Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (4)

I

Рогевайн. — Оскъдните данни за него. — Съмненията за откритията му. — Великденският остров. — Баумановите острови. — Нова Британия. — Пристигане в Батавия. — Байрън. — Почивка в Рио де Жанейро и в Пуерто Десеадо. — Навлизане в Магелановия проток. — Фолклъндските острови и Порт Егмонт. — Жителите на Огнена земя и Патагония. — Мас-а-фуеро. — Островите на разочарованието. — Островите на опасността. — Тиниан — Завръщане в Европа.

Още през 1669 година бащата на Рогевайн представя на Холандската компания за Западна Индия един доклад, с който иска да се въоръжат три кораба за нови открития в Тихия океан. Неговият проект е приет благосклонно, но едно обтягане на отношенията между Испания и Холандия принуждава правителството на Батавия да се откаже временно от тази експедиция. На умиране Рогевайн накарва сина си Якоб да обещае, че ще продължи изпълнението на замисления план.

Но независещи от волята му обстоятелства дълго време пречат на сина да изпълни обещанието си. Едва след като е пътувал из индийските морета и дори след като е бил съветник в съдебната палата в Батавия, ние виждаме Якоб Рогевайн да прави постъпки пред Западноиндийската компания. На каква възраст може да е бил Рогевайн през 1721 година? Какво право е имал да иска командуването на една изследователска експедиция? Не е известно. Повечето биографски речници не му посвещават и два реда; самият Фльориьо, който се е постарал в прекрасна научна студия да определи откритията на холандския мореплавател, не е успял да открие нищо в това отношение.

Нещо повече: не той, а един германец, по име Беренс, е написал доклада за пътуването му. Така че неяснотите, противоречията, неточностите, които се срещат в този доклад, трябва да се отдадат по-скоро на повествователя, отколкото на мореплавателя. Често пъти дори изглежда — нещо твърде неправдоподобно, — че Рогевайн не познава пътешествията и откритията на своите предшественици и съвременници.

На 21 август 1721 година от Тесел заминават под негово командуване три кораба: Аделаар (с 36 оръдия и 111 души екипаж), Тийнховен (с 28 оръдия, 100 души екипаж и капитан Жак Бауман), галерата Африканен (с 14 оръдия, 60 души екипаж и капитан Анри Розентал). Това плаване из Атлантика не представлява никаква интересна особеност. След като спира в Рио Рогевайн тръгва да търси острова, наричан от него Аукес Магделанд, който е навярно Земята на света Дева (Вирджиния) на Хаукинс, а може би Фолкладският (или Малвински) архипелаг или дори Южна Джорджия. Макар тези острови да са по онова време твърде известни, трябва да се предположи, че холандците са имали доста неустановени познания за местонахождението им, защото, след като изоставят търсенето на Фолклъндските острови, се заемат да търсят архипелага, наричан от французите Сен Луи, без да се досетят, че това е същата суша.

Малко места са имали в действителност толкова много названия: наричани са и острови Дейпис, Конти, без да се броят ония имена, които отминаваме като по-неизвестни. Бихме могли да наброим цяла дузина.

След като открива, или по-точно след като съзира южно от паралела на Магелановия проток, на осемдесет мили от американския материк един остров с „двеста мили окръжност“, на който дава името Южна Белгия, Рогевайн навлиза в протока Лемер, гдето течението го отнася до 62,5° южна ширина; после се връща към бреговете на Чили, пуска котва пред остров Моа, който се оказва изоставен, стига след това до остров Хуан Фернандес, където се среща с Тийнховен, с който се е разделил от 21 декември.

Трите кораба напускат тази спирка преди края на март и вземат курс запад-северозапад по направление на сушата, открита от Дейвис между 27° и 28° южна ширина. След няколкодневно търсене на 6 април 1722 година Рогевайн забелязва един остров и го нарича Великденски.

Няма да се спрем на преувеличените размери, които холандският мореплавател дава на тази суша, нито на наблюденията му върху нравите и обичаите на местните жители. Ще имаме случай да се върнем на този въпрос с по-точните и подробни доклади на Кук и ла Перуз.

„Но това, което не се намира в тези доклади — казва Фльориьо, — е учеността на боцмана Беренс, според когото листата на банановото дърво били шест до осем стъпки дълги и две до три стъпки широки; по-нататък той ни осведомява, че с такъв именно лист нашите прародители скрили голотата си след грехопадението, и за по-голяма яснота добавя: „Това твърдение се основава на факта, че тези листа са най-големите, които могат да се срещнат на изток или на запад.“

Тази бележка доказва какво високо мнение е имал Беренс за размерите на нашите прародители.

Един туземец се качва без страх на борда на Аделаар. Той привлича всички със своето добродушие, веселост и приятелско държане. На следния ден Рогевайн забелязва на плажа, гдето се издигат огромни статуи, една многобройна тълпа, която очаква сякаш с нетърпение и любопитство пристигането на чужденците. Но неизвестно по какъв повод се дава изстрел, един островитянин пада убит и уплашеното множество се разбягва. След малко обаче се връща в по-гъсти редици. Тогава Рогевайн заповядва на своите сто и петдесет души да дадат общ залп, който поваля голям брой жертви. За да укротят тия страшни гости, ужасените туземци им поднасят всичките си притежания.

