Ким Филби
Моята тайна война (11) (Спомени на съветския разузнавач)

Глава VII
ОТ ВОЙНАТА КЪМ МИРА

Преминаването в девета секция означаваше преместване от Райдър стрийт в Броудуей билдингз. Аз бях доволен от тази промяна по няколко причини. От лятото на 1943 г., когато дойдохме от Сънт Олбънз в Лондон, аз имах лесен достъп до самото сърце на СИС, а сега седях в нейния център, в най-изгодна позиция, която ми позволяваше да улавям всички новости на разузнаването и да опознавам хората, които срещах по коридорите. Освен това от сътрудниците на контразузнаването на УСС ме отделяше само Сънт Джеймз парк.

Когато пета секция се премести в свое помещение на Райдър стрийт, Пирсън и неговите колеги с помощта на Каугил заеха място в същото здание. Те ни изтор-мозиха със своите дрязги, макар че понякога с това ни развличаха. Греъм Грийн припомняше в една вестникарска статия, че в УСС имаше сейф, който не можеше да се заключва. Но за да успокои бдителността на дежурните офицери, които всяка вечер правеха редовен оглед на помещенията, Пирсън с одобрението на Каугил украсил този сейф с обезоръжаващия надпис „Смятайте сейфа за заключен!“.

Както вече обясних, от самото начало ми беше забранено да имам нещо общо с американците. Пирсън прекрасно знаеше това, но ми досаждаше с натрапчивото си внимание. За мене беше по-добре да бъда по-далеч от него, на седмия етаж на Броудуей билдингз.

Всекидневните задачи ме поглъщаха напълно: подбор на хората, служебни помещения, мебели и т.н. Не се съмнявах, че колкото и голям щат да събера, винаги можех да разширя задачите на секцията дотолкова, че да има работа за всички. Трябваше да намеря добри работници, докато това още беше възможно. При режима на икономии в мирното време, което вече наближаиаше, щеше да е много по-лесно да се избавя от излишните сътрудници, отколкото да намеря хора за попълване на възможните в бъдеще вакантни места. Девета секция на Кари се състоеше от четирима сътрудници: от него, две девойки и един полуумен. Една от девойките беше много мила особа от женската спомагателна служба на Военноморските сили и аз я задържах. Другата беше много странна, дошла при нас от цензурата, и аз почувствувах облекчение, когато скоро след встъпването ми в длъжност тя получи обгаряне на роговицата при наблюдаване на едно слънчево затъмнение и беше принудена да ни напусне. Полуумният беше някой си Стептоу от Шанхай, който в периода между войните отговаряше за всички страни от Далечния Изток по линия на СИС. Как е могло да се случи това, не ми е ясно и досега. Трудно беше за вярване, че той би се задържал и една седмица на каквато и да е работа. Стептоу беше натрапен на Кари от Ви-виън навярно за спомен от старите времена. Но в дадения случай аз не се посвених да изляза срещу Вивиън — в края на краищата той вече беше изиграл ролята си. За щастие, Стептоу сам си подля вода. По предложение на Вивиън го изпратиха в командировка за обиколка на резидентурите на СИС в района на Сре-диземноморието, за да им предаде задачите на девета секция. Пътуването завърши с пълен провал, тъй като „многоопитният“ Стептоу се държал с такава хвърляща се в очи тайнственост, че някои от нашите чуждестранни представители с голям труд повярвали, че той действително е офицер от секретната служба. В Броудуей постъпиха много необикновени писма и телеграми, в които се изразяваше съмнение в истинността на неговите пълномощия. Въоръжен с такива материали в подкрепа на своето предложение аз без труд убедих шефа, че службата няма да загуби много, ако Стептоу бъде пенсиониран. Той се оттегли, получавайки за утешение едно високопарно писмо от Вивиън, в което се възхваляваше миналата му служба и се изразяваше, съжаление по повод неговото уволнение.

