Ким Филби
Моята тайна война (15) (Спомени на съветския разузнавач)

Глава XI
БУРЯ

Когато пристигнах във Вашингтон, ФБР се намираше в отчайващо състояние. В лицето на малката Джудит Коплън — талантлива млада жена, която работеше в Министерството на правосъдието — то улови плячка, която не бе лъжица за неговата уста. ФБР се опитваше да повдигне против нея обвинение в шпионаж. Когато бяха събрани достатъчно доказателства, получени преди всичко чрез незаконно подслушване на телефонни разговори, Хувър взе необходимите мерки и Коплън бе арестувана. Хванали я на местопрестъплението — в момента, когато тя предавала документите на свръзката — и делото изглеждаше решено.

В бързината обаче ФБР пропуснало да получи разрешение за арестуването й, в резултат на което арестът се оказа незаконен. ФБР можеше да арестува без разрешение само в тия случаи, когато имаше достатъчно основание да смята, че подозираният е с намерение веднага да се скрие. Като се имаше пред вид, че Коплън са я задържали на една от нюйоркските улици, идвайки от станция на надземна железница, откъдето току-що била излязла, и при най-богато въображение трудно би било да я обвинят, че се е готвела да бяга.

Незаконността на ареста беше по съответния ред доказана пред съда, но ФБР тепърва го очакваше по-лошо. Независимо, че Коплън бе заловена на местопрестъплението, тя реши да се бори докрай. Тя се отказа от услугите на първия си адвокат на основание, че той заема твърде примиренческа позиция спрямо обвинението. Явно, той си е поставил за цел не оправдаване, което изглеждаше абсолютно безнадеждно, а просто смекчаване на присъдата. Коплън не бе съгласна с това. Наемайки втори адвокат, тя премина в контраатака и започна да измъчва свидетелите на ФБР. Постави ги в такова положение, че те си признаха не само че са подслушвали телефона й, но също така, че са подслушвали разговорите на седалището на ООН. Съдебният процес започна да нанася дотолкова сериозни загуби на ФБР в очите на общественото мнение, че Хувър на часа взе решение да прекрати обвинението срещу Коплън. Характерно бе, че той намери изкупителна жертва за поражението си. Главният свидетел на ФБР в съда Хауърд Флитчър бе уволнен, а Коплън бе пусната на свобода. Това бе триумф за смелата жена. Оттогава всеки път, когато името й се споменаваше в Министерството на правосъдието, към него се прибавяха оскърбителни епитети.

Провалът на ФБР по делото „Коплън“ съвсем не бе изключение. Този провал дори не можеше да се нарече необичаен. Аз лично нищо не мога да кажа за заслугата на ФБР в борбата с престъпността в САЩ. С тази страна от неговата дейност нямах нищо общо. Но аз бях тясно свързан с неговата контраразузнавателна работа, а в тази област ФБР се бе прославило повече с провали, отколкото с успехи. Хувър не успя да хване Маклийн и Бърджис. Той не залови и Фукс и ако англичаните не бяха хванали Фукс и не бяха съумели хитро да изиграят неговите чувства, Хувър нямаше да хване и останалите. Той не залови и Лонсдейл, в течение на много години не успя да залови Абел и го хвана единствено в резултат на предателството на Хаянен. Той не хвана даже и мене. Ако някога е съществувала надута репутация, това е репутацията на Хувър.

Но Хувър е велик политикан. Неговите груби методи и безпощадното му самовластие не са оръжието, което е необходимо за коварния свят на разузнаването. Той им намира по-друго приложение. Те дадоха възможност на Хувър да събере огромно количество сведения за личния живот на милиони негови съотечественици. Това отдавна е известно на всички и носи на Хувър богати дивиденти от джоба на американския данъкоплатец. В нашия свят са малко хората, нямащи никаква лична тайна, която биха предпочели да не се разбулва. Секретните досиета показват например, че много американски конгресмени имат такова минало, в което е по-добре да не се ровиш. И оттук идва значението на тези материали, които държи в ръцете си Хувър. Самият факт на наличието на огромните архиви на ФБР възпира много от нападките срещу тоталитарната империя на Хувър.

