Англичанинът Шоу, зачислен като капелан при търговската мисия в Алжир, използува дванадесетгодишния си престой в Берберските държави, за да събере богата колекция от естествоисторически рядкости, медали, надписи и произведения на изкуството. Макар че не е посетил лично южните части на Алжир, той съумява да се заобиколи със сериозни, добре осведомени хора, които му дават точни и ценни сведения за голям брой малко известни заселища. Неговият труд, обнародван в два големи тома ин кварто, с много фигури в текста, засяга цяла някогашна Нумидия.

Тази книга е дело по-скоро на учен, отколкото на пътешественик, но трябва да се признае, че научните данни са често пъти твърде зле смлени. Какъвто и да е обаче, този труд по историческа география не е бил лишен от ценност за времето си и никой не е имал по-големи и по-добри възможности от Шоу да събере огромното количество материали, изложени в неговата книга.

Следната извадка може да даде представа за начина, по който е съставен този труд:

„Главното занятие на кабилите и арабите е да изработват хики (така наричат те своите вълнени покривала) и тъкани от козя вълна, с които покриват шатрите си. С тази работа се занимават само жените, както са се занимавали някога Андромаха и Пенелопа; те не си служат със совалки, а прокарват с ръце всяка нишка на вътъка. Една хика е дълга обикновено шест английски аршина и широка пет-шест стъпки; тя служи на кабилите и арабите за единствено облекло денем и за постелка и завивка нощем. Това е лека, но много неудобна дреха, защото лесно се размества и смъква; така че тези, които я носят, са принудени постоянно да я вдигат и оправят. Лесно е да се разбере колко полезен е в такъв случай поясът при работа, а заедно с това и колко уместен е алегоричният израз, така често повтарян в писанието: да си стегне кръста.

Бонапарт го прие много любезно

От употребата на тази дреха за наметало и за завивка при спане бихме могли да заключим, че най-хубавите хики, каквито носят жените и по-висшите кабилски слоеве, са нещо като така наречените peplus’u на древните. Много вероятно е и тогата на римляните, с която са се загръщали и са мятали само на раменете си, да е от същия вид; защото, ако се съди по дранировката върху статуите, тогата или плащът са нагласени така, както арабите нагласяват своята хика.“

Излишно е да се спираме повече на този труд, който не представлява почти никакъв интерес за занимаващите ни въпроси. По-добре ще бъде да разгледаме малко по-подробно пътешествието из Фезан на Фридрих: Конрад Хорнеман.

Този млад германец заминава за експедицията си под покровителството на Лондонското дружество за изследване на Африка. След като е научил арабски и малко медицина, Африканското дружество го приема, снабдява го с препоръчителни писма и паспорти и му открива неограничени кредити.

През юли 1797 година той пристига от Лондон в Париж. Лаланд го представя в Института, предава му своето Изследване върху Африка, а Брусоне го запознава с един турчин, който му дава препоръчителни писма до някои търговци в Кайро, поддържащи връзка с вътрешността на материка.

Хорнеман използува престоя си в Кайро, за да усъвършенствува познанията си по арабски и да проучи нравите и обичаите на местното население. Ще побързаме да добавим, че Монж и Бертоле представят пътешественика на египетския главнокомандуващ. Бонапарт му оказва много любезен прием и оставя на негово разположение всички източници на страната.

За Хорнеман най-сигурният начин да пътува е да се предреши като мохамедански търговец. Той побързва да научи няколко молитви и да придобие някои навици, достатъчни според него да заблудят тези, които не го познават. Освен това той заминава заедно със своя сънародник Йозеф Фройденбург, който е приел от дванадесет години мохамеданството, посещавал е три пъти Мека и говори свободно различни турски и арабски диалекти. Той ще бъде преводчикът на Хорнеман.

На 5 септември 1798 година пътешественикът напуска с един търговски керван Кайро и посещава най-наред прочутия оазис Юпитер Амонски, или Сива, разположен в пустинята източно от Египет. Тази независима държавица признава властта на султана, но не му плаща данък. На една-две мили разстояние от град Сива се намират няколко села. Градът е застроен върху скала, в която жителите са издълбали жилищата си. Улиците са толкова тесни и криви, че никой чужденец не може да се оправи из тях.

Оазисът е доста просторен. Най-плодородната му част е една добре напоявана долина с петдесетина мили окръжност, гдето растат жито и хранителни растения. Най-много печелят от фурмите, прочути между арабите в Сахара с прекрасния си вкус.

Хорнеман забелязва най-напред развалините и решава да ги посети, защото от разказите на жителите не научава нещо особено. Но когато влиза в квартала на паметниците, винаги го следят хора, които му пречат да разглежда подробно. Един от арабите дори му казва: „Сигурно сте си останали християнин в душата, щом идвате толкова често да гледате строежите на неверниците“.

Лесно е да разберем, че Хорнеман е трябвало да се откаже от всякакви по-нататъшни проучвания. Доколкото може да се съди от този повърхностен преглед, това е наистина Амоновият оазис и развалините са по всяка вероятност от египетски произход.

Доказателство за някогашната гъстота на населението в този оазис са огромният брой катакомби, срещани на всяка стъпка, особено под хълма, върху който се намира градът. Пътешественикът напразно се опитва да намери из тия гробници една цяла глава; от събраните черепи не може да извлече доказателството, дали са били напълвани със смола. Намира много останки от дрехи, но в такова състояние, че е съвършено невъзможно да определи произхода им по място и време.

Прекарал осем дни на това място, Хорнеман се насочва на 29 септември към Шиаха, като пресича планинската верига, заграждаща Сива. Дотук никакво събитие не е смутило пътуването на изследователя. Но в Шиаха го обвиняват, че обикаля страната като християнски шпионин. Трябва да прояви дързост. Хорнеман не се колебае. Спасява го един коран, който е взел със себе си при задържането и го чете при разпита. През това време от страх, че може да направят обиск на вещите му, преводчикът е хвърлил в огъня късчетата от мумии, ботаническите образци, подробния дневник за пътуването и всичките му книги. Непоправима загуба.

Малко по-нататък керванът стига до Ауджила, добре известен на Херодот, който отбелязва, че този град се намира на десет дни път от оазиса Амон. Това съвпада с твърдението на Хорнеман, който е изминал за девет дни усилен ход разстоянието между двете селища. В Ауджила керванът се увеличава с няколко души търговци от Бенгази, Мерот и Можабра и стига до сто и двадесет души. След продължително пътуване из пясъчна пустиня пристигат в една страна, осеяна с хълмове и долове, гдето тук-таме има трева и дървета. Това е пустинята Харуч. Трябва да минат през нея, за да стигнат до Темиса, незначителен град, застроен върху хълм и заграден с висока крепостна стена. В Зюйла навлизат вече в територията на Фезан. При всяко влизане в град се повтарят обичайните джигитовки, нескончаеми приветствия и пожелания за добро здраве. Тези приветствия, толкова често измамни, играят, както изглежда, важна роля в живота на арабите; честото им повторение неведнъж изненадва пътешественика.

На 17 ноември керванът съзира Мурзук, столица на Фезан. Това е и целта на пътуването. Най-голямата дължина на обработваемата част от кралство Фезан е според Хорнеман триста мили от север към юг, най-голямата й ширина — двеста мили от запад към изток; но към нея трябва да се прибави планинската област Харуч на изток и другите пустини на юг и запад. Климатът никога не е приятен; лете е невероятно горещо, а когато задуха южен вятър, става почти непоносимо дори за туземците; зиме северният вятър е толкова студен и силен, че принуждава жителите да палят огън.

На първо място смокините, след тях останалите хранителни растения са почти единствените богатства на страната. Мурзук е главният й пазарен център. Тук се стичат стоки от Кайро, Бенгази, Триполи, Радамес, Таут и Судан. Стоките са: роби от двата пола, щраусови пера, кожи от диви зверове, злато на прах или на кюлчета. От Бурну идва медна руда, от Кайро коприни и памучни платна, вълнени дрехи, имитация корали, гривни, индийски стоки. Търговците от Триполи и Радамес внасят огнестрелни оръжия, саби, ножове и други.

Фезан се управлява от султан, който произхожда от рода на шерифите. Властта му е неограничена, но той плаща на бея в Триполи данък от четири хиляди долара. Населението на страната възлиза вероятно (Хорнеман не ни казва върху каква база е направил изчисленията си) на седемдесет и пет хиляди жители, всички мохамедани.

В описанието на Хорнеман намираме още някои подробности за нравите и обичаите на този народ. Пътешественикът приключва доклада си до Африканското дружество, като казва, че възнамерява да се върне въз Фезан и разчита да изпрати нови подробности.

Узнаваме и това, че в Мурзук е починал верният приятел на Хорнеман, вероотстъпникът Фройденбург. Заболял от много тежка треска, Хорнеман също е принуден да остане в Мурзук много по-продължително, отколкото е възнамерявал. Щом оздравява, Хорнеман пристига в Триполи, за да си почине и освежи в европейско общество. На 1 декември 1799 година отива отново в Мурзук, отгдето на 7 април 1800 година заминава окончателно с един керван. Привлича го Бурну, бездната погълнала толкова жертви, която не пощадява и него.

През целия осемнадесети век Африка е обсаждана като крепост. Изследователи я опипват отвред, опитват се да проникнат в нея. Някои успяват да се доберат до вътрешността, но или биват прогонени, или намират там смъртта си. Този тайнствен материк разкрива тайните си едва в наши дни и за обща изненада показва плодородие, каквото никой не е подозирал.

Баобаб

Що се отнася до Сенегал, трябва да се попълнят сведенията, събрани от Брю. Нашето преобладаващо влияние там не е вече безусловно както някога имаме много сериозни и предприемчиви съперници — англичаните. Те знаят отлично какво значение ще имат за развитието на търговията им сведенията, които биха могли да съберат. Но преди да започнем разказа за пътешествията на майор Хънт и Мунго-Парк, трябва да кажем няколко думи за задачата, която си поставя френският естественик Мишел Адансон.

Увлечен още от детинство в естествената история, Адансон иска да се прослави с откриването на нови видове. Не може да се надява, че ще ги намери в Европа. И най-неочаквано Адансон избира за област на своите изследвания Сенегал.

„Защото — казва той в една ръкописна бележка — от всички европейски колонии тази беше най-мъчнодостъпна, най-гореща, най-нездравословна, най-опасна във всяко отношение и следователно най-малко позната на естествениците.“

Потребна е рядка смелост и честолюбие, нали, за да се реши човек да действува поради подобни подбуди.

Адансон не е, разбира се, първият естественик, който се излага, на подобни опасности; но никой не го е вършил дотогава с такова увлечение, на свои разноски, без никаква надежда за награда; защото той няма дори достатъчно пари, за да обнародва след завръщането си откритията, които отива да прави.

