Когато френското правителство решава да използува почивката, на която флотата се радва поради неотдавна сключения мир, от пътешествието на Кук е известна само смъртта на великия мореплавател. Нашите офицери завиждат, както изглежда, на своите постоянни съперници — англичаните — за успехите им на тая плоскост и са обзети от благородно съревнование. Но кому да се повери командуването на такава важна експедиция? Не липсват достойни кандидати. И тъкмо в това се състои мъчнотията. Изборът на министъра се спира на Жан-Франсоа Гало де ла Перуз, стигнал твърде бързо поради големите си бойни заслуги до чин капитан-лейтенант. През последната война е бил натоварен с твърде деликатната задача да разруши колонията на английската компания в Хъдзъновия залив и той я изпълнява като превъзходен военен и опитен моряк, който умее да обедини човечността с изискванията на професионалния дълг. За помощник му определят де Лангл, който го е подпомагал храбро при експедицията в залива Хъдзън.

Жан-Франсоа Гало де ла Перуз

С фрегатите Ла Бусол и Л’Астролаб заминава многоброен офицерски щаб. На Ла Бусол се намира ла Перуз, де Клонар, повишен в чин капитан-лейтенант по време на експедицията, инженер Монрон, географът Бернизе, хирургът Ролин, астрономът Лепот-Дажле от Академията на науките, физикът Ламанон, гравьорите Дюше де Ванси и Прево млади, ботаникът Колиньон, часовникарят Гери. На Л’Астролаб освен командуващия капитан-лейтенант де Лангл се намират лейтенант де Монти, също произведен капитан-лейтенант по време на похода, и прочутият Монж, който — за щастие на науката — слиза на 29 август 1785 година в Тенериф.

Академията на науките и медицинското дружество са представили на министъра на марината изложения, с които привличат вниманието на пътешествениците върху няколко пункта. Накрай Фльориьо, по това време директор на военните пристанища и арсенали, лично изготвя карти, които трябва да послужат при този поход, и прибавя към тях цял том ценни бележки и мисли за постиженията на всички познати пътешествия след Христофор Колумб.

Двата кораба отнасят невероятно количество предмети за размяна, огромни запаси от храна и вещи, една почти двадесеттонна лодка с палуба, две бискайски ветроходки, мачти, една смяна платна и всякакви запасни части.

Двете фрегати вдигат платна на 1 август 1785 година, а след тринадесет дни пускат котва в Мадейра. Тук французите са посрещнати от английските власти с учтивост и любезност, които ги изненадват и възхищават едновременно. На 19 ла Перуз спира в Тенериф.

„Различните наблюдения на господа де Фльориьо, Вердьон и Борда — казва той — за островите Мадейра, Салвазеш и Тенериф не оставят какво повече да се желае. Затова ние се задоволихме само да проверим инструментите си…“

Тези думи доказват, че ла Перуз умее да признава заслугите на своите предшественици, както ще имаме случай да установим и занапред.

Докато астрономите използуват времето си, за да проверяват действието на астрономическите часовници, естествениците, придружени от някои офицери, се изкачват до върха и донасят интересни растения. Монрон успява да измери височината на тази планина много по-точно от предшествениците си Хербердийн, Фьойе, Буге, Вердьон и Борда, които я определят съответно на 2409, 2213, 2100 и 1904 тоаза. Но това измерване, което би прекратило споровете, за жалост не пристига във Франция.

На 16 октомври съзират островите, или по-точно скалите, Мартен-вас. Ла Перуз определя местоположението им и се насочва към най-близката точка, остров Тринидад, който е само на девет мили западно. С надежда да намери там сладка вода, дърва и храни, командуващият експедицията изпраща на сушата ветроходка с един офицер. Той влиза във връзка с португалския губернатор, който има гарнизон от около двеста души, от тях само петнадесет души в униформа, а останалите просто по риза. Беднотията е съвсем очевидна и французите се връщат на кораба си, без да получат нещо.

След като търсят напразно остров Асунсион, пътешествениците стигат на остров Санта Катерина, до бразилския бряг.

„След деветдесет и шест дневно плаване — четем в пътеписа, обнародван от генерал Мийе Мюро — нямахме нито един болен; разликата в климата, дъждовете, мъглите — нищо не бе засегнало здравето на екипажите, защото храните ни бяха отлични по качество. Не бях пропуснал ни една от предпазните мерки, посочени от опита и благоразумието; грижехме се освен това да поддържаме винаги весело настроение, като всяка вечер от осем до десет часа, когато времето позволяваше, устройвахме танци за екипажа.“

Остров Санта Катерина — за който имахме неведнъж случай да говорим при това пътуване — се простира от 27°19′10″ южна ширина до 27°49′; ширината му от изток към запад е само две мили; най-тясното разстояние между острова и материка, разделени само от един канал, е двеста тоаза. В края на тази теснина именно е построен градът Ностра Сеньора дел Дестеро, столица на капитанството^[2] и резиденция на губернатора; тя няма повече от три хиляди души население и около четиристотин къщи; видът й е много приятен. Според доклада на Фрезие в 1712 година този остров е бил убежище на скитници и нехранимайковци, избягали тук от разни краища на Бразилия; португалски поданици те били само по име, но не признавали и ничия друга власт. Земята тук е толкова плодородна, че са могли да живеят без никаква помощ от съседните колонии. Корабите, които спирали на този остров, им давали срещу храните само горни дрехи и ризи, каквито напълно им липсвали.

Този остров е наистина необикновено плодороден и почвата подходяща за засаждане на захарна тръстика; но жителите са толкова бедни, че не могат да си купят необходимите роби.

Френските кораби намират тук всичко, от което се нуждаят, а португалските власти оказват много добър прием на офицерите.

„Следният случай ще даде представа за гостоприемството на това добро население. Лодката ми — казва ла Перуз — бе преобърната от една вълна в малкия залив, гдето бях наредил да насекат дърва. Местните жители, които помогнаха да я спасим, накараха нашите моряци да спят в леглата им, а самите те спаха на рогозки в същата стая, гдето бяха проявили това трогателно гостоприемство. След няколко дни донесоха на кораба платната, мачтите, котвичката и знамето на лодката; всичко това бяха ценни за тях предмети и биха могли да им послужат твърде много за пирогите.“

На 19 ноември Ла Бусол и Л’Астролаб вдигат котва и вземат курс към кап Хорн. След една силна буря, при която фрегатите се държат много добре, и след четиридесетдневно търсене на големия остров, открит от французина Антоан де ла Рош и наречен от Кук Джорджия, ла Перуз минава през протока Лемер. Като попада на благоприятни ветрове, въпреки напредналото годишно време той решава да отбегне спирането в залива Буен Сусесо и да заобиколи незабавно кап Хорн, за да си спести едно възможно забавяне, което би изложило корабите на аварии, а екипажите на излишна умора.

Приятелското държане на жителите от Огнена земя, изобилието на китове, които не са още подгонени от китоловци, огромните ята албатроси и буревестници не успяват да променят решението на командуващия. Минават покрай кап Хорн много по-леко, отколкото са се надявали. На 9 февруари експедицията се намира пред Магелановия проток, а на 24 пуска котва в пристанището Консепсион — спирка, която ла Перуз е принуден да предпочете пред Хуан Фернандес поради свършването на храната. Блестящото здраве на екипажите изненадва испанския комендант. Никога навярно не се е случвало кораб да мине покрай кап Хорн и да пристигне в Чили без болни на борда; а на двата френски кораба няма нито един болен.

Градът, разрушен от земетресение през 1751 година, е построен отново на три мили навътре в сушата по бреговете на река Биобио. Къщите са едноетажни, поради което Ла Консепсион се простира на голяма площ, макар че няма повече от десет хиляди жители. Заливът е един от най-удобните на земното кълбо; морето тук е спокойно и почти без течения.

Тази част на Чили е необикновено плодородна. Житото дава едно към шестдесет, лозята също, полетата са пълни с безброй стада, които се размножават невероятно бързо.

Въпреки тези условия за благоденствие страната не е направила никакъв напредък поради неблагоприятния митнически режим, който е в разцвета си по това време. Чили, с производство, което би могло да изхрани без никаква мъчнотия половината Европа, с вълна, която може да задоволи нуждите на френските и английски фабрики, с месо, от което могат да се приготвят огромни количества консерви, няма почти никаква търговия. Вносните мита са също прежалени. Затова и животът е извънредно скъп. Средната класа, наричана днес буржоазия, не съществува. Населението е разделено на две категории — богати и бедни — както личи от следния пасаж:

„Празничното облекло на жените се състои от една плисирана пола от едновремешни златни или сребърни сърмени платове, каквито работеха в Лион. Тези поли, пазени само за най-тържествени случаи, се предават като диамантите от бабите на внучките. Те са достъпни впрочем за твърде малък брой гражданки; другите едва имат с какво да се облекат.“

Няма да продължим с ла Перуз запознаването с подробностите на възторжения прием, който намира; ще премълчим и описанията за баловете и тоалетите, които впрочем не го отвличат от целта на пътуването му. Експедицията е минала досега из морета, които европейски кораби са порили неведнъж. Време е вече да се впусне в едно неизследвано поле. Вдигат котва на 15 март и след едно плаване без произшествия двете фрегати пускат на 9 април котва в залива Кук, на Великденския остров.

Ла Перуз твърди, че художникът Ходж, придружавал прочутия английски мореплавател, е предал много неточно лицата на островитяните. Те са, общо взето, приятни, макар и да не може да се каже, че имат някакви отличителни черти.

Всъщност френският мореплавател е несъгласен с капитан Кук не само по този пункт. Той смята, че прословутите статуи, които един от художниците е представил в много интересна гравюра, са дело може би на съвременното поколение, което наброява според него до две хиляди души. Струва му се също, че пълното отсъствие на дървета и поради това на езера и рекички се дължи на прекаленото изсичане на горите от страна на по-раншните поколения. Както и да е, престоят не се отбелязва с никакво неприятно произшествие. Вярно е, че има чести кражби; но тъй като ще останат на този остров само един ден, французите намират за излишно да дават на населението по-точни понятия за собствеността.

Като напуска на 10 април Великденския остров, ла Перуз следва почти същия път, по който Кук минава през 1777 година, когато плава от Таити за американските брегове, само че сто мили по на запад. Ла Перуз се надява да направи някакво откритие в тази не много позната част на Тихия океан и обещава награда на моряка, който пръв забележи суша.

Облекло на жителите на Ла Консепсион

На 29 май стигат до Хавайския архипелаг.

Морските часовници оказват в случая много голяма помощ и поправят изчисленията. Когато пристига в Сендуичевите острови, ла Перуз намира пет градуса разлика между изчислената и установената географска дължина. Без часовниците той би поставил тези острови пет градуса по на изток. Така се обяснява защо всички острови, открити от испанците — Мендана, Кирос и други, — са прекалено близо до американските брегове. От това той заключава също, че групата острови, наричана от испанците Ла Меса, Лос Майос, Ла Дисграсиада, не съществува. Има действително голямо основание да се смята, че тази група е чисто и просто Сендуичевият архипелаг, защото Меза на испански значи маса, а капитан Кинг сравнява планината, наричана Мауна-лоа с плато — tableland^[3]. Ла Перуз не се задоволява обаче с тези чисто умозрителни заключения; той обикаля областта, гдето би трябвало да се намира Лос Махос, но не намира нито следа от суша.

„Изгледът на Мауи — казвала Перуз — е очарователен… Виждахме как водата се спуска като водопад от върха на планините и се влива в морето, след като е напоила жилищата на индианците; те дотолкова са се умножили, че едно пространство от три-четири мили изглежда заето от едно-единствено село. Всички колиби са покрай брега, а планините са толкова близо, че обитаемата площ ми се стори по-малко от половин миля в дълбочина. Човек трябва да е моряк и да е принуден като нас да се задоволява с една бутилка вода на ден в тоя горещ климат, за да си представи чувствата, които сме изпитвали. Дърветата по върховете на планините, зеленината, бананите около жилищата имаха за нас неизразим чар; но прибоят беше много силен и ние бяхме осъдени като нови танталовци само да копнеем и да поглъщаме с очи това, което не можехме да достигнем.“

Едва пуснали котва, двете фрегати са заобиколени от пироги и туземци, които носят свине, патати, банани, таро и прочее. Много ловки при спазаряването, те дават най-висока цена на обръчите от старо желязо. Самото познаване на желязото и ползата от него, което не дължат на Кук, е ново доказателство за връзката, съществувала някога между тези народи и испанците, на която трябва по всяка вероятност да отдадем откриването на архипелага.

Приемът, оказан на ла Перуз, е много сърдечен въпреки военния церемониал, с който той смята, че трябва да се заобиколи. Макар че французите са първите европейци, слезли на остров Мауи, ла Перуз не намира за уместно да забие френското знаме.

„Нравите на европейците — казва той — са прекалено смешни в това отношение. Философите сигурно ридаят, като виждат как някои хора само защото имат оръдия и щикове, не зачитат за нищо шестдесет хиляди свои подобни; и без уважение, към най-свещените права на човека смятат за обект на завоевание една земя, която жителите й са оросявали с потта си и която от векове е прибирала в своите недра прадедите им.“

Ла Перуз не се бави да ни даде подробности за жителите на Сендуичевите острови. Той прекарва там само няколко часа, докато англичаните са прекарали четири месеца. Затова съвсем правилно препраща читателя към пътеписа на капитан Кук.

Повече от сто свине, рогозки, плодове, една пирога с балансир, дребни вещи, изработени от раковини или пера, красиви шлемове, украсени с червени пера — това са предметите, купени през краткия престой.

Инструкциите, които ла Перуз е получил при заминаването, му предписват да изучи американското крайбрежие, част от което — до върха Свети Илия, но без пристанището Нутка — е било само забелязано от капитан Кук.

Той го достига на 23 юни при 60° ширина и след дълга планинска верига, покрита със снегове, съзира Беринговия връх Свети Илия. След като плава известно време покрай брега, ла Перуз изпраща три лодки под командуването на един от офицерите си, именно на де Монти, който открива голям залив и му дава името си.

На 2 юли при 58°36′ южна ширина и 140°31′ дължина откриват едно вдаване на морето в сушата, което представлява много хубав залив. Изпращат веднага лодки под командата на де Пиервер, де Фласан и Бутервилие, за да направят оглед. Докладът на тримата офицери е благоприятен и двете фрегати пристигат до входа на залива; обаче едно бурно течение отхвърля Астролаб в открито море и Ла Бусол трябва да го последва. В шест часа сутринта, след като са прекарали цяла нощ с вдигнати платна, корабите се приближават отново.