Фльориьо не смята, че Великденският остров е едно и също нещо със Земята на Дейвис; но въпреки основанията, с които подкрепя мнението си, въпреки различията, които изтъква в описанието и местоположението на двата острова, из тия места, много добре изучени днес, не съществува никакъв друг остров.

Прогонен поради силна буря от източния бряг на Великденския остров, гдето е хвърлил котва, Рогевайн взема курс запад-северозапад, минава „Лошото море“ на Схаутен и на осемстотин мили от Великденския остров съзира друг, взема го за Кучешкия остров на Схаутен и му дава името Карлсхоф, което му остава и досега.

Ескадрата минава покрай този остров, без да слезе, а на следната нощ вятърът и теченията я отнасят между група ниски острови, които моряците не са очаквали да срещнат. Галерата Африканен се разбива о подводна скала, а другите два кораба с мъка се спасяват от същата участ. Едва след петдневни усилия, тревоги и опасности те успяват да се измъкнат и да стигнат до открито море.

Жителите на този архипелаг са високи, с дълги, гладки коси и разноцветни татуировки. Всички днес са напълно съгласни, че описаните от Рогевайн Гибелни острови са всъщност архипелагът, наречен от Кук острови Пелисър.

На сутринта след измъкването от опасностите при Гибелните острови Рогевайн открива друг остров, на който дава името Аврора. Този съвсем нисък остров едва се подава над водата и ако слънцето се бе позабавило, Тийнховен би загинал.

Наближава да мръкне, когато забелязват нов остров, който: наричат Веспер; мъчно може да се определи каква е точно тази суша, ако не се приеме за част от архипелага Пелисър.

Рогевайн продължава да плава към запад между петнадесетия и шестнадесетия паралел и не след много се озовава „внезапно“ сред полупотънали острови.

„Когато наближихме — казва Беренс, — видяхме множество лодки, които плаваха покрай брега, и решихме, че островът трябва да е много населен. Но като наближихме още малко, забелязахме, че сме пред група от няколко острова, разположени съвсем близо един до друг; навлязохме най-после толкова навътре между тях, че започнахме да се страхуваме дали ще можем да се измъкнем и адмиралът накара един от пилотите да се покатери на мачтата, за да разбере отгде бихме могли да излезем. Спаси ни само затишието, което бе настъпило по това време: и най-слабото вълнение би запратило корабите ни срещу скалите, без никаква възможност да им се помогне. Както и да е, отървахме се без злополука. Тези острови са шест на брой, много привлекателни, с обща повърхност около тридесет мили. Разположени са на двадесет и пет мили западно от Гибелните острови. Нарекохме ги Лабиринт, защото трябваше да правим големи завои, за да се измъкнем.“

Някои автори идентифицират този архипелаг с островите, на които Байрън е дал името Уелски принц. Но Фльориьо не е на това мнение. Дюмон д’Юрвил пък смята, че става дума за островите Флиген, забелязани вече от Схаутен и Лемер.

След тридневна плаване все на запад холандците съзират един остров с много хубав изглед. Кокосови дървета, палми и богата растителност говорят за плодородна почва. Тъй като близо до брега няма удобно място за пускане на котва, те се задоволяват да изпратят на сушата добре въоръжени отреди.

Холандците проливат и този път съвсем излишно кръвта на мирното население, което ги очаква на брега и има само една вина — че е многобройно. След този подвиг, достоен повече за диваци, отколкото за цивилизован народ, те се опитват да се помирят с туземците, като дават подаръци на главатарите и проявяват едно измамно приятелство. Но туземците не се улавят на въдицата, а привличат моряците във вътрешността и се нахвърлят с камъни върху тях. Макар че един залп поваля мнозина от нападателите, те все пак продължават да се нахвърлят смело срещу чужденците и ги принуждават да се приберат на корабите си, като отнасят и своите ранени и убити.

Холандците заявяват, разбира се, че постъпката е предателска, и не намират думи да очернеят коварството и непочтеността на своя противник! Но кой е първият виновник? Кой е нападателят? Дори да приемем, че е имало някоя и друга кражба — нещо напълно възможно, — трябва ли да се накаже така жестоко цялото население заради вината на няколко души, които нямат нашите представи за собствеността?

Въпреки претърпените загуби холандците наричат този остров Почивка — за спомен от отмората и освежителните плодове, които са намерили. Рогевайн го поставя на шестнадесетия паралел; но географската му дължина е така неправилно посочена, че и до днес не е могло да бъде установено къде точно се намира.

Дали да продължат на запад, за да търсят остров Еспирито Санта, открит от Кирос? Или, напротив, да се насочат на север към Източна Индия, при благоприятните мусони? Военният съвет, пред който Рогевайн поставя този въпрос, приема второто мнение.

На третия ден, откакто са поели новия курс, откриват едновременно три острова, наречени Бауман — на капитана на Тийнховен, който пръв ги забелязва. Островитяните веднага наобикалят корабите, за да търгуват, а огромна тълпа, въоръжена с лъкове и копия, чака на брега. Туземците са бели и се различават от европейците само по загара от силното слънце. Телата им не са татуирани. Красива тъкан с ресни закрива тялото от кръста до петите. Главите им са покрити с шапки от същата материя. А на шията си носят огърлици от уханни цветя.

