Стефани Майър
Зазоряване (29)

Двадесет и шеста глава
Блестяща

— Не знам каква част от това е редно да разкажем на Рене — каза Чарли с един крак на прага на вратата. Протегна се и стомахът му изкъркори.

Кимнах.

— Знам. Не искам да полудее. По-добре да я предпазим. Тези неща не са за хора със слаби сърца.

Устата му се изкриви печално.

— Щях да опитам да предпазя и теб, стига да знаех как. Но предполагам, че никога не си спадала към категорията със слабите сърца, нали?

Усмихнах се в отговор и вдишах огнения въздух през зъби.

Чарли разсеяно поглади корема си.

— Ще измисля нещо. Ще имаме време да го обсъдим, нали?

— Да — обещах му.

Денят беше толкова дълъг и в същото време толкова кратък. Чарли закъсняваше за вечеря — Сю Клиъруотър щеше да готви за двама им с Били. Предстоеше му мъчителна вечер, но поне щеше да яде истинска храна. Зарадвах се, че някой се опитва да го спаси от гладната смърт, която го грозеше заради неумението му да готви.

Напрежението караше секундите да се влачат. Чарли така и не успя да отпусне напрегнатите си рамене. Но пък и не бързаше да си тръгне. Беше изгледал цели два мача, слава богу, така погълнат от собствените си мисли, че изобщо не забелязваше намеците на Емет, които ставаха все по-явни и все по-несвързани с футбола с всяка по-сериозна маневра на екрана. А после и коментарите след мачовете и накрая и новините, докато Сет не го подсети колко е часът.

— Да не вържеш тенекия на Били и мама, Чарли? Хайде, Бела и Неси ще са тук и утре. Да идем да хапнем, а?

По очите на Чарли се четеше, че не се доверява на думите му, но се остави да го изведе от къщата. А сега, спрял на прага, все още бе изпълнен със съмнения. Облаците бяха изтънели, дъждът бе спрял. Слънцето като че ли се канеше да се покаже точно преди залез.

— Джейк казва, че сте възнамерявали да си тръгнете, без да се обадите — измърмори той.

— Никак не ми се искаше да го правим, стига да можем да го избегнем. Затова и сме още тук.

— Каза, че може да поостанете известно време, но само ако съм достатъчно силен и си държа устата затворена.

— Да… но не мога да ти обещая, че никога няма да си тръгнем, татко. Много е сложно…

— Само най-необходимата информация — напомни ми той.

— Точно така.

— Но ще ми идвате на гости, нали, ако се наложи да заминете?

— Обещавам ти, татко. Сега, когато знаеш достатъчно, мисля, че ще се справим. Отношенията ни ще са толкова близки, колкото ти поискаш.

Той задъвка устна, след това бавно се наведе към мен и предпазливо протегна ръце. Наместих Ренесме, която спеше върху лявата ми ръка, стиснах зъби, задържах дъх и с дясната си ръка леко прегърнах топлия му, мек кръст.

— Нека да са много близки, Белс — измърмори той. — Много близки.

— Обичам те, татко — прошепнах през зъби.

Той потръпна и се отдръпна. Отпуснах ръка.

— Аз също те обичам, хлапе. Много неща са се променили, но не и това — той докосна с пръст розовата бузка на Ренесме. — Много прилича на теб.

Опитах се да запазя спокойно изражение, макар далеч да не се чувствах спокойна.

— Мисля, че прилича повече на Едуард — поколебах се и после добавих. — Но има твоите къдрици.

Чарли се сепна, после изсумтя.

— Ха! Предполагам, че е така! Ха! Дядо — той поклати нерешително глава. — Не може ли да я подържа?

Премигнах шокирано, но успях да се съвзема. Замислих се за половин секунда, но като прецених състоянието на Ренесме — изглеждаше дълбоко заспала, — реших, че след като до този момент нещата се развиваха така добре, мога да изпробвам докъде се простира късметът ми…

— Ето — казах и му я подадох. Той автоматично сви ръце в люлка и я пое. Кожата му не беше топла като нейната, но нещо в гърлото ме засърбя, когато усетих топлината под тънката обвивка. А там, където се докосна в моята бяла кожа, неговата настръхна. Не бях сигурна дали реакцията се дължи на новата ми телесна температура, или беше чисто физиологична.

Чарли изпъшка тихо, когато усети тежестта й.

— Доста е… здравичка.

Смръщих се. На мен ми се струваше лека като перце.

Вероятно критериите ми бяха различни.

— Хубаво е да е здравичка — каза Чарли, забелязал изражението ми. След това промърмори на себе си. — Ще трябва да е силна, след като е заобиколена от толкова лудост — той нежно я залюля, поклащайки се напред-назад.

