Ким Филби
Моята тайна война (8) (Спомени на съветския разузнавач)

Глава IV
АНГЛИЙСКИЯТ И СЪЮЗНИЧЕСКИЯТ РАЗУЗНАВАТЕЛЕН КОМПЛЕКС

Каугил обичаше семейната атмосфера, затова животът и работата в пета секция протичаха в топла, даже прекалено уютна обстановка. Офицерите и секретарите веднага след постъпването си в секцията започнаха да се наричат един друг по имена. Понякога изглеждаше, че в един прекрасен момент всички сътрудници изведнъж ще седнат да играят карти. Често това досаждаше, но имаше и професионална изгода. Никога не беше трудно да узнаеш с каква са заети колегите ти: което знаеше един, ставаше известно на всички. Тази обстановка ми предоставяше пълна свобода на придвижване. Каугил не се интересуваше кога и как е изпълнена работата. Важно беше тя да е свършена. Той не разпитваше дребнаво за количеството обработени документи, които течаха като река. Това означаваше, че аз практически по всяко време можех да замина за Лондон под предлог да развивам контактите със секциите на СИС в Броудуей бил-дингз, с МИ-5 и други държавни учреждения, заинтересовани от нашата работа. За мене стана навик да правя такива пътувания веднъж в седмицата. Аз вземах със себе си чанта, натъпкана с документи и дълъг списък адреси за визити. Освен това доброволно се съгласявах на нощни дежурства в Броудуей един или два пъти в месеца. Това беше полезно занимание, тъй като телеграмите, постъпващи през нощта от всички кътчета на света, хвърляха допълнителна светлина върху дейността на службата.^[1]

Броудуей представляваше мрачно здание с множество дървени прегради и прозорци с матови стъкла.

Осемте етажа се обслужваха от един допотопен асансьор. При едно от моите първи посещения аз се оказах в него заедно с някакъв сътрудник, към когото служещият от асансьора се обръщаше много почтително. Непознатият ми хвърли бърз поглед и се обърна. Той беше добре сложен, добре облечен, но най-много от всичко ме порази неговата бледност: бледо лице, бледи очи, свет-лосребристи, редеещи на темето коси. Когато слезе на четвъртия етаж, аз попитах кой беше той. „Но, сър? Това е шефът!“ — отговори служещият с известно учудване. По това време знаех много малко за шефа. Наричаше се Стюърт Мензис^[2], звание — полковник. Кабинетът му се намираше на четвъртия етаж. Той пишеше върху яркосиня хартия само със зелено мастило. Почеркът му беше ужасен. До момента, когато стана началник на СИС, оглавяваше четвърта секция, която се занимаваше с военното разузнаване. Неговото официално обозначение бяха буквите CSS, но в преписката между Броудуей и задграничните резидентури той можеше да бъде обозначаван с кои да е три последователни букви от азбуката: ABC, XYZ и т.н. В правителствените кръгове извън СИС него винаги го наричаха С. Това обозначение беше останало от времето на капитан I ранг Менсфийлд Къмингз, първия началник на секретната служба в съвременния й вид. Такъв беше обемът на моите сведения за шефа по време на първата ми среща с него в асансьора. По-късно ми се удаде да го опозная доста добре. Бързам да кажа, че оглеждайки се назад, аз си го спомням със симпатия и уважение, но съвсем не за качествата, с които се гордееше той.

Покрай Фенуик, приятен, но бездеен бизнесмен, който пасивно ръководеше резидентурите в Мадрид, Лисабон, Танжер и Гибралтар, първият, с когото установих контакт в Броудуей, беше един от най-близките приятели на шефа — Дейвид Бойл. Той завеждаше реа-лизацията на информацията, получавана при отваряне на дипломатическата поща, и осигуряваше запазването на тайната при работа с тази информация. Говореше се, че Бойл е много близък на шефа и оказва влияние върху политиката на службата. Аз бях настроен решително против него, тъй като бях се наслушал на много лоши неща по негов адрес. Наричаха го „пълзящия Исус“. Моите първи впечатления потвърдиха носещите се за него слухове. Бойл притежаваше повечето от тези качества, които ми бяха особено неприятни. Несправедливо е обаче да го наричам егоистичен и тщеславен сноб. Бойл умееше да получи разположението на отговорни работници от Министерството на външните работи, от което аз скоро започнах да се възхищавам. Освен това за мене имаше голямо значение неговата неспособност да оценява разузнавателните материали, които минаваха през ръцете му. И въпреки че той беше повече от два пъти по-възрастен от мене, все повече се облягаше на моето мнение. На свой ред аз му отговарях с всички външни прояви на уважение. Нашите лични отношения, без да се гледа на цялата им нелепост, се установиха не лошо. За мене те се оказаха много полезни, защото между дреболиите и сплетните, пълнещи дипломатическите куриерски чанти, понякога попадахме на истински перли от информация. Бойл, разбира се, никога не претендираше за правото да ползува зелено мастило: той пишеше с виолетово.

