Стефани Майър
Зазоряване (19)

Седемнадесета глава
На какво ви приличам? На магьосника от Оз? Трябва ви мозък? Трябва ви сърце? Давайте! Вземете моите! Вземете всичко, което имам!

Докато тичах към гаража, в главата ми се оформи нещо като план. Втората му част беше на връщане да смачкам колата на кръвопиеца.

Така че малко се обърках, когато натиснах копчето на дистанционното и колата, която избибитка и светна с фарове в отговор, не беше неговото волво. Обади се друга кола, която изпъкваше сред дългата редица автомобили, повечето от които по свой начин предизвикваха слюноотделянето ми.

Дали действително умишлено ми бе дал ключовете от Астън мартин ванкуиш, или се беше объркал?

Не губих време да разсъждавам по този въпрос, нито дали това щеше да промени втората част от плана ми. Метнах се върху копринено гладката кожена седалка и запалих двигателя, докато коленете ми все още почти опираха волана. Вероятно при други обстоятелства мъркането на мотора би ме накарало да изстена, но сега вниманието ми стигаше само колкото да подкарам колата.

Намерих ръчката за преместване на седалката и я плъзнах максимално назад, като същевременно натиснах педала на газта до долу. Колата скочи напред и сякаш се отлепи от земята.

Само за няколко секунди прелетях над тясната, виеща се алея. Колата реагираше сякаш я управлявах не с ръце, а с мисли. Когато се изстрелях през зеления тунел и излязох на главното шосе, зърнах сивата муцуна на Лия да наднича тревожно измежду храстите.

За миг се зачудих какво ли ще си помисли, но после осъзнах, че не ми пука.

Поех на юг, защото днес нямах нерви да чакам фериботи или задръствания, или каквото и да било друго, което току-виж ме принудило да вдигна крак от педала.

В някакъв извратен смисъл имах късмет. Ако под късмет се разбираше да фуча през доста оживено шосе с триста и двайсет километра в час, без изобщо да зърна ченге, дори в градчетата капани с ограничение от петдесет километра. Какво разочарование. Малко гонитба щеше да ми се отрази добре, да не говорим, че запишат ли регистрационния номер, пиявицата щеше да си има проблеми. Естествено, щеше да се измъкне с подкуп, но може би щях да му създам поне малко неудобства.

Единственият знак, че някой ме наблюдава, бе тъмнокафявата козина, която зърнах да се стрелва през гората и в продължение на няколко километра да тича успоредно с мен от южната страна на Форкс. Вероятно Куил. Явно и той ме беше видял, защото след минута изчезна, без да вдига тревога. Почти се почудих какво ли ще си помисли той, но после се сетих, че не ми пука.

Фучах по дългото, дъгообразно шосе, запътил се към най-големия град по пътя. Това беше първата част от плана ми.

Стори ми се, че мина цяла вечност, вероятно защото още се чувствах като върху бръснарски ножчета, но всъщност след по-малко от два часа се оказах от северната страна на онази неопределена, разпиляна маса, която е наполовина Такома, наполовина Сиатъл. Тогава вече намалих, защото все пак нямах намерение да убивам невинни минувачи.

Планът ми беше глупав. И нямаше как да доведе до резултат. Докато отчаяно се мъчех да измисля някакъв начин да се спася от болката, внезапно чух думите на Лия в главата си.

Ако бележиш, това ще изчезне. Няма да се налага да страдаш заради нея.

Май да ти отнемат правото на избор не беше най-ужасното нещо на света. Може би ето това усещане беше най-ужасното на света.

Но вече бях виждал всички момичета в Ла Пуш и в резервата на племето мака, и във Форкс. Трябваше ми по-просторен ловен терен.

И как точно се търси сродна душа сред тълпа? Е, на първо място е необходима тълпа. Затова подкарах съвсем бавно и се заоглеждах за подходящо място. Минах покрай няколко търговски центъра, където вероятно щях да срещна доста момичета на моята възраст, но не успях да се накарам да спра. Нима исках да бележа момиче, което по цял ден се шляе по магазините?

