Джули Гарууд
Скрита камера (28)

Двадесет и осма глава

Госпожа Кастман се срина набързо, както би се сринала къщичка от карти. Сам я завари в двора да се занимава с цветята си, така че не му се наложи да чука на вратата й и да се представя като агент на ФБР. Вместо това той влезе привидно небрежно в двора й, а кобурът на пистолета бе удобно прикрит под морскосинята му фланелка. Сам похвали цветята й и спомена, че самият той си пада любител градинар, но определено не е толкова умел като нея, и много би искал, ако може, тя да го научи на някой и друг полезен трик.

— Чужденец ли сте? — изгледа го подозрително госпожа Кастман.

— Да.

— И не сте тук, за да вземете работата на някой американец, нали? — продължи жената.

— Не, няма такова нещо.

Госпожа Кастман свали очилата си и ги избърса в престилката. Две дълбоки бръчки се спускаха от краищата на носа към брадичката й, а устата й изглеждаше увиснала, сякаш никога не се беше усмихвала. На Сам му беше достатъчен само един поглед, за да прецени, че госпожа Кастман беше една нещастна жена.

Тя му обясни как цветята са нейната гордост и едничка радост, тъй като никога не й отвръщат с приказки.

На Сам никак не му се искаше да слуша по-подробни обяснения, затова само кимна и се престори, че разбира.

— Не всеки може да отглежда цветя като мен! — похвали се жената. — Погледнете само онези изсъхнали стръкове в съседния двор, те така и не цъфнаха.

— Да, доста зле изглеждат — съгласи се Сам.

— Зле ли? Те направо са мъртви — каза тихо госпожа Кастман и се приближи към Сам, сякаш щеше да му съобщава някаква голяма тайна. — Знаете ли, жената, която живее там, реши да ги полива със светена вода, защото си мислеше, че и аз правя така.

Тази жена не просто беше нещастна, реши Сам, беше и много подла и точно от типа хора, които биха се наслаждавали да гледат как другите страдат.

— Леле, вижте ги тези! — възкликна Сам и посочи някакви лилави цветя, като целта му беше отново да привлече вниманието й към собствената й градина. — Никога преди не съм виждал толкова много цвят. Явно цветарството ви се удава! Какво ли не бих дал, за да постигна резултати поне наполовина толкова добри като вашите! — погали самолюбието й Сам.

— Смятате ли да се връщате в собствената си страна? — попита го тя.

— Да, така мисля.

— Тогава ще ви покажа какво използвам, за да наторявам моите цветя. Нямаше да ви кажа, ако имахте намерение да живеете наоколо, не искам да си създавам конкуренция.

В съседния двор Харлан тъкмо товареше парчета шперплат в пикапа си, когато Сам и госпожа Кастман минаха в задния двор на къщата й. Майсторът не беше там случайно — Сам го беше помолил да се навърта наоколо като свидетел, в случай че ситуацията се усложнеше.

— Този млад човек постоянно е в къщата на онази жена — заговорнически каза госпожа Кастман и кимна по посока на Харлан. — Сигурна съм, че там става нещо, но гледам да си мълча. Благодарна съм само, че няма още дълго да ми се налага да й бъда съседка, следващата есен се местя да живея в Пенсилвания и дори вече продадох къщата на едно младо семейство. Естествено, можете да бъдете сигурен, че докато оглеждаха къщата ми, не им споменах за случващото се в съседния двор.

Сам беше убеден, че Джиджи ще се зарадва на новината за преместването на госпожа Кастман. В това време те вече бяха в задния двор и Сам я изчакваше да отвори вратата на гаража. Ярки слънчеви лъчи нахлуха вътре и тя остави лейката, която носеше, на една скамейка. Откъм затвореното помещение долетя миризма на пръст и тор за цветя. Вътре се мъдреше един стар тезгях, по който имаше разхвърляни градински инструменти. На циментовия под лежаха чували с тор и бутилки с течност за подсилване на цъфтежа, а шишенцата с пестициди на прах бяха наредени по полиците край стените.

— Използвам специална смес за подхранване — довери му жената, като се пресегна към една от бутилките, — наричам я моята „тайна формула“ — ухили се тя и на лицето й се изписа пъклена физиономия. Сам реши, че му напомня за физиономиите на откачените учени от старите черно-бели филми.

Докато жената наливаше течност от няколко бутилки в една кофа, Сам се огледа наоколо и погледът му попадна върху някаква тъмна бутилка с надпис „Перма-кил“