Жул Верн
Великите мореплаватели на XVIII век (17)

Глава трета
Азия и нейните народи

Татарската земя според Вицен. — Китай според йезуитите и отец дю Алд. — Макартни в Китай. — Престой в Чу-Санг. — Пристигане в Нанкин. — Преговори. — Приемане на посолството от страна на императора. — Празненства и тържества в Дзехол. — Завръщане в Пекин и в Европа. — Волней. — Шоазьол-Гуфие. — Ле Шевалие в Троя. — Оливие в Персия. — Една полуазиатска страна. — Русия според Палас.

В края на XVII век пътешественикът Никола Вицен пътува из Източна и Северна Татария^[1], отгдето донася много интересен пътепис, обнародван в 1692 година. Тази книга, написана на холандски и непреведена на нито един европейски език, не създава за автора си известността, която той заслужава. Илюстрирана с множество не особено художествени, но простодушни и поради това навярно точни гравюри, тази книга е била преиздадена през 1705 година, а последните екземпляри от второто издание са подмладени в 1785 година с ново заглавие. Но от нея не се чувствува вече нужда, защото по това време има много по-интересни и по-пълни пътеписи.

Още щом успяват да стъпят в Небесната империя, йезуитите започват с всички средства да събират данни за тази необятна страна, известна преди тяхното отиване само по чудните разкази на Марко Поло. При все че Китай е родина на застоя и нравите там не се променят, премного събития са се случили оттогава и е желателно да се получат по-точни сведения за тази държава, с която Европа би могла да поддържа изгодни търговски отношения.

Резултатите от изследванията на отците от Исусовото братство, обнародвани вече в ценния сборник Поучителни писма, са събрани, предлагани и допълнени от един от най-усърдните представители на братството — отец дю Алд. Читателят не очаква естествено да му разкажем дори накратко този огромен труд: за целта не би ни стигнал цял том, а освен това сведенията, които притежаваме днес, са много по-пълни от тия, които дължим на търпението и просветената критичност на отец дю Алд, съставил първия действително сериозен труд върху Небесната империя.

Докато се занимават с тези наистина достойни трудове, йезуитите се отдават и на астрономически наблюдения, събират за хербариите си образци от растения и издават карти, които до неотдавна са били използувани за някои отдалечени области на империята.

В края на XVIII век един каноник от Свети Людових Лувърски — абат Грозие — обнародва също ново кратко описание на Китай и Татария. Той използува трудовете на своя предшественик, отец дю Алд, като ги поправя и допълва. След като описва петнадесет провинции от Китай и китайската част на Татария, както и подвластните държави — Корея, Тонкин, Кохинхина и Тибет, — отец Грозие посвещава много страници от своя обемист труд на населението и природата на Китай. После дава данни за управлението, религията, нравите, литературата, науката и изкуството на китайците.

През последните години на XVIII век в желанието си да установи търговски връзки с Китай английското правителство изпраща Джордж Макартни като извънреден пратеник в тази държава. Този дипломат е обиколил вече Европа, Русия, бил е губернатор в английските Антили и Мадрас, след това генерал-губернатор в Индия и при това продължително общуване с хора от различни географски ширини и климати е успял да изучи основно подбудите, които ръководят действията им. Затова неговият пътепис съдържа множество факти и наблюдения, които позволяват на европейците да си съставят много по-точна представа за китайците.

Читателят се интересува много повече от разказване на лични приключения или наблюдения, отколкото от един безличен труд. Личното аз е омразно, казва една известна поговорка; но това не е съвсем точно, когато се касае за пътешествия; и този, който може да каже: „Там бях, това се случи“ — ще бъде изслушан винаги внимателно и благосклонно.

Една ескадра, съставена от трите кораба Лайън, Индустан и Джекъл, заминава с Макартни и свитата му от Портсмут на 26 декември 1792 година: след спирания в Рио де Жанейро, островите Сан Паоло и Амстердам, гдето виждат ловци на тюлени, в Батания и Бантам (на остров Ява), в Пуло-Кондор, корабите пускат котва в Тюрон (Хан-Сан), Кохинхина, един просторен залив, за който съществува твърде лоша карта. Пристигането на английските кораби вдъхва отначало известна тревога у кохинханците; но щом научава причините, принудили ескадрата да спре, губернаторът изпраща веднага при Макартни един висш сановник с подаръци и го поканва на вечеря, последвана от театрално представление. Тези подробности се допълват от някои наблюдения, събрани много набързо и поради това може би неточни, върху нравите на различните племена в Кохинхина.

Щом болните възстановяват здравето си и щом се попълват запасите, корабите си тръгват. След престой в Острова на крадците ескадрата навлиза в протока Формоза^[2], гдето я връхлита лошо време и тя се прибира в пристанището Чузан. Използуват това спиране, за да поправят картата на този архипелаг и да посетят града Тинг-Хай^[3], гдето англичаните предизвикват такъв интерес, какъвто и те сами изпитват при вида на толкова нови за тях неща.