На 3 март 1749 година Адансон заминава с Шевалие Марен, командуван от д’Апре де Манвийет, спира в Санта Крус на Тенериф и дебаркира при устието на Сенегал, който е според него Нигера на древните географи. В продължение на близо пет години той обикаля надлъж и нашир нашата колония, като отива последователно в Подор, Портудал, Албреда, при устието на Гамбия и събира с нечувана страст и постоянство огромни богатства от трите царства на природата.

На него дължим първите точни сведения за едно исполинско дърво — баобаба, — наречено с името Адансониа; за нравите на скакалците, основна храна на някои диви племена; за белите мравки, които си строят същински къщи; за някои видове стриди от устието на Гамбия, които „кацат“ по дърветата.

„За негрите — казва той — не е никак мъчно да ги ловят: чисто и просто отсичат клона, гдето стридите са се залепили. Само на един клон има понякога по двеста, а при разклоненията се образува цял букет от стриди, който сам човек мъчно може да носи.“

Но от тези наблюдения, колкото и да са интересни, географът може да пожъне много малко: някои нови и по-пълни сведения за йолофите и мандингите^[1] и толкова. Чрез Адансон ние опознаваме по-добре вече посетени страни, но не научаваме нищо ново.

Не е така с експедицията, чиято история ще разкажем.

Майор Хънт, капитан от 69 полк и командуващ от името на английското правителство крепостта Гореа^[2], още на младини, когато е служил в английската легация в Мароко, е имал възможност да се запознае с обичаите и нравите на маврите и негрите от Сенегамбия. В 1790 година той предлага на Африканското дружество да стигне до Нигер, да проучи течението му, да посети градовете Томбукту и Хауса и да се върне през Сахара. Този чудесен план пострадва само в една точка, но тя стига, за да го провали напълно.

Хънт заминава от Англия на 16 октомври 1790 година и на 10 ноември пуска котва в Джилифри, при устието на Гамбия. Добре посрещнат от краля на Бара, той плава от Гамбия на едно протежение от триста мили, пътува по суша през останалата част на Сенегамбия и стига Гонка-Конда в Бани.

Там — както съобщава Ванклер в своята История на пътешествията — той купува от един негър, кон и пет магарета и се готви да стигне със стоките, които трябва да му доставят средства за пътуването, до Медина, столица на малкото кралство Уули. За щастие от няколко думи на мандингски, който, Хънт донегде разбира, изплъзнали се от устата на една негърка, узнава, че има заговор да го убият. Търговците, които търгуват по реката, смятат, че единствената цел на майора е да търгува, а с конкуренцията си ще им отнеме печалбите, и решават да го убият.

„За да избегне опасността, която го заплашва, той намира за уместно да изостави обичайния път. Преплава реката с магаретата си и се озовава на южния й бряг, в кралството Кантор.“

Мунго-Парк

Оттам преплава повторно реката и пристига в кралство Уули. Там изпраща веднага до краля пратеник, подаръци и молба за покровителство. Кралят приема благосклонно и любезно пътешественика в столицата си. Според Хънт, Медина е доста голям град сред плодородно поле, из което пасат многобройни стада.

Майор Хънт може да очаква, че пътешествието му ще завърши добре; така поне изглежда. Но едно произшествие нанася първия удар на тия надежди. Някаква колиба, съседна с неговата, се подпалва и пожарът скоро обхваща целия град. Преводчикът му, направил вече няколко опита да го ограби, използува случая и избягва с коня и трите магарета.

Кралят обаче продължава да покровителствува пътешественика и да го обсипва с подаръци, ценни не по стойност, а като израз на добрите му чувства. Този покровител на европейците се нарича Джата; добър, човечен, интелигентен, той желае англичаните да установят търговско представителство във владенията му.

„Капитан Литлтън — пише Хънт на съпругата си — е натрупал доста голямо богатство от четиригодишния си престой тук; притежава вече няколко кораба, с които търгува по реката. По всяко време и срещу съвсем незначителни дребни украшения човек може да си достави злато, слонова кост, пчелен восък, роби. Капиталът се увеличава много лесно с осем към едно. Домашни птици, овце, яйца, масло, мляко, мед и риба се намират в голямо изобилие; едно голямо семейство може да живее охолно с десет лири стерлинги. Почвата е суха, въздухът здравословен и кралят на Уули ми каза, че във Фататенда не е умрял досега нито един бял.“

След това Хънт стига по Фалеме до Какуло, а в Бамбук получава сведения за Джолиба, голяма река, която протича във вътрешността на Судан. Тя тече отначало от юг към север до Джене, след това от запад към изток до Томбукту; тези сведения ще бъдат потвърдени скоро и от Мунго-Парк. Кралят на Бамбук посреща сърдечно пътешественика, дава му водач за Томбукту и каури^[3] за пътни разноски.

Могат да се надяват, че майорът ще пристигне щастливо до Нигер; но д-р Ледли получава скоро една полузаличена бележка, написана с молив, в Симбинг, която съобщава, че пътешественикът е бил ограбен, обаче продължава към Томбукту. Други сведения, пристигнали наскоро след това от различни източници, дават указания, че Хънт е бил убит в Бамбара. Едва Мунго-Парк узнава определено каква е била участта на майора.

„Симбинг — казва Валкнер, — гдето майор Хънт е надраскал последните думи, получени от него, е малък град до границата с кралство Лудамар и е ограден със стени. Тук майор Хънт бил изоставен от своите прислужници негри, които не искали да го придружат в земята на маврите. Въпреки това той продължил пътя си и след много препятствия тръгнал на север, като се опитал да мине през кралство Лудамар. Стигнал най-после до Джара, гдето се запознал с няколко мавритански търговци, които отивали да купят сол в Тишит (един град, разположен близо до солените езера в голямата пустиня, на десет дни път северно от Джара). Срещу една пушка и малко тютюн майорът уговорил търговците да го заведат до Тишит. За да вземе такова решение, сигурно е бил излъган от маврите било по отношение на пътя, по който е трябвало да мине, било за състоянието на страната, която се намира между Джара и Томбукту.“

Като забелязва след двудневен ход, че са го измамили, Хънт иска да се върне в Джара; но маврите го ограбват и избягват. Той се вижда принуден да се върне в Джара пеша. От глад ли е умрял? Убит ли е бил от маврите? Не се знае точно; но на Мунго-Парк посочват мястото, гдето е загинал.

Тъй като дневниците и наблюденията на Хънт са били загубени, умората и усърдието му са останали без полза за науката. Подробности за неговите изследвания трябва да се търсят в Дневниците на Африканското дружество. По това време младият шотландски хирург Мунго-Парк, току-що завърнал се от Източна Индия с Уустър, научава, че Африканското дружество търси пътешественик, който би желал да проникне във вътрешността на материка по Гамбия. Мунго-Парк отдавна желае да се запознае с произведенията на страната, с нравите и характера на населението и се съгласява да изпълни тази задача въпреки основателното предположение, че предшественикът му майор Хънт е загинал при своя опит.

Дружеството веднага приема предложението, Мунго-Парк се приготвя и на 22 май 1795 година заминава от Портсмут с препоръки до д-р Ледли и кредит от двеста лири стерлинги.

След като слиза в Джилифри, три устието на Гамбия в кралство Бара, пътешественикът отива по реката до Лизания, английската търговска къща на д-р Ледли. Първата му грижа е да научи най-разпространеният език — мандинго; след това събира необходимите данни за изпълняването на своя план.

Този начален престой му позволява да събере поточни и подробни сведения от тия на пътешествениците му за племената фелупи, йолофи, фулахи и мандинги. Първите са мрачни, свадливи и отмъстителни, но смели и верни; вторите са могъщ и войнствен народ от чернокожи. Като се изключи цветът на кожата и езикът им, те приличат много на мандингите, които са кротки и общителни. Мъжете са високи, добре сложени, жените — сравнително хубави. Фулахите, които са най-светлокожи, изглеждат много привързани към пастирството и земеделието. Повечето племена са мохамедански и практикуват многоженството.

На 2 декември с двама преводчици негри и малък багаж Мунго-Парк навлиза във вътрешността. Пристига най-напред в Уули, чиято столица Медина има около хиляда къщи. След това посещава Колор, значително по-голям град, минава в двудневен преход една пустиня и пристига в кралство Бонду. Жителите на това кралство са фулахи, мохамедани и ако не се занимават с пастирство и земеделие, забогатяват от търговия със слонова кост.

Пътешественикът стига скоро до Фалеме, която извира от планината Далаба и мие при извора си значителни златни залежи. Във Фатеконда, столица на Бонду, Мунго-Парк е приет от краля, който не желае да разбере, че някой може да пътува от любознателност. Срещата на пътешественика с жените на владетеля е доста забавна:

„Щом влязох в техния двор — казва Мунго-Парк, — бях заобиколен от целия сарай. Едни от жените ми искаха лекарства, други амбър^[4], всички искаха да опитат пускането на кръв — чудотворно лечение за африканците. Жените бяха десетина, повечето млади и хубави, със златни украшения и кехлибарени зърна в косата.

Шегуваха се весело на различни теми. Най-много се смееха на бялата кожа и дългия ми нос и настояваха, че и кожата, и носът са изкуствени. Смятаха, че кожата ми е била избелена, защото са ме потапяли още като дете в мляко, а носът ми е бил удължен с всекидневно дърпане, за да получи тази грозна и неестествена форма.“

Мунго-Парк напуска Бонду откъм север и навлиза в Каджаага, наричан от французите Галам. Климатът на тази живописна страна, напоявана от водите на Сенегал, е много по-здравословен от тоя на крайбрежните земи. Жителите се наричат сами сераули, а французите ги наричат, сераколети. Кожата им е черна като смола; в това отношение човек не може да ги различи от йолофите.

„Сераулите — казва Мунго-Парк — се занимават обикновено с търговия. На времето са търгували много с французите, на които са продавали злато на прах и роби. Днес доставят роби на английските търговски кантори по бреговете на Гамбия. Прочути са с почтеността си при уговаряне на търговските сделки.“

В Джоаг пратениците на краля вземат на Мунго-Парк половината багаж под предлог, че трябва да плати входна такса. За щастие племенникът на хасонския крал Джемба-Джего-Джала се връща в същото време в родината си и го взема под свое покровителство. Стигат заедно до Гонгади, гдето се намират най-хубавите плантации с фурми, а след това в Сами, на брега на Сенегал и на границата с Хасон.

Първият срещнат град на тази територия е Тизи, гдето Мунго-Парк стига на 31 декември. Населението го посреща добре. Продава му евтино провизиите, от които той има нужда; но братът и племенникът на краля му създават всички възможни неприятности.

Мунго-Парк напуска града на 10 януари 1796 година, за да отиде в Коня-кари, столица на плодородната, богата и гъсто населена страна Хасон, която може да събере войска от четиридесет хиляди души. Много благосклонен към пътешественика, кралят го кани да остане в държавата му, докато трае войната между кралствата Хасон и Каджаага. Към тази война непременно ще се присъединят Каарта и Бамбара, които Мунго-Парк иска да посети. Съветът на краля е разумен и Мунго-Парк неведнъж съжалява, че не го е послушал.

