Стефани Майър
Зазоряване (36)

Тридесет и трета глава
Фалшификация

— Чарли, все още имаме гости, за които е най-добре да не знаеш. Наясно съм, че не си виждал Ренесме повече от седмица, но точно в момента не е подходящо да идваш. Какво ще кажеш аз да ти доведа Ренесме?

Чарли не каза нищо толкова дълго, че се зачудих дали е доловил напрежението ми. Но след това промърмори:

— Най-добре да не знам!

Осъзнах, че единствено предпазливостта му по отношение на свръхестественото бе причина да забави отговора си.

— Добре, хлапе — каза Чарли. — Можете ли да дойдете тази сутрин? Сю ще ми носи обяд. Изпаднала е в ужас от готвенето ми, точно както и ти, когато пристигна.

Чарли се разсмя, а след това въздъхна по старите дни.

— Чудесно, ще дойдем — колкото по-скоро, толкова по-добре. И без това бях отлагала прекалено дълго.

— Джейк ще дойде ли с вас?

Макар Чарли да бе в неведение какво е белязал върколак, нямаше как да не забележи привързаността между Джейкъб и Ренесме.

— Вероятно — нямаше начин Джейкъб доброволно да откаже да прекара цял следобед с Ренесме без кръвопийци наоколо.

— Може би трябва да поканя и Били — зачуди се Чарли. — Или пък… друг път.

Не слушах особено внимателно и макар да долових странно нежелание в гласа му, не бе достатъчно, за да се притесня на какво се дължи. Чарли и Били бяха големи хора; ако между тях бе станало нещо, щяха да се оправят сами. Аз самата си имах прекалено много грижи.

— Ще се видим скоро — казах и затворих.

Целта на гостуването не беше само да предпазя баща си от двайсет и седем разнородни вампири, всеки от които се беше заклел да не убива никого в радиус от триста мили, но все пак… Ясно бе, че човешко същество не бива да се приближава до тази групичка. Това бе извинението, което бях използвала пред Едуард: Щях да заведа Ренесме при Чарли, за да не реши той да дойде при нас. Беше добър повод да изляза от къщата, но далеч не беше истинската причина.

— Защо да не вземем ферарито? — възропта Джейкъб, когато се срещнахме в гаража. Двете с Ренесме вече се бяхме качили във волвото на Едуард.

Едуард най-после бе разкрил колата за „след“ и, както и подозираше, не бях успяла да демонстрирам нужния ентусиазъм. Наистина колата бе хубава и бърза, но аз обичах да тичам.

— Прекалено се набива на очи — отвърнах аз. — Бихме могли да отидем пеша, но Чарли ще полудее.

Джейкъб изръмжа, но седна на предната седалка. Ренесме се прехвърли от скута ми в неговия.

— Как се чувстваш? — попитах, докато излизах от гаража.

— А ти как мислиш? — хапливо отвърна Джейкъб. — Писнаха ми тия смрадливи кръвопийци — той забеляза изражението ми и продължи, преди да успея да заговоря: — Да, да, знам. Те са добри, дошли са да ни помогнат, ще ни спасят и така нататък, и така нататък. Но каквото и да ми говориш, Дракула Едно и Дракула Две са си направо зловещи.

Засмях се въпреки волята си. И на мен румънците не ми бяха любимите гости.

— Тук няма да споря.

Ренесме поклати глава, но не каза нищо. За разлика от нас, тя бе странно очарована от румънците. Дори си беше направила труда да им заговори на глас, след като не й позволяваха да ги докосне. Поинтересува се за необикновената им кожа и макар да се притесних, че може да се обидят, бях доволна, че ги попита. На мен самата ми беше любопитно.

Не дадоха вид да са се смутили от интереса й. Може би леко се натъжиха.

— Твърде дълго стояхме неподвижно, дете — отговори Владимир, а Стефан само кимна, без да продължи изречението му както обикновено. — Размишлявахме над собствената си божественост. Получавахме всичко наготово в знак на могъществото ни. Плячка, дипломати, хора, които търсеха услуги. Седяхме на троновете си и се мислехме за богове. Дълго време не забелязвахме, че се променяме, че почти сме се вкаменили. Предполагам, Волтури ни направиха известна услуга, когато изгориха замъка ни. Поне ние двамата със Стефан вече не се вкаменяваме. Очите на Волтури са замъглени от прах, но нашите са ясни. Това вероятно ще се окаже предимство, когато изтръгнем техните от орбитите им.

