Стефани Майър
Зазоряване (11)

Девета глава
Дяволски сигурно е, че това не го бях очаквал

Всъщност нямах намерение да се сбогувам с баща ми.

В крайна сметка едно кратко обаждане на Сам щеше да сложи край на играта. Щяха да ми отрежат пътя и да ме спрат. Вероятно щяха да опитат да ме ядосат, или дори да ме наранят, изобщо някак да ме принудят да се трансформирам, за да може Сам да наложи нова забрана.

Но Били ме очакваше и знаеше, че няма да съм в добро настроение. Беше в двора, седеше си в количката, втренчил очи към пролуката, през която обикновено излизах от гората. Видях го как преценява траекторията ми — покрай къщата и право към собственоръчно направения гараж.

— Имаш ли една минутка, Джейк?

Така рязко спрях, че чак поднесох. Погледнах към него, после към гаража.

— Хайде, хлапе. Поне ми помогни да се замъкна вътре.

Стиснах зъби, но реших, че вероятността да направи някоя мизерия със Сам ще е по-малка, ако изчакам с лъжите.

— Откога имаш нужда от помощ, старче?

Той се разсмя с гръмовния си смях.

— Умориха ми се ръцете. Върнах се сам чак от къщата на Сю.

— Че то е само нанадолнище. Возил си се по целия път.

Избутах количката по тясната рампа, която му бях направил, и го вкарах във всекидневната.

— Хвана ме! Май вдигнах над четирийсет и пет километра в час. Страхотно беше.

— Ще си строшиш количката, да знаеш. И тогава ще трябва да се влачиш по лакти.

— Хайде бе. Тогава ти ще ме носиш.

— В такъв случай ще си стоиш предимно вкъщи.

Били сложи длани върху колелата и се придвижи до хладилника.

— Останала ли е някаква храна?

— Идея си нямам. Но Пол беше тук целия ден, така че вероятно не.

Били въздъхна.

— Ще трябва да започнем да си крием продуктите, ако не искаме да умрем от глад.

— Тогава кажи на Рейчъл да ходи у тях.

Шеговитият му тон изчезна и погледът му омекна.

— Само от няколко седмици си е вкъщи. За първи път се задържа толкова дълго. Не им е лесно — момичетата бяха по-големи от теб, когато майка ти почина. По-трудно им е да живеят в тази къща.

— Знам.

Ребека не си беше идвала, откакто се омъжи, но пък си имаше извинение. Самолетните билети от Хаваи си бяха солени. Вашингтонският университет бе достатъчно близо, че Рейчъл да не си намира оправдания. Но се беше записала на курсове и през летните срокове, работеше по две смени в някакво кафене в университета през всички ваканции. Ако не беше Пол, вероятно щеше да си тръгне бързо-бързо. Може би затова Били не искаше да го изрита.

— Е, искам да поработя по едни неща… — тръгнах към задната врата.

— Чакай, Джейк. Няма ли да ми кажеш какво стана? На Сам ли трябва да звъня да ме осведоми?

Спрях се с гръб към него, за да не вижда лицето ми.

— Нищо не е станало. Сам реши да ги остави на мира. Май вече всички си падат по пиявиците.

— Джейк…

— Не ми се говори за това.

— Тръгваш ли си, сине?

В стаята се възцари тишина, докато се чудех как да го кажа.

— Рейчъл може да си ползва стаята. Знам, че мрази да спи на надуваемия дюшек.

— Би предпочела да спи на пода, отколкото да те загуби. Аз също.

Изсумтях.

— Джейкъб, моля те. Ако имаш нужда… да останеш сам, направи го. Но да не е за толкова дълго. Върни се!

— Може. Може да реша да гастролирам по сватби. Ще се появя първо на сватбата на Сам, после на Рейчъл. Току-виж Джаред и Ким я изпреварят. Май няма да е зле да си взема костюм или нещо такова.

— Джейк, погледни ме!

Обърнах се бавно.

— Какво?

Той дълго се взира в очите ми.

— Къде отиваш?

— Нямам конкретно място предвид.