Продължих на север, където навалицата се сгъстяваше. Накрая открих един просторен парк, пълен с хлапета и семейства, и скейтбордове, и колела, и хвърчила, и пикници и въобще каквото си трябва. До този момент не бях забелязал, че денят е хубав. Имаше и слънце, и всичко останало. Хората бяха наизлезли да празнуват синьото небе.

Паркирах напряко върху две инвалидни места, направо си просех глобата, и се гмурнах в множеството.

Обикалях като че ли часове наред. Достатъчно дълго, че слънцето да мине от другата страна на небето. Взирах се в лицето на всяко момиче, което минеше покрай мен, насилвах се да ги огледам, да забележа коя е хубава и коя има сини очи, коя изглежда добре даже и с шини и коя се е наплескала с твърде много грим. Опитах се да намеря по нещо интересно във всяко лице, за да съм сигурен, че искрено съм се постарал. Като например: тази има много прав нос; онази трябва да си махне косата от очите; тази би могла да участва в реклами за червило, ако останалата част от лицето й бе така идеална, както устата…

Някои отвръщаха на втренчения ми поглед. Други ме поглеждаха уплашено, сякаш си мислеха Кой е този грамаден идиот, който така ме е зяпнал? На няколко пъти ми се стори, че ме заглеждат с интерес, но вероятно говореше егото ми.

И в трите случая резултатът бе нулев. Дори когато срещнах погледа на безспорно най-сексапилното момиче в целия парк, а вероятно и в целия град, и тя ме зяпна замислено, може би дори заинтригувано, пак не усетих нищо. Единствено същото отчаяно желание да намеря изход от болката.

Колкото повече време минаваше, толкова по-неуместни неща започнах да забелязвам. Свързани с Бела. На тази косата беше същият цвят. На тази формата на очите бе същата. Скулите на онази се очертаваха досущ като на Бела. Онази пък имаше същата бръчица между очите, което ме накара да се замисля за какво ли се е разтревожила…

Тогава реших да се предам. Защото беше безкрайно глупаво да вярвам, че съм уцелил точното място и време и ще се сблъскам със сродната си душа, само защото отчаяно се нуждая да я срещна.

А и нямаше логика да я срещна тук. Ако Сам беше прав, най-подходящото място за генетичния ми еквивалент бе Ла Пуш. А там очевидно никой не отговаряше на критериите. Ако пък Били беше прав, тогава кой знае? Какво бе необходимо, за да се роди по-силен вълк?

Тръгнах бавно към колата, когато стигнах, се облегнах уморено на предния капак и се заиграх с ключовете.

Може би и при мен бе същото, както при Лия. Генетична обреченост, която не бива да се предава на бъдещи поколения. А може би животът ми бе една голяма, жестока шега и просто нямаше как да избягам.

— Хей, добре ли си? Ехо? Ти там, с откраднатата кола.

Трябваше ми цяла секунда, преди да осъзная, че гласът говори на мен, и още една, за да реша да вдигна глава.

Едно познато на вид момиче се взираше в мен с леко тревожно изражение. Ясно защо разпознах лицето й вече я бях картотекирал. Светла червено-златиста коса, бледа кожа, няколко златни лунички, пръснати по бузите и носа, и очи с цвят на канела.

— Ако са те налегнали угризения, че си откраднал колата — каза тя усмихнато, а на брадичката й хлътна трапчинка, — винаги можеш да се предадеш на полицията.

— Взех я назаем, не съм я откраднал — троснах се. Гласът ми звучеше ужасно — сякаш бях плакал, или нещо такова. Чак неудобно.

— А, разбира се, такова обяснение непременно ще свърши работа в съда.

Изгледах я гневно.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Всъщност не. Шегувах се за колата, нали стана ясно. Просто… ами, изглеждаш разстроен. О, здрасти, аз съм Лизи — тя протегна ръка.

Загледах се в ръката, докато не я отпусна.

— Както и да… — продължи тя смутено. — Просто се чудех дали не мога да помогна. Стори ми се, че преди малко търсеше някого — посочи парка и сви рамене.

— Да.

Тя зачака.

Въздъхнах.

— Нямам нужда от помощ. Няма я тук.

— О! Съжалявам.

— Аз също — измърморих.