Но той бърза да навлезе във вътрешността на материка, затова не иска да чуе нищо и отива в Каарта — с нейните пясъчни равнини. По пътя си среща тълпи, които бягат към Хасон, за да се спасят от ужасите на войната. Тази гледка не го спира и той продължава до столицата на Каарта, разположена в открита плодородна равнина.

Крал Дейзи-Курабари посреща пътешественика любезно, иска да го отклони от отиването в Бамбара и като вижда, че усилията му са безполезни, го съветва, за да не мине между воюващите, да отиде в кралство Лудамар, населено от маври. Оттам ще може да влезе в Бамбара.

При това пътешествие Мунго-Парк вижда, че негрите ядат някакъв хляб, който има вкус на медена питка и е приготвен от плода на лотоса. Това растение — rhamnus lotus — расте самородно в Сенегам-бия, Нигрития^[5] и Тунис.

„Това е навярно — казва Мунго-Парк — същият лотосов плод, с който според Плиний са се хранели лотосоядите от Либия. Ядох от него и мисля, че една войска може наистина да се изхрани с такъв хляб, както Плиний твърди за либийците. Той е дори толкова сладък и приятен на вкус, че войниците едва ли са се оплаквали от него.“

На 22 февруари Мунго-Парк пристига в Джара, доста голям град с каменни къщи, населен от негри, дошли от южните области да търсят закрилата на маврите, на които плащат значителен данък. От лудамарския крал Али пътешественикът получава право да мине безпрепятствено през владенията му. Въпреки това уверение фанатичните маври от Деена ограбват почти всичкия му багаж. В сравнително големите градове Самбака и Дали, в Самея, селце с чудесно местоположение, пътешественикът е приет така добре, щото смята, че ще стигне безпрепятствено до сърцето на Африка; но един отряд войници на Али пристига ненадейно, за да го отведе в Беноум, столица на владетеля.

Туземци от Сенегал

„Седнал на възглавница от черен марокин^[6] — разказва Мунго-Парк, — Али подстригваше мустаците си пред огледало, което една робиня държеше пред него. Той беше старец от арабска раса. Имаше дълга, бяла брада, беше мрачен и изглеждаше в лошо настроение. Изгледа ме втренчено, после запита тези, които ме бяха довели, дали говоря арабски. Отговориха му, че не говоря. Той се изненада и замълча. Но хората около него, особено жените, не мълчаха. Те ме обсипваха с въпроси, разглеждаха дрехите, претърсваха джобовете и ме караха да разкопчея жилетката си, за да видят бялата ми кожа. Преброиха дори пръстите на ръцете и краката ми, като че се съмняваха дали наистина принадлежа към човешкия род.“

Чужденец, беззащитен, християнин, подозиран в шпионаж, Мунго-Парк давана маврите случай да проявят на воля нахалството, свирепостта и фанатизма, с които се отличават. Оскърбления, обиди, бой — трябва да опита всичко. Искат да го направят бръснар; но несръчността, с която порязва сина на Али, го спасява от тази не особено почетна длъжност. През време на това пленничество Мунго-Парк събира някои сведения за Томбукту, този така недостъпен за европейците град, desideratum^[7] за всички пътешественици в Африка.

„Хуса — му казва един шериф — е най-големият град, който съм виждал. Уалет е по-голям от Томбукту; но понеже е далеко от Нигер и търгува главно със сол, там има много по-малко чужденци. От Беноум до Уалет има десет дни път. От едното до другото селище няма нито един голям град и човек е принуден да се храни с мляко, купувано от арабите, които пасат стадата си около кладенци или блата. Два дни се пътува през една песъчлива земя, където няма никаква вода.

След това трябват още единадесет дни, за да се стигне от Уалет до Томбукту. Но по тоя път се среща по-често вода и обикновено се пътува с волове. В Томбукту има много евреи, които говорят арабски и се молят като маврите.“

През това време военните действия принуждават Али да отиде в Джара. Мунго-Парк, който е успял да намери съюзница в лицето на султанската любимка Фатима, получава правото да придружи краля. Приближавайки се по този начин към театъра на военните действия, пътешественикът се надява, че ще намери възможност да избяга. И наистина кралят на Каарта, Дейзи Курабари, скоро напредва към град Джара. Повечето жители избягват, Мунго-Парк — заедно с тях.

И намира скоро начин да се прехвърли на другата страна; но тъй като преводчикът му отказва да го придружи, той се вижда принуден да замине за Бамбара сам, без никакви средства.

Първият град, до който стига, е Уавра; той се намира в Каарта, която по това време е васал на бамбарския крал Мансонг.

„На 7 юли сутринта, когато се готвех вече да тръгна — казва Мунго-Парк, — стопанинът, у когото бях отседнал, ме помоли твърде стеснително да му дам малко от косата си. Казали му — добави той, — че косата на бял е сафи (талисман), чрез който човек придобива науката на белите. Не бях чувал досега за такъв лесен начин на образование, но веднага удовлетворих искането му. Горкият човек беше толкова ученолюбив, че кое със стригане, кое със скубане, ми оголи почти половината глава; по същия начин би постъпил и с втората половина, ако не бях проявил недоволство и не му бях обяснил, че искам да запазя и за друг случай част от тази толкова ценна стока.“

След това пътешественикът минава с безброй приключения, умора и лишения през Галу и Мурджа (прочут с търговията със сол). Едва когато наближава Сего, Мунго-Парк съзира най-сетне Джолиба.

„С безкрайна радост видях пред себе си — казва той — най-важната цел на моята задача — величествения Нигер, който така отдавна търсех. Широк като Темза при Уестминстър, той искреше на слънцето и течеше бавно към изток. Изтичах до брега, напих се с вода и вдигнах ръце към небето, за да благодаря горещо на този, който реди всичко, за пълния успех, увенчал усилията ми.

Наклонът на Нигер към изток никак не ме изненада, защото, макар че при тръгването от Европа се съмнявах твърде много по този пункт, толкова често бях разпитвал по време на пътешествието си и така положително бях получавал уверения от негри, принадлежащи към различни племена, че реката тече към изгрева, щото почти не се съмнявах вече по този въпрос, още повече като знаех, че майор Хънт е събрал по същия начин съвършено същите сведения.

Сего, столицата на Бамбара, гдето бях пристигнал, се състои всъщност от четири отделни града: двата са разположени по северния бряг на реката и се наричат Сего-Коро и Сего-Бу. Другите два се намират на южния, бряг и се наричат Сего-Су-Коро и Сего-Сее-Коро. И четирите са заградени с високи зидове от кирпичи. Къщите са от глина, четвъртити, с плоски покриви; някои са на два етажа; доста много са варосани.

Освен тези сгради из всички квартали се виждат джамии, построени от маврите. Макар и тесни, улиците са достатъчно широки за движението в една страна, гдето коли с колела са нещо съвършено непознато. Според данните, които можах да събера, имам основание да смятам, че Сего наброява общо към тридесет хиляди жители.

Кралят на Бамбара живее постоянно в Сего-Сее-Коро; той използува голям брой роби за пренасяне на жителите от единия на другия бряг. Парите, които те получават за труда си, макар че са само по десет каури на човек, дават значителен годишен доход на краля.“

Под влияние на маврите кралят отказва да приеме пътешественика и му забранява да остане в столицата, гдето впрочем и не би могъл да го запази от злобата на населението. Но за да не изглежда, че проявява лоши чувства, той изпраща на Мунго-Парк една кесия с пет хиляди каури — около двадесет и пет французки франка — да си купи храни. Освен това пратеникът на краля ще придружава пътешественика, за да му служи за водач до Сансандинг. Никакви възражения и недоволство не са възможни; трябва просто да изпълни нареждането му; така и постъпва Мунго-Парк.

Преди да пристигне в Сансандинг, той присъствува на събиране растителното масло от дървото ши.

„Това дърво — се казва в доклада — се среща в голямо изобилие из тази част на Бамбара. Не е садено от жителите, а расте самородно из горите. Много прилича на американския дъб; плодът, чиито костилки сушат на слънце и варят във вода, за да получат растителното масло, прилича донякъде на испанските маслини. Костилката е покрита със сладко месо с тънка, зеленикава кора. Полученото масло не само се запазва цяла година неосолено, но е по-бяло, по-твърдо и по мой вкус по-приятно от всяко краве масло, каквото съм ял досега. То е една от главните търговски стоки из тия страни.“

Сансандинг, осем-десет хиляден град, е пазар, гдето маврите носят от Средиземноморието стъклени украшения, които разменят срещу злато на прах и памучни платна. На Мунго-Парк не разрешават да остане и тук; неприятностите, които му създават жителите, и лукавите подстрекателства на фанатизираните маври го принуждават да продължи пътя си. Тъй като конят му е изтощен от умора и гладуване, трябва да отплава по Нигер, или — както го наричат местните жители — Джолиба.

В Мурзан, рибарско селце, разположено по северния бряг на реката, Мунго-Парк трябва да се откаже от по-нататъшно проникване във вътрешността. Колкото по на изток навлиза по течението на реката, толкова повече се излага да попадне напълно в ръцете на маврите. Започнал е сезонът на дъждовете и скоро ще може да се пътува само с лодка. А пълното безпаричие не му позволява да наеме плавателен съд и го принуждава да живее от подаяния. Да продължава по-нататък в същата посока означава не само да върви към смъртта, но да погребе заедно със себе си и плодовете на своя труд и умора. Връщането в Гамбия не е лесно, разбира се; трябва да измине пеша няколкостотин мили през непознати земи; но надеждата, че ще се върне, го крепи!

„Преди да напусна Сегу — казва пътешественикът, — сметнах за уместно да събера от мавритански и негърски търговци всички възможни сведения както за по-нататъшното течение на Нигер към изток, така и за състоянието й големината на съседните кралства.“

На два дни път от Сегу се намира град Джене, разположен на малък остров в реката; той бил, както разправят, по-голям от Сегу и дори от кой да е град в Бамбара. На два, дни път от него реката се разширява и образува доста голямо езеро, наречено Дибби — Тъмното езеро. За големината му можах да узная само това, че когато плават по него от запад към изток, в продължение на цял ден лодките не виждат никакъв бряг. От това езеро водата изтича в няколко ръкава, които накрая образуват две реки; едната тече към североизток, другата към изток. Но се сливат в Кабра, която е на един ден път южно от Томбукту и служи за пристанище на този град. Мястото, заградено от двата ръкава, се нарича Джимбала и е населено с негри. По суша от Джене до Томбукту се пътува дванадесет дни.

„На север от Масина е кралство Томбукту, главната цел на европейските изследвания. Столицата на това кралство е един от главните пазари на голямата търговия между маври и негри. Надеждата да забогатеят чрез тази търговия и религиозното усърдие на маврите са населили този град с маври и с негри, приели мохамеданството. Самият крал и първите държавни сановници са много по-строги и неверотърпими от които и да са мавритански племена в тази част на Африка.“

Мунго-Парк трябва следователно да се върне обратно и по пътища, разкаляни от дъждове и наводнение, да мине през Мурзан, Кеа, Модибу, гдето намира коня си, Нуара, Сансандинг, Самея, Саи, заобиколен с дълбоки ровове и високи стени с четвъртити кули, Джаба, доста голям град, отгдето се виждат високи планини, и накрай Тафара, гдето го приемат твърде нелюбезно.

