Стефани Майър
Зазоряване (35)

Тридесет и втора глава
Компания

Огромната къща на семейство Кълън беше така претъпкана, че едва ли би могло да се очаква гостите да се чувстват удобно. Нещата се наредиха само защото никой не спеше. Храненето обаче бе по-сериозен проблем. Новодошлите ни сътрудничеха, доколкото можеха. Стояха далеч от Форкс и Ла Пуш и ловуваха извън щата; Едуард беше невероятен домакин и им даваше да ползват колите му, без дори да трепне. Този компромис никак не ми се нравеше, макар да се опитвах да си внуша, че така или иначе все щяха да ловуват някъде по света.

Джейкъб беше още по-разстроен. Върколаците съществуваха, за да предотвратяват загубата на човешки живот, а току до земите на глутницата му се вършеха убийства.

Но предвид обстоятелства и опасността, надвиснала над Ренесме, той си държеше устата затворена и се взираше в пода, за да не гледа вампирите.

Изненада ме лекотата, с която гостите ни възприеха Джейкъб. Очакваните от Едуард проблеми така и не възникнаха. Джейкъб беше почти невидим за тях, не точно човек, но не и храна. Отнасяха се с него както се държат хората, които не обичат животни, с домашните любимци на приятелите си.

По негово нареждане Лия, Сет, Куил и Ембри за момента тичаха със Сам и Джейкъб с удоволствие би се присъединил към тях, ако можеше да се отдели от Ренесме, а самата Ренесме бе заета да очарова странната колекция приятели на Карлайл.

Разиграхме сценката с представянето на Ренесме още пет-шест пъти. Първо за Питър и Шарлот, които Алис и Джаспър ни бяха изпратили без всякакво обяснение. Както повечето познати на Алис, и те й се бяха доверили въпреки липсата на информация. Алис не им казала накъде са се запътили двамата с Джаспър. А и не споменала дали ще се видят отново.

Питър и Шарлот никога не бяха виждали безсмъртно дете. Макар да бяха наясно със закона, реакцията им не беше толкова силна, колкото на вампирите от Денали. Любопитството ги подтикна да позволят на Ренесме да „им обясни“. И после всичко се промени. Сега бяха също толкова решени да свидетелстват в наша полза, колкото и семейството на Таня.

Карлайл бе изпратил приятели от Ирландия и Египет.

Ирландците пристигнаха първи и изненадващо лесно ни повярваха. Предводителят им бе Шивон — жена с изключително присъствие, чието едро тяло бе едновременно красиво и хипнотично с грациозните си движения, — но тя и суровият й партньор Лиам отдавна бяха свикнали да се доверяват на най-новия член на семейството си. Малката Маги с живите си червени къдрици не беше така впечатляваща физически като другите двама, но притежаваше дарбата да разпознава кога я лъжат и преценките й никога не се оспорваха. Маги обяви, че Едуард казва истината и Шивон и Лиам безрезервно повярваха на думите ни, още преди да докоснат Ренесме.

Съвсем друго се оказа положението с Амун и другите египетски вампири. Дори след като двамата по-млади вампири от семейството му, Бенджамин и Тиа, повярваха на обяснението на Ренесме, Амун отказа да я докосне и нареди на семейството си да напусне. Бенджамин — непонятно жизнерадостен вампир, който изглеждаше не по-възрастен от момче и беше едновременно съвършено самоуверен и съвършено безгрижен — убеди Амун да остане само с няколко намека, че в противен случай ще напусне семейството. Амун остана, но категорично отказа да докосне Ренесме и не позволи на половинката си Кеби да се доближи до нея. Имаше нещо необичайно в съюза им, макар така да си приличаха с тъмните като нощта коси и маслинена бледност, че лесно можеха да бъдат взети за биологично семейство. Амун бе старшият член на семейството и явният лидер. Кеби не се отдалечаваше по-далеч от сянката му и така и не я чух да пророни и думичка. Тиа, партньорката на Бенджамин, също беше кротка жена, но когато заговореше, думите й звучаха с огромна тежест и сериозност. И въпреки това всички като че ли се въртяха около Бенджамин, сякаш притежаваше някакъв странен магнетизъм, от който останалите се нуждаеха, за да поддържат душевното си равновесие. Забелязах, че Елеазар го гледа с широко отворени очи, и предположих, че Бенджамин притежава дарбата да привлича околните.