„Трябва да се признае — казва Беренс, — че това е най-облагороденото и честно население, което видяхме из островите на Тихия океан; зарадвани от пристигането ни, те ни посрещнаха, като че бяхме божества, и искрено съжаляваха, когато се приготвихме да си тръгваме.“

Това са по всяка вероятност жители от Мореплавателските острови.

След като минава покрай острови, които Рогевайн взема за Кокосовите и за Острова на предателите, посетени вече от Схаутен и Лемер, а Фльориьо смята за открити от холандците и затова ги нарича Рогевайн; след като съзира островите Тийнховен и Гронингс, които Пенгре взема за Санта Крус от архипелага Мендана (друго име на Маркизките острови), експедицията стига най-после до бреговете на Нова Ирландия, гдето се проявява пак с кланета. Оттам се озовава пред бреговете на Нова Гвинея, минава през Молукския проток и хвърля котва в Батавия.

Тук сънародниците на Рогевайн, по-безчовечни от някои диви племена, които той е посетил, конфискуват двата кораба, затварят моряци и офицери без разлика на чин и ги изпращат в Европа, за да бъдат съдени. Извършили са непростимо престъпление — слизали са на територии, принадлежащи на Източноиндийската компания! Но съдът осъжда компанията да върне всичко, което е конфискувала, и да заплати значително обезщетение.

Не знаем какво става с Рогевайн след завръщането му в Тесел на 11 август 1723 година и нямаме никакви сведения за последните години от живота му. Трябва да бъдем особено благодарни на Фльориьо, загдето е успял да се оправи в обърканите данни за това дълго пътуване и да хвърли малко светлина върху една експедиция, която заслужава да бъде по-добре изучена.

На 17 юни 1764 година капитан-лейтенант Байрън получава инструкции, подписани от лорда на адмиралтейството, които започват така:

„Тъй като нищо не може да даде по-голям принос за славата на нашата нация като морска държава, за честта на британската корона и за развитието на нашата търговия и мореплаване от този, който би дало откриването на нови земи; и тъй като има основание да се предполага, че в Атлантическия океан, между нос Добра надежда и Магелановия проток, могат да се намерят земи и острови със значителна площ, неизвестни досега на европейските държави и разположени в географски области, удобни за мореплаване, с климат, осигуряващ производството на полезни търговски стоки; тъй като освен това островите на Негово величество в посочената зона, наричани Пейпис или Фолклъндски не са достатъчно грижливо проучени, за да имаме ясна представа за крайбрежието и производството им, при все че са били открити и посещавани от английски мореплаватели; Негово величество, като има предвид горните съображения и като намира, че за начинание от този род няма по-благоприятни условия от мирновременната обстановка, на която се радват неговите владения, прецени за уместно да заповяда осъществяването му…“

А кой е опитният моряк, избран от английското правителство? Това е капитан втори ранг Джон Байрън, роден на 8 ноември 1723 година. Той проявява още от детинство необикновена страст към мореплаването и на осемнадесет години заминава с един кораб от ескадрилата на адмирал Ансън, натоварена да унищожи испанските заселища по бреговете на Тихия океан.

Разказахме вече какви нещастия сполетяват тази експедиция преди невероятната сполука, с която приключва.

Корабът Уеджър, на който е отплавал Байрън, претърпява крушение на излизане от Магелановия проток и екипажът, пленен от испанците, е изпратен в Чили. След пленничество, траяло цели три години, Байрън успява да избяга на кораб от Сен Мало, който го довежда в Европа. Той постъпва веднага на служба, проявява се в няколко битки през време на войната с Франция и може би споменът за така злополучно прекъснатото околосветско пътешествие привлича върху него вниманието на адмиралтейството.

Корабите, които му поверяват, са грижливо въоръжени. Дофин е боен кораб шести разряд с 24 оръдия, 150 моряка, трима лейтенанти и 37 низши офицери. Тамар е ветроходка с 16 оръдия, с 90 души моряци под командата на капитан Муат, трима лейтенанти и 27 низши офицери.

Началото не е щастливо. На 21 юни експедицията напуска лондонското пристанище, но още докато се спускат по Темза, Дофин засяда на дъното на реката и трябва да отидат в Плимут, за да почистят кила му.

Най-после на 3 юли вдигат окончателно котва и след десет дни Байрън спира във Фуншал, на остров Мадейра, за да се снабди с пресни провизии. Принуден е да спре и на островите на Зеления нос, за да вземе вода, тъй като взетата много бързо се е развалила.

Двата английски кораба плават безпрепятствено до нос Фрио. Байрън забелязва само това, което и мнозина други ще установят след него: че медната облицовка на корабите прогонва сякаш рибите, които би трябвало да изобилствуват по тия места. Изнурителната жега и непрестанните дъждове свалят на легло голяма част от екипажа. Затова се чувствува наложителна нужда от почивка и пресни провизии.