Погледнах я отново. Лизи. Хубава беше. Достатъчно мила, за да опита да помогне на смръщен непознат, който вероятно изглеждаше умопобъркан. Защо не можеше да е тя? Защо всичко трябваше да е така безумно сложно? Мило момиче, хубаво, даже забавно. Защо не?

— Много красива кола — обади се тя. — Жалко, че вече не ги произвеждат. Вярно, че винтиджът също е страхотен на външен вид, но във ванкуиша има нещо…

Мило момиче, което разбира от коли Еха! Втренчих се още по-съсредоточено в лицето й, ядосан, че не мога да го предизвикам с волята си. Хайде, Джейк, вземи да бележиш най-после…

— Как вози? — попита момичето.

— Направо невероятно — отвърнах.

Тя се усмихна с трапчинестата си усмивка, очевидно доволна, че е успяла да измъкне някаква полулюбезна реплика от мен, и аз неохотно й се усмихнах в отговор.

Но усмивката й не можеше да спре острите, режещи бръсначи, които се плъзгаха по тялото ми. Независимо колко ми се искаше, животът ми нямаше да се оправи по този начин.

Бях толкова далеч от здравомислието на Лия. Нямаше да мога да се влюбя като нормален човек. Не и когато сърцето ми кървеше по друга. Може би след десет години, когато сърцето на Бела отдавна е спряло да бие, а аз съм преживял цялата скръб и все пак съм оцелял, може би тогава щях да предложа на Лизи да я повозя в бърза кола и да си говорим за марки и модели, за да я опозная и да разбера дали ми допада. Но това нямаше да се случи сега.

Магията нямаше да ме спаси. Щеше да се наложи да изтърпя мъченията като мъж. Да стисна зъби.

Лизи чакаше, може би с надеждата, че все пак ще й предложа да я повозя. А може би не.

— Най-добре да връщам колата на онзи тип, от когото я взех — измърморих.

Тя отново се усмихна.

— Радвам се да чуя, че си решил да се поправиш.

— Да, ти ме убеди.

Тя загледа как се качвам в колата, все още разтревожена. Вероятно имах вид на човек, който ще засили колата от някоя скала. Което може би щях да направя, ако подобно нещо би имало ефект при върколак. Тя ми помаха, а очите й проследиха колата.

В началото карах доста по-разумно по обратния път. Не бързах. Изобщо не исках да пристигна там, където отивах. Отново в онази къща, в онази гора. Отново при болката, от която бях избягал. Да се изправя съвсем сам срещу нея.

Добре де, изпадах в мелодраматично настроение. Нямаше да съм съвсем сам, което беше още по-ужасно. Лия и Сет щяха да страдат заедно с мен. Добре поне, че Сет нямаше да страда дълго. Хлапето не заслужаваше да му отнемам спокойствието. Лия също, но поне щеше да ме разбере. За нея болката не бе нещо ново.

Въздъхнах дълбоко, като се сетих какво искаше Лия, защото знаех, че ще го получи. Продължавах да й се дразня, но не можех да пренебрегна факта, че така щях да направя живота й по-лесен. А и сега, когато я познавах по-добре, знаех, че ако беше на мое място, вероятно би направила същото.

Щеше да е интересно, меко казано, и доста странно, Лия да ми бъде спътник и приятел. Щяхме доста да си лазим по нервите, това поне беше сигурно. Нямаше да ми позволи да се предам на мъката, но това вероятно бе за хубаво. Вероятно нямаше да е зле някой да ми сритва задника от време на време. Като се замислех, тя май беше единственият ми приятел, който би могъл да разбере какво преживявам.

Сетих се за тазсутрешния лов и колко близки бяха съзнанията ни в онзи кратък миг. Не беше неприятно. По-скоро различно. Малко страшничко, малко неловко. Но пък и хубаво по един особен начин.

Не беше нужно да съм сам.

А и знаех, че Лия е достатъчно силна да се изправи с мен срещу идните месеци. Месеци и години. Изтощаваше ме само като се замислех. Имах чувството, че се взирам в океан, който трябваше да преплувам от бряг до бряг, преди да мога да намеря покой.

