Ким Филби
Моята тайна война (12) (Спомени на съветския разузнавач)

Глава VIII
СЛУЧАЯТ „ВОЛКОВ“

Сега ще премина към случая „Волков“ който имам намерение да опиша подробно, доколкото той представлява значителен интерес и едва не ме погуби. Случаят възникна през август и приключи през септември 1945 г. За мене това бе незабравимо лято. За първи път виждах Рим, Атина, Истанбул. Но моите възторжени впечатления от Истанбул бяха постоянно тровени от мисълта, че това е последното лято, на което ми е съдено да се радвам. Именно поради случая „Волков“, който ме отведе на брега на Босфора, аз бях на косъм от смъртта. Една августовска утрин, преди да съм седнал на писмената маса, ме извика шефът. Като ми подаваше папката с документи, той ме помоли да ги прегледам. Отгоре имаше кратко писмо до Министерството на външните работи от Нокс Хелм, по това време съветник на Английското посолство в Турция. В писмото се обръщаше внимание върху приложението и се изискваха инструкции. В приложението имаше няколко служебни записки, които се разменяха между Английското посолство и Английското генерално консулство в Турция. От съдържанието им се виждаше следната картина.

Някой си Константин Волков, вицеконсул в Съветското генерално консулство в Истанбул, се обърнал към вицеконсула на Английското генерално консулство Пейдж с молба да предоставят на него и на жена му политическо убежище в Англия.

В подкрепа на молбата си Волков обещавал да даде сведения за едно от управленията на НКВД, в което той уж служил по-рано. Той заявил още, че има сведения за съветските разузнавачи, действуващи зад граница, и в частност, че знае имената на трима от тях, които се намират в Англия. Двама от тях били в Министерството на външните работи, а третият — началник на контраразузнзвателна служба в Лондон. Излагайки по такъв начин своите „предложения козове“, Волков извънредно настойчиво поставил условието неговата молба да не се предава в телеграма до Лондон, тъй като руснаците са разскрили ред английски шифри. Другите документи бяха по-малко интересни и дори лекомислени коментарии за едни или други сътрудници от посолството. Впоследствие се оказа много важно, че посолството отчете предупреждението на Волков и насочи материалите по бавната, но безопасна дипломатическа поща. В резултат на това мина повече от седмица след молбата на Волков към Пейдж, преди да може да се анализират документите от компетентно ли-це, за да се определи степента на тяхната важност.

А това „компетентно лице“ бях аз и надявам се, че читателят не ще ме упрекне в самохвалство, ако кажа, че бях действително достатъчно компетентен, за да оценя важността на тези документи. Двама съветски разузнавачи в Министерството на външните работи, третият — начело на контраразузнавателна служба в Лондон! Аз дълго, даже по-дълго, отколкото е нужно, разглеждах тези материали, докато си събера мислите. Отхвърлих мисълта да представя молбата на Волков като провокация и, да посъветвам да се действува внимателно. Това би ми помогнало за кратко и би могло да ме компрометира по-късно. Единственият изход беше в решителните действия. Заявих на шефа, че работата може да се окаже извънредно важна, затова ще ми е нужно известно време, докато извърша необходимата проверка, и ако бъдат получени допълнителни сведения, да дам съответните препоръки за действия. Шефът се съгласи, като ми нареди да изложа мнението си на другата сутрин, а дотогава да пазя документите при себе си.

Като се върнах в кабинета, казах на секретаря да не ме безпокоят, освен само ако шефът ме извика. Нужно ми беше да се усамотя. Молбата ми за допълнително време, за да „направя проверка“, беше претекст. Бях уверен, че по-рано в СИС нищо не бяха чували за Волков, а той, явно, повдигайки цената си, излага своите „козове“ тъй внимателно и объркано, че те да не предизвикват никакви пречки за провеждане на незабавно разследване. От самото начало още реших, че жизненоважен е факторът „време“. Благодарение на несъгласието на Волком за телеграфна връзка минаха десет дена, преди материалите да попаднат при мене. Лично аз предполагах, че опасенията му са преувеличени. Английските шифри се базираха на система от таблици за еднократно ползуване и се смятаха за напълно безопасни при умело боравене с тях. А дисциплината в шифровъчното дело беше много строга. Не по-малко, отколкото Волков настояваше, аз бях против бърза телеграфна връзка.