Намират и едното, и другото, в Рио де Жанейро, гдето пристигат на 12 декември. Байрън е посрещнат много любезно от вицекраля; ето как предава той първата им среща:

„Когато отидох да го посетя, бях приет най-тържествено; около шестдесет души офицери бяха строени пред двореца. Почетната стража беше на оръжие. Красиви мъже, много добре екипирани. Негово превъзходителство, придружен от аристокрацията, дойде да ме посрещне на стълбите. Бях поздравен с петнадесет оръдейни изстрела, дадени от най-близкото укрепление. После влязохме в приемната зала, гдето разговаряхме четвърт час, след което се сбогувах и бях изпратен със същия церемониал.“

По-нататък ще кажем колко малко посрещането на капитан Кук след няколко години прилича на приема, оказан на Байрън.

Капитан Байрън получава без мъчнотии позволение да свали болните на сушата; дават му и всички възможни улеснения при доставянето на пресни храни. Може да се оплаква само от многократни опити на португалците да уговорят моряците му да го напуснат. Нетърпимата горещина в Рио скъсява престоя им. На 16 октомври корабите вдигат котва, но трябва да чакат четири-пет дни пред изхода на залива, докато вятър откъм сушата им позволи да излязат в открито море.

Крайната цел на пътуването се пази до този момент в тайна. Байрън повиква на своя кораб капитана на Тамар и в присъствие на събраните моряци прочита инструкциите, които му предписват не да отиде в Източна Индия, както се е смятало досега, а да навлезе в Тихия океан, за да направи открития, които биха могли да бъдат от полза за Англия. За тази цел адмиралтейството отпуска на моряците двойна заплата, извън повишенията и възнагражденията, които ще получат, ако бъде доволно от тях. От това кратко слово особено приятна за моряците е втората част, която се посреща с радостни овации.

До 29 октомври пътуват без приключения на юг. От този ден задухват непрестанни ветрове, които се превръщат в страхотна буря и принуждават капитан-лейтенанта да изхвърли в морето четири оръдия, за да не потъне. На следния ден морето се поукротява: но е студено като в Англия по същото годишно време, при все че ноември в южното полукълбо отговаря на май от северното. Тъй като вятърът отнася непрекъснато кораба на изток, Байрън започва да се страхува, че ще му бъде мъчно да достигне патагонските брегове.

Неочаквано на 12 ноември, при все че на картите няма отбелязана никаква суша по тия места, на няколко пъти се чува вик: „Земя! Земя! Пред нас!“ В този миг хоризонтът е почти изцяло закрит от облаци и гръмотевици следват безспир светкавиците.

„Стори ми се — казва Байрън, — че това, което взехме отначало за остров, бяха всъщност две стръмни планини; но като загледах откъм страната на вятъра, ми се стори, че сушата, свързана с тия планини, се простира далеко на югоизток; движехме се следователно към югозапад. Заповядах на няколко офицери да се качат на мачтите, за да наблюдават и проверяват откритието; всички потвърдиха, че виждат просторна суша. Поехме курс изток — югоизток. Сушата продължаваше да се вижда в същата форма. Планините се синееха, нещо обикновена при мрачно и дъждовно време, когато човек не е далеко от тях… Не след много някои чуха и рев на прибой върху пясъчен бряг, но след като плавахме около един час с най-голяма предпазливост, това, което бяхме взели за суша, изчезна изведнъж и ние се убедихме за голяма изненада, че то е било само мъгла… От двадесет и седем години почти непрекъснато плавам — продължава Байрън, — но не помня да съм виждал по-обща и продължителна измама… Ако времето не бе се прояснило и не бе разсеяло, това, което взехме за суша, всички на борда биха се заклели без съмнение, че сме открили земя на тази географска дължина. Намирахме се на 43°46′ южна ширина и 60°5′ западна дължина.“

На другия ден ги връхлита страшен вятър, възвестен от крясъците на огромни птичи ята, които бягат пред него. Вихрушката не трае повече от двадесет минути. Но това не е достатъчно, за да килне кораба на една страна, преди да разхлабят долното въже на платното, което се скъсва. Въжето на голямото платно събаря в същото време първия лейтенант, който се претъркулва до другия край на палубата, а несвалената напълно предна мачта става на трески.

Следващите дни не са много по-благоприятни. Освен това корабът гази много плитко и при малко по-силен вятър се отклонява значително от посоката.

След едно толкова тежко пътуване Байрън стига най-после на 24 ноември — представяме си с каква радост! — в Пуерто Десеадо на Острова на пингвините. Но прелестите на тази спирка не оправдават нетърпението на екипажа да се добере до нея.

Когато излизат на сушата и тръгват из вътрешността, английските моряци намират само една пуста равнина и пясъчни хълмове без нито едно дърво. Единственият забелязан дивеч са няколко южноамерикански лами, но толкова далеко, че не е възможно да ги улучат; улавят все пак малко диви зайци. Само ловът на тюлени и водни птици дава достатъчно месо — „за угощаване на цяла флота“.

Зле поддържано, незаслонено, пристанището Дезире представлява още едно голямо неудобство — тук има само възгорчива солена вода. Нито следа от население. Един продължителен престой на това място е безполезен и опасен. На 25 Байрън заминава да търси остров Пейпис.

Местоположението му е съвсем неопределено. Халей го поставя 80° източно от континента. Коули, единственият мореплавател, който твърди, че го е виждал, настоява, че се намирал на 47° южна ширина. Но не определя географската дължина. Следователно това е въпрос, който заслужава да се разреши.