„Но в седем часа сутринта — се казва в доклада, — когато бяхме вече в ръкава, ветровете се прехвърлиха към запад-северозапад и северозапад-запад, така че трябваше да пуснем платната да се веят свободно и дори срещу вятъра. За щастие течението отнесе фрегатите в залива, като минахме на разстояние от половин пистолетен изстрел покрай скалите на източния нос. Пуснах котва при три разтега и половина дълбочина върху скалисто дъно, на сто и двадесет разтега от брега. Астролаб пусна котва при същите условия. През тридесетте години, откакто съм мореплавател, не съм виждал кораби, така близо до своята гибел… Положението ни нямаше да бъде трудно, ако не се намирахме над скалисто дъно, което се простираше на няколкостотин разтега около нас; а това никак не отговаряше на доклада, направен от господата де Фласан и Бутервилие. Но не беше време за разсъждения; трябваше да се измъкнем от това негодно място за пускане котва, а пък скоростта на течението беше голяма пречка за това…“

Но след дълго и умело маневриране ла Перуз успява все пак да го стори.

Още щом влизат в залива, корабите са наобиколени от пироги, препълнени с диваци. От всички предмети, които им предлагат срещу техните риби, кожи от видри и други животни, туземците най-много предпочитат желязото. След няколко дни те стават още по-многобройни и ако не са опасни, то във всеки случай са твърде досадни.

Ла Перуз устройва на острова в залива обсерватория и разгъва палатки за ковачите и кърпачите на платната. Макар че лагерът се охранява бдително, туземците „пропълзяват по корем като смокове, без да размърдат нито лист, и успяват въпреки часовите да откраднат по нещо. Накрая сполучват да се промъкнат в палатката, гдето нощуват господа Лористон и Дарбо, които охраняват обсерваторията; открадват една пушка, украсена със сребро, както и дрехите на двама офицери, които ги бяха сложили за по-сигурно до главите си. Дванадесет души часови не ги забелязват и двамата офицери не се събуждат.“

Туземци от Великденския отров

Между това времето, което ла Перуз възнамерява да посвети на този престой в Порт Франсе, е към своя край. Измерванията на дълбочината, определянето на разстоянията, съставянето на картите, астрономическите наблюдения приключват; но преди да напусне окончателно залива, ла Перуз пожелава да изследва подробно дъното му. Той предполага, че в залива трябва да се влива някоя голяма река, по която би могъл да проникне във вътрешността. В безизходните вдадини, гдето навлиза, ла Перуз среща само огромни ледници, които завършват едва при върха на планината Бо-тан (Хубаво време).

Никакво произшествие, никаква болест не помрачава щастието, на което до този момент се радва експедицията.

„Смятахме се — казва ла Перуз — за едни от най-щастливите мореплаватели, щом бяхме успели да стигнем на такова разстояние от Европа без нито един болен от скорбут или друга болест. Но накрая ни очакваше най-голямо нещастие, каквото най-малко можехме да предвидим.“

По изготвената от господа Монрон и Бернизе карта на Пристанището на французите остава да нанесат само дълбочините. Тази задача се пада на флотските офицери. За целта заминават три лодки под заповедите на д’Ескюр, де Маршенвил и Бутен. Ла Перуз, който знае, че д’Ескюр понякога се престарава, му напомня при заминаването да действува особено предпазливо и да измерва дълбочината на протока само ако няма силен прибой.

Лодките заминават в шест часа сутринта. Това е колкото служебно задължение, толкова и приятна разходка. Ще ловуват и ще обядват на сянка под дърветата.

В десет часа сутринта — казва ла Перуз — видях, че малката лодка се връща. Малко изненадан, защото не я очаквах толкова рано, запитах господин Бутен какво става още преди да се качи на борда. В първия момент се страхувах да не са ги нападнали диваци. Изражението на г. Бутен не беше от естество да ме успокои; по лицето му беше изписана дълбока скръб.

Той ми разказа веднага ужасното крушение, на което бил свидетел и от което се спасил само защото твърдият характер му позволил да види и използува всички възможности при това гибелно положение. Увлечен подир началника си в прибоя към протока, отгдето морето се отдръпвало със скорост от три-четири мили в час, той решава да обърне лодката си с кърмата към вълните; като се надявал, че тя може би няма да се напълни с вода и ще се измъкне заднишком заедно с отлива.

Не след много вижда прибоя откъм носа на лодката и се озовава в открито море. Но загрижен повече за спасяването на другарите си, отколкото за собствената си безопасност, той обикаля около прибоя с надежда да спаси някого; дори навлиза отново в него, но отливът го отблъсква назад; най-после се качва върху раменете на господин Мутон, за да може да огледа по-голямо пространство. Напразна надежда, всичко е потънало… И господин Бутен се връща при вече стихнал отлив.

Тъй като морето било вече спокойно, той имал още някаква надежда за лодката на Л’Астролаб, защото видял потъването само на нашата. Господин де Маршенвил се намирал в този момент на четвърт миля от опасността, тоест в море, спокойно като в най-затворено пристанище; но младият офицер, подтикван от едно безспорно неблагоразумно благородство, тъй като при подобни обстоятелства не е възможно да се окаже никаква помощ, прекалено великодушен и смел, неспособен да размисли, когато вижда приятелите си в смъртна опасност, притичва да им помогне, втурва се в прибоя и загива след началника си, жертва на своето великодушие и на неговото непослушание.

„След малко на моя кораб пристигна господин де Лангл, сломен от мъка като мене, и ми разказа, със сълзи на очи, че нещастието е много по-голямо, отколкото предполагах. Още отначало той установил ненарушимия ред да не поставят никога двамата братя — ла Борд-Маршенвил и ла Борд-Бутервилие — в един и същи наряд, но този път отстъпил пред желанието им да се разходят и да половуват заедно, защото и двамата смятахме, че лодките ни са изложени на опасност толкова, колкото и в залива Брест при хубаво време.“

Веднага изпращат няколко лодки да търсят крушенците. Обещават награди на туземците, ако успеят да спасят някого; но със завръщането на платноходките изчезва и последната надежда. Всички са загинали.

Осемнадесет дни след тази катастрофа двете фрегати напускат Пристанището на французите. Сред залива на острова, наречен Гробницата, ла Перуз издига на нашите нещастни сънародници паметник със следния надпис:

Пред входа на Пристанището загинаха двадесет и един храбри моряци; които и да сте, оплачете ги заедно с нас

В подножието на паметника заравят бутилка с описанието на това тъжно събитие.

Разположено на 58°37′ северна ширина и 139°50′ западна дължина, Пристанището на французите има големи предимства, както и известни неудобства, между които на първо място трябва да поставим теченията в ръкава. Климатът тук е много по-мек, отколкото в залива Хъдзън, който се намира на същата географска ширина: затова и растителността е извънредно богата. Не са редки борове с шест фута в диаметър и сто и четиридесет височина; керевиз, киселец, вълчи боб, див грах и цикория се срещат на всяка стъпка; както и различни зеленчуци, които спомагат за поддържане здравето на екипажите.

Морето доставя в изобилие сьомга, пъстърва, старчуги, трески и камбали.

Из горите има черни и кафяви мечки, рисове, белки, куници, сибирски и обикновени катерички, бобри, алпийски съсели, лисици, лосове и диви козли; най-ценни са кожите на морската видра, вълка и морската котка.

„Но ако по растителни и животински произведения тази страна — казва ла Перуз — се приближава до много други, изгледите й са несравними и аз се съмнявам дали дълбоките долини на Алпите и Пиренеите представляват такава страхотна и същевременно живописна картина, която заслужава да се види, ако не беше на другия край на земното кълбо.“

Потъване на платноходките в Пристанището на французите

Що се отнася до жителите, заслужава да предадем портрета, нарисуван от ла Перуз:

„Индианците обикаляха постоянно с пирогите около нашите фрегати; оставаха по три-четири часа, преди да започнат търговия с няколко риби или две-три видрови кожи; не пропускаха случай да ни ограбят; измъкваха железата, които можеха лесно да извадят, а най-вече се стараеха да проучат по какъв начин ще могат да издебнат нощем охраната. Канех на фрегатата най-важните личности; обсипвах ги е подаръци; но същите хора, на които бях оказал такова специално внимание, не се стесняваха да откраднат някой гвоздей или вехт панталон. Щом ги виждах засмени и кротки, бях уверен, че са откраднали нещо, но обикновено се преструвах, че не съм забелязал това.“

Жените разрязват долната си устна по цялата й дължина и носят нещо като дървена гаванка без дръжки, която опира до венците, „а разрязаната устна я поддържа отвън, така че долната част на устата е издадена с два-три пръста“.

Принудителният престой в Порт Франсе попречва на ла Перуз да се спре другаде и да извърши оглед на всички назъбености на брега, както е възнамерявал; защото трябва на всяка цена да пристигне в Китай през февруари, за да използува следващото лято за проучване на татарските брегове.

Той проучва последователно по това крайбрежие входа на Крос-Саунд, гдето свършват високите снежни планини, залива на Островите на Кук, кап Енганьо — ниска суша, която се вдава твърде много в морето и се нарича планина Сан Хиацинт (наименувани от Кук планина и кап Еджкъмб), протока Норфлок, гдето следната година ще пусне котва англичанинът Диксън, пристанищата Некер и Гибер, носа Чириков, островите Ла Кроаер, наречени така по името на брата на прочутия географ Делил, другар на Чириков, островите Сан Карлос, залива Ла Туш и кап Хектор.

Според предчувствието на ла Перуз тази брегова линия трябва да е образувана от огромен архипелаг; и той има право, защото тя е образувана наистина от архипелазите Джордж III, Уелски принц и Кралица Шарлота, която образува най-южния й край.

Напредналият сезон и малкото време, с което разполага, не позволяват на ла Перуз да огледа подробно тази поредица от суши, но усетът му не го е измамил, когато му подсказва, че последователно набелязаните пунктове са поредица от острови, а не материк.

„След кап Фльориьо, който е нос от един твърде висок остров, ла Перуз среща още няколко островни групи, на които дава името Де Сартин, и се спуска покрай брега до Нутка, която съзира на 25 август. Посещава след това известни пунктове от материка, до който Кук е бил принуден да не се приближава и затова не ги е отбелязал в картата си. Плаването е съпроводено с опасности поради морските течения, които са толкова силни покрай тия брегове, че не позволяват никакво направляване на кораба, и то при ветрове със скорост три възела в час, на пет мили от сушата“.

На 5 септември експедицията открива девет островчета на около една миля от кап Бланко; командуващият ги нарича острови Некер. Мъглата е много гъста и неведнъж са принудени да се отдалечават от сушата, за да не се натъкнат на някое островче или подводна скала, чието присъствие не подозират. Времето продължава да е лошо, докато стигнат до залива Монтре, гдето ла Перуз намира два испански кораба.

Заливът Монтре се посещава по това време от много китове, а морето е буквално покрито с пеликани, които се срещат извънредно често по калифорнийското крайбрежие. Един гарнизон от двеста и осемдесет души конници стига, за да държи в подчинение петдесет хиляди индиански номади из тази част на Америка. Трябва да изтъкнем, че тези индианци, необикновено дребни и слаби, не са така влюбени в независимостта си както своите северни едноплеменници, нито са изкусни и трудолюбиви като тях.

„Тези индианци — се казва в доклада — много изкусно стрелят с лък; убиха пред нас съвсем дребни птички. Вярно е, че ги дебнат с невероятно търпение; крият се и просто се промъкват до дивеча, за да пуснат стрелите си от петнадесет стъпки разстояние. Към дивите зверове проявяват още по-голяма хитрост. Видяхме един индианец, сложил на главата си цяла еленова глава и тръгнал на четири крака, като че пасе трева; той играеше така сполучливо тази комедия, че нашите ловци биха стреляли по него от тридесет стъпки разстояние, ако не бяха предупредени. По този начин индианците се приближават до елените и ги убиват със стрели.“

Ла Перуз дава след това подробности за президиото Лорет и за калифорнийските мисии; но тези сведения, при все че имат историческо значение, нямат място тук. Това, което съобщава за плодородието на страната, влиза повече в нашия обсег.

„Добивът на царевица, ечемик, жито и грах — казва той — може да се сравни само с чилийския; нашите европейски земеделци не могат дори да си представят подобно плодородие; средният добив на жито е от седемдесет до осемдесет за единица зърно; най-малкият е шестдесет, най-големият сто.“

На 22 септември двете фрегати заминават, след като са били приети много добре от испанския губернатор и мисионерите. И отнасят със себе си големи запаси разнообразни храни, които ще им бъдат особено полезни при дългото пътуване до Макао.

Тази част от океана, която им предстой да минат, е почти непозната. Само испанците плават отдавна из тия места; но те са ревниви към своите открития и наблюдения и не ги обнародват. Освен това ла Перуз иска да стигне на югозапад до 28° ширина, гдето някой географи поставят острова Нуестра Сеньора де ла Торта.

Той го търси напразно през време на едно продължително и тежко крейсеруване, при което насрещните ветрове поставят неведнъж на изпитание търпението на мореплавателите.

„Платната и такелажът ни — казва той — непрекъснато ни предупреждаваха, че сме в постоянно плаване от шестнадесет месеца насам; въжетата ни всеки миг се късаха, а шивачите не смогваха да закърпват платната, които бяха почти напълно похабени“.

На 5 септември откриват един малък остров, или по-точно една скала, петстотин тоаза дълга, покрита с дебел слой птичи тор, по която не расте никакво дърво. Географската му дължина и ширина са съответно 166°52′ западно от Париж и 23°34′ северна ширина. Наричат го Некер.

Никога не са имали такова прекрасно море и такава чудна нощ. Изведнъж към един и половина сутринта забелязват подводни скали на около триста и петдесет метра пред Ла Бусол. Морето е така спокойно, че дори не се чува, и само тук-там се съзира леко вълнение. Незабавно правят завой към левия борд, но тази маневра отнема време и корабът е вече само на двеста метра от скалите.

velikite_moreplavateli_jeni_ot_pristanishteto_na_fr.jpg

Жени от Пристанището на французите

„Спасили се бяхме от най-голямата опасност, пред която мореплаватели могат да се озоват — казва ла Перуз, — и аз дължа да заявя, за честта на екипажа, че никога при подобни обстоятелства не е имало по-малко безредие и объркване; най-малката небрежност при изпълнение на маневрите, които трябваше да извършим, за да се отдалечим от подводните скали, би ни довела непременно до гибел.“

Тази плитчина е неизвестна; трябва следователно да бъде точно обозначена, за да не се изложат и други мореплаватели на същата опасност. Ла Перуз не пропуска да изпълни това задължение и я нарича „Плитчината на френските фрегати“.