Аз говоря за периода на Макарти. Можеше да се помисли, че Хувър ще се възмути от нарушаването на неговия монопол от страна на сенатора, който твърдеше, че Хувър еднолично е разкрил дълбокото проникване на комунистите в Държавния департамент и другите органи на правителството на САЩ. Нищо подобно. Хувър знаеше, че стига само да си отвори устата, и ще изчезнат завинаги честолюбивите претенции на Макарти. Но защо му е необходимо това? Подемайки кампания за шпиономания в национален мащаб, Макарти създаде условия, при които нито един конгресмен не смееше да възразява против увеличаването на финансирането на ФБР. Но какво всъщност Хувър мислеше за Макарти, стана ясно едва при първата ми среща с него, когато аз пряко го попитах за това. „Хм — отговори Хувър. — Аз често срещам Джо на надбягванията, но той досега нито веднъж не отгатна кой кон ще победи.“

Първата ми квартира във Вашингтон се намираше близо до Кънектикът авеню, почти срещу дома на Мики Лед, помощник-директора на ФБР, отговарящ по въпросите за сигурността. Оказа се полезно за мене да поживея в преддверието на лъвската бърлога, но само за известно време. Къщата не бе голяма и аз скоро започнах да мисля за пренасяне в по-просторна квартира и на по-безопасно разстояние от такъв съсед. Най-накрая се устроих на разстояние половин миля от това място — на Небраска авеню. От сътрудниците на ФБР най-много ми се случваше да имам работа с Лед; срещахме се с него по няколко пъти в седмицата както в служебния му кабинет, така и в домашна обстановка. В миналото той е бил един от главорезите на Хувър в Чикаго, „млад мъж, който винаги беше пръв“, когато е трябвало да се стреля; Той и сега приличаше на главорез. Невисок на ръст, набит, той, явно, е бил здрав като скала, докато не е отпуснал шкембе, тлъсти бузи, втора брадичка и не е добил такъв цвят на лицето, който предвещаваше апоплексичен удар. Той нямаше никакви интелектуални интереси. Най-любимото му развлечение беше да изслушва цинични плочи с жени, които посещаваха неговия дом за първи път. Той имаше и други „детински“ черти, включително и несъзнателна жестокост. Според най-обективните оценки, той беше страшен човек, но въпреки това започваше да ми се нрави. Лед, без да губи време, ми заяви, че не одобрява моите тесни връзки с ЦРУ. Космополитическият дух на това учреждение, явно, предизвикваше у него искрено отвращение. „На какво ги учат там в ЦРУ? — започна той една вечер и сам си отговори: — Как да си служат с вилицата и ножа и как да се женят за богати жени.“ Той също така с голямо подозрение се отнасяше към аристократичните традиции на американския флот. Но, както и предвидих още в Лондон, на мене ми се удаваше да се спогаждам с него при условие, че не се опитвах да бъда твърде умен и че търпя неговите груби подигравки по адрес на моите „приятели“ от ЦРУ. За пръв път се убедих доколко груб можеше да бъде той — за щастие, преди самото заминаване на Пийтър Дуайър за Отава. Случи се така, че представителят на МИ-5 във Вашингтон Джофри Патерсън и ние едновременно получихме указание от Лондон да изясним един въпрос във ФБР. Патерсън се опита да направи това пръв и претърпя неуспех. Беше му отговорено, че тази работа не засяга Лондон. Когато ние с Дуайър пристигнахме скоро след него и повдигнахме същия въпрос, Лед ни посрещна със злобен поглед. „Значи, ето каква игра въртите — каза той, оставяйки пурата си и обливайки се в червенина. — Пристига Джофри и аз още на вратата го връщам обратно. И какво след това? След това пристигате вие двамата и отново се опитвате…“ След това последва десетминутна ругатня, през която всички наши протести бяха безсилни. Неговата ярост беше искрена, макар никак да не съответствуваше на значението на този въпрос, който ние дойдохме да обсъдим. Него го вбеси само това, че ние, както той мислел, се опитваме да го изиграем. Неговата задача предрижда-ше да насъсква МИ-5 и СИС една срещу друга и да използува всякакви разногласия между нас, а сега се получи така, че ние сме се обединили против него. Между прочем, същата вечер той ми се обади по телефона и ме покани у тях на уиски. Седяхме до късно през нощта. За неприятната сутрешна среща не стана и дума. При нас продължаваха да пристигат от време на вроме съвбщения за изтичането на информация от посолството. Освен Дуайър, който скоро беше заминал, само трима сътрудници от Английското посолство имаха достъп до тези материали: Пийтърсън, аз и Боби Макен-зи, офицер от службата за сигурност на посолството, мой стар колега още от пета секция. С тях във ФБР се занимаваха Лед, Лишмън, който по това време бе началник на антикомунистическата секция, и Боб Лемфър, симпатичен тъпичък младеж от Охайо, отговарящ за анализа на материалите от американска страна. СИС все още беше твърде далеч от откриване източника за изтичане на информация от Английското посолство, но през зимата на 1949—1950 г. кръгът започна да се стеснява около източника в Лос Аламос. Оставаше само да се направи избор между един от двамата бележити учени по атомна физика — доктор Пейерлз и д-р Фукс. Дуайър направи последна услуга на СИС. Като анализира блестящо всичко, което бе известно за тези учени, той решително изключи от подозрение Пейерлз. След това всичко безпогрешно насочваше към Фукс, който бе английски гражданин от немски произход.

