Ким Филби
Моята тайна война (16) (Спомени на съветския разузнавач)

Глава XII
ИЗПИТАНИЕ

Бягството на Бърджис заедно с Маклийн ме постави пред съдбовно решение. Още в самото начало, когато обсъждахме плана за бягството на Маклийн, моите съветски колеги допускаха, че някакви непредвидени обстоятелства може да ме поставят в опасно положение. И за такъв случай ние разработихме план за моето бягство, като решение за въвеждането му в действие трябваше да взема самият аз в случай на крайна необходимост. Беше ясно, че изчезването на Бърджис предизвика такава необходимост, но беше ли тя крайна? Наложи се да отложа решението с няколко часа, за да свърша две спешни работи: първо, да се освободя от всичко, което можеше да ме компрометира; второ, да проуча настроението във ФБР, тъй като от това можеха да зависят подробностите на моето бягство. На първо място необходимо беше да се избавя от някои неща, свързани с работата ми, но реших, че тази задача ще почака, тъй като би изглеждало много странно, ако веднага, след като чух новината за Бърджис и Маклийн, напусна посолството. Освен това телеграмата на Патерсън ми даваше благовиден предлог неотложно да разбера какво става във ФБР. Телеграмата завършваше с разпореждането да бъде информиран Лед за нейното съдържание. Патерсън, предвиждайки, че ще му се наложи доста да се черви, в края на разговора ме помоли да го съпроводя, явно, на основанието, че две почервенели лица са по-добри от едно. Обстоятелството, че моето лице е по-скоро сиво, отколкото червено, не изменяше по принцип нещата.

Лед изслуша новината с удивително спокойствие. Лукавите искрици в очите му те караха да мислиш, че е възможно той да беше даже доволен, че проклетите англичани така се изложиха. Но аз усетих, че спокойствието му просто скрива собствената му загриженост. Лед се срещаше често с Бърджис при мене, а и го канеше на гости. Независимо от всичко те доста добре се разбираха. И двамата имаха избухливи характери и често си разменяха оскърбления. При първата им среща Бърджис се нахвърли с нападки върху корупцията и подкупа, които, както той твърдеше, са лишили от всякакъв смисъл автомобилните състезания в Индианополис. При това той не пропусна мимоходом да изругае американския начин на живот като цяло. На Лед това, явно, му се понрави. Той никога не бе чувал благоприличен до педантичност англичанин да разговаря по този начин. При дадената критична ситуация той не би бил Лед, ако не се безпокоеше за отношенията си с Бърджис. Аз реших, че личната заинтересованост на Лед ще действува в моя полза. От него ние отидохме при Лемфър, който реагира на новината напълно нормално. Обсъдихме бягството на дипломатите и той с неговия солиден, сериозен маниер издигна няколко теории, които показваха, че той беше далеч от истината. Напускайки зданието на ФБР, аз почувствувах значително облекчение. Допусках, че Лед и Лемфър се добри актьори и ме заблуждават, но нямаше смисъл да се боря срещу вятърни мелници. Преди всичко трябваше да се действува, докато ФБР все още нищо не знаеше.

Напълно възможно бе всеки момент МИ-5 да поиска от Федералното бюро за разследване да ме постави под наблюдение. Тя лесно можеше да постигне това без моето знание, използувайки представителя на ФБР в Лондон за пряка връзка с Вашингтон. Но все пак аз чувствувах, че ще имам няколко дена да си отдъхна. Трудно беше да се допусне, че МИ-5 би насъскала чуждестранната служба за сигурност без предварителна консултация с МИ-6, а последната, по мое мнение, би се замислила, преди да компрометира авторитета на един от своите старши офицери. Длъжен съм да подчертая че всичко това бяха само мои догадки, които си остават догадки и до ден днешен. Те обаче се потвърдиха от факта, че в течение на няколко дена никой не ме потърси.