Чрез Бойл се запознах със знаменития полковник Клод Денси. Преди войната той създаде така наречената организация Z, замислена за проникване в Германия от бази в Швейцария. След падането на Франция каналите за връзка на система Z пострадаха катастрофално. В Швейцария Денси остави да продължи работата способният офицер Ван дер Хойфел, който, както се говореше, бил от графски род на свещената Римска империя. Нека той ме прости, ако неправилно предавам графично и фонетично неговата фамилия, но смея да твърдя, че аз далеч не съм единственият. Когато веднъж се уговорихме с него да обядваме в ресторант „Гарик“, портиерът с усилие разбра кого искам да видя. „Ооо! — възкликна той накрая. — Вие имате пред вид господин Ваноовъл?“ И ми показа къде да го намеря.

Аз вече казах, че Денси се отнасяше твърде критично към целесъобразността на контраразузнаването и беше известен със своята войнственост. Затова ме удиви неговата учтивост. Впоследствие разбрах, че Денси винаги е учтив външно, а своята жлъчност предпочита да проявява от разстояние — по телефона или на хартия. Най-добре беше да се воюва с него в собствения му кабинет. Личната среща като че ли го охлаждаше и ставаше възможно с него да се разговаря разумно. След като схванах тази негова особеност, аз престанах да изпитвам трудности с Денси, с изключение на случаите, когато се налагаше с каменно лице да слушам как той осмива началника на моя началник — Вивиън. За щастие, нашите пътища не се кръстосваха често, понеже той учтиво ме зачеркна от списъка на своите противници.

С Вивиън се стараех да се виждам колкото може по-често. За непосредствени практически задачи той беше безполезен човек, защото се страхуваше до смърт от Денси и даже от своя подчинен Каугил. Вивиън обаче, изглежда, беше по-умен и от двамата и притежаваше склонност към размишления и след това се впускаше в дълги, пространни разсъждения за историята на СИС, за нейната политика и за нейни представители, а също за отношенията между СИС и МИ-5. Той беше привърженик на коректния стил на работа и от неговите „проповеди“ научих много повече за сложността на държав-ната машина, отколкото бих могъл да узная от нетърпеливите привърженици на „бързите резултати“, като Денси и Каугил. В началото аз лошо си представях с какво Вивиън може да ме подпомогне в стремежа ми да получа един пост в СИС, който желаех повече от всичко. Каугил по-късно трябваше горчиво да съжалява за своята преждевременна оценка, че Вивиън е нищожество.

От Броудуей билдингз през Сънт Джеймз парк до помещенията на МИ-5 на Сънт Джеймз стрийт е съвсем близо, но разликата в стила на работа беше значителна. Даже входът в помещението на МИ-5 правеше по-благоприятно впечатление, отколкото невзрачният хол в Броудуей. Това впечатление не ви напуска и горе. Кабинетите изглеждат като кабинети. Доколкото ми е известно, там не са строили никакви „зайчарници“, които така обезобразяваха Броудуей. Масите не бяха отрупани с книжа: няколко спретнати дела, готови за работа, и толкоз. Това имаше, разбира се, и своите недостатъци. В пета секция ние обикновено се оплаквахме от излишните подробности, с които сътрудниците на МИ-5 намираха време да започват своите дълги писма. В крайна сметка някои подробности не се оправдаваха от съдържанието на документа. Въпреки това в МИ-5 се чувствуваше професионална компетентност, с която Броудуей не можеше да се похвали. Възможно е МИ-5 я да имаше раздут щат, на което Каугил често наблягаше, но там болшинството офицери знаеха какво, трябва да правят и как да действуват, което не би могло да се каже за много от сътрудниците в Броудуей.

Но не всякога беше така. След падането на Франция МИ-5 се сблъска със ситуации, за които се оказа съвсем неподготвена. Става дума за периода, когато широко се разпространяваха слухове за немска „пета колона“ в Англия. В продължение на много месеци след Дюнкерк полицията и МИ-5 бяха затрупани от съобщения за светлинна сигнализация, тайнствени непознати, за говор с чужд акцент, подслушан в кръчмичка, и т.н. Това дезорганизираше цялата работа. За първи път аз посетих МИ-5 с капитан III ранг Пийтърз през есента на 1940 г., когато МИ-5 временно се беше настанила в Уормуд Скръбз^[3]. В делата цареше пълен безпорядък. Връзки непрочетена кореспонденция се валяха по пода и сътрудниците смутено признаваха, че не прочитат и една десета част, да не говорим за отговори. За щастие, всички тези писма се оказаха безполезни: немска „пета колона“ в Англия не съществуваше.