След този случай се опитвах да държа Ренесме на разстояние от тях.

— Колко време ще останем при Чарли? — попита Джейкъб и прекъсна мислите ми. Видимо се отпусна, когато се отдалечихме от къщата и обитателите й. Радвах се, че не ме възприемаше като вампир. Бях си просто Бела.

— Всъщност ще останем доста време.

Тонът ми привлече вниманието му.

— Да няма и нещо друго, освен баща ти?

— Джейк, ти нали успяваш да контролираш мислите си, когато си около Едуард?

Той повдигна едната си гъста, черна вежда.

— Е, и?

Кимнах и погледнах крадешком към Ренесме. Тя гледаше през прозореца и не можех да разбера дали ни слуша, но реших да не рискувам и замълчах.

Джейкъб изчака да кажа още нещо, после долната му устна щръкна напред, явно обмисляше малкото, което бях казала.

Продължих да карам мълчаливо, взирайки се през студения дъжд с присвити очи заради дразнещите лещи. Още не беше станало достатъчно студено, за да завали сняг. Очите ми не бяха толкова зловещи, както в началото — бяха по-скоро тъмно червеникавооранжеви. Скоро щяха да станат достатъчно кехлибарени на цвят и щях да зарежа лещите. Надявах се промяната да не разстрои много Чарли.

Джейкъб все още предъвкваше недовършения ни разговор, когато стигнахме къщата на Чарли. Не си казахме нищо, докато крачехме с бърза човешка крачка под дъжда. Баща ми ни чакаше, отвори вратата още преди да почукам.

— Здравейте, деца! Имам чувството, че не сме се виждали от години! Я да те видя, Неси! Ела при дядо! Кълна се, че си пораснала с петнайсет сантиметра. И ми изглеждаш поотслабнала — той ме изгледа сърдито. — Не те ли хранят там?

— Просто се е издължила — измърморих аз. — Здрасти, Сю — подвикнах над рамото му. От кухнята долиташе миризмата на пиле, домати, чесън и сирене, вероятно апетитна за останалите. Долавях и миризма на прясно отрязан бор и прашна опаковъчна хартия.

Ренесме си показа трапчинките. Никога не говореше пред Чарли.

— Е, не стойте на студа, деца. Къде е зет ми?

— Забавлява приятелите си — каза Джейкъб и изсумтя. — Имаш огромен късмет, че не си там, Чарли. Само това ще ти кажа.

Сръгах го леко в бъбреците, а Чарли трепна.

— Ох — възропта Джейкъб под носа си.

Хм, сигурна бях, че съвсем леко го ръгнах.

— Чарли, аз всъщност имам да свърша някои неща.

Джейкъб ме стрелна с поглед, но не каза нищо.

— Да не си изостанала с коледните подаръци, Белс? Имаш още само няколко дни.

— Точно така, коледни покупки — отвърнах неуверено. Това обясняваше миризмата на прах. Чарли явно беше извадил старата коледна украса.

— Не се притеснявай, Неси — прошепна той в ухото й. — Аз съм се погрижил за теб, в случай че майка ти се изложи.

Изгледах го възмутено, но честно казано изобщо не се бях сетила за празниците.

— Обядът е сервиран — извика Сю от кухнята. — Хайде, идвайте.

— Ще се видим по-късно, татко — казах и размених бърз поглед с Джейкъб. Дори да не успееше да скрие мислите си от Едуард, поне нямаше да има какво да разкрие. Нямаше никаква представа какво съм намислила.

Всъщност напомних си, докато се качвах в колата, аз самата нямах представа какво точно смятам да правя.

Пътищата бяха тъмни и хлъзгави, но шофирането вече не ме плашеше. Рефлексите ми вършеха чудесно работата, почти не гледах пътя. Проблемът беше да не привличам внимание със скоростта. Исках да приключа с днешната мисия, да разреша мистерията и да се върна към жизненоважните тренировки. Да се науча да убивам едни и да защитавам други.

