъстваше. На тринадесет години написах онова писмо до «Скъпа Аби». Най-гадното беше, че майка ми го намери. Логично би било да дойде при мен и да ме попита защо съм толкова нещастна, но моите чувства май нямаха никакво значение за нея. Все едно не съществувах.“

 

 

Невидимото дете

Родителите, които посвещават енергията си на собственото си физическо и емоционално оцеляване, изпращат много могъщо послание на своите деца, а именно: „Твоите чувства нямат значение. Значение имам само аз.“ Лишени от адекватно време, внимание и грижи, повечето такива деца започват да се чувстват невидими — сякаш не съществуват.

За да развият децата усещане за собствената си стойност — усещането, че са нещо повече от пълнеж на пространството, усещането, че са значими и значещи — техните родителите трябва да утвърждават потребностите и чувствата им. Емоционалните потребности на бащата на Мелани обаче са били толкова всепоглъщащи, че той изобщо не е забелязвал нейните потребности. Тя е била до него, когато е плакал, но той не й е отвърнал със същото. Мелани е знаела, че майка й е открила писмото до „Скъпа Аби“, но за това дори не станало дума. Посланието и от двамата родители е било гръмко и ясно: за тях тя е била никоя. Мелани се научила да идентифицира себе си чрез техните, чувства, наместо чрез своите. Ако е успявала да ги направи щастливи, тя е била щастлива. Ако ги е карала да бъдат нещастни, тя е била нещастна.

Резултатът са сериозните проблеми в определянето на собствената й идентичност като възрастна. Тъй като независимите й мисли, чувства и потребности никога не са били окуражавани, тя наистина няма представа коя е и какво наистина трябва да очаква от интимните си отношения.

За разлика от повечето възрастни, с които съм работила, когато дойде при мен, Мелани вече беше установила някаква връзка с гнева си спрямо родителите. След това се фокусирахме върху този гняв и го разнищихме, за да може тя да се конфронтира с дълбокото чувство на емоционална изоставеност. Мелани се научи да ограничава онова, което даваше на другите и да уважава собствените си права, потребности и чувства. Тя отново се научи да бъде видима.

 

 

Изчезващият родител

Дотук говорихме за емоционално отсъстващите родители. Физическото отсъствие обаче води със себе си друг набор от проблеми.

С двадесет и две годишния Кен се запознах на един болничен семинар за млади наркомани. Той беше слабоват тъмнокос младеж с пронизващи тъмни очи. Още от първото събиране на групата стана ясно, че е много интелигентен и образован, но с изключително ниско самочувствие. Той се затрудняваше да стои на едно място в продължение на деветдесетте минути на семинара и просто представляваше кълбо от нерви. Помолих го да остане след всички и да ми разкаже нещо за себе си. Той оцени погрешно мотивите ми и зае позата на печен уличен тип, но само след няколко минути разбра, че изобщо не тая задни мисли спрямо него и искрено се интересувам от болката му. Тогава изражението му омекна и той заговори.

„Винаги съм мразил училището и затова се записах в армията още на шестнадесет години. Там се забърках с наркотиците. Винаги съм се забърквал в нещо.“

Попитах го как са реагирали родителите му на решението да се запише в армията.

„Живеех само с майка ми. Не беше очарована от идеята, но мисля, че се зарадва да се отърве от мен. Непрекъснато й създавах проблеми и тровех живота й. Тя си беше истинска овца и ме оставяше да правя каквото си исках.“

Попитах къде е бил в този период баща му.

„Нашите се разведоха, когато бях на осем години. Разбираш ли, винаги съм смятал баща си за голяма работа? Винаги се държеше както се полага на истински «татко». Гледахме спортни програми по телевизията и понякога дори играехме заедно навън. Беше страхотно! В деня, когато се изнесе от къщи, се скъсах да плача. Каза, че нищо нямало да се промени, че всяка неделя щял да идва да гледаме телевизия и пак сме щели да си останем другарчета. Повярвах му. Голям глупак съм бил. През първите месеци наистина се виждахме често… след това стана веднъж месечно… веднъж на два месеца… и практически никога повече. Обадих му се няколко пъти, но той все казваше, че бил много зает. Година след развода, майка ми каза, че се оженил за някаква жена с три деца и вече живеел в друг щат. Много ми беше трудно да приема, че той има друго семейство. Реших, че ги харесва повече от мен, защото бързината, с която ме забрави, направо ме потресе.“

 

 

Този път ще бъде различно

От наперената стойка на Кен нямаше и помен. Разговорът за баща му очевидно го караше да се чувства зле. Попитах кога го е виждал за последен път.