Въвеждането на порядък в този хаос възлагаха на някой си Хоръкс. Него го привлякоха (струва ми се от Сити) специално за тази цел. След година работа той можеше да твърди, че е постигнал успех. Хоръкс се занимаваше с общите административни въпроси, а мене много ме интересуваха архивите. Архивът на МИ-5 се намираше в ново помещение, заемащо част от двореца Бленхайм, и предизвикваше възхищение след мръсните лабиринти на Уудфийлд в Сънт Олбънз. Всички сведения лесно можеха да бъдат намерени в акуратно водените дела и картотеки. Имаше достатъчно архивни работници, за да осигуряват методично и достатъчно бързо изпълнение на работата. Аз с удивление и завист научих че болшинството момчета, работещи в архива, знаеха така добре съдържанието на делата, за които отговаряха, както и сътрудниците, които водеха тези дела на Сънт Джеймз стрийт. Когато деликатно подех този въпрос пред Уудфийлд, той отговори, че безсъвестно му занижават щата и да се отделя толкова внимание на детайлите било излишно.

Поради характера на своята работа аз най-много от всички влизах в досег с така наречения отдел В на МИ-5. В този отдел получаваха и оценяваха разузнавателните материали и обикновено наблюдаваха следващите действия. Под „действия“ в дадения контекст имам пред вид само мероприятията по разработването и използуването на получената информация, а не мерки като арест, тъй като подобно на СИС и МИ-5 нямаше никаква изпълнителска власт. МИ-5 не можеше да арестува заподозрените, тя само внасяше препоръка за арестуването им от местните власти. На практика в това нямаше голяма разлика, защото препоръките на МИ-5 непременно се приемаха, но формално и теоретически това разграничение твърдо се поддържаше.

В това, според мене, е заложена една от най-важните причини за високия професионализъм на МИ-5 в сравнение със СИС. МИ-5 действува на британска територия и затова е длъжна да спазва строго законите на страната. Тя може да иска определени отстъпки от закона и честичко прави това. Но за всяка отстъпка е необходима пряка санкция, на правителството, обикновено под формата на заповед на Министерството на вътрешните работи. Осигурявайки си такава поддръжка, МИ-5 може да организира например подслушване на телефонните разговори на частни лица или на такива учреждения като чуждестранни посолства и комитетите на комунистическата партия. Но тук на МИ-5 се налага да проявява голяма предпазливост. Ако МИ-5 допусне грешка, започват официални запитвания в Парламента, вдига се шум в пресата и следват всякакъв род публични последствия, неприятни за „свенливата“ тайна организация. За СИС подобни препятствия не съществуват и нищо не й пречи да нарушава законите на чуждите държави при провеждането на операциите си. В такива случаи страда само дипломатическата служба, принудена да се оправдава пред чуждите правителства, обикновено като просто отрича факта.

Качеството на работата на МИ-5 във военно време много зависеше от нейните временни сътрудници. Особено ценно беше попълнението от университетите Харт, Блънт, Ротшилд, Мастърмън и други. Значителен принос внесоха и юристите. След войната голяма част от тези блестящи умове се върнаха към предишните си занимания. Доколкото тази книга не представлява историческо изследване, не е необходимо да се разпростирам върху техните достойнства.

Отдел В се оглавяваше от двама професионални разузнавачи, които съумяха да запазят уважението на своите талантливи подчинени през време на цялата война. Те двамата изиграха определена роля в моята съдба, затова за тях следва да разкажа по-подробно.

Началник на отдел В беше Гай Лидел. „Роден съм в ирландската мъгла — каза ми той веднъж — и понякога ми се струва, че и досега не мога да се измъкна от нея.“ Трудно е да си представя по-нелепо принизява-не на собствените достойнства. Наистина отначало Лидел правеше впечатление на бавно мислещ. Той обикновено бърбореше мислите си на глас, като че ли напипва пътя към истината, и лице го му се мръщеше в безгрижна, невинна усмивка. Обаче зад външната неповратливост на Лидел се криеше остър и разсъдлив ум, а паметта му представляваше цяло хранилище от факти с фотографическа точност. Лидел беше способен началник, от когото един млад човек имаше какво да научи. Той винаги можеше да отложи своята работа, за да ви изслуша и да се замисли над нов проблем.