Ставах все по-добра с щита. Вече нямаше нужда Кейт да ме мотивира — никак не ми беше трудно да си намирам причини да се ядосам, след като вече знаех, че ключът към успеха е гневът, така че тренирах предимно със Зафрина. Тя беше доволна от проекцията ми — вече можех да покрия площ с радиус четири-пет метра за повече от минута, но усилието ме изтощаваше. Тази сутрин по нейна препоръка се опитах да изтласкам щита изцяло извън съзнанието си. Не разбирах каква полза би имало от това, но Зафрина смяташе, че така ще стана по-силна, все едно тренирам мускулите на корема и гърба, вместо само на ръцете. Когато мускулите заякнат, можеш да вдигаш по-голяма тежест.

Не се справих особено добре. Зърнах реката в джунглата, която се опитваше да ми покаже, само за частица от секундата.

Но имаше различни начини да се подготвя за предстоящото, а при положение че оставаха само две седмици, се тревожех да не се окаже, че пренебрегвам най-съществения. Затова днес възнамерявах да поправя пропуска си.

Бях запаметила необходимите карти и лесно намерих адреса, който не съществуваше в интернет, адреса на Джей Дженкс. Следващата ми спирка щеше да бъде Джейсън Дженкс на другия адрес, онзи, който Алис не ми беше дала.

Озовах се в квартал, за който определението „неприятен“ би било твърде меко казано. Най-незабележимата от колите на семейство Кълън тук силно биеше на очи. Старият ми пикап шевролет щеше да се впише идеално. Ако още бях човек, щях да заключа вратите и да изчезна възможно най-бързо. Но сега мястото будеше любопитството ми. Опитах се да си представя причина Алис да дойде тук, но не успях.

Сградите — все триетажни, тесни и леко наклонени, сякаш приведени под проливния дъжд — бяха предимно стари къщи, разделени на апартаменти. Трудно ми беше да определя цвета на лющещата се боя. Всичко беше избеляло до различни нюанси на сивото. На първия етаж на някои от сградите имаше офиси и заведения: мръсен бар с боядисани в черно прозорци, магазин със стоки за медиуми, на чиято врата мигаха на пресекулки две неонови ръце и няколко карти таро, студио за татуировки, детска градина с тиксо върху счупения прозорец. По стаите не светеше, макар вън да бе твърде мрачно за човешки очи. Дочувах ниско жужене на гласове в далечината, като че ли телевизор.

По улицата почти нямаше хора, двама тъкмо се разминаваха, влачейки крака под дъжда, а един мъж седеше на тясната веранда на евтина правна кантора, четеше мокър вестник и си подсвиркваше. Звукът беше прекалено бодър за заобикалящата го обстановка.

Безгрижно подсвиркващият си човек ми се стори толкова странен, че първоначално не осъзнах, че изоставената сграда би трябвало да е на адреса, който търсех. На полуразрушената фасада нямаше табела, но студиото за татуировки до нея беше през два номера.

Спрях край тротоара, но оставих колата да работи. По един или друг начин все щях да вляза, но как да го направя, без този да ме види? Можех да паркирам на следващата пресечка и да мина от задната страна… но там можеше да има повече свидетели. А покривът? Беше ли достатъчно тъмно, за да не ме забележат?

— Здравейте, госпожице — подвикна подсвиркващият си.

Смъкнах прозореца до шофьорското място уж защото не можех да го чуя.

Мъжът остави вестника. Изненадах се от облеклото му — под дългото окъсано палто дрехите му бяха прекалено хубави. Нямаше вятър, който да довее миризмата му, но тъмночервената му риза ми се стори копринена. Къдравата му черна коса беше рошава и сплъстена, но тъмната му кожа бе чиста и гладка, а зъбите бели и равни. Пълно противоречие.

— Може би не е уместно да паркирате тук, госпожице — каза той. — Възможно е колата да не ви чака, когато се върнете.

— Благодаря за предупреждението — казах.

Изключих двигателя и излязох. Може би подсвиркващият приятел щеше да ми даде желаните отговори по-бързо, отколкото ако влезех с взлом. Отворих големия си сив чадър — не че наистина се тревожех за дългата кашмирена рокля, с която бях облечена. Просто така правеха хората.

Мъжът присви очи през дъжда и когато видя лицето ми, очите му се разшириха. Преглътна, а сърцето му заби учестено, докато приближавах.

— Търся един човек — започнах аз.