На 14 декември Л’Астролаб и Ла Бусол се озовават пред Марианските острови. Слизат само на вулканичния остров Асунсион. Лавата е образувала долове и пропасти, покрай които растат тук-там креещи кокосови палми, лиани и съвсем малко други растения. Почти е невъзможно да се изминат и сто тоаза на час. Слизането на сушата и връщането в лодките става трудно и стотината кокосови ореха, раковините и новият вид неизвестни досега банани, донесени от естествениците, не си струват опасностите, на които те са се излагали.

Невъзможно е да се бавят повече в този архипелаг, ако искат да стигнат до китайските брегове, преди да отплават за Европа корабите, които трябва да отнесат описанието на проучванията, извършени от експедицията по американското крайбрежие, и пътеписа за плаването до Макао. След като уточнява, без да се спира на тях, местоположението на островите Баши, на 1 януари 1787 година ла Перуз съзира китайските брегове и на следния ден пуска котва в залива Макао.

Тук ла Перуз намира един малък френски транспортен кораб под командата на мичман де Ришри, чиято задача се състои да обикаля източното крайбрежие и да закриля търговията ни. Град Макао е достатъчно известен, затова няма да се спираме на описанието, което ни дава ла Перуз. Най-различните оскърбления, на които китайците подлагат всеки ден европейците, постоянните унижения на едно от най-тираничните и подли управления, които човек може да си представи, възмущават френския командуващ, който искрено пожелава една международна експедиция да сложи край на това нетърпимо положение.

Кожите, събрани от експедицията по американското крайбрежие, са продадени в Макао за десет хиляди пиастри. Тази сума трябва да бъде разпределени между членовете на екипажа и шефът на шведската компания приема да я изпрати в Ил де Франс. Но нещастните ни сънародници никога не получават тази сума!

Корабите заминават от Макао на 5 февруари с курс към Манила и след като забелязват плитчините Пратас, Булинао, Мансилок и Маривел, неправилно обозначени върху картата на д’Апре, са принудени да се спрат в пристанището Маривел, за да дочакат по-добри ветрове и по-благоприятни морски течения. При все че Маривел е само на една миля от подветрената страна на Кавите, цели три дни са необходими, за да стигнат до това пристанище.

„Намерихме — се казва в доклада — много къщи, готови да поправят платната ни, да ни осолят храна, да построят две лодки, да дадат подслон на естествениците и географите ни, добрият комендант ни отстъпи своята къща, за да устроим там обсерваторията си. Радвахме се на свобода, каквато бихме имали в полето, а на пазара и в арсенала намирахме всичко, каквото бихме имали в някое от най-добрите европейски пристанища.“

Кавите, втори по големина град във Филипините и столица на провинцията със същото име, е по онова време едно жалко село, гдето единствени испанци са офицерите и гражданските чиновници; но при все че градът е само куп развалини, не е така с пристанището, гдето френските фрегати намират всички желани удобства. Още на другия ден след пристигането си ла Перуз, придружен от де Лангл и първите си офицери, отива с лодка в Манила, за да направи посещение на губернатора.

„Околностите на Манила са възхитителни — казва той; — прекрасна река лъкатуши и се разлива в различни канали, два от които водят до прочутата лагуна или езеро Бай, на седем мили от вътрешността, заобиколено от стотина индиански села, разположени в извънредно плодородна местност.“

Застроена по брега на едноименния залив Манила, с окръжност над двадесет и пет мили — се намира при устието на река, която е плавателна до езерото, от което изтича. Това е може би най-щастливо разположеният град на земното кълбо. Всички видове храни се намират в изобилие и са много евтини; обаче облеклото, европейската железария и мебелите се продават на прекалено висока цена. Поради липсата на конкуренция, запретителните мита и най-разнообразни притеснения за търговията индийските и китайски произведения и стоки са така скъпи тук, както и в Европа, и въпреки дохода от осемстотин хиляди пиастра приблизително, който държавното съкровище получава от различни данъци, тази колония струва годишно на Испания милион и половина франка, които се изпращат тук от Мексико. Огромните испански владения в Америка не позволяват на правителството да се заеме по-съществено с Филипините; те са все още като ония феодални земи, които изостават необработени, а биха създали препитание и богатство на много семейства.

„Не се страхувам да изкажа мнение, че една голяма нация, която би имала за колония само Филипините и би установила тук едно добро управление, би могла да гледа без завист всички европейски заселища в Африка и Америка.“

На 9 април, след като узнават за пристигането в Макао на д’Антрекасто, дошъл от Ил де Франс по време на антимусон, и след като получава с фрегатата Сюбтил пощата от Европа и подкрепление от осем души моряци и двама офицери — мичман Гюйе и курсанта ле Гобиен, — двата кораба вдигат котва, за да отплават към китайските брегове.

На 21-и ла Перуз забелязва Формоза и навлиза незабавно в протока, който отделя този остров от Китай. Там открива една много опасна плитчина и записва грижливо дълбочините и околностите й. След това минава пред залива с някогашната холандска крепост Зеландия, гдето е разположен град Тайван, столица на острова.

Мусонът не благоприятствува за минаването през протока Формоза. Ла Перуз решава да мине източно от този остров. Той поправя местоозначението на островите Пескадорес — купчина скали с най-причудливи форми, — забелязва малкия остров Ботол-Табако-Ксима, гдето ни един мореплавател не е стъпвал досега, плава покрай остров Киму, част от кралството Ликеу, чиито жители не са нито китайци, нито японци, а изглеждат смесица от двете нации, и съзира островите Хоа-Пинсу и Тиаойу-су, които са част от архипелага Ликеу, известен само по писмата на йезуита отец Гобил.

След това фрегатите навлизат в Източно море и се насочват към протока, който разделя Китай от Япония. Тук ла Перуз среща такива гъсти мъгли, каквито е имал покрай лабрадорските брегове, както и различни силни морски течения. Първият интересен пункт за отбелязване, преди да навлезе в Японския залив, е остров Келпер, познат на европейците от корабокрушението на Спароу-хаук през 1635 година. Ла Перуз определя най-южната му точка и най-грижливо го нанася на картата по протежение на дванадесет мили.

„Невъзможно е — казва той — да се намери по-красив остров; една скала от хиляда тоаза приблизително, която може да се забележи от осемнадесет-двадесет мили разстояние, се издига насред острова и сигурно му служи за водоснабдяване; наклонът към морето е много лек, с амфитеатрално разположени жилища. Земята изглежда обработена до доста голяма височина. Можахме да забележим с далекоглед разграничени ниви; земята е разделена на много малки участъци, доказателство, че населението е многобройно. Разнообразните багри на различните посеви придаваха още по-голяма красота на гледката.“

Изследователите могат за щастие да направят най-точни наблюдения за географската дължина и ширина — нещо много важно, защото ни един европейски кораб не е плавал досега из тези морета, посочени върху нашите карти на земното кълбо само според обнародваните от йезуитите китайски и японски карти.

На 25 май фрегатите навлизат в корейския проток, проучват основно особеностите му и измерват всеки половин час дълбочината му.

По такъв начин се приближават до стадата елени

Тъй като могат да плават доста близо до брега, лесно забелязват изградените по европейски образец укрепления заедно с всичките им подробности.

На 27 съзират един остров, ненанесен на никоя карта и отдалечен, както изглежда, на двадесетина мили от корейския бряг. Дават му името Дажле.

Накрая, с копието си, старикът ни начерта брега на материка

След това вземат курс към Япония. Насрещните ветрове забавят извънредно много приближаването до бреговете й. На 6 юни забелязват кап Ното и остров Йооци-сима.

„Кап Ното на японски бряг — казва ла Перуз — е точка, на която географите могат да разчитат; заедно с кап Набо на източното крайбрежие, посочен от капитан Кинг, той дава представа за ширината на тази държава в северната й част. Нашите указания ще направят една още по-съществена услуга на географията, защото ще посочат ширината на Татарското море^[4], към което взех решение да се насоча.“

Ла Перуз забелязва татарските брегове на 11 юни. Точката, гдето дебаркира, се намира точно на границата между Корея и Манджурия. Планините изглеждат високи шест-седемстотин тоаза. По върховете им съзират сняг, но в твърде малко количество. Не откриват нито следа от земеделие или жилища. По едно протежение от четиридесет мили по крайбрежието експедицията не среща нито едно речно устие. А желателно е все пак да спрат, за да могат естествениците и геолозите да направят своите наблюдения.

„До 14 юни брегът следваше към североизток-север; намирахме са вече на 44° северна ширина, каквато географите сочат за така наречения проток Тесоа; но бяхме пет градуса по на запад от посочената дължина. Тези пет градуса трябва да се отнемат от Татария и да се прибавят към канала, който я отделя от островите, разположени на север от Япония.“

Откакто плават покрай това крайбрежие, фрегатите не са забелязали никаква следа от жилища; нито една пирога не се е отделила от брега; при все че е покрита с великолепни дървета и разкошна растителност, страната като че ли няма нито един жител.

На 23 юни Ла Бусол и Астролаб пускат котва в един залив на 45°13′ северна ширина и 135°9′ източна дължина. Дават му името Терне.

„Горяхме от нетърпение — казва ла Перуз — да проучим тази земя, която занимаваше въображението ни още откакто бяхме тръгнали от Франция; това беше единствената част от земното кълбо, убягнала от неуморната дейност на капитан Кук, и може би само на злокобното събитие, прекратило неговия живот, дължим дребното предимство да стъпим първи на нея.

Четири малки заливчета образуват очертанието на този залив (Терне); отделят ги малки склонове, покрити до върха с дървета. И най-свежата пролет не е предлагала във Франция такава ярка и разнообразна зеленина… Още преди да слезем от лодките, ние бяхме насочили далекогледи към брега, но забелязахме само елени и мечки, които пасяха спокойно покрай морето. Тази гледка засили нетърпението ни да слезем… Почвата беше покрита със същите растения, каквито растат и при нашия климат, само че по-зелени и по-жизнени; повечето бяха цъфнали.

На всяка стъпка срещахме рози, жълти и червени лилии, момини сълзи, изобщо всички цветя от нашите полета. Планинските върхове бяха увенчани с борове; към средата на склоновете започваха дъбовете, които ставаха все по-дребни и по-хилави, колкото повече приближаваха към морето. Покрай бреговете на реките и поточетата растяха върби, брези, кленове, а в окрайнините на големите гори се виждаха разцъфтели ябълки и глогове, както и лещаци, започнали вече да връзват плод.“

При едно отиване за риба французите откриват татарска гробница. Отварят я от любопитство и намират два положени един до друг скелета. Главите им са покрити е копринено кепе; телата са обвити в мечи кожи; за колана са закачени дребни китайски монети и медни накити. Намират и десетина сребърни гривни, една желязна секира, един нож и други дребни вещи, между които една торбичка от нанкин^[5], пълна с ориз.

На 27 сутринта ла Перуз напуска този самотен залив, като оставя няколко медала и надпис с датата на пристигането си.

Малко по-нататък улавят повече от осемстотин моруи, които веднага осоляват, а от морското дъно изваждат голямо количество великолепни седефени миди.

След като спира в залива Сюфрен, разположен на 47°25′ северна ширина и 137°25′ източна дължина, ла Перуз открива на 6 юли един остров, който се оказва Сахалин. Брегът му е горист като бреговете на татарската земя. Във вътрешността се издигат високи планини; най-високата наричат връх Ламанон. Тъй като съзират дим и колиби, де Лангл и няколко души офицери слизат на сушата. Жителите са избягали неотдавна, защото пепелта в огнищата още не е изстинала.

Когато мореплавателите се готвят да се качат в лодките си, след като са оставили някои подаръци за местното население, от една пирога слизат седем души туземци, които не проявяват никаква уплаха.

„Между тях — се казва в доклада — имаше двама старци е дълга бяла брада, облечени с някакъв плат от дървесина, напомнящ твърде много мадагаскарските престилки от ресни. Двама други имаха ватенки от син нанкин; по външен вид облеклото им се различаваше твърде малко от това на китайците. Трети носеха дълги дрехи, плътно затворени е колан и няколко копчета, поради което не се налагаше да носят долни панталони. Повечето бяха гологлави, само двама-трима имаха малки калпаци от меча кожа; темето и лицето им бяха обръснати, а косите отзад бяха дълги осем-десет пръста, но не като у китайците, които оставят само един кръг от коса, наричан пенцек. Всички носеха ботуши от тюленова кожа, художествено изработени по китайска мода.“

„Оръжията им са лъкове, копия и стрели с железни остриета. Очите на най-стария островитянин, към когото останалите се отнасяха с голяма почит, бяха в много лошо състояние. Той носеше нещо като козирка, за да се пази от слънчевата светлина. Обноските на тези хора бяха сериозни, благородни и мили.“

Господин де Лангл им определя среща за следния ден. С него отиват ла Перуз и повечето офицери. Сведенията, получени от татарите, са важни и карат ла Перуз да продължи проучванията си по на север.

