Стефани Майър
Зазоряване (15)

Тринадесета глава
Добре, че имам здрав стомах

Карлайл и Розали мигновено се стрелнаха към горния етаж. Чух ги да се чудят дали да й я затоплят. Отвратително. Какви ли други атрибути от филмите на ужасите държаха тук? Хладилник с кръв очевидно. Какво друго? Стая за изтезания? Таван, пълен с ковчези?

Едуард остана да държи ръката на Бела. Лицето му отново бе угаснало. Явно нямаше сили да подхранва дори онази бледа искрица надежда, която го бе озарила. Взираше се в очите й и тя в неговите, но някак не беше лигаво. Сякаш разговаряха с поглед. Донякъде напомняха на Сам и Емили.

Не, не беше лигаво, но това само правеше по-трудно да ги гледам.

Сега разбирах какво й е било на Лия да трябва постоянно да вижда подобно нещо. Да го чува в мислите на Сам. Естествено, всички й съчувствахме, все пак не бяхме чудовища — или поне не в този смисъл. Но май я виняхме, че реагира така. Че се заяжда с всички и ни кара да се чувстваме гадно като нея.

Повече нямаше да я обвинявам. Как да се сдържа човек да не излъчва подобна болка? Как да не опита да разтовари поне част от бремето, като тикне по малко на другите?

И ако това означаваше, че ще ми се наложи да водя глутница, нима можех да я виня, че ми отнема свободата? Та нали и аз бих постъпил така. Ако имаше някакъв начин да избягам от тази болка, моментално щях да се възползвам.

Розали се стрелна обратно само след секунда, прелетя през стаята като хладен бриз и раздвижи и без това изгарящата смрад. Спря в кухнята, откъдето чух изскърцването на някакъв шкаф.

— Не прозрачна, Розали — прошепна Едуард. Изглеждаше подразнен.

У Бела сякаш се пробуди някакво любопитство, но Едуард й поклати глава.

Розали прехвърча отново през стаята и пак изчезна.

— И това е твоя идея? — прошепна Бела, гласът й дрезгав от усилието да говори достатъчно високо, за да я чуя. Явно бе забравила за отличния ми слух. Но на мен ми беше приятно, че през повечето време сякаш забравя, че не съм съвсем човек. Приближих се към нея, за да не се налага да се напряга.

— Не обвинявай мен. Твоят вампир се хвана за някои от по-неприятните ми мисли.

Тя се усмихна слабо.

— Не очаквах да те видя пак.

— Аха, и аз — казах.

Малко ми беше странно да стърча насред стаята, но вампирите бяха избутали всички мебели, за да освободят място за болничната установка. Вероятно не им правеше впечатление — когато си от камък, не ти пука дали седиш, или стоиш прав. На мен също не би ми пукало, но бях направо смазан.

— Едуард ми каза какво се е наложило да направиш. Съжалявам.

— Няма нищо. Беше въпрос на време да избухна при някоя заповед на Сам — излъгах.

— А и Сет — прошепна тя.

— Той всъщност помага с най-голямо удоволствие.

— Толкова съжалявам, че създавам неприятности.

Изсмях се, или по-скоро, излаях.

Тя въздъхна тихо.

— Не казвам нищо ново, нали?

— Не, не съвсем.

— Не е нужно да стоиш и да гледаш — каза тя само с устни.

Можех да си тръгна. Което вероятно не бе лоша идея. Но ако съдех по вида й, нищо чудно да изпусна последните й петнайсет минути.

— Нямам къде другаде да ходя — казах и се постарах да прикрия какво чувствам. — Вълчата работа нещо не ме влече толкова откакто и Лия се включи.

— Лия ли? — ахна тя.

— Не си ли й казал? — обърнах се към Едуард.

Той сви рамене, без да откъсва очи от лицето й. Явно новината не го бе развълнувала чак толкова, не беше счел за нужно да я споделя на фона на далеч по-важните неща, които се случваха.

Бела обаче не го прие така равнодушно. Май не се зарадва особено.

— Защо? — прошепна.

Не ми се искаше да навлизам в целия сериал.

— За да наглежда Сет.

— Но тя ни мрази — прошепна тя.

Ни. Супер. Но си личеше, че се е уплашила.

— Няма да притеснява никого — освен мен. — Нали е член на глутницата ми — направих гримаса. — Ще прави каквото й кажа — уф.

Бела не изглеждаше особено убедена.

— Страх те е от Лия, а си най-добра приятелка с русата психопатка?