Когато с Патерсън се върнахме в посолството, денят бе преполовил и аз можех с пълно право да му кажа, че искам да се прибера в къщи и да изпия чаша уиски. От моя гараж, който служеше и за склад, взех градинарската лопатка, пъхнах я в чантата си и слязох в мазето. Завих фотоапарата, триножника и другите принадлежности в непромокаема материя и всичко това поставих в колата. Често мислено бях репетирал необходимите действия и си бях изработил определен ред. Беше ми станало навик да излизам по ГрейтФолс, за да прекарам половин час спокойно между визитите във ФБР и ЦРУ. По пътя си бях набелязал място, подходящо именно за такъв случай, от какъвто сега възникна необходимост. Оставих колата на едно глухо местенце по пътя, където отляво течеше река Потомак, а отдясно имаше гора с гъсти високи храсти, удобни за укритие. Навлязох няколкостотин метра в храсталаците и се залових за работа. След няколко минути излязох от гората, изчиствайки панталоните си. Като се върнах у дома, поработих още малко с лопатката в градината. И така, що се отнася до неодушевените предмети, които можеха да ме компрометират, аз бях чист като агънце.

Сега вече можех да отделя внимание на проблема за бягството. Тъй като през последните седмици от време на време мислех над тези въпроси, към края на деня у мене узря решението да си остана на мястото. Смятах, че докато имам все някакви шансове, мой дълг е да се боря докрай. Безспорно щеше да ми се наложи за известен период да прекратя всякаква дейност, а този период можеше да продължи и по-дълго и щеше да бъде доста тежък за мене. Но пък когато този период завършеше, напълно възможно беше да се разкрият понататъшни възможности за мене да работя. Събитията потвърдиха правилността на моите мисли.

Проблемът бе да се оценят моите шансове да оцелея, ако остана. Струваше ми се, че везните клонят до голяма степен в моя полза. Следва да отбележа, че аз имах огромни преимущества пред хора като Фукс, които почти нищо не знаеха за разузнавателната работа. Единадесет години работих в секретната служба, през седем от тях заемах доста високо положение, а в продължение на осем години имах тесен контакт с МИ-5. През осемгодишния период аз поддържах, макар и не по-стоянно, отношения с американските секретни служби, а почти две години бях тясно свързан с тях. Смятах, че достатъчно добре познавам противника, за да предвидя в общи линии стъпките които той би предприел. Знаех главното „оръжие“ на противника — неговите архиви, освен това бях запознат с ограниченията, с които законите и формалностите обвързват неговата дейност. Беше също така ясно, че ще се намерят много хора, заемащи високо положение в Лондон, на които ще им се иска да докажат моята невинност. Те ще бъдат склонни да изтълкуват в моя полза всякакви съмнения, а от своя страна аз съм длъжен да създам възможно повече основания за такива именно съмнения.

Какви известни ми доказателства биха могли да бъдат приведени срещу мене?

Към тях може да бъдат отнесени юношеските ми връзки с лявото движение в Кембридж. Това бе широко известно и за това нямаше смисъл нищо да скривам. В Англия обаче никога не съм встъпвал в комунистическата партия и, разбира се, ще бъде трудно да се докаже след изтеклите 18 години, че съм бил на нелегална работа в Австрия, още повече, че по-голямата част от виенските ми приятели, за съжаление, навярно не са живи. Имаше и една компрометираща фраза в старите материали за това, че ОГПУ изпратило в Испания по време на Гражданската война един млад английски журналист. Но нямаше никакви подробности, по които можеше да се установи личността на този журналист, а в това време много млади хора от Флит стрийт бяха в Испания. Не в моя полза говореше и това, че Бърджис ми помогна да постъпя в разузнаването. Но аз вече реших да заобиколя този факт, като посоча името на една известна дама, която можеше да се счита отговорна за привличането ми в тази служба. Ако тя признае това, всичко ще бъде наред. Ако пък отрича, аз ще настоявам и ще заявя, че не бих назовал името й, ако действително не вярвах, че именно тя ме е привлякла в секретната служба.

Разбира се, може да възникне крайно затруднено положение, ако службата за сигурност установи какви материали съм вземал от архивата, работейки в централния апарат, тъй като това ще докаже, че интересите ми надхвърляха далеч пределите на официалните ми задължения. Единственият възможен аргумент в моя защита, а именно, че страстно се интересувах от службата, няма да е особено убедителен. Между прочем знаех, че книгите с регистрирането на предаваните документи периодично се унищожават, и смятах, че е малко вероятно те да са оцелели след масовото прочистване на ненужни книжа, което се проведе след войната. Имаше и цял ред дела, които аз водех, завършили все неудачно за СИС по така и неустановени причини. Но всеки неуспех все пак можеше да бъде обяснен, без да се разкрива моята истинска роля; при това имаше и две важни дела, които независимо от всички мои старания завършиха не така, както би трябвало. Въпреки че успешните дела не ме оправдаваха напълно, все пак можеха в известна степен да ме освободят от отговорност за неуспеха в другите случаи.