— Не е това — каза ми Едуард късно същата нощ, когато останахме сами. — Дарбата му е толкова изключителна, че Амун се ужасява да не го изгуби. Както ние не искахме Аро да разбира за Ренесме — той въздъхна, — така и Амун се опитва да скрие Бенджамин от вниманието му. Сам го е създал със съзнанието, че ще е специален.

— Какво може да прави?

— Нещо, което Елеазар не е виждал досега. Нещо, за което дори не съм чувал. Нещо, което даже твоят щит не може да блокира — той ми се усмихна с кривата си усмивка. — Може да влияе на природните елементи — на земята, вятъра, огъня и водата. Истинско физическо влияние, а не илюзия на съзнанието. Все още експериментира с дарбата си и Амун се опитва да го превърне в оръжие. Но виждаш колко независим е Бенджамин. Не желае да бъде използван.

— Харесваш го — предположих от тона на гласа му.

— Притежава много точен усет за добро и лошо. Допада ми нагласата му.

Нагласата на Амун обаче бе друго нещо. Двамата с Кеби не разговаряха с никого, макар че Бенджамин и Тиа бързо се сприятелиха със семейството от Денали и с ирландците. Разчитахме завръщането на Карлайл да намали напрежението у Амун.

Емет и Роуз пращаха отделни вампири — всички приятели номади на Карлайл, които успееха да проследят.

Пръв пристигна Гарет — висок, дългокрак вампир с нетърпеливи рубиненочервени очи и дълга пясъчноруса коса, която връзваше на опашка. От пръв поглед ставаше ясно, че обича приключенията. Предполагах, че каквото и предизвикателство да му бяхме предоставили, с радост би го приел просто за да изпита себе си. Сестрите от Денали му допаднаха и той се впусна в безкрайни въпроси за необикновения им стил на живот. Зачудих се дали би пробвал вегетарианството, не за друго, а за да се убеди, че ще може.

Дойдоха също Мери и Рандал, които се бяха сприятелили по пътя. Изслушаха историята на Ренесме и останаха да свидетелстват като другите. И подобно на семейството от Денали се чудеха какво да правят, ако Волтури не изчакат обясненията ни. И тримата номади обмисляха идеята да застанат зад нас.

Джейкъб, естествено, ставаше все по-кисел с всеки новопристигнал вампир. Стига да можеше, се държеше на разстояние, а когато не успяваше, мърмореше на Ренесме, че ако някой очаква от него да не бърка имената на новите кръвопийци, ще трябва да направи списък^[1].

Карлайл и Есме се върнаха седмица след заминаването си, а Емет и Роуз — няколко дни по-късно. Всички се почувствахме по-добре. Карлайл доведе още един приятел със себе си, макар приятел да не бе най-уместната дума. Алистър беше английски вампир мизантроп, който считаше Карлайл за най-близкия си познат, макар да не понасяше посещенията му по-често от веднъж на един век. Алистър предпочиташе да се скита сам и се бе наложило Карлайл му припомни множество услуги, за да го убеди да дойде. Отбягваше всякаква компания и очевидно нямаше почитатели сред насъбралите се вампири.

Мрачният тъмнокос вампир прие думите на Карлайл за произхода на Ренесме и подобно на Амун отказа да я докосне. Едуард сподели пред мен, Карлайл и Есме, че Алистър се страхувал да бъде тук, но още повече се страхувал да остане в неведение. Бил дълбоко скептичен към всяка форма на власт и затова изпитвал съмнения към Волтури. Случващото се в момента потвърждавало всичките му опасения.

— Те, естествено, ще разберат, че съм бил тук — чухме го да си говори сам на тавана, любимото му място да се цупи. — Вече няма начин да го скрия от Аро. Ще трябва да бягам векове наред. Всички, с които Карлайл е говорил през последното десетилетие, ще попаднат в списъка му. Не мога да повярвам, че се забърках в тази каша. Какъв мил начин да се държиш с приятелите си.

Ако беше прав, поне имаше по-големи шансове от останалите. Алистър бе преследвач, макар и далеч не толкова точен и ефективен като Деметри. Алистър просто усещаше смътно влечение към това, което търси. Но това влечение бе достатъчно, за да му подскаже в каква посока да се движи — далеч от Деметри.

След това пристигна двойка неочаквани приятели — неочаквани, защото нито Карлайл, нито Розали бяха успели да се свържат с амазонките.

