Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (2)

I

Касини, Пикар и Лаир. — Меридианът и картата на Франция. — Ж. Делил и д’Анвил. Формата на Земята. — Мопертюи в Лапония. — Ла Кондамин на екватора.

Преди да започнем разказа за големите експедиции през XVIII век, трябва да посочим огромния напредък на науката през тази епоха. Поправят се множество утвърдени грешки, установява се сериозна основа за работа на астрономите и географите. Конкретно по въпроса, който ни занимава, трябва да подчертаем, че картографията основно се изменя, а на мореплаването се осигурява една непозната до това време безопасност.

При все че Галилей е забелязал още в 1610 година затъмненията на Юпитеровите сателити, поради безразличието на правителствата, липсата на достатъчно мощни съоръжения, грешките, допуснати от учениците на великия италиански астроном, това важно откритие остава безрезултатно.

В 1668 Жан-Доминик Касини обнародва своя Списък на юпитеровите сателити, заради който Колбер го назначава в следващата година за директор на Парижката обсерватория.

През юли 1671 г. Филип де ла Ир заминава за наблюдения в Ураниборг на остров Хуен, на самото място, гдето се е намирала обсерваторията на Тихо-Брахе. Там, използувайки списъка на Касини, той изчислява с недостигната дотогава точност разликата между географските дължини на Париж и Ураниборг.

През същата година Академията на науките изпраща в Кайен астронома Жан Рише, за да проучи паралакса на слънцето и луната, както и разстоянията от Марс и Венера до Земята. Това пътуване, завършило във всяко отношение успешно, има неочаквани последици и дава повод да започнат проучвания за формата на Земята. Рише установява, че в Кайен махалото на часовника се забавя с две минути и двадесет и осем секунди, а това доказва, че земното привличане тук е по-слабо, отколкото в Париж. От това Нютон и Хюйгенс стигат до заключението, че земното кълбо е сплеснато на полюсите. Но скоро след това измерванията на земния радиус, извършени от абат Пикар, както и на меридиана, извършени от Касини-баща и Касини-син, довеждат учените до напълно противоположен резултат, като им дават основание да сметнат, че земното кълбо е удължено към полюсите елипсовидно тяло. Това предизвиква горещи спорове и огромни трудове, много полезни за астрономическата и математическата география.

Пикар се заема да установи пространството, включено между паралелите на Амиенс и Малвоазин, равно на един градус и една трета. Но Академията намира, че ще може да се постигне по-точен резултат, ако се изчисли по-голямо разстояние, и решава да измери в градуси цялата дължина на Франция от север към юг. За тази цел избират меридиана, минаващ през Парижката обсерватория. Този огромен труд, започнат двадесет години преди края на XVI век, се прекъсва, възобновява се и накрая приключва към 1720 година.

В същото време, по внушение на Колбер, Людовик XIV заповядва да се изработи карта на Франция. След пътувания от 1679 до 1682 г. учените установяват чрез астрономически наблюдения положението на океанските и средиземноморски брегове на страната.

Но тези трудове — проучванията на Пикар, допълнени с измерването на меридиана, изчисленията, с които се определят географската ширина и дължина на някои от най-големите френски градове, една подробна карта на парижките околности, установена с геометрични данни — са все още недостатъчни, за да се изготви една карта на Франция. Налага се следователно да пристъпят, както при установяването на меридиана, към покриване на цялата страна с мрежа от свързани помежду си триъгълници. Върху тази основа се изработва голямата карта на Франция, получила съвсем справедливо името на Касини.

Първите наблюдения на Касини и ла Ир принуждават двамата учени да приберат Франция в много по-тесни граници от ония, в които е представяна дотогава.

„Те й отнеха — пише Десбъръ Кули в своята История на пътешествията — доста много градуси географска дължина покрай западното крайбрежие, от Бретан до Бискайския залив, и намалиха по същия начин половин градус от бреговете на Лангдок и Прованс. Тези промени дадоха повод на Людовик XIV да се пошегува, като каза буквално на академиците, когато ги поздравяваше за трудовете им: „Виждам с мъка, господа, че вашето пътуване ми струва доста голяма част от моето „кралство““.“

Всъщност картографите никога преди това не са вземали под внимание корекциите на астрономите. Към средата на XVII век Перез и Гасенди нанасят върху картите на Средиземно море една корекция от петстотин мили разлика в разстоянието между Марсилия и Александрия. Тази толкова важна поправка остава непризната до деня, когато хидрографът Жан-Матиьо де Шазел, сътрудник на Касини при проучванията на меридиана, заминава на изток, за да изготви пътеводител за Средиземно море.