Действително трудната задача се състоеше в това, как да обясня моите отношения с Бърджис. Ние имахме много малко общи интереси, много малко общи приятели и различни вкусове. Главното, което ни свързваше, бяха политическите идеи и именно това трябваше да се постарая по възможност да прикрия. В това отношение в известна степен ми помагаше географията. Когато аз бях в Австрия, Бърджис беше в Кембридж; когато бях в Испания, той беше в Лондон; голяма част от времето на войната той прекара в Лондон, а аз бях във Франция, Хемпшиър и Хартфърдшиър; после заминах за Турция и ние отново се срещнахме само след година във Вашингтон. Затова аз можех да твърдя, че между нас никога не е имало истински близки отношения, че той беше просто интересен, но случаен компаньон. Дори този факт, че се настани в моята квартира във Вашингтон, можеше да се превърне в преимущество: нима съм пък толкова глупав, че да давам известност на своята връзка с Бърджис, ако между нас е имало тайни отношения!

Другата трудност се състоеше в това, как изглеждаше моята кариера. Колкото повече мислех, толкова по-малко ми се нравеше. Тя започваше с известните на всички връзки с левите организации в Кембридж и, възможно е, с известна комунистическа дейност във Виена; след това следваше пълен „разрив“ с моите приятели комунисти, а после твърде бързо завързалата се „дружба“ с нацистите в Лондон и Берлин; след това от всички възможни места аз избрах франкистка Испания, за да направя журналистическа кариера; по-нататък — постъпване в секретната служба с помощта на Бърджис и специализация по антисъветска и антикомунистическа работа; и накрая моята осведоменост за тия действия, които бе-ше набелязано да се предприемат против Маклийн. И неговото бягство. Картината бе ужасна. Стигнах до неизбежното заключение, че нямаше надежда да докажа своята невинност.

Обаче това заключение не ме угнетяваше чак толкова. Основанията за презумцията на моята невинност можеха да бъдат достатъчни за сътрудниците на разузнаването, но те бяха недостатъчни за един юрист. На юриста са му необходими улики. Веригата от косвени улики, които биха могли да бъдат изтъкнати срещу мене, беше дълга, но разглеждайки всяко отделно звено на тази верига, аз предполагах, че може да се разбият всичките поред, а ако всички звена са разбити, какво остава от веригата? Поради това независимо от външните неблагоприятни признаци аз смятах, че имам не съвсем лоши шансове. Следващата задача се състоеше в това, играейки открито, да започна да посявам семената на съмнението навсякъде, където е възможно.

Следващите няколко дена ми предоставиха големи възможности за това. По време на работа ние с Патерсън разговаряхме все за Маклийн. Понякога към нас се присъединяваше Макензи. Не мисля, че по това време Патерсън се е досещал за нещо, но за Макензи бях по-малко уверен. Той беше ленив, но съвсем не глупав човек и с течение на времето започна да ми се струва, че долавям в погледа му подозрение. По време на тези разговори аз се стараех да формулирам теория, обхващаща всички известни факти, и колкото е възможно по-здраво да я втълпя в главите на моите събеседници. За това ми помагаше не особено умното решение на МИ-5, за което аз вече споменах — да не допускат Маклийн до някои документи и да го поставят под наблюдение. Като взех този момент за изходен пункт, аз измислих версия, която поне бе невъзможно да опровергаят. Тя се състоеше в следното.