Орочи

„Можахме да им обясним — казва ла Перуз, — че искаме да ни очертаят собствената си страна и земята на манджурците. Тогава един от старците стана и с края на копието си очерта западния бряг на Татария, извивайки малко към север и малко към юг. Срещу него, на изток и в същата посока, очерта своя остров, после сложи ръка на гърдите си, за да ни покаже, че е нарисувал отечеството си. Между татарската земя и своя остров бе оставил един проток. Като се обърна към корабите ни, които се виждаха от брега, той ни посочи с една черта, че могат да минат през протока. Южно от своя остров бе нарисувал друг с втори проток, обяснявайки, че корабите ни могат да минат и оттам.“

Той успяваше много добре да ни разбира; по-малко все пак от друг тридесетгодишен островитянин, който — като забеляза, че начертаните фигури на пясъка се заличават — взе от нас молив и хартия, нарисува острова си, каза ни, че името му е Чока, отбеляза с чертичка реката, пред която бяхме застанали, и я прокара през двете трети на острова, от север към юг. След това нарисува земята на манджурците, оставяйки като стареца един проток в дъното на хунията и за най-голяма наша изненада добави реката Сахалин, произнасяйки името й като нас; устието на тази река отбеляза малко по на юг от северния край на своя остров…

Поискахме да узнаем дали протокът е достатъчно широк; постарахме се да му обясним това; той ни разбра, вдигна успоредно ръце на два-три пръста разстояние една от друга и ни обясни, че това е ширината на поточето; отдалечи ги, за да ни посочи колко е широка река Сахалин, и накрай, отдалечавайки ги много повече, ни показа колко е широк протокът, който разделя неговата родина от татарската земя…

„Господин де Лангл и аз решихме, че е много важно да установим дали островът е същият, който географите наричат Сахалин, без да подозират докъде се простира той на юг. Дадох заповед да приготвят фрегатите за отплаване на следния ден. Заливът, гдето бяхме пуснали котва, бе наречен де Лангл, по името на офицера, който го бе открил и пръв бе стъпил на брега му.“

В друг залив по същия бряг, на който дават името д’Естен, лодките спират пред десетина колиби. Те са по-големи от срещаните досега и са разделени на две стаи. Във вътрешната е огнището, кухненската посуда и околовръстни одъри; предната е съвършено гола и изглежда отредена за посрещане на чужди хора. Щом забелязват французите, жените избягват. Успяват все пак да настигнат две, успокояват ги и започват да ги рисуват. Физиономията им е доста особена, но приятна; те имат малки очи и дебели устни, от които горната е боядисана или татуирана.

Де Лангл намира туземците да помагат за пускане във водата на четири големи лодки, натоварени с пушена риба. Това са манджурци, дошли от бреговете на река Сахалин. В един край на острова намират някакъв кръг, заграден с двадесетина кола, на всеки от които е забодена по една меча глава. Французите предполагат не без основание, че тези трофеи са оставени, за да увековечат спомена за някаква победа срещу тия зверове.

По това крайбрежие улавят голямо количество моруи, а при устието на една река — невероятно много сьомги.

След като оглежда залива Ла Жонкиер, ла Перуз пуска котва в залива Кастри. Запасите му със сладка вода са на привършване, а няма вече и дърва. Колкото повече навлиза в канала, отделящ Сахалин от материка, толкова повече дълбочината намалява. Като си дава сметка, че не ще може да заобиколи остров Сахалин откъм север, и се страхува, че не ще може да излезе нито през теснината, в която е навлязъл, нито през протока Сангар, който се намира много по на юг, ла Перуз решава да остане само пет дни в залива Кастри — строго необходимото време за снабдяване.

Докато дърводелците отиват да секат дърва, а моряците да пълнят съдовете със сладка вода, офицерите устройват на едно островче обсерватория.

„Всяка колиба на туземците, които се наричаха само орочи — се казва в доклада, — е заобиколена със сушилня за сьомги, нанизани на прътове и оставени да съхнат на слънце, след като са били опушвани три-четири дни около огнището, което се намира насред колибата. След опушването жените имат грижата да ги изнесат на открито, гдето те стават твърди като дърво.“

Туземците ловяха риба от същата река, гдето и ние с мрежи или стрели; виждахме ги как гълтат с отвратителна лакомия главата, хрилете, костите, понякога дори цялата кожа на сьомгите, които много сръчно одираха; изсмукваха ги, както ние изсмукваме стриди. Повечето риби те занасяха в къщи изчистени освен тогава, когато уловът е много голям; тогава жените търсеха също така лакомо неизчистените риби и със същата отвратителна лакомия изяждаха вътрешностите им, които им се струваха деликатес.

Това население е ужасно нечисто и отвратително вони: надали има по-хилави същества, с лица без нито следа от това, което сме свикнали да наричаме красота. Ръстът им е обикновено към четири фута и десет пръста, тялото хилаво, гласът слаб и писклив, почти детински. Имат изпъкнали скули, малки, гуреливи и полегати очи; устата им е голяма, носът сплеснат, брадичката къса, почти без косми, кожата жълтозеленикава, лъснала от мазнина и пушек. Косите им са дълги; оплитат ги почти както сплитаме нашите. Жените ги пускат свободно на плещите си; портретът, който нарисувах, важи почти толкова за тях, колкото и за мъжете; много мъчно би било да ги различим, ако не е малката разлика в облеклото им. Те не са принудени да вършат никаква тежка работа и не биха загубили като американските индианки красотата си, ако природата ги бе надарила с такова качество.

Грижите им се ограничават в това да скроят и ушият дрехите си, да приготвят рибата за сушене и да отгледат децата, които кърмят до три-четиригодишна възраст. Бях безкрайно изненадан, когато видях как едно дете, след като обтегна малкия си лък, пусна доста точно стрелата и наби с тояга едно куче, изтича при майка си да суче, като измести пет-шест месечно бебе, заспало в скута й.

От тия орочи и от друго племе, наричано бичи, ла Перуз получава сведения, сходни с досегашните. Според тези указания северният край на Сахалин е свързан с материка само чрез една песъчлива плитчина, гдето растат много водорасли, но има съвсем малко вода. При това сходство в сведенията той не може да се колебае, още повече след като е стигнал до шест разтега дълбочина на канала. Остава му да изясни само един интересен пункт: да отбележи южния крайна Сахалин, който му е известен само до залива Лангл, на 47°49′ северна ширина.

На 2 август_ Л’Астролаб_ и Ла Бусол напускат залива Кастри, спускат се отново към юг, откриват и оглеждат последователно остров Монрон и върха Лангл, заобикалят южния край на Сахалин, наречен кап Крийон, и навлизат в протока между Оку-йесо и Йесо, който получава името Ла Перуз. Това е една от най-важните географски точки, които новите мореплаватели са оставили на наследниците си. До това време географията на тези места е изцяло из областта на фантазията: за Сансон Корея е остров, а Йесо и Оку-йесо са един остров, който завършва при протока Сангар; и най-после Бюаш в своите Географски изследвания, стр. 105, казва: „След като беше пренесен на изток, придаден на юг, после на запад, Йесо бе изместен най-после на север…“

Както виждаме, истински хаос, който приключва с откритията на френската експедиция.

Ла Перуз влиза във връзка с жителите на кап Крийон, които са според него по-красиви, много по-работливи, но също така скъперници като орочите от залива Кастри.

„Те имат един много важен търговски продукт — казва той, — неизвестен по татарския ръкав и съставящ цялото им богатство, именно китовата мас. Събират огромни количества от нея, при все че още повече разпиляват; нарязват месото на китовете и го оставят да се разлага на слънце. Маста, която изтича при това гниене, прибират в дървени съдове или в мехове от тюленова кожа.“

След като оглеждат кап Анива, наречен така от холандците, фрегатите плават покрай Острова на компанията^[6], безводен, без растителност и население, и не след много забелязват Курилските острови; след това минават между остров Симушир и остров Четиримата братя, като дават на протока — най-красивия из Курилския архипелаг — името канал Ла Бусол.

На 3 септември забелязват бреговете на Камчатка, отвратителната страна, „гдето окото с мъка и почти със страх се спира на огромни скали, покрити със сняг още в началото на септември и навярно никога не видели каквато и да е растителност“.

Карта за пътешествието на ла Перуз

След три дни забелязват залива Авача, или Петропавловск. Астрономите се заемат веднага със своите наблюдения, а естествениците правят твърде мъчно и опасно изкачване до кратера на един вулкан, който се намира на осем мили във вътрешността; останалият екипаж, незает с работа на борда, се забавлява с лов и риболов. Благодарение на добрия прием от страна на губернатора има и разнообразни развлечения.

„Той ни покани — казва ла Перуз — на бала, който даде по случай пристигането ни и на който покани всички жени от Петропавловск — туземки и рускини. Обществото не беше многобройно, но беше във всеки случай необикновено. Тринадесет жени в копринени рокли, от които десет бяха туземки от Камчатка, с едри лица, малки очи и сплеснати носове, седяха на пейка покрай стените на помещението. И камчатките, и рускините бяха забрадени с копринени кърпи, горе-долу като мулатките от нашите колонии. Започнаха с руски танци, които имат много приятни мелодии и приличат на казачока, представен в Париж преди няколко години. След това дойде ред на камчатските танци; те могат да се сравнят само с гърченията около прочутата гробница в Сен Медар^[7]. На танцуващите в тази частна Азия са потребни ръце и рамене и почти никак нозе. Със своите гърчения и кълчения камчатките вдъхват мъчително чувство у зрителя, което се засилва от болезнения писък, изтръгван от гърдите на танцувачките, за да служи за музикален ритъм на движенията им. Те се изморяват до такава степен, че отвратително се изпотяват и се просват на земята, без да имат сили да се изправят. Обилните изпарения от телата им изпълват помещението с миризма на мас и риба, чиято прелест носовете на европейците не са свикнали да възприемат.“

Балът се прекъсва поради пристигането на куриер от Охотск. Новините, които той носи, са добри за всички, но главно за ла Перуз, който узнава, че е повишен в чин командуващ ескадра.

При този престой мореплавателите намират гроба на Луи Делил де ла Кроайер, член на Академията на науките, загинал в Камчатка през 1741 година на връщане от експедицията, направена по заповед на царя с цел да изработи карта на американските брегове. Сънародниците поставят на гроба му една медна плоча с надпис; същата почит отдават и на капитан Клерк, помощник и заместник на капитан Кук.

„Заливът Авача — казва ла Перуз — е сигурно един от най-красивите, удобни и сигурни заливи, които могат да се срещнат по земното кълбо. Входът му е тесен и ако бъдат изградени крепости, влизащите кораби биха били в обсега на оръдията им; той е отлично поддържан, дъното му е тинесто; две просторни пристанища, едното на източния бряг, другото на западния, биха могли да приютят всички кораби на френската и английската флота.“

На 29 септември 1787 година Ла Бусол и Л’Астролаб вдигат платната. Господин де Лесепе, вицеконсул в Русия, придружавал до този момент ла Перуз, е натоварен да замине за Франция по суша — едно колкото дълго, толкова и мъчително пътуване, особено в онова време, — за да предаде на краля докладите на експедицията.

Сега предстои да търсят сушата, която е била открита от испанците през 1620 година. Двете фрегати обхождат под 37°30′ едно пространство от триста мили, без да открият някаква следа от тази суша, пресичат за трети път екватора, минават покрай мястото, посочено от Байрън за Островите на опасността, без да ги забележат, и на 6 декември съзират Архипелага на мореплавателите, открит от Бугенвил.

Няколко пироги наобикалят веднага двата кораба. Туземците в тях не дават на ла Перуз представа за красотата на островитяните.

„Видях само две жени — казва той, — но в чертите — им нямаше никаква нежност. По-малката, на която човек не можеше да даде осемнадесет години, имаше отвратителна язва на единия крак. Мнозина островитяни имаха големи рани, може би начало на проказа, защото забелязах двама души, чиито разранени нозе, надебелели колкото тялото им, не оставяха никакво съмнение за естеството на болестта. Те се приближиха към нас боязливо без оръжия и по всичко личеше, че са миролюбиви като жителите на Дружествените или на Приятелските острови.“

На 9 декември пускат котва пред остров Мануа. Изгревът на другата сутрин обещава хубав ден. Ла Перуз решава да се възползува от това, за да посети страната, да вземе сладка вода и веднага да отплава, защото мястото за пускане котва е толкова лошо, че е немислимо да останат още една нощ. Щом като вземат всички предпазни мерки, ла Перуз слиза на сушата, на същото място, гдето моряците вземат вода. Капитан де Лангл отива в едно малко заливче на около една миля от тях „и тази разходка, от която той се върна възхитен, очарован от красотата на посетеното село, стана, както ще видим, причина за нещастията ни“.

На сушата се е установил доста оживен пазар. Мъже и жени продават най-различни неща — кокошки, папагали, свине и плодове. През това време някакъв туземец прониква в една ветроходка, грабва дървен чук и започва да удря по гърба един моряк. Четирима юначаги веднага го залавят и го хвърлят в морето.

Ла Перуз навлиза във вътрешността, придружаван от жени, деца и старци, и прави великолепна разходка из една прекрасна местност, която има две предимства — че е плодородна, но необработена и е толкова топла, та не изисква никакво облекло.

„Хлебни дървета, кокосови и бананови палми, индийски круши и портокали дават на това щастливо население здравословна и обилна храна; а кокошките, свинете и кучетата, които се хранят с остатъците от тези плодове, му доставят приятни и разнообразни гозби.“

Първото посещение минава без сериозно сблъскване. Избухват все пак няколко свади; но благодарение благоразумието и сдържаността на французите, които са особено предпазливи, те не се усложняват. Ла Перуз е дал вече необходимите заповеди за отплаване; обаче де Лангл настоява да отидат още няколко пъти за вода.

„Той бе възприел системата на капитан Кук; намираше прясната вода за предпочитане пред тази, която имахме в трюма, и тъй като някои членове от екипажа му показваха леки признаци на скорбут, основателно считаше, че сме длъжни по всякакъв начин да облекчим състоянието им.“

Някакво тайно предчувствие кара ла Перуз да не се съгласява отначало с настояванията на де Лангл, който обаче намеква, че командуващият експедицията ще бъде отговорен, ако болестта се засили; освен това твърди, че пристанището, гдето възнамерява да слезе, е много удобно, той ще поеме лично командуването на отряда и след три часа ще се завърнат.

„Господин де Лангл — се казва в доклада — беше толкова разумен и способен мъж, щото тези му качества надделяха повече от всяко друго съображение да се съглася или по-скоро да отстъпя пред волята му…“

И така на другия ден две лодки, командувани от господата Бутен и Мутон, с всички болни от скорбут, с шест души въоръжени войници и оръжейния майстор, общо двадесет и осем души, напуснаха Л’Астролаб под общата команда на господин де Лангл. Макар и болни, господата Ламанон и Колине, както и оздравяващият Вожуа, придружиха де Лангл в голямата лодка. Ле Гобиен командуваше ветроходката, ла Мартиниер, Лаво и отец Ресевьор бяха между тридесет и тримата души, изпратени от Ла Бусол. Всичко шестдесет и един човека, най-добрите от двата екипажа.