От горния етаж се чу ниско съскане. Идеално, значи ме беше чула.

Бела ми се намръщи.

— Недей. Роуз… ме разбира.

— Да бе — изсумтях. — Разбира, че ще умреш, и не й пука, стига да получи малкото мутантче.

— Престани да се държиш като идиот, Джейкъб — прошепна тя.

Толкова изтощена изглеждаше, че не можех да й се разсърдя. Вместо това се помъчих да се усмихна.

— Да не би да смяташ, че е възможно?

В продължение на секунда се бореше с усмивката, но накрая се предаде. Тебеширените й устни леко трепнаха в ъгълчетата.

В този миг се появиха Карлайл и въпросната психопатка. Карлайл държеше пластмасова чаша в ръка — от онези с капаче и извита сламка. Чак сега схванах какво е означавало „не прозрачна“. Едуард не искаше Бела да се замисля излишно за предстоящото. Изобщо не се виждаше какво има в чашата. Само че аз надушвах.

Карлайл се поколеба, полупротегнал ръка с чашата. Бела я изгледа, отново уплашена.

— Можем да опитаме по друг начин — каза тихо Карлайл.

— Не — прошепна тя. — Не, първо ще опитам така. Нямаме време…

В първия момент си помислих, че най-после проявява здрав разум и се е притеснила за себе си, но после ръката й немощно се сви върху корема й.

Протегна ръка и взе чашата от него. Чашата леко потрепери, чух как течността се разплисква. Бела се опита да се надигне на лакът, но едва успя да изправи глава. По гръбнака ми плъзна горещ полъх, когато видях колко е изнемощяла за по-малко от ден.

Златокоска подпъхна ръка под раменете й и подхвана главата й като на новородено. Очевидно бе на вълна бебета.

— Благодаря — прошепна Бела. Очите й пробягаха към нас. Все още не беше изгубила напълно контакт с реалността. Обзалагам се, че ако не беше толкова изтощена, щеше да се изчерви.

— Не им обръщай внимание — прошепна Розали.

Почувствах се неловко. Трябваше да си тръгна още когато Бела ми беше предложила. Не ми беше тук мястото, не бях част от това. Зачудих се дали да не избягам, но после реших, че на Бела ще й стане още по-гадно, още по-трудно да го направи. Щеше да се сети, че не искам да остана, защото ме е гнус. Което беше почти вярно.

Но макар да отказвах да поема отговорност за тази, идея, не исках да я провалям.

Бела вдигна чашата към лицето си и подуши края на сламката. Трепна и направи гримаса.

— Бела, миличка, ще намерим по-лесен начин — каза, Едуард и протегна ръка да вземе чашата.

— Запуши си носа — предложи Розали. Изгледа злобно ръката на Едуард, сякаш бе готова да я захапе. Направо ми се прииска да го направи. Бях готов да се обзаложа, че Едуард няма да приеме това толкова кротко, а нямах нищо против да видя как Златокоска ще изгуби някои крайник.

— Не, не. Просто… — Бела си пое дълбоко дъх. — Мирише ми хубаво — призна тихичко.

Преглътнах с мъка, борейки се да не издам отвращението си.

— Това е добре — нетърпеливо се обади Розали. — Значи сме на прав път. Опитай!

Като й гледах изражението, направо се изненадах, че не се впусна в тържествуващ танц.

Бела тикна сламката между устните си, стисна очи и сбърчи нос. Ръката й потрепери и кръвта отново се разплиска. Тя смукна малко, после тихо изстена, без да отваря очи.

Двамата с Едуард пристъпихме напред едновременно. Той докосна лицето й. Аз стиснах юмруци зад гърба си.

— Бела, любима!

— Нищо ми няма — прошепна тя. Отвори очи и ги втренчи в него. Изражението й беше… извинително. Умолително. Уплашено. — И на вкус е хубаво.

В стомаха ми бликна жлъч и заплаши да прелее. Стиснах зъби.

— Това е добре — повтори Златокоска, все така възбудена. — Добър знак.

Едуард само притисна длан до бузата й и сви пръсти около крехката кост.

Бела въздъхна и отново прилепи устни в сламката. Този път всмукна повече. И колкото и да бе изнемощяла, в действието се долови сила. Сякаш се намесваше някакъв инстинкт.

— Как е стомахът ти? Гади ли ти се? — попита Карлайл.

Бела поклати глава.

— Не, не ми се гади — прошепна тя. — За първи път се случва, а?

Розали цялата светна.

— Чудесно.

— Малко е рано за подобен възторг, Роуз — измърмори Карлайл.