Възникнаха обичайните затруднения с доказателствата, които нямаха юридическа сила, но Фукс за разлика от Джудит Коплън сам представи доказателства против себе си. Скоро след като Дуайър разкри източника за изтичане на информация в Лос Аламос Фукс, който по това време работеше в Англия, бе арестуван и бе предаден за разпит на Джон Скардън от МИ-5. Скардън успя до такава степен да спечели доверието му, че Фукс призна участието си в тази работа.

Жертва по делото „Фукс“ стана още един човек. Независимо, че Хувър нищо не направи за разобличаването на Фукс, той беше изпълнен с решимост да извлече максимално политически капитал за себе си. За тази цел той трябваше да покаже, че разполага със собствен материал, а такъв материал можеше да се набере единствено в случай, че неговите хора сами подложат на разпит арестувания. Той съобщи за намерението си да изпрати в Лондон Лишмън, който да разпита Фукс в килията му. Патерсън и аз получихме указание да съобщим на Хувър, че за подобно нещо и дума не може да става. Фукс вече очакваше присъда и по закон на никого не се разрешаваше да го подлага на разпит, още повече на представители на чужда държава. Хувър бе много раздразнен и склонен да не се съобразява с британските закони. Той реши да не се отказва от намерението си. Лишмън бе изпратен в Лондон със строгата заповед „или да се види с Фукс, или…“. Резултатът беше „или“… Когато чух за завръщането на Лишмън и отидох в неговия шикозен, постлан с килими кабинет, в креслото му седеше вече някой друг. Самия Лишмън открих през няколко врати в същия коридор, в малка стаичка с четирима младши агенти. Лишмън пишеше нещо на крайчеца на бюрото. Горкият, беше свършен човек. Той така ме погледна, като че ли аз бях виновен за случилото се. Такъв беше животът под началството на Хувър. През лятото на 1950 г. получих писмо от Гай Бърджис „Имам изненада за теб — пишеше той. — Току-що ме назначиха във Вашингтон.“ Молеше ме да го приема за няколко дена, докато си намери квартира. Това беше проблем. В обичайните условия би било абсолютно недопустимо разузнавачи да живеят в едно жилище. Но условията бяха необикновени. От най-първите дни нашите кариери се преплитаха. Аз го препоръчах на съветското разузнаване като възможен помощник. По-късно той пък ми помогна да постъпя в английската секретна служба. В Испания беше моята свръзка. През 1940 г. ние заедно работихме в СИС. През 1948 г. той служебно ме посети в Турция. Поради всичко това нашите близки отношения бяха добре известни и всяко сериозно разследване на дейността на един от нас несъмнено щеше да разкрие, връзките ни в миналото. Изглеждаше, че от професионална гледна точка и дума не може да става той да остане да живее при мене. Но имаше едно друго съсбражение, което ме склони да се съглася с предложението на Бърджис. От архивни материали знаех че досието му е абсолютно чисто, тъй като по политическа линия против него нямаше никакви компрометиращи материали. Но той имаше някакъв късмет постсянно да попада