Той наклони глава, а очите му се присвиха.

— Така ли?

Втренчихме се един в друг, но никой не отклоняваше поглед. Минутите течаха.

— Джейкъб — каза накрая с напрегнат глас. — Джейкъб, недей. Не си струва.

— Нямам представа за какво ми говориш.

— Остави Бела и всички Кълън на мира. Сам е прав.

Изгледах го за миг, после прекосих стаята с две дълги крачки. Грабнах телефона и изтръгнах кабела от розетката. Навих сивата жица в дланта си.

— Чао, тате.

— Джейк, чакай… — провикна се той след мен, но вече бях хукнал през вратата.

С мотора нямаше да съм толкова бърз, колкото ако тичах, но нямаше да се набивам на очи. Интересно колко време щеше да му отнеме на Били да изтика количката до магазина, а после да накара някой да се обади на Сам. Обзалагах се, че Сам още е във вълча форма. Щеше да е неприятно, ако Пол се появеше у нас. Можеше да се трансформира за секунди и да каже на Сам какво съм си наумил…

Но нямаше смисъл да се тревожа отсега. Щях да карам максимално бързо, пък ако ме хванеха, щях да му мисля тогава.

Запалих мотора и профучах по калната алея. Не погледнах назад, докато минавах край къщата.

Движението беше натоварено заради туристите. Запровирах се между колите, с което си спечелих куп бибиткания и няколко средни пръста. Завих по шосе със сто и десет, без дори да си направя труда да се огледам. Наложи се няколко секунди да карам по осевата линия, за да не ме размаже един миниван. Не че щеше да ме убие, но щеше да ме забави. На счупените кости — поне на по-големите — им трябваха дни, за да заздравеят напълно, както чудесно знаех.

Движението стана малко по-рехаво, така че вдигнах сто и трийсет. Дори не докоснах спирачката, докато не приближих тясната алея. Тогава реших, че вече няма опасност. Сам не би дошъл чак дотук, за да ме спре. Беше твърде късно.

Едва тогава — когато вече бях сигурен, че съм се измъкнал — се замислих какво точно ще правя. Намалих до четирийсет и подкарах по завоите с излишно внимание.

Знаех, че ще ме чуят, със или без мотор, така че нямаше как да ги изненадам. Нямаше как да скрия намеренията си. Едуард щеше да чуе мислите ми веднага щом се окажех достатъчно близо. Може би дори вече слушаше. Но смятах, че все още имам шанс да успея, защото егото му беше на моя страна. Щеше да иска да се изправи сам срещу мен.

Така че, просто щях да вляза, да хвърля един поглед на безценното за Сам доказателство, а после да предизвикам Едуард на дуел.

Изсумтях. Онзи паразит сигурно щеше да изпадне във възторг от цялата театралност.

А като приключех с него, щях да поваля колкото можех повече от останалите, преди да ме довършат. Хм — дали Сам щеше да счете смъртта ми за провокация. Може би щеше да реши, че съм си получил заслуженото. Ще предпочете да не обижда добрите си приятели кръвопийците.

Алеята свърши в поляната и миризмата ме удари като гнил домат право в лицето. Уф! Вонящи вампири. Стомахът ми започна да се присвива. Трудно щях да понеса смрадта така — неразредена от миризмата на хора, за разлика от предния път, когато бях идвал, — макар и да не бе толкова тежка, колкото ако вдишвах през вълчия си нос.

Не бях сигурен какво да очаквам, но около грамадната бяла гробница нямаше и следа от живот. Естествено, знаеха, че съм тук.

Изгасих мотора и се вслушах в тишината. Чух напрегнатия, гневен шепот от другата страна на голямата двукрила входна врата. Някой си беше у дома. Чух името си и се усмихнах, доволен от мисълта, че предизвиквам известно безпокойство.

Вратата се отвори, преди юмрукът ми да я докосне, и на прага се показа лекарят, очите му сериозни.

— Здравей, Джейкъб — каза той по-спокойно, отколкото очаквах. — Как си?