— Карлайл — поздрави го по-високата от двете високи, диви на вид жени. И двете изглеждаха сякаш някой ги е разтегнал — издължени ръце и крака, дълги пръсти, дълги черни плитки и издължени лица с дълги носове. Дрехите им бяха изцяло кожени — тесни жилетки и плътно прилепнали кожени панталони, които се завързваха отстрани с кожени връзки. Но не само ексцентричните им дрехи създаваха впечатлението, че са диви, а всичко в тях, от неспокойните им аленочервени очи, до резките им, бързи като стрела движения. Не бях срещала по-малко цивилизовани вампири.

Но Алис ги беше изпратила и само по себе си това беше твърде интересна новина. Защо бе отишла в Южна Америка? Само защото бе видяла, че никой друг няма да успее да се свърже с амазонките ли?

— Зафрина и Сена! Но къде е Качири? — попита Карлайл. — Никога не съм ви виждал разделени.

— Алис каза, че трябва да се разделим — отговори Зафрина с дрезгавия си, дълбок глас, който напълно подхождаше на подивелия й вид. — Никак не ни е приятно, но Алис каза, че имате нужда от нас тук, а пък тя самата имала нужда от Качири другаде. Само това ни каза и че положението било много спешно…? — изречението завърши като въпрос и, разтреперана от притеснение, което не изчезваше, независимо колко често го правех, донесох Ренесме, за да ги запознаем.

Въпреки свирепия си вид те изслушаха историята ни много спокойно, а после позволиха на Ренесме да ги убеди. Останаха очаровани, както и останалите, но аз не можех да спра да се тревожа, докато наблюдавах резките им, насечени движения в непосредствена близост до нея. Сена следваше Зафрина неотлъчно, никога не говореше, но отношенията им не бяха като на Амун и Кеби. Кеби изглеждаше покорна; Сена и Зафрина бяха по-скоро като части на един и същ организъм, в който, по една случайност, устата бе Зафрина.

Новините за Алис ми подействаха странно успокоително. Очевидно изпълняваше някаква загадъчна своя мисия, докато се опитваше да избяга от Аро.

Едуард бе въодушевен от присъствието на амазонките, защото Зафрина беше необичайно талантлива, а дарбата й бе особено опасно нападателно оръжие. Не че смяташе да я помоли да застане редом до нас на бойното поле, но ако Волтури не изчакаха да изслушат свидетелите ни, може би щяха да спрат поради друга причина.

— Илюзията е много проста — обясни ми Едуард, когато стана ясно, че, както обикновено, талантът й не ми въздейства. Зафрина силно се заинтригува от имунитета ми — никога не й се беше случвало — и не спираше да се върти около нас, докато Едуард ми описваше какво пропускам. Очите му бяха замъглени. — Може да накара повечето хора да видят онова, което им внушава, и нищо друго. Например точно сега съм сам насред джунглата. Образът е толкова ясен, че бих му повярвал, ако не те усещах в прегръдките си.

Устните на Зафрина се изкривиха в подобие на усмивка. Секунди по-късно погледът на Едуард се избистри и той отвърна на усмивката й.

— Впечатляващо — каза.

Ренесме беше очарована от разговора и безстрашно посегна към Зафрина.

— Може ли и аз да видя? — попита тя.

— Какво искаш да видиш? — попита Зафрина.

— Онова, което показа на татко.

Зафрина кимна и аз притеснено загледах как очите на Ренесме се втренчват невиждащо в пространството. Секунди по-късно ослепителна усмивка озари личицето й.

— Още — заповяда тя.

След това беше трудно да откъснем Ренесме от Зафрина и красивите й картини. Тревожех се, защото бях сигурна, че Зафрина може да създава образи, които далеч не са красиви. Но чрез мислите на Ренесме виждах картините, които й внушаваше — бяха ясни като собствените й спомени и точно толкова реалистични, така че можех лично да преценя дали са уместни.

Колкото и да ми беше трудно да я изпускам от прегръдките си, трябваше да призная, че не беше лошо Зафрина да я забавлява. Имах нужда от ръцете си. Трябваше да науча толкова много неща и във физическо, и в умствено отношение, а времето бе съвсем ограничено.

Първата ми бойна тренировка не протече особено успешно.

Само след две секунди Едуард ме бе притиснал на земята. Но вместо да ме остави да се боря, за да се освободя — което със сигурност щях да постигна, — той отскочи от мен. Незабавно осъзнах, че нещо не е наред. Застина като камък и се загледа някъде отвъд ливадата, в която се упражнявахме.