Скоро моите мисли потекоха в друга посока. Делото бе толкова деликатно, че по настояване на шефа аз трябваше да се заема лично с него. Но решенията, приети в Лондон, трябваше да се осъществяват от нашите хора в Истанбул. Аз не можех да ръководя действията им всекидневно чрез бавната дипломатическа поща. Делото би излязло извън моя контрол, което би довело до непредвидени последствия. Все повече се убеждавах в това, че сам трябва да отида в Истанбул и да провеждам този курс на действие, който ще предложа на шефа. Планът за тези действия сам по себе си не изискваше особени размишления. Аз ще се срещна с Волков, ще го прикрия с жена му в едно от безопасните места на Истанбул, а след това ще ги прехвърля с мълчаливото съгласие на турците или дори и без такова съгласие на контролираната от англичаните територия на Египет.

Като скрих документите в личния си сейф, аз напуснах Броудуей с твърдото решение преди всичко да препоръчам на шефа да ме изпрати в Истанбул за продължаване разбора на делото на място. Тази вечер работих до късно. Положението изискваше да се вземат извънредни и незабавни мерки. Тези мерки бяха взети: за Москва полетя бързо съобщение от особена важност. На следната сутрин доложих на шефа, че, макар в картотеката да има данни, за няколко Волкови, ни един от тях не е идентичен с Волков от Истанбул. Повторих също, че делото има огромно потенциално значение. Като се позовах на неоперативността на дипломатическата поща, аз неуверено предложих да се изпрати някой от Лондон в Истанбул след съответния инструктаж, като му се поръча да се справи с делото на място. „Тъкмо за това мислех“ — отговори шефът. Но едва що пробудил надеждата у мене, той тутакси я разсея. Каза, че предната вечер срещнал в клуба бригадния генерал Дъглъс Робъртс, който тогава беше началник на регионалния филиал на МИ-5 (за Близкия Изток) в Кайро и който през това време доизкарвал отпуската си в къщи. Той направил на шефа добро впечатление и шефът решил да иска от сър Дейвид Пийтри, началника на МИ-5, да изпрати Робъртс в Истанбул, ка-то му нареди да се занимава с делото на Волков.

Не можах да намеря каквито и да е възражения против това предложение. И макар че нямах много високо мнение за способностите на Робъртс, той притежаваше всички необходими качества за това. Имаше висш военен чин и униформата му на бригаден генерал несъмнено би направила впечатление на Волков. Той познаваше този район и беше свързан с турските секретни служби, сътрудничество сконто можеше да стане необходимо. Освен това свободно говореше руски — безспорен довод в негова полза, тъй като Волков не говореше чужди езици. С потиснато настроение аз обсъждах с шефа други страни на делото и преди всичко въпроса за съгласуваността на нашия план за действие с Министерството на външните работи. Като си тръгвах, шефът обеща да ме извика следобед: той се надявал преди обед да се срещне с Пийтри и Робъртс.

По време на обедната почивка аз проклинах съдбата, която срещна предния ден шефа с Робъртс. Изглежда, нищо вече не можех да предприема. В мъчителна неизвестност бях принуден да оставя събитията да се развиват по своя път. Надявах се че работата, извършена от мене до вечерта, ще даде резултати по-рано, преди Робъртс да успее да почне дейност. Но аз получих още един урок по житейска философия.

С връщането си в Броудуей бях извикан при шефа, който вече ме чакаше. Беше разстроен и веднага почна да разказва какво е станало. От първите му думи разбрах: съдбата, която аз проклинах, неочаквано се е обърнала в моя полза. Оказа се, че Робъртс, който бе въобще безстрашен човек, изпитвал непреодолимо отвращение към самолетите. Той решил да тръгне с параход от Ливърпул в началото на идущата седмица и никакви доводи на шефа и на Пийтри не могли да го заставят да измени своя план. И така, ние се върнахме към това, с което бяхме почнали сутринта.