Старите материали свидетелствуваха за шестнадесетгодишен стаж на Маклийн. Следователно той беше опитен и компетентен агент. Такъв човек е винаги нащрек и, естествено, той е трябвало скоро да забележи, че са започнали да скриват от него някои документи. Това го е разтревожило. Безспорно той е трябвало веднага да провери дали го следят и тъй като наистина е бил следен, бързо е забелязал това. Тези открития са изострили вниманието му и са го поставили пред дилемата: целта на следенето е да го хванат при среща със съветския представител, а без помощта на съветския другар шансовете му за бягство значително намаляват. Докато той е размишлявал, самият бог се е намесил: появил се е неговият стар приятел Бърджис. (Аз нямах намерение да доказвам, че между Бърджис й Маклийн е съществувала отдавнашна връзка, но самият факт, че че са избягали заедно, придаваше на моето предположение достатъчна тежест.) Появяването на Бърджис безспорно е разрешило проблема на Маклийн, тъй като всички необходими приготовления е можел да направи чрез Бърджис и неговия съветски колега. Това се потвърждаваше и от факта, че именно Бърджис се е заел даже с наемането на кола. Но защо бягаше и Бърджис? И на Патерсън, и на Макензи им бе ясно че Министерството на външните работи не се нуждаеше повече от Бърджис и че кариерата му отиваше към залез. Съветските другари разсейват всички съмнения, решавайки, че е по-добре за него да слезе вече от сцената, където присъствието му би могло да навреди на други.

Това беше моята версия и аз твърдо се придържах към нея. Преимуществата й се състояха в това, че тя се базираше на известни факти и почти неопровержими предположения. Единствените хора, които можехме да я опровергаем, бяха двамата изчезнали и аз.

С удоволствие забелязах, че версията ми се оказа напълно приемлива за ФБР. Тя се понрави и на Лед, и на Лемфър. Дори самият Хувър повярва на тая версия след кратък разговор помежду ни. В неговите очи най-голямото й достойнство се състоеше в това, че цялата вина можеше да бъде стоварена върху МИ-5. Не се и съмнявам, че той е натрупал от това дело голям политически капитал както в Капитолия, така и в последвалите сделки с МИ-5. Хувър е удържал малко победи със свои собствени сили, но той не беше от хората, които преглеждат зъбите на подарения кон. Що се отнася до ЦРУ, положението беше по неопределено. Доколкото това дело представляваше прерогатив на ФБР, аз не можех да обсъждам всичките му тънкости с ЦРУ, без да се подлагам на риска да предизвикам гнева на Хувър и Лед, които с всичките си сили се стараех да не разсърдя. Изхождайки от тези съображения, в разговорите си със сътрудниците на ЦРУ аз се ограничавах с общоизвестните подробности по дело-то, които в изопачен вид и със закъснение се бяха появили в пресата. Не се боях от формалиста Дълес; след няколко години бях поразен от грешката на президента Кенеди, който прие плана на Дълес по подготовката на авантюрата в залива Кочинос. Бедъл-Смит беше друго нещо. Той имаше студени като на риба очи и мозък, подобен на най-прецизния апарат. При първата ни среща аз му представих за разглеждане и отговор един документ с повече от двадесет точки, отнасящ се за англо-амери-канските военни планове. Той прегледа бегло страниците и захвърляйки документа настрана, започна подробно да обсъжда с мене въпросите, като безпогрешно се позоваваше на пасажите, помнейки ги по номера. Аз успявах да го следвам единствено поради това, че цяла сутрин зубрих документа наизуст. Едно вътрешно тревожно чувство ми подсказваше, че Бедъл-Смит ще успее да разбере, че две плюс две е четири, а не пет…