И все пак кариерата на Лидел завърши безславно. Началник на МИ-5 през войната беше сър Чарлз Пийтри, полицейски работник от Индия, обаятелен човек, ползуващ се с голям авторитет. Когато той излезе в оставка, всички от отдел В бяха готови като един да гласуват за Лидел като приемник на Пийтри. Много привърженици имаше Лидел и на други места. Но пра-вителството назначи на тази длъжност Пърси Силитоу, също полицейски работник, но от Англия, по-малко авторитетен и по-малко обаятелен от Пийтри. Разочарованието на Лидел беше очевидно, но то имаше не само личен характер. Подобно на повечето професионални сътрудници на МИ-5 Лидел смяташе, че МИ-5 е разузнавателна организация, а не полицейско учреждение. Методите на борба с шпионажа се отличават от методите на борба с углавните престъпления. Шпионите се поддържат от огромни технически ресурси на чуждестранни правителства, а престъпниците нямат такива възможности. Очевидно е, че в полза на гледището на Лидел има много аргументи. Правителството обаче сметна, че назначаването на отговорен полицейски работник, обучен в съответствие с процедурните изисквания на Уайтхол, е по-безопасно. На Лидел оказаха съмнителната чест да го назначат за заместник-началник на МИ-5 и той, естествено, се почувствува обиден. Уверен съм, че ако чуждите агенти научеха за това, те щяха само да се зарадват на поражението на Лидел. Един от тях знаеше.

Главен помощник на Лидел в отдел В беше Дик Уайт. По префесия учител, Уайт постъпи в МИ-5 в периода между войните. Той беше мил, скромен човек, готов пръв да признае, че не притежава никакви забележителни качества. Най-големият му недостатък беше склонността му да се съгласява с последния човек, с когото е говорил. С присъщия си здрав смисъл той с удоволствие прехвърляше основната работа на подчинените си, а за себе си оставяше ролята на ръководител за поддържането иа хармония в работата на отдела. Уайт беше един от малкото офицери в МИ-5, който докрая имаше сносни лични отношения с Каугил. Неговата способност да избягва служебните конфликти в края на краищата беше възнаградена. Когато Лидел стана заместник-началник на МИ-5, издигнаха Уайт за началник на отдел В. Но с това неговото напредване в службата не спря: след излизането на Мензис в пенсия Уайт стана началник на СИС. За щастие, на Денси не се удаде възможност да види как в Броудуей царствува, макар и милостиво, специалист по контраразузнаването. Впрочем, ако Денси не беше умрял, това щеше да го убие.

Старателно установявах връзки в МИ-5 и към края на войвата можех да твърдя, че съм спечелил много лични приятели на Сънт Джеймз стрийт. Във всеки случай някой трябваше да смекчава разприте между Каугил и нашите колеги от МИ-5, а тъй като нямаше много желаещи да проявяват инициатива в тази работа, аз се заех с нея. Освен съображенията от непосредствено делови характер в главата ми зрееха различни пер-спективни планове, за чиято реализация поддръжката от страна на МИ-5 можеше да се окаже полезна. За мене стана правило да давам на приятелите си от МИ-5 някои от информациите неофициално, т.е. без знанието на Каугил. Не рядко за това неправомерно поведение получавах щедра награда.

Главното сражение се разигра през 1943 г., когато предпазливо застанах на страната на МИ-5 срещу Каугил. Ставаше въпрос за мястото, на което се разполага пета секция. Тя се помещаваше в Сънт Олбънз отчасти поради теснотията в Броудуей и отчасти, за да се държи архивът й извън обсега на немските бомбардировачи. Когато Уудфийлд пренесе архива в Сънт Олбънз, Каугил също се премести тук. Формално той обоснова преместването си с това, че „контраразузнавателната организация е длъжна да се намира близо до своите архиви“. Истинската причина беше стремежът да си създаде малка империя по-далеч от служебните интриги, където биха го тревожили колкото може по-малко. Само продължителното прекъсване на бомбардировките лиши аргументите на Каугил от убедителност. Освен това в Лондон имаше много свободни помещения и ние нямахме сериозни основания да се откажем от използуването им.

По тава време МИ-5 продължаваше да настоява за по-тясно сътрудничество с пета секция. Нейното ръко-водство упорито доказваше преимуществото на „близостта“. Тази дума все по-често ее срещаше в преписката между Пийтри и Мензис. И наистина при очевидното, удобство на телефонната връзка сътрудничеството между двете организации би било още по-ефективно, ако разстоянието между тях станеше по-късо. Тъкмо това не искаше Каугил именно по тези причини, които изтъкваше ръководството на МИ-5. Каугил си представяше, че самият той и неговият апарат ще загубят от енергията си в интриги след връщането в Лондон и ще бъдат подхвърлени на милостта на машинациите на Лидел и сие. Повече от всичко Каугил се страхуваше да не изпусне контрола от собствените си ръце. Аз бях за безусловното връщане в Лондон. По-тесните контакти с МИ-5, Броудуей и другите държавни учреждения от моя гледна точка можеха само да съдействуват за всестранното запознаване с работата на разузнаването. А за мене имаше значение само това!