Къщите, пазарищата, облеклото на китайците, малките нозе на жените им, всичко, което сега ни е така добре познато, буди тогава най-голям интерес у пътешествениците. Тук ще се спрем само върху изкуството на китайците да отглеждат растения-джуджета.

„Тази умалена растителност — казва Макартни — изглежда много ценена от любителите на рядкости в Китай, защото може да се срещне в почти всички по-богати жилища. Част от дарбата на градинаря е да владее чисто китайското изкуство да отглежда такива растения. Независимо от заслугата, че се справя с една трудност, то има предимството да внася в обикновени жилища растения, които не биха могли да виреят там при естествените си размери.

Методът, прилаган в Китай за получаване на растения-джуджета, е следният: След като се избере дървото, което ще искат да превърнат в джудже, слагат около стъблото му, колкото е възможно по-близо до мястото, гдето започва разклоняването, глина или чернозем, пристегнати с конопена или памучна превръзка, която много често поливат, за да я поддържат влажна. Тази пръст остава така понякога цяла година; през това време дървото, което ще поникне, пуска тънки жилчици, прилични на корени. След това частта на стъблото, отгдето са се подали тия жилки, както и клонът непосредствено над него биват много внимателно отделени от дървото и засадени в нова почва, гдето жилките се превръщат скоро в истински корени, а клонът образува стъблото на новото, преобразено дърво. Тази операция не унищожава, нито видоизменя способността на отделния клон да се развива по-нататък. Ако е от дърво, което цъфти и дава плод, той ще цъфне и ще завърже, макар че не се намира на първоначалното си стъбло. Крайните пъпки по клоните на дръвчетата-джуджета трябва винаги да се откъсват, за да не се допусне да растат и да пускат странични клонки. Оставените клонки биват завързани с тънки медни жички, за да получат формата, която градинарят иска да им придаде.

Когато искат дървото да изглежда старо и изтощено, намазват го няколко пъти подред с териак или меласа, които привличат хиляди мравки; като изядат тия вещества, мравките нападат кората на дървото и го изгризват така, че то получава скоро желания вид.“

След като напуска Чузан, ескадрата навлиза в Жълто море, гдето досега не е плавал нито един европейски кораб. В това море именно се влива реката Хоанг-Хо, която довлича от дългия си лъкатушен път огромно количество жълтеникава тиня и дава името на морето. Английските кораби пускат котва в залива Тен-Чуфу, навлизат наскоро след това в Пекинския залив и се спират пред яза Пей-хо. Тъй като при отлива пред този яз има само три-четири стъпки вода, корабите не успяват да минат през него.

Мандарините, определени от правителството да посрещнат английския пратеник, пристигат веднага с многобройни подаръци. Подаръците, предназначени за императора, се прехвърлят на джонки, а самият пратеник минава на приготвената за него яхта.

Първият град, гдето шествието спира, е Таку; тук Макартни приема вицекраля на областта и първия мандарин. Те са благородни, почтени мъже, много учтиви, но без раболепието или предубеждението, присъщо на по-низшите класи.

„Съвсем правилно се казва — забелязва Макартни, — че народът е такъв, какъвто го създават; англичаните имаха непрекъснати доказателства за това, като виждаха как влияе, на обикновените китайци страхът от тежката ръка на властта. Когато не изпитваха този страх, те изглеждаха весели и доверчиви; но пред управниците бяха крайно плахи и стеснителни.“

Плават невероятно бавно към горното течение на Пей-Хо и към Пекин, защото реката има безброй завои. Земята, извънредно добре обработена, разположените по бреговете или по-навътре къщи, сега, гробища, пирамиди от торби със сол се изнизват във вълшебна и разнообразна картина; а щом се стъмни, разноцветните лампиони, окачени по мачтите на джонките и яхтите, хвърлят върху гледката странни отблясъци, които й придават приказен вид.

Тиен-Цинг значи „Небесно място“; градът дължи името си на своя приятен климат, ясно небе и плодородни околности. Пратеникът е посрещнат тук от вицекраля и изпратения от императора представител. Те съобщават на Макартни, че императорът е в лятната си резиденция в Татария, гдето иска да отпразнува рождения си ден, 13 септември. Пратеничеството ще трябва следователно да стигне по реката до Тонг-Шу, на дванадесет мили от Пекин, а оттам по суша до Дзехол, гдето се намира императорът. Подаръците ще пътуват след пратеника. Първата част от това съобщение е приятна на Макартни, но втората му е особено неприятна, защото подаръците, които носи, са много фини инструменти, разглобени при заминаването и опаковани на части. Пратеникът не се съгласява тези инструменти да бъдат изоставени някъде, отгдето може вече и да не излязат. Само намесата на вицекраля спасява тези „паметници на европейския гений и познания.“

Флотилията, с която пътуват Макартни и свитата му, минава покрай Тиен-Цин. Според пратеника градът е дълъг почти като Лондон и има не по-малко от седемстотин хиляди жители. Голямо множество очаква по брега минаването на пратеничеството, а по самата река обитателите на джонките са се струпали така, че има опасност да се издавят.

