Еди Маринов
Цикъл „Сън и смърт“ (5)

Не боли

Слизам надолу по някаква стълба,

не защото го искам — някой ме дърпа.

Черна тежка врата очаква ме долу,

трябва да се понапъна, за да я отворя…

От нея ме гледат фигури-гротески —

изродени лица, измъчени, но някак детски,

обзема ме страх и тръгвам обратон нагоре —

стигам края на стълбата, но капакът е затворен…

Поемам пак отчаян надолу —

явно ще се задуша или ще трябва да отворя,

а какво ли ме чака отвъд — треперя,

сигурно най-сетне желаната смърт ще намеря…

Очаквайки ада, отварям вратата,

отвътре изгрява звезда и потъвам в светлината,

топлина, но не от адски казам, ме сгрява,

всички желания отведнъж реалност стават…

Преставам да бъда човек, оставам просто дете —

с добро, чисто, непорочно сърце,

със сини, обичащи, невинни очи —

това значи следва живота… е, не боли…