След като кръстосва на север, на юг и на изток, убеден, че такъв остров не съществува, Байрън се насочва към Себолдинските острови и към първото пристанище, гдето би могъл да намери вода и дърва, от които има неотложна нужда. Но ето че ги връхлита буря, при която вълнението е такова, каквото Байрън не е виждал никога, дори когато е минал покрай кап Хорн заедно с адмирал Ансън. След като бурята стихва, той съзира Кабо Вирхенес пред северния вход на Магелановия проток.

Когато корабът наближава брега, моряците забелязват отряд конници, които развяват бяло знаме, и им правят знаци да слязат на сушата. От любопитство да види патагонците, за които по-раншните пътешественици дават противоречиви сведения, Байрън слиза на брега със силен отряд въоръжени войници.

На брега намира около петстотин души, почти всички на коне, грамадни, просто чудовища в човешки образ. Телата им са отвратително татуирани, лицата набраздени с разноцветни черти, очите оградени със сини, черни или червени кръгове като огромни очила. Почти всички са голи, ако изключим кожата, метната на плещите им с козината навътре; някои имат обуща. Странно, първобитно, евтино, облекло.

Те водят със себе си множество кучета и грозни дребни кончета, които се оказват необикновено бързоноги. Жените яздят като мъже, без стремена, и всички препускат по крайбрежието въпреки хлъзгавите камъни.

Срещата минава приятелски. Байрън подарява на това племе от великани разни дреболии, панделки, стъклени украшения и тютюн.

Щом се прибира на Дофин, Байрън навлиза заедно с прилива в Магелановия проток. Няма намерение да го преплава, иска само да стигне до някой сигурен и удобен залив, гдето би могъл да намери вода и дърва, преди да поднови търсенето на Фолклъндските острови.

На излизане от втората теснина Байрън забелязва островите Санта Елизабета, Сан Бартоломео, Сан Джорджио и носа Сенди. Близо до него намира една прекрасна страна, извори, гори, ливади, изпъстрени с цветя, които изпълват въздуха с ухание. Местността е населена от безброй птици, едни от които получават името „пъстра гъска“ поради своята ярка разноцветна перушина. Но никъде не се вижда място, гдето лодка би могла да се доближи безопасно до брега. Дъното е навред много плитко, а прибоят много силен. Екипажът успява все пак да налови много риба, най-вече великолепни кефали; убиват освен това много гъски, бекаси, диви патици и други вкусни птици.

Следователно Байрън се вижда принуден да продължи пътя си до Пуерто Хамбре, гдето пристига на 27 декември.

„Бяхме — казва той — на завет от всякакви ветрове, като изключим югоизточния, който духа нарядко, така че ако някой кораб навлизаше по-навътре в залива за риболов, не се излагаше на никаква опасност, защото дъното е меко. Покрай бреговете плават огромно количество дървета, с които могат да се натоварят лесно хиляди кораби, затова не ни се наложи да ги сечем в гората.“

В този залив се влива река Седжър, която има великолепна вода. Край бреговете й растат прекрасни високи дървета, подходящи за превъзходни мачти. По клоните им има много папагали и безброй други пъстри птици. В това пристанище моряците имат в изобилие всичко през целия си престой.

На 5 януари 1765 година, след като екипажите са отпочинали от умората си и корабите са снабдени с провизии, капитан Байрън тръгва отново да търси Фолклъндските острови. Подир седем дни съзира някаква суша, която взема за островите Себалд де Веерт; но когато се приближава до тях, забелязва, че това, което е сметнал за три острова, е всъщност само един, който се простира далеко на юг. И не се съмнява, че се е озовал пред архипелага, обозначен на картите от онова време под името Ню Айландс, на 51° южна ширина и 62°32′ западна дължина.

Байрън се задържа отначало в открито море, защото се страхува да не би теченията да го отнесат към непознат бряг. Но след кратък оглед на мястото и данните изпраща лодка, която ще обиколи по-отблизо крайбрежието, за да намери сигурен и удобен пристан, какъвто и намира. Наричат го Порт Егмонт в чест на граф Егмонт, по това време пръв лорд на адмиралтейството.

„Не смятам — казва Байрън, — че може да се намери по-хубав пристан; дъното му е отлично, снабдяването с прясна вода лесно, всички английски кораби биха могли да пуснат котва тук, на завет. Гъски, патки, диви патици има в такова изобилие, че моряците се преситиха. Дърва изобщо липсват, като се изключат някои плаващи трупи покрай брега, довлечени вероятно откъм Магелановия проток.“

Дивият киселец и керевизът — отлични противоскорбутни храни — се срещат на всяка стъпка. Броят на обикновените и гривести тюлени е толкова голям, че щом слезе на плажа, човек ги вижда как бягат на цели стада. Животни, които приличат на вълк, а имат лисича муцуна, но не и ръста и опашката на лисица, нападат често моряците, които с голяма мъка се отбраняват от тях. Не е лесно да се обясни как са дошли по тия места, отдалечени най-малко на сто мили от материка, нито где се крият. Защото на тези острови растат само тръстики, гладиоли и никакви дървета.