във всякакъв род скандални премеждия от личен характер. Веднъж един от сътрудниците от Министерството на външните работи, понастоящем посланик, го изхвърли по стълбата на клуба „Гаргойл“, в резултат на което той си разби главата. Имаше неприятности и в Дъблин, и в Танжер. Затова реших, че той би имал повече шансове да остане незабелязан във Вашингтон, ако е при мене, а не в ергенска квартира, където всяка вечер ще е на разположението на самия себе си. Едва успях да отговоря на Бърджис, и Макензи ми показа писмо, което бе получил от тогавашния началник на отдела за сигурност към Министерството на външните работи Кери-Фостър и с коего той го предупреждаваше за пристигането на Бърджис. Кери-Фостър смяташе, че да предпазиш Бърджис от чудачества ще е по-лесно в голямо посолство, отколкото в малко. Той изреждаше всички минали грехове на Бърджис и в заключение беше написал, че може би по-лошото тепърва щеше да се случи. „Какво има пред вид той под по-лошо?“ — промърмори Макензи. Отговорих, че добре познавам Гай, ще го настаня при себе си и ще го следя. Той беше много доволен, че се намери още един да раздели с него отговорността.

В светлината на последвалите събития моето решение да приема предложението на Бърджис представлява сериозна грешка. Много мислих върху това през последните петнадесет години. Безполезно е да се оправдавам с това, че не бе възможно да се предвиди какъв обрат щяха да имат събитията след няколко месеца; мерки за безопасност трябва да се предвиждат даже и за непредвидените случаи. Но колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че решението ми да прибера при себе си Бърджис е ускорило с не повече от няколко седмици ония събития, в резултат на които аз се оказах в центъра на вниманието на публиката. Тези събития подбудиха Бедъл-Смит по-енергично да изисква в писмото си до шефа моето отзоваване от Вашингтон. Може би даже ми провървя, че подозрението върху мене падна преждевременно в такъв смисъл, че то прие определена форма още преди да са се натрупали достатъчно сериозни доказателства за изправянето ми пред съда. Във връзка с пристигането на Бърджис възникна проблем, който аз не можех самостоятелно да роши. Не знаех трябва ли да го посветя в тайната на делото по разкриването на източника за изтичане на информация от Английското посолство^[1], разследването по което все още продължаваше. Решението да го въведа в течение на делото беше взето, след като аз извърших съвсем сам две пътувания с кола извън Вашингтон. Моите съветски колеги ми казаха, че, според съществуващото мнение, посвещаването на Гай в тази работа може да се окаже полезно. Именно заради това аз изцяло го запознах с делото, като му разказах всички подробности. От тук нататък ние непрекъснато обсъждахме тези въпроси. Трудността за мене се състоеше в това, че за период от четиринадесет години само два пъти бях виждал Маклийн, и то бегло. Аз нямах и понятие къде и как живее той, или, накратко казано, аз фактически не знаех за него нищо.