Задаваше се безкрайно много време, а ми оставаше толкова малко, преди да се изправя пред него. Преди да пропадна в океана. Три дни и половина, а ето, аз пропилявах малкото време, с което разполагах.

Отново ускорих.

Докато летях по шосето към Форкс, видях Сам и Джаред от двете страни на шосето като часови. Бяха се скрили сред дебелите клони, но аз ги очаквах, а и знаех какво да търся. Кимнах им, докато профучавах край тях, този път, без да си направя труда да се чудя какво ли ще си помислят за кратката ми екскурзия.

Докато се носех по алеята на семейство Кълън, кимнах и на Лия и Сет. Вече притъмняваше, а от тази страна на пролива облаците бяха плътни, но все пак видях очите им да проблясват в светлината на фаровете. Щях да им обясня по-късно. За това щеше да има достатъчно време.

С изненада установих, че Едуард ме чака в гаража. Дни наред не го бях виждал да се отделя от Бела. По лицето му прочетох, че не се е случило нищо лошо. Всъщност изглеждаше доста по-спокоен отпреди. Стомахът ми се сви, като се сетих откъде произтичаше това спокойствие.

Жалко, че сред всичките размишления бях забравил да разбия колата. Е, какво да се прави. Вероятно и без това нямаше да мога да нараня тази кола. Може би се беше досетил и за това ми беше дал именно нея.

— Няколко неща, Джейкъб — каза той в момента, в който изгасих двигателя.

Поех си дълбоко въздух и го задържах около минута. После, много бавно, излязох от колата и му метнах ключовете.

— Благодаря, че ми я даде — казах кисело. Явно щеше да се наложи да се отплащам. — Сега пък какво искаш?

— Първо… знам колко си против да налагаш авторитета си върху глутницата, но…

Премигнах, смаян, че изобщо му минава през ум да засяга тази тема.

— Какво?

— Ако не можеш, или не искаш да контролираш Лия, тогава аз…

— Лия ли? — прекъснах го през зъби. — Какво се е случило?

Лицето му беше сурово.

— Дойде да види защо си тръгнал толкова внезапно. Опитах се да й обясня. Възможно е да не е прозвучало както трябва.

— И тя какво направи?

— Трансформира се в човешка форма и…

— Сериозно ли? — прекъснах го отново, този път от изненада. Направо не можех да повярвам. Лия да смъкне гарда точно в леговището на врага?

— Искаше да… говори с Бела.

— С Бела?

Едуард се разсъска.

— Няма да позволя отново да тревожи Бела така. Не ме интересува, че Лия се счита за права! Не й направих нищо, естествено, не бих го сторил, но ако се повтори, ще я изхвърля от къщата. Ще я метна от другата страна на реката…

— Чакай. Какво е казала? — Нищо не схващах.

Едуард си пое дълбоко въздух и се овладя.

— Беше ненужно груба. Няма да се преструвам, че разбирам защо Бела не може да се откъсне от теб, но знам, че не го прави, защото иска да те нарани. Ужасно страда заради болката, която ти причинява, а и на мен, като те кара да стоиш тук. А думите на Лия бяха напълно неоправдани. Бела плаче от…

— Чакай, Лия се е разкрещяла на Бела заради мен?

Той кимна рязко.

— Доста бурно те защити.

Ужас!

— Не съм я карал да го прави.

— Знам.

Въздъхнах. Естествено, че знаеше. Нали знаеше всичко.

Но това за Лия беше направо невероятно. Кой би повярвал? Че ще влезе в къщата на кръвопийците, в човешка форма, за да възнегодува как се отнасят към мен.

— Не мога да обещая, че ще я контролирам — казах. — Не искам да го правя. Но ще поговоря с нея, става ли? И не смятам, че ще има друг случай. Лия не е от хората, които се сдържат особено, така че вероятно днес си е казала всичко, което е имала да си казва.

— И на мен така ми се стори.

— Освен това ще поговоря и с Бела. Не е нужно да се чувства гузна. Проблемът си е мой.

— Вече й го казах.

— Разбира се. Добре ли е?

— В момента спи. Роуз е с нея.

Значи психото вече беше „Роуз“. Напълно беше преминал към тъмната страна.

Той не обърна внимание на тази мисъл и продължи с отговора на въпроса ми.