Бела преглътна нова глътка кръв. После стрелна Едуард с поглед.

— Това разваля ли резултата? — прошепна. — Или броенето започва чак след като стана вампир?

— Никой не води резултат, Бела. Във всеки случай за тази кръв никой не е умирал — той се усмихна безрадостно. — Досието ти е напълно чисто.

Нищо не разбрах.

— Ще ти обясня после — каза Едуард съвсем тихо.

— Какво? — прошепна Бела.

— Говоря си сам — излъга той гладко.

Ако Едуард успееше, ако Бела оживееше, нямаше да може да си позволява такива неща, когато сетивата й се изостреха като неговите. Щеше да се наложи да поработи върху искреността.

Устните му трепнаха, борейки се срещу усмивката.

Бела изпи още няколко глътки, зареяла поглед към прозореца. Вероятно се опитваше да си внуши, че ни няма. По-скоро, че мен ме няма. Никой друг от присъстващите не би се отвратил от случващото се. Напротив, сигурно едва се сдържаха да не изтръгнат чашката от ръката й.

Едуард ми хвърли възмутен поглед.

Божичко, как го издържаха? Колко жалко, че не чуваше мислите и на Бела. Толкова щеше да я вбеси, че доста бързо щеше да й дойде до гуша.

Едуард се засмя. Очите на Бела мигновено се стрелнаха към него и на устните й заигра бледа усмивка при вида на неговата. Вероятно от доста време не беше зървала нещо подобно.

— На какво се смееш? — промълви.

— На Джейкъб — отвърна той.

Тя ме погледна и ми се усмихна уморено.

— Джейк е страшен шегаджия — съгласи се тя.

Супер, сега пък се превърнах в дворцовия шут.

— Тг-дам — смотолевих и изимитирах удряне по барабан.

Тя отново се усмихна, после пак отпи от чашата. Трепнах, когато сламката шумно засмука въздух.

— Успях — каза доволно. Гласът й беше по-ясен — все още дрезгав, но за първи път днес не шепнеше. — Ако не повърна, Карлайл, ще извадиш ли иглите?

— При първа възможност — обеща той. — Честно казано, от тях няма особена полза.

Розали погали челото й и двете си размениха обнадежден поглед.

А и нямаше съмнение — чашата човешка кръв бе предизвикала незабавна промяна. Цветът й се връщаше, върху восъчните й бузи заигра розовееща сянка. И като че ли вече не се нуждаеше чак толкова от ръката на Розали. Дишаше по-леко и можех да се закълна, че сърцето й биеше по-силно, по-равномерно.

Всичко някак се ускори.

Онази сянка на надежда в очите на Едуард се настани трайно.

— Искаш ли още? — Розали не се отказваше.

Раменете на Бела унило се отпуснаха.

Едуард хвърли гневен поглед на Розали, после се обърна към Бела.

— Не е нужно да е веднага.

— Да, знам. Но… искам да пия — призна тя печално.

Розали прокара тънките си остри пръсти през провисналите й коси.

— Не се смущавай, Бела. Тялото ти има своите нужди. Всички сме наясно с това — уж искаше да я утеши, но после добави грубо: — А който не е наясно, значи няма място тук.

Което, естествено, беше насочено към мен, но реших да не й обръщам внимание. Радвах се, че Бела се чувства по-добре. Какво толкова, че средството ме отвращаваше? Нали не се бях издал.

Карлайл взе чашата от Бела.

— Връщам се веднага.

Бела ме загледа, докато той се отдалечаваше.

— Джейк, изглеждаш ужасно — изграчи.

— Намерило се кой да го каже.

— Не, сериозно, кога за последен път си спал?

Замислих се за миг.

— Хм, не помня точно.

— О, Джейк! Сега и теб ще разболея. Не се дръж като глупак.

Стиснах зъби. Значи тя можеше да се самоубива заради някакво чудовище, а аз не можех да пропусна няколко нощи сън, за да гледам как го прави, така ли?

— Опитай се да поспиш, моля те — продължи тя. — Горе има няколко легла, можеш да легнеш, в което искаш.

Изражението на Розали съвсем ясно ми подсказа, че на едно от тях не можех да лягам. Интересно за какво й беше легло на Неспящата красавица? Толкова ли държеше на сценичния си реквизит?

— Благодаря, Белс, но предпочитам да спя в гората. По-далечко от вонята, нали разбираш.

Тя направи гримаса.

— Ясно.