Аз не изпитвах съжаление, че се лиших от двама членове на малобройната команда на Кари. Положението с кадрите ставаше по-леко с всеки ден от придвижването на съюзниците в Европа. Офицерите, работещи в секциите за разузнаване при настъпателните операции, виждаха, че обектите за тяхното разузнаване бързо изчезват. Специалистите от контраразузнаването, действуващи срещу секретните служби на страните от оста, разбираха, че скоро няма да имат противник. Аз се оказах в завидно и необикновено положение. Вместо да се бия за кадри, станах обект за ухажване от страна на желаещите да постъпят в моята секция, включително и от такива, които нямах намерение да взема. Накратко казано, по отношение на работната сила предлагането надхвърляше търсенето.

Хората, от които се набираха кадри, се деляха на четири категории. Най-напред некадърници, с които не си губех времето. Други, а между тях мнозина способни, които искаха само едно — да се върнат към мирновременната си дейност, и то колкото може по-скоро. Аз се опитах да убедя някои от тях да изменят решението си й да останат на служба, но доколкото помня, само в един случай успях. После имаше редица опитни офицери от по-възрастното поколение, които искаха да останат на местата си, за да получават заплата още няколко години, докато се пенсионират. Най-после има-ше двадесетина по-млади мъже, приблизително на моята възраст плюс или минус пет години, които бяха придобили вкус към разузнавателната работа през време на войната и горяха от желание да се посветят на нея. Четвъртата категория ме привличаше най-много и аз насочих вниманието си към нея. Когато секцията беше комплектувана, оказа се, че повечето офицери са значително по-млади от четиридесет години. Разбира се, би било неразумно да се подбират хора само от една възрастова група, тъй като това би създавало проблеми за напредването на хората в службата. Затова взех ня колко души от по-старото поколение, които след известно време трябваше да излязат в пенсия и да освободят места за по-младите. Най-известен от тях беше Боб Керу-Хънт, на когото възложих подготовката на общите материали за комунизма. Той притежаваше голямото преимущество на образован човек, макар и не много красноречив. С течение на времето Боб стана признат авторитет по въпросите на комунизма и бе-ше много търсен като консултант и лектор не само в Англия, а и в САЩ. По-късно той казваше, че имал намерение да ми посвети първата си книга „Теория и практика на комунизма“, но решил, че такава чест ще ме постави в неловко положение. Наистина бих се оказал в много неловко положение по редица причини.

В разгара на моята кампания по подбора на кадри Вивиън ми каза, че е освободена от работа Джейн Арчър, като отбеляза, че тя ще бъде чудесна придобивка за девета секция. Това предложение беше за мене неприятна изненада, още повече, че не можех да възразя срещу него. Джейн беше може би най-способният професионален офицер в разузнаването от сътрудниците на МИ-5 след Гай Лидел. Тя посвети значителна част от съзнателния си живот за изучаване на комунистическото движение във всичките му аспекти. Именно тя разпитва Кривицки, офицер от Съветската армия, който беше избягал на Запад през 1937 г., а няколко години по-късно напълно се разочарова от всичко и завърши живота си със самоубийство в САЩ. Тя изтръгна от него опасните за мене показания, че съветското разузнаване е изпратило в Испания през време на Гражданската война един млад английски журналист. И ето че Арчър се озова в моята секция. За щастие, Джейн ми допадаше като човек — имаше здрав ум и остър език. Бяха я уволнили от МИ-5, защото на едно важно съвещание, възползувайки се от случая, беше оскърбила бригадния генерал Харкър, който в продължение на няколко години бе заместник-началник на МИ-5. Той беше много мил, но нямаше никакви други достойнства. Скоро след идването й при нас в Гърция се разрази криза, което наложи решителни действия от страна на генерал Пластирас. Джейн ме разсмя с малък каламбур, в който фамилията на генерала се римуваше с неприлична дума. Почувствувах, че между нас има много общо и да третирам Джейн като враг би било много опасно.

Възложих на Джейн да подреди най-голямата група материали за комунистическото движение, които се намираха в секцията по това време. Тя се състоеше от голям брой засечени телеграми, отнасящи се за на-ционалноосвободителните движения в Източна Европа. От тях възникваше убедителна картина на ефективната дейност на комунистите в борбата им срещу страните от оста. Голямата помощ, която Съветският съюз им оказваше, заставяше да се мисли за много неща. Независимо от опитите на УСС и УСО да се сдобият с политическа подкрепа на Балканите по пътя на доставки на оръжие, пари и материали националноосвободителните движения се отказваха от компромис. Те несъмнено биха приели помощ даже от самия дявол, но нямаше да се съюзят с тях.