„Забелязали бяха също — се казва в Дневниците на Академията на науките, — че картите разширяваха твърде много европейския, африканския и американския материци, а стесняваха Тихия океан между Азия и Европа. Тези грешки стават причина за странни недоразумения. При пътуването на де Шомон, пратеник на Людовик XIV в Сиам, пилотите, доверявайки се на своите карти, объркаха изчисленията си както на отиване; така и на връщане и изминаваха повече път, отколкото предполагаха. Тръгнали от нос Добра надежда за остров Ява, те смятаха, че са още далеко от Зундския проток, когато разбраха изведнъж, че са го отминали с повече от шестдесет мили и трябваше да пътуват два дни обратно при попътен вятър, за да минат през него; а на връщане от нос Добра надежда за Франция се озоваха пред остров Флорес, най-западния от Азорските острови, когато смятаха, че се намират на повече от сто и петдесет мили по на изток; и трябваше да пътуват още дванадесет дни в източна посока, за да стигнат до френското крайбрежие.“

Както вече споменахме, поправките, нанесени върху картата на Франция, са значителни. Установява се например, че Перпинян и Колиур се намират много по на изток, отколкото се е предполагало. Впрочем, за да има човек съвсем ясна представа, достатъчно е да погледне картата на Франция, поместена в първата част на том VII от Дневниците на Академията на науките. Там са взети под внимание астрономическите наблюдения, които току-що споменахме, а по-раншната карта, обнародвана от Сансон в 1679 година, дава възможност да се установи колко чувствителни са нанесените промени.

Касини твърди с основание, че картографията не се намира на еднаква висота с науката. Сансон приема всъщност сляпо географските дължини, дадени от Птоломей, без да държи сметка за напредъка в астрономическите познания. Синовете и внуците му чисто и просто преиздават неговите карти с известни допълнения, а останалите географи следват същия отъпкан път. Гийом Делил изработва пръв нови карти, като използува съвременните данни и отхвърля пристрастно всичко, извършено преди него. Увлечението му е такова, че още двадесет и пет годишен завършва цялостно своя проект. Брат му Жозеф-Никола преподава астрономия в Русия, откъдето изпраща на Гийом материали за картите му. През това време най-малкият му брат, Делил де ла Коайер, посещава крайбрежието на полярното море, установява астрономически положението на най-важните точки, заминава с кораба на Беринг и умира в Камчатка.

Това са тримата братя Делил. Но на Гийом се пада славата да промени из основи картографията.

„Той успя — казва Кули — да съгласува старите и нови измервания и да състави повече данни; вместо да ограничи корекциите си само в една част на земното кълбо, той го обхвана изцяло, а това му дава съвсем основателно право да се смята за създател на съвременната география. При престоя си в Париж сам Петър Велики му прави честта да го посети, за да му даде всички сведения, които е имал на свое разположение, за географията на Русия.“

Карта на Франция

Има ли нещо по-убедително от тази проява на почит от страна на един чужденец? И ако нашите географи са надминати днес от германските и английските, не е ли утеха и насърчение да знаем, че сме били първи в една наука, в която се стремим да си възвърнем някогашното превъзходство?

Делил доживява да види успехите на своя ученик Жан-Батист д’Анвил. Д’Анвил има може би по-слаби исторически познания от Адриен Валоа, но заслужава напълно голямата си известност чрез относителната точност на рисунъка, чрез ясната и художествена външност на своите карти.

„Мъчно може да се разбере — казва М. Е. Дежарден в своята География на Римска Галия — защо се отдава толкова малко значение на неговото дело като географ, математик и чертожник. А тъкмо тук той проявява напълно несравнимото си дарование. Д’Анвил пръв успява да състави една карта върху научни данни, а това е достатъчно за славата му… В областта на историческата география д’Анвил дава доказателство за рядко здравомислие в обясненията и за чудесен топографски усет при уточняванията; но трябва да признаем, че той не е бил нито учен, нито дори достатъчно запознат с класическите съчинения.“

Най-прекрасният труд на д’Анвил е картата му на Италия, чиито размери, дотогава преувеличени, са удължени от изток към запад (според схващанията на древните географи).

Филип Бюаш, основателно прочут като географ, въвежда през 1735 година нов метод, който прилага в картата си за дълбочината на Ламанш, като представя с криви линии неравността на почвата.

Десет години по-късно д’Апре де Маневилет обнародва своя Източен Нептун, в който коригира картите за африканските, китайските и индийските брегове. Към него е прибавен и един указател за мореплавателя, още по-ценен поради факта, че е първото съчинение от този род за епохата. И до края на живота си той усъвършенствува този сборник, служил като пътеводител на всички наши офицери от края на XVIII век.