Карлайл се върна и Бела разсеяно протегна ръка към чашата, сякаш замислена за нещо друго. И със същото разсеяно изражение започна да смуче от сламката.

Определено изглеждаше по-добре. Надигна тяло, като внимаваше за тръбичките, и се изправи до седнало положение. Розали се въртеше над нея, протегнала ръце да я подпре, ако клюмне. Но Бела не се нуждаеше от помощ. Редуваше глътките кръв с дълбоки глътки въздух и бързо-бързо се справи с втората чаша.

— Как се чувстваш сега? — попита я Карлайл.

— Не ми се гади. По-скоро май съм гладна… само че не съм сигурна дали съм гладна или жадна, разбираш ли?

— Карлайл, погледни я само — прошепна Розали с такова самодоволство, че й липсваше само перушина от канарчето по устните. — Явно точно от това се нуждае тялото й. Трябва да пийне още.

— Все пак е човек, Розали. И храна ще й трябва. Да й дадем малко време да видим как ще й се отрази, а след това можем да опитаме с малко храна. Яде ли ти се нещо определено, Бела?

— Яйца — отвърна тя веднага, после размени поглед и усмивка с Едуард. Неговата усмивка бе твърде кратка, но в лицето му имаше много повече живот отпреди.

Примигнах отново и за малко да забравя да си отворя очите.

— Джейкъб — прошепна Едуард. — Наистина трябва да поспиш. Както каза Бела, всички удобства в къщата са на твое разположение, макар че вероятно вън ще се чувстваш по-удобно. Не се тревожи за нищо, обещавам, че ще те открия, ако има нужда.

— Разбира се, разбира се — смънках. Сега, когато Бела явно щеше да изкара още няколко часа, бих могъл да се измъкна. Да се свия под някое дърво… Достатъчно далече, та вонята да не стига до мен. Кръвопиецът щеше да ме събуди, ако нещо се объркаше. Дължеше ми го.

— Така е — съгласи се той.

Кимнах, после сложих ръка върху пръстите на Бела. Бяха леденостудени.

— Да се оправяш — казах.

— Благодаря, Джейкъб — тя обърна ръката си с дланта нагоре и стисна моята. Усетих как венчалната й халка халтавее върху тъничкия й пръст.

— Я донесете някакво одеяло — промърморих, докато се обръщах към вратата.

Но преди да стигна до нея, неподвижният сутрешен въздух се раздра от вълчи вой. От два вълка. И нямаше съмнение, че е нещо важно. Този път не беше грешка.

— По дяволите — излаях и се хвърлих през вратата. Метнах се от верандата и оставих огънят да ме разкъса още във въздуха. Късите ми панталони се раздраха с пронизителен пукот. Мамка му. Това ми бяха единствените дрехи. Не че имаше значение. Приземих се на лапи и хукнах на запад.

Какво става?, изкрещях наум.

Идват, отвърна Сет. Поне трима.

Разделили ли са се?

Тичам към Сет със скоростта на светлината, увери ме Лия. Усещах как въздухът пуфти през дробовете й, докато се напрягаше с невероятна скорост. Гората свистеше покрай нея. Засега втора точка на нападение няма.

Сет, в никакъв случай не ги предизвиквай. Чакай ме.

Нещо забавиха крачка. Уф, толкова е гадно, че не мога да ги чувам. Май…

Какво?

Май спряха.

Да изчакат останалите?

Шшт! Усещате ли?

Поех впечатленията му. Почти недоловимото, беззвучно трептене във въздуха.

Някой се трансформира?

Така изглежда, съгласи се Сет.

Лия влетя в малкото открито пространство, където чакаше Сет. Заби нокти в калта и извъртя задница като състезателна кола.

Пазя ти гърба, братче.

Идват, обади се нервно Сет. Бавно. Не тичат.

Почти съм стигнал, казах. Опитах се да полетя като Лия. Чувствах се ужасно, че не бях до двамата, при положение че опасността бе по-близо до тях, отколкото до мен. Не беше редно. Трябваше да съм там, между тях и онова, което се задаваше.

Виж ти, някой е започнал да развива бащински чувства, обади се кисело Лия.

Я се съсредоточи в по-важните неща, Лия. Четирима са, реши Сет. Хлапето имаше добър слух. Три вълка и един човек.

Точно в този момент стигнах полянката и незабавно застанах начело. Сет въздъхна облекчено, после изправи стойка, вече заел мястото си край дясното ми рамо. Лия застана отляво без излишен ентусиазъм.

Значи сега рангът ми е по-нисък от този на Сет, измърмори под нос.