— В известен смисъл е… по-добре. Като изключим тирадата на Лия и последвалото чувство на вина.

По-добре. Защото Едуард чуваше чудовището и вече всичко бе цветя и рози. Супер.

— Не е само това — прошепна той. — Сега, когато долавям мислите на детето, става очевидно, че той или тя има забележително развити умствени способности. До известна степен е в състояние да ни разбира.

Ченето ми висна.

— Ти сериозно ли говориш?

— Да. Дори има смътна представа с кои действия й причинява болка. И се опитва да ги избягва, доколкото му е възможно. Той я… обича. Още отсега.

Зяпнах го, имах чувството, че очите ми направо ще изскочат. Но при цялото недоверие, веднага разбрах, че точно това бе решаващият фактор. Точно това бе променило Едуард — чудовището го бе убедило в своята любов. Не би могъл да мрази някой или нещо, което обича Бела. Вероятно за това не можеше да мрази и мен. Но имаше огромна разлика. Аз не я убивах.

Едуард продължи, сякаш не бе чул нищо.

— Вярвам, че развитието му е по-напреднало, отколкото смятахме. Когато Карлайл се върне…

— Още ли не са се върнали? — прекъснах го рязко. Сетих се за Сам и Джаред, които наблюдаваха шосето. Дали нямаше да им стане любопитно какво се случва?

— Само Алис и Джаспър. Карлайл изпрати по тях всичката кръв, която е успял да закупи, но количеството е по-малко, отколкото се надяваше. Бела ще я изразходи само за ден, както й се е изострил апетитът. Карлайл иска да опита друг източник. Смятам, че вече не е необходимо, но той иска да се застрахова за всякакви случаи.

— Защо да не е необходимо? След като й трябва по повече?

Забелязах, че внимателно ме наблюдава и се ослушва за реакцията ми, докато обясняваше.

— Ще се опитам да убедя Карлайл да изроди бебето веднага щом се върне.

— Какво?

— Детето като че ли се опитва да ограничи грубите движения, но му е трудно. Много е едро. Лудост е да чакаме, след като очевидно е развито далеч повече от очакванията на Карлайл. Бела е твърде отслабнала, за да си позволим да изчакаме.

Постоянно ми издърпваха опората изпод краката. Първо, хранех такова доверие в омразата на Едуард към онова нещо. А сега осъзнах, че бях гледал на тези четири дни като на нещо сигурно. Бях разчитал на тях.

Безкрайният океан от мъка, който ме чакаше, се изпъна пред мен в пълната си необятност. Опитах се да си поема дъх.

Едуард чакаше. Втренчих се в лицето му, докато се мъчех да се съвзема, и долових още една промяна.

— Мислиш, че ще оживее — прошепнах.

— Да. И това е другото, за което исках да говоря с теб.

Не можех да отговоря. Той изчака една минута, после продължи.

— Да — повтори. — Беше невероятно опасно да чакаме детето да се развие. Във всеки един момент можеше да се окаже твърде късно. Но ако сега действаме с план, ако действаме достатъчно бързо, не виждам причина нещата да не протекат добре. От невероятна полза ни е, че чуваме мислите на детето. За щастие Бела и Роуз са съгласни с мен. След като ги убедих, че за детето ще е безопасно да действаме, вече нищо не ни пречи да успеем.

— Кога ще се върне Карлайл? — попитах все така шепнешком. Още не си бях възвърнал дъха.

— Утре по обяд.

Коленете ми се огънаха. Наложи се да се хвана за колата, за да не се свлека. Едуард протегна ръце, сякаш да ме подхване, но после размисли и си ги прибра.

— Съжалявам — прошепна той. — Искрено съжалявам за болката, която ти причинява това, Джейкъб. Макар да ме мразиш, трябва да призная, че не изпитвам същото към теб. Считам те по-скоро за… брат, в много отношения. За брат по оръжие най-малкото. Съжалявам за страданията ти много повече, отколкото съзнаваш. Но Бела ще оцелее — гласът му прозвуча пламенно, почти свирепо — и знам, че всъщност само това има значение за теб.

Вероятно беше прав. Не можех да преценя. Виеше ми се свят.