Поех си дълбоко въздух през устата. Вонята, която се изливаше на талази през вратата, ме задушаваше.

Бях разочарован, че ми отваря Карлайл. Предпочитах през вратата да бе излязъл Едуард, целият настръхнал. Карлайл беше толкова… просто човечен, или нещо такова. Може би защото беше идвал да ме лекува миналата пролет, когато ме изпотрошиха. Но направо ми беше неудобно да го гледам в лицето и да знам, че смятам да го убия, стига да ми падне възможност.

— Чух, че Бела се е върнала жива — казах.

— Виж, Джейкъб, моментът не е никак удачен — на него май също му беше неудобно, но не такова неудобство очаквах. — Дали не можем да го оставим за по-късно?

Зяпнах го в недоумение. Питаше ме дали да не отсрочим смъртоносния двубой за по-удобен момент?

Но тогава чух гласа на Бела, дрезгав и накъсан, и вече не можех да мисля за нищо друго.

— А защо не? — питаше тя някого. — И от Джейкъб ли пазим тайни? Какъв е смисълът?

Гласът й ме изненада. Опитах се да си припомня гласовете на младите вампири, с които се бихме напролет, но помнех само ръмженето. Може би и онези новородени нямаха пронизителния, звънтящ тембър на по-старите. Може би всички новородени вампири звучат дрезгаво.

— Влез, Джейкъб, моля те — програчи Бела малко по-високо.

Очите на Карлайл се присвиха.

Дали беше жадна? И моите очи се присвиха.

— Извинявай — казах на лекаря и го заобиколих. Не ми беше лесно — инстинктите ми се разбунтуваха при мисълта да застана с гръб към него. Но не беше невъзможно. Ако съществуваше такова нещо като безопасен вампир, това бе необичайно благият им водач.

Реших, когато битката започне, да стоя настрана от Карлайл. Имаше достатъчно за убиване и без да посягам на него.

Влязох странишком в къщата, като гледах гърбът ми през цялото време да е обърнат към стената. Очите ми обходиха стаята — изглеждаше напълно непозната. Единственият път, когато бях стъпвал тук, всичко бе нагласено заради купона. А сега всичко бе светло и бледо. Включително шестимата вампири, скупчени около белия диван.

Всички бяха тук, всички заедно, но не това ме накара да замръзна на място, не заради това висна ченето ми.

Беше заради Едуард. Заради изражението на лицето му.

Виждал го бях сърдит, виждал го бях арогантен, а един-единствен път го бях виждал и сгърчен от болка. Но това бе отвъд всяка агония. Очите му бяха подивели.

Дори не вдигна поглед да ме изгледа, главата му бе сведена към дивана. Изражението му бе такова, сякаш са го подпалили. Ръцете му бяха сгърчени и висяха сковано край тялото.

Не успях дори да се зарадвам на болката му. Сещах се за една-единствена причина да изглежда така и очите ми последваха неговите.

Видях я в същия миг, в който долових миризмата й.

Топлата й, чиста, човешка миризма.

Беше наполовина скрита от облегалката на дивана, свита като зародиш, увила колене с ръцете си. За един безкраен миг ослепях за всичко друго, освен че все още бе онази Бела, която обичах, кожата й беше същата бледа праскова, очите й — същото шоколадовокафяво. Сърцето ми задумка със странен, накъсан ритъм и се зачудих дали това не е някаква илюзия, сън, от който всеки миг ще се събудя.

После я видях истински.

Под очите й имаше дълбоки кръгове, тъмни кръгове, които изпъкваха на фона на измършавялото лице. Отслабнала ли беше? Кожата й бе някак изопната — като че ли скулите й всеки миг щяха да я пробият. Тъмната й коса беше прибрана назад в чорлав кок, но няколко кичура бяха залепнали немощно на челото и шията заради потта, избила по кожата й. Пръстите и китките изглеждаха толкова чупливи, че беше страшно.

Наистина беше болна. Много болна.

Не е било лъжа. Историята, която Чарли бе разказал на Били, не е била измишльотина. Докато я зяпах с ококорени очи, кожата й леко позеленя.