Първите са с предимство, чух самодоволната мисъл на Сет. Освен това, досега не си била трета след Алфа Значи все си е повишение.

Да съм под малкото си братче изобщо не е повишение.

Шшт!, възмутих се. Не ме интересува кой къде ще застава. Млъквайте и се пригответе.

Появиха се само след секунди и наистина не тичаха, както бе предположил Сет. Джаред отпред, в човешка форма, вдигнал ръце. Зад него, на четири крака — Пол, Куил и Колин. В стойките им не се долавяше агресивност. Изостанаха малко след Джаред, с настръхнали уши, нащрек, но спокойни.

Странно, че Сам бе пратил Колин, а не Ембри. Аз не бих постъпил така, ако пращах дипломатическа делегация във враждебна територия. Не бих пратил хлапе. Щях да изпратя опитен боец.

Да не е клопка?, помисли си Лия.

Да не би Сам, Ембри и Брейди да правеха друга маневра? Малко вероятно.

Искаш ли да проверя? Мога да обходя границата и да се върна само след две минути.

Дали да не предупредя Кълън?, зачуди се Сет.

Ами ако целта му е именно да ни раздели?, попитах. Вампирите знаят, че нещо става. Готови са.

Сам не би постъпил толкова глупаво…, прошепна Лия, а мозъкът й направо се размъти от страх. Вече си представяше как Сам напада вампирите само с още двамина.

Няма да го направи, уверих я, макар и на мен малко да ми прилоша от образа в главата й.

През цялото това време Джаред и тримата вълци се взираха в нас и чакаха. Направо беше зловещо да не чуваме какво си говорят. Израженията им бяха празни, неразгадаеми.

Джаред прочисти гърло, после ми кимна.

— Бяло знаме, Джейк. Дошли сме да говорим.

Мислиш ли, че са искрени?, попита Сет.

Звучи ми разумно, обаче…

Аха, съгласи се Лия. Обаче.

Напрежението не намаля.

Джаред се смръщи.

— Би било по-лесно да говорим, ако можех и аз да те чувам.

Изгледах го, докато не сведе поглед. Нямах намерение да се трансформирам, докато не се ориентирам в ситуацията. Докато не разбера какво става. Защо Колин? Точно това най-много ме тревожеше.

— Е, добре. Тогава само аз ще говоря — каза Джаред. — Джейк, искаме да се върнеш.

Куил тихо изскимтя зад него. В подкрепа на думите му.

— Разкъса семейството ни. Не трябва да е така.

Не че не бях съгласен, но не това бе важното. Между мен и Сам все още имаше известни разногласия.

— Знаем, че имаш особено… мнение относно ситуацията със семейство Кълън. И сме наясно с проблема. Но реакцията ти е пресилена.

Сет изръмжа.

Пресилена ли? А нима не е пресилено да нападнеш съюзници без предупреждение?

Сет, да си чувал какво е „самообладание“? Я се успокой.

Извинявай.

Очите на Джаред пробягаха към Сет, после пак към мен.

— Сам е готов да действа по-бавно, Джейкъб. Успокоил се е, говори и със Старейшините. Решиха, че на този етап незабавните действия няма да са в интерес на никого.

Тоест, вече не могат да разчитат на елемента на изненадата, помисли си Лия.

Странно как общото съзнание се бе разкъсало на две.

Глутницата вече беше глутницата на Сам, „те“. Нещо извън нас, нещо чуждо. А най-странното бе да чувам Лия да разсъждава по този начин — като безспорен елемент от „нас“.

— Били и Сю са съгласни с теб, Джейкъб, че можем да изчакаме Бела… да се раздели с проблема. На никой няма да му е приятно да я убие.

Макар току-що да бях направил забележка на Сет, че не се владее, аз самият не се сдържах и тихо изръмжах. Значи убийството нямаше да им е приятно, така ли?

Джаред отново вдигна ръце.

— Спокойно, Джейк. Знаеш какво искам да кажа. Основното е, че ще изчакаме и ще преразгледаме ситуацията. Ще решим по-късно дали онова… нещо ще създава проблеми.

Ха, помисли си Лия. Що за глупости. Не му ли вярваш?

Знам какво си мислят, Джейк. Какво си мисли Сам. Разчитат, че Бела и без това ще умре. И предполагат, че тогава ще си толкова бесен…

Че сам ще поведа нападението. Ушите ми се свиха назад. Думите на Лия звучаха доста правдоподобно. И доста вероятно. Когато… Ако онова нещо убиеше Бела, щях лесно да забравя какво чувствам към вампирите в момента. Вероятно пак щяха да се превърнат във врагове в очите ми, кръвосмучещи пиявици.