В Англия Халей заема първото място между астрономите и физиците. Той обнародва една теория за Магнетичните колебания и една История на мусоните, с което си извоюва командуването на кораб, за да може да провери на дело своята теория.

Това, което д’Апре постига във Франция, Александър Делримпл извършва за англичаните. Само че неговите възгледи остават докрай някак хипотетични; той вярва, че на Южния полюс съществува материк. Негов наследник е Хорсбър, чието име ще бъде винаги скъпо за мореплавателите.

Но трябва да споменем и две важни експедиции, предназначени да сложат край на разпаления спор за формата на Земята. Академията на науките изпраща в Америка една мисия, състояща се от Годен, Буге и ла Кондамин, за да измери дъгата на меридиана при екватора. И решава да повери на Мопертюи ръководството на подобна мисия на север.

„Ако — казва този учен — Земята не е по-сплесната, отколкото предполага Хюйгенс, разликата в градуси между измерения във Франция меридиан и първите градуси на най-близкия до екватора няма да бъде толкова голяма и би могла да се отдаде на възможни грешки от страна на наблюдателите или на несъвършенство на уредите. Но ако наблюдението се извърши на полюса, разликата между първия градус на меридиана, съседен с екватора, и, примерно взето, на 66-ия паралел, пресичащ полярния кръг, ще бъде твърде голяма дори като се приеме предположението на Хюйгенс, и ще се прояви безусловно въпреки всички допустими грешки, защото ще се повтори при всички междинни градуси.“

Въпросът се поставя по този начин напълно ясно и получава при полюса, както и при екватора, едно разрешение, което приключва спора, като дава право на Хюйгенс и Нютон.

Експедицията заминава с кораб, екипиран в Дюнкерк. Тя се състои, извън Мопертюи, от Клеро, Камю и Лемоние, академици, абат Утие, каноник от Байо, секретар — Сомрьо, — един чертожник — Ербло — и шведския астроном Целзиус.

Когато приема в Стокхолм членовете ма мисията, шведският крал им заявява:

„Участвувал съм в кръвопролитни битки, но бих предпочел да бъда отново в най-жестоката от тях, вместо да предприема пътуване като вашето.“

Това не е, разбира се, пътуване за развлечение. Трудности от всякакъв вид, непрекъснати лишения, невероятен студ очакват тия учени физици. Но какво са техните страдания в сравнение с тревогите, опасностите и изпитанията, които ще изживеят по-късно полярните изследователи Рос, Пари, Хол, Пейър и толкова други!

„В Торнео, в дъното на Ботническия залив, почти до полярния кръг — казва Дамирон в своята Възхвала на Мопертюи — къщите бяха заровени в снега. Навън въздухът като че раздираше гърдите, градусите на засилващия се студ се узнаваха по пропукването на дърветата, от които са построени всички къщи. Гледайки пустите улици, човек би казал, че всички жители на града са измрели. На всяка стъпка се срещаха сакати, загубили крак или ръка поради непоносимия студ. А при това Торнео не беше крайната цел на изследователите.“

Днес, когато тия области са по-добре известни, когато се знае суровостта на полярния климат, човек може да има по-правилна представа за трудностите, пред които са се озовали наблюдателите.

Те започват работа през юли 1736 година. След Торнео виждат само необитавана пустош. Трябва да се задоволят със собствените си съоръжения при изкачване на планините, гдето забиват знаци, за да образуват непрекъсната триангулачна верига. Разделени на две групи, за да получат две измервания и да намалят по този начин възможните грешки, след безброй перипетии, описани в Дневниците на Академията на наукитеФ от 1737 година, смелите физици успяват след нечувани усилия и умора да установят, че дъгата на меридиана между Торнео и Китил е 55,023,5 тоаза^[1]. Следователно под полярния кръг градусът на меридиана има около 1000 тоаза повече, отколкото е предполагал Касини, а земният градус надминава с 377 тоаза дължината, която Пикар бе измерил между Париж и Амиенс. Земята е следователно значително сплесната на полуосите — едно заключение, което Касини-баща и Касини-син дълго време бяха отказвали да признаят.

Пиер Луи Моро де Мопертюи

Пратеник на физиката, нов аргонавт,

преминал през планини и морета

и докарал от климати, подвластни на трима крале,

своите стълбове, сектори и главно двете лапонки,

вие потвърдихте в ония, изпълнени със скука места това,

което Нютон разбра, без да излезе от къщи.