Господин де Лангл въоръжи всички с пушки и постави на ветроходките шест каменохвъргачки. Но и той, и всичките му другари бяха крайно изненадани, когато вместо просторен и удобен залив намериха едно малко заливче, пълно с корали, гдето можеха да проникнат през лъкатушен канал със страхотен прибой. Господин де Лангл бе забелязал този залив при прилив; при сегашното положение той побърза да се опре до най-близкото място, отгдето можеха да вземат сладка вода.

Но държанието на островитяните, многото жени и деца, които забелязаха между тях, изобилието на свине и плодове, донесени за продан, го накараха да се откаже от предпазните мерки.

Той заповяда най-спокойно да свалят от четирите лодки съдовете за вода; войниците установиха чудесен ред на брега; образуваха шпалир, като оставиха свободно място за работниците; но спокойствието не трая дълго; някои пироги, продали вече храни на корабите, се върнаха в залива и всички слязоха на сушата, гдето нашите вземаха сладка вода, така че брегът постепенно се изпълни с туземци; вместо двеста души заедно с жените и децата, които де Лангл бе намерил при пристигането си в един и половина, в три часа имаше хиляда и двеста души.

Положението му ставаше все по-трудно; но подпомогнат от Вожуа, Бутен, Колине и Гобиен, той успя да натовари съдовете с вода на лодките. Обаче заливът бе останал почти без вода поради отлива и той не можеше да се надява, че ще може да извлече лодките си преди четири часа; все пак се прибра в тях заедно с отряда си, застана на първа линия с пушка в ръка, но забрани на стрелците да стрелят, докато не даде заповед.

Започваше да разбира все пак, че скоро ще бъде принуден да даде такава заповед; камъните вече захвърчаха и индианците, нагазили до колене във вода, наобиколиха ветроходките на разстояние, по-малко от една тоаза; войниците от лодките напразно се стараеха да ги отстранят.

Ако не се страхуваше, че ще го обвинят във варварство, като започне военни действия, де Лангл сигурно би заповядал да открият по индианците мускетна стрелба и нападение с каменохвъргачките, с което непременно би прогонил множеството; но той се надяваше да ги задържи без проливане на кръв и стана жертва на човечността си.

Много скоро градушка от камъни, хвърляни съвсем отблизо с прашка, засегна почти всички във ветроходката. Господин де Лангл успя да даде само два изстрела; повален, той падна за нещастие откъм левия борд, гдето повече от двеста души индианци веднага го убиха с боздугани и камъни. Като се убедиха, че е мъртъв, вързаха ръката му за един от коловете на ветроходката, за да могат навярно да използуват трупа му.

Ветроходката на Ла Бусол, командувана от господин Бутен, беше заседнала на двеста тоаза от тая на Л’Астролаб, а между двете имаше един малък канал, незает от индианците. Оттам именно се спасиха с плуване всички ранени, имали щастието да не паднат в открито море; така до лодките, които бяха останали във водата, можаха да стигнат и да се спасят четиридесет и девет души от шестдесет и един, съставящи малкия отряд.

Господин Бутен се ръководеше точно по действията и постъпките на господин де Лангл; той не си позволи да стреля и заповяда на отряда си да даде общ залп едва след изстрела на своя началник. Естествено при едно разстояние от четири-пет стъпки всеки изстрел улучи по един индианец, но нашите войници нямаха време да напълнят отново мускетите. Господин Бутен бе също ударен с камък, обаче падна за щастие между двете заседнали лодки; тези, които се спасиха с плуване, имаха по няколко рани, и то все в главата; другите, които имаха нещастието да паднат откъм страната на индианците, бяха веднага довършени с боздугани.

На благоразумието на господин де Вожуа, на добрия ред, който той успя да установи, и на точността, с която господин Мутон, командуващ лодката на Ла Бусол, съумя да го поддържа, се дължи спасяването на четиридесет и деветте души от екипажа.

„Лодката на Л’Астролаб беше така претоварена, че заседна. Това събуди у индианците желание да попречат на ранените да се оттеглят; те се втурнаха към кораловите рифове пред входа на канала, гдето лодките трябваше неизбежно да минат на десет стъпки разстояние от тях: но срещу тези побеснели диваци бяха използувани всички останали бойни припаси и лодките се измъкнаха най-после от този капан.“

Ла Перуз е обзет отначало от съвсем естественото намерение да отмъсти за смъртта на своите нещастни другари. Господин Бутен, прикован на легло от раните, но запазил напълно разсъдливостта си, го отклонява настойчиво, като изтъква, че разположението на залива е такова, дърветата, които растат почти до самия морски бряг, дават такива сигурни заслони за туземците, че нито един французин не би могъл да се спаси, ако за нещастие някоя ветроходка заседне. Ла Перуз е принуден да лъкатуши два дни пред сцената на това кръвопролитие, без да задоволи желанието на екипажите да отмъстят.

„Може да се стори невероятно — казва ла Перуз, — но през това време пет-шест пироги пристигнаха да ни предложат за размяна свине, гълъби и кокосови орехи; и аз трябваше да сдържам с усилие гнева си, за да не заповядам да ги потопят.“

Портрет на д’Антрекасто

Лесно е да разберем, че тази случка, лишила двата кораба от няколко души офицери, тридесет и двама от най-добрите моряци и от две ветроходки, не може да не измени плановете на ла Перуз; защото и най-малкият неуспех би го заставил да изгори едната фрегата, за да въоръжи другата. Не му остава друг изход, освен да отплава до Ботани бей, като проучва всички срещани острови и определя астрономически положението им.

На 14 декември съзират остров Ойолава, от същата група, забелязан много отдалеко от Бугенвил. Таити едва ли може да се сравни с него по красота, площ, плодородие и гъстота на населението. Напомнящ във всяко отношение жителите на Мауна, населението на Ойолава наобикаля веднага двете фрегати и предлага на мореплавателите разнообразните произведения на своя остров. По всичко изглежда, че французите са първите чужденци, които търгуват с тези народи; защото индианците нямат никаква представа за желязото и предпочитат едно мънисто пред секира или шест пръста дълъг гвоздей. Някои жени имат приятни лица; фигурата им е стройна, очите и движенията им издават кротост, но по лицата на мъжете личи вероломство и жестокост.

Остров Пола, пред който експедицията минава на 17 декември, все още се числи към Архипелага на мореплавателите. Трябва да се предположи, че вестта за избиването на французите е вече стигнала дотук, защото нито една пирога не напуска брега, за да се приближи към корабите.

На 20 декември забелязват Кокосовите острови и Схаутеновия Остров на предателите. Последният е разделен на две от един канал, чието съществуване би останало неизвестно за мореплавателите, ако не плаваха съвсем близо покрай брега. Двадесетина пироги донасят на корабите най-хубавите кокосови орехи, каквито са виждали досега, малко банани, индийски картофи и само едно прасе.

Кокосовият остров и Островът на предателите, поставени от Уолис с един градус и тринадесет минути по на запад и наречени от него Боскавен и Кепел, могат също да бъдат причислени към Архипелага на мореплавателите. Ла Перуз смята, че жителите на този архипелаг принадлежат към една от най-красивите полинезийски раси. Едри, яки, добре сложени, те са много по-красиви от жителите на Дружествените острови, чийто език е много сходен с техния. При други обстоятелства капитанът би слязъл в красивите острови Ойолава и Пола; но кипежът е все още твърде силен, споменът за събитията в Мануа много пресен и той се страхува, че при най-незначителен повод може да избухне кървава свада, която те се изроди веднага в клане.

Всеки остров, който съзирахме — казва той, — ни напомняше някаква коварна черта на островитяните; екипажите на Рогевайн са били нападнати с камъни в Островите на развлеченията, източно от Островите на мореплавателите; екипажът на Схаутен — в Острова на предателите, който беше пред нас, южно от остров Мануа, гдето бяха така жестоко избити нашите хора.

„Тези мисли промениха държането ни към индианците. Ние наказвахме и най-дребните кражби или несправедливости; показвахме им с оръжието си, че бягството не може да ги спаси от отплатата ни; не им позволявахме да се качват на корабите и заплашвахме със смърт тези, който биха дръзнали да се качат въпреки забраната.“

Тези горчиви размисли показват колко е бил прав ла Перуз да не допусне никакви по-нататъшни връзки между екипажите си и туземците. Раздразнението му е съвсем естествено и не може да ни изненадва; но трябва също така да отдадем заслужена похвала на човечността на капитана, който съумява да овладее желанието си за мъст.

От островите на мореплавателите вземат курс към Острова на приятелите, който Кук не е успял да проучи изцяло. На 27 декември откриват остров Вавао, един от най-големите в групата, останала непосетена от английския мореплавател. Голям колкото Тонга-Табу, този остров е почви сок и има сладка вода. Ла Перуз проучва няколко острова от този архипелаг и дори влиза във връзка с жителите, които не му доставят достатъчно храни, за да се задоволят нуждите на екипажа. Затова на 1 януари 1788 година той решава да замине за Ботани бей, като поема посока, неизползувана досега от нито един мореплавател.

Откритият от Тасман остров, или по-точно скала Палстаарт, която в най-широката си част е само четвърт миля, има извънредно стръмен бряг и може да служи за убежище само на морски птици. Затова, като няма никаква причина да спира на него, ла Перуз бърза към Нова Холандия; но и днес дори съществува един фактор, с който трябва да се съобразяваме, именно вятърът. И ла Перуз се вижда задържан три дни пред Пилстаарт.

На 13 януари забелязват остров Нор фолк и двете по-малки негови островчета. Като пуска котва на една миля от сушата, капитанът иска само да даде възможност на естествениците да проучат почвата и произведенията на острова. Но грамадните вълни, които се разбиват о брега, като че не позволяват никакво дебаркиране, макар че Кук е слязъл някога без затруднение.

Цял ден минава в напразни опити и остава без никакви научни резултати за експедицията. На следния ден ла Перуз вдига платната. Когато навлизат в ръкава Ботани бей, фрегатите му забелязват една английска флота. Това е флотата на капитан II ранг Филип, който идва да постави основите на Порт Джексън, зародиш на могъщата колония, чиито обширни области са стигнали днес, само след четвърт век съществуване, до върха на културата и благоденствието.

Дотук спира дневникът на ла Перуз. От едно писмо, което е изпратил на 5 февруари от Ботани бей до министъра на марината, узнаваме, че е трябвало да построи две ветроходки, за да замести загубените в Мануа. Всички ранени, включително господин Лаво, главният хирург на Л’Астролаб, на които е трябвало да бъде направена трепанация, са вече напълно оздравели. Господин де Клонар е поел командуването на Л’Астролаб, а господин де Монти го е заместил на Ла Бусол.

Едно писмо, изпратено след два дни, дава подробности за курса, който капитан ла Перуз възнамерява да вземе. Той казва:

„Ще стигна до Островите на приятелите и ще изпълня абсолютно всичко, което ми се предписва в инструкциите относно южната част на Нова Каледония. Мендановия остров Санта Крус, южното крайбрежие на Земята на Аршакидите, открита от Сюрвил, и Луизиадата на Бугенвил, като се постарая да разбера дали последната е част от Нова Гвинея, или е отделена от нея. Към края на юли 1788 година ще мина между Нова Гвинея и Нова Холандия не през канала Индевър, а през друг проток, ако такъв съществува. През септември и началото на октомври ще посетя залива Карпънтейриа и цялото западно крайбрежие на Нова Холандия до Земята ван Диймен, но все пак с разчет да стигна на север навреме, за да мога в началото на декември 1788 година да се прибера на Ил де Франс.“

Ла Перуз не само не успява да бъде точен на определената от самия него среща, но цели две години минават, без да се получи вест за експедицията му.

При все че Франция преживява по това време една криза от изключително значение, свръхвъзбуденото обществено мнение най-после се изказва от трибуната на Националното събрание чрез членовете на парижкото естествоисторическо дружество. Един декрет от 9 февруари 1791 година поканва краля да заповяда съоръжаването на един или няколко кораба за търсене на ла Перуз. Дори ако се предположи, че някое корабокрушение е прекъснало хода на експедицията, възможно е по-голямата част от екипажите да е останала жива; налага се следователно да им се притекат на помощ колкото е възможно по-скоро.

В тази експедиция трябва да вземат участие учени, естественици и гравьори, за да може тя да бъде от полза за мореплаването, географията, търговията, изкуствата и науката. Такива са изразите на самия декрет, който споменахме.

Командуването на ескадрата се поверява на контраадмирал Брюню д’Антрекасто. Този офицер е привлякъл вниманието на министъра с похода си в Индия при антимусон. Дават му двете фрегати Ла Решерш и Л’Есперанс. Последната под командата на капитан-лейтенант Юон де Кермадек. Щабът на двата кораба се състои от мнозина офицери, които по-късно ще достигнат до високи военни чинове. Това са Росел, Виломе, Тробрийан, ла Грандиер, Денел и Журиен. Между заминалите учени са естественикът ла Бийардиер, астрономите Бертран и Пиерсон, естествениците Вантна и Риш, хидрографът Ботан-Бопре и инженер Жуванси.

Двата кораба носят богат асортимент от предмети за размяна, както и храни за осемнадесет месеца. Те напускат Брест на 28 септември, а на 13 октомври пристигат в Тенериф. По това време едно изкачване на прочутия връх е задължително.

Ла Бийардиер наблюдава там едно явление, което е виждал вече в Мала Азия: тялото му се очертава с прекрасните багри на дъгата върху облаците, които се намират по-ниско от него и са срещу слънцето.

На 23 октомври, тоест щом възстановяват изразходвалите провизии, вдигат котва и поемат курс към Кап. По време на това плаване ла Бийардиер прави интересен опит и открива, че фосфоресцирането на морето се дължи на извънредно малки топчести животинчета, които висят във водата. Пътуването до Кап, гдето корабите пускат котва на 18 януари 1792 година, минава без произшествия, като се изключи срещата с необичайно количество средиземноморски тонове и други риби, както и появата на малък пробив, който лесно запушват.

В Кап д’Антрекасто намира писмо от господин де Сен Феликс, командуващ френските сили в Индия, което разстройва изцяло реда на пътуването му и ще окаже неблагоприятно влияние върху неговата цел. Според това съобщение двама капитани на френски кораби, пристигнали от Батавия, донесли вестта, че капитан първи ранг Хънтър, командуващ английската фрегата_ Сириус_, бил видял „близо до Адмиралтейските острови в Тихия океан хора в европейско облекло, и то в дрехи, които били според него френски униформи. Капитанът не се съмнявал — продължава де Сен Феликс, — че това са корабокрушенци от експедицията на господин де ла Перуз…“

При пристигането на д’Антрекасто Хънтър се намира в Кап; но вдига котва само два часа след влизането на френските кораби. Това поведение изглежда най-малко странно. Капитанът е имал време да узнае, че тази експедиция е изпратена да търси ла Перуз, а не съобщава на командуващия нищо по един толкова важен факт! Но, както скоро научават, Хънтър е заявил, че няма понятие за фактите, изложени от де Сен Феликс. Трябва ли тогава да смятат съобщението на френския командуващ за невалидно? Д’Антрекасто не е на това мнение, колкото и неправдоподобно да изглежда съобщението.