Русата кръвопийца, онази лъскавата, Розали, се наведе над нея, скри я от погледа ми и остана в тази поза, сякаш да я закриля.

Нещо не беше наред. Познавах чувствата на Бела почти за всичко — мислите й бяха толкова очевидни, че понякога имах чувството, че са изписани на челото й. Така че не се налагаше да навлиза в подробности, за да схвана ситуацията. Знаех, че не харесва Розали. Виждал го бях по устните й, когато говореше за нея. Не само не я харесваше, страхуваше се от нея. Или поне така беше преди.

Но сега, когато вдигна очи към нея, в тях нямаше страх. Изражението й беше по-скоро… извинително, или нещо подобно. В същия миг Розали дръпна един леген от пода и го вдигна до брадичката й, точно навреме, за да може шумно да повърне.

Едуард падна на колене край дивана, лицето му се сгърчи от болка, а Розали протегна ръка, направи му знак да стои на разстояние.

Във всичко това нямаше никакъв смисъл.

Когато успя да вдигне глава, Бела ми се усмихна вяло, малко смутена.

— Извинявай — прошепна.

Едуард простена тихичко. Главата му се отпусна върху коленете й. Бела положи длан върху бузата му. Сякаш тя успокояваше него.

Не бях осъзнал, че краката ми се движат, докато Розали не ми изсъска, внезапно застанала между мен и дивана. Все едно я гледах по телевизията. Изобщо не ми пукаше, че стои между нас. Изглеждаше ми нереална.

— Роуз, недей — прошепна Бела. — Всичко е наред.

Златокоска се махна от пътя ми, макар очевидно да й беше неприятно. Намръщи ми се и приклекна край главата на Бела, готова да скочи. Не бях предполагал, че ще ми е толкова лесно да не й обръщам внимание.

— Бела, какво има? — прошепнах. Без да се замислям, и аз се озовах на колене, привел се през облегалката на дивана, точно срещу… съпруга й. Той като че ли не ме забеляза, а и аз почти не го погледнах. Протегнах се за свободната й ръка и я хванах в моите. Кожата й беше ледена. — Добре ли си?

Глупав въпрос. Тя не отговори.

— Толкова се радвам, че дойде да ме видиш днес, Джейкъб — каза вместо това.

Знаех, че Едуард не чува мислите й, но като че ли долови някакво скрито значение в думите. Отново изстена, този път в одеялото, което я покриваше, и тя погали бузата му.

— Какво има, Бела? — настоях и свих шепи около студените й, крехки пръстчета.

Вместо да ми отговори, тя огледа стаята, сякаш търсеше нещо, а в погледа й се четеше едновременно молба и предупреждение. Шест чифта тревожни жълти очи я зяпнаха в отговор. Накрая се обърна към Розали.

— Би ли ми помогнала да стана, Роуз? — попита тя.

Устните на Розали се разтегнаха и оголиха зъбите й и тя ме изгледа, сякаш й се искаше да ми изтръгне гръкляна. Бях напълно сигурен, че иска точно това.

— Моля те, Роуз.

Русата направи физиономия, но все пак се наведе над нея, през Едуард, който не мръдна и на сантиметър. Пъхна внимателно ръка под раменете й.

— Недей — прошепнах. — Не ставай… — изглеждаше толкова немощна.

— Опитвам се да отговоря на въпроса ти — тросна се тя и прозвуча почти както обикновено.

Розали я смъкна от дивана. Едуард остана на място, само се приведе още повече напред, докато не зарови лице във възглавниците. Одеялото се свлече на земята в краката на Бела.

Тялото й беше подпухнало, издуто като балон точно по средата, по някакъв странен, нездрав начин. Изопваше избелялата сива блуза, която й беше твърде голяма на раменете и ръцете. Останалата част от тялото й изглеждаше изтъняла, сякаш огромната подутина бе изпила плътта й, за да може да порасне. Трябваха ми няколко секунди, преди да схвана каква е тази деформация — не разбрах, докато тя не положи ръце нежно около подутия си корем, едната отдолу, другата отгоре. Сякаш го прегръщаше.