В селцето Суха Мунго-Парк се опитва да получи по милост няколко зърна от местния „дути“, който отговаря, че няма нищо излишно.

„Докато разглеждах лицето на този негостоприемен мъж казва Мунго-Парк — и се стараех да открия причината за лошото настроение и недоволството, изписани по лицето му, той повика един роб, който работеше в съседна нива, като му заповядва да вземе и лопатата си; след това посочи едно не особено отдалечено място и му каза да изкопае трап. Робът започна да копае, а дути, който изглеждаше нетърпелив човек, почна да мърмори почти през цялото време, докато другият изкопа трапа. После повтори два пъти едно подир друго данкрату (негодник), джанкра лемен (цяла чума) — изрази, които сметнах, че могат да се отнасят само за мене.

Карта за пътуването на Мунго-Парк

Тъй като трапът приличаше много на гроб, намерих за благоразумно да се кача на коня си и се готвех вече да офейкам, когато робът, който бе отишъл до селото, се върна, влачейки едно съвършено голо десетинагодишно момче. Довлякъл го бе, като го държеше за едната ръка и единия крак, и го хвърли в трапа с такова дивашко безразличие, каквото не бях виждал дотогава. Докато той го заравяше, дути повтаряше нафула атиниата (загубени пари), от което разбрах, че детето трябва да е било негов роб.“

На 21 август Мунго-Парк напуска Куликоро, гдето успява да се сдобие с храна, като пише сафи за някои жители, и стига в Бамаку, център на търговия със сол. От едно близко възвишение пътешественикът съзира голяма планинска верига, която се намира в страната Конг, чийто владетел може да вдигне на крак по-голяма войска от тази на бомбарския крал.

Ограбен от разбойници сред необятна пустиня в дъждовен сезон на 500 мили от най-близкото европейско заселище, нещастният Мунго-Парк чувствува по едно време, че няма вече сили и надежда. Но това е краткотрайна криза. Той се съвзема, стига до града Сибидулу, чийто „манза“, или главатар, успява да му върне коня и дрехите, откраднати от фулахски разбойници, след това до Камалия, гдето Карфа Тора му предлага да отиде до Гамбия след дъждовния сезон заедно с един керван роби. Изтощен, без средства, болен от треска, която в продължение на пет седмици не му позволява да излезе, Мунго-Парк се вижда принуден да приеме това предложение.

Заминаването на кервана за крайбрежието е определено за 19 април. Можем да си представим с каква радост Мунго-Парк посреща този ден! Като минава през пустинята Джалонка и през главния ръкав на Сенегал, после през Фалеме, керванът стига най-сетне до бреговете на Гамбия и влиза в Пизания, гдето Мунго-Парк се хвърля на 12 юни 1797 година в обятията на д-р Ледли, който не се е надявал вече да го види.

На 22 септември Мунго-Парк пристига в Англия. Възторгът при съобщението за откритието му е такъв, с такова нетърпение очакват доклада за пътуването му — безспорно най-важното, извършено в тази част на Африка, — че Африканското дружество му позволява да обнародва за своя сметка кратък разказ за приключенията си.

По отношение на географията, нравите и обичаите на страната му дължим повече важни данни, отколкото са били събрани от всички по-раншни пътешественици. Той именно определя точното местоположение на изворите на Сенегал и Гамбия и начертава течението на Нигер, или Джолиба, към изток, докато Гамбия се спуска към запад.

Така се туря край с положителни данни на един спор, разделял дотогава географите. В същото време не е възможно вече да се объркват трите реки, както е постъпил в 1707 г. френският географ Делил, който ни представя, че от Борну Нигер започва да тече на изток и завършва на запад с река Сенегал. (Макар че сам е забелязал своята грешка и я е поправил в картите си от 1722 до 1727 година, вероятно по сведенията, събрани от Андре Брю, управител на Компанията в Сенегал.)

Хътн е получил също доста точни сведения от туземците за изворите на Нигер в Земята Мандинг, за приблизителното местоположение на Сего, Джене и Томбукту; но на Мунго-Парк се пада да уточни окончателно, devisu^[8], местоположението на последните два града и да ни даде за природата на страната и различните племена, които я населяват, много по-подробни сведения от притежаваните дотогава.

И, както вече казахме, общественото мнение не се е заблудило за значението на това пътешествие, нито за умението, смелостта и добросъвестността на този, който го е извършил.

Малко по-късно английското правителство пожелава да повери на Мунго-Парк командуването на една експедиция във вътрешността на Австралия, но той отказва.

Няколко години по-късно, през 1804, Африканското дружество решава да довърши проучването на Нигер и предлага на Мунго-Парк нова изследователска експедиция. Този път той счита, че не може да откаже, и на 30 януари 1805 година заминава от Англия. След два месеца слиза в Горея.

Придружават го зет му, хирургът Андерсън, художникът Джордж Скот и петима артилеристи. Освен това той има право да вземе колкото войници намери за потребно и му се открива кредит от сто хиляди франка.

„Тези средства — казва Валкнер в своята История на пътешественика, — много по-големи от събраните чрез частната подписка на Африканското дружество, донегде спомагат според нас за гибелта му. Алчните искания на африканските владетели се увеличават поради това, че всички смятат пътешественика за много богат, а понеже той не може да задоволи тези огромни искания, се стига до катастрофата, която туря край на експедицията.“

Четирима дърводелци, един офицер, тридесет и пет души артилеристи и един мандингски търговец по име Исаак, който трябва да служи за водач, съставят заедно със споменатите вече шефове на експедицията един внушителен керван. На 27 април 1805 година Мунго-Парк напуска Каес, пристига на следния ден в Пизания, отгдето е тръгнал преди десет години за първото си пътешествие, и се насочва към изток, по пътя, който е пропътувал някога до Бамбук, на брега на Нигер. Когато пристигат там, от всички европейци са останали само шестима войника и един дърводелец. Всички останали са измрели от умора, треска, заболявания, предизвикани от наводненията. Грабителствата на малките властелини, през чиито държави е минала експедицията, намаляват значително запаса от стоки за размяна.

Мунго-Парк извършва скоро голямо неблагоразумие. Той забелязва, че в Сансандинг, град с единадесет хиляди жители, пазарът е доста оживен и се продават мънистени огърлици, индиго, антимон, пръстени, гривни и хиляди други предмети, разграбвани веднага от купувачите.

„Той отвори — казва Валкнер — същински магазин и изложи отбран асортимент от европейски стоки, които започна да продава на едро и на дребно. Мунго-Парк смята, че голямата търговия, която е вършил, е предизвикала завист у колегите му търговци. Жителите от Джене, маври, търговци от Сансандинг се присъединяват към тия от Сего и предлагат в присъствие на Модибин (съобщил лично факта на Мунго-Парк) да дадат на Мансонг стоки за много по-голяма стойност от всички подаръци, които е получил от нашия пътешественик, за да го накарат да заграби багажа му, а след това да го убие или да го изгони от Бамбара. Но Мунго-Парк въпреки това продължава да отваря всеки ден магазина си и само в един пазарен ден получава двадесет и пет хиляди седемстотин петдесет и шест монети — така наречените каури.“

Хотентотка

На 28 октомври Андерсън умира след четиримесечно боледуване и Мунго-Парк остава отново сам в центъра на Африка. Получил е от крал Мансонг позволение да си построй в Сансандинг плавателен съд, за да отплава по Нигер; нарекъл го е Джолиба и е определил вече заминаването си за 16 ноември.

Дотук свършва дневникът му с подробни данни за населението по бреговете на реката и за географията на страните, които пръв открива. Макар и незавършен, този дневник е обнародван веднага щом го отнасят в Европа, след като се потвърждава тъжният факт, че авторът му е загинал във водите на Джолиба. Дневникът не съдържа всъщност нито едно ново откритие, но се знае, че все пак ще бъде от полза за географията. По-образован от предшествениците си, Мунго-Парк е определил наистина чрез астрономически изчисления положението на най-важните градове, а това дава сериозна основа за една карта на Сенегамбия. Изработването на картата се възлага на Ароу-Смит, който се задоволява да заяви в кратко предупреждение, че е открил големи различия в местоположенията на градовете, както са дадени чрез продължителността на пътуването и чрез астрономическите, наблюдения, и като не е могъл да ги съгласува, се е ръководил само от астрономическите наблюдения, което го е принудило да измести по на север пътя, следван от Мунго-Парк при първото му пътешествие.

Този странен факт ще бъде изяснен от французина Валкнер, енциклопедист, последователно или едновременно префект, географ и литератор. Той открива в дневника на Мунго-Парк една странна грешка, която нито английският издател, нито френският преводач, допуснал най-груби неточности, не е забелязал. В този дневник се разказва какво е правил Мунго-Парк „на 31 април“. А всеизвестно е, че месец април има тридесет дни. Оттук следва, че през цялото си пътуване Мунго-парк е грешил с едно денонощие и при изчисленията е използувал деклинациите от предния ден, смятайки, че те са от деня, в който ги записва. Така че в картата на Ароу-Смит е трябвало да се правят значителни промени; но все пак трябва да се признае, че след като са били установени неточностите, допуснати от него, Мунго-Парк дава първата сериозна база за карта на Сенегамбия.

Макар докладите до английското правителство да не оставят място за никакво съмнение, достигат слухове, че във вътрешността на Африка са били срещани бели; и губернаторът на Сенегал изпраща експедиция, като поверява ръководенето й на търговеца-негър Исаак, бивш водач на Мунго-Парк, предал добросъвестно дневника му в ръцете на английските власти. Няма да се спираме върху подробностите на това пътуване, не съдържащо никакъв нов факт, и ще отбележим само оная част от него, която се отнася до последните дни на Мунго-Парк.

В Сансандинг Исаак намира Амади Фатума, негъра, придружавал по Джолиба Мунго-Парк при загиването му, и получава от него следните показания:

„Заминахме от Сансандинг и за два дни стигнахме до Сила, гдето Мунго-Парк завършил някога първото си пътуване.

След още два дни плаване стигнахме до Джене. Като навлязохме в Диби, ни последваха три лодки с негри, въоръжени с пики, копия и лъкове, но без огнестрелни оръжия. Минахме последователно покрай Ракбара и Томбукту, гдето пак ни сподириха три лодки, които трябваше да прогоним със сила, и убихме няколко туземци. В Гурумо се опитаха да ни нападнат седем лодки, но прогонихме и тях. Имахме още няколко схватки, с големи загуби за негрите, докато стигнахме до Кафо, гдето стояхме един ден. След това се спуснахме по реката до Кармус и пуснахме котва в Гурмон. На другия ден видяхме цял отряд маври, които ни пуснаха да минем спокойно с лодката.