Каугил надцени силите си при създалата се ситуация. Той реши да проведе свободно гласуване, предоставяйки на всички сътрудници в Сънт Олбънз възможността да се изкажат „за“ или „против“ преместването в Лондон. Каугил допусна и друга грешка, като съобщи за своето решение на външни хора, така че резултатите от гласуването вече не можеха да се скрият Свободното гласуване ми даваше право да проведа предварителна работа в кулоарите и аз се заех с тази работа, не подминавайки даже секретарите, много от които бяха започнали да се отегчават от манастирския живот в казионните помещения. Резултатите от гласуването смаяха Каугил. Повече от две трети от сътрудниците се изказаха за Лондон. Въпреки че това гласуване нямаше решаващо значение, то в значителна степен разколеба непреклонността на Каугил. След няколко седмици ние се нанесохме в помещението на Райдър стрийт, на две минути път от МИ-5 и на петнадесет — от Броудуей. Когато отивахме на работа рано сутрин, виждахме от прозорците как „Куаглино“^[4] се разтоварва от ужасните отпадъци на предишната вечер. Ние пристигнахме точно за периода на „малкия блиц“^[5].

Сега трябва да се върна няколко месеца назад и да опиша събитието, което оказа голямо влияние върху цялата следваща дейност на английското разузнаване. Имам пред вид появяването на американците. Преди войната Съединените щати, нямаха редовна разузнавателна служба в чужбина. Федералното бюро за разследване се занимаваше само с въпросите на вътрешната сигурност. Секретна информация от други страни постъпваше ограничено в резултат на „свръхпланова“ дейност на американските военни аташета и дипломати, които се чувствуваха по-слабо свързани с тази работа, отколкото представителите на другите страни, изпълняващи черната работа на редовните секретни служби. Днес е добре известно от публикуваните материали, че през 1940 г. в Ню Йорк беше създаден Британски координационен център по въпросите на сигурността под ръководството на Уилям Стивънсън. Официално този център беше предназначен да осигурява безопасността на американските доставки за Англия, тъй като се предполагаше, че значителен брой хора от немски произход в Съединените щати ще се заемат с диверсии. Това предположение не се потвърди и Стивънсън, който беше приятел на Чърчил и се ползуваше с повече реална политическа власт от всеки друг в английското разузнаване, скоро намери ново приложение на своята неизчерпаема енергия. Преди всичко той се зае с организирането на пречки на доставките, предназначени за страните на оста, и на превозването им на неутрални кораби. Възможно е Британският координационен център да е организирал повече диверсии, отколкото цялата германска колония в Съединените щати. Но своите основни сили Стивънсън отдаде за реализирането на друга идея: да убеди американците, че за САЩ е настъпило времето дп имат собствена разузнавателна служба.

Стивънсън, както и много други, разбираше, че създаването на такава служба в САЩ е неизбежно. Размишлявайки за най-близкото бъдеще, той дойде до извода, че за англичаните ще е по-изгодно, да влязат в действие при полагането на основите. Предлагайки своевременно своята помощ, англичаните сами ще заслужат правото да получават в замяна разузнавателна информация, която, както можеше да се очаква, щеше да бликне като поток благодарение на богатите ресурси на САЩ. Това откриваше възможност да се получава информация и чрез посолствата на Съединените щати в страните, където Англия вече нямаше свои представителства, например като вишистка Франция, балканските страни и дори самата Германия. Като истински деец на високия полет Стивънсън не беше свикнал да се разменя за дреболии. Той съумя да предизвика интерес към това и у самия Рузвелт и да убеди президента, че той. Стивънсън, и тези, които го поддържат, а именно УСО, МИ-5 и СИС, имат голям опит, който могат да споделят. По такъв начин, когато се роди Управлението за стратегически служби (УСС) начело с генерал Донъвън, на най-високо равнище вече се предвиждаше тясно сътрудничество с англичаните. Покри ли си разноските по време на войната замяната на английския опит срещу американските ресурси, остава въпрос. Няма съмнение обаче, че сътрудничеството в края на краищата постави английските служби в положение на по-младши партньори. И това положение остана печален факт в продължение на много години. Когато по-късно ЦРУ обвърза правителството на САЩ с най-глупави задължения по отношение на Нго Дин Днем и стана обект за насмешки след събитията в залива Кочинос, на СИС й остана само без-помощно да разпери ръце.

Към дейността на Стивънсън в Съединените щати доста неприязнено се отнесе Едгър Хувър. Скритият намек на Стивънсън за това, че ФБР е неспособно да се справи със саботажите на американска територия, дълбоко засегна Хувър, отличаващ се с изключителна суетност. Хувър изпадна в ярост, когато главорезите на Стивънсън набиваха или напиваха екипажите на корабите, които доставяха стоки в страните на оста. Но истинската причина за подозрителността и възмущението на Хувър, от които той така и не се избави, беше обстоятелството, че Стивънсън водеше политическа игра в неговата собствена бащиния и я водеше доста умело. Хувър предвиди, че създаването на УСС ще го въвлече в безкрайни юридически спорове. УСС ще си съперничи с ФБР при разпределянето на федералните фондове. То ще ликвидира монопола на ФБР върху разследванията. Създаването на това учреждение беше единственото сериозно поражение, което Хувър претърпя в своята политическа кариера. Той никога не прости на Стивънсън ролята на акушерка и бавачка при появата на УСС.