В биографията на Байрън, издадена от Дидо, разказът за тази част от пътешествието му е една неизбродима низа от грешки. „Флотилията — казва Алфред де Лаказ — навлезе на 17 февруари в Магелановия проток, но беше принудена да спре недалеко от Пуерто Хамбре в един залив, наречен Порт Егмонт…“ Странно объркване на понятията, което доказва с каква лекота са били съставяни понякога статиите на този важен сборник.

Байрън заема от името на английския крал Порт Егмонт и съседните острови, наричани Фолклъндски. Коули ги бе нарекъл острови Пейпис, но първият им откривател в 1592 година е по всяка вероятност капитан Дейвис. Две години по-късно сър Ричард Хаукинс забелязва една суша, която е навярно същата и която той нарича Вирджиния в чест на своята господарка — кралица Елизабета. Архипелагът е посетен накрая и от кораби от Сен Мало. Това по всяка вероятност накарва Фрезие да ги нарича Малвински острови.

След като дава имена на разни скали, островчета и носове, на 27 януари Байрън напуска Порт Егмонт и се отправя към Пуерто Десеадо, гдето пристига след девет дни. Там намира транспортния кораб Флорида, който му носи от Англия храните и запасните части, необходими за такова дълго пътешествие. Но прехвърлянето им би било много опасна операция, тъй като Флорида и Тамар са в много лошо състояние, което не позволява продължително трансбордиране. Затова Байрън изпраща на Флорида един от своите низши офицери, познаващ отлично Магелановия проток, и така, придружен от двата кораба, се отправя към Пуерто Хамбре.

В протока той среща няколко пъти един френски кораб, който има сякаш същия курс. След като се връща в Англия, научава, че това е Егл, командуван от господин де Бугенвил, дошъл в Патагония да сече и товари дърва за новата френска колония на Фолклъндските острови.

При спиранията си по бреговете на протока английската експедиция бива посещавана неведнъж от жителите на Огнена земя.

„Не бях виждал досега — казва Байрън — по-бедни същества. Бяха съвсем голи, като изключим вонящата тюленова кожа, метната на плещите им; въоръжени с лъкове и стрели, каквито подариха и на мене срещу, няколко мъниста за огърлици и други дреболии от тоя род. Стрелите, дълги две стъпки, бяха от тръстика, със зеленикав камък на края; лъковете им с тетива от животинско черво, са три стъпки дълги.“

Храната им се състои от малко плодове, миди, останки от разложена риба, изхвърлена от бурята на брега. Само свинете ни приеха да вкусят яденето им: голямо парче китово месо, започнало вече да се разлага и вмирисало цялата околност. Един от тия диваци късаше със зъби тази мърша и подаваше парчета на другарите си, които ги изяждаха с лакомията на хищници.

Някои от тия нещастници се осмелиха да дойдат на кораба. Един от моите низши офицери реши да ги поразвлече и им посвири на цигулка, а някои моряци потанцуваха. Туземците бяха възхитени от това зрелище. В желанието си да изкажат веднага своята благодарност един от тях побърза да слезе в пирогата и донесе оттам кесийка от тюленова кожа, пълна с червеникава мас, с която намаза лицето на виолониста. Много му се искаше да окаже същата чест и на мене, но аз отказах; той положи големи усилия да надвие скромността ми, но аз успях все пак, макар и с голяма мъка, да се спася от вниманието, с което желаеше да ме удостои.“

Не е безполезно да предадем тук мнението на Байрън, опитен моряк, върху предимствата и неудобствата при минаването през Магелановия проток. Той не е съгласен с мнозинството мореплаватели, посещавали тия места.

„Опасностите и мъчнотиите, които изпитахме — казва той, — биха могли да накарат хората да мислят, че не е благоразумно да се минава през този проток и че параходите, които тръгват от Европа за Тихия океан, биха сторили по-добре да заобикалят кап Хорн. Аз не споделям никак това мнение, при все че съм минавал на два пъти покрай кап Хорн. Съществува едно годишно време, когато не само отделен кораб, но цяла флота може да премине за три седмици Магелановия проток; и за да се използува този благоприятен сезон, най-удобно е да се навлезе в протока през декември. Едно неоценимо предимство, което трябва винаги да привлича мореплавателите, е фактът, че тук има в изобилие керевиз, кохлеария^[1], плодове и още много други противоскорбутни растения… Трудностите, които трябваше да преодоляваме и които ни задържаха в протока от 17 февруари до 8 април, се дължат само на равноденствието, едно обикновено бурно годишно време, което неведнъж постави на изпитание нашето търпение.“

До 20 април, когато стигат в Мас-а-Фуеро, остров от групата Хуан Фернандес, Байрън плава към северозапад. Той бърза да свали няколко души моряци, които вземат вода и дърва, а след това се отдават на лов за диви кози и ги намират така вкусни, както и най-хубавия английски дивеч.