Изминаха още няколко мъчителни дена. Когато новината се появи в масовата преса с всичките й присъщи преувеличения, започнах да се чувствувам неловко в обществото. На един от приемите у посланика съпругата на един от сътрудниците на посолството ме надари с презрителен, леден поглед. Но Лондон злокобно мълчеше. Пристигна само една телеграма, в която пишеше, че „има основания да се смята“, че аз познавам Бърджис лично и не мога ли да хвърля светлина върху неговото поведение. Но аз очаквах телеграма от самия шеф с гриф „Срочно, да се разшифрова лично!“, с която да ме поканят да замина за Лондон. Накрая поканата пристигна, но в доста любопитна навеждаща на размисъл форма. Във Вашингтон пристигна със самолет един съ-трудник на разузнаването във връзка с текущите въпроси, който се специализираше във фабрикуване на дезинформационни материали. Той ми направи визита на вежливост и ми предаде писмо от Джек Ийстън. Писмото бе написано саморъчно от Ийстън. В него се съобщаваше, че скоро ще бъда повикан в Лондон телеграфически във връзка с делото „Бърджис—Маклийн“. Много важно е да изпълня бързо изискванията на телеграмата. Макар че смисълът на това съобщение бе напълно ясен, формата, в която бе написано, ме озадачи. Защо Ийстън ме предупреждава за предстоящото повикване и защо той лично е написал писмо, след като заповедта така или иначе ще пристигне по обикновения телеграфен канал? Въобще в секретната служба често възникват причини за необикновени действия; вероятно е имало причина и в този случай. Тогава си помислих, че ако аз не бях се отказал от идеята за бягство, писмото на Ийстън би било за мене като сигнал по-скоро да се стягам за път. След няколко дена телеграмата дойде. Взех си билет за следващия ден и се приготвих да се простя завинаги с Вашингтон. Срещнах се с Ингълтън, за да прекарам с него около час в бара. Той, явно, не разбираше в какво сериозно положение съм и ме помоли да се заема с някои въпроси, представляващи взаимен интерес, докато съм в Лондон. Дори не си направих труд да ги запомня. След това посетих Дълес, който на раздяла ми пожела успех. Следващият поред в списъка ми беше Лед, с когото прекарахме част от вечерта. Той, видимо, беше искрено загрижен за моето затруднено положение и ме посъветва как да избягна неприятностите в Лондон. Отчасти неговата загриженост можеше да се обясни с това, че той самият лично бе замесен в делото „Бърджис“, но в същото време личеше искреното му чув-ство, за което аз съм му благодарен. Колкото и безжалостен да беше Лед той все пак беше човек. Пристигнах в Лондон по обяд и веднага станах участник в твърде странен епизод. С влизането в автобуса на летището застанах до самата врата. Когато автобусът се напълни, на стъпалата се появи някакъв развълнуван тип. Той започна трескаво до оглежда пътниците. Погледна през лявото ми рамо, после през дясното, опита се да погледне и през главата ми и накрая ме погледна право в лицето. Физиономията му изразяваше смущение. След това изчезна. Това беше Бил Бремнър, заемащ твърде висок пост в административния апарат на СИС. На мене ми беше ясно кого той търсеше. Ако бях на два метра разстояние от него, а не точно под носа му, той, разбира се, веднага щеше да ме забележи. По-рано никога не са ме посрещали официално. Имайки пред вид писмото на Джек Ийстън и назначаването в качеството на „комисия по посрещането“ на офицер от ранга на Бремнър, не мога да се оплача, че не са ме предупредили. Докато автобусът се движеше из Лондон, все ми се струваше, че червените светлини светят ужасно ярко.

Отправих, се към квартирата на майка ми и след обяда телефонирах на Ийстън. В слушалката се чу въздишка на изумление. След пауза Ийстън попита къде се намирам. Казах му. Много ли съм уморен, мога ли да отида веднага в Броудуей? Съвсем не съм уморен. Идвам. По пътя с удоволствие си мислех каква паника се е вдигнала, когато Бремнър е съобщил, че аз не съм пристигнал. Когато влязох в кабинета му, Ийстън изглеждаше смутен. Призна ми, че моето позвъняване го е изненадало, тъй като е изпратил Бил Бремнър на летището да ми помогне. Обяснението не беше убедително и аз почувствувах, че съм спечелил първия рунд. Разбира се, той нямаше никаква стойност, но чувството за победа ме ободри. По-късно в главата ми блесна фантастичната мисъл, че Бремиър бе изпратен на летището донякъде заради това да не би МИ-5 да изпревари СИС, арестувайки ме с пристигането. По-сетнешните събития показаха, че това предположение, общо взето, беше необосновано, така че го споменавам само като шега.

Ийстън ми каза, че Джек Уайт ни очаква с нетърпение. Тръгнахме през парка към Лекънфийлд хаус на Керзън стрийт, където се намираше седалището на МИ-5. Това бе първият от многото разпити, въпреки че оначало се опитаха да си придадат вид, че водят не разпит, а беседа.