Приетите на високо равнище решения постепенно достигнаха и до Сънт Олбънз. Първият гост в пета секция на СИС от САЩ, някой си Кимбол от ФБР, пристигна наскоро след събитията, в Пърл Харбър. Кимбол изстрелваше думите като картечница, обвинявайки военноморския флот, армията, Държавния департамент и Белия дом в игнориране на предупреждението на ФБР за опасност от нападение на японците. Истинската цел на неговото посещение (покрай необвързаните разговори) беше да обяви, че Хувър е решил да назначи в Лондон под формата на аташе по юридическите въпроси към Посолството на САЩ един офицер за свръзка за сътрудничество с МИ-5 и СИС. След отпътуването на Кимбол Каугил говореше с насмешка, че Хувър очевидно има намерение да изиграе Стивънсън. С основание Каугил смяташе Хувър за един от тези вредни дейци, които използуват разузнаването като стъпало за постигане на своите политически цели. Каугил предупреждаваше, че трябва да се отнасят много подозрително към всяко предложенне па Хувър, а даже и съвсем да го отхвърля. За мене беше трудно да запазя лоялно отношение към Каугил, когато се появи първият пратеник на Хувър. Това се оказа Артър Търнстън, извънредно компетентен човек, с когото беше много полезно да се работи. Аз имах пълно основание да поддържам с него добри отношения и той с радост обменяше с мене контрабандна информация. Търнстън беше твърде умен, за да остане дълго при Хувър, и скоро предпочете политическите джунгли на Индиана.

УСС не изоставаше от ФБР. След предварителните преговори на високо равнище с Донъвън, Брус и други към нас назначиха не голяма група за свръзка. Възглави я Нормън Пирсън, поет от университета Йейл. Общителен момък с непресъхващ запас от анекдоти, Пирсън се отнасяше с нескривана ирония към своята организация и я наричаше „Уха, Страшен Секс“. Всички имаха смътна представа за нашата професия и не пропускаха случай дя заявят, че са дошли да се учат. Външно аз твърде бавно усвоявах тайната на междуведомствената политика, затова много се учудих, когато видях какво доверие оказва Каугил на американците. Той им предостави възможност свободно да ползуват делата на секцията, включително и материалите от ра-диозасичането, въпреки че ФБР ги даваше неохотно, и то само в твърде осакатен вид. Трудно беше да се разбере защо англичаните отказваха информация на такава професионална организация като ФБР, а в същото време щедро я представяха на хора, които самият Пирсън наричаше „шепа дилетанти и безделници“.

С времето отговорът на този въпрос стана съвсем ясен. Оказа се, че Хувър наистина е искал „да изиграе“ Стивънсън. Той намрази Британския координационен център и искаше да му подреже крилата. Това мажеше да бъде постигнато, като се организира връзката с пета секция непосредствено в Лондон, а не чрез центъра на Стивънсън. Освен това Хувър изпитваше естествено желание да се сближи с МИ-5. Подобно на отдела за сигурност към ФБР МИ-5 беше чисто контраразузнавателна организация. МИ-5 имаше неприятности със СИС, а Хувър — с УСС. И най-главното беше, че доколкото МИ-5 действуваше на британска територия в представите на Хувър интересите на тази организация не можеха да се сблъскат с интересите на ФБР, чиято юрисдикция се ограничаваше в Западното полукълбо. По-кратко казано, Хувър преследваше двойна цел — да придвижи центъра на сътрудничество от Съединените щати в Англия и колкото може по-тясно да се сближи с МИ-5.

Всичко това никак не се хареса на Каугил. Той би искал да вземе обмена на цялата контраразузнавател-на информация с американците в свои ръце. Като не съумя да постигне това, той реши да ограничи обмена между ФБР и МИ-5 до минимум. Официално Каугил обясни, че МИ-5 може да предава информация на ФБР, получена от СИС, без задължителното съблюдаване на секретността на източниците на СИС. Аз никога не чух да се е случило нещо подобно, но аргументите на Каугил звучаха в известна степен убедително, а в условия на война повече или по-малко благовидни аргументи често се вземаха за достатъчно солидни. В действителност тези аргументи изцяло бяха лишени от всякакво основание. Самият Каугил демонстрира това със своето либерално отношение към УСС. Ако информацията беше достатъчно деликатна за предаване от МИ-5 и ФБР, разбира се, тя не трябваше да достига до „шепата безделници“ на Пирсън но това ставаше. Каугил видя в УСС гъвкав инструмент, чрез който може да укрепи своите позиции в борбата против ФБР и МИ-5. Твърдостта на позицията на Каугил в случая беше очевидна: колкото и да вилнееше Хувър никой в Англия не можеше да оспори необходимостта от връзка между Каугил и УСС. Опитът да се направи това от страна на МИ-5 например би значело, че МИ-5 се присъединява към оценката на Пирсън за УСС. Тънкостите на междуведомствената дипломация се изправяха като непреодолимо препятствие на пътя на истината.