Тогава разбрах, но не можех да повярвам. Та нали я бях видял само преди месец. Нямаше как да е бременна. Не и толкова бременна.

Само че беше.

Не исках да гледам, не исках дори да се замислям. Не исках да си го представям в нея. Не исках да знам, че нещо, което толкова ненавиждах, е пуснало корени в тялото, което обичах. Стомахът ми се сгърчи и се наложи да преглътна, за да не повърна.

Но истината беше още по-ужасна, много по-ужасна. Разкривеното й тяло, костите, които изопваха кожата на лицето й. Досещах се защо изглежда така, толкова бременна, толкова болна. Защото онова, което растеше в нея, изсмукваше живота й, за да се храни…

Защото беше чудовище. Точно като баща си.

Винаги съм си знаел, че ще я убие.

Главата му рязко се вдигна, когато чу думите в моята. Мигом се изправи на крака и се надвеси над мен. Очите му бяха мътночерни, кръговете под тях тъмнолилави.

— Отвън, Джейкъб — изръмжа той.

Веднага скочих. И сега вече аз се надвесих над него. Нали точно за това бях дошъл.

— Хайде — съгласих се.

Онзи едрият, Емет, пристъпи от едната страна на Едуард, а другият, който вечно изглеждаше гладен, Джаспър, застана зад него. Изобщо не ми пукаше. Може би глутницата щеше да се погрижи за остатъците, след като тези ме очистеха. А може би не. Нямаше никакво значение.

За някаква част от секундата очите ми трепнаха към двете жени, които стояха отзад. Есме. Алис. Дребнички и смущаващо женствени. Е, сигурен бях, че останалите щяха да ме убият, преди изобщо да стигна до тях. Не исках да убивам момичета… пък били те и вампирки.

Но можех да направя изключение за блондинката.

— Не — изохка Бела и се препъна напред, политна, за да сграбчи ръката на Едуард. Розали пристъпи заедно с нея, сякаш бяха свързани с верига.

— Искам само да поговоря с него, Бела — каза тихо Едуард само на нея. Вдигна ръка да докосне лицето й, да го погали. Цялата стая стана алена, сякаш гледах през пламъци — как, след всичко, което й беше причинил, имаше правото да я докосва по този начин. — Не се напрягай — продължи той с умолителен тон. — Моля те, почивай си. Ще се върнем след няколко минути.

Тя се взря в лицето му, за да разчете изражението. После кимна и се отпусна към дивана. Розали й помогна да се облегне на възглавниците. Бела се втренчи в мен, опитвайки се да улови погледа ми.

— Дръж се прилично — настоя тя. — И после да се върнеш.

Не отговорих. Днес отказвах да давам обещания. Извърнах поглед, после последвах Едуард през входната врата.

Някакъв небрежен, несвързан гласец в главата ми отбеляза, че всъщност не се бе оказало никак трудно да го откъсна от семейството му, нали така?

Той продължи да крачи, без нито веднъж да провери дали не се каня да скоча върху незащитения му гръб. Вероятно нямаше нужда да проверява. Щеше да разбере, когато реша да го нападна. Което пък означаваше, че трябваше много бързо да взема решение.

— Още не съм готов да ме убиеш, Джейкъб Блак — прошепна, докато се отдалечавахме от къщата. — Ще трябва да проявиш малко търпение.

Сякаш ми пукаше какви са му плановете. Изръмжах под носа си.

— Търпението не е от силните ми черти.

Продължи да върви, измина може би двеста метра по алеята, а аз — по петите му. Беше ми горещо, пръстите ми трепереха. Бях нащрек, готов, само чаках.

Спря без предупреждение и се извъртя с лице към мен. Изражението му отново ме накара да замръзна.

За секунда се превърнах в хлапе — хлапе, което е прекарало целия си живот в едно и също малко градче. Просто дете. И разбрах, че трябва да преживея много повече, да изстрадам много повече, за да мога някога да проумея изгарящата агония в очите на Едуард.