Аз ще ти напомня, прошепна Сет.

Знам, че ще ми напомниш, хлапе. Въпросът е дали ще те послушам.

— Джейк? — обади се отново Джаред.

Въздъхнах.

Лия, я направи една обиколка, за всеки случай. Ще се наложи да говоря с него и искам да съм сигурен, че няма да се случи нещо, докато съм в човешка форма.

Остави ме на мира, Джейкъб. Спокойно можеш да си се трансформираш пред мен. Въпреки всичките ми старания и друг път съм те виждала гол. Не ми въздейства особено, така че не се тревожи толкова.

Не се опитвам да запазя невинността на очите ти, опитвам се да защитя гърба ни. Хайде, измитай се.

Тя изсумтя, после се хвърли в гората. Чувах как ноктите й се врязват в пръстта, как лапите й тласкат тялото все по-бързо и по-бързо.

Голотата бе неудобна, но неизбежна част от живота в глутницата. Преди да се появи Лия, не се и замисляхме. Но след това вече стана неловко. В началото Лия премина през обичайните проблеми с контролирането на гнева — отне й стандартното време да спре да експлодира през дрехите си всеки път, когато се ядоса. Всички я бяхме зървали. И не че не си струваше да я види човек, напротив, но изобщо не си струваше да те хване да мислиш за това по-късно.

Джаред и останалите се взираха с напрегнати изражения към мястото, където бе изчезнала сред храсталака.

— Къде отива? — попита Джаред.

Не му обърнах внимание, затворих очи и се съсредоточих. Усетих как въздухът сякаш трепери около мен, вибрира около тялото ми на къси вълни. Вдигнах се на задни крака и прецених момента толкова точно, че бях напълно изправен, когато тялото ми с трептене си възвърна човешката форма.

— О — възкликна Джаред. — Здрасти, Джейк.

— Здрасти, Джаред.

— Благодаря, че ще говориш с мен.

— Аха.

— Искаме да се върнеш, човече.

Куил отново изскимтя.

— Не съм сигурен, че е толкова лесно, Джаред.

— Върни се у дома — повтори той и се приведе напред умолително. — Ще успеем да се разберем. Не ти е тук мястото. Пусни и Сет и Лия да се приберат.

Разсмях се.

— Да бе! Все едно не ги гоня от самото начало.

Зад мен Сет изсумтя.

Джаред се замисли, а очите му отново станаха предпазливи.

— Е, какво тогава?

Цяла минута мислих, докато той мълчеше.

— Знам ли? Но не съм сигурен, че нещата могат да се върнат към нормалното, Джаред. Не знам как точно става, май не мога да включвам и да изключвам тази работа с Алфата както ми хрумне. Май ще се окаже нещо трайно.

— Въпреки това мястото ти е при нас.

Вдигнах вежди.

— Не може да има двама Алфа, Джаред. Не помниш ли, че снощи нещата бяха на косъм? Инстинктът за съревнование е твърде силен.

— И какво, цял живот ли ще висите тук при паразитите? — попита той остро. — Тук нямаш дом. Вече си останал без дрехи — изтъкна той очевидното. — През цялото време вълци ли ще бъдете? Знаеш, че Лия мрази да се храни като вълк.

— Лия може да прави каквото си поиска, като огладнее. Тук е по собствен избор. Аз не нареждам на никого.

Джаред въздъхна.

— Сам съжалява, че постъпи така.

Кимнах.

— Вече не се сърдя.

— Обаче?

— Обаче няма да се върна, поне не сега. И ние ще изчакаме да видим как ще се развият нещата. И ще пазим семейство Кълън, докато считаме, че е необходимо. Освен това, каквото и да си мислите, не става въпрос само за Бела. Защитаваме онези, които трябва да бъдат защитавани. А това се отнася и за Кълън — или поне за голяма част от тях.

Сет излая тихо в съгласие. Джаред се намръщи.

— В такъв случай май няма какво повече да кажа.

— Засега не. Ще видим какво ще стане.

Джаред се обърна към Сет и се съсредоточи върху него.

— Сю ме помоли да ти кажа, по-скоро да те помоля да се върнеш у дома. Разбихте й сърцето, Сет. Съвсем сама е. Не знам как ви хрумна на двамата с Лия да направите такова нещо. Да я изоставите така, след като баща ви едва е изстинал.

Сет изскимтя.