После навлязохме в земята на хаусите. На следния ден стигнахме в Яур. Амади Фатума беше изпратен в града да занесе подаръци на главатаря и да купи храни. Преди да приеме подаръците, негърът попита дали белият ще дойде пак да посети страната му. Мунго-Парк, на когото предадоха въпроса, намери за уместно да отговори, че няма вече никога да дойде. Предполага се, че тия думи го погубиха. Сигурен, че няма вече да види Мунго-Парк, негърският главатар веднага е решил да заграби подаръците, отредени за краля.

Но Амади Фатума отиде в жилището на краля, което се намираше на няколкостотин стъпки от реката. Предупреден за минаването на белите пътешественици, владетелят изпрати войници в селцето Буса, на самата река. Когато лодката се появи, те я нападнаха с градушка от камъни и стрели. Мунго-Парк изхвърли багажа си в реката и се хвърли в нея заедно с другарите си; всички се удавиха.“

Така безславно загива първият европеец, плавал по течението на Джолиба и посетил Томбукту. Мнозина се опитват да проникнат из тия места. Но всички опити пропадат.

В края на XVIII век двама от най-добрите ученици на Линей пътуват из Южна Африка като естественици. Те са зоологът Спарман и ботаникът Тунберг. Описанието за изследванията на Спарман, прекъснати, както вече казахме, от пътешествието му в Океания заедно с Кук, излиза преди това на ботаника и е преведено на френски от ле Турньор. В своя предговор ле Турньор съжалява за загубата на учения пътешественик, загинал по време на пътешествие в Златния бряг. Но тъкмо когато книгата излиза от печат, Спарман се явява да успокои за участта си добрия ле Турньор, който остава малко смутен от своето недоглеждане.

Той прие почетната длъжност дегустатор

На 30 април 1772 година Спарман стъпва на африканска земя, като слиза на нос Добра надежда. По това време Кейптаун е малък и няма повече от две хиляди крачки дължина на толкова ширина, като се включат дори овощните и зеленчукови градини в единия му край. Улиците са широки, засенчени от дъбове, а къщите от двете им страни са или варосани, или боядисани в зелено, което учудва Спарман. Пристигнал в Кап, за да учи децата на господин Керст, той го намира в зимното му местожителство във Фолсбей. Щом настъпва пролетта, Спарман придружава Керст в Алфен — имението му до Констанс. Естественикът се ползува от случая да направи няколко екскурзии в околностите и да се изкачи на Столовата планина, което не е никак безопасно. Тези разходки му дават възможност да види как живеят бурите и какви са отношенията им с робите. Настроението на последните е такова, че всеки жител е принуден да заключва нощем стаята си и да има винаги под ръка готово оръжие. Що се отнася до заселниците, те са, общо взето, грубо добродушни и също така грубо гостоприемни, както Спарман установява с няколко интересни примера:

„Пристигнах — казва той — в дома на един фермер по име Ван дер Спуи, вдовец, роден в Африка и баща на другия, когото познавате като собственик на лозята в Червения, или Стария, Констанс.

Без да си даде вид, че ме е забелязал, той застана неподвижен на пътеката, която водеше към къщата му. Когато се приближих, не направи нито крачка да ме посрещне, само ми подаде ръка с думите: „Добър ден, добре дошли! Как сте? Кой сте? Чашка вино? Лула? Искате ли да хапнете нещо?“. Отговарях на въпросите му също така лаконично и приемах поканите. Дъщеря му, млада, стройна, любезна, тринадесет-четиринадесетгодишна, сложи на масата великолепно агнешко задушено с картофи; след обеда ми поднесе така мило чай, че просто не знаех кое е по-хубаво — обедът ли или младата домакиня. По лицето и в държането и на бащата, и на дъщерята бяха изписани скромност и добросърдечие. Няколко пъти заговорвах на бащата, за да го подканя да наруши мълчанието; отговорите му, бяха кратки и сдържани; забелязах главно това, че никога не заговорваше пръв освен когато настояваше да остана да пренощувам у тях. Въпреки това аз си тръгнах, дълбоко трогнат от такова рядко добродушие.“

След това Спарман прави още няколко екскурзии, именно в Хаут бей и в Паарл, при които има случай да установи преувеличенията в разказите на Колбе, негов предшественик из тия места.

Той възнамерява да увеличи броя на разходките си през зимата и проектира да посети през хубавото време вътрешността, но в Кап пристигат фрегатите Ризолюшън и Адвенчър, командувани от капитан Кук. Форстер уговаря младия шведски естественик да тръгне с тях и това позволява на Спарман да посети последователно Нова Зеландия, Земята ван Диймен, Нова Холандия, Таити, Огнена земя, полярните области на Антарктика и Нова Джорджия, преди да се завърне в Кан на 22 март 1775 година.

Първата грижа на Спарман е да подготви пътуването си из вътрешността; и за да увеличи паричните си средства, през зимата практикува медицина и хирургия. Събира цял товар със семена, лекарства, ножове, огнива, кутии с прахан, спирт за запазване на живи организми и го натоварва на огромна кола, теглена от пет чифта волове.

„Коларят трябва да е не само много сръчен и да познава добре животните — казва Спарман, — но и да умее да си служи умело с камшика на африканските колари. Тези камшици са дълги петнадесет стъпки, накрая с още по-дълъг ремък и три стъпки дълъг кичур от кожени ивички. Водачът на колата държи това страшно оръжие с две ръце, седнал на капрата, отгдето може да достигне и най-далечния чифт волове. Той трябва да шиба непрестанно, да умее да удря и то така, че „космите на животното да не се разрошват от кичура“.“

Спарман ще придружава колата на кон; взел си е и помощник — един млад заселник на име Имелман, който е ходил вече за свое удоволствие из вътрешността. Тръгват на 25 юли 1775 година. Пресичат най-напред Рент-Ривър, изкачват се на Хотентот-Холандклъф, минават през Палмит и навлизат в необработена земя, пресечена от равнини, планини и долини, безводна, но въпреки това населена от всякакъв вид антилопи, зебри и щрауси.

Скоро стигат до много посещаваните по това време железни топли извори, разположени в подножието на Цвартберт, гдето Компанията е построила дом, прилепен до самата планина.

Там именно към него се присъединява младият Имелман и двамата заминават за Цвелендам, гдето пристигат на 2 септември. Тук събират ценни сведения за жителите. С удоволствие ще ги предадем накратко.

Хотентотите са на ръст колкото европейците. Крайниците им са малки, кожата кафявожълтеникава. Нямат дебелите устни на кафрите или жителите на Мозамбик. Косата им е черна, къдрава, но не много гъста. Повечето се мажат от глава до пети с мазнина и сажди. Хотентот, който се боядисва, не изглежда толкова гол и е, така да се каже, по-съвършен от този, който се чисти. Затова се казва обикновено, че „кожата на хотентот без мазнина е като нелъсната обувка.“

Тези туземци носят обикновено едно наметало от овча кожа, с козината навътре, наричано „крос“. Към нея жените прикачват нещо като качулка, в която носят децата си, които кърмят през рамо. И мъжете, и жените обикновено носят на ръцете и нозете си кожени халки; оттам произлиза баснята, че хотентотите навивали около краката си суджуци, за да ги изяждат, когато потрябва. Носят и железни или медни халки, които са много скъпи.

Хотентотското село, наричано „краал“, се състои от наредени в кръг колиби, съвършено еднакви и напомнящи пчелен кошер. Входът е навътре, към кръга и е толкова нисък, че в колибата човек може да влезе само на колене. Огнището е в средата, а на покрива няма отвор за дима.

Не трябва да смесваме хотентотите с бушмените. Последните живеят само от лов и грабежи. Те са много опасни, защото са необикновено сръчни в хвърляне отровни стрели и са извънредно смели и диви.

В Цвелендам Спарман вижда „куага“ — особен вид кон, който по ръст прилича много на зебра, до е с по-къси уши.

Пътешественикът отива след това в Мосел бей, едно малко посещавано пристанище, защото е прекалено открито за западните ветрове, и в земята на хутникасите (антиникасите от картата на Бърчел).

Тя е гориста, изглежда плодородна и заселниците, които са се установили тук, сигурно преуспяват. В тази област Спарман има възможност да види и да изучи повечето африкански четириноги — слонове, лъвове, леопарди, гатопарди, хиени, маймуни, зайци, антилопи и газели.

Не можем да следим Спарман из всички малки селища, които посещава. Читателите няма да научат нищо от едно изброяване на реките или селата, които той е посетил. Предпочитаме да заемем от доклада му някои доста интересни и нови данни за два вида животни, които е имал случай да наблюдава — капщатската овца и пчелната кукувица.

„Когато иска да убие някоя овца — казва пътешественикът, — човек избира винаги най-мършавата от стадото. Другите не могат да се ядат. Опашките им са триъгълни, дълги са стъпка до стъпка и половина, и понякога са повече от шест пръста дебели в основата си. Една такава опашка тежи обикновено от осем до дванадесет фунта; състои се главно от вкусна тлъстина, която някои хора ядат с хляб вместо масло; употребяват я за готвене на месо, понякога правят и свещи от нея.“

След като ни описва неизвестен дотогава вид на двурог носорог — гну, нещо средно между кон и вол, — африканската мишка, павиана, речния кон с почти непознати навици, Спарман посочва една чудновата птица, много полезна за жителите; нарича я пчелна кукувица.

„Тази птица — казва той — не е забележителна нито по големина, нито по цвят. На пръв поглед човек ще я вземе за обикновено врабче, само че малко по-голямо, с по-светла перушина, с жълто петънце на всяко крило и бели капки по перата на опашката.

Тя открива пчелните гнезда за своя полза, защото много обича меда, а главно яйцата на пчелите; и знае, че при всяко разтурване на пчелното гнездо все ще протече малко мед и за нея; понякога хората нарочно й оставят медец като награда за услугата.

Тя огладнява, както изглежда, сутрин и вечер; тогава във всеки случай излиза и започва да вика с остри крясъци хотентотите и заселниците. Нарядко може да се случи те да не отидат към мястото, отгдето идва този глас; птицата, която продължава да пищи, започва да лети бавно към мястото, гдето се е настанил пчелният рояк… Щом стигне до гнездото, все едно дали то е в някоя скална пукнатина, в хралупа или някъде под земята, тя започва да кръжи над него (лично съм я виждал на два пъти), после кацва безшумно и обикновено стои скрита, като чака разрушаването на гнездото с надежда да получи дял от плячката.“

На 12 април 1776 година, на връщане към Кап, Спарман научава, че неотдавна е било открито едно голямо езеро на север от кантона Снееувберг, единствено в цялата колония. Не след много пътешественикът пристига в Кап и заминава за Европа с многобройните естествоисторически материали, които е събрал.