— Аз съм човек — предложи той с усмивка. — Какво мога да направя за теб, красавице?

— Ти ли си Джей Дженкс? — попитах.

— Не — отвърна той, а изражението му се смени от очаквателно на разбиращо. Изправи се и ме огледа с присвити очи. — Защо търсиш Джей?

— Това е моя работа — освен това нямах никаква представа. — Ти ли си Джей?

— Не.

В продължение на една дълга минута стояхме лице в лице, а проницателните му очи се плъзгаха по тясната ми перленосива рокля. Погледът му най-после стигна до лицето ми.

— Не изглеждаш като обикновените му клиенти.

— Вероятно не съм — признах. — Но трябва да го видя незабавно.

— Не знам какво да направя — призна той.

— Защо не ми кажеш как се казваш?

Той се ухили:

— Макс.

— Приятно ми е да се запознаем, Макс. А сега ще ми кажеш ли какво правиш за обикновените клиенти?

Усмивката му се превърна в намръщена гримаса.

— Ами, обикновените клиенти на Джей изобщо не изглеждат като теб. Хора като теб не идват в този офис. Ходят право в офиса му в небостъргача.

Цитирах другия адрес, който бях намерила.

— Да, точно там — каза той, отново подозрителен. — Как така не отиде там?

— Защото един много надежден източник ми даде този адрес.

— Едва ли си намислила нещо хубаво, щом си дошла тук.

Свих устни. Не ме биваше в блъфирането, но Алис не ми беше оставила избор.

— Възможно е да съм намислила нещо недотам хубаво.

Макс ме изгледа извинително.

— Виж, госпожице…

— Бела.

— Добре, Бела. Виж, имам нужда от тази работа. Джей ми плаща доста добре само за да се мотая тук по цял ден. Искам да ти помогна, наистина, но — и, разбира се, говоря хипотетично, нали? Или неофициално, или както там искаш — но ако пусна някой, който може да му причини неприятности, ще си загубя работата. Разбираш ли проблема ми?

Замислих се за момент, задъвкала устна.

— Значи не си виждал други като мен тук? Или подобни на мен. Сестра ми е доста по-ниска от мен и има щръкнала черна коса.

— Джей познава сестра ти?

— Така мисля.

Макс обмисли думите ми. Усмихнах му се и дишането му се накъса.

— Ще ти кажа какво ще направя. Ще се обадя на Джей и ще те опиша. Нека той вземе решение.

Какво ли знаеше Джей Дженкс? Описанието ми щеше ли да му говори нещо? Тази мисъл ме тревожеше.

— Фамилията ми е Кълън — казах на Макс и се зачудих дали не бях казала прекалено много. Започвах да се ядосвам на Алис. Наистина ли трябваше да ме пусне така на сляпо? Можеше да драсне още една-две думи…

— Кълън, запомних.

Наблюдавах как набира номера и го запаметих.

Е, ако тук ударех на камък, поне можех сама да се обадя на Джей Дженкс.

— Здрасти, Джей, аз съм, Макс. Знам, че не трябва да ти се обаждам на този номер, освен ако не е спешно…

А има ли нещо спешно? — чух гласа от другия край.

— Ами, не точно. Тук има едно момиче, което иска да те види…

Не виждам нищо спешно в това. Защо не следваш обичайната процедура?

— Не следвам обичайната процедура, защото тя изобщо не ми изглежда обичайна…

А, а не е полицайка?

— Не…

Не можеш да си сигурен. Прилича ли на ония на Кубарев…

— Не, чакай да ти обясня. Казва, че познаваш сестра й или нещо такова.

Малко вероятно. Как изглежда?

— Ами изглежда… — очите му одобрително пробягаха от лицето до обувките ми. — Ами изглежда като невероятен супермодел, ето как изглежда — усмихнах му се и той ми намигна, а след това продължи. — Невероятно тяло, бяла като чаршаф, тъмна коса почти до кръста, има нужда от един здрав сън — звучи ли ти познато?

Не изобщо. И не ми харесва, че слабостта ти към красивите жени пречи…

— Е, добре, харесвам красиви жени, какво лошо има в това? Съжалявам, че те притеснях, човече. Забрави.

— Името ми — прошепнах аз.

— А, да, чакай — каза Макс. — Казва, че името й е Бела Кълън. Това говори ли ти нещо?