Така казва Волтер с лукава насмешка; после, като намеква за двете сестри, доведени от Мопертюи (една от които успяла да го прелъсти), Волтер заключава:

Този грях е съвсем обикновен

и при това единственият,

извършен на полярния кръг.

„Все пак — казва М. А. Мори в своята История на Академията на науките — доверието в уредите и методите, използувани от изпратените на север астрономи, даде на тия, които твърдяха, че земното кълбо е сплеснато, повече основание, отколкото имаха всъщност; а през следващия век шведският астроном Сванберг поправи неволните им преувеличения със своя прекрасен труд, написан на френски.“

През това време експедицията, която Академията е изпратила в Перу, извършва същите проучвания. Ла Кондамин, Буге и Годен, и тримата членове на Академията, Жозеф де Жусиьо, професор от медицинския факултет, натоварен с ботаническите проучвания, хирургът Сениерг, часовникарят Годен де-з-Одоне и един чертожник заминават от Ла Рошел на 16 май 1635 година. Учените пристигат в Сан Доминго, гдето правят някои астрономически наблюдения, след това продължават до Картахена^[2], Пуерто-Бело^[3] минават през Панамския провлак и на 9 март 1736 година слизат в Манта, на перуанска територия.

Там Буге и Ла Кондамин се отделят от другарите си, за да проучат движенията на махалото, после по различни пътища пристигат в Кито.

Ла Кондамин върви все по крайбрежието до Рио де лас Есмералдас и съставя карта на цялата област, която е пропътувал с невероятна умора.

Буге тръгва на юг към Гуайакил, като минава през блатисти гори, и стига до Караколес, в подножието на Кордилерите, които успява да премине за седем дни. Това е пътят, по който някога П. д’Алварадо е загубил седемдесет души от хората си, между тях и трима испанци, първите, направили опит да проникнат в тази страна. Буге стига в Кито на 10 юни. Градът има по това време около тридесет-четиридесет хиляди жители, един епископ — председател на съда, голям брой религиозни общини и два колежа. Животът е доста евтин; само вносните стоки стигат до невероятни цени: една стъклена чашка струва от 18 до 20 франка.

Учените се изкачват на съседната на Кито планина Пичинча, чиито изригвания са били неведнъж гибелни за града; но скоро разбират, че трябва да се откажат от намерението да изнесат толкова на високо триангулачните си уреди и се задоволяват да поставят само знаци по хълмовете.

„Почти всеки ден — казва Буге в доклада, който прочита в Академията на науките — по върха на тия планини се наблюдава едно явление, което трябва да е старо колкото света, а все пак изглежда, че не е било забелязано от никого преди нас. Когато го забелязахме за пръв път, всички се намирахме на планината Памбамарка. След като облакът, който ни бе обгърнал, се разсея, можахме да видим едно необикновено блестящо, изгряващо слънце. Облакът остана от другата страна. Нямаше повече от тридесет стъпки между нас и него, когато всеки от нас видя върху облака своя силует, и то само своя, защото повърхността на облака не беше гладка. Малкото разстояние позволяваше да забележим всички подробности на силуета; виждаха се ръцете, нозете, главата; но това, което ни учуди, беше фактът, че главата беше обкръжена от сияние, съставено от три-четири концентрични и твърде ярки коронки, всяка с багрите на дъгата, с червения цвят откъм външния им край. Разстоянията между тези кръгове бяха еднакви; последният беше по-блед от другите; а най на края един бял кръг затваряше всичко. За зрителя това беше нещо като божествен ореол.“

Тъй като уредите на тия учени нямат точността на днешните и се влияят от промените в температурата, трябва да се работи особено грижливо и внимателно, за да не се допусне сборът от малките неточности да се превърне в значителни грешки. Затова при изчисляване на триъгълниците Буге и другарите му не извличат никога третия ъгъл от наблюдението чрез първите два, а измерват всеки поотделно.

След като изчисляват в тоази изминатия път, остава да открият каква част от земната окръжност представлява това пространство; а този въпрос може да се разреши само чрез астрономически наблюдения.

След много пречки, които не можем да опишем в подробности, и след интересни открития — между другото на отклонението, което планинското привличане предизвиква в махалото — френските учени стигат до заключения, потвърждаващи напълно резултата от експедицията в Лапония. Те не се завръщат във Франция едновременно. Жусиьо продължава още няколко години своите естествоизпитателски изследвания, а Ла Кондамин се прибира в Европа по Амазонка — едно важно пътешествие, на което ще имаме случай да се върнем по-нататък.