„На петнадесет години и това беше голяма грешка. Беше ми писнало от коледни картички и затова реших да го изненадам. Идеята наистина ме въодушеви. Отидох на стоп — четиринадесет часа. И като пристигнах… Е, предполагам, че съм очаквал посрещане с фойерверки. Искам да кажа, че се държа приятелски, но нищо повече. Съвсем скоро ми стана ясно, че страхотно съм сглупил. Имах чувството, че сме напълно непознати. Той наистина обичаше онези три деца и аз седях в къщата му и се чувствах като пълен задник. Е, нощта, след като си тръгнах, се надрусах яко. И до ден-днешен си мисля за това. Наистина не искам да разбира, че съм бил тук. Като изляза ще пробвам отначало. Този път ще е различно… като мъж с мъж.“

Когато е изоставил малкия си син, бащата на Кен е оставил огромна празнота в живота му. Кен е бил съсипан и се е опитал да превърне училището и дома си в отдушник на гнева. В известен смисъл той е отправил апел към баща си, сякаш потребността от дисциплина е можела да го върне. Но бащата очевидно не е чул този зов.

Изправен пред безспорните доказателства, че баща му вече не желае да бъде част от неговия живот, Кен се е вкопчил в надеждата, че все някак ще успее да си върне бащината обич. Досега това му бе донесло само жестоко разочарование, на което той бе реагирал е употреба на наркотици. Споделих с него опасението си, че тази верижна поредица от събития ще продължи да доминира живота му, освен ако не направим нещо, за да променим модела.

Подсъзнателно Кен все още оправдаваше баща си и поемаше вината върху себе си. Като дете той е останал с убеждението, че причината баща му така бързо да се отчужди, е в него самия. Омразата към себе си е била неизбежно следствие. Той се е превърнал в младеж без посока и цел в живота. Въпреки интелигентността му, училището го правело неспокоен и нещастен, затова армията му се сторила решение на проблема. Когато и това не помогнало, се обърнал към наркотиците в отчаян опит да запълни вътрешната празнота и да потуши болката.

Преди развода бащата на Кен може и да е бил адекватен родител, но след това не е осъществил дори минималния контакт, от който така отчаяно се е нуждаел синът му. Така той е увредил сериозно неукрепналото самочувствие на Кен.

Такова нещо като щастлив развод няма. Въпреки че при определени обстоятелства разводът е единственият здравословен изход от житейската ситуация, той винаги травматизира всички в семейството. Но родителите никога не трябва да забравят, че се развеждат с партньора, а не с децата си. И майката, и бащата трябва да поддържат контакт с децата си, колкото и трудности да им създава това. Съдебното решение за развод не е индулгенция за неадекватния родител, който изоставя децата си.

Напускането на единия родител създава особено мъчително чувство за лишение и празнота у детето. Не забравяйте, че когато в семейството се случи някаква неприятност, детето почти неизменно вини себе си. Децата на разведените родители са особено склонни към подобна заблуда. Родителят, който изчезва от живота на детето, подсилва неговото усещане за невидимост и нанася рани, които порасналото дете влачи през целия си живот като оловно гюле на крака.

 

 

Наранява не това, което са сторили, а онова, което не са

Когато родителят бие детето или го тормози с нескончаеми тиради, това е малтретиране. Но когато става въпрос за отровното въздействие на неадекватността или липсата, определението за малтретиране е далеч по-завоалирано. Когато родителят нанася вреди с пропуските си — не с това, което прави, а с онова, което не прави — връзката между проблемите на детето като възрастен и отровата на този вид родители вече не е така очевидна. Доколкото тези деца по принцип са предразположени да отричат подобна връзка, моята работа става особено трудна.

Проблемът се усложнява и от факта, че повечето такива родители са така затрупани със собствени си проблеми, че дори будят съжаление. Тъй като те нерядко се държат като безпомощни и безотговорни деца, порасналите им потомци се чувстват длъжни да ги защитават. Те се хвърлят да защитават родителите си като жертви на криминално престъпление, оправдаващи извършителя.

Без значение дали оправданието е: „Те не са искали да ми причинят зло“ или „Направили са каквото са могли“, то прикрива факта, че родителите са отхвърлили отговорностите спрямо децата си. С това отхвърляне родителят лишава детето от положителен ролеви модел, без който здравословното емоционално развитие става почти невъзможно.

Възможно е, ако сте пораснало дете на липсващ или неадекватен родител, да сте израснали, без да осъзнавате, че чувството на отговорност за него е имало алтернатива. Да бъдете емоционално манипулирани, е било начин на живот, а не въпрос на избор.

Но вие имате избор. Можете да сложите начало на процеса на осъзнаване, че сте били заставени да пораснете твърде бързо и че сте били лишени от правото на детство. Можете да си дадете сметка какво количество енергия сте пропилели в името на отговорност, с която неправомерно са ви натоварили. Направете тази първа крачка и за пръв път в живота си ще откриете, че разполагате с нови резерви от енергия — същата енергия, която през по-голямата част от живота си сте пилели по вашите „отровни“ родители, която най-накрая можете да ви помогне да обикнете себе си и да поемете отговорността за собственото си съществуване.

Бележки

[1] «Скъпа Аби» — заглавие на много популярна рубрика за читателски писма в периодичния печат, наречена на името на редакторката Абигейл Ван Бурен. — Б.пр.