— Съжалявам, Бела — каза той.

— Нищо ми няма — казах. — Давай пак.

— Не мога.

— Как така не можеш? Та ние току-що започнахме.

Той не отговори.

— Виж, знам, че не се справям, но няма да се науча, ако не ми помогнеш.

Продължи да мълчи. Скочих игриво срещу него. Не направи никакъв опит да се защити и двамата паднахме на земята. Дори не помръдна, когато притиснах устни във врата му.

— Печеля — обявих.

Той присви очи, но не каза нищо.

— Едуард? Какво има? Защо не искаш да ме научиш?

Измина цяла минута, преди да ми отговори.

— Просто не мога… да го понеса. Емет и Розали имат не по-малък опит от мен. Таня и Елеазар вероятно са подобри. Помоли някой друг.

— Но това не е честно! Толкова те бива. Навремето помогна на Джаспър, би се и с него и с всички останали. Защо не искаш да научиш мен? Къде сгреших?

Той въздъхна, разгневен. Очите му бяха така потъмнели, че почти нямаше златно, което да озарява черното.

— Непосилно ми е да те гледам така, да те анализирам като мишена. Да преценявам по какъв начин бих могъл да те убия… — той потръпна. — Твърде реално става. Не разполагаме с толкова време, че да има чак такова значение кой ще те обучава. Всеки може да те научи на основните неща.

Намръщих се.

Той докосна нацупената ми долна устна и се усмихна.

— Освен това не е нужно. Волтури ще спрат. Ще ги накараме да разберат.

— А ако не спрат! Трябва да се науча!

— Намери си друг учител.

Това не беше последният ни разговор на тази тема, но той така и не отстъпи.

Емет с готовност се съгласи да ми помогне, макар методите му на обучение да ми се струваха по-скоро като отмъщение за всички загубени канадски борби. Ако можеха да ми излизат синини, щях да съм лилава от главата до петите. Роуз, Таня и Елеазар проявяваха нужното търпение към мен, подкрепяха ме. Уроците им събудиха спомените за бойния инструктаж на Джаспър от миналия юни, макар да бяха мъгляви и далечни. Някои от гостите намираха обучението ми за забавно, а други дори предложиха помощта си. Номадът Гарет ми предаде няколко урока — беше изненадващо добър учител; общуваше така лесно с всички, че се учудих защо не си беше намерил семейство. Веднъж даже се бих със Зафрина, докато Ренесме гледаше от прегръдката на Джейкъб. Научих няколко хитрости от нея, но никога повече не я помолих да ми партнира. Истината беше, че макар да я харесвах и да знаех, че няма да ме нарани, тази дива жена ме плашеше до смърт.

Усвоих множество неща от учителите си, но имах чувството, че знанията ми са съвсем повърхностни. Нямах представа колко секунди бих могла да издържа срещу Джейн или Алек. Молех се само да е достатъчно дълго.

Прекарвах всяка минутка от деня, когато не бях с Ренесме и не се учех да се бия, в задния двор с Кейт, където се опитвах да изтласкам вътрешния си щит извън собственото си съзнание и да защитя някой друг. Едуард насърчаваше опитите ми. Знаех, че се надява да открия начин да помогна, който да ме задоволява, но и да ме държи настрана от същинската битка.

Беше толкова трудно. Нямаше на какво да се опра, нямах основа, от която да започна. Разполагах единствено с отчаяното желание да бъда полезна, да защитя Едуард, Ренесме и възможно най-много членове от семейството. Отново и отново се опитвах да избутам безформения щит извън тялото си, но постигах само слаби и случайни успехи. Имах чувството, че се опитвам да разтегна невидим ластик — ластик, който по собствена приумица непрекъснато се променяше от нещо осезаемо в илюзорно кълбо дим.

Само Едуард беше готов да служи като опитна мишка — непрекъснато да бъде разтърсван от електричеството на Кейт, докато аз тромаво се мъчех да насоча дарбата си. Упражнявахме се часове наред и имах чувството, че плуввам в пот от усилие, но, естествено, съвършеното ми тяло не би ме предало по подобен начин. Умората ми бе чисто психическа.

Ужасно се измъчвах, че точно Едуард страда, докато безполезно увивах ръце около него, а той отново и отново трепваше под „слабите“ шокове на Кейт. Правех всичко възможно, за да разгърна щита си около двама ни; от време на време успявах, но след това умението отново ми се изплъзваше.