Спирането в Кап се използува от учените, които правят много обиколки из околностите на града, особено от ла Бийардиер, навлязъл във вътрешността дотолкова, доколкото му позволява краткият престой на фрегатите в залива.

Вдигат котва на 16 февруари и д’Антрекасто, решен да навлезе в Тихия океан покрай кап Ван Диймен, взема курс, който ще му позволи да мине между островите Сан Паоло и Амстердам. Открити през 1696 година от капитан Валминг, те са били забелязани от Кук при последното му пътешествие. Когато Ла Решерш и Л’Есперанс минават покрай него, остров Сан Паоло е обвит в облаци гъст дим, над който се издигат планините. Димът е от горящите гори.

Четирима туземци седяха край три огнища

На 21 април двата транспортни кораба навлизат в един залив по крайбрежието на Ван Диймен; предполагат, че е заливът Адвенчър, но това е всъщност Заливът на бурите. Пристанището в дъното на този залив получава името Порт д’Антрекасто. Лесно намират дърва, а налавят в изобилие и най-различни видове риба. Между много красивите дървета, които намират на това място, ла Бийардиер посочва няколко вида евкалипти, на които още не знаят многобройните полезни качества. При честите ловувания, в които участвува, той се снабдява с черни лебеди и кенгуру, по това време съвсем малко известни.

Фрегатите напускат пристанището едва на 16 май и се насочват към един проток, гдето д’Антрекасто възнамерява да навлезе и който е получил по-късно името на този адмирал.

„Огньовете, забелязани недалеко от брега — се казва в доклада, — накараха господата Кретен и д’Орибо да слязат на сушата; щом навлязоха в гората, видяха четирима туземци, насядали около три огнища. Въпреки всички приятелски знаци диваците избягаха веднага, като изоставиха раците и стридите, които печаха на жаравата. Наоколо се виждаха колкото колиби, толкова и огньове…

Един много висок и едър дивак бе забравил кошничка, пълна с парчета кремък; той не се поколеба да дойде да си я прибере и пристъпи към Кретен със самоувереност, която черпеше от силата си. Едни от туземците бяха съвсем голи, други бяха наметнати с кожи от кенгуру. Тези диваци не са съвсем чернокожи; носят бради и имат гъсти, къдрави коси.“

След като излизат от протока д’Антрекасто, двете фрегати заминават да съставят карта на югозападното крайбрежие на Нова Каледония, което е трябвало да бъде посетено от ла Перуз. Първата забелязана точка е част от Боровия остров, южно от главния остров. Ла Решерш едва не претърпява крушение при преградата от Коралови рифове покрай брега; между тях и сушата остава един канал от пет-шест километра. На северния край забелязват няколко планински острова и отделни скали, поради които тия места са особено опасни. Признателните мореплаватели са ги нарекли по-късно рифовете д’Антрекасто и острови Юон.

Опасният оглед на един така недостъпен бряг трае от 16 юни до 3 юли. Това е истинска услуга, направена на географите и моряците, а в същото време най-неблагодарната част от този изследователски поход.

Тъй като благоприятният сезон наближава, д’Антрекасто решава да се възползува от него, за да стигне до Земята на Аршакидите, забелязана по-рано от Сюрвил, а след няколко години посетена и от Шортланд, който смята, че е направил ново откритие, и я нарича Нова Джорджия.

На 9 юли „в четири и половина часа, на един и половина мириаметър^[8] северозападно — казва ла Бийардиер — забелязахме скалата Еди Стоун; отдалеко и ние като Шортланд я взехме за платноход. Измамата е почти пълна, защото цветът й е като на корабни платна; а на върха й растат няколко дръвчета. Земята на Аршакидите, която се намира срещу тази скала, е стръмна и обрасла до върховете си с големи дървета“.

След като поправя на картата местоположението на скалите Еди Стоун и островите Трежъри, на брой пет, но така близо едни до други, че Бугенвил ги бе взел за една обща суша, д’Антрекасто минава покрай остров Бугенвил. Отделен с един съвсем тесен канал от остров Бука, той е покрит с плантации и изглежда много населен. Успяват да направят малко търговия с туземците, но не е възможно да ги убедят да се качат на корабите.

„Кожата им — казва ла Бийардиер — не е съвсем черна. Те са със среден ръст голи, с мускули, издаващи голяма сила. Лицата им са много неприятни, но изразителни. Главата им е голяма, челото широко, както и цялото лице, което е много сплеснато, особено под носа, брадичката е дебела, бузите изпъкнали, носът сплеснат, устата много широка, е доста тънки устни.

Бетелът, който боядисва в кървавочервено тези големи уста, още повече загрозява лицата. Тия диваци умеят, както изглежда, да стрелят много сръчно с лък. Един от тях донесе на борда на Л’Есперанс току-що убит от него пеликан; в корема на птицата личеше отвор от стрелата, която го бе пронизала.

Островитяните са насочили главното си внимание към правене на оръжия и ги изработват много грижливо. Възхитихме се от сръчността, с която намазват със смола тетивата на лъковете си, така че на пръв поглед човек би могъл да я вземе за струна от животинско черво; по средата я украсяват с кора от индийска тръстика — да се изхабява по-малко при изхвърляне на стрелите.“

На 15 юли приключват проучването на западното крайбрежие на двата острова; източното е било изследвано от Бугенвил.

На другия ден пред погледа на френските мореплаватели се появиха островът, наречен от Картрет на името на сър Чарлс Харди, а малко след това югоизточният край на Нова Ирландия.

Двете фрегати пускат котва в пристанището Картрет и екипажите се настаняват на Кокосовия остров, покрит с вечнозелени дървета, които растат буйно въпреки малкото пръст между варовиците. Много трудно се снабдяват с кокосови орехи, при все че тяхното изобилие именно е дало на тази земя името й. Но в замяна тя дава на естествениците много голямо количество растения и насекоми, чието разнообразие е голяма радост за ла Бийардиер.

През целия престой валят обилни дъждове. Непрекъснато се излива горещ порой.

След като вземат необходимите дърва и вода, Ла Решерш и Л’Есперанс напускат на 24 юли 1792 година пристанището Картрет. При отплаването Л’Есперанс загубва една котва, на която въжето е било прерязано от кораловите рифове. След това двете фрегати навлизат в канала Сен Джордж, широк в южния си край шест-седем мириаметра, тоест почти наполовина по-тесен, отколкото го смята Картрет. Понесени от бързи морски течения, те минават покрай островите Мен и Сендуич, без да могат да се спрат.

Щом съзира Портландските острови, седем плоски островчета, които се намират на 2°39′44″ южна ширина и 147°15′ източна дължина, д’Антрекасто продължава с курс към Адмиралтейските острови, които възнамерява да посети. Според съобщенията, получени уж от капитан втори ранг Хънтър, в най-източния от тях са били забелязани туземци в униформи от френската флота.

„Диваците пристигнаха в голям брой — се казва в доклада. — Едни тичаха по брега; други, втренчили поглед в кораба, ни правеха знаци да слезем на сушата; виковете им изразяваха радост… В един и половина спряхме на място и всеки кораб изпрати по една лодка, натоварена с различни предмети за жителите на малкия остров. Лодките се приближиха, доколкото могат, а корабите се държаха готови да ги защитят в случай на нападение от страна на диваците, защото коварството на жителите от южните Адмиралтейски острови към Картрет ни вдъхваше безпокойство за съдбата на нашите.“

Крайбрежието е заградено с рифове. Лодките могат да се приближат до сто метра от брега. Множество туземци са застанали на брега и правят знаци на французите да дебаркират.

„Един дивак, който се отличаваше от другите по двойната редица раковини, украсяващи челото му, изглеждаше, че има особено голяма власт. Той заповяда на един от туземците да ни донесе няколко кокосови ореха. Но островитянинът се поколеба за миг, защото явно се боеше да плува без никаква защита към хора, чиито намерения му бяха неизвестни. Обаче главатарят, несвикнал навярно да среща съпротива, не му даде време да размисли; последвана от няколко удара с тояга по корема, заповедта трябваше да бъде изпълнена… Щом се върна на острова, дивакът бе заобиколен от останалите; всеки искаше да получи дял от нашите подаръци. Веднага спуснаха пироги. Някои туземци доплуваха при нас и около лодките скоро се събра цяла тълпа. Бяхме изненадани, че силният прибой и вълните, които се разбиваха о подводните скали, не ги задържаха на Острова.“

И французите биха могли навярно да сторят същото. Както и да е, изглежда, че те не са разпитали диваците дали някакви кораби или лодка не са претърпели крушение из този архипелаг.

Единствената бележка е, че на туземците е известно желязото, което ценят повече от всичко друго.

Д’Антрекасто проучва след това северната част на архипелага, прави търговия с туземците, но не дебаркира никъде и не изпълнява с грижливостта и предаността, които сме в правото си да очакваме от него, главната цел на своето пътуване.

Ла Решерш и Л’Есперанс посещават Островите на отшелниците, открити през 1781 година от испанската фрегата Ла Принсеса. И тук туземците, като всички срещнати при тази експедиция, проявяват голямо желание да видят чужденците на острова си, но не успяват да ги убедят.

Появяват се последователно Шахматните острови на Бугенрил, няколко безименни островчета, ниски и покрити с разкошна растителност, островите Схаутен и бреговете на Нова Гвинея, гдето във вътрешността се издига планинска верига с върхове, от които най-високите изглеждат не по-малко от 1500 метра.

Ла Решерш и Л’Есперанс плават покрай брега на този голям остров, после навлизат в протока Пит, за да стигнат до Молукския архипелаг.

С истинска радост на 5 септември 1792 година французите пускат котва в залива Амбоан. На корабите има много болни от скорбут и всички, офицери и моряци, се нуждаят от по-продължителна почивка, за да възстановят силите си. Естествениците, астрономите и другите учени от експедицията слизат веднага на сушата и се настаняват удобно, за да започнат обичайните си наблюдения и проучвания. Особено плодоносни са изследванията на естествениците. Ла Бийардиер отбелязва с радост разнообразните растения и животни, които успява да събере.

„Когато слязох на брега — казва той, — чух духови инструменти, чиито акорди, общо взето много точни, се прекъсваха от приятни дисонанси. Тези добре модулирани и много хармонични звуци идваха сякаш толкова отдалеко, щото за миг помислих, че туземците свирят някъде отвъд залива, на цял мириаметър от мястото, гдето се намирах. Но слухът ми се мамеше по отношение на разстоянието, защото аз бях само на сто метра от този инструмент. Това беше един най-малко двадесет метра висок бамбук, забит отвесно на морския бряг. При всеки чвор на стъблото имаше към три сантиметра дълъг и сантиметър и половина широк процеп; навлизайки през тях, вятърът издаваше разнообразни и приятни звуци. Тъй като чворовете на дългия бамбук бяха твърде много, процепите бяха направени в различни посоки, та отгдето и да духа вятърът, да може винаги да проникне през някои от тях. Най-точно би било да сравня звуците на този инструмент с тези на хармониката.“

velikite_moreplavateli_praznik_na_ova_na_priatelite.jpg

Празник в чест на д’Антрекасто на Острова на приятелите

През едномесечния престой почистват корабите, преглеждат внимателно такелажа, вземат всички обичайни предпазни мерки при пътуване из влажните горещи климати.

Не са безинтересни някои подробности за залива Амбоан, както и за нравите и обичаите на местното население.

„Заливът Амбоан — казва ла Бийардиер — образува канал, около два мириаметъра дълъг със средна ширина от две трети на мириаметъра. Покрай брега му обикновено има удобни места за пускане котва, но някъде има и коралово дъно.

Укреплението, наречено форт Победа, е построено от тухли; там са се настанили губернаторът и някои членове на съвета. То бе започнало вече да се събаря и при всяко стреляне с оръдията явно се рушеше.

Гарнизонът се състоеше от около двеста души, главно туземци; останалите бяха няколко доведени от Европа войници на Компанията и малък отряд от Вюртамбергския полк…

Малкият брой войници, които могат да оцелеят при престой в Индия, придава още по-голяма ценност на тия, които са прекарали там няколко години; затова Холандската компания нарядко устоява на обещанието да ги върне в Европа, след като срокът на службата им е изтекъл… Срещнах някои от тия нещастници, задържани тук повече от двадесет години, при все че според условията на договорите им е трябвало да бъдат отдавна освободени…

Жителите на Амбоан говорят малайски, един много мек и музикален език. Що се отнася до произведенията, тук има главно колониални стоки, кафе, по-ниско качество от това на остров Реюнион, и главно сагу, което садят из блатистите места.

Оризът, консумиран в Амбоан, не се произвежда на острова; той би могъл да вирее отлично из ниските места, но Холандската компания забранява да го садят, защото, като го продава, тя изземва от ръцете на туземците парите, които трябва да им заплати за доставяните от тях карамфилови коренчета. По такъв начин не допуска повишаването на цената им и поддържа на много ниско равнище заплащането на туземния труд.

Така, загрижени за собствения си интерес, властите задушават всяка предприемчивост на местното население и го принуждават да не отглежда нищо друго освен карамфилови коренчета и мушкатови орехи.

Холандците ограничават производството на подправки, за да не надвиши то твърде много обикновеното потребление. А ограниченията, които пречат на по-активното производство, отговарят напълно и на нехайството на населението.“

На 21 вандемиер, година първа^[9] — за да се съобразим с новия календар, употребяван от ла Бийардиер — двете фрегати напускат Амбоан, богато снабдени с провизии — кокошки, патици и гвинейски гъски, свине, кози, патати, индийски картофи, банани и тикви. Месо във всеки случай имат съвсем малко; брашното им е лошокачествено, а със сагуто, което са натоварили, за да заместят брашното, екипажите не свикват. От дългия списък на провизиите остава да споменем още бамбука, сварените със захар карамфилови коренчета и арака^[10].