— Най-красивото бебе, което съм виждал, даже в сравнение с теб, момичето ми. Съжалявам, но е така.

— Знам.

— Красиво бебе — повтори той, по-скоро изгука.

Виждах го в изражението му, виждах как го надвива.

Чарли бе точно толкова безпомощен срещу магията й, колко и всички ние. Само за две секунди в ръцете му и вече го бе спечелила.

— Може ли утре пак да дойда?

— Разбира се, татко. Ще бъдем тук.

— Имай късмет да ви няма — каза той строго, но изражението му беше меко, все още загледан в Ренесме. — Ще се видим утре, Неси.

— Недей и ти!

— Какво?

— Казва се Ренесме. От Рене и Есме. Никакво галено име — опитах се да се успокоя, този път без задължителната глътка въздух. — Искаш ли да знаеш как е второто й име?

— Разбира се.

— Карли. От Карлайл и Чарли.

Лицето на Чарли се озари от широка усмивка, свари ме съвсем неподготвена.

— Благодаря ти, Белс.

— Аз ти благодаря, татко. Толкова много неща се промениха за толкова кратко. Направо ми се вие свят. Ако не беше до мен, не знам как щях да възприема… действителността. — Щях да кажа това, което съм. Но вероятно щеше да му дойде много.

Стомахът на Чарли изкъркори.

— Отивай да вечеряш, татко. Няма да мърдаме оттук — спомних как се бях почувствала при онзи първи странен контакт със свръхестественото — чувството, че на светлината на изгряващото слънце всичко ще изчезне.

Чарли кимна и неохотно ми подаде Ренесме. Погледна зад мен към останалите. В очите му за секунда блесна тревога, докато оглеждаше голямата, светла стая. Всички бяха налице, с изключение на Джейкъб, който, както чувах, тършуваше из хладилника в кухнята. Алис седеше на долното стъпало, а Джаспър бе положил глава в скута й, Карлайл беше свел глава над някаква дебела книга върху коленете си, а Есме си тананикаше и рисуваше нещо в един скицник. Розали и Емет полагаха основите на внушителна къща от карти под стълбището; Едуард беше отишъл до пианото и тихичко свиреше. Нищо не подсказваше, че денят е към края си, че може би е време да се яде или да се премине към други дейности в подготовка за вечерта. Нещо неуловимо се бе променило. Семейство Кълън не се стараеше както обикновено, завесата на обичайния театър за пред хората бе повдигната мъничко, достатъчно за Чарли да усети разликата.

Той потръпна, поклати глава и въздъхна.

— Ще се видим утре, Бела — той се намръщи и добави. — Не че не изглеждаш… добре. Просто трябва да свикна.

— Благодаря, татко.

Чарли кимна и замислено закрачи към колата. Наблюдавах го как тръгва и едва когато чух гумите му да стъпват на асфалта, осъзнах, че се бях справила. Бях преживяла целия ден, без да нараня Чарли. Сам-сама! Явно притежавах суперсила!

Струваше ми се прекалено хубаво, за да е истина. Нима бе възможно да бъда и с новото си семейство, и с част от старото? А аз си мислех, че вчерашният ден бе идеален.

— Еха — прошепнах. Премигнах и усетих как третият чифт контактни лещи се разтваря в очите ми.

Музиката от пианото секна и ръцете на Едуард се увиха около кръста ми, а брадичката му се облегна върху рамото ми.

— Взе ми думата от устата.

— Едуард, успях!

— Наистина успя. Беше невероятна. Толкова се тревожеше за първата година, а ето че сега направо я прескочи — той се засмя тихичко.

— Изобщо не съм сигурен, че е истински вампир, камо ли новороден — подвикна Емет изпод стълбището. — Прекалено питомна е.

Всички неуместни коментари, които бе направил пред баща ми, отново отекнаха в ушите ми и се зарадвах, че все още държа Ренесме. Но не можах съвсем да се сдържа и изръмжах през зъби.

— Ууу, колко страшно — засмя се Емет.

Изсъсках и Ренесме се размърда в ръцете ми. Премигна няколко пъти и се огледа объркано. Подуши наоколо, после докосна лицето ми.

— Чарли ще се върне утре — успокоих я.

— Чудесно — каза Емет.

Този път Розали се засмя с него.

— Не постъпваш много умно, Емет — укорително каза Едуард и протегна ръце, за да вземе Ренесме. Когато се поколебах, ми смигна и аз, макар и леко объркана, му я подадох.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Емет.

— Малко е глупаво да се заяждаш с най-силния вампир в къщата, не мислиш ли?

Емет отметна глава и изсумтя.

— О, моля те!