— Я по-кротко, Джаред — предупредих.

— Просто му казвам как стоят нещата.

Изсумтях.

— Да, да! — Сю бе по-корава от който и да било. По-корава от баща ми, по-корава от мен самия. Достатъчно корава, за да играе със съчувствието на децата си и ги накара да се приберат у дома. Но не беше честно да манипулира Сет. — От колко часа е наясно със ситуацията? Повечето от тях със сигурност е прекарала с Били и Стария Куил и Сам, нали? Да, убеден съм, че направо загива от самота. Естествено, напълно си свободен да си вървиш, ако искаш, Сет. Знаеш го.

Сет подсмръкна.

После, секунда по-късно, наостри ухо на запад. Лия явно приближаваше. Господи, колко беше бърза. Още два удара на сърцето ми и Лия рязко спря в храсталака на няколко метра от нас. Приближи се в тръст и застана пред Сет. Носът й бе вирнат във въздуха и съвсем умишлено не поглеждаше към мен.

Което оцених.

— Лия? — обади се Джаред.

Тя срещна погледа му, а муцуната й леко оголи зъбите.

Джаред не се изненада особено от враждебността й.

— Лия, чудесно знаеш, че не искаш да си тук.

Изръмжа му. Хвърлих й предупредителен поглед, но тя изобщо не забеляза. Сет изскимтя и я побутна с рамо.

— Извинявай — каза Джаред. — Май не бива да изказвам такива смели предположения. Но пък нямаш нищо общо с кръвопийците.

Лия много бавно погледна първо брат си, после мен.

— Искаш да наглеждаш Сет, това ми е ясно — каза Джаред. Очите му пробягаха към лицето ми, после се върнаха към нея. Вероятно се чудеше какво означава вторият й поглед, както и аз. — Но Джейк няма да позволи да му се случи нещо, а и той самият не дава вид да го е страх — Джаред направи физиономия. — Както и да е, моля те, Лия. Искаме да се върнеш. Сам иска да се върнеш.

Опашката на Лия потръпна.

— Сам ми каза да ти се помоля. Каза ми буквално да падна на колене, ако се наложи. Иска да се върнеш у дома, Лили, където ти е мястото.

Видях я как трепна, когато Джаред използва някогашното умалително име, с което Сам я наричаше. А после, когато добави последните четири думи, козината й щръкна и тя издаде дълго свирепо ръмжене през зъби. Въобще не се налагаше да чета мислите й, за да съм наясно, че го ругае. Нито пък той. Почти долавяхме кои точно думички използва.

Изчаках я да приключи.

— Ще се разгранича от мнението ти и ще кажа, че мястото на Лия е там, където иска да бъде.

Лия изръмжа, но тъй като гледаше злобно към Джаред, реших, че е в знак на съгласие.

— Виж, Джаред, все още сме семейство, нали? Ще преживеем тази вражда, но докато не го направим, може би ще е по-добре да се придържате към вашата територия. Просто за да няма недоразумения. Никой не иска кавги в семейството, нали така? Сам също, нали?

— Естествено, че не — тросна се Джаред. — Ще си стоим на нашата земя. Но коя точно е твоята земя, Джейкъб? Вампирската ли?

— Не, Джаред. За момента съм бездомен. Но не се тревожи, това няма да трае вечно — наложи се да си поема въздух. — Не остава… много време. След това Кълън вероятно ще си тръгнат, а Сет и Лия ще си се приберат у дома.

Лия и Сет изскимтяха в хор, а носовете им едновременно се обърнаха към мен.

— Ами ти, Джейк?

— Май ще се върна в гората. Не мога да се върна в Ла Пуш. При двама Алфа напрежението ще е огромно. А и без това се бях запътил натам. Преди да настъпи тази бъркотия.

— А ако искаме да говорим с вас? — попита той.

— Ще ни повикате с вой, но без да минавате границата, става ли? Ние ще дойдем при вас. И не е нужно Сам да праща толкова много хора. Не сме тръгнали да се бием.

Джаред се намръщи, но кимна. Май не му беше приятно да поставям условия на Сам.

— Ще се видим, Джейк. А може би не — той ми помаха обезкуражено.

— Чакай, Джаред. Ембри добре ли е?

По лицето му пробяга изненада.

— Ембри ли? Ами да, добре си е. Защо?

— Просто се чудех защо Сам изпраща Колин.

Наблюдавах реакцията му, все още изпълнен с подозрението, че има нещо скрито. В очите му блесна нещо, но май не това, което очаквах.

— Това вече не ти влиза в работата, Джейк.