Къщите са построени от сини тухли; съвсем малко са червени, някои са двуетажни, противно на общата мода. Пратеничеството вижда прочутите „речни колички“ с платна, чието съществуване се е смятало дълго време за чиста фантазия. Това са двойни колички от тръстика, с голямо колело помежду.

„Когато няма достатъчно вятър, за да движи количката — казва докладът, — един мъж се впряга и започва да я тегли, а друг я поддържа в равновесие и я, бута отзад. Когато вятърът е благоприятен, платното замества първия мъж. „Платното“ е рогозка, прикрепена за два пръта, забучени от двете страни на количката.“

Бреговете на Пей-Хо имат на места гранитни парапети против наводненията; тук-там се срещат и гранитни бентове с шлюзове, които напояват по-ниските места.

Макар че цялата област изглежда извънредно добре обработена, тя страда често от глад поради наводнения или опустошения от скакалци.

Пратеничеството е плавало до тоя момент през огромната наносна равнина Пе-Че-Ли. Едва на четвъртия ден след тръгването от Тиен-Цин съзират на кръгозора сините очертания на планините. Наближават вече Пекин. На 6 август 1793 година яхтите пускат котва на две мили от столицата и на половин миля от Тонг-Шу-Фу.

Трябва да дебаркират, за да оставят в двореца Вечнозелената градина подаръците, които не могат да бъдат пренесени безопасно до Дзе-хол. Любопитството на жителите от Тонг-Шу-Фу, вече твърде силно възбудено от появата на англичаните, стига своя връх, когато виждат един прислужник негър.

„Катраненочерната му кожа, рунтавата глава, присъщите на расата му черти, бяха нещо съвсем ново за тази китайска област. Никой не си припомняше да е виждал нещо подобно. Някои дори се съмняваха дали е човешко същество, а децата свикаха, че е черен дявол, фанке. Но добродушното му изражение ги примири скоро с физиономията му и те започнаха да го гледат без страх и неудоволствие.“

Англичаните се изненадват твърде много, когато виждат нарисувано на една стена лунното затъмнение, което се очаква след няколко дни. Установяват също, че за китайците парите са стока; те нямат сечени пари, а си служат с пръчки сребро, по които има само знак за теглото им. На англичаните не убягва поразителната прилика между култовите обреди на Фо и тези на християнската религия. Макартни припомня, че според някои автори апостол Тома бил ходил в Китай; обаче мисионерът Премор твърди, че чисто и просто сатаната се е опитал да измами с тоя слух йезуитите.

За да се пренесат подаръците, изпратени от британското правителство, са били потребни девет-десет малки коли, четиридесет и четири ръчни колички, повече от двеста коня и над три хиляди души. Пратеникът и още трима англичани придружават това шествие в паланкин^[4]; останалите членове на пратеничеството и мандарините пътуват на коне от двете страни на пратеника. Огромна тълпа се трупа при минаването на шествието. Пред стените на Пекин Макартни е посрещнат с артилерийски салюти; щом минава през вратите на крепостта, той се озовава на широка, непавирана улица с едноетажни и двуетажни къщи от двете страни. Улицата е преградена от красива, трикрила дървена арка с разкошно украсени покриви.

„Пратеничеството е дало — както разправят — повод за доста приказки, които пленяват в този момент въображението на народа. Разправяха, че сме донесли на императора най-скъпи и редки подаръци от нашата страна, непознати в Китай. Съвсем сериозно твърдяха, че между редките животни, включени в подаръците, имало един слон, голям колкото маймуна, но свиреп като лъв, и петел, който ядял въглища. Всичко английско се смяташе за съвършено различно от това, което се среща в Пекин, и му се приписваха качества, направо противоположни на тия, които има в действителност.“

Пристигат пред стените на императорския дворец, който личи отдалеко с жълтия си цвят. През вратата се виждат изкуствени планини, езера, реки с островчета и чудни сгради, пръснати между дърветата.

В края на една улица, която свършва на север до градските стени, англичаните съзират просторна, доста висока сграда с невероятно голяма камбана; след това продължават пътуването от единия към другия край на града. Общото им впечатление не е благоприятно. Те остават с убеждението, че ако някой китаец мине през Лондон и види неговите мостове, площади, безброй кораби, градски градини и паметници, ще отнесе по-добра представа за Лондон от тази, която те получават от Пекин.

Когато пристигат в двореца, гдето трябва да бъдат изложени подаръците на английския крал, губернаторът се споразумява с лорд Макартни как да наредят и подредят различните предмети. Нареждат ги в една просторна, добре украсена стая, гдето освен тях са само престолът и няколко старинни порцеланови вази.

Няма да разказваме подробно безкрайните преговори, предизвикани от желанието на китайците английският пратеник да падне ничком пред императора, унизително искане, вече предостатъчно изтъкнато от надписа по знамената на яхтите и колите на пратеничеството: пратеник, който носи данъка от английската земя.