Отначало се надявах да подведа разговора по такъв начин, че шефът сам да ми предложи да отлетя за Истанбул, но епизодът с Робъртс ме подтикна да действувам по-решително. Казах му, че във връзка с отказа на бригадния генерал мога само да предложа своята кандидатура вместо него. Не ми е нужно много време, за да инструктирам заместника си по най-важните въпроси, и мога да отлетя веднага, щом се уредят необходимите формалности. Шефът се съгласи. Заедно се отправихме в Министерството на външните работи, където взех писмо за Нокс Хелм, в което му се нареждаше да ми оказва всестранна помощ при изпълнение на моята мисия.

Аз посетих още генерал Хил, началник на нашето шифърно отделение. Той ме снабди с личен еднократен код и поръча на едно от момичетата да ми помогне да си припомня правилата за ползуването му. Това наложи малка задръжка, но пък затова можех още веднъж да обмисля плана за предстоящите си действия в Истанбул. Три дена след пристигане на документите от Турция в Броудуей аз заех място в самолета, излитащ за Истанбул през Кайро.

Съседът ми се оказа неразговорлив. Няколко спътници за кратко ме отвлякоха със своите брътвежи. Полетът всякога навежда на размисли, а аз имаше за какво да помисля. Тревожеше ме един въпрос, който тогава ми беше непонятен и остана непонятен до ден днешен, а именно: защо Английското посолство в Турция, Министерството на външните работи, шефът и сър Дейвид Пийтри се отнесоха тъй странно към опасенията на Волков относно телеграфната връзка? Защо те се въздържаха от изпращане на телеграма само по делото на Волков тогава, когато телеграфната преписка по всички други въпроси, включително и по много, съвършено секретни се водеше тъй безгрижно, както и преди? Ако бяха повярвали на предупреждението на Волков, трябваше да направят извода че цялата телеграфна връзка е станала опасна. Ако не му вярваха, трябваше бързо да изпратят шифротелеграма с указания до нашата агентура в Истанбул за необходимите действия по случая „Волков“. Получавашесе така, че предупреждението на Волков е довело само до задържане с две-три седмици на решенията по делото, от което нещо той сам е бил заинтересован. Отговорът на този въпрос, изглеж-да, се криеше в психологията на нелогичното мислене. Като не бях специалист в областта на кодовете и шифрите аз реших, че не ми е работа да привличам внима-нието към явната непоследователност в поведението на СИС, толково повече, че пред мене стояха неотложни: проблеми.

С Министерството на външните работи беше съгласувано, че за установяване на контакт с Волков и за организиране на среща с него аз мога да използувам Пейдж. На срещата трябваше да отида с първия секретар на посолството Джон Рийд, който по-рано е служил в Москва и говореше руски. Този план трябваше-да утвърди посланикът сър Морис Пийтърсън, когото познавах още от Испания. Но Министерството на външните работи задължително искаше да се обърна най-напред към съветника Хелм. Хелм бе започнал службата си в консулство и бе запазил педантично отношение към статуса и протокола. Аз не предвиждах никак-ви затруднения с Хелм, но, както се, оказа, не съм бил съвсем прав. Цялата сложност на проблема, както ми се струваше, се състоеше в това, че срещата с Волков трябваше да се състои в присъствието на Рийд. Ако тя се състои, Рийд ще преживее най-силни сътресения, когато започне да назовава имена на съветски разузнавачи, действуващи в английските държавни учреждения. Би било акт на милосърдие, мислех аз, да го избавя от подобни сюрпризи. Но как да стане това?

Ясно, че не можех да бъда уверен в успеха си. Но смятах, че има малък шанс, ако съумея да изиграя ролята си правилно. На първо място бе нужно да убедя Рийд, че мисията ми има строго ограничена цел; че аз не съм упълномощен да обсъждам с Волков подробности от информацията му че ако той направи своите разобличения преждевременно, т.е. докато все още не е на английска територия, то безусловно това ще бъде опасно за него; че затова на мене ми е поръчано на всяка цена да не допускам отклонение на разговора в тази посока и че аз съм пристигнал в Истанбул, само за да преведа Волков в безопасно място, където могат да го доразпитат по-компетентни хора. Аз, се надявах също да заблудя Рийд, намеквайки му, че Волков може да се окаже провокатор и че би било неразумно да се дава ход на информацията му, докато не сме се убедили в нейната достоверност. Струваше ми се, че нищо по-добро не можех да измисля.