Що се отнася до моята работа по Пиренейския полуостров, появата на УСС ми причини нови грижи. Освен че губехме много време да предаваме нашите сведения на новодошлите, ние изпитвахме големи трудности и с назначаването на сътрудниците на УСС в Лисабон. Първият от тях беше някой си Рей Оливър, който скоро придоби печална известност. Започна с това че без всякакво предупреждение се яви пред представителя на СИС с предложение да сътрудничи. Той естествено, помоли непознатия да си покаже документите. В отго-вор Оливър отвори пътната си чанта и нахално демонстрира нейното съдържание: бог знае колко пачки долари имаше там!

Появяването на Оливър предизвика голямо смущение в Посолството на САЩ. Веднага след влизането на Америка във войната военният аташе в Лисабон полковник Солбърг бе започнал да изпраща агенти в окупирана Европа през Испания. Военноморският аташе, естествено, концентрира цялото си внимание върху флота, а някой друг се зае с икономическото разузнаване. По времето, когато дойде Оливър, всички тези сфери на разузнаване бяха вече заети и никой не искаше да му ги отстъпи. Задълбочаващата се бъркотия оправи, Джордж Кенън, тогава бивш съветник към посолството в Лисабон. Той реши, че е най-добре да осигури притока на разузнавателна информация и да не се безпокои от юридическите спорове във Вашингтон. По такъв начин Солбърг и останалите се утвърдиха в своята недипломатическа дейност, а контраразузнаването, с което още никой не се занимаваше, подхвърлила на Оливър.

Бедният Оливър обаче имаше много малко време да разгърне дейност в своята ограничена сфера. Той веднага предизвика всеобщата неприязън на Лисабон и се наложи да го сменят. На негово място беше назначен някои си Ди Лучия, който скоро също причини на СИС доста главоболия. За много кратко време той състави, по своя преценка, картотека на няколко хиляди заподозрени — труд, който така и не донесе никакъв положителен резултат. Но главната беда беше другаде. Пета секция успя да установи, че един от основните източници на Ди Лучия е тъмен и опасен тип, който действува в Португалия под фамилията Елигзандър. От материалите, на радиопрехващането беше известно, че той предава информация на абвера. Като отвориха чешката дипломатическа поща, англичаните откриха също, че Елигзандър работи и за полковник Пан, тогава бивш представител на чешкото разузнаване в Лисабон. Наложи се да загубят няколко месеца, за да се измисли начин за предупреждаване на Пан, без да се разкрие пред него източникът на информация. Пан с удивителна тъпота се отказа да приеме тези искрени предупреждения. „Ама че пън!“ — раздразнено отбеляза веднъж Дик Уайт след поредната безуспешна среща. Чашата на търпението преля, когато Ди Лучия включи в списъка на своите платени агенти и агента на абвера Елигзандър. След нашите безкрайни предупреждения накрая УСС отзова и Ди Лучия. УСС реши да се обърне към човека на СИС в Лисабон с молба да изложи своите изисквания за качествата, които трябва да притежава-представителят на УСС на такова горещо място. Отговорът дойде незабавно: „За бога, изпратете съвсем обикновен човек.“ Против желанието, на Каугил аз показах телеграмата на Пирсън, който се престори, че го е развеселила.

През втората половина на 1942 г. пристигна вест, че по принцип е взето решение за нахлуване в Северна Африка. На пета секция възложиха задължението бързо да доставя информация в щабовете на армиите, готвещи се за нахлуването. Материалите, които предстоеше да се изпращат, трябваше да се отнасят до дейността на абвера и на италианската разузнавателна служба в Северна Африка, а също и до симпатизиращите им хора от специалните служби на вишисткия режим Каугил видя в това и трудности, и нови възможности. Трудност представляваше осигуряването на секретността на източниците на секцията, включително и на радиозасичането при предаването на материали, насочени към армейските щабове. Каугил неоспоримо доказа, че това може да стане, като към щабовете се придадат специални групи сътрудници от пета секция или нарочно подготвени хора. Побеждавайки по тази точка, Каугил без труд доказа, че ще може да изпълни новите задължения само при значително увеличено финансиране. От тази битка той също излезе победител — успя да разшири щата и да повиши заплатите на много сътрудници.