Вдигна ръка, като да избърше пот от челото си, но пръстите му ожулиха лицето, сякаш се канеха да раздерат гранитната кожа. Черните му очи горяха в орбитите си, без да могат да се съсредоточат, или пък съсредоточени в нещо, което не виждах. Устата му се отвори, като че се канеше да изпищи, но не издаде звук.

Беше изражението на човек, който гори на клада.

За момент не можех да говоря. Твърде истинско бе това лице. В къщата бях видял единствено сянката, и в нейните очи, и в неговите, но това го направи окончателно. Последният гвоздей в ковчега й.

— Убива я, нали? Тя умира — още докато го казвах, съзнавах, че изражението ми е размито ехо на неговото. По-слаба емоция, по-различна, защото още бях в шок. Още не го бях асимилирал, всичко се случваше прекалено бързо. А той бе имал време да осъзнае. И различна, защото в мислите си вече я бях губил толкова много пъти, по толкова много начини. И защото никога не е била моя, за да я загубя истински.

— По моя вина — прошепна Едуард и коленете му поддадоха. Рухна пред очите ми, уязвим, възможно най-лесната мишена.

Но аз бях студен като сняг, пожарът беше угаснал.

— Да — изстена той в калта, сякаш се изповядваше на пръстта. — Да, убива я.

Безпомощността му ме подразни. Исках битка, не екзекуция. Къде беше сега самодоволното му превъзходство?

— Тогава защо Карлайл не направи нещо? — изръмжах. — Нали е лекар? Да го извади.

Той вдигна поглед и ми отговори уморено. Сякаш за десети път обясняваше едно и също нещо на дете.

— Не ни позволява.

Цяла минута не можах да схвана какво ми казва. За бога, съвсем в неин стил. Естествено, че ще иска да умре заради изчадието на чудовището. Колко типично за Бела.

— Ти я познаваш добре — прошепна той. — Колко бързо проумя… Аз не разбрах. Не веднага. През целия път обратно отказваше да говори с мен. Само отговаряше, ако я питах нещо. Мислех, че е уплашена, което би било естествено. Мислех, че ми е ядосана затова, че я подлагам на такава опасност, затова, че застрашавам живота й. За пореден път. Изобщо не можех да си представя какво всъщност си мисли, до какво решение е стигнала. Чак когато семейството ми ни посрещна на летището и тя се хвърли в прегръдката на Розали. На Розали! А после чух какво си мисли Розали. Едва тогава разбрах. А ти разбра само за миг… — той издаде нещо средно между въздишка и стенание.

— Я чакай малко. Не ви позволява значи — сарказмът направо изгаряше езика ми. — Да ти е правило впечатление, че силите й са като на всяко петдесеткилограмово човешко момиче? Толкова ли сте глупави, вие, вампирите? Хванете я и я упойте.

— Това исках и аз — прошепна той. — Карлайл щеше…

Е какво, твърде благородни ли бяха?

— Не. Не благородни. Но телохранителят й усложнява нещата.

Аха. Обяснението му не звучеше особено смислено досега, но вече напаснах парченцата. Значи това беше задачата на Златокоска. Каква ли цел преследваше? Нима кралицата на красотата толкова силно мечтаеше Бела да умре?

— Може би — продължи той. — Розали не гледа точно така на нещата.

— Тогава елиминирайте първо русата. Нали вампирите могат да се сглобяват обратно? Направете я на парчета и се погрижете за Бела.

— Емет и Есме са на нейна страна. Емет никога не би ни позволил… а Карлайл не иска да ми помогне, след като Есме се противопоставя… — гласът му заглъхна.

— Трябваше да я оставиш с мен.

— Да.

Но беше твърде късно. Трябваше да се сети, преди да издуе корема й с това изсмукващо живота й чудовище.

Той ме погледна от дъното на собствения си ад и разбрах, че е съгласен с мен.

— Не знаехме — каза той. Тихо като дихание. — Не съм и сънувал. Като нас двамата с Бела не е имало други. Как бихме могли да знаем, че човек може да зачене дете от вампир…

— След като се очаква да стане на парчета още в самия процес?