При това спиране се случва нещо необичайно. Страшен прибой се разбива с брега и не позволява на никакъв плавателен съд да се доближи до плажа. Макар че има спасителен пояс, един от слезлите моряци, който не умее да плува, не смее да се хвърли в морето, за да стигне до ветроходката. И въпреки опасността да бъде изоставен на този пустинен остров, отказва упорито да се изложи на риска да плува, но един от другарите му успява да му метне около тялото клупа на въже, другият край на което е във ветроходката. „Когато го изтеглиха в нея, се казва в доклада на Хауксуърт, нещастникът бе нагълтал толкова вода, че изглеждаше безнадеждно удавен. След като го оставиха с главата надолу, той дойде в съзнание, а на другия ден беше вече напълно възстановен. Но все пак не се осмеляваме да препоръчаме на спасителните дружества това наистина чудотворно спасение.“

След като напуска Мас-а-Фуеро, Байрън сменя курса, за да търси Земята на Дейвис — днес Великденския остров, — която географите поставят на 27°30′ и на сто мили приблизително западно от американския бряг. Търсенето трае осем дни.

Като не открива нищо при това отклонение, което не може да продължава повече, защото възнамеряват да посетят и Соломоновия архипелаг, Байрън се насочва към северозапад. На 22 май на корабите се появява скорбут, който взема твърде скоро тревожни размери. За щастие на 7 юни на 14°58′ западна дължина от върха на мачтите съзират суша.

На следния ден се намират пред два острова, които изглеждат на пръв поглед много привлекателни. Виждат се големи клонести дървета, храсти, горички, гдето се мяркат туземци, които не след много се събират на плажа и запалват огньове.

Байрън спуска веднага лодка, за да потърсят място за хвърляне котва. Но лодката се връща, без да е открила дъно, при все че е стигнала на 200 метра от брега. Нещастните болни от скорбут, успели да се завлекат до горната палуба, гледат с мъка и копнеж тази плодородна земя, гдето биха намерили цяр за болестта си, ако би било възможно да слязат.

„Те виждаха — казва докладът — изобилието от кокосови палми, чийто сок е може би най-сигурното противоскорбутно средство; предполагаха основателно, че трябва да има лимони, банани и други тропически плодове, а като връх на разочарованието виждаха и пръснати по плажа костенуркови черупки. Тези пресни храни, които можеха да им възстановят здравето, бяха за тях недостижими, сякаш се намираха на другия край на земното кълбо; а като ги виждаха, те чувствуваха още по-мъчително нещастието, че са лишени от тях.“

Байрън не желае да продължава повече танталовите мъки на своите нещастни моряци; и след като дава на тази земя името Острови на разочарованието, на 8 юни вдига платната. Още на другия ден съзират нова суша, дълга, ниска, покрита с кокосови палми. В средата й има лагуна с малко островче. Това е достатъчно да докаже звездокораловия й произход; тя е обикновен атол, който още не е, но ще стане остров. Лодката, изпратена за разузнаване, открива навред стръмен и отвесен като стена морски бряг.

През това време туземците проявяват своето враждебно настроение. Двама от тях дори нахълтват в лодката. Единият открадва палтото на един моряк, другият улавя края на тривърхата шапка на боцмана; но като не знае как да я грабне, започва да я дърпа, вместо да я вдигне, и по този начин дава възможност на собственика да осуети опита му. В това време две големи пироги, всяка с по тридесетина души гребци, като че се готвят да нападнат ветроходките, които веднага ги подгонват. Но ветроходките засядат на брега; започва битка, в която англичаните, почти обградени от по-многобройния противник, трябва да си послужат с оръжие. Трима-четирима островитяни остават на място.

На следния ден няколко души моряци и ония болни от скорбут, които могат да станат от койките си, слизат на сушата. Уплашени от урока, получен миналия ден, туземците не се показват, докато англичаните берат кокосови орехи и противоскорбутни растения. Тези пресни храни им помагат така добре, че след няколко дни на кораба няма вече нито един болен. Папагали, извънредно красиви и питомни гълъби и много други неизвестни птици са единствената фауна на острова, който получава името Крал Джордж. Следващият е наречен на Уелския принц. Тези земи са част от архипелага Помоту; наричат ги и Ниските острови, едно съвсем подходящо наименование.

На 21 — нова редица острови с пояс от крайбрежни подводни скали. Поради това Байрън се отказва да ги опознае по-отблизо — опасностите са повече от предполагаемите изгоди. И ги нарича Опасните острови.

Шест дни по-късно откриват острова Йоркски херцог. Тук англичаните не срещат никакви жители, но събират двеста кокосови ореха, които им се струват невероятно ценни.

Малко по-нататък, на 1°18′ южна ширина и 173°46′ западна дължина, един уединен остров, на изток от архипелага Гилбер, е наименуван на Байрън. По това време горещината е непоносима и моряците, отслабнали от дългото пътуване, недостатъчната и нездравословна храна и замърсената вода, заболяват почти до един от дизентерия.

Най-после на 28 юли Байрън забелязва с радост островите Сайпан и Тиниан, които са част от Марианския архипелаг, наречен още Архипелаг на крадците, и пуска котва на същото място, гдето лорд Ансън бе пуснал някога котва със Сенчуриън.

Веднага опъват палатки за болните от скорбут. Почти всички моряци са засегнати от ужасната болест, някои дори са в безнадеждно състояние. Командуващият се решава да проникне в гъстите гори, които се спускат до самия бряг, за да търси прекрасните места, описани така вълшебно от капелана на лорд Ансън. Но колко далеко от действителността са тия възторжени приказки! Отпред се издигат непроходими гори, преплетени растения, тръни и храсти, из които човек оставя на всяка стъпка част от дрехите си. Цели облаци комари връхлитат изследователите и жестоко ги хапят. Дивеч се среща рядко и е много свиреп, водата е отвратителна, заливът необикновено опасен през това годишно време.