Настъпи мъртвешка тишина и след това човекът от другия край започна да крещи и да използва думи, каквито обикновено не се чуват извън паркинг за тирове. Изражението на Макс се промени; шеговитостта му изчезна и устните му пребледняха.

— Защото не ме попита! — изкрещя той на свой ред, съвсем паникьосан.

Отново настъпи тишина, докато Джей се съвземе.

Красива и бледа? — попита той малко по-спокойно.

— Това го казах, нали така?

Красива и бледа? Какво знаеше този човек за вампирите? Той самият вампир ли беше? Не бях готова за подобна среща. Стиснах зъби. В какво ме беше забъркала Алис?

Макс замълча за момент, изслуша още една тирада обиди и инструкции и след това ме погледна почти изплашено.

— Но нали приемаш клиенти от центъра само в четвъртък — добре, добре! Веднага — той затвори телефона.

— Иска да ме види? — попитах духовито.

Макс изръмжа.

— Можеше да ми кажеш, че си специален клиент.

— Не знаех, че съм специален.

— Реших, че може да си полицайка — призна той. — Така де, не че изглеждаш като полицайка. Но се държиш някак странно, красавице.

Свих рамене.

— Наркокартел? — опита се да налучка той.

— Кой, аз ли? — попитах.

— Да. Или гаджето ти, или какъвто ти е там.

— Не, съжалявам. Не съм почитател на наркотиците, нито пък съпругът ми. Мотото ми е: „Кажете не на наркотиците“

Макс изруга под нос.

— Омъжена. Не мога да се класирам.

Усмихнах се.

— Мафията?

— Не.

— Диаманти?

— О, моля те! С такива ли хора контактуваш, Макс? Май ти трябва нова работа.

Трябваше да призная, че почти се забавлявах. Не бях общувала с други хора, освен Чарли и Сю. Забавно ми беше да го гледам как се заплита. Освен това се радвах колко ми е лесно да не го убия.

— Със сигурност си замесена в нещо голямо. И лошо — налучкваше той.

— Всъщност не точно.

— Е, всички така казват. Но на кой друг ще му трябват документи? И ще може да си позволи цените на Джей? Но това не ми влиза в работата — каза той и отново повтори думата „омъжена“.

Даде ми съвсем различен адрес и ме упъти как да стигна дотам, а след това ме изпрати с подозрителен и изпълнен със съжаление поглед.

Вече бях готова за почти всичко — дори да попадна в някакво високотехнологично свърталище, ала Джеймс Бонд. Затова реших, че Макс ми е дал грешен адрес, за да ме провери. Или пък свърталището е подземно, намира се под този съвсем обикновен търговски център, сгушен в гористия хълм на приятен семеен квартал.

Паркирах на едно свободно място и вдигнах поглед към стилна дискретна табела, на която пишеше: ДЖЕЙСЪН СКОТ, АДВОКАТ.

Вътре офисът беше в бежово със светлозелени акценти, приятен, без да бие на очи. Не долавях миризма на вампири и това ме успокои. Миришеше само на непознати хора. В една от стените беше вграден аквариум с рибки, а зад рецепцията седеше безлично красива руса секретарка.

— Здравейте — поздрави ме тя. — Мога ли да ви помогна?

— Идвам да се видя с господин Скот.

— Имате ли среща?

— Не точно.

Тя се поусмихна.

— Тогава може би ще се наложи да изчакате. Защо не седнете, докато аз…

— Ейприл — изграчи троснат мъжки глас от телефона на бюрото й. — Очаквам съвсем скоро да дойде госпожица Кълън.

Усмихнах се и посочих себе си.

— Прати я при мен незабавно. Разбра ли? Не ме интересува дали ще съм в друга среща.

Долавях още нещо в гласа му, освен нетърпение. Напрежение. Нервност.

— Току-що пристигна — каза Ейприл, веднага щом й се удаде възможност да вмъкне нещо.

— Какво? Пускай я! Какво чакаш?

— Разбира се, господин Скот! — тя скочи, размаха уплашено ръце и ме поведе по къс коридор, като същевременно ми предложи кафе, чай или каквото друго бих пожелала.

— Заповядайте — каза и ме побутна през вратата в голям офис с тежко дървено бюро и множество дипломи на едната стена.