Мимоходом ще отбележа, че разширяването на апарата ми даде възможност да установя най-приятно познанство с двама души. За усилване на пета секция при нас се върна Греъм Грийн от Фритаун, където следеше, както се предполагаше, интригите въз вишистка Франция. Дано той ми прости за откровеността, но не мога да си припомня никакви негови блестящи постижения в Западна Африка. Може би французите не си служеха с интриги? Аз помня обаче съвещанието, на което се обсъждаше предложението на Грийн за използуването на един мизерен бордей за разложение на французите и на двамата самотни немци, заподозрени, че шпионират английските кораби в Португалска Гвинея. Предложението се обсъждаше напълно сериозно. Отхвърлиха го само защото изглеждаше малко вероятно това да помогне за получаване на важни разузнавателни данни. За щастие, назначиха Грийн в подсекцията при мене, където му поверих Португалия. На него му доставяше удоволствие да се подиграва с УСС и неговите хапливи коментари по повод на входящата преписка служеха всекидневно за развлечение на всички. Приблизително по това време на нашия хоризонт се появи Малкълм Макгеридж. Той винаги имеше възмутено-разтревожен вид. Отначало го изпратиха в Лоренсу-Маркиш, твърде далеч, според мене. Негов главен противник стана италианският консул Кампини, който усърдно донасяше за придвижването на английските кораби. Аз се зарадвах, когато интересът на секцията към Кампини секна и върнаха Макгеридж, като му поръчаха да се занимава с различните аспекти на френските дела. Неговата упорита опозиция към политиката на деня (каквато и да беше тя) внасяше нещо човешко в нашия живот. Няколко дена преди нахлуването в Северна Африка Каугил ме попита не бих ли се съгласил аз да отговарям за този район. Преди това Северна Африка влизаше във френското направление, но по неизвестни на мене причини беше решено, че предаването й под мое ръководство ще донесе само полза. По това време ние успяхме достатъчно основателно да притиснем до стената абвера в Испания и Португалия, редовно залавяхме немски агенти и аз нямах основание да се откажа от допълнителните задължения. Лично мене ме устройваше възможността да съм по-близо до активните бойни действия. Разширяването на сферата ми на действие в този критичен момент вдъхваше надежда, че в бъдеще успоредно с придвижването на съюзническите армии кръгът на моите задължения ще стане още по-широк. С времето тази надежда се оправда.

Новите ми задължения бяха свързани по-скоро с политиката, отколкото с разузнавателната работа. По-горе споменатите специални групи, придадени към армейските щабове, получиха името специални контраразузнавателни подразделения (СКП). Този термин — истински американизъм — беше отстъпка, предизвикана от това, че Върховното командуване се оглавяваше от американец. Раздадоха ни също нови печати с надпис „Топ сикрет“ вместо „Моуст сикрет“^[6]. Всичко това беше само прелюдия към последвалите събития, но тогава англичаните със своята наивност се отнасяха възторжено към своя „скъпоценен Айзенхауер“.

Нашата основна работа, ако мога така да я нарека поради липсата на по-подходяща дума, в това време засягаше отношенията ни с французите. За известно време към пета секция беше прикрепен един голистки контрараз-узнавач с неопределени функции. Към него зачислиха най-красивата секретарка поради това, че тя говореше френски, а по отношение на останалото бе държана на почетно разстояние. Трудно е да се каже кпкво караше Каугил да проявява сдържаност по отношение на Паси, възглавяващ деголовската разузнавателна организация — Централното бюро за информация и действие. Затова, когато политическата ситуация рязко се измени и неотдавнашните врагове Дарлан и Жиро станаха приятели, Каугил с разтворени обятия посрещна вишист-кия контраразузнавач майор Пайол. Майорът се оказа много приятен човек и враждебното му отношение към страните от оста не предизвикваше съмнение. И все пак никак не можах да разбера каква полза за интересите на разузнаването принасяше поетото от Каугил задължение да защищава Пайол от всички и от всичко. Възможно е Каугил да не е могъл да се отнесе към него по друг начин. Какво се получи в края на краищата от всичко това, аз не разбрах. Преди този въпрос да се разреши, ако той въобше имаше решение, аз потънах в проблемите на италианската кампания.

Разширяването от Каугил на кръга на моите задължения през 1942—1943 г., отначало придавайки ми Северна Африка, а след това и Италия, навеждаше на мисълта, че започвам да правя кариера в секретната служба. Това се потвърди скоро след преместването ни в Лондон. Дотогава в редките периоди на своето отсъствие — поради отпуск или служебно — Каугил оставяше за свой заместник Фаргъсън. Фаргъсън дойде в секцията също от индийската полиция и аз го запомних с болезнената му нерешителност.

Веднъж на Каугил предстоеше да направи официално посещение в САЩ, където предполагаше да се забави две-три седмици. В навечерието на отпътуването си той запозна всички сътрудници от пета секция със заповед, която гласеше, че в негово отсъствие Фаргъсън ще изпълнява задълженията на заместник по административните въпроси, а аз в качеството си също на заместник ще водя всички разузнавателни дела. Така за първи път официално ми дадоха да разбера, че стоя на стъпалото към повишение. Бедният Каугил!