Специалистът, разбира се, не би оставил камък върху камък от моите „аргументации“. Но Рийд не беше специалист и той можеше да се хване на тази въдица. Привечер аз още повече се окуражих, когато щурманът обяви, че поради страшна буря над Малта самолетът е изменил курса си към Тунис и че ако времето се подобри, ние ще отлетим за Кайро през Малта на другия ден. Печелех още двадесет и четири часа. Сполуката вървеше с мене. На другия ден кацнахме най-после в Кайро, но за истанбулския рейс бяхме вече закъснели. В резултат на това аз пристигнах на местоназначението след още един ден — в петък. На летището ме посрещна ръководителят на истанбулската агентура на СИС Сирил Макрей, когото накратко посветих в същността на своята мисия. Отношенията между дипломатическата служба и СИС бяха по това време такива, че никой в посолството или генералното консулство не бе и помислял да информира Макрей за Волков и разбира се, ние също не се осмелихме да му телеграфираме от Лондон. Същия ден ние заедно посетихме Нокс Хелм, комуто връчих писмото на Министерството на външните работи. Очаквах гореща поддръжка на нашите планове, но заблужденията ми бързо се разсеяха. Няколко години по-късно, когато Хелм стана посланик в Будапеща, един приятел ми каза, че той е най-отстъпчивият и разбран човек сред посланиците. Но когато се срещнах с него в Истанбул, той беше още съветник, бодлив като репей. Хелм започна да изказва най-различни съмнения. Той заяви, че нашите действия могат да причинят неприятности на посолството и поради това е длъжен, преди аз да мога да предприема нещо, непременно да се консултира с посланика. Хелм помоли да го посетя на другата сутрин (още един загубен ден!) и любезно ме покани у дома си. Когато отидох на другата сутрин при Хелм, той попита, като ме гледаше с укор: „Защо вие не ми казахте, че сте познат с посланика?“ След това разговорът ни, явно, не потръгна. Съдейки по поведението на Хелм, реших, че Пийтърсън също има съмнения във връзка с мината работа. Доста неохотно Хелм предаде, че посла-никът ме е поканил в неделя на разходка с яхтата „Макоук“. В единадесет часа в неделя трябваше да отида на пристанището Кабаташ, а дотогава бях длъжен нищо да не предприемам. И тъй седмицата беше загубена.

Много посетители на Истанбул познават яхтата на посланика „Макоук“, направена първоначално за египтянина Абас Хилми. Този голям плоскодънен съд беше пригоден за плаване по спокойните води на Нил, но лекото вълнение на Мраморно море сериозно го клатушкаше. На борда на яхтата се намираха още няколко гости и чак след края на обяда, когато ние хвърлихме котва около Принкипо и другите гости се любуваха на играта на делфините, аз можах да поговоря с Пийтърсън насаме. Тъй като той пръв не засегна, въпроса, който ме интересуваше, аз направих това сам, като забе-лязах, че, както съм чул, той има възражения против плана, който нося от Лондон. „Какъв план?“ — попита той. Този въпрос ме накара да погледна Хелм в друга светлина. Посланикът внимателно ме изслуша и ми зададе само един въпрос: консултирали ли сме се с Министерството на външните работи? „Разбира се — отговорих аз, — министерството утвърди нашия план и аз предадох на Хелм писмо, в което му се разпорежда да ми оказва пълно съдействие.“ — „Тогава няма какво повече да говорим — отговори посланикът. — Действувайте!“ И последният предлог за задръжка отпадна.