По същото време, от 1772 до 1775 година, шведът Тунберг, когото Спарман е срещнал в Кап, прави три последователни пътувания из вътрешността на Африка. И те, както и пътуванията на Спарман, не са откривателски пътешествия и на Тунберг не дължим откриването на никакъв географски факт. Той събира само удивителен брой крайно любопитни наблюдения за птиците в Кап, както и интересни сведения за различните населения, които заемат тия обширни зами, много по-плодородни, отколкото човек би могъл да допусне.

Почти веднага след Тунберг по същите места пристига един английски офицер, поручик Уилиам Патерсън, чиято главна цел е да събира растения и естествоисторически предмети. Той прониква на север отвъд река Оранж, а на изток до земята на кафрите, много по-далеко от Рибната река. На него дължим първото описание за жирафа; в пътеписа му има важни наблюдения по естествена история, както и данни за самата страна и за жителите й.

Любопитно е да отбележим, че броят на европейците, привлечени от Южна Африка от желание за географски открития, е много по-малък от тоя на пътешествениците, дошли за естествоисторически проучвания. Споменахме вече Спарман, Патерсън, Тунберг; към този списък трябва да добавим името на орнитолога ле Вайан.

Роден в Парамарибо, Холандска Гвиана, от родители французи, които се занимават с търговия на птици, ле Вайн се връща заедно с тях във Франция и още в най-ранно детство обикаля Холандия, Германия, Лотарингия, Вогезите, преди да пристигне в Париж. Лесно е да се разбере, че този космополитен живот е породил у него вкус към пътешествията. Страстта му към птиците, подсилена от виждането на национални или частни колекции, събужда у него желание да обогати науката, като опише и достави непознати екземпляри.

Коя страна му предлага в това отношение най-богата реколта? Съседните на Кап области са вече изследвани от ботаници и от един учен, чиято главна цел са били четириногите. Но никой още не ги е обикалял, за да търси птици.

Бушмен

Пристигнал в Кап на 29 март 1781 година, след катастрофа, от която корабът му е бил вдигнат във въздуха, ле Вайн остава само с дрехите на гърба си, десет дуката и една пушка.

Друг би се смутил. Ле Вайн не губи надежда да се измъкне от това неприятно положение. Уверен в сръчността си да стреля с пушка и лък, в силата и ловкостта си, както и в умението да запазва животински кожи и да препарира птици, като запази обичайния им вид, ле Вайн скоро влиза във връзка с най-богатите колекционери в Кап.

Един от тях, данъчният чиновник Буре, му дава всички възможни улеснения, за да може да пътува с успех — коли, волове, провизии, предмети за размяна, коне, дори прислужници и водачи да го придружават. Изследванията, на които ле Вайаи възнамерява да се отдаде, оказват влияние върху начина на пътуването му. Вместо да търси много посещаваните места и селища, той се стреми винаги да се движи извън прокараните пътища, в изоставените от европейците участъци, защото смята, че само там ще срещне нови видове птици, неизвестни на учените. По този начин е винаги в пряка връзка с природата и туземците, чиито нрави не са били изменени от допира с белите. Затова сведенията, които му дължим, представят истинския живот на диваците много по-добре, отколкото са го представили неговите предшественици или наследници. Единствената грешка на ле Вайаи е тази, че е поверил написването на своите пътни бележки на един младеж, който ги променя, за да ги нагоди към собствените си разбирания. Лишен от добросъвестното уважение на днешните издатели, този пътеписец преувеличава събитията, изтъква прекалено много умението на пътешественика и придава на целия разказ за това изследователско пътуване една окраска на самохвалство, която се оказва крайно вредна.

След тримесечен престой в Кап и околностите му ле Вайан заминава на 18 декември 1781 година за своето първо пътуване на изток и в Земята на кафрите. Обозът му се състои от тридесет вола, именно — двадесет вола за двете коли и десет за смяна, три коня, девет кучета и петима хотентоти.

Ле Вайан пътува най-напред през хотентотска Холандия, добре известна от изследванията на Спарман; тук среща огромни стада от зебри, антилопи и щрауси и стига най-после в Цвелендам, гдето купува волове, една ръчна количка и един петел, който изпълнява през целия поход службата на будилник. От голяма полза му е и друго животно: една опитомена маймуна, която е издигнал до полезната и приятна длъжност на дегустатор^[9]. Щом срещнат плод или корен, непознат на хотентотиге, никой не бива да го вкусва, докато не се е произнесъл „майстор Кеес“.

Кеес служи същевременно за часови; сетивата му изострени от навика и нуждите на борбата за живот, са несравнено по-тънки от тези на най-изтънчения червенокож. Той именно предупреждава кучетата за приближаването на опасност. Има ли наблизо змия, боричкат ли се из околните храсти банда маймуни, уплахата на Кеес, жалните му викове веднага дават възможност да се разбере какво нарушава спокойствието.

На 12 януари 1782 година ле Вайан напуска Цвелендам и продължава да пътува на изток, не много далеко от морския бряг. Ле Вайан разполага своя стан по бреговете на река Гълъбарник (Дюйвен-хек) и ловува с голям успех из тоя участък, богат на дивеч. След това отива в Мосел бей, гдето воловете му се изплашват от воя на хиените.

По-нататък стига до Земята на хутникасите (което на хотентотски значи „медоносци“). В тази страна на всяка крачка се срещат пчелни рояци. Цветята просто никнат под стъпките на пътника; въздухът е изпълнен с уханията им; разнообразните им багри превръщат това място във вълшебен кът. Тъй като някои от прислужниците му биха могли да се изкусят и да останат, ле Вайан ускорява заминаването. Цялата страна, до морския бряг е заета от заселници, които се занимават с животновъдство, масларство, сечене на дърва за строеж и събиране на мед, който носят в Кап.

Малко по-нататък от последния пост на Компанията ле Вайан намира един участък, гдето ловят с хиляди „турако“ и други редки птици, и установява ловен стан; но внезапно завалелите непрекъснати поройни дъждове пречат твърде много на намеренията му и почти поставят пътешествениците пред опасността да умрат от глад.

След различни перипетии и многобройни ловни приключения, които са твърде забавни, обаче не влизат в обсега на нашата книга, ле Вайан стига до Мосел бей. Там именно намира — можем да си представим с каква радост! — писма от Франция. Излети и ловувания продължават в различни посоки, докато експедицията стига до Земята на кафрите. Доста мъчно е да влязат във връзка с тях, защото те отбягват старателно белите. Заселниците им са нанесли големи щети в хора и добитък, а тамбуките, възползувани от това тежко положение, нападат Земята на кафрите и вършат хиляди грабежи; освен това и бушмените ги гонят безпощадно. Без огнестрелно оръжие, притиснати от няколко страни едновременно, кафрите се изплъзват и бягат към север.

Според тези сведения изглежда безполезно да навлизат по-навътре в една страна, която става все по-планинска, и ле Вайан се връща назад. Той посещава Снежните планини, най-безводните в равнината Кару, бреговете на Бюфлс-ривър и на 2 април 1783 година се прибира в Кап.

Постиженията на този дълъг поход са значителни. Ле Вайан донася точни сведения за гонакасите, многобройно племе, което не трябва да се смесва със същинските хотентоти, и, както изглежда, е последица от кръстосването на кафри и хотентоти. Що се отнася до самите хотентоти, подробностите, събрани от ле Вайан, се съгласуват почти напълно с тия на Спарман.

„Кафрите, които ле Вайан е имал случай да види — казва Валкнер, — са, общо взето, по-високи от хотентотите и дори от гонаките. Лицето им не е стеснено в долната част, нито е с изпъкнали скули, толкова неприятни у хотентотите, но вече не така подчертани у гонаките. Не е сплеснато и широко, няма дебелите устни на съседните негърски племена в Мозамбик; гонаките имат, напротив, кръгло лице, прав, не много чип нос и прекрасни зъби… Кожата им е с красив тъмнокафяв цвят и ако не е тази разлика — казва ле Вайан, — има кафърки, които могат да минат за много хубави дори редом с някоя европейка.“

Кафърка

Шестнадесет месеца престой във вътрешността ма материка са достатъчни ле Вайан да не може да познае жителите на Кап. При заминаването си той се е възхищавал от холандската сдържаност на жените; когато Кафъркл се връща, те мислят само за развлечения и моди. Щраусовите пера са толкова на мода, че трябва да ги докарват от Европа и Азия. Донесените от нашия пътешественик много бързо се изчерпват. Що се отнася до птиците, които е изпращал с всички възможни средства, те наброяват хиляда и осемдесет екземпляра и къщата на господин Бурс, гдето ги складират, се е превърнала в истински естествоисторически музей.

Пътешествието на ле Вайан е толкова плодоносно, че той желае да го повтори. При все че другарят му Буре се е прибрал в Европа, той успява благодарение на много приятели, които е съумял да си създаде, да събере средства за нова експедиция. И на 15 юни 1783 година заминава с керван от деветнадесет души. Води със себе си тринадесет кучета, един козел и десет кози, три коня, три дойни крави, тридесет и шест впрегатни вола, четиринадесет за смяна и два за багажа на прислужниците хотентоти.

Няма да придружаваме, разбира се, пътешественика в неговите ловувания. За нас е важно да кажем, че ле Вайан успява да събере чудесна колекция от птици, докарва първия жираф в Европа и пропътува огромно пространство от Тропика на козирога на запад до четиринадесетия меридиан на изток. През 1784 година той се прибира в Кап, заминава оттам за Европа и пристига в Париж още в първите дни на 1785 година.

Първото дивашко племе, което ле Вайан среща при това второ пътешествие, са малките намаки, малобройно племе, осъдено поради това наскоро да изчезне, още повече, защото живее в безплодна страна и е изложено постоянно на нападения от страна на бушмените.

Макар че са доста добре сложени, малките намаки са по-дребни от кафрите и бушмените, а нравите им не се различават много от тия на двата народа.

Каменуките (или комейнаки), за които ле Вайан ни дава по-нататък някои подробности, са значително по-високи.

„Изглеждат дори по-високи от конаките — казва той, — макар че всъщност може би не са; но по-дребните им кости, по-тънката и стройна снага, слабите, крехки нозе, с една дума, всичко, до дългите тънки наметала, които се спускат до земята, оставя това впечатление. През тия стройни като фиданки тела човек би казал, че са ги изтегляли, за да станат по-дълги. Не така тъмнокожи като кафрите, те имат по-приятни лица от останалите хотентоти, защото носът им не е толкова сплеснат и скулите не са така изпъкнали.“

Но от всички народи, посетени от ле Вайан при това продължително пътешествие, най-интересен и най-стар е хузуанският. Това племе не е било намерено от никой съвременен пътешественик, но се предполага, че се касае за днешните бечуанци, макар мястото, на което ги поставя пътешественикът, да не съответствува по никакъв начин на това, което последните заемат от доста години насам.