Като се изключат Боб Керу-Хънт и Джейн Арчър с техните специализирани задължения, секцията беше разделена на обичайните райони по подсекции. В тези дни имахме много малко секретна информация за обработка. Липсата на достатъчно текущ материал имаше и някои предимства. Работата беше в това, че много малко от сътрудниците знаеха нещичко за комунизма. Първата ни задача беше да се превърнем в ученици и да получим елементарни знания по този въпрос, без да изоставаме от текущите събития чрез изучаването на открити материали, като комунистическата преса и радиопредаванията на социалистическите страни. Незначителната секретна информация, която получавахме, беше в голямата си част лъжлива.

Аз вече обясних как разногласията между СИС и МИ-5 помогнаха за моето назначаване в девета секция. Сега беше необходимо да продължа да работя и да изграждам отношенията с МИ-5 на нова, приятелска основа. Моят колега от МИ-5 Роджър Холис, началник на секцията, занимаваща се с делата на съветски граждани и членове на компартията, беше приятен човек със склонност към предпазливост. Той дойде в МИ-5, колкото и странно да е, от англо-американ-ска тютюнева компания, чийто представител в Китай е бил. Въпреки че не му достигаше лекомислие, което аз смятам необходимо в умерена доза за всеки нормален-човек, ние с него бързо си допаднахме и скоро започнахме да си обменяме информация без ограничения от двете страни. Двамата бяхме членове на обединения разузнавателен подкомитет, който се занимаваше с въпросите на комунистическото движение, и винаги изработвахме съгласувано становище, което да изложим пред по-малко информираните представители на другите отдели на двете служби.

Макар че Холис не можа да постигне много в работата срещу съветското разузнаване, той успешно получаваше информация за вътрешните работи на Английската комунистическа партия по много прост начин: беше монтирал микрофони в нейното седалище на Кинг стрийт. Резултатът беше приятен парадокс: микрофоните неотклонно свидетелствуваха за това, че комунистическата партия в Англия отдаваше всички свои сили, за да помогне на страната да спечели войната. Така че даже Хербърт Морисън, който жадуваше за кръвта на комунистите, не можа да намери законни причини да забрани дейността на партията.

В началото на 1945 г., когато секцията беше напълно комплектувана и настанена, за мене дойде време да посетя някои от нашите резидентури в чужбина. Целта ми бе да възстановя загубите, които Стептоу нанесе, а също да обсъдя с нашите резидента пътищата и средствата за получаване на информацията, от която се интересуваше девета секция. Първата част от моята мисия беше изпълнена лесно. Аз просто разказвах на всеки, че първата стъпка, след като поех ръководството на секцията, беше да уволня Стептоу. Тази новина беше по-срещната с всеобщо одобрение. Втората част се оказа по-трудна. Обектът на нашата дейност нито се чуваше, нито се виждаше. Сякаш съветското разузнаване не съществуваше за СИС. В резултат на всички преговори ние можахме да приемем само общото решение да продължим да събираме дребни сплетни за сътрудниците на съветските и източноевропейските дипломатически представителства и за членовете на местните комунистически партии. През време на моята служба нямаше нито една голяма операция срещу съветското разузнаване, която да донесе някакви резултати. СИС живееше само от неочаквани подаяния, които съдбата буквално пъхаше понякога в ръцете й, ако не се броят едно-две изключения, за които ще стане дума по-късно. Тези подаяния идваха под формата на редки бегълци от СССР. Те „избираха свободата“ подобно на Кравченко, който последва примера на Кривицки, бързо разочаровал се и завършил живота си със самоубийство.