— Да — съгласи се той с напрегнат шепот. — Има ги и онези, садистичните, инкубус, сукубус. Действително съществуват. Но прелъстяването е само прелюдия към пиршеството. Никой не оцелява — той поклати глава, сякаш самата идея го отвращаваше. Сякаш той самият бе по-различен.

— Не знаех, че съществува специална дума за такъв като теб — процедих.

Вдигна към мен лице, което сякаш бе на хиляда години.

— Дори и ти, Джейкъб Блак, не би могъл да ме мразиш толкова, колкото сам се мразя.

Грешиш, помислих си, твърде вбесен, за да говоря.

— И да ме убиеш сега, това няма да я спаси — каза той тихо.

— А какво ще я спаси?

— Джейкъб, трябва да направиш нещо за мен.

— Дяволите да ме вземат, ако направя каквото и да е, паразит такъв!

Той продължи да се взира в мен със същите полууморени, полуобезумели очи.

— Заради нея?

Стиснах здраво зъби.

— Направих всичко възможно, за да я държа настрана от теб. Абсолютно всичко. Вече е късно.

— Ти я познаваш, Джейкъб. Имате някаква връзка, толкова дълбока, че дори не я проумявам. Ти си част от нея, а тя е част от теб. Не иска да ме послуша, защото смята, че я подценявам. Смята, че е достатъчно силна… — той се задави, после преглътна. — Може би теб ще послуша.

— Защо пък да ме послуша?

Той скочи на крака, очите му блеснали още по-ярко, още по-диво. Интересно дали нямаше наистина да полудее? Можеше ли вампир да загуби разсъдък?

— Може би — отвърна той на мисълта ми. — Нямам представа. Определено ми се струва възможно — после поклати глава. — А се налага да го крия от нея, защото напрежението я изтощава още повече. Няма да може да понесе ситуацията такава, каквото е. Трябва да се владея, за да не утежнявам… Но това няма значение в момента. Трябва да те послуша!

— Нима е останало нещо, което не си й казал вече? Какво искаш да направя? Да й кажа, че е глупачка? Вероятно е наясно. Да й кажа, че ще умре? Обзалагам се, че и това си го знае.

— Можеш да й предложиш това, което иска.

Говореше несвързано. Дали не беше част от лудостта му?

— Не ме интересува нищо друго, освен живота й — каза той, внезапно съсредоточен. — Ако иска дете, може да го има. Може да роди половин дузина бебета. Каквото поиска — млъкна за миг. — Може да роди и кученца, ако е необходимо.

Срещна погледа ми за миг, а лицето под тънкия пласт самообладание бе обезумяло. Гневната ми гримаса се стопи, когато схванах думите му, и устата ми висна от изумление.

— Но не и така! — изсъска той, преди да успея да се съвзема. — Не и това нещо, което изпива живота й, докато аз стоя отстрани напълно безпомощен! И гледам как се влошава и линее. Виждам как я наранява — той вдиша плитко и бързо, като някой, когото са ударили в корема. — Трябва да я накараш да прояви разум, Джейкъб. Мен вече не слуша. А Розали е до нея непрекъснато, подхранва лудостта й, насърчава я. Закриля я. Не, закриля онова. Животът на Бела не значи нищо за нея.

Гърлото ми издаде звук сякаш се давя.

Какво ми говореше той? Че Бела трябва какво? Да роди бебе? От мен? Какво? Как? Отказваше ли се от нея? Или си мислеше, че не би имала против да си я делим?

— Каквото и да е. Готов съм на всичко, което би опазило живота й.

— Това е най-безумното нещо, което си изричал някога — смънках.

— Тя те обича.

— Не достатъчно.

— Готова е да умре, за да има дете. Може би ще се съгласи и на нещо не толкова крайно.

— Изобщо ли не я познаваш?

— Знам, знам. Ще е нужно дълго да я убеждаваме. Точно затова имам нужда от теб. Ти знаеш как разсъждава. Накарай я да прояви разум.