В китайския град Пекин се намира полето, което според един старинен обичай императорът засява всяка година. Там се намира и храмът на земята, гдето владетелят отива в деня на лятното слънцестоене, за да признае властта на небесното тяло, което осветлява света, и да му благодари за благодатта.

Пекин е само седалище на имперското правителство; там няма нито заводи, нито пристанище, нито търговия.

Според Макартни Пекин има три милиона жители. Едноетажните къщи на града не биха могли сякаш да поберат такова население; но трябва да имаме предвид, че една къща е достатъчна за семейство, което обхваща три поколения. Гъстотата на населението се обяснява и с ранните бракове. А те се налагат на китайците от предвидливост, защото децата, особено синовете, са длъжни тук да се грижат за родителите си.

На 2 септември 1793 година пратеничеството напуска Пекин. Макартни пътува с пощенска кола; много вероятно е това превозно средство да се движи за пръв път из татарските пътища.

С отдалечаването от Пекин пътят върви все по-нагоре, почвата е по-песъчлива, с по-малко глина и чернозем. Скоро стигат до огромни пространства, засадени с тютюн; според Макартни това растение не е пренесено от Америка и навикът да се пуши се е появил направо на азиатска почва.

С промяната на почвата намалява и населението. Твърде скоро забелязват това. В същото време броят на татарите се увеличава, а разликата между нравите на китайците и на завоевателите им става все по-неуловима.

В първия ден от пътуването англичаните виждат легендарната велика китайска стена.

„Това — казва Макартни, — което погледът може да обгърне наведнъж, — от крепостната стена, която се простира из планински вериги, върви по високи върхове, спуска се в дълбоки долини, пресича реки върху сводове, които я поддържат, някъде двойна, някъде дори тройна, за да може още по-мъчно да бъде превзета с кули или яки укрепления, почти на всеки сто крачки, всичко това, повтарям, оставя впечатление за едно изумително, величествено дело…

Най-голяма изненада и възхищение предизвиква мъчнотията да си представим как е било възможно да се пренесат материали и да се строят зидове из места, които изглеждат недостъпни. Една от най-високите планини, по която се простира великата стена, има, според най-точни изчисления, пет хиляди двеста двадесет и пет стъпки.

Тази крепостна стена (защото само името стена не дава точна представа за строежа й) е, както казват, хиляда и петстотин мили дълга; но всъщност не е навсякъде еднакво съвършена. Дължината хиляда и петстотин мили отговаря на дължината на границите между цивилизованите китайци и разните скитнически татарски племена. Днес обаче съдбата на воюващите народи не зависи от такъв вид крепостни стени.

Доста много от по-незначителните строежи в грамадните стени са пострадали от времето и започват да се рушат; някои са поправени; но главната стена изглежда навсякъде строена с такава грижа и умение, че е могла да се запази без поправки почти две хиляди години и днес е почти толкова податлива на разрушение, колкото скалните прегради, издигнати от самата природа между Китай и Татария.“

И природата дори сякаш възвестява отвъд стената, че се навлиза в друга страна. Температурата е по-ниска, пътищата по-неравни, планините с по-слаба растителност. Броят на гушавите в тази част на Татария е доста голям и според д-р Джилан, лекар на пратеничеството, обхваща една шеста от населението. Тази област от Татария, гдето болестта е всеобщо явление, прилича твърде много на някои швейцарски и савойски кантони.

Съзират най-после долината Дзе-Хол, гдето императорът има летен дворец и градина. Резиденцията се нарича жилище на приятната прохлада, а паркът — градината с безброй дървета. Пратеничеството е посрещнато тук с военни почести от огромно множество, сред което твърде много мъже в жълто облекло. Това са по-низшите лами, или монаси от сектата Фо, към която принадлежи императорът.

Преговорите, които са се водили в Пекин по въпроса за падането ничком пред императора, се подновяват и тук. Най-после Чиен-Лунг се задоволява с поклона, който англичаните правят пред своя владетел. Приемът преминава при невъобразим разкош и церемониал. Напливът на царедворци и чиновници е невероятен.

„Почти веднага след разсъмване — се казва в доклада — звукът на различни инструменти и далечни човешки гласове възвести приближаването на императора. Не след много той се появи зад подвижното възвишение с дървета, сякаш идваше от свещена планина, предшествуван от вестители, които прогласяваха гръмко достойнствата и мощта му. Беше седнал на открит тържествен престол, носен от шестнадесет души. Придружаваха го телохранители, офицери от свитата му, знаменосци и носители на слънчобрани. Облечен беше в тъмна копринена мантия с кадифено кепе, наподобяващо доста много кепетата на шотландските селяни. На челото му имаше голям бисер, единствената скъпоценност, която се забелязваше по него.“

След като влиза в палатката, императорът се качва на престола си по предните стъпала, по които никой друг няма право да мине. Великият колао (пръв министър) Хо-Чу-Тонг и двама висши офицери от свитата застават край императора, комуто говорят винаги коленичили. След като князете от императорския дом, васалите и висшите държавни сановници се нареждат според чина си, председателят на Съда по обичаите отвежда Макартни до лявото подножие на престола, което се смята за почтено място според китайските обичам. Пратеникът се придружава от своя адютант и от преводчика си. Придружава го и пълномощният министър.