— Май не. Просто ми стана любопитно.

С ъгълчето на окото си долових някакво потрепване, но не реагирах, защото не исках да издам Куил. А той определено имаше какво да каже по темата.

— Ще уведомя Сам за… инструкциите ти. Довиждане, Джейкъб.

Въздъхнах.

— Да. Чао, Джаред. Хей, кажи на баща ми, че съм добре, става ли? И че съжалявам, и че го обичам.

— Ще му предам.

— Благодаря.

— Хайде, момчета — каза той. Извърна се с намерението да се трансформира някъде в гората заради Лия. Пол и Колин го последваха по петите, но Куил се спря. Изскимтя тихо и аз направих крачка към него.

— Аха, и ти ми липсваш, братче.

Куил притича към мен, свел мрачно глава. Потупах го по рамото.

— Всичко ще се оправи.

Той отново изскимтя.

— Кажи на Ембри, че ми липсва да тичате до мен.

Той кимна, после притисна нос до челото ми. Лия изсумтя. Куил вдигна поглед, но не към нея. Погледна зад рамо натам, където бяха изчезнали останалите.

— Хайде, прибирай се у дома — казах му.

Изскимтя отново, после хукна след тях. Обзалагам се, че Джаред не чакаше особено търпеливо. Още щом изчезна, всмуках топлината от сърцевината на тялото си и я оставих да премине през крайниците. За миг ме заля горещина, после отново се озовах на четири крака.

Реших, че ще се целувате, изкикоти се Лия.

Не й обърнах внимание.

Добре ли го казах?, попитах ги. Малко се тревожех, че говоря от тяхно име, а не чувах какво точно си мислят. Не бих искал да се ръководя от догадки. Като Джаред. Нали не съм казал нещо, което не искахте да казвам? Или пък да съм премълчал нещо, което е трябвало да кажа?

Идеално се справи, Джейк!, окуражи ме Сет.

Но можеше да цапнеш Джаред, помисли си Лия. Нямаше да имам нищо против.

Май е ясно защо не са пуснали Ембри да дойде, чух Сет.

Не го разбрах.

Не са го пуснали ли?

Джейк, не го ли видя Куил? Направо се разкъсва, нали? Готов съм да заложа десет на едно, че Ембри е още по-разстроен. А той си няма Клеър. Куил не може просто да си вземе шапката и да си тръгне от Ла Пуш. А Ембри току-виж го направил. Явно Сам не иска да рискува да го убедим да смени кораба. Хич не би искал глутницата ни да стане още по-голяма.

Сериозно? Така ли мислиш? Съмнявам се, че Ембри има нещо против да разпарчетоса някой вампир.

Но е най-добрият ти приятел, Джейк. Двамата с Куил биха предпочели да застанат зад теб, а не да им се наложи да се бият с теб.

Е, тогава се радвам, че Сам не го е пуснал. Тази глутница и без това е твърде голяма. Въздъхнах. Така. Значи засега всичко е наред. Сет, имаш ли нещо против да наглеждаш нещата известно време? И двамата с Лия трябва да дремнем малко. Обясненията им ми се сториха разумни, но кой знае? Може целта да е била да ни заблудят.

Подобна параноя не ми беше присъща, но си спомнях колко целеустремен бе Сам. С каква сила се съсредоточаваше върху унищожението на съзряната опасност. Дали щеше да се възползва от факта, че вече може да ни лъже?

А, разбира се!, Сет гореше от нетърпение да направи всичко по силите си. Искаш ли да отида да обясня на Кълън? Вероятно са на тръни.

Аз ще го свърша. И без това искам да проверя какво става.

И двамата доловиха бъркотията от образи в изтощеното ми съзнание.

Сет изскимтя от изненада.

Отвратително.

Лия заклати глава напред-назад, сякаш се опитваше да изтръска образа.

Това определено е най-гнусното нещо, което съм чувала в живота си. Ужасно. Ако имах нещо в стомаха си, определено щях да го изкарам още сега.

Все пак, нали са вампири, обади се Сет след минутка, като компенсация за бурната реакция на Лия. Така де, звучи логично. А щом помага на Бела, значи няма лошо, нали така?

И двамата с Лия го зяпнахме.

Какво?

Мама много го е изпускала като бебе, уведоми ме Лия.

Явно все върху главата.

А и си гризеше пръчките на креватчето.

Оловна боя, а?

Така изглежда, чух мислите й.

Сет изсумтя.

Много смешно. Защо не млъкнете и не отидете да спите?