— И ми е безкрайно неприятно да го правя точно сега, когато и без това ти е тежко, но очевидно не разполагаме с време. Ще трябва да те помоля нещо, ако се наложи, буквално ще падна на колене.

— Вече нищо не ми е останало — отвърнах сподавено. Той отново вдигна ръка, сякаш да я сложи на рамото ми, но я отпусна и въздъхна.

— Знам колко много си дал вече — каза тихо. — Но това е нещо, което имаш само ти. Моля истинския Алфа, Джейкъб. Моля наследника на Ефраим.

Изобщо не бях в състояние да реагирам.

— Моля те за разрешение да се отклоним от клаузите на споразумението с Ефраим. Моля те да ни разрешиш едно изключение. Моля те за разрешението да спася живота й. Знаеш, че и без това ще го направя, но не искам да накърня доверието ти, ако има как да го избегна. Никога не сме имали намерение да престъпваме думата си и не го правим с лека ръка. Моля те за разбирането ти, Джейкъб, защото си наясно точно защо е необходимо. Искам съюзът между семействата ни да оцелее, когато всичко това приключи.

Опитах се да преглътна. Сам, помислих си. Трябва ти Сам.

— Не. Властта на Сам е приписана. Принадлежи на теб. Никога не би я поискал, но по право само ти би могъл да дадеш съгласието си за това, което искам.

Това не е мое решение.

— Твое е, Джейкъб, и ти го знаеш. Твоята дума ще ни осъди или оневини. Само ти можеш да ми дадеш това разрешение.

Не мога да мисля. Не знам.

— Не ни остава много време — той хвърли поглед към къщата.

Не, нямаше никакво време. Моите няколко дни се бяха превърнали в няколко часа.

Не знам. Остави ме да помисля. Дай ми само минутка, става ли?

— Да.

Тръгнах към къщата, а той ме последва. Направо беше ненормално колко лесно крачех в тъмнината редом до вампир. Не ми се струваше опасно, нито дори неприятно. Сякаш крачех до най-обикновен човек. Е, обикновен човек, който намирисва лошо.

Долових някакво движение в храстите в периферията на голямата морава, после тихо скимтене. Сет се измъкна през папратта и се приближи с подскоци.

— Здравей, малкият — измърморих.

Той наведе глава и аз го потупах по рамото.

— Всичко е наред — излъгах. — После ще ти разправям. Извинявай, че така хукнах.

Той ми се ухили.

— Хей, и кажи на сестра си да се кротне, става ли? Стига толкова.

Той кимна.

Този път го побутнах по рамото.

— Връщай се на работа. Скоро ще те сменя.

Той се притисна леко в мен, отвърна на побутването ми, после хукна към дърветата.

— Сет притежава едно от най-чистите, искрени, добри съзнания, които някога съм чувал — промълви Едуард, когато той изчезна. — Имаш голям късмет, че можеш да споделяш мислите му.

— Знам — измърморих.

Тръгнахме към къщата, а главите и на двама ни рязко се вдигнаха, когато чухме звука от шумно сърбане през сламка. Едуард се разбърза. Стрелна се по стълбите и изчезна.

— Бела, любов, мислех, че спиш — чух го да казва. — Съжалявам. Нямаше да изляза, ако знаех.

— Не се притеснявай. Събудих се от жажда. Добре, че Карлайл ще донесе още. Това хлапе ще има нужда, когато излезе от мен.

— Вярно. Не се бях замислял.

— Интересно дали ще има нужда и от нещо друго — зачуди се тя.

— Предполагам, ще разберем.

В този момент прекрачих прага.

Чух гласа на Алис.

— Най-после.

Бела също я чу и очите й се вдигнаха към мен. Онази вбесяваща, неустоима усмивка озари лицето й за миг. После се поколеба, а изражението й посърна. Устните й се свиха, сякаш се мъчеше да не се разплаче.

Прииска ми се да цапардосам Лия в тъпата муцуна.

— Здрасти, Белс — побързах да кажа. — Как е?

— Добре съм — отвърна тя.

— Днес е голям ден, а? Случват се нови неща.

— Не е нужно да го правиш, Джейкъб.