По указание от председателя на обичаите Макартни взема с две ръце и издига над главата си голямата, великолепно изработена четвъртита златна кутия, украсена с диаманти, в която е писмото на английския крал до императора. След това пристъпва по няколкото стъпала до престола, прегъва коляно за реверанс, изказва едно съвсем кратко приветствие и поднася кутията на негово императорско величество: Владетелят я поема изискано от ръцете му, оставя я до себе си и казва, че „изпитва особено, задоволство от доказателството за почит и благоволение, което негово британско величество му оказва, като му изпраща това пратеничество с писмо и редки подаръци; и той от своя страна има същите чувства към владетеля на Великобритания и се надява, че между поданиците на двете страни ще съществува винаги съгласие.“

След няколкоминутен частен разговор с посланика императорът дава подаръци и на него, и на пълномощния министър. След това ги отвеждат да седнат на възглавници пред маси, отрупани с пирамида от дълбоки чинии, пълни с меса и плодове. Императорът се храни заедно с тях и обсипва през цялото време гостите с прояви на почит и внимание, които трябва да засилят пред общественото мнение значението на английското приятелство. Нещо повече, Макартни и свитата му са поканени да посетят градините в Дзе-Хол. По време на тази разходка англичаните срещат императора, който спира да приеме поздравленията им и нарежда да бъдат придружавани от първия министър, когото всички смятат за заместник-император, както и от мнозина други висши сановници.

Тези китайци си дават труда да разведат посланика и свитата му из просторните площи, засадени за удоволствия и съставящи само една малка част от огромните градини. Други части са запазени за жените от императорския дам; входът там е така строго забранен за китайските министри, както и за английското пратеничество.

След това Макартни посещава една раззеленена долина с много дървета, главно с невероятно дебели върби. Между тях расте разкошна трева, необезпокоявана от добитък и косачи. Като стигат до просторно езеро с неправилна форма, китайските министри и англичаните отплават с яхти до един мост, който пресича езерото в най-тясната му част; зад този мост то се губи в мрачна далечина.

След няколко дни, на 17 септември, Макартни и свитата му присъствуват на тържеството по случай рождения ден на императора. На другия ден, както и в следващите се състоят величествени празненства, на които Чиен-Лунг присъствува с целия си двор. Въжеиграчи, еквилибристи, фокусници, чиято сръчност е била толкова време без съперник, борци — всички следват един подир друг; жители от различните области на империята дефилират в национални костюми с образци от произведенията на страната им. После идва ред на танцувачите и музикантите и накрай на фойерверките, които — макар и посред бял ден — са много ефектни.

„Някои изобретения — се казва в пътеписа — бяха нови за английските зрители. Ще споменем едно от тях. От една голяма хвърчаща кутия, на която дъното уж случайно се отвори, започнаха да падат безброй книжни лампиони. При излизането от кутията те бяха сгънати и плоски; но постепенно се разгънаха и отдалечиха един от друг. Всеки лампион прие правилна форма и изведнъж се озари от великолепна цветна светлина… Китайците като че притежават изкуството да си служат с огъня, както им хрумне: от двете страни на голямата кутия имаше по-малки от същия вид, които се отвориха по същия начин и съставиха една огнена мрежа в най-различни форми, която блестеше като потъмняла мед и пламваше като светкавица при всяко подухване на вятъра. Всичко това завърши с изригването на изкуствен вулкан.“

Обикновено след тържествата по случай рождения му ден императорът отива на лов за диви зверове из горите на Татария; но тъй като напредналата възраст не позволява на Чиен-Лунг да се отдаде на подобно развлечение, той решава да се прибере в Пекин, гдето английското пратеничество се връща преди него.

Лорд Макартни чувствува, че е време да завърши гостуването си. От една страна, не е прието при китайския двор да има постоянни посланици; от друга страна, големите разходи, които гостуването на пратеничеството създава на императора, карат Макартни да съкрати престоя си. Не след много той получава отговора на Чиен-Лунг до английския крал заедно с подаръците, които трябва да отнесе на краля, както и определените лично за него и за членовете от свитата му. Това е един вид подкана за заминаване.

Макартни стига до Тонг-Шу-Фу по императорския канал. При завръщането англичаните имат случай да видят как птицата „леу-це“ лови риба за господаря си. Тази птица е от рода на рибарите, или морските гарвани. Тя толкова добре се опитомява, че не е потребно да й турят нито връв, нито халка на шията, за да не изгълта част от улова.