Отказвах дори да помисля за това, което ми предлагаше. Беше просто прекалено. Невъзможно. Нередно. Извратено. Да взимам Бела за уикендите и да я връщам в понеделник сутрин, сякаш е филм под наем? Лудост.

И невероятно изкушение.

Не исках да се замислям, не исках да си представям, но образите се втурнаха неканени. Толкова пъти бях мечтал за Бела по този начин, навремето, когато все още имаше възможност да бъдем заедно, а и след това, дълго след като стана ясно, че фантазиите ще оставят само гнойни рани, защото вече нямаше никакъв шанс, съвсем никакъв. Тогава не можех да се сдържам. И сега също. Бела в моите прегръдки, Бела да въздиша моето име…

Още по-ужасно, появи се и нов образ, какъвто досега не ми се бе явявал, какъвто по право не би трябвало да съществува за мен. Още не. Образ, по който вероятно нямаше да страдам през следващите години, ако не го беше натикал в главата ми точно сега. Но ето че образът вече се вклиняваше, провираше през мозъка ми пипала като плевели — отровни, неунищожими. Бела, здрава, светнала, толкова различна от сега, но и някак същата: тялото й променено по по-естествен начин, не така разкривено. Закръглено с моето дете.

Опитах се да изтръгна отровния плевел от съзнанието си.

— Да накарам Бела да прояви здрав разум? Ти в коя вселена живееш?

— Поне опитай.

Заклатих глава. Той чакаше, без да обръща внимание на отрицателния отговор, защото долавяше противоречивите ми мисли.

— Откъде ти хрумват тия извратени глупости? Сега ли си ги измисли?

— Не мисля за друго, освен как да я спася, откакто разбрах какво си е наумила. Че е решила да се жертва. Знаех, че ако ти се обадя, няма да ме изслушаш. Ако не беше дошъл днес, щях в най-скоро време да дойда да те потърся. Но ми е трудно да я оставя, дори за минути. Състоянието й… се променя толкова бързо. Това нещо… расте. С ужасна скорост. Не мога да се откъсна от нея точно сега.

— Какво е всъщност?

— Нямаме представа. Но е по-силно от нея. Дори и сега.

Внезапно го видях — видях растящото чудовище в главата си как я разкъсва отвътре навън.

— Помогни ми да го спра — прошепна той. — Помогни ми да попреча да се случи.

— Как? Като й предложа услугите си на жребец? — той дори не трепна при думата, за разлика от мен. — Определено си извратен. Та тя дори няма да ме изслуша.

— Опитай. Вече няма какво да губим. Едва ли ще навреди.

Щеше да навреди на мен. Не ми ли беше отказвала достатъчно пъти и без това?

— Нима не би изтърпял малко болка, за да я спасиш? Толкова ли е висока цената?

— Няма да се получи.

— Може би не. Но пък е възможно да я обърка. Може би ще я разколебае. А на мен ми трябва само миг колебание.

— И после ще оттеглиш предложението, така ли? „Пошегувахме се, Бела?“

— Ако иска дете, ще го получи. Няма да се отметна.

Не можех да повярвам, че изобщо се замислям. Бела вероятно щеше да ме зашлеви — не че ми пукаше, но сигурно пак щеше да си счупи ръката. Не биваше да му позволявам да ми говори, да ме обърква. Най-добре още сега да го убия.

— Не сега — прошепна той. — Още не. Заслужена или не, смъртта ми ще я унищожи, знаеш го. Няма нужда да прибързваш. Ако не те послуша, ще си получиш шанса. В мига, в който сърцето й спре да бие, ще ти се моля на колене да ме убиеш.

— Няма да се наложи да се молиш дълго.

Бледа, мрачна усмивка сви ъгълчетата на устата му.

— Много разчитам на това.

— Значи се споразумяхме.

Той кимна и протегна каменностудената си ръка.

Преглъщайки отвращението си, я поех. Пръстите ми се затвориха около камъка и аз го разтърсих веднъж.

— Споразумяхме се — съгласи се той.