„Млади бамбукови ластари, нарязани и запазени в оцет — казва ла Бийардиер — са отлична храна при продължително пътуване; взехме голямо количество от тях. Те са обикновено много крехки. Важното е да бъдат обрани навреме; продават се на пазара като зеленчуци и наистина могат да ги заместят. Дълги са понякога по цял метър, а дебели една трета от сантиметъра.

Тези бамбукови ластари са любим зеленчук на китайците, които намират, че напомняли по вкус аспержите.

Бяхме се запасили и със сварени със захар карамфилови коренчета и мушкатови орехи. На орехчетата може да се яде само зелената обвивка; за нещастие, неопитни сладкари бяха избрали много зрели орехчета. А карамфиловите коренчета, станали вече колкото средно голяма маслина, имаха все още прекалено силен аромат и сладкото от тях не беше никак приятно; човек трябва да има индианско небце, за да се наслади на такива лакомства; това важи и за исиота, от който също ни бяха сварили сладко.

Единственото спиртно питие, което можахме да намерим, беше оризова ракия, или арак, от която купихме няколко бурета. Някои пътешественици хвалят прекалено много тази ракия, която не струва колкото най-обикновена гроздова.“

След като напуска Амбоан, експедицията се насочва към югозападния бряг на Австралия. Забелязват последователно, без да се спират на тях, остров Кисер, северния бряг на Тимор, остров Бату, виждат отдалеко прелестния Саву и най-после, на 16 фример^[11], западния край от югозападното крайбрежие на Нова Холандия, открита през 1622 година от Льовен.

Брегът представлява поредица от песъчливи дюни, сред които се издигат остри скали — една съвършено безводна местност.

Мореплаването край тия незаслонени брегове е извънредно опасно. Морето е много развълнувано, вятърът прекалено силен, а се налага да плават между подводни скали. При една силна вихрушка фрегатата Л’Есперанс без малко не изхвръква на брега; но един от офицерите, на име Легран, забелязва от върха на голямата мачта едно място, гдето смята, че биха могли безопасно да пуснат котва.

„Това откритие — се казва в доклада — спаси двата кораба, защото Ла Решерш, принуден да лъкатуши цяла нощ между тия опасни подводни скали, след като се бе борил, доколкото беше възможно, срещу силната буря, с надежда, че една промяна на вятъра ще му позволи да излезе в открито море, неизбежно щеше да се изгуби. Този залив, наречен на името на гражданина Легран, ще припомня голямата заслуга на опитния моряк към нашата експедиция.“

Мореплавателите изследват островчетата, които се намират край този бряг. Един от тях, инженер-географът на_ Ла Решерш_, по име Риш, слязъл да прави наблюдения на сушата, се загубва и едва след два дни успява да се върне на кораба, капнал от умора и умиращ от глад.

С малкия архипелаг, за който току-що споменахме, завършват откритията на Нюйтс.

„Бяхме изненадани — каза ла Бийардиер — от точността, с която този мореплавател е определил географската му ширина в една епоха, когато наблюдателните уреди са били толкова несъвършени. Същата бележка трябва да направя и по отношение на всички проучвания на тази суша, направени от Льовен.“

На 15 нивоз^[12], когато се намира на 31°52′ южна ширина и 129°10′ източна дължина, капитан Юон де Кермадек съобщава на д’Антрекасто, че рулят му е претърпял авария, сладката вода на кораба му е така намаляла, че трябва да съкрати дажбата на три четвърти бутилка дневно, принуден е да прекрати даването на противоскорбутни напитки и има само тридесет бурета вода. Положението на Ла Решерш не по-добро. Поради това д’Антрекасто се насочва към Кап Ван Диймен, след като е плавал сто и шестдесет мириаметра покрай един съвършено безводен бряг, който не му е предложил нищо интересно за наблюдение.

На 3 плювиоз^[13] корабите пускат котва в Залива на скалите, едно естествено пристанище в Залива на бурите, изследван миналата година.

Този престой донася най-различни сведения. Очарован от разнообразните произведения в този кът от Земята ван Диймен, ла Бийардиер непрестанно се възхищава на огромните гори от исполински дървета, на непроходимите храсталаци от малки дръвчета и неизвестни растения, из които е принуден да си проправя път. При една от многобройните екскурзии из околностите на залива той събира прекрасни късове от бронзовочервен хематит, а по-нататък яркочервената охра подсказва за присъствието на желязо. Не след много се озовава пред неколцина туземци и сведенията, които ни дава за тази напълно изчезнала раса, са толкова интересни, че заслужава да ги предадем. Те допълват впрочем и сведенията, които дължим на капитан Кук.

„Диваците бяха четиридесет и двама, от които седем души едри мъже и осем жени; между останалите, навярно техни деца, забелязахме няколко вече отраснали девойки, облечени още по-малко от майките си…

Тези туземци имат гъсти, къдрави коси и си оставят бради. Горната устна на децата се издава много над долната; но постепенно се прибира и у възрастните е почти на една и съща линия. Кожата им е много тъмна; но тези народи сигурно смятат, че е по-красиво да са черни, и за да изглеждат още по-черни, отколкото са в действителност, посипват с прах от въглища горната част на тялото си.

По кожата им, особено по гърдите и раменете, има многобройни, симетрично разположени брадавици, които представляват на места линии, дълги цял дециметър, а другаде се виждат отделни израстъци, образувани на различни разстояния едни от други… У това население положително не се среща обичаят, който според някои пътешественици бил общ за жителите из тия области — да си изваждат двата горни резци, — защото не само видяхме нито един без горни резци, но всички бяха с много хубави зъби. Пълни са обаче с гад. Възхитихме се от търпението, с което една жена чистеше детето си; но видяхме с отвращение, че и тя, както повечето чернокожи, огризваше със зъби тези отвратителни насекоми и веднага ги гълташе. Трябва да отбележим, че същия навик имат и маймуните.

Малките деца проявяваха голямо любопитство към всичко, което лъщи, и без стеснение късаха металните копчета от униформите ни. Не мога да забравя колко дяволито постъпи едно диваче с наш моряк. Той бе оставил в подножието на една скала торба с раковини. Хлапето я бе преместило другаде и остави доста време моряка да я търси; най-после я върна на същото място, много доволно от номера, който му бе изиграло.“

Още на разсъмване на 26 плювиоз^[14] двата кораба вдигат котва, навлизат в канала д’Антрекасто и на 5 вантоз^[15] пускат котва в залива Адвенчър. След петдневен престой и наблюдения в този залив д’Антрекасто продължава към Нова Зеландия и стига до най-северната й част.

След съвсем кратка среща с туземците, не добавила нищо към многобройните и точни сведения, които дължим на капитан Кук, д’Антрекасто се отправя към Архипелага на приятелите (Тонга), гдето е трябвало да отиде ла Перуз. И пуска котва в Тонга-Табу. Корабите са наобиколени незабавно от безброй пироги и цяла тълпа островитяни просто нахлуват на борда, за да продават свине и най-различни плодове.

Туземци от Нова Каледония

Един от синовете на Пулао — познатия на Кук местен крал — посрещна благосклонно мореплавателите и дори следи най-добросъвестно за размяната между чужденците и туземците. Задачата му не е лека, защото последните проявяват невероятна ловкост да откраднат всичко, каквото им попадне.

Ла Бийардер разказва една доста забавна хитрост на която е сам жертва. Двама туземци, които взема за главатари, го придружават до палатката, гдето се намират провизиите.

„Единият — казва той — прояви особена готовност да ми избере най-хубавите плодове. Аз бях оставил шапката си на земята, като смятах, че е на сигурно място; но двамата крадци си знаеха занаята. Застаналият зад мене бе успял да скрие шапката под дрехата си и бе излязъл, без да го забележа; вторият не закъсня да го последва. Никак не подозирах подобна постъпка, защото не допусках, че ще се осмелят да грабнат толкова голяма вещ, която можехме лесно да забележим в помещението, гдето ги бяхме пуснали; освен това една шапка е нещо безполезно за тия хора, защото те ходят обикновено гологлави. Но ловкостта, с която я бяха откраднали, доказваше, че това не им е за пръв път.“

Французите влизат във връзка с един главатар на име Фино, навярно същия Финау, за когото става дума в пътеписа на капитан Кук и който нарича Кук Туте^[16]. Но Финау е един второстепенен главатар. Кралят върховният главатар на Тонга-Табу, Вавао и Ана мука, се нарича Тубо. Той прави посещение на корабите, връща пушката на един часовой, открадната преди няколко дни, подарява на д’Антрекасто две парчета плат от черничевата дървесина, толкова големи, че всяко би могло да покрие целия кораб подарява му освен това рогозки и свине, срещу които получава прекрасна секира и червена генералска униформа, която веднага облича.

След два дни на борда пристига една необикновено дебела петдесетгодишна жена, към която туземците се държат с особена почит. Това е кралица Тине. Тя опитва всички ястия, които й предлагат, но предпочита сладкото от банани. Дежурният прислужник стои зад нея, за да прибере свободните прибори; тя обаче му спестява този труд, като си присвоява и чинията, и салфетката.

Крал Тубо пожелава да устрои празненство в чест на д’Антрекасто. Двама главатари — Финоу и Омалай — посрещат адмирала на сушата и го отвеждат до една просторна площадка. Тубо пристига с двете си дъщери; те са намазали обилно косите си с кокосово масло и имат огърлица от красивите зърна на едно тропическо дърво.

„Островитяните — се казва в доклада — пристигнаха отвред; пресметнахме, че бяха най-малко четири хиляди души.

Почетното място беше, както изглежда, вляво от краля, защото той покани генерала да седне именно там. Генералът заповяда веднага да донесат подаръците за Тубо, който ги прие с голяма благодарност. Но нито един подарък не възхити множеството така, както парчето тъмночервен дамаск, пред което отвред се развикаха „Ехо! Ехо!“ и дълго се чудиха и ахкаха. Със същите викове посрещнаха и няколко червени панделки. След това генералът подари една козна коза, един козел и един чифт зайци. Кралят обеща да се грижи за тях и да ги развъди в острова си.

Омалай, когото Тубо представи за свой син, както и мнозина други главатари, получиха също подаръци от генерала.

От дясната ни страна, към североизток, под едно отрупано с плодове хлебно дърво тринадесет души музиканти седяха и пееха в хора, като образуваха няколко партии. Четирима държаха в ръка по един метър и половина дълъг бамбуков прът и отмерваха с него такта, като го удряха в земята. Понякога отмерваха такта на всички партии само с най-дългия прът. Тези пръти издаваха и звуци, напомнящи твърде много звуците на тамбурин и намиращи се в следното съотношение: двата средни бамбука издаваха еднакъв звук; най-дългият беше с тон и половина по-нисък, а най-късият — с два и половина тона по-висок. Този, който пееше първи тенор, викаше повече от всички, при все че гласът му беше малко дрезгав; той си акомпанираше, като удряше с две малки пръчки по един шест метра дълъг бамбук, разцепен по цялата дължина.

Трима музиканти, застанали пред другите, разясняваха съдържанието на песента с ръкомахания, които бяха сигурно грижливо изучени, защото ги повтаряха едновременно и по един и същ начин. От време на време обръщаха твърде грациозно глава към краля; или я навеждаха бързо до гърдите си и няколко пъти я раздрусваха.

Междувременно Тубо поднесе на генерала платове от черничева дървесина, като заповяда доста театрално да ги разгънат, за да покаже ценността на подаръка си.

Седналият от дясната му страна министър заповяда да приготвят кава, която бе донесена в овален дървен съд, дълъг цял метър.

Музикантите бяха запазили, както изглежда, най-хубавите си песни за този момент, защото при всяко тяхно замълчаване отвред започваха да викат: „Мали! Мали!“ — а от непрестанните ръкопляскания на местните жители разбрахме, че тази музика им е много приятна.

След това този, който бе заповядал да приготвят кава, я поднесе на всички главатари…“

Както виждаме, този концерт е далеко от величествените празненства, устроени в чест на Кук.

Кралица Тине дава от своя страна голям бал, предшествуван от концерт, на който се стича голямо множество туземци, между които — уместно е да се отбележи — се промъкват немалък брой крадци, стигнали в безочието си дотам, че грабват насила един нож. Подгонени от ковача на_ Ла Решерш_, те се връщат, щом съзират, че е останал сам, нападат го и му разцепват главата с боздуган. За щастие от борда на Л’Есперанс забелязват това сбиване и един оръдеен изстрел разпръсва убийците. По този повод неколцина туземци биват убити от офицери и моряци, които не знаят какво точно се е случило и виждат неприятел в лицето на всеки срещнат островитянин.

Обаче добрите отношения скоро се възстановяват при заминаването са така сърдечни, че мнозина туземци искат да отплават за Франция.

„От сведенията, които най-интелигентните островитяни ни дадоха за корабите, пуснали котва в този архипелаг — гласи докладът, — разбрахме, че ла Перуз не е спирал в нито един от тия острови… Те си спомняха много добре отделните идвания на капитан Кук и за да ни покажат промеждутъците между тях, определяха всяка година чрез две реколти индийски картофи.“

Това сведение за ла Перуз е в пълно противоречие с даденото след тридесет и пет години на Дюмон-Дюрвил от царуващата по това време Тамаха.

„Исках да узная — казва той — дали между Кук и д’Антрекасто в Тонга не са идвали други европейци. След като поразмисли, тя ми обясни съвсем положително, че няколко години преди идването на д’Антрекасто два големи кораба, подобни на неговите, с оръдия и много европейци, пуснали котва в Анамука, гдето останали десет дни. Знамето им било съвършено бяло и не приличало на английското. Чужденците били в много добри отношения с туземците, които им дали на сушата една къща, гдето се вършела размяната. Един туземец, продал срещу нож една дървена възглавничка на офицера на кораба, бил застрелян от офицера, когато се опитал да си вземе скришом стоката, след като прибрал стойността й. Но това не нарушило мирните отношения, защото туземецът бил виновен в случая.“

Тъй като почтеността на Дюмон-Дюрвил го поставя над всяко подозрение в измама, не може да не признаем, че много части от това подробно описание са твърде правдоподобни. Особено убедително е казаното за цвета на знамето, различен от този на английското знаме. Трябва ли да заключим, че изследванията на д’Антрекасто са били съвсем повърхностни? Би било много сериозно обвинение. Но ще предадем по-долу две обстоятелства, които могат да дадат повод за подобен укор.