„На всяка лодка или сал има по десет-дванадесет такива птици, които се гмурват веднага щом господарят им даде знак. Човек се смайва, като види какви огромни риби улавят и донасят в човката си.“

Макартни разказва много интересен начин за лов на диви патици и водни птици. В продължение на няколко дни оставят по водата празни делви и кратуни, за да могат птиците да свикнат с тях. След това в реката влиза човек, нахлузва на главата си една от тия делви или кратуни, пристъпва полека, дръпва за краката патицата, до която е успял да се доближи, удушава я под водата и продължава безшумно лова, докато напълни торбата си.

Пратеникът стига в Кантон, оттам в Макао и отплава за Англия. Не е необходимо да се спираме върху перипетиите на това завръщане.

Трябва да се пренесем сега в онази част на материка, която бихме могли да наречем вътрешна Азия. Първият пътешественик, за когото ще трябва да поговорим малко повечко, е Волней.

Надали има човек да не познава поне по име книгата му Развалините. Много по-хубаво от нея е описанието за пътуванията му из Египет и Сирия. Тук няма никакво декламаторство или външен блясък: стилът е строг, точен, положителен, то е едно от най-хубавите и поучителни съчинения, които човек може да прочете. Разправя се, че участниците в египетската експедиция намерили в нея много ценни указания: точна оценка на климата, произведенията на земята и нравите на жителите.

Волней се е подготвил впрочем сериозно за това пътешествие. За него то е важно начинание и той оставя колкото е възможно по-малко място за случайностите. Така още щом пристига в Сирия, той разбира, че не ще може да проникне в живота на народа и да го изучи подробно, ако не е научил езика му и не събира лично всичките си данни. Затова се усамотява в манастира Мар-Хана в Ливан и започва да учи арабски.

По-късно, за да си изясни какъв живот водят чергарските племена в арабската пустиня, се сприятелява с един шейх, научава се да носи копие, „да препуска“ кон и свиква да придружава племената при пътуванията им из пустинята. Благодарение покровителството на тези племена той успява да види развалините на Палмира и Балбек, мъртви градове, които в онова време са известни само по име.

„Изразите му — казва Сент-Бьов, — без фразеология, със строга колоритност, се отличават с необикновена и съвършена точност. Когато ни описва качеството на египетската почва или разликата между нея и африканската пустиня, „този тлъст и лек чернозем“, довлечен и оставен от Нил; когато ни говори за естеството на горещите ветрове откъм пустинята, за сухия им зной, който може да се сравни с „усещането, изпитвано пред вратата на отворена пещ, когато вадят хляб от нея“; обезпокоителният вид на въздуха, щом тия ветрове задухат, един въздух, който „не е мъгляв, а сив и прашен, действително изпълнен с много ситни прашинки, които не се утайват и проникват навред“; слънцето, „което е вече само един пурпурен диск“; във всички тези описания, чийто цялостен обект и отделни подробности трябва да се видят на самото място, Волней достига истинска красота — ако този израз може да се приложи при подобна строгост на линиите, — една физическа, донегде медицинска красота, напомняща стила на Хипократ в неговото Ръководство за въздуха, земята и водата.“

Макар да не е направил никакво географско откритие, с което да прослави името си, на Волней трябва да признаем поне това, че е първият пътешественик, който съзнава важността на своята задача. Той се стреми да възпроизведе „истинския“ вид на селищата, които посещава, а това не е малка заслуга в една епоха, когато никой изследовател не се стеснява да разкраси разказите си, без да му мине и през ум на каква отговорност се излага.

Със своите връзки в обществото и с положението си на учен абат Бартелеми, който обнародва в 1788 година своето Пътуване на младия Анахарзис, започва да упражнява известно влияние и да изважда на мода Гърция и съседните страни. От неговите лекции сигурно господин де Шоазьол е получил вкус към историята и археологията.

Назначен за посланик в Цариград, той решава да използува свободното, си време, за да обиколи като археолог и артист Омирова и Херодотова Гърция. Това пътуване трябва да допълни образованието на двадесет и четири годишния посланик, който дори ако познава себе си, никак не познава хората.

Трябва да се предположи впрочем, че господин де Шоазьол съзнава своята неподготвеност, защото се заобикаля от сериозни учени и хора на изкуството — абат Бартелеми, елиниста д’Анс де Вилоазан, поета Делил, скулптора Фовел и художника Каса. Единствената роля, която той играе в обнародването на Живописно пътуване из Гърция, е ролята на меценат.

Господин де Шоазьол-Гуфие взема за частен секретар един професор, абат Жан-Батист ле Шевалие, който говори свободно езика на Омир. След едно пътуване в Лондон, гдето личните интереси на господин де Шоазьол заставят абата да остане достатъчно дълго, за да научи английски, той заминава за Италия, остава поради тежко заболяване седем месеца във Венеция и едва след това отива в Цариград при господин де Шоазьол-Гуфие.