— Затвори вратата — нареди стържещ тенор.

Огледах мъжа зад бюрото, а Ейприл побърза да излезе. Нисък, плешивеещ, към петдесет и петгодишен, с коремче. Носеше червена копринена вратовръзка и риза на бели и сини райета, а синьото му сако висеше на облегалката на стола. Освен това трепереше, лицето му бе добило болнаво бледен оттенък, а по челото му избиваха капки пот. Представих си язвата, която го яде под натрупаните тлъстини.

Джей се съвзе и несигурно се надигна от стола. Протегна ръка през бюрото.

— Госпожице Кълън! Каква радост.

Приближих се до него и стиснах ръката му. Той леко потръпна от студената ми кожа, но не ми се стори особено изненадан.

— Господин Дженкс. Или предпочитате Скот?

Той отново трепна.

— Както желаете, разбира се.

— Какво ще кажете вие да ме наричате Бела, а аз вас — Джей?

— Като стари приятели — съгласи се той и попи челото си с копринена кърпичка. Посочи ми един стол и се настани отново в своя. — Позволете да попитам дали най-после имам честа да се запозная с красивата съпруга на господин Джаспър?

Претеглих думите му. Значи този човек познаваше Джаспър, не Алис. Познаваше го и очевидно се страхуваше от него.

— Всъщност неговата снаха.

Той сви устни, сякаш отчаяно се мъчеше да разбере ситуацията, точно като мен.

— Надявам се господин Джаспър да е в добро здраве? — попита предпазливо.

— Сигурна съм, че е в отлично здраве. В момента е на дълга почивка.

Това като че ли отчасти разсея объркването му. Той кимна и подпря слепоочие с пръсти.

— Много добре. Трябваше да дойдете в главния ми офис. Асистентките ми там щяха да ви пратят право при мен — нямаше нужда да минавате през по-негостоприемни канали.

Кимнах. Не бях сигурна защо Алис ми беше дала адреса в гетото.

— Както и да е, вече сте тук. Какво мога да направя за вас?

— Документи — казах аз, опитвайки се да звуча така, сякаш знаех за какво говоря.

— Разбира се — веднага се съгласи Джей. — За какво става въпрос — свидетелство за раждане, смъртен акт, шофьорска книжка, паспорт, социална осигуровка…?

Поех си дълбоко въздух и се усмихнах. Бог да благослови Макс.

Но после усмивката ми посърна. Алис ме бе пратила тук по някаква причина и аз бях сигурна, че е, за да предпазя Ренесме. Последният й дар към мен. Точно това, от което знаеше, че ще се нуждая.

Единствената причина Ренесме да има нужда от фалшиви документи бе, ако бяга. А единствената причина Ренесме да бяга бе, ако сме загубили.

Ако двамата с Едуард бягахме с нея, тези документи нямаше да й трябват сега. Сигурна бях, че Едуард може да намери лични карти, освен това бях сигурна, че знае начини за бягство и без тях. Можехме да тичаме с нея на хиляди километри. Можехме да преплуваме океана.

Стига да бяхме до нея, за да я спасим.

А и цялата тази тайнственост, за да не разбере Едуард. Защото имаше голяма вероятност Аро да разбере всичко, което знае Едуард. Ако изгубехме, Аро със сигурност щеше да се добере до жадуваната информация, преди да го унищожи.

Беше точно това, от което се опасявах. Не можехме да спечелим. Но преди да паднем, трябваше да опитаме да убием Деметри, за да дадем на Ренесме шанс да избяга.

Неподвижното ми сърце бе като камък в гърдите ми — непосилна тежест. Надеждата се стопи като мъгла на слънце. Усетих иглички в очите си.

На кого можех да възложа това? На Чарли? Но той беше човек, съвсем беззащитен. И как щях да му заведа Ренесме? Та нали нямаше да е наблизо по време на битката. Значи оставаше само един вариант. Всъщност никога не бе имало друг вариант.

Тези мисли преминаха през главата ми толкова бързо, че Джей не забеляза мълчанието.

— Две свидетелства за раждане, два паспорта, една шофьорска книжка — казах аз с тих, напрегнат глас.

Дори да бе забелязал промяната в тона ми, не го показа.

— На кои имена?