Мразех тези тренировки и копнеех вместо Кейт да ни помага Зафрина. Тогава Едуард просто щеше да съзерцава образите на Зафрина, докато не успеех да ги спра. Но Кейт настояваше, че ми е нужна по-сериозна мотивация. Имаше предвид колко ми е трудно да гледам страданията на Едуард. Започвах да се съмнявам дали действително не си пада малко садистка, противно на това, което бе казала в деня на запознанството ни. Струваше ми се, че доста се забавлява.

— Хей — възкликна бодро Едуард, опитвайки се да прикрие всякаква следа от болка в гласа си. Беше готов на всичко, само и само да не отида да се упражнявам в бой. — Този почти не го усетих. Браво, Бела!

Поех си дълбоко въздух и се опитах да разбера какво точно бях направила. Изпънах пробно ластика и се опитах да запазя плътността му и същевременно да го отделя от тялото си.

— Хайде пак, Кейт — изръмжах през стиснати зъби.

Кейт притисна длан към рамото на Едуард.

Той въздъхна облекчено.

— Този път не усетих нищо.

Тя повдигна вежди.

— Никак не беше слабо.

— Чудесно — изпухтях.

— Приготви се — каза тя и отново докосна Едуард.

Този път той потръпна и измежду зъбите му се откъсна тихо съскане.

— Извинявай! Извинявай! — завайках се, прехапала устни. Защо не можех да го направя както трябва?

— Справяш се невероятно добре, Бела — каза Едуард и ме прегърна силно. — Упражняваш се едва от няколко дни и вече от време на време успяваш да проектираш. Кейт, кажи й колко добре се справя.

Кейт сви устни.

— Не знам. Очевидно има невероятна дарба, но едва сега я опознаваме. Сигурна съм, че може да се справи и по-добре. Просто й липсва стимул.

Изгледах я невярващо, а устните ми импулсивно оголиха зъбите ми. Как можеше да говори, че ми липсва стимул, след като пред очите ми пускаше ток в тялото на Едуард?

Дочух шепот от публиката, която постепенно бе нараснала — отначало само Елеазар, Кармен и Таня наблюдаваха тренировките, след това се присъедини Гарет, а впоследствие Бенджамин и Тиа, Шивон и Маги и вече дори Алистър надничаше от един прозорец на третия етаж. Зрителите бяха съгласни с Едуард, смятаха, че се справям добре.

— Кейт… — започна Едуард предупредително, когато някаква мисъл пробяга в съзнанието й, но тя вече бе тръгнала. Стрелна се зад завоя на реката, където Зафрина, Сена и Ренесме бавно се разхождаха. Ренесме и Зафрина крачеха ръка за ръка и си разменяха образи. Джейкъб ги следваше на няколко крачки.

— Неси — повика я Кейт. Гостите ни бързо бяха възприели отвратителното галено име. — Искаш ли да дойдеш да помогнеш на мама?

— Не — изръмжах.

Едуард ме прегърна успокоително. Отблъснах ръцете му точно когато Ренесме литна към мен през двора, Кейт, Зафрина и Сена по петите й.

— Категорично не, Кейт — изсъсках.

Ренесме вдигна ръчички към мен и аз автоматично разтворих обятия. Тя се сгуши в мен и притисна глава в хлътнатината под рамото ми.

— Но, мамо, аз искам да ти помогна — заяви решително. Ръката й докосна врата ми, за да подчертае думите с образ на нас двете, заедно, като един екип.

— Не — казах и бързо заотстъпвах. Кейт направи решителна крачка към нас с протегната ръка.

— Стой далеч от нас, Кейт — предупредих я.

— Нямам такова намерение — каза тя и започна да се прокрадва напред. Усмихваше се като ловец, притиснал плячката си.

Преместих Ренесме така, че да се хване за гърба ми и заотстъпвах с темпото на Кейт. Сега ръцете ми бяха свободни и ако Кейт искаше нейните ръце да си останат на китките й, беше по-разумно да стои далеч от мен.

Кейт вероятно просто не разбираше, нали никога не бе изпитвала обичта на майка към детето й. Явно не съзнаваше, че е отишла твърде далеч. Толкова бях разярена, че зрението ми възприе странен червеникав оттенък, а езикът ми доби вкуса на разтопен метал. Силата, която обикновено се опитвах да потискам, нахлу в мускулите ми и знаех, че мога да я направя на парчета, ако ме провокираше.