— Не знам за какво говориш — казах и отидох да седна на облегалката до главата й.

Едуард вече се беше настанил на пода.

Тя ме изгледа с упрек.

— Толкова съ… — започна тя.

Хванах устните й между палеца и показалеца си.

— Джейк — смотолеви тя и се опита да дръпне ръката ми. Но движението беше толкова слабо, че трудно можех да повярвам, че действително полага усилие.

Поклатих глава.

— Ще ти дам да говориш, когато престанеш да се държиш като глупаче.

— Добре, няма да го кажа — май измънка тя.

Дръпнах ръката си.

— Съжалявам! — довърши тя, после се ухили.

Изгледах я уж ядосано, но после й се усмихнах на свой ред.

А когато се вгледах в очите й, видях всичко онова, което търсех в парка.

Утре щеше да е друга. Но поне се надявах, че ще е жива, а нали само това имаше значение? Щеше да ме гледа през същите очи, или поне подобни. Да се усмихва със същите устни, почти. И пак щеше да ме познава по-добре от всеки друг, който няма пълен достъп до съдържанието на мислите ми.

Лия можеше и да се окаже интересен спътник, може би дори и истински приятел — някой, който бе готов да се застъпи за мен. Но не беше най-добрият ми приятел като Бела. Защото освен онази невъзможна любов, която изпитвах към нея, имаше и друга връзка, която бе още по-дълбока.

А утре щеше да ми е враг. Или пък съюзник. Тази разлика явно зависеше единствено от мен. Въздъхнах.

Добре!, помислих и предадох и последното, което ми беше останало. Почувствах се някак кух. Давай. Спаси я. Като наследник на Ефраим ти давам разрешението си, давам ти дума, че това няма да наруши споразумението. Пък другите могат да ме обвиняват колкото искат. Прав си, не могат да оспорят правото ми да дам своето съгласие.

— Благодаря ти — шепотът на Едуард бе толкова тих, че Бела не чу нищо. Но тонът му бе така прочувствен, че с крайчеца на окото си видях как останалите се извръщат учудено.

— Е — обади се Бела, уж небрежно. — Как мина денят ти?

— Супер. Покарах кола. Повисях в парка.

— Добре звучи.

— Разбира се, разбира се.

Тя внезапно направи физиономия.

— Роуз? — каза.

Чух Златокоска да се подсмихва.

— Пак ли?

— Имам чувството, че съм изпила осем литра за последния час — поясни Бела.

Двамата с Едуард се дръпнахме, за да може Розали да я вдигне от дивана и да я отнесе до банята.

— Не може ли сама да вървя? — попита тя. — Така съм се схванала.

— Сигурна ли си? — попита Едуард.

— Роуз ще ме хване, ако се спъна в собствените си крака. Което никак не е изключено, тъй като изобщо не ги виждам.

Розали внимателно я пусна да стъпи, без да маха ръцете си от раменете й. Бела протегна своите напред и примижа от болка.

— О, колко е добре — въздъхна после. — Уф, огромна съм!

И наистина беше огромна. Коремът й беше като отделен континент.

— Още един ден — каза тя и го погали.

Не можах да спра болката, която ме проряза с внезапна, остра сила, но поне се опитах да не я покажа. Все можех да я крия още един ден, нали така?

— Добре значи. Опа, о, не!

Чашата, която беше оставила на дивана, се килна и тъмночервената кръв плисна върху бледата материя.

Автоматично, макар да я изпревариха три чифта ръце, Бела се наведе и протегна ръка.

От сърцевината на тялото й се чу странен, приглушен, раздиращ звук.

— О! — изохка тя.

А после тялото й рязко омекна и се свлече към земята. Розали я хвана, преди да успее да падне. Едуард мигом протегна ръце, а бъркотията на дивана бе напълно забравена.

— Бела? — извика той и очите му някак се разфокусираха, изражението му се разкриви от паника.

След половин секунда Бела изкрещя.

Не беше просто вик, а смразяващ кръвта писък. Ужасяващият звук пресекна с клокочене и очите й се обърнаха. Тялото й започна да се гърчи, изви се като дъга в ръцете на Розали, а от гърлото й изригна кървав фонтан.