А сега е време да се върна към самото дело и да изясня докъде бе стигнало то. Развитието на делото сериозно ме безпокоеше. То бе наситено с множество неясни факти, оценка на които можеше да се прави единствено въз основа на предположения. СИС получи десетки съобщения относно източника за изтичане на информация, в който той фигурираше под псевдонима „Омир“. Дълго време обаче не се удаваше възможност за установяване на неговата личност. ФБР продължаваше да ни изпраща купища изписана хартия за чистачките на посолството, а едновременно с това се занимаваше с изучаване на нашия обслужващ персонал. За мене това остана най-необяснимата страна на цялото дело. В това време вече имаше данни за проникването на някакъв си агент в Министерството на външните работи на Великобритания. Истина е, че нищо не показваше, че всичките тия съобщения се отнасят до едно и също липе. Дори и сега няма оенование да се мисли така. Но ако все пак е направено такова предположение, особено ако са съпоставили старата информация с вашингтонските данни, без да губят време, биха започнали разследване между дипломатите вероятно още преди моето появяване във Вашингтон.

Но една друга страна на делото се оказа още по-странна. Аз имах голямо преимущество: от самото начало знаех почти със сигурност кой е замесен в това дело. Но дори да отхвърлим това преимущество, само от съдържанието на съобщенията за мене бе повече от очевидно, че тук е замесен не някой дребен агент, събиращ, от кошчетата за боклук изрезки хартия или парчета използувани индига. Някои от съобщенията на Омир се отнасяха за твърде сложни политически проблеми и за него говореха с уважение. Нямаше и съмнение, че този човек заемаше достатъчно висок пост. Нежеланието да се започне разследването в съответното направление бе обяснимо единствено от гледна точка на психологическата бариера, която упорито пречеше на заинтересованите лица да повярват, че уважаваният член на тяхното общество е способенна подобни неща.

Съществуването на такава бариера напълно се потвърди от коментарите, които последваха след изчезването на Маклийн и Бърджис, а и след моето бягство. Вместо да се признае очевидната истина, даваха се изключително глупави обяснения.

Аз разбирах, че тази странна ситуация не може да продължава вечно. Все някога и все някой в Лондон или Вашингтон ще се досети. Ще започне проучване на дипломатите и рано или късно делото ще се изясни. Главният въпрос бе този, кога ще настъпи това — „рано или късно“.

От разговорите с моите приятели по време на срещите из околностите на Вашингтон произтичаха две основни положения.

Първо, желателно бе Маклийн да остане на поста си колкото е възможно по-дълго време. След бягството му беше направено успокоително изявление, че той е бил само завеждащ американския отдел на Министерството на външните работи и следователно не е имал свободен достъп до особено важна информация. Но глупаво е да се смята, че един опитен агент, заемащ важен пост в Министерството на външните работи, има достъп само до тези книжа, които попадат на бюрото му във връзка с неговите всекидневни служебни задължения. Вече разказвах как се добрах до досиетата на английските агенти в Съветския съюз, когато се смяташе, че аз се занимавам единствено с преследване на немските шпиони в Испания. С две думи, наш дълг бе да изведем Маклийн на безопасно място, но не преди да е станало необходимо.

Имаше още две усложнения. Аз бях изпратен в Съединените щати за две години и затова през есента на 1951 г. чаках смяна. При това нямах представа къде щяха да ме изпратят след това. Можеше да бъде в Кайро или Сингапур, тоест в места, където щях да бъда далеч от случая „Маклийн“. Търсейки правилно решение, стигнахме до извода, че в интерес на безопасността е необходимо да се организира спасението на Маклийн най-късно към средата на 1951 г.

Второто усложнение идваше от положението на Бърджис. В Министерството на външните работи той, явно, не се чувствуваше на мястото си. Нямаше нито необходимия темперамент, нито нужните качества за работа в това учреждение. По едно време той замисляше да напусне и бе подготвил това-онова за себе си на Флит стрийт^[2]. Това настроение съответно се отразяваше на работата му в Министерството на външните работи, така че неговото напускане можеше да се превърне в уволнение. Във всички случаи той се стремеше назад, към Англия.