Яростта накара цялото ми същество да се съсредоточи. Усещах еластичността на щита си много по-ясно — усещах, че всъщност не е ластик, а по-скоро слой, тънък слой, който ме покрива от главата до петите. Гневът, който разтърсваше тялото ми, ме караше да го усещам по-ясно, помагаше ми да го управлявам. Разпрострях го около себе си, тласнах го извън себе си, изцяло покрих Ренесме, в случай че Кейт успееше да ме надхитри.

Кейт направи още една добре обмислена стъпка към мен. В гърлото ми се надигна свиреп рев и изригна през стиснатите ми зъби.

— Внимавай, Кейт — предупреди я Едуард.

Кейт направи още една крачка, но после допусна грешка, която дори аз, неопитният боец, прозрях. Само на крачка от мен, тя отклони очи и погледна към Едуард.

Ренесме се държеше сигурно за гърба ми. Аз приклекнах, готова да скоча.

— Чуваш ли нещо от Неси? — попита го спокойно.

Едуард се стрелна между нас, блокирайки пътя ми към Кейт.

— Не, абсолютно нищо — отвърна той. — А сега дай на Бела малко пространство да се успокои, Кейт. Не я притискай така. Знам, че се държи безкрайно зряло за възрастта си, но е само на няколко месеца.

— Нямаме време да сме внимателни, Едуард. Ще трябва да я притиснем. Разполагаме само с няколко седмици, а тя има потенциала да…

— Отдръпни се за малко, Кейт.

Кейт се намръщи, но прие предупреждението на Едуард по-сериозно от моето.

Ръчичката на Ренесме докосна бузата ми. Припомняше си нападението на Кейт и ми показваше, че не е искала да ни нарани и че тати е контролирал положението…

Това не ме успокои. Все още виждах в аленочервени краски. Но вече се владеех достатъчно, за да осъзная логиката в думите на Кейт. Гневът ми бе помогнал. Под напрежение щях да усвоявам по-бързо.

Което не означаваше, че ми харесва.

— Кейт — изръмжах. Сложих ръка на рамото на Едуард. Усещах щита като здрав, гъвкав пласт около Ренесме и мен. Изтласках го по-далеч, обвих и Едуард. В разтегливата материя нямаше следи от недостатъци, нямаше опасност от разкъсване. Запъхтях се от усилие и думите ми прозвучаха по-скоро задъхано, отколкото гневно. — Отново. Само Едуард.

Тя ме изгледа недоволно, но се стрелна напред и притисна длан към рамото на Едуард.

— Нищо — каза Едуард. Долових усмивката в гласа му.

— А сега? — попита Кейт.

— Пак нищо.

— Сега? — този път усилието се долавяше в гласа й.

— Абсолютно нищо.

Кейт изръмжа и отстъпи.

— А виждаш ли това? — попита Зафрина с дълбокия си див глас и напрегнато се втренчи в трима ни. Английският й имаше странен акцент, думите се разтягаха на неочаквани места.

— Не виждам нищо, което не би трябвало да виждам — каза Едуард.

— А ти, Ренесме? — попита Зафрина.

Ренесме се усмихна и поклати глава.

Яростта ми почти напълно се беше изчерпала. Стиснах зъби и задишах още по-задъхано, докато бутах еластичния щит. Струваше ми се, че става все по-тежък, колкото по-дълго го държах. Противеше се, връщаше се назад.

— Никой да не се стряска — предупреди Зафрина групичката, която ни наблюдаваше. — Искам да видя докъде може да го разгърне.

Всички присъстващи ахнаха от изненада — Елеазар, Кармен, Таня, Гарет, Бенджамин, Тиа, Шивон, Маги, — всички, освен Сена, която явно беше подготвена. Погледите на останалите помътняха, израженията им се сгърчиха тревожно.

— Вдигнете ръка, когато си възвърнете зрението — нареди Зафрина. — А сега, Бела, виж колко можеш да защитиш.

Дъхът ми излизаше на пресекулки. Като се изключат Ренесме и Едуард, Кейт беше най-близо до мен, но все пак имаше два-три метра разстояние. Стиснах челюст и замахнах, опитах се да повдигна съпротивляващия се еластичен щит и да го избутам от себе си. Обгърнах Кейт сантиметър по сантиметър, борейки се с противодействието, което срещах на всяка спечелена частица от тялото й. Същевременно наблюдавах тревожното й изражение и тихо изстенах от облекчение, когато премигна и погледът й се фокусира. Тя вдигна ръка.