Ийстън седеше и мълчеше, докато Уайт ми задаваше въпроси. Ролята на Ийстън, явно, се състоеше в това да следи за спазването на правилата на справедливата игра. Може да си представи човек обстановката: аз с някои мои опасения, а събеседниците ми — малко смутени. Не можех да считам Уайт за мой близък приятел независимо, че нашите лични и служебни отношения бяха винаги превъзходни и той без съмнение с удоволствие се бе съгласил за назначаването ми вместо Каугил. Той не умееше да се прикрива, но се стараеше разговорът ни да протича в приятелска форма. Каза, че се нуждае от моята помощ: трябва да се изясни това ужасно дело „Бърджис—Маклийн“. Съобщих му много неща за миналото на Бърджис й своите впечатления за него, прокарвайки при това линия, че е почти немислимо такъв човек като него — който обича да привлича вниманието, а не да стои в сянка, при това известен с неразумните си постъпки — да се окаже чужд, още повече съветски разузнавач, от когото се изисква най-строго спазване на правилата на конспирацията. Не разчитах, че това мнение ще бъде кой знае колко убедително при съществуващите факти, но се надявах да създам впечатление, че косвено се защищавам срещу неизказаното обвинение, че мене — опитния сътрудник на контраразузнаването — Бърджис дълбоко ме е заблудил. По отношение на Маклийн казах, че нищо не зная. Разбира се, че съм чувал за него, възможно е и да съм го срещал някъде, но дори лицето му не мога да си спомня. Доколкото през 1937 г. аз се бях срещал с него два пъти за по половин час, при това и двата пъти на конспиративна основа, можех спокойно да си позволя това леко признаване на истината.

Предложих да изложа накратко всичко казано дотук в писмена форма. Не изключвах вероятността разговорът ни да е бил записван на магнетофонна лента и затова исках да имам писмен текст, за да поправя евентуални неточности, които може да улови микрофонът. Когато след няколко дена дойдох за втория разпит, Уайт прегледа бегло записките ми и премина към това, което повече от всичко го интересуваше. Каза, че бихме могли да внесем яснота в състоянието на дело-то, ако му разкажа за своите отношения с Бърджис. При това ще е полезно, ако разкажа подробно и за мо-ята собствена кариера. Както бе споменато в предната глава, в кариерата ми имаше няколко съмнителни зигзаги, но аз се постарах да ги обясня възможно най-добре. Освен това неволно се изпуснах пред Уайт относно една подробност, за което после горчиво се разкайвах. Обаче с времето те навярно биха разровили тази подробност и дори бе по-добре, че в началото сам разказах за нея.

Въпросът се отнасяше до моето пътуване из франкистка Испания, което направих преди още „Таймс“ да ме изпрати там като свой кореспондент. Ясно бе, че МИ-5 нямаше сведения за това пътуване и предполагаше, че „Таймс“ ме е изпратил в Испания директно от редакцията си на Флит стрийт. Когато разказах това на Уайт, той веднага ме попита на свои ли разноски съм извършил това пътуване или не. Това беше коварен въпрос, тъй като аз изпълнявах задача на съветското разузнаване, което и заплати всичките разходи. Само един поглед върху банковата ми сметка от този период би показал, че не съм имал средства за разходки из Испания. В този пункт се криеше още една опасност: работата е там, че моите финанси се попълваха чрез Бърджис. Обясних, че екскурзията ми из Испания беше опит да пробия в света на голямата журналистика, на което много разчитах, и затова продадох всички лични свои вещи (преди всичко плочи и книги), за да си платя пътешествието. Това беше достатъчно правдоподобно обяснение. Съучастието на Бърджис в моите испански приключения така и не беше разкрито. Аз имах предварително приготвена версия, но и без това ми предстоеше твърде много да обяснявам. Когато предложих да запиша нашата втора беседа, Уайт се съгласи, но с малка забележка да пиша по-малко за Бърджис и да съсредоточа вниманието си върху собствената си кариера. Сега вече почти всичко беше ясно и аз не се и учудих когато ме извика шефът. Той ми каза, че е получил остро писмо от Бедъл-Смит, което изключва всякаква възможност за моето завръщане във Вашингтон. По-късно научих, че писмото е било подготвено от Бил Харви, чиято съпруга беше много оскърбена от Бърджис на един празничен прием в моята квартира. Тогава аз се извиних за неговото поведение и останах с впечатлението, че извиненията ми са приети, затова беше непонятно защо Бил е затаил такава злоба в душата си. Най-малко от него очаквах това. Второто повикване при шефа, когато той с явно огорчение ми обясни, че трябва да си подам оставката, беше просто формалност. Той прояви великодушие, като вместо пенсия ми даде 4000 фунта стерлинги. Тревогата ми обаче нарасна, когато той моментално добави, че няма да ми изплати цялата сума веднага. Сега ще ми дадат 2000 фунта, а останалите ще ми изплащат през половин година по 500 фунта. Предлог за разсрочване на изплащането беше опасението, че аз мога да пропилея парите в необмислени спекулации на борсата. Тъй като никога в живота си не съм спекулирал с нищо, този предлог изглеждаше наивен. По-вероятната причина бе стремежът да се застраховат, ако през тези три години ме тикнат в затвора.