Вечерта ние с Макрей обмислихме плана за действие във всички подробности. Обсъдихме различни варианти за похищението на Волков с помощта на турските власти, както и без тяхното участие, и решихме, че е невъзможно да се спрем на който и да е от тях до разговора с Волков. Много нещо можеше да зависи от положението му и от такива обстоятелства като работното му време, свободата за придвижване и т.н. Първото нещо бе да се установи с него връзка и очевидно най-добре бе това да стане чрез Пейдж от генералното консулство, тъй като Волков се бе обърнал именно към него. На другата сутрин Макрей ме покани при себе си в кабинета на Пейдж и аз му обясних какво се изисква от него, а именно да ми организира при условия на най-строга секретност среща с Волков следобед (сутринта та не исках да се срещаме, за да имам време за обработка на Джон Рийд в този дух, както вече споменах). Ние предвиждахме няколко места за среща и в края на краищата се спряхме на най-простото. Пейдж каза, че той често се среща с Волков по текущи консулски въпроси и ще бъде напълно оправдано, ако покани Волков при себе си на делови разговор. Накрая Пейдж вдигна телефонната слушалка, позвъни в съветското консулство и попита за Волков. В слушалката се чуваше слабо мъжки глас, но тъй като разговорът се водеше на руски аз нищо не разбрах. Обаче лицето на Пейдж изразяваше най-голямо недоумение и аз се досещах, че е възникнало ново препятствие. Той сложи-слушалката и поклати глава. „Той не може да дойде?“ — попитах аз. „Странно — отговори Пейдж. — Още по-странно, отколкото вие предполагате. Аз потърсих Волков и мъжкият глас отговори, че на телефона е Волков. Но това не беше Волков. Аз отлично познавам гласа му, говорил съм с него десетки пъти.“ Пейдж позвъни отново, но този път по-далеч от телефонистката не стигна. „Тя каза, че Волков го няма — възмути се Пейдж. — А само преди минута ме свърза с него!“ Ние се гледахме един другиго и не можехме нищо да измислим. Накрая аз предположих, че навярно нещо са объркали в Съветското генерално консулство и че трябва да се подновят опитите на другия ден с надежда за по-голям успех.

Чувствувах, че нещо сериозно се е случило. Следобед аз зашифровах съобщението си за шефа. На другата сутрин Макрей, Пейдж и аз отново се срещнахме и Пейдж позвъни в Съветското генерално консулство. Долових слаб женски глас, а след това рязко щракане. Пейдж с объркан вид гледаше онемялата слушалка. „Какво ще кажете за това? Аз попитах за Волков, а девойката отговори, че той е в Москва. След това се чуха някакъв шум и бръмчене и затвориха.“ Като чух това, разбрах какво се е случило. Работата пропадна. Но на мене ми се искаше да доведа всичко докрай, дори само за това, че моят доклад се прие тъй добре от шефа. Затова аз помолих Пейдж да направи последен отчаян опит да посети съветското консулство и лично да потърси Волков. Пейдж бе изпълнен с решимост докрай да се изясни тази история и с охота се отправи при руснаците. След един час се върна зъл и недоумя-ващ. „Нищо не става! — каза той. — Нищо не разбирам. Излиза, че никой даже не е чувал за Волков!“ Ние се разотидохме и аз се заех с шифъра, за да из-пратя нова телеграма до шефа. Като признавах неуспеха, аз исках разрешение да преустановя работата и да се върна в Лондон.

През време на обратния път схематизирах доклада за шефа, в който описах подробностите при провала на моята мисия. В него, разбира се, се съдържаше моята версия за изчезването на Волков. Според тази версия, провалът е станал по вина на самия Волков, доколкото той сам е настоявал преписката да се води само по пощата. По-нататък аз казвах, че са минали почти три седмици от неговото обръщение до Пейдж, когато ние за първи път се опитвахме да се свържем с него. За това време руснаците са имали възможност да го разобличат. Може би са забелязали, че той и жена му много нервничат. Възможно е той да е оценил поведението си или да е пил много и да е изпуснал нещо. Накрая не е изключено да е размислил и сам да си е признал пред колегите си. Разбира се, аз сочех, че всичко това са само предположения и че да установим истината навярно никога не ще ни се удаде. Другата версия — че руснаците са узнали за обръщението на Волков към англичаните — нямаше видими основания и не си струваше да я включвам в доклада.