— Невероятно! — прошепна Едуард. — Това е като еднопосочно стъкло. Чета мислите на всички, но те не могат да ме достигнат зад стъклото. Освен това чувам Ренесме, макар, когато бях извън щита, да не можех. Обзалагам се, че Кейт може да ми изпрати електрически шок, защото е под чадъра. Все още не мога да чуя теб… хъмм. Как ли действа? Чудя се дали…

Той продължи да си мърмори, но аз не го слушах. Стиснах зъби, съсредоточена да разпростра щита върху Гарет, който беше най-близо до Кейт. Ръката му се стрелна нагоре.

— Много добре — поздрави ме Зафрина. — Сега…

Но като че ли прибърза. Усетих как щитът ми отскача като прекалено опънат ластик и се връща на първоначалното си място. Изохках. Ренесме, която едва сега усети слепотата, която Зафрина беше създала за другите, потрепери зад гърба ми. Уморено поднових борбата срещу ластичното противодействие и принудих щита да я покрие.

— Може ли минутка почивка? — примолих се задъхано. За първи път, откакто станах вампир, изпитвах нужда да си почина. Усещането да съм толкова изтощена и същевременно толкова силна бе много особено.

— Разбира се — отвърна Зафрина и наблюдателите се отпуснаха, когато им възвърна зрението.

— Кейт — обади се Гарет, а останалите зашепнаха, пръснаха се, объркани от моментната слепота. Вампирите не бяха свикнали да се чувстват уязвими. Високият, пясъчнорус Гарет беше единственият безсмъртен без дарба, дошъл да наблюдава уроците ми. Чудех се какво ли бе привлякло приключенския му дух.

— Аз не бих го направил, Гарет — предупреди го Едуард.

Но въпреки предупреждението Гарет се приближи към Кейт, свил замислено устни.

— Казват, че можеш да проснеш вампир по гръб.

— Така е — съгласи се тя. И с лукава усмивка игриво го повика с пръст. — Любопитно ли ти е?

Гарет сви рамене.

— Не съм виждал подобно нещо. Струва ми се малко пресилено…

— Може и така да е — Кейт внезапно стана сериозна. — Възможно е да действа само върху слабите и по-младите. Не съм сигурна. Но ти ми изглеждаш силен. Може би ще устоиш на дарбата ми — тя протегна ръка с дланта нагоре в подканващ жест. Устните й потръпнаха и бях сигурна, че сериозното й изражение е просто хитрина, за да го провокира.

Гарет се усмихна на предизвикателството и самоуверено докосна дланта й с показалец.

В същия миг изохка високо, коленете му се подкосиха и той се килна назад. С остър трясък главата му се удари в един камък. Гледката бе ужасяваща. Автоматично се свих при вида на безсмъртен вампир, изваден от строя по такъв начин. Стори ми се ужасно нередно.

— Нали ти казах — промърмори Едуард.

Клепачите на Гарет потръпваха в продължение на няколко секунди, после очите му широко се отвориха. Вторачи ги в самодоволно усмихнатата Кейт и лицето му се озари от учудена усмивка.

— Брей!

— Хареса ли ти? — скептично попита тя.

— Да не съм луд — засмя се той и разтърси глава, докато бавно се изправяше на колене. — Но си е голяма работа!

— И аз така съм чувала.

Едуард ги изгледа възмутено.

От предния двор долетя шумотевица. Чух гласа на Карлайл да се извисява над множество неясни, изненадани гласове.

— Алис ли ви изпрати? — питаше той с несигурен, леко притеснен глас.

Поредният неочакван гост?

Едуард се стрелна в къщата и повечето от вампирите го последваха. Тръгнах по-бавно, Ренесме все така кацнала на гърба ми. Предпочитах да дам на Карлайл малко време. Да му позволя да подготви новия гост, да намекне — на него, на нея или на тях какво ги очаква.

Притеглих Ренесме в прегръдката си и внимателно заобиколих къщата, за да вляза през кухненската врата, заслушана в това, което не можех да видя.

— Никой не ни е пращал — отговори дълбок, шептящ глас, който ми напомни за древните гласове на Аро и Кай. Замръзнах в кухнята.

Знаех, че всекидневната е претъпкана — почти всички бяха отишли да посрещнат новодошлите, — но оттам не идваше почти никакъв звук. Само плитко дишане.