Проучванията на ле Шевалие се насочват главно към местата, гдето се е издигала Троя. Основно запознат с Илиадата, ле Шевалие издирва и смята, че е намерил всички селища, споменати в поемата на Омир. Това умело историко-географско изследване и възстановяване повдига почти веднага след обнародването си многобройни спорове. Едни, като Брайант, наричат откритията на ле Шевалие илюзорни по простата причина, че Троя, а следователно и десетгодишната война, са съществували само във въображението на този, който ги е възпял. Мнозина други, почти всички англичани, възприемат заключенията на френския археолог. Въпросът се смята отдавна за приключен, но откритията на господин Шлиман го правят отново актуален.

Гийом-Антоан Оливие, пропътувал голяма част от Ориента в края на миналия век, има необикновена съдба. Натоварен от Бертие де Совиньиж да състави статистика на парижката данъчна област, той загубва и покровителя, и заплащането на труда си още при първите пристъпи на революцията. Като се опитва да използува по-далеко от Париж познанията си по естествена история, Оливие получава от министър Ролан поръчение да проучи далечните и малко известни области на Отоманската империя. За придружник му дават един естественик на име Брюгиер.

Двамата приятели заминават от Париж в края на 1792 година, чакат четири месеца в Марсилия да им намерят подходящ кораб и в края на май следната година пристигат в Цариград с препоръчителни писма до господин де Семонвил. Но този посланик е бил междувременно отзован. Заместникът му, господин де Сент-Кроа, не е дори чувал за такова пътешествие. Какво да се прави, докато чакат отговор на писмото, с което господин де Семонвил иска инструкции от Париж?

Двамата учени не могат да стоят в безделие, затова решават да обиколят бреговете на Мала Азия, някои острови от Архипелага и Египет. Тъй като френският министър е имал основателни причини да им остави на разположение съвсем малко пари, а те имат съвсем ограничени средства, пътешествениците минават просто бегом през тия толкова интересни страни.

Когато се завръщат в Цариград, Оливие и Брюгиер намират нов посланик, Вернинак, който е натоварен да ги изпрати в Персия, гдето те ще трябва да се постараят да спечелят симпатиите на персийското правителство за Франция и да го убедят, ако е възможно, да обяви война на Русия.

Персия се намира по онова време в страшна анархия, узурпаторите се сменят непрестанно за най-голямо нещастие на народа. По това време, на престола е Мехмед хан. Когато пристигат Оливие и Брюгиер, той воюва из Хорасан. Предлагат им да отидат при шаха в тази страна, непосещавана досега от нито един пътешественик. Но здравето на Брюгиер не им позволява такова пътуване и ги задържа в продължение на четири месеца в едно забутано планинско селце.

През септември 1796 година Мехмед се връща в Техеран. Първата му работа е да заповяда да избият стотина руски моряци, заловени по бреговете на Каспийско море, и да заковат все още треперещите им крайници по вратите на двореца. Отвратителна фирма, подходяща за жилището на такъв палач!

Мехмед е убит през следната година; племенникът му Фехтах-Али шах заема мястото му със сила.

При тези непрестанни смени на владетели за Оливие е трудно да изпълни задачата, с която го е натоварило френското правителство. Преговорите трябва да се подновяват с всеки нов владетел. Двамата дипломати-естественици-пътешественици разбират, че не ще получат нищо при такова нестабилно управление, когато властта не може да се задържи в ръцете на един шах, и си заминават за Европа, като оставят за по-добри времена или за по-ловки дипломати грижата да сключат съюз между Франция и Персия. Багдад, Испахан, Алеп, Кипър, Цариград — това са етапите по обратния им път.

Какви са резултатите от този дълъг престой? Ако дипломатическата цел не е постигната, ако от географско гледище няма никакво откритие, Кювие ни уверява във възхвалата си за Оливие, че що се отнася до естествената история, са получени ценни данни. Трябва да приемем, че е така, защото само три месеца след завръщането си Оливие е избран в Института на мястото на Добантон.

Що се отнася до пътеписа му, обнародван в три тома ин кварто, Кювие заявява със своя академичен стил, че той е получил отличен прием от обществото.

„Казват — продължава той, — че този труд би бил много по-интересен, ако цензурата не го бе окастрила; но в ония времена във всичко се съзираха намеци и невинаги беше позволено да се казва каквото се мисли, дори за Тамас-Кули хан.

Господин Оливие не държи на намеците, както и на богатството; той премахва спокойна всичко, каквото му поискат, и се ограничава най-покорно чисто и просто да ни разкаже това, което е видял.“

Прехвърлянето от Персия в Русия не изглежда един много рязък преход. В XVIII век — още по-малко, отколкото днес. Защото в действителност Русия става европейска държава едва от времето на Петър Велики. Дотогава по своята история, отношения, нрави на населението тази страна е чисто азиатска. При Петър Велики и Екатерина II се прокарват пътища, значението на търговията се засилва, създава се флота, руските племена се обединяват в една нация. Империята на царете се превръща в огромна държава. Владетелите й я разширяват със своите завоевания. Нещо повече. Петър Велики съставя карти, изпраща навред експедиции, за да се осведоми за климата, произведенията, расите във всяка област; изпраща най-после Беринг да открие протока, който носи името на този изследовател.