— Бела — прошепна ми Едуард, докато Емет слушаше, — спомняш ли си, че преди няколко месеца те помолих, когато станеш безсмъртна, да ми направиш една услуга?

Смътно си спомнях нещо. Запрехвърлях наум неясните човешки разговори. След секунда си спомних и ахнах.

— О!

Алис избухна в пронизителен смях. Джейкъб надникна в стаята, устата му беше пълна с храна.

— Какво? — изръмжа Емет.

— Сигурен ли си? — попитах аз Едуард.

— Довери ми се — отвърна той.

Поех си дълбоко въздух.

— Емет, какво ще кажеш за един облог?

Той веднага скочи на крака.

— Чудесно. Казвай!

Прехапах устни за миг. Беше толкова огромен.

— Освен ако не те е страх…? — предположи Емет.

Изправих рамене.

— Ти. И аз. Канадска борба. На масата в трапезарията. Сега.

Лицето на Емет се разтегли в усмивка.

— Ъъъ, Бела — побърза да се намеси Алис, — мисля, че Есме много харесва тази маса. Тя е антика.

— Благодаря ти — беззвучно каза Есме.

— Няма проблеми — каза Емет с блеснала усмивка. — Оттук, Бела.

Последвах го извън къщата към гаража. Чух, че всички идват след нас. До една камара камъни край реката имаше голям гранитен къс. Очевидно Емет се беше насочил към него. Щеше да свърши работа, макар да беше леко крив и неравен.

Емет постави лакът върху скалата и ми махна да се приближа.

Като видях как здравите мускули на ръката му се стягат, ме обхвана паника, но се постарах да не го покажа. Едуард ме бе уверил, че известно време ще бъда по-силна от всички. Беше убеден в това, а и аз самата се чувствах силна. Но дали чак толкова силна? Зачудих се, загледана в бицепсите на Емет. Но пък още не бях навършила и два дни, което сигурно имаше значение. Освен ако в мен всичко бе наопаки. Може би не бях силна като останалите новородени. Може би затова толкова лесно се контролирах.

Опитах се да си придам безгрижен вид и поставих лакът върху камъка.

— Добре, Емет. Ако спечеля, обещаваш да не казваш и думичка повече за сексуалния ми живот, даже на Розали. Никакви намеци, шегички и закачки — нищичко.

Той присви очи.

— Става. Но ако аз спечеля, нещата сериозно ще се влошат.

Чу как дъхът ми секна и злорадо се ухили. В очите му нямаше и следа от блъф.

— Толкова лесно ли ще дадеш заден ход, сестричке? — подкачи ме той. — В теб май няма нищо диво, или? Обзалагам се, че къщичката ви не е понесла и драскотина — той се засмя. — Едуард казвал ли ти е колко къщи потрошихме двамата с Розали?

Стиснах зъби и сграбчих едрата му ръка.

— Едно, две…

— Три — изръмжа той и натисна ръката ми.

Не се случи нищо.

О, естествено, усещах силата му. Новото ми съзнание се справяше чудесно с изчисленията и ми беше ясно, че ако не срещаше съпротива, ръката му без проблем щеше да пробие скалата. Натискът се увеличи и аз разсеяно се запитах дали камион с цимент, летящ със седемдесет километра в час по нанадолнище, би имал същата сила? Осемдесет километра в час? Деветдесет? Вероятно повече.

Не беше достатъчно, за да ме отмести. Ръката му натисна моята с ужасяваща сила, но усещането не бе неприятно. Чувствах се добре, макар и по странен начин. Откакто се събудих, така внимавах, така се стараех да не счупя нещо. Беше ми приятно най-после да използвам мускулите си. Да оставя силата да се излее, вместо да се опитвам да я потискам.

Емет изсумтя; челото му се сбръчка и цялото му тяло се приведе към ръката ми, в усилието да я помести. Известно време го оставих да се поти — образно казано, — за момент просто се наслаждавах на усещането от безумната сила, която протичаше през ръката ми.

Само след няколко секунди се отегчих. Стегнах мускули. Емет изгуби няколко сантиметра.

Засмях се. Емет изръмжа през зъби.

— Просто си дръж устата затворена — напомних му и притиснах ръката му в скалата. Оглушителен пукот отекна сред дърветата. Скалата се разтресе и един къс — около една осма от цялата скала — се отчупи и падна на земята. Уцели крака на Емет и аз се засмях самодоволно. Чувах приглушения смях на Едуард и Джейкъб.

Емет изрита парчето към реката. То разсече един млад клен на две, после удари с трясък основата на огромен смърч, който се залюля и падна върху друго дърво.

— Реванш. Утре.

— Силата ми няма да отслабне толкова бързо — казах. — Може би трябва да изчакаш месец.