На 21 жерминал^[17] туземците изпращат с голямо съжаление френските фрегати. След шест дни Л’Есперанс дава сигнал, че е забелязал Еронан, най-източния от островите Еспирито Санто, открит в 1606 годна от Кирос; следват Анейтом, Танна, с непрекъснато действуващ вулкан, и островите Ботан-Бопре. Отнесени скоро от морските течения, фрегатите се озовават пред планините на нова Каледония и пускат котва в залива Балабио, гдето капитан Кук е спирал през 1774 година.

Диваците тук познават желязото, но не го ценят така, както го ценят други народи, навярно защото камъните, с които си служат, са извънредно твърди и поради това липсата на желязо не се чувствува много. Първите им думи, когато се качват на корабите, е да поискат да ядат; това се разбира съвсем ясно, защото показват празните си кореми. Пирогите им не са така художествено изработени, както ония от Островите на приятелите, и те не умеят да маневрират добре с тях — нещо, което е забелязал вече и капитан Кук. Повечето островитяни, с гъста къдрава коса, черни почти като туземците от Ван Диймен, са въоръжени с африкански копия и боздугани; освен това на кръста си носят торбичка с яйцевидни камъчета, които хвърлят с прашка.

След една разходка на сушата, при която посещават кошерообразните колиби на туземците, офицерите и естествениците решават да се върнат на корабите.

„На връщане към мястото, гдето бяхме дебаркирали — се казва в доклада, — намерихме повече от седемстотин души туземци, които се бяха стекли отвред. Поискаха ни платове и желязо срещу това, което ни предлагаха. И някои доказаха твърде скоро, че са най-безочливи крадци.

Между различните номера ще посоча тоя, който ми бе изигран от двама такива измамници. Единият предложи да ми продаде торбичката с овални, изгладени камъчета, която носеше на кръста си. Развърза я веднага и уж протегна ръка да ми я подаде, докато с другата вземаше уговорената цена. Но в същия миг друг дивак, застанал зад мене, изкрещя, за да ме накара да се обърна, и първият веднага избяга с торбичката и с това, което му бях дал, като се опита да се скрие в множеството. Не пожелахме да го накажем, макар че повечето от нас бяха с пушки. Имаше опасност обаче тази отстъпчивост да бъде сметната от диваците за проява на слабост и да ги направи още по-нахални. Последвалите случки потвърдиха това предположение.

Неколцина се осмелиха да хвърлят камъни по един офицер, който се намираше само на двеста стъпки от тях. Пак не пожелахме да ги накажем, защото разказите на Форстер ни бяха внушили много добри чувства към това население, та трябваше още много подобни постъпки, за да се разруши доброто ни мнение за техния характер; но скоро получихме безспорни доказателства за свирепостта им.

Остров Бутон

Един от тях, зает да яде месото, останалото по току-що изпечен кокал, се приближи към гражданина Пирон и му предложи да опита яденето му; като смяташе, че дивакът му предлага месо от някое четириного, Пирон взе кокала, по който бяха останали само сухожилията, но когато ми го показа, аз разбрах, че това е кост от таза на четиринадесет-петнадесетгодишно дете. Наобиколилите ни туземци показаха върху тялото на едно дете точното местоположение на костта; те признаха без много извъртания, че месото по нея е било изядено от някой островитянин, и дори ни осведомиха, че за тях това е особено лакомство…

Повечето членове на нашата експедиция не искаха да повярват на разказа ни за дивашките вкусове на тия островитяни и не можахме да ги убедим, че това население, за което капитан Кук и Форстер са оставили такова благоприятно описание, може да изпадне до такъв отвратителен порок; но не беше много мъчно да убедим и най-недоверчивите. Аз занесох на кораба оглозганата кост и нашият главен хирург призна, че това е кост на дете; предложих я на двамата туземци, които бяха на борда; единият от двамата човекоядци я грабна лакомо и веднага изгриза останалите по нея сухожилия и хрущяли; после я дадох на другаря му, който също намери да огризе нещо.“

Дошлите на борда туземци крадат толкова много и така безочливо, че се виждат принудени да ги изгонят на следния ден, когато слизат на сушата, французите заварват туземците на обед.

Поканват ги да хапнат от току-що изпеченото месо, но французите познават веднага, че то е човешко.

Някои диваци дори се приближават и „опипаха по няколко пъти мишците на ръцете и нозете ни, като повтаряха с възхищение и дори с желание думата карапек, която не беше много успокоителна за нас“.

Неколцина офицери са най-безочливо нападнати и ограбени. Не може да има никакво съмнение в намеренията на туземците; твърде скоро те се опитват дори да заграбят секирите на моряците, слезли да насека дърва; за да се отърват от тях, става нужда да открият стрелба.

Нападенията се подновяват няколко пъти и приключват винаги с бягството на туземците, от които неколцина са убити или ранени. Неуспехът на тези опити не пречи на диваците да ги повтарят при всеки удобен случай.

Ла Бийардиер е свидетел на един факт, наблюдаван неведнъж след това, но дълго време смятан за невероятен. Той вижда туземците да ядат шивашка креда. Тази пръст „притъпява глада, като запълва стомаха им, поддържа органите свързани с диафрагмата и макар че няма никаква хранителна стойност, това вещество е много полезно за населението, често изложено на продължително гладуване, защото много малко се занимава с обработване на земята, която е и твърде неплодородна… Човек никога не би допуснал, че канибали могат да прибягват до подобно средство, когато ги притисне глад“.

При престоя си в Нова Каледония мореплавателите не успяват да съберат никакви сведения за ла Перуз. Но според преданието, което Жул Гарние е чул, наскоро след идването на Кук два големи кораба се приближили до северния край на Боровия остров и дори пратили лодки на него.

„След като уплахата им попреминала — казва Жул Гарние в съобщение, обнародвано в ноемврийския брой 1869 година от Бюлетина на географското дружество, — туземците се приближили и се сприятелили с чужденците; отначало били смаяни от богатствата им; след това от алчност се противопоставили със сила на заминаването на моряците, принудени да ги вразумят със стрелба, която повалила неколцина от нападателите. Не особено доволни от този дивашки прием, двата кораба се отправили към по-голямата суша, след като дали един оръдеен изстрел, сметнат от туземците за гръмотевица.“

Чудно е как д’Антрекасто, който е влязъл във връзка с туземците от Боровия остров, не узнава нищо за тези събития. Островът не е много голям, населението му не е било никога многобройно. Трябва да се предположи следователно, че туземците са пожелали да запазят в тайна срещата с ла Перуз.

Ако при плаването покрай кораловия риф, отбиващ пристъпите на океана срещу западния бряг на Нова Каледония, д’Антрекасто беше успял да открие един от многобройните заливи по него, сигурно би намерил там някаква следа от минаването на ла Перуз — този грижлив и смел мореплавател, достоен съперник на Кук, дебаркирал може би на много места по това крайбрежие. Риенци ни е оставил разказа на един китоловец, който твърди, че е виждал у новокаледонци медали и кръста на ордена „Свети Людовик“, останали от френската експедиция.

При едно пътуване от Нумеа за канала през март 1865 година Жул Гарние вижда в ръцете на един от придружаващите го туземци стара, ръждясала сабя, заострена като сабите от миналия век, с лилии на темляка. „Единственото нещо, което можахме да научим от собственика й, беше, че я притежава много отдавна.“

Не е възможно някой член от експедицията да е подарил сабя на тия диваци, а още по-малко кръста на ордена „Свети Людовик“. Сигурно някой офицер е бил убит при сбиване и по този начин сабята и кръстът са попаднали в ръцете на туземците.

Това предположение отговаря и на обяснението, дадено от Гарние, за явните противоречия между оценките на Кук и д’Антрекасто за нравите на населението в Нова Каледония. За първия местните жители имат всички добродетели; те са добри, откровени, миролюбиви; за втория — всички недостатъци: крадливи, вероломни, човекоядци.

Дали — пита се Гарние — някои необичайни събития не са изменили в промеждутъка между двете посещения държането на туземците? Дали не е имало някаква свада и европейците са били принудени да си послужат с оръжията си? Дали не са унищожили стопанствата и изгорили колибите им? И дали не трябва да се отдаде на събитие от този род враждебното посрещане, което са оказали на д’Антрекасто?

Като описва един излет из планината, вододел в северния край на Нова Каледония, отгдето се вижда и от двете страни море, ла Бийардиер казва:

„Придружаваха ни вече само трима туземци, които сигурно ни бяха виждали преди една година, когато плавахме покрай западния бряг на острова им, защото преди да се разделят с нас, ни споменаха за два кораба, забелязани от тях откъм тая страна.“

Ла Бийардиер е направил грешка, като не ги е разпитвал по-подробно по този въпрос. Какво са забелязали тези диваци — корабите на ла Перуз ли или на д’Антрекасто? И дали наистина е било „преди една година?“

От тези подробности виждаме колко много трябва да се съжалява, загдето д’Антрекасто не е продължил по-старателно издирванията си. Сигурно би успял да намери следите на своите сънародници. Скоро ще видим, че при малко по-добра случайност би намерил живи, ако не всички, то поне част от тях.

През този престой капитан Юон де Кермадек умира от злокачествена треска, която го измъчва от няколко месеца. Командуването на Л’Есперанс се поема от господин д’Есмиви д’Орибо.

Заминал от Нова Каледония на 21 флореал^[18], д’Антрекасто оглежда последователно островите Мулен, Юон и Мендановия остров Санта Крус, отделен от остров Ню Джерси с канал, гдето са били нападнати френските кораби.

На югоизток съзират един остров, наречен от д’Антрекасто остров Ла Решерш (Търсене), който би могъл да нарече Откриване, ако би се приближил към него. Това е Ваникоро, малко островче, заобиколено с коралови рифове, гдето са се разбили корабите на ла Перуз и гдето по всяка вероятност още не са се намирали някои от нещастните мореплаватели. Невероятно зла съдба! Да стигне толкова близо до целта и да я отмине! Булото, спуснато върху участта на другарите на ла Перуз, ще бъде разкъсано много по-късно.

След като изследва подробно южния край на Санта Крус, без да открие каквито и да е данни за това, което търси, д’Антрекасто се насочва към Сюрвиловата земя на Аршакидите и изследва южния й край; след това стига до бреговете на Луизиада (която ла Перуз е смятал да посети, когато е напуснал Соломоновите острови) и на 7 прериал^[19] отбелязва местоположението на носа Освобождение. Този нос не принадлежи към Нова Гвинея, както си е представял Бугенвил, а е крайна точка на един остров, наречен Росел, по името на офицера, който става главният описател на експедицията.

След като плават покрай цяла редица ниски скалисти островчета и плитчини, наречени с имената на първите офицери, двете фрегати стигат до бреговете на Нова Гвинея на едно равнище с носа Крал Вилхелм; след това се насочват към протока Демпиър. Плават покрай северните брегове на Нова Британия, откриват северно от нея няколко непознати дотогава планински островчета и на 17 юли стигат пред един малък остров, съседен с Острова на отшелниците.

Отдавна болен от дизентерия и скорбут, д’Антрекасто е вече към края на силите си. Отстъпвайки пред настояванията на своите офицери, той решава да се раздели с Л’Есперанс, за да стигне по-скоро до Уайгиу. Но на следния ден, 20 юли, умира след дълги и мъчителни страдания.

След престой в Уайгиу и Буру, гдето управителят обсипва французите с любезности, а някои жители още помнят Бугенвил, експедицията, командувана отначало от д’Орибо, който наскоро се разболява, след това от Росел, минава протока Бутон, после Салаяр и на 19 октомври пристига пред Сурабая.

Тежки новини изненадват тук членовете на експедицията. Людовик XVI е обезглавен, Франция е във война с Холандия и с всички европейски държави. При все че Ла Решерш и Л’Есперанс имат нужда от много поправки, а здравето на екипажите им изисква дълга почивка, д’Орибо решава да замине за Ил де Франс; но холандският губернатор го задържа. Разногласията, избухнали между членовете на екипажа поради различните им политически убеждения, вдъхват на губернатора опасения да не би в колонията му да настанат безредици и той решава да постави „пленниците“ си в твърде унизителни условия, които те са принудени да приемат. Раздразнението и омразата избухват особено силно, когато д’Орибо решава да вдигне бялото знаме. Но повечето офицери и учени, между които и ла Бийардиер, се противопоставят упорито; холандските власти ги задържат и разпращат из различните пристанища на колонията.

След смъртта на д’Орибо, на 21 август 1794 година, шеф на експедицията става Росел. Той се заема да пренесе във Франция разнообразните документи, събрани през време на похода; но една английска фрегата го пленява и ограбва, противно на международното право; когато Франция си възвръща образците, събрани от естествениците и откраднати от англичаните (изразът не е много силен, като си припомним инструкциите, дадени от френското правителство при експедицията на капитан Кук), те са в толкова лошо състояние, че не могат да дадат очакваните резултати.

Така завършва този злополучен поход. Макар и не достигнал главната си цел, той постига поне няколко географски открития, допълва или уточнява направените от други мореплаватели и донася богата жътва от факти, наблюдения и открития в областта на естествените науки, дължими до голяма степен на усърдието на естественика ла Бийардиер.

Бележки

[1] Самоа. — Б.пр. ↑

[2] Административна единица при Стария режим. — Б.пр. ↑

[3] Плато (англ.). — Б.пр. ↑

[4] Японско море. — Б.пр. ↑

[5] Тънък вълнен плат. — Б.пр. ↑

[6] О-в Уруп. — Б.пр. ↑

[7] Гроб на парижки дякон, гдето в XVIII в. е било на мода да се перчат и припадат. — Б.пр. ↑

[8] Десет километра. — Б.пр. ↑

[9] 16 октомври 1792. — Б.пр. ↑

[10] Алкохолно питие, приготвено от ориз. — Б.пр. ↑

[11] 7 декември. — Б.пр. ↑

[12] 5 януари 1793 г. — Б.пр. ↑

[13] 23 януари. — Б.пр. ↑

[14] 15 февруари. — Б.пр. ↑

[15] 23 февруари. — Б.пр. ↑

[16] Диваците нямат звука „К“. — Б.пр. ↑

[17] 11 април. — Б.пр. ↑

[18] 11 май. — Б.пр. ↑

[19] 27 май. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жул Верн Великите мореплаватели на XVIII век (14)

Метаданни

Данни

Великите мореплаватели на XVIII век

Информация

История

Сваляне / Връзки

II

Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (14)