И така, аз останах с двете хиляди фунта в джоба и с черни облаци над главата. Прекарах лятото в търсене на жилище и накрая се устроих в едно селце около Рикмънсуорт. Беше вече ноември месец, когато шефът ми се обади по телефона с молба да намина към него в десет часа сутринта на следващия ден. Пътувах за Лондон в прекрасна зимна утрин, любувайки се на скрежа, с който бяха покрити оградите. Шефът ми обясни, че е започнало официално разследване на обстоятелствата по бягството на Бърджис и Маклийн. Разследването се възглавяваше от кралския съветник Милмо, който по време на войната работеше в МИ-5. Аз бях длъжен да дам показания; шефът изрази надежда, че няма да възразя на това. Споменаването на името на Милмо означаваше, че приближава криза. Познавах Милмо и бях слушал за него. Обикновено МИ-5 викаше този опитен следовател при особено важни случаи. Докато вървяхме с шефа през Сънт Джеймз парк към Лекънфийлд хаус, аз се подготвях за голямото изпитание, като тайно се надявах, че ще издържа на разпитите, базиращи се изключително на тези доказателства, които на мене са ми известни, колкото и трудни да са тези разпити. Но не можех да бъда уверен, че в ръцете на Милмо не са попаднали и нови доказателства, които могат да ме погубят.

С пристигането в Лекънфийлд хаус ме представиха на началника на правния отдел на МИ-5, а след това ме отведоха при Милмо. Той бе снажен мъж с румено кръгло лице. Вляво от него седеше Артър Мартин, спокоен млад човек, един от главните следователи по делото „Маклййн“. В течение на целия разпит той мълчеше и ме наблюдаваше. Когато погледнах през прозореца, той си взе бележка; когато свих палци, той пак си отбеляза. Поздравявайки сухо, Милмо премина на официален тон и ме помоли да се въздържа от пушене, тъй като това е „съдебно разследване“.

Разбира се, това беше глупост. Мина ми през ума да поискам от Милмо официално разрешение за разпит или да заявя, че седалището на МИ-5 не представлява подходящо място за съдебно разследване. Но това нямаше да съответствува на ролята, която бях решил да играя, тоест ролята на бивш сътрудник на СИС, кой-то, също както и самият Милмо, много желае да помог-не за установяване на истината за Бърджис и Маклийн, В продължение почти на три часа аз отговарях на въ-проси или достатъчно деликатно ги парирах, позволявайки си да се поразсърдя само в тези случаи, когато пряко ме обвиняваха. Знаех, че е безполезно да се опитвам да убедя в каквото и да било бившия сътрудник на контраразузнаването Милмо, и затова виждах задачата си единствено в това да не правя признания, които той изискваше като правист.

Аз бях прекалено заинтересована страна в разпита и поради това не мога да изкажа обективно мнение за професионалните достойнства на Милмо. По голямата част от въпросите ми бяха вече познати и отговорите ми, предварително подготвени, му даваха възможност единствено да крещи. В началото на разпита той откри слабото място на своята позиция, обвинявайки ме, че аз съм поверил на Бърджис „лични тайни документи“. Обвинението беше дотолкова абсурдно, че дори не ми се наложи да се преструвам на изненадан. Оказа се, че по време на обиска в квартирата на Бърджис след неговото бягство е намерена моята диплома от Кембридж. Преди много години аз пъхнах този безполезен документ в една книга. Всеки можеше да потвърди пред Милмо че Бърджис беше непоправим в едно нещо: вземаше книги както с разрешение на стопанина, така и без негово знание. Целта на обвинението беше да покаже, че аз съзнателно принизявам близките си отношения с Бърджис. Това бе опит с неподходящи средства и той в значителна степен укрепи моята увереност в изхода на делото.