— Джейкъб… Улф. И… Ванеса Улф — Неси ми се стори подходящо за Ванеса. Джейкъб щеше да е във възторг от фамилията.

Моливът му бързо зашари по тефтера.

— Второ име?

— Сложете нещо обикновено.

— Както предпочитате. Възраст?

— Двайсет и седем за мъжа. Пет за момичето — Джейкъб можеше да мине за толкова. Беше огромен. А с темпото, с което Ренесме растеше, по-добре да си оставя малко аванс. Можеше да мине за неин втори баща…

— Ще ми трябват снимки, ако предпочитате готови документи — каза Джей, прекъсвайки мислите ми. — Мистър Джаспър обикновено предпочиташе сам да ги довършва.

Което обясняваше защо Джей не знае как изглежда Алис.

— Един момент — казах аз.

Имах късмет. Пазех няколко семейни снимки в портмонето, имах идеалната за случая — Джейкъб гушнал Ренесме на стъпалата на верандата, — правена бе само преди месец. Алис ми я бе дала само няколко дни преди… О! Може изобщо да не ставаше въпрос за късмет. Алис знаеше, че пазя тази снимка. Може дори да е сметнала, че ще ми трябва още преди да ми я даде.

— Ето, заповядайте.

Джей разгледа снимката за момент.

— Дъщеря ви много прилича на вас.

Напрегнах се.

— По-скоро прилича на баща си.

— Който не е този мъж — той докосна лицето на Джейкъб.

Присвих очи и по лъскавото теме на Джей избиха нови капки пот.

— Не. Това е много близък приятел на семейството.

— Простете — смънка той и моливът му отново заигра върху листа. — Кога ви трябват документите?

— Ще бъдат ли готови след седмица?

— Това означава експресна поръчка. Ще ви струва двойно — но всъщност, простете. Забравих с кого разговарям.

Явно познаваше Джаспър.

— Просто ми кажете сумата.

Той се поколеба да я каже, макар да бях сигурна, че след като е работил за Джаспър, би трябвало да знае, че цената не е проблем. Без да броя препълнените сметки, които съществуваха по цял свят на името на Кълън, в къщата имаше достатъчно пари в брой, за да поддържат една малка държава за цяло десетилетие. Напомняше ми за стотината кукички за риболов, които човек можеше да открие на дъното на всяко чекмедже в къщата на Чарли. Съмнявах се, че някой би забелязал липсата на малката купчинка, която бях взела днес.

Джей написа сумата в долната част на тефтера.

Кимнах спокойно. Носех доста повече. Отново отворих чантата си и отброих точната сума — бях ги разпределила на пачки от по пет хиляди долара, така че не ми отне много време.

— Заповядайте.

— А, Бела, не е нужно да ми давате цялата сума сега. Обикновено половината се плаща при получаването, за ваша сигурност.

Усмихнах се плахо на нервния мъж.

— Но аз ви имам доверие, Джей. Освен това ще ви дам бонус — същата сума, когато получа документите.

— Не е необходимо. Уверявам ви.

— Не се притеснявайте — не можех да отнеса парите в гроба си. — Значи ще се видим тук по същото време следващата седмица?

Той ме погледна измъчено.

— Всъщност предпочитам да правя подобни сделки на места, които не са свързани с другите ми занимания.

— Разбира се. Сигурна съм, че не действам както очаквате.

— Свикнал съм да нямам очаквания, когато става въпрос за семейство Кълън — той направи гримаса, но бързо се съвзе. — Искате ли да се видим в осем часа точно след една седмица в „Пасифико“? На Юниън Лейк, храната е отлична.

— Чудесно — не че щях да вечерям с него. Всъщност едва ли щеше да му хареса особено, ако го направех.

Станах и отново се ръкувахме. Този път не трепна. Но явно нещо го притесняваше. Устните му бяха свити, гърбът напрегнат.

— Срокът притеснява ли ви? — попитах.

— Какво? — той вдигна поглед, изненадан от въпроса ми. — Срокът? Не, не. Не ме притеснява изобщо. Документите ви ще са готови навреме.

Щеше да бъде хубаво и Едуард да е тук, за да знаем какво го тормози. Въздъхнах. Достатъчно лошо бе, че имам тайни от Едуард, но това, че трябваше да съм далеч от него, бе почти непосилно.

— Тогава ще се видим след седмица.