Екатерина II следва пътя на великия император, на този несравним новатор. Тя привлича в Русия учени, поддържа връзка с литератори от целия свят. Съумява да създаде мощно настроение в полза на своя народ. Пробужда се интерес и любопитство към него. Западна Европа насочва поглед към Русия. Чувствува се, че се създава една велика нация и хората се запитват с тревога какви последици ще настъпят неизбежно от нейната намеса в европейските дела. Току-що се е появила вече Прусия и нейната сабя, хвърлена от Фридрих II на везните, е променила напълно условията на европейското равновесие. Русия има много по-големи запаси от хора, пари и най-различни неизвестни и неизползувани досега богатства.

Затова всички съчинения за тази страна се прочитат веднага и с голям интерес от държавници, от хората, които се интересуват за съдбините на своята родина, и от любознателните читатели, които обичат описанията на различни от нашите и разнообразни нрави.

Нито едно от досега обнародваните съчинения не надминава това на естественика Палас Пътуване из някои области на руската империя, преведено на френски от 1788 до 1793 година. Нито едно не е имало толкова голям и, трябва да признаем, толкова заслужен успех.

Петер Симон-Палас е германски естественик, повикан в 1687 година от Екатерина II в Санкт-Петерсбург, гдето тя го назначава веднага за кандидат-член на Академията на науките и успява да го задържи с благоволението си. В знак на признателност Палас обнародва един доклад върху вкаменелостите в Сибир. Англия и Франция са изпратили експедиции, за да наблюдават минаването на Венера пред слънцето. Русия не желае да остане назад и изпраща в Сибир цял отряд учени, в който участвува и Палас.

Седем души астрономи и геометри, петима естественици и голям брой студенти трябва да обходят по всички посоки тази необятна територия. Цели шест години Палас работи неуморно, като изследва последователно Оренбург, на река Яик, свърталище на чергарските племена, които скитат покрай солените брегове на Каспийско море; Гуриев, разположен край това море, или по-точно край това огромно езеро, което непрекъснато се изпарява; Уралските планини и огромните им залежи от желязо; столицата на Сибир — Тоболск; губернията Коливан по северните Алтайски склонове; Красноярск на Енисей; голямото езеро Вайкал; и Даурия, до самите граници на Китай. След това идва Астрахан, Кавказ, с толкова различни и интересни народи; и накрай Дон, който той проучва, преди да се прибере в Петербург на 30 юли 1774 година.

Не трябва да смятаме Палас за обикновен пътешественик. Той не пътува само като естественик. Той е човек и нищо, което засяга човечеството, не му е безразлично. География, история, политика, търговия, религия, изкуство, наука — той се интересува от всичко; затова човек не може да прочете пътеписа му, без да се възхити от разнообразните му познания, без да отдаде почит на просветеното му родолюбие, без да признае прозорливостта на владетелката, съумяла да привърже към себе си един толкова ценен човек.

След като уточнява, написва и обнародва пътеписа си, Палас не смята да почива върху своите лаври, нито да се опияни от дима на прозиращата слава. Трудът е за него отмора и той взема участие в необходимата подготовка за изработване карта на Русия.

Не след много неговият винаги възторжен дух го кара да се отдаде по-специално на изучаване ботаниката и съчиненията му осигуряват едно от първите места между естествениците на руската империя.

Един от последните му трудове е описанието на Южна Русия, Физическа и топографска карта на Таврическа губерния, което Палас обнародва на френски, а след това то е било преведено на немски и руски. Пристрастен към тази област, която е посетил в 1793 и 1794 година, той изявява желание да се засели там. Императрицата му подарява веднага няколко имения, които принадлежат на царската корона, и ученият пътешественик се премества заедно със семейството си в Симферопол.

Палас се ползува от този случай, за да обиколи отново южните области на империята. Поволжието и земите около Каспийско море до Кавказ; най-после пропътувал по всички направления Крим. Видял е вече част от тази страна преди двадесетина години; и може да установи дълбоките промени, настъпили в нея. Макар и да осъжда прекаленото изсичане на горите, Палас е принуден да признае, че на много места земеделието се е подобрило, създадени са промишлени и производствени центрове, с една дума, страната е тръгнала по пътя на напредъка. Що се отнася до Крим, той е завладян много отскоро, но и тук се забелязват вече чувствителни подобрения. Докъде ли ще стигнат те след няколко години?

Така възторжен към тази област, добрият Палас ще понесе в новото си местожителство най-различни неприятности от страна на татарите. Жена му умира в Крим и накрай, отвратен от страната и жителите й, той се връща в Берлин, гдето завършва живота си на 8 септември 1811 годила.

Оставил ни е две съчинения с огромно значение, от които географът, държавникът, естественикът и търговецът могат да черпят изобилни, достоверни и точни сведения за твърде малко познати дотогава земи, чиито богатства и нужди ще видоизменят дълбоко условията на европейския пазар.