Обаче Милмо извади поне още два непредвидени коза, които показаха, че веригата от косвени улики против мене беше по-дълга, отколкото аз предполагах. Два дена след като информацията по делото „Волков“ стигна до Лондон беше отбелязано значително увеличаване не на радиообмена по това дело между Лондон и Москва, след което последва аналогично увеличаване на обмена между Москва и Истанбул. Освен това наскоро след съобщението за изтичане на информация от посолството във Вашингтон бе извършен също такъв скок в обема на радиообмена с Москва. Взети в съчетание с други факти, тези два момента бяха изобличаващи. Но за мене в ролята на разпитван те не представляваха проблем. Когато Милмо с гръмовит глас ми предложи да обясня тези съвпадения, аз просто отговорих че не мога да ги обясня.

Вече започвах да се уморявам, когато внезапно Милмо се предаде. Той ме помоли да почакам няколко минути. Извикаха ме в съседната стая; Милмо изчезна и вместо него се появи съветникът на МИ-5 по правните въпроси. Той ме помоли да си предам паспорта, като каза, че биха могли и сами да ми го вземат, но доброволните действия от моя страна ще спомогнат да се избегне разгласяването. Аз не възразих, тъй като планът ми за бягство, естествено, не предвиждаше използуването на документи. Предложението ми да изпратя паспорта още тази вечер с препоръчано писмо беше отхвърлено, тъй като го сметнаха за доста рисковано. Изпратиха да ме придружава Джон Скардън и да вземе паспорта ми от дома. По пътя Скардън се опита да ми чете проповеди, доколко е целесъобразно човек да се опълчва срещу властта. Дори не го слушах. Изпитвах твърде силно облекчение. Но към това чувство се примесваше и съзнанието за предстоящите големи опасности.

През следващите седмици Скардън на няколко пъти идваше да продължава разпита. Той беше изключително любезен и се отличаваше чисто и просто с изискани маниери, а вниманието му към моите възгледи и постъпки дори ме ласкаеше. Той беше два пъти по-опасен човек от неспособния Уайт или кресливия Милмо. Споменът за това, че именно Скардън успя да спечели доверието на Фукс (а това доведе до гибелта му), ми помагаше да не се поддавам на неговия вежлив подход. По време на нашата първа дълга беседа аз забелязах две малки клопки, които той ловко и добре пресметнато беше подготвил за мене, и успях да ги избягна, Не бях усиял още да се поздравя, и веднага ми мина през ума, че той може да ми е поставил и други капани, които още не съм забелязал.

Но дори Скардън допускаше грешки. Един от разпитите си той започна с това, че ме помоли за писмено пълномощно за проверка на моите банкови сметки. Той можеше да получи за това законно разрешение независимо от моето съгласие. Затова не възразих, знаейки, че той няма да намери в тези сметки никакви признаци на незаконни влогове, защото такива нямаше. Като получи от мене пълномощно, той въпреки това започна да ме разпитва за моите финанси и аз използувах тази възможност да го дезинформирам поне един път.

С това гонех сериозна цел. Аз успях да намеря благовидно обяснение за болшинството съмнителни моменти в моята кариера, но не за всички. Затова там, където не помагаше изобретателността, аз можех единствено да се позовавам на изневяра на паметта. Аз просто не можех да си спомня едно или друго лице, един или друг случай. Разпитванията за моите финанси ми предоставяха възможност да потвърдя лошата си памет. След като не мога да помня финансовите си операции, едва ли можеше да се очаква, че ще си припомня подробности от моя светски и професионален живот.

След няколко такива разпита Скардън престана да идва при мене. Той не каза удовлетворен ли е от изхода на делото. То просто увисна във въздуха. Той беше, разбира се, убеден, че аз скривам почти всичко, което имаше значение. Много бих дал да надникна в неговото заключение. Нямаше и съмнение, че уликите против мене се оказаха внушителни, но те не бяха решаващи. Още едно извикване на Броудуей обаче показа, че аз се лъжа. Този път ме разпитваха Синклър и Ийстън. Неприятно беше безсрамно да лъжа честния Синклър; надявам се, сега той разбира, че когато съм го лъгал, аз също така твърдо съм защищавал своите принципи, както и той своите. Но дуелът с Ийстън ми достави удоволствие. Аз вече имах опит от разпитите с Уайт, Милмо и Скардън, така че вървях по утъпкана пътека и не вярвах, че той може да успее там, където те претърпяха неуспех. Така и стана.