„Хузуанът — се казва в доклада — е много нисък; най-високите достигат едва до пет стъпки. Тези дребни, съразмерно развити хора обладават удивителна сила и пъргавина, и самоуверено, смело държание, което вдъхва почит и ги прави приятни. От всички дивашки племена, които ле Вайан е срещал, нито едно не му се сторило по-работливо и неуморно. Главата им, макар че в общи черти прилича на хотентотска, има по-закръглена брадичка. Те не са толкова черни, а косите им; много по-къдрави, са толкова къси, че ле Вайан ги смята отначало за стригани… Отличително за хузуаните е огромният естествен задник на жените, който много особено се люшка и клати при всяко тяхно движение. Ле Вайан видял една хузуанка да тича с тригодишно дете, стъпило на задника й и изправено зад нея като лакей отзад на кабриолет.“

Пътешественикът дава още много подробности, които сме принудени да пропуснем, засягащи телосложението и обичаите на различните племена, днес вече напълно изчезнали или погълнати от други по-силни. Макар и невинаги отговаряща на фактите, тази част от съчинението му е най-интересна, но именно поради преувеличенията й няма да се спрем на нея.

Един португалски пътешественик — Франсиско Хозе де Ласерда е Алмеида — тръгва през 1797 година от бреговете на Мозамбик по източното крайбрежие на Африка и навлиза във вътрешността. Разказът за тази експедиция из места, посетени отново едва в наши дни, би бил извънредно интересен. За нещастие дневникът на Ласерда не е обнародван, поне доколкото ни е известно. Името на Ласерда се споменава твърде често от географите; знае се из кои страни е пътешествувал; но не е възможно, поне във Франция, да се намери съчинение, което да се занимава малко по-подробно с този изследовател и да предава особеностите на неговото пътешествие. Всичко, което се знае за Ласерда, вече казахме в няколко реда с дълбоко съжаление, че не можем да се спрем по-надълго на историята на човека, направил много важни открития, към когото поколението е проявило върховна несправедливост, като е оставило в забрава името му.

Ласерда, на когото: не се знае нито датата, нито мястото на раждането, е бил инженер. В това свое качество е натоварен да извърши разграничаването между испанските и португалските владения в Южна Америка, гдето прави множество интересни наблюдения за провинцията Мато-Гросо, подробно обнародвани в Revista trimensal do Brasil. Какви обстоятелства го отвеждат след тази така добре проведена експедиция в африканските португалски владения? Каква цел е преследвал, като е решил да прекоси Южна Африка от източното й крайбрежие до кралство Лоанда? Не знаем. Известно ни е само, че през 1797 година той заминава с внушителен керван от добре познатия град Тете, за да стигне до държавата Казембе.

Владетелят на тази страна е прочут със своята благосклонност и човечност, както и с подвизите си. Той живее в столицата Лунда, почти две мили дълга, по източното крайбрежие на езерото Мофо. Интересно би било следователно да уточним тези места с днешните ни познания за същата област; но липсата на по-точни данни ни задължава да бъдем особено сдържани, макар че името Лунда е твърде известно благодарение на португалските пътешественици; що се отнася до Казембе местоположението му е отдавна безспорно.

Много добре посрещнат от краля, Ласерда прекарва при него десетина дни, след това заявява, че желае да продължи пътуването си. За жалост на ден-два път от Лунда умира от умора и от нездравословния климат.

Негърският крал прибира тетрадките и бележките на португалския пътешественик и заповядва да ги пренесат заедно с останките му на Мозамбикското крайбрежие. Но при пътуването керванът с ценните останки е нападнат и тялото на Ласерда остава на африканска земя. А записките му пристигат в Европа заедно с един негов племенник, който участвувал в експедицията.

Трябва вече да приключим обиколката из африканския материк и да разкажем за изследванията, започнати през XVIII век откъм изток. Едно от най-важните по своите постижения е това на Джеймс Брюс.

Роден в Шотландия, като мнозина изследователи на Африка, Джеймс Брюс е определен от семейството си да следва право и да стане адвокат. Но тази професия, при която се води твърде уседнал живот, не отговаря на вкусовете му. Затова той използува с удоволствие първия удобен случай да стане търговец. Тъй като жена му е умряла само няколко години след женитбата им, Брюс заминава за Испания, гдето се увлича в изучаване на арабските паметници. Той иска да опише всички, които се намират в Ескуриал, но испанското правителство не разрешава.

След като се завръща в Англия, Брюс се заема да изучи арабските езици, главно етиопски, известен по това време само по непълните трудове на Лудолф.

В един разговор с лорд Халифакс последният му предлага, без да отдава особено значение на думите си, да направи опит за откриване изворите на Нил. Брюс веднага се въодушевява, възприема пламенно предложението и се отдава на осъществяването му. Упоритостта на пътешественика преодолява възраженията и препятствията и през юни 1768 година Брюс напуска мъгливото английско небе за слънчевите средиземноморски гледки.

За да свикне със задачата си, Брюс посещава набързо и последователно някои острови от Архипелага, Сирия и Египет. Тръгнал от Джеда, английският пътешественик посещава Моха, Лохия и на 19 септември 1769 година дебаркира в Масауа. Погрижил се е да се снабди с ферман от султана, с писма от каирския бей и от шерифа на Мека. И много добре е постъпил, защото „наибът“, или губернаторът на този остров, прави всичко възможно да не го пусне в Абисиния и да му изтръгне големи подаръци.

Пътешествието на Хорнеман

Абисиния е била изследвана някога от португалски мисионери. Благодарение на тяхното усърдие съществуват вече известни данни за тази страна, но съвсем не така точни като тия, които ще събере Брюс. При все че неведнъж са се усъмнявали в неговата добросъвестност, пътешествениците, посетили след него същите страни, потвърждават истинността на сведенията му.

От Масауа до Адуа пътят постепенно се изкачва и стига до планините, отделящи кралство Тигре от бреговете на Червено море.

Адуа не е по това време столица на Тигре. Тук се намира голямата работилница за дебели памучни платна, които се разнасят из цяла Абисиния и служат за разменна монета. Почвата в околността е достатъчно дълбока, за да може да се отглежда жито.

„В тези земи — казва Брюс — има по три реколти годишно. Първото засяване става през юли и август. Тогава валят обилни дъждове; но въпреки това сеят пшеница, токусо, тефа^[10] и ечемик. Към 20 ноември започват да прибират ечемика, след това пшеницата и накрай токуса. На мястото на тия зърнени храни засяват веднага и без никаква подготовка ечемик, който прибират през февруари; след това засяват трети път, сега пък теф, а още по-често нещо като грах, наричан шимбра, който прибират преди априлските дъждове. Но въпреки тройната реколта, която не изисква нито наторяване, нито прекопаване, нито оставяне почвата на угар, абисинските земеделци са много бедни.“

Във Фремона, недалеко от Адуа, се намират развалините на един йезуитски манастир, който прилича много повече на крепост, отколкото на дом на миролюбието. На два дни път по-нататък са развалините на Аксум, старата абисинска столица.

„На един голям площад, който трябва да е бил център на града — казва Брюс, — се виждат четиридесет обелиска, нито един от които не е украсен с йероглифи. Двата най-красиви са съборени; третият, малко по-малък от двата, но по-голям от всички останали, е още прав. Всички са гранитни монолити, а на върха на изправения има ваза, великолепно изваяна в гръцки стил.

След като отминахме манастира Абба-Панталеол, наричан в Абисиния Мантилас, и малкия обелиск върху скалата на този манастир, поехме по една пътека на юг, издълбана в планина от яркочервен мрамор, гдето отляво ни оставаше мраморна стена, образуваща пет стъпки висока ограда. На известни разстояния по тази стена се виждат солидни пиедестали, по които от много белези личи, че е имало огромни статуи на Сириус, лаещия Анубис, или на Горещника^[11]. Все още са останали сто тридесет и три пиедестала с такива белези. Но върху пиедесталите има само две кучешки фигури, които — макар и много пострадали — явно са били изваяни в египетски стил…

Има и пиедестали на сфинксове. Две великолепни крила от прекрасно изработени и още непокътнати гранитни стъпала, с няколкостотин стъпки обща дължина, са единствените останки от един разкошен храм. В един ъгъл на високата площадка, гдето се е издигал този храм, се вижда днес малка аксумска църква. Мъничка, жалка, много зле поддържана, тя е пълна с курешки от гълъби.“

Недалеко от Аксум Брюс вижда как трима войници режат от жива крава месо, за да си приготвят обед.

„Те оставиха цяла — разказва съвсем сериозно той — кожата на това място, отгдето бяха отрязали месото, и я прикрепиха с няколко тресчици, които им служеха за карфици. Не зная дали поставиха нещо между кожата и месото, но замазаха хубаво цялата рана с кал; след това накараха животното да стане и го подкараха пред себе си, навярно за да могат и да се навечерят, когато отидат при другарите си.“

От Тигре Брюс минава в провинцията Сире, получила името от столицата си; този град е по-голям от Аксум, но в него непрекъснато върлува злокачествена треска. Наблизо тече богатата с риби Таказе, някогашната Сирис, с брегове, засенчени от величествени дървета; после стига в провинцията Самен, гдето среща лъвове и хиени, а едри черни мравки изгризват част от багажа му. В планините Валдуба, гореща, нездравословна местност, гдето много монаси са се оттеглили на молитви и покаяние, Брюс спира само за да даде почивка на своите впрегатни животни. Той бърза да стигне до Гондар, защото в Самен има междуособици и положението на европейците никак не е сигурно.

Портрет на Джеймс Брюс

Когато Брюс пристига в града, злокачествената треска прави големи опустошения и успехите му като лекар са от извънредно голяма полза за него. Те му създават скоро едно твърде изгодно положение, както и длъжност, при която има възможност да обиколи страната по всички направления, придружаван от войскови части. По този начин събира многобройни и интересни наблюдения за страната, управлението, нравите на жителите и събитията от историята й, поради което неговият труд е най-интересното съчинение, издадено до тава време за Абисиния.

Именно при едно от тия пътувания Брюс открива изворите на Синия Нил, които взема за извори на истинския. Стигнал до църквата „Свети Михаил Гееш“, гдето реката е само четири крачки широка и четири пръста дълбока, Брюс разбира, че изворите трябва да бъдат някъде наблизо; но водачът го уверява, че трябва да се изкачат по планина, за да стигнат до тях. Пътешественикът не се оставя, разбира се, да го измамят.

„Хайде, хайде! — казва Брюс. — Стига приказки! Късно е вече, заведи ни в Гееш при изворите на Нил, а после ни покажи планината, която ни дели от тях. — Тогава той ме заведе на юг от църквата и като излязохме от кедровата горичка, която я заобикаля: — Ето — каза, като ме погледна лукаво, — ей там е планината, която беше между вас и изворите на Нил, когато бяхте от другата страна на църквата. Няма друга планина. Вижте оная зелена височина сред влажната земя. Там са двата извора на Нил. Гееш се намира на скалата горе, гдето се виждат зелените дървета. Ако отидете до изворите, събуйте си обущата, както направихте завчера, защото тукашните жители са езичници; от вашата вяра признават само Нил, на който се молят всеки ден като на божество, както сигурно му се молите и вие.