Изгледите за престоя са следователно лоши. Но все пак успяват да намерят лимони, горчиви портокали, кокосови орехи, хлебно дърво, индийски круши и някои други плодове. Тези храни са превъзходни за болните от скорбут и те скоро се поправят, но блатистата местност предизвиква такива заболявания от треска, че двама моряци умират от нея. Освен това непрекъснато вали, жегата е непоносима… „Бил съм — казва Байрън — по бреговете на Гвинея, в западна Индия и на остров Сан Тома, точно под екватора; но никъде не съм попадал на такава жега.“

Успяват все пак да се снабдят с птици и диви прасета, които тежат обикновено до двеста фунта; но месото трябва да се консумира веднага, защото след един час вече се разлага. А уловената риба е толкова лоша, щото всички, които хапват от нея, се разболяват така, че едва успяват да ги спасят.

Богато снабдени с пресни храни и провизии, двата кораба напускат на 1 октомври Тинианския залив — след един престой от девет седмици. Байрън забелязва остров Анатахан, отбелязан вече от Ансън, и продължава на север с надежда да срещне североизточния мусон, преди да стигне до архипелага Баши, който съставя северния край на Филипините. На 22 забелязва остров Грефтън, най-северния от цялата група, а на 3 ноември стига до остров Тимоан, посочен от Демпиър като място, гдето лесно могат да се получат пресни храни. Но жителите, от малайската раса, отхвърлят с презрение секирите, ножовете и железните сечива, които моряците им предлагат срещу птици. Искат рупии. Най-после приемат няколко носни кърпи срещу десетина птици и една коза с яренцето й. За щастие риболовът е изобилен; но е почти невъзможно да се намерят други пресни храни.

На 7 ноември Байрън вдига отново платната, заобикаля отдалеко Пуло Кондор, спира в Пуло Тайа, гдето среща една ветроходка с холандско знаме, заета само от малайци. След това стига в Суматра, приближава се до брега на 28 ноември и пуска котва пред Батавия, главно седалище на холандската власт в Източна Индия.

В залива има повече от сто малки и големи кораби, толкова преуспяваща е по това време търговията на Източноиндийската компания. Градът е на върха на своя разцвет. Широките, прави улици, прекрасно поддържаните канали, край които растат грамадни дървета, европейските къщи напомнят поразително холандските градове. Португалци, китайци, англичани, холандци, персийци, маври и малайци се разминават по булевардите за разходка и в търговските квартали. Празненства, приеми, развлечения от всякакъв род оставят у чужденеца незабравимо впечатление за благоденствието на този град и правят още по-привлекателен престоя в него. Единственото неудобство — доста тежко за моряци, пристигнали от толкова дълго пътешествие — е нездравословният климат, който е причина да върлува постоянна треска. Байрън знае това и бърза да натовари храните и провизиите, за да може да отплава само след дванадесетдневна почивка.

Макар и съвсем кратък, престоят се оказва все пак прекалено дълъг. Едва са успели да излязат от Зундския проток, когато половината екипаж ляга от злокачествена треска и трима от моряците умират.

На 10 февруари, след четиридесет и осем дневно плаване Байрън съзира африканския бряг и три дни по-късно хвърля котва.

В Кейптаун намират всички запаси, от които се нуждаят. Храни, вода, лекарства — натоварват всичко с бързина, която се обяснява лесно с нетърпението им да се приберат по-скоро, и корабите тръгват най-после към родните брегове.

Пътуването през Атлантика е отбелязано с две приключения:

„Край Света Елена — казва Байрън — при прекрасно време и хладен вятър, на голямо разстояние от сушата усетихме сътресение, сякаш корабът се бе ударил о подводна скала. То беше толкова силно, та всички изтичахме уплашено на палубата. Забелязахме, че морето беше окървавено на доста голямо разстояние и това разсея страховете ни. Решихме, че сме се сблъскали с някой кит, при което корабът ни навярно не е пострадал, както и беше всъщност.“

След няколко дни се оказва, че Тамар е толкова разнебитен, рулят му е претърпял такива аварии, че се налага да го заместят с някаква набързо изобретена машина, за да стигне някак до Антилските острови. Защото не е възможно да продължи плаването.

На 9 май 1766 година след двадесет и три месечно околосветско пътуване Дофин пуска котва в лондонското пристанище.

От всички околосветски плавания, предприети от англичаните, това е най-успешно. Дотогава не е правен опит за нито едно чисто научно пътешествие. Ако резултатите не са така ползотворни, както се е очаквало, отговорността за това трябва да се носи не от командуващия, а по-скоро от лордовете на адмиралтейството, които не са му дали достатъчно точни инструкции и не са се погрижили да изпратят с експедицията, както се практикува по-късно, учени специалисти от всички отрасли на науката.

Байрън получава все пак пълно признание. Повишават го в адмиралски чин и му поверяват важен команден пост в Източна Индия. Но последните години от живота му, приключил през 1786, не са в нашия обсег. Затова и няма да говорим за тях.