Изникна идеята да обединим двете задачи: връщането на Бърджис в Лондон и спасяването на Маклийн. Във връзка със завръщането на Бърджис в Лондон от Английското посолство във Вашингтон, естествено, той трябваше да посети завеждащия американския отдел. Следователно щеше да има прекрасната възможност да съобщи на Маклийн за набелязаната операция по неговото спасяване. Във Вашингтон Бърджис можеше да излезе в оставка и без всякакъв шум да се завърне в Лондон. Обаче щеше да изглежда странно, ако Маклийн изчезне наскоро след доброволното завръщане на Бърджис в Лондон. Трябваше да се постъпи така, че той да бъде изпратен в Лондон против волята му.

Тази идея много се хареса на Бърджис и той я осъществи по най-прост начин. В продължение само на един ден бе три пъти задържан за превишаване на скорост в щата Вирджиния и губернаторът реагира на това именно така, както ние разчитахме. Той изпрати в Държавния департамент остър протест по повод крещящата злоупотреба с дипломатическите привилегии. Протестът бе показан на посланика. След няколко дена на Бърджис му съобщиха със съжаление, че се налага да напусне САЩ.

Тъкмо се удаде възможност да използуваме Бърджис в операцията по спасението на Маклийн и бе отделено голямо внимание на моето собствено положение.

Независимо от цялата предпазливост можеше да бъде разкрита връзката на Бърджис с Маклийн и разследването на дейността му можеше да хвърли сянка върху мене. Изглеждаше, че нищо повече не можеше да се направи, но ми хрумна, че бих могъл да отвлека от себе си подозрението, ако сам аз дам положителен принос в разследването на делото за изтичане на информация от Английското посолство. До този момент стоях настрана, предоставяйки на ФБР и МИ-5 да вършат всичко, което те можеха. Сега, когато вече бе ясно очертан планът за спасение, нямах причини да не тласна разследването в нужното направление.

С тази цел написах докладна записка до Лондон, изтъквайки, че ние най-вероятно губим излишно време за педантично изучаване на обслужващия персонал в посолството. Аз по памет напомних за някои стари материали, от които се виждаше, че началникът на отдела на съветското разузнаване по Западна Европа в средата на 30-те години бе завербувал един млад човек, който току-що постъпил на работа в Министерството на външните работи. Този млад човек произхождаше от добро семейство и бе получил образованието си в Итън и Оксфорд. Оказвал е помощ на съветския разузнавач по идейни съображения, а не за пари. Аз посъветвах да се съпоставят тези данни със сведенията за дипломатите, работили във Вашингтон през периода 1944—1945 г., т.е. в периода, за който се отнасяха сведенията за изтичане на информация. Получих отговор от Вивиън, в който той ме уверяваше че тази страна на делото също се има пред вид. От материалите обаче не беше ясно, че в това направление нещо се пра-ви, а шеметната бързина, с която се разиграха последвалите събития, показваше, че тази идея беше относително нова.

Съпоставянето на старите материали с данните за изтичане на информация от Английското посолство поз-воли да се състав и списък от 6 имена, който ни бе изпратен от Лондон със съобщението, че се води интен-зивно разследване. В списъка фигурираха имената на Роджър Мейкинз^[3], Пол Гор-Буут^[4], Майкъл Райт и Донълд Маклийн (можеше да се възрази, не Маклийн не е учил нито в Итън, нито в Оксфорд, и той наистина не бе учил там, но МИ-5 не отдаваше особено значение на тази подробност, смятайки, че, по мнението на чужденците, всички млади англичани от добри семейства трябва да са получили образованието си в Итън или Оксфорд). Този списък достави на Боби Макензи един от най-щастливите мигове, в неговия живот. Вниманието на Боби бе привлечено от Гор Буут. Защо? Той бе учил в Итън и Оксфорд; той постъпи в Министерството на външните работи в средата на 30 те години; той беше познавач на класическата литература и затова псевдонимът „Омир“ напълному подхождаше, а освен това името „Омир“ в неговата руска форма „Гомер“ е съ-звучно с името Гор. Колкото се касаеше до убежденията му, Гор-Буут беше християнин и трезвеник. Какво още е необходимо? Това беше смела идея и аз се надявах, че тя ще занимава Лондон поне няколко дена.