Карлайл предпазливо попита:

— Тогава какво ви води насам?

— Носи се слух — отговори му друг глас, крехък като предишния. — Дочухме, че Волтури са решили да ви нападнат. Чухме също, че не сте сами. И очевидно слуховете са истина. Събрали сте се впечатляваща групичка.

— Не възнамеряваме да предизвикваме Волтури — отвърна Карлайл напрегнато. — Има някакво недоразумение. При това сериозно недоразумение, но се надявам да го изясним. Всички, които виждате тук, са свидетели. Целта ни е единствено да накараме Волтури да ни изслушат. Не сме…

— Не ни интересува какво твърдят, че сте сторили — прекъсна го първият глас. — И не ни интересува дали сте нарушили закона.

— Независимо колко нечувано е нарушението — вметна вторият глас.

— Чакахме хилядолетие и половина някой да предизвика италианския боклук — продължи първият. — Ако има някаква вероятност да паднат, искаме да сме тук и да видим.

— Или пък да помогнем да ги победите — добави вторият. Говореха в унисон, а гласовете им бяха толкова сходни, че някой с по-нечувствителен слух би предположил, че говорещият е един. — Стига да решим, че има шанс за успех.

— Бела? — извика ме Едуард. — Доведи Ренесме, моля те. Може би трябва да проверим твърденията на румънските си гости.

За щастие бях наясно, че половината вампири в стаята са готови да защитят Ренесме, ако румънците се стреснат от нея. Гласовете им не ми се нравеха, както и стаената злоба зад думите им. Когато пристъпих в стаята, осъзнах, че не съм единствената на това мнение. Повечето от застиналите вампири ги гледаха враждебно, а неколцина — Кармен, Таня, Зафрина и Сена — уж случайно застанаха между тях и Ренесме.

Новодошлите край вратата бяха ниски и слаби, единият тъмнокос, а другият с толкова пепеляворуса коса, че изглеждаше сива. Кожата им имаше същия ронлив и изтънял вид като на Волтури, но, помислих си, не в същата степен. Не можех да съм сигурна, защото бях виждала древните вампири само с човешките си очи и сравнението ми не бе обективно. Пронизващите им, тесни очи бяха тъмночервени, без прозрачно млечния слой на Волтури. Бяха облечени в изключително семпли черни дрехи, които можеха да минат и за модерни, но загатваха за по-отдавнашни времена.

Когато се показах, тъмнокосият вампир се усмихна широко.

— Е, Карлайл. Определено сте били непослушни.

— Тя не е каквото си мислиш, Стефан.

— Изобщо не ни интересува — отвърна русият. — Както казахме.

— Тогава сте добре дошли да наблюдавате, Владимир, но действително нямаме намерение да предизвикваме Волтури, както казахме ние.

— Тогава само ще стискаме палци — започна Стефан.

— И ще се надяваме да извадим късмет — довърши Владимир.

 

 

В крайна сметка събрахме седемнайсет свидетели — ирландците Шивон, Лиам и Маги; египтяните — Амун, Кеби, Бенджамин и Тиа; амазонките — Зафрина и Сена; румънците Владимири Стефан; и номадите Шарлот, Питър, Гарет, Алистър, Мери и Рандал, като допълнение към единайсетчленното ни семейство — Таня, Кейт, Елеазар и Кармен настояха да се броят като част от нашето семейство.

Като изключим Волтури, това вероятно беше най-голямото приятелско събиране на зрели вампири в историята на безсмъртните.

Започна да ни изпълва слаба надежда. Дори аз не можех да й устоя. Ренесме бе спечелила толкова много хора за толкова кратко време. Волтури трябваше само да ни изслушат за миг…

Последните двама оцелели румънци, потънали в горчивото си негодувание срещу онези, които преди хиляда и петстотин години бяха унищожили империята им, приемаха всичко безкрайно спокойно. Отказаха да докоснат Ренесме, но не показваха ненавист към нея. Съюзът ни с върколаците неясно защо ги радваше. Наблюдаваха как се упражнявам да управлявам щита си със Зафрина и Кейт, наблюдаваха как Едуард отговаря на незададени въпроси, наблюдаваха как Бенджамин вдига гейзери вода от реката и завихря вятър от неподвижния въздух само със силата на мисълта си и очите им свирепо блестяха с надеждата, че най-накрая Волтури ще се изправят пред достоен противник.

Ние не се надявахме точно на това, но все пак всички се надявахме.