Емет изръмжа свирепо и оголи зъби.

— Утре.

— Е, както искаш, големи братко.

Емет сърдито се обърна да си върви, но преди това удари с юмрук гранита, предизвиквайки лавина от отломки и прах. Беше ловко изпълнение, по един детински начин.

Въодушевена от неоспоримото доказателство, че съм по-силна от най-силния вампир, когото бях срещала, положих разперена длан върху скалата. После бавно потопих пръсти в камъка, по-скоро разбивах, отколкото дълбаех. Консистенцията на скалата ми напомни за твърдо сирене. Накрая се озовах с шепа, пълна с камъчета.

— Супер — измърморих.

С усмивка на лице рязко се завъртях в кръг и съсякох скалата с едно-единствено каратистко движение с ръка. Тя изтрещя пронизително и се разцепи на две сред огромен облак прах.

Разсмях се.

Без да обръщам внимание на подхилкванията зад гърба си, се захванах да ритам и удрям скалата, докато не се разтроши на парчета. Беше ми безкрайно весело и не спирах да се смея. И чак когато чух непознат тъничък смях, досущ като камбанка, спрях глупавата си игра и се извърнах.

— Тя ли се засмя?

Всички гледаха Ренесме със същото смаяно изражение като мен.

— Да — отвърна Едуард.

— То кой ли не се смееше? — измърмори Джейк.

— Да не искаш да кажеш, че не си пощурял при първия ти спринт като върколак, куче — подкачи го Едуард, но в гласа му не се долавяше враждебност.

— Това е различно — каза Джейкъб и аз с изненада видях как шеговито блъсва Едуард по рамото. — Бела би трябвало да е зряла жена. Омъжена и майка при това. Не трябва ли да проявява повече достойнство?

Ренесме се намръщи и докосна лицето на Едуард.

— Какво иска? — попитах аз.

— По-малко достойнство — отвърна с усмивка Едуард. — Беше й почти толкова забавно, колкото на мен.

— Забавна ли съм? — обърнах се към Ренесме и се затичах към нея да я гушна, в същия момент, в който и тя протегна ръчици към мен. Взех я от Едуард и й подадох камъка в ръката си. — Искаш ли да опиташ?

Тя се усмихна с ослепителната си усмивка и взе камъка с двете си ръчички. Стисна го, а между съсредоточените й вежди се оформи малка трапчинка.

Чу се съвсем тихо стържене и от ръцете й се посипа мъничко прах. Тя се смръщи и ми подаде камъка.

— Дай на мен — казах и превърнах камъка в пясък.

Тя плесна с ръчички и се засмя, а прелестният й смях разсмя и останалите.

Слънцето внезапно проби облаците и ни обля с дълги рубинени и златисти лъчи и вниманието ми мигновено бе погълнато от красотата на кожата ми под светлината на залеза. Бях омагьосана.

Ренесме погали гладките, ярки като диаманти отблясъци и сложи ръчичка до моята. Нейната кожа леко проблясваше, фино и загадъчно. Нямаше да я принуждава да стои вкъщи в слънчеви дни, както моя искрящ блясък. Докосна лицето ми, замислена за разликата, леко недоволна.

— Ти си най-красивата — уверих я.

— Не съм сигурен — каза Едуард и когато се обърнах да му отговоря, слънчевите лъчи върху лицето му ме накараха да замлъкна.

Джейкъб държеше ръка пред лицето си, уж за да се предпази от блясъка.

— Чудатата Бела — отбеляза той.

— Какво невероятно същество е тя — измърмори Едуард почти в съгласие, сякаш коментарът на Джейкъб беше комплимент. Беше ослепителен и заслепен едновременно.

Чувството беше странно — което, предполагам, не биваше да ме изненадва, тъй като сега всичко бе странно, — но наистина беше странно, че ме бива в нещо. Като човек, никога в нищо не се бях изявявала. Справях се добре с Рене, но вероятно мнозина биха се справили и по-добре, Фил например. Бях добра ученичка, но никога най-добрата. Естествено, не ставах за никакви спортове. Не бях артистична, нито музикална, нямах някакъв талант, с който да се похваля. А не бях чувала да раздават награди за четене на книги. След осемнайсет години посредственост бях свикнала да съм обикновена. Сега осъзнах, че отдавна се бях отказала от мечтите си да блесна в нещо. Правех каквото можех с това, с което разполагах, но никога не се чувствах съвсем на място.

Но сега бе съвсем различно. Сега бях невероятна и за тях, и за себе си. Сякаш бях родена да бъда вампир. От тази мисъл ми се прииска да се разсмея, но едновременно с това и да запея. Бях открила истинското си място, мястото, където пасвах, мястото, където блестях.