Бърджис си събра багажа и отпътува. Последната вечер ние ядохме в китайския ресторант, където във всяко сепаре имаше високоговорител и свиреше музика, която помагаше да не се чуват гласовете ни. Стъпка по стъпка обсъдихме целия план. С пристигането си в Лондон Бърджие трябваше да се срещне със съветския другар и да го информира за всичко. След това, като напише на лист хартия указание за времето и мястото на срещата, той трябваше да посети Маклийн в кабинета му и да му предаде този лист. По-нататък му предстоеше да се яви на среща с Маклийн и да го въведе в курса на работата. От този момент аз вече се изключвах от операцията. Бърджис изглеждаше разстроен и аз се досещах какво му е на душата. На следващата сутрин, когато го закарах на гарата, моите последни думи, казани полу на шега бяха: „Гледай да не избягаш и ти!“

Идеята, осенила Макензи по отношение на Гор-Буут, не направи особено впечатление на МИ-5. Изучавайки краткия си списък, те търсеха изключителен човек, който най-малко съответствуваше на обикновения тип дипломат. В резултат те поставиха името на Маклийн начело на списъка. Той не се увличаше от светските развлечения на дипломатическия корпус и предпочиташе обществото на независимите умове. За разлика от него всички останали в списъка отговаряха на нормите на своя кръг. МИ-5 ни информира, че с Маклийн ще се заемат когато делото против него бъде завършено. Междувременно ще бъде ограничен достъпът му до някои документи на Министерството на външните работи, а самият той ще бъде поставен под наблюдение. Последните две решения, взети, явно, за успокоение на американците, бяха неразумни. Но лично аз не намирах причина да ги критикувам. Разсъдих, че с течение на времето те може добре да ни послужат в случай на неприятности, и не сбърках.

Много повече ме разтревожи бързината, с която се развиваше делото, и на следващата среща със съветския колега го предупредих, че трябва да се побърза. Аз наме-рих предлог да напиша и пряко на Бърджис. Завеждащият транспорта на посолството вече два пъти ме питаше какво да прави с линкълна на Бърджие, който той бе оставил в гаража. Използувайки този предлог, аз написах на Бърджие, че ако той веднага не вземе мерки, ще бъде вече късно, тъй като ще изхвърля колата му на боклука. Нищо друго не можех вече да направя.

Един ден рано сутринта по телефона ми позвъни Джофри Патерсън и ми съобщи, че току-що е получил ужасно дълга телеграма от Лондон с гриф „Много бързо!“. Той обаче пуснал секретарката си в отпуск, а лично на него му бил необходим цял ден да разшифрова телеграмата. Затова молеше да му изпратя моята секретарка. Разпоредих се и седнах да се успокоя. Навярно очакваното беше станало. Хванат ли е Маклийн или е успял да се скрие? Искаше ми се да се втурна в посолството и сам да помогна при разшифроването на телеграмата. Но беше по-благоразумно да се заема с обичайната си работа все едно, че нищо не се бе случило. Пристигайки в посолството, аз отидох в кабинета на Патерсън. Той беше бледен. „Ким — прошепна той, — птичката отлетя.“ Аз направих ужасна гримаса (надявам се, че съм успял). „Каква птичка? Нима Маклийн?“ — „Да — отговори той, — но по-лошото е, че Гай Бърджис е избягал заедно с него.“ Тук действително моят ужас беше истински.