Събух се, спуснах се тичешком по хълма към зеленото островче на около двеста крачки от нас. Целият склон беше покрит с цветя, чиито големи корени стърчаха извън пръстта. И понеже, докато тичах, разглеждах кората на тия корени или луковици, на два пъти паднах много лошо, преди да стигна до брега на барата; успях все пак да се добера до тревистия остров. Той приличаше на олтар — сигурно изкуствено му бяха придали тази форма; и аз се спрях да се възхищавам като омагьосан на главния извор, който бликаше от този олтар.

Много по-лесно е, разбира се, човек да си представи, отколкото да опише това, което изпитах в този миг. Стоях пред изворите, които отпреди три хиляди години човешкият гений и смелост напразно са се стремели да достигнат.“

Пътеписът на Брюс съдържа още много любопитни наблюдения; но ние трябва да се ограничим. Ще предадем само това, което казва за езерото Цана.

„Езерото Цана — гласи докладът — е безспорно най-големият воден басейн из тия места. Но размерът му е бил все пак силно преувеличен. Най-голямата му широчина е между Динглебер и Ламге, т.е. от изток към запад, и има по права линия тридесет и пет мили; но в краищата си е много по-тясно. На някои места няма дори повече от десет мили. Най-голямата му дължина е четиридесет и девет мили от север към юг и започва от Баб-баха, малко югозападно от мястото, гдето Нил, след като минава през езерото с едно видимо течение, завива към Дара в територията на Алата. В сухия сезон, от октомври до март, водата на езерото много намалява; но когато дъждовете напълнят коритата на всички реки, които се насочват към него, както спиците на колелото се насочват към центъра му, то се увеличава и залива част от равнината.

Ако вярваме на абисинците, които винаги много лъжат, езерото Цана има четиридесет и пет обитавани Острова. Но аз мисля, че броят им може да се намали на единадесет. Главният е Дек, Дака или Дага; най-значителни след него са Халимон, откъм Гондар, Бригида — откъм Горгора, и Галила, който е отвъд Бригида. Всички тези острови са били в миналото затвори, гдето са изпращали видните абисински сановници или пък те сами са се оттегляли там, когато са били недоволни от царския двор или когато в смутни времена са искали да приберат на сигурно място най-ценните си вещи.“

След като посетихме с Брюс Абисиния, да се върнем ма север.

Древната египетска цивилизация започва постепенно да се разкрива. Обнародвани са последователно археологическите проучвания на Покок, Нордън, Нийбур, Волней, Савари, а комисията за Египет работи върху своя голям и великолепен доклад. Пътешествениците стават все по-многобройни; по примера на толкова други и У. Дж. Браун пожелава да проучи земята на фараоните.

Неговият труд ни представя едновременно картина и на паметниците, и на развалините, с които тази страна е така интересна, а заедно с това ни рисува и нравите на жителите й. Съвършено нова е частта, която се отнася до Дарфур, една област, гдето никой европеец не е проникнал дотогава. Но това, което осигурява на Браун почетното място между толкова много пътешественици, е откритието му, че Бар-ел-Абиад е същинският Нил и се заема не да открие изворите му, — на което не може да се надява, — но да се доближи поне дотолкова до тях, та да може да определи посоката и точното им географско местоположение.

Щом пристига в Египет на 10 януари 1792 година, Браун отива най-напред в Сива, гдето забелязва, както по-късно ще го забележи и Хорнеман, оазиса Юпитер Амонски. И той, като своя по-късно дошъл колега, няма възможност да изследва развалините и катакомбите, гдето вижда множество човешки черепи и кости.

„Развалините в Сива — казва Браун — приличат толкова много на тия из горния Египет, та не може да има съмнение, че сградите са били строени от една и съща човешка раса. Между статуите лесно се различават тия на Изида и Анубис, а архитектурните размери, макар и по-малки, са същите, каквито и в египетските храмове.

Скалите, които видях близо до развалините в Сива, бяха пясъчници и нямаха нищо общо с камъните от развалините; затова смятам, че материалите за строежа на сградите не са били местни. Жителите на Сива не са запазили никакво предание за тия неща; само си въобразяват, че в тях има скрити съкровища и ги обитават зли духове.“

След като напуска Сива, Браун прави няколко обиколки из Египет и накрай се установява в Кайро, гдето изучава арабски. На 10 септември 1792 година напуска града и посещава последователно Кау, Ахимн, Джирдже, Дендера, Кус, Тива, Асуан, Косейр, Мемфис, Суец, Синай; после в желанието си да проникне в Абисиния и уверен, че не ще може да го стори през Масауа, през май 1793 година заминава със суданския керван от Асиут за Дарфур. Айне, Дизе, Шардже, Булак, Шеб, Селине, Легеа, Бир-ел-Малха — това са преходите на кервана до Дарфур.

Принуден да остане в Суейни, защото се разболял, Браун стига Ел-Фашер след дълго закъснение. В този град започват отново неприятностите и изнудванията и Браун не успява да получи аудиенция от султана. Трябва да прекара зимата в Кобе с надежда да си възстанови здравето; а това става едва през лятото на 1794 година. Но принудителното бездействие не е пропиляно за пътешественика; той се запознава с нравите и езика на дарфурците.

Видях султана

През лятото Браун се завръща в Ел-Фашер и подновява постъпките си с все същия отрицателен резултат; но една нова неправда, по-очебийна от другите, осигурява най-после на Браун отдавна исканата аудиенция от султана.

„Владетелят (Абд-ел-Рахман) беше на престола си, под висок дървен балдахин, с безразборно смесени и драпирани сирийски и индийски платове. Мястото пред трона беше постлана с малки турски килими. Дворцовите офицери, наричани мелек, бяха насядали отляво и отдясно, но на доста голямо разстояние от престола. Зад тях имаше една редица телохранители с кепета, които имаха отпред по една медна плочка и черно щраусово перо. В дясната си ръка държаха копие, в лявата — щит от хипопотамова кожа. Облечени бяха само в една дълга рубашка от местно платно. Зад престола се виждаха четиринадесет-петнадееет евнуха в разноцветни дрехи от различни скъпи материи. Молителите и зрителите, заели мястото пред престола, бяха повече от 1500 души.

Един платен ласкател стоеше отляво на владетеля и непрекъснато викаше:

— Вижте бивола! Синът на бивола! Първият бик! Най-силният слон! Могъщият султан Абд-ел-Рахман-ел-Рашид! Бог да пази живота ти, господарю! Бог да ти помага и да ни дарува победа!“

Султанът обещава на Браун да уреди справедливо въпроса му и предава делото на един мелек. Въпреки това му връщат само една шеста от ограбеното.

Пътешественикът е влязъл в Дарфур с намерение да не се бави много. Но вижда, че не ще бъде лесно да излезе и във всеки случай ще трябва да се откаже от намерението да продължи изследванията си.

„На 11 декември 1795 година, т.е. след тримесечен престой — казва Браун, — придружих хатиба (един от първите имперски сановници) на аудиенцията му при султана. Повторих накратко искането си; хатибът подкрепи молбата ми, но не така усърдно, както бих желал. Султанът не отговори нищо на искането ми да продължа пътуването си. Този несправедлив владетел, получил от мене стоки за повече от седемстотин и петдесет гроша, се съгласи да ми отпусне само двадесет мършави вола, които оцени за сто и двадесет гроша! Жалкото финансово състояние не ми позволи да се откажа от несправедливото заплащане. Приех го и се сбогувах с Ел-Фашер с надежда да не се върна вече в него.“

Браун успява да напусне Дарфур едва през пролетта на 1796 година, като се присъединява към кервана за Египет.

При все че не е търговски център, град Кобе може да се сметне за столица на Дарфур. Той е повече от две мили дълъг, но много тесен. Около всяка къща има поле, заградено с ниска дъсчена ограда, а между къщите има необработена земя.

Равнината, гдето е разположен градът, се простира на около двадесет мили към запад и югозапад. Почти всички жители са търговци и търгуват с Египет. Броят на жителите е към шест хиляди, повечето роби. Общото население на Дарфур едва ли надминава двеста хиляди души; но Браун извлича това число само по броя на новобранците, повикани за войната против Кордофан.

„Жителите на Дарфур — се казва в пътеписа — са от различен произход. Едни са от бреговете на Нил, други идват от западните области; те са или фуккари (жреци), или търговци. Има и много араби, от които някои са се установили окончателно в страната. Те са от различни племена. Повечето водят чергарски живот покрай границите на Дарфур, гдето пасат камилите, конете и воловете си, и не са толкова подчинени на султана, че да му помагат във време на война или да му плащат данък в мирно време… След арабите идват жителите от Зегава, страна, която е била в миналото независима държава, а владетелят й е могъл, както разправят, да вдигне на бойна нога хиляда конника от собствените си поданици. Езикът на зегавите се различава от тоя на дарфурците.

Могат да се посочат още и жителите на Бего или Дажу, понастоящем дарфурски поданици, потомци на племе, което някога е владеело страната.“

Дарфурците са много издръжливи на жажда и гладно ужасно много пият едно ферментирало питие, наричано „буза“, или „мерисе“. Кражба, лъжа, измама при търговски сделки и всички придружаващи ги пороци са присъщи на дарфурците.

„При продажба и покупка бащата се хвали, че е излъгал сина си, а синът — баща си. Най-противните измами и най-безсрамните лъжи се вършат в името на бога и пророка.

Многоженството, както е известно, се допуска от мохамеданската религия и жителите на Дарфур го практикуват повече отколкото трябва. Когато тръгнал на война в Кордофан, султан Терауб взел със себе си петстотин жени, а още толкова оставил в двореца. Това може да се стори на пръв поглед смешно, но трябва да се има предвид, че тези жени са били натоварени да мелят брашно, да носят вода, да готвят и да вършат цялата домакинска работа за твърде много хора.“

Пътеписът на Браун съдържа много интересни медицински наблюдения, съвети за най-добрия начин за пътуване из Африка и подробности за животните, рибите, металите и растенията в Дарфур. Няма да се спираме на тях, защото не намерихме нищо, което би могло по-специално да привлече вниманието на читателя.

Бележки

[1] Чернокожи племена покрай горния Нигер. — Б.пр. ↑

[2] Островче южно от Дакар. — Б.пр. ↑

[3] Дребни раковини, които са замествали монетите в Африка. — Б.пр. ↑

[4] Ароматична смола. — Б.пр. ↑

[5] Старото име на Судан. — Б.пр. ↑

[6] Скъпо обработена кожа. — Б.пр. ↑

[7] Желана цел (лат.). — Б.пр. ↑

[8] Лично (лат.). — Б.пр. ↑

[9] Опитвач на храни. — Б.пр. ↑

[10] Зърнени растения. — Б.пр. ↑

[11] Горещник — име на звездата Сириус. — Б.пр.

Анубис — египетско божество на погребенията, с човешко тяло и глава на чакал. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жул Верн Великите мореплаватели на XVIII век (16)

Метаданни

Данни

Великите мореплаватели на XVIII век

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава втораИзследователите на Африка

Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (16)

Глава втора
Изследователите на Африка