Моите пътувания, които включваха Франция, Германия, Италия и Гърция, бяха до известна степен поучителни, доколкото ми даваха възможност да се запо-чная с различните типове организация на резидентурите на СИС п чужбина. След всяко пътуване все повече стигах до заключението (без да изпитвам огорчение от това), че на английското разузнаване ще са необходими години, за да положи някакви основи за работа срещу Съветския съюз. В резултат от това време в паметта ми са останали по-скоро дребни произшествия, отколкото някакви реални постижения. В Берлин например ме почерпиха с изстуден инсектицид, който домакинът съвсем искрено смяташе за вино. Посещението ми в Рим беше помрачено от безкрайната разправия по повод транспорта на завеждащия отдела по паспортния контрол към посолството. Въпросът се състоеше в това, дали той има право на служебен автомобил или не. В Бари помогнах един много неприятен тип да бъде пуснат с парашут в Югославия, но той, вместо да си счупи главата, успя да се върне. В Лариса наблюдавах едно от атмосферните чудеса, с които се славеше Гърция: две бури едновременно, съвсем отделни една от друга — първата над Олимп, а другата над Оса, — докато в същото време около нас, над Тесалийската долина, имаше най-чисто синьо небе.

През това време в мрачния Броудуей се развиваха събития, на които трябваше да отделя най-голямо внимание. Нуждите на войната постепенно туриха кръст на дилетантската служба от предишните години, макар че някои нейни отживелици се запазиха още дълго. С победата в Европа раздутата от военния период служба започна бързо да се свива, а това, което остана от нея, се нуждаеше от реорганизация. Като началник на секция бях смятан за ръководен офицер, още повече, че моята секция неизбежно трябваше да стане значително по-голяма от всички други. Сякаш за наказание срещу това все по-често ме ангажираха за решаването на административни и организационни въпроси. Несъмнено съществуваха начини за бързо разрешаване на такъв род въпроси, но по това време ние още не бяхме ги открили. Аз прекарвах по заседания в различни комитети извънредно много сутрешни и следобедни часове, през които си рисувах фигурки върху лист хартия, като слушах с едно ухо това, което се говореше.

Досега споменавах някои хора от висшите кръгове на службата твърде малко — само когато тяхната непредвидена намеса засягаше моята работа. Преди да пристъпя към описание на реорганизацията на СИС, която бе извършена след войната, необходимо е да ви запозная по-подробно с моите началници, започвайки с шефа — сър Стюърт Мензис.

Мензис не беше голям разузнавач в пълния смисъл на думата. Неговият интелектуален багаж не беше внушителен, а познанията му за света, и възгледите му бяха типични за възпитаник на висшите класи на английското общество. Представите му за моята сфера на дейност като контраразузнавач бяха наивни: барове, залепени бради, блондинки. Привлекателна беше именно тази негова неувяхваща момчешка жилка, която беше запазил въпреки ужасната отговорност, стоварила на раменете му световната война, и въпреки постоянния страх от извикване при Чърчил, когато той се намираше в някои от капризните си среднощни настроения. Истинската му сила се състоеше в способността му тънко да чувствува насоката в политиката на Белия дом и да намира своя пътека в лабиринта от коридори на властта. Офицерите, които го познаваха по-добре от мене, често говореха за неговата почти женска интуиция. С това съвсем не искам да кажа, че той беше непълноценен мъж. Способностите на шефа станаха широко известни в СИС, когато той успя да отбие решителната атака, предприета от началниците на разузнавателните служби към трите вида въоръжени сили, които бяха негови колеги в обединения разузнавателен комитет. Техните претенции се свеждаха до това, че секретната информация, получавана от СИС, била недостатъчна и трябвало да се предприеме нещо. Несъмнено в техните обвинения имаше и доза истина. Никога не е имало разузнавателна служба, която да не се нуждае от усъвършенствуване. Но шефът знаеше, че е безсмислено да се оспорват тези обвинения точка по точка. Слабото му място беше, че бе прекалено предпазлив. Доста старши офицери искаха да заемат мястото му, между които, както се говореше, адмирал Годфри — невъздържан морски вълк с червено лице, някогашен началник на Разузнавателното управление на Военноморските сили.

Шефът нямаше намерение да обърне организацията си с краката нагоре, за да угоди на разузнавателните служби на въоръжените сили, но беше достатъчно проницателен и разбираше, че в създалото се положение се крие истинска опасност. Характерно беше, че вместо да посрещне тази опасност с открито лице, той започна да маневрира и направи някои отстъпки. Съгласявайки се твърде много с критиката на своите колеги, той предложи на началниците на разузнавателните управления на трите вида въоръжени сили да командироват в СИС свои старши офицери. Тези офицери щяха да бъдат издигнати като заместници на шефа и щяха да получат достъп до онези страни от работата на СИС, които имаха отношение към интересите на съответните ведомства. Предоставяше им се право да дават съвети, които да се разглеждат най-внимателно. Шефът не се съмняваше (както сам той каза), че като има под ръка специалисти офицери от разузнавателните управления на Сухопътните, Военноморските и Военновъздушните сили, той скоро би могъл напълно да удовлетвори изискванията на въоръжените сили.

Това беше благородно предложение, от което военните ведомства едва ли биха се отказали. Тук се прояви проницателността на шефа. Той добре знаеше, че нито един началник на разузнавателна служба със здрав разум не би дал способен старши офицер, който може да бъде полезен на самия него, още повече в условията на тотална война. С пълна увереност можеше да се очаква, че офицерите, командировани към СИС, ще бъдат второстепенни хора или просто безделници. Веднага след като се настанят в Броудуей билдингз те можеше да бъдат поставени в такива условия, при които да са безопасни. Не мисля, че шефът дори за минута се е съмнявал в успеха на плана си. Събитията показаха, че той се оказа прав.

Така ние получихме нашите трима „комисари“ от въоръжените сили (веднага ги нарекоха така).

Заместник на шефа от армията беше някой си бригаден генерал Бедингтън. Доколкото знам, той не направи нито една препоръка за подобряване начините на събиране на военна информация.

В продължение на няколко седмици той беше погълнат от проблема за проверката и по възможност понижаването на ранговете на армейските офицери, работещи в СИС. Като цивилен човек аз нямах с него много контакти и не мога да кажа какво се криеше зад неговото месесто лице. Веднъж двамата се сблъскахме и този случай ми показа, че по-добре е да съм далеч от него. В онези дни дрехите се раздаваха с купони и аз опитах да запазя лактите на моите два-три цивилни костюма, като обличах в службата гимнастьорката, която ми беше останала от времената, когато бях военен кореспондент. Облечен по такъв начин, веднъж се оказах в асансьора заедно с Бедингтън. Ние не се познавахме толкова, че да разговаряме (още повече, че аз не бях разговорлив), но забелязах как се разшириха очите му, когато, разглеждайки гимнастьорката ми, спря поглед върху пагоните където нямаше никакви нашивки. Половин час по-късно при мен дойде един от помагачите на Бедингтън и започна да разпитва за подробности от моята военна служба. Обясних му откъде имам гимнастьорката и защо имам право да я нося без отличителни знаци. Не чух нищо повече от страна на Бедингтън.

Представителят на Министерството на авиацията генерал Пейн беше още по-труден човек. Него бързо го кръстиха „Гадния Пейн“ и най-добрите от нас се обединиха в „благородния орден на борците против Пейн“. Но не ни се наложи да се безпокоим, защото сам шефът доста остроумно се освободи от него. Беше намерен повод да изпратят Пейн в командировка в САЩ. Удължилата се за всеобщо удовлетворение командировка стана причина той да се озове в Калифорния, а, по думите на някои, дори и в Холивуд. Разнесе се слух, че Клод Денси е дал на шефа за подпис телеграма до Пейн, състояща се от четири думи: „Запад — красавици, Изток — работа.“ Разбира се, не изпратиха телеграмата. Шефът просто нямаше никакви причини, ни служебни, нито частни, за да отзове Пейн от САЩ.

Заместникът на шефа от Военноморските сили полковник Кордо беше офицер от морската пехота и по-добър от тримата „комисари“. Беше футболист, на времето играл в отбора на Гримсби таун. С одобрението на шефа той скоро се зае добросъвестно, макар и не съвсем умело, с ръководството на операциите на СИС в скандинавските страни. Беше приятно да се види, че в края на краищата един от „комисарите“ се интересува от работата на службата до такава степен, че се занимаваше макар и малко, само с нея. От своя страна шефът беше доволен, че Кордо, ограничен върху малко ъгълче от Северна Европа, не би могъл да направи някаква революция вътре в СИС.

Наскоро след като заместниците на шефа се затвърдиха в съответните безвредни и незабележими сфери по върховете последваха други изменения. Аз вече казах, че звездата на Вивиън бързо залязваше. Неговото понататъшно оставане като заместник-началник на службата ставаше абсурдно. Ето защо го избутаха надолу и настрани, като му дадоха синекурна, специално за него създадена длъжност — един вид съветник по въпросите на сигурността. Преодолял своята гордост, той в продължение на много години се държеше здраво за тази длъжност, пишеше дълги докладни записки, които никой не четеше, надявайки се напразно на всяка цена да излезе в оставка с благородна титла. Неговото място зае Денси, но за да успокоят чувствата на Вивиън, който беше много обидчив, направиха Денси не заместник на шефа, а вицешеф (подшеф). Предишния пост на Денси — помощник-началник — зае дребничкият генерал Маршал-Корнуел, който по някакви непонятни пътища се вмъкна в нашата служба отвън. Преди идването му при нас той беше генерал в английската армия. И ако не заема по-особено място в това повествование то е само затова, че неговото влияние беше съвсем незначително, да не кажа — вредно. Именно той по някаква необяснима прищявка водеше продължителна и упорита борба против завеждащия отдела за поспортен контрол в Рим по повод злополучния автомобил.

С настъпване на мирния период се появиха нови лица. Сътрудниците се разделиха без съжаление и почти незабележимо с Маршал-Корнуел. Денси излезе в оставка с благородна титла, след което се ожени и наскоро умря.

Мястото на Денси в качеството на вицешеф зае генерал Синклър^[1], бивш началник на военното разузнаване. Шефът, като изслуша критичните забележки по повод на това назначение, отбеляза: „Какво лошо има тук? Аз потиснах критиката на военното министерство за следващите пет години!“ Длъжността, която се оваканти след излизането на Маршал-Корнуел, беше заета от другия „външен“ — от авиационния комодор Ийстън. Към тези двама новоназначени сътрудници аз скоро почувствувах уважение което не можех да проявя към техните предшественици. Синклър, макар и да не беше особено надарен с умствени способности (той никога и не претендираше за това), беше човечен, енергичен и дотолкова праволинеен човек, че не би могло да не му се възхищаваш. Ийстън беше фигура от съвършено друго естество. На пръв поглед той правеше впечатление на неразбираемо мрънкащ под носа си човек, но това впечатление беше опасно заблуждение. Неговата сила се състоеше в изключително ясния му ум, при това — коварен и гъвкав. Като си ги представях от време на време в качеството им на мои противници, аз неволно сравнявах Синклър и Ийстън с тояга и рапира. От тоягата не се боях, от нея може лесно да се отървеш, но от блясъка на рапирата на Ийстън тръпки ме побиваха. Беше ми съдено да поработя доста дълго време с тях.

Преди тези назначения беше направен сериозен опит да се постави цялата организация на здрави основи. Аз вече казах, че преди войната службата се градеше върху случайни и опасни дилетантски принципи. Не беше правилна системата на подбор на кадрите, на тяхната подготовка и служебно повишение, а също така и на осигуряването им след излизане в оставка. Шефът събираше всички, които може и където може, и всички договори за назначаване на работа можеха да бъдат прекъсвани по всяко време. При такива условия бе невъзможно да се осигури редовен приток от нови кадри на необходимото равнище. Не е за учудване, че личният състав на службата беше нееднороден по качество: срещаха се и добри работници, и равнодушни, и просто — лоши.

Войната предизвика в СИС сурово пробуждане. Наложи се да се разшири значително съставът на службата и много, способни хора преминаха през нейните редове, като оставиха след себе си полезни идеи. Но служебното укрепване беше постигнато само в резултат на ред импровизации в условията на напрегнатата военна обстановка. Почти всичко, което беше направено, би могло да бъде направено по-добре, ако бе имало време за размисъл. Сега това време бе дошло. Краят на войната в Европа премахна необходимостта от незабавни резултати, но правителството още ценеше заслугите на разузнаването. Ето защо бе важно да се използуват останалите месеци от 1945 г., за да се създаде нова структура на службата, докато правителството не е успяло отново да се потопи в летаргията на следвоенното време. Сам шефът несъмнено е мислил в тази насока. И когато му съобщиха, че идеята за преустройство намира значителна поддръжка в службата, той назначи комитет, който да подготви предложения по този въпрос. Така нареченият комитет по реорганизацията на СИС започна заседанията си през септември 1945 г.

Инициатори на движението за преустройство бяха Арнълд-Форстър и капитан I ранг Хестингз, отговорен и влиятелен сътрудник на Държавната школа за кодове и шифри. Макар Хестингз и да не беше сътрудник на СИС, той бе законно заинтересован от нейната дейност, тъй като войната показа необходимостта от тясна, връзка между шифровчиците и СИС. Неговото назначаване в състава на комитета внесе свежа струя в нашите дискусии. Политически службата в комитета трябваше да се осигурява от Дейвид Футмън, а полковник Кордо представяше секция G. Мене също така ме поканиха да взема участие в тази работа и не поради някакви особени способности в комитетската дейност (аз я ненавиждах), а поради това, че с изключение на Вивиън, аз бях най-старшият офицер в службата по въпросите на контраразузнаването. За наш секретар назначиха Елюрид Ден, точен, да не кажа — педантичен, човек с абсолютна безпристрастност, на която можеше да се доверим, тъй като него вече го чакаше топло местенце в нефтената компания „Шел“. На болшинството от нас ни се искаше председател на комитета да бъде Арнълд-Форстър. Без да говоря за силата на неговата воля, за ентусиазма и яснотата на ума му, той като старши офицер при шефа по-добре от когото и да е от нас знаеше организацията на службата като цяло. Обаче шефът, който се отнасяше резервирано към способностите на Арнълд-Форстър и желаеше да задържи каквото и да е предложение за реформи в разумни граници, ни направи сюрприз. За наша крайна изненада той обяви, че председател ще бъде Морис Джефс, началник на отдела за паспортен контрол при Министерството на външните работи. Като чиновник, отговорен за издаване на визи, Джефс имаше контакт с нашите контраразузнавачи. По отношение на общото познаване на секретната служба, на нейните възможности и ограничения обаче той нямаше с какво да се похвали. Що се касае до неговите способности, не мисля, не той е претендирал за нещо повече, отколкото за ролята на добър, макар и безцветен администратор. Но нямаше какво да се прави: шефът си каза думата.

Като говоря за безцветността на Джефс, аз трябва да сеизясня, че употребявам този термин в чисто преносен смисъл. Няколко години преди да се образува нашият комитет той стана жертва на удивителен случай. Лекарят, като го ваксинирал против някаква болест, объркал ваксината и в резултат лицето на Джефс придобило странен виолетовосин оттенък. Нещастието, изглежда, се е оказало непоправимо и Джефс така си и остана с оловен цвят на лицето. По време на пътуване до Вашингтон той бил страшно оскърбен, когато администрацията на един хотел се опитала да му откаже стая, като го взела за цветнокож. Но за да бъда справедлив, трябва да кажа, че Джефс малко се месеше по време на спорове и никога не злоупотребяваше с правата си на председател. Не можеше да не го обичаме и ние бързо свикнахме да го виждаме на председателското място.

През следващите месеци комитетът ми отне много време. Нашите обсъждания станаха безнадеждно академични и не заслужават подробно описание. Но някои бележки могат да хвърлят светлина върху отделни общи проблеми, които стояха пред разузнавателната служба. Преди всичко трябваше да се освободим от отживелиците на лошото старо време. През време на войната финансовите и административните въпроси се решаваха без необходимата координация. В секциите G всякога цареше хаос: тези, които се занимаваха със Западна Европа, се подчиняваха на Денси, а останалите — непосредствено на шефа. С други думи, ставаше така, че Денси, ако и формално да беше заместник-началник на службата, в действителност се интересуваше само от разузнавателната информация за Западна Европа. Беше ясно, че цялата служебна структура се нуждае от коренни изменения.

Но преди да се реши този първи проблем, беше необходимо да се определи основният принцип на нашата структура: да се запази ли съществуващото служебно разделение по вертикала с регионални организации, отговорни за събирането, обработката, оценката и разпределението на информацията по съответните райони, или разделението трябва да върви по хоризонтална линия — между събирането на информацията, от една страна, и нейната обработка, оценка и разпределение, от друга. Да си призная, аз и досега не зная правилния отговор на този въпрос. Но по това време тук бяха преплетени и моите собствени интереси. Ако беше прието решение в полза на вертикалното разделение, то работата против Съветския съюз и комунистическото движение изобщо би била разделена между регионалните секции. Нито един човек не би смогнал да обхване тази област изцяло. Ето защо аз се изказах за разделението по хоризонталния принцип с надежда да се запази, макар и за известно време, цялата сфера на антисъветската и антикомунистическата дейност под мой пряк контрол.

По този въпрос имах на своя страна силен съюзник в лицето на Дейвид Футмън. Фактически именно той сухо и язвително доказваше нашето гледище, а аз само го поддържах, когато това бе необходимо. Моят довод накратко се заключаваше в това, че контраразузнаването е единно и неделимо. Случай, възникнал например в Канада, може да освети друг случай в Швейцария, както стана в действителност наскоро след това; агент, който сега работи в Китай, може на другата година да се окаже в Перу. Ето защо е важно да се води наблюдение в световен мащаб. Аз използувах също по-незначителния, макар и нелишения от основания аргумент, че получаването на разузнавателна информация трябва да се отдели от нейната оценка, тъй като оперативните офицери, естествено, са склонни да представят своите врани като соколи. Разбира се, би могло да се каже много в полза на едното и на другото гледище. Поддръжниците на вертикалното разделение бяха малцинство и поради това в крайна сметка беше приет хоризонталният принцип. Аз познавах един сътрудник, който можеше да насочи мнението на комитета против нас, и затова се постарах да направя така, че да не го включат в състава на комитета.

След като беше решен този принципен въпрос, останалото се свеждаше до доста проста, макар и уморителна, къртовска работа. Ние препоръчахме да се създадат пет равноправни управления:

1. Административно-финансово.

2. Оперативно.

3. Управление за разработка на задачите (наречено така поради това, че освен оценката на информацията и разпращането и в държавните учреждения то предаваше на Оперативното управление „заявките“ на тези учреждения).

4. Управление за учебна подготовка и изследвания (в областта на техническите срества прилагани в шпионажа).

5. Управление за военно планиране. Разработихме система от длъжностни категории в службата с твърда заплата и пенсия при излизане в оставка. На Административно-финансовото управление възложихме отговорността за системен подбор на кадрите, задължавайки го да се конкурира с други държавни, граждански учреждения и индустрията, и му препоръчахме да обърне особено внимание на випускниците от университетите. По това време, когато нашият окончателен обемист доклад беше готов за предаване на шефа ние чувствувахме, че сме направили проект на организация, който съответствува на разузнавателната служба, включвайки в него достатъчно сериозни примамки, които да съблазнят способни млади хора, за да постъпят при нас на работа и да гледат на нея като на пожизнена кариера.

Шефът не прие всичките препоръки. В замяна на това беше включено много ненужно, което не бе намерило място в нашия план, но с което шефът никак не можеше да се раздели. Но, общо взето, изложената по-горе схема бе приета за основа при организирането на службата. Въпреки всичките си недостатъци тя представляваше сериозно подобрение в сравнение с предишните организационни структури. Що се отнася до мене, аз нямах повод за недоволство. Едно от второстепенните решения на комитета беше ликвидацията на пета секция. Нейните функции бяха предадени на девета секция, която получи ново название — Р-5. По такъв начин след реорганизацията аз станах един от заместник-началниците на английската секретна служба със съответното повишение на заплатата и възглавих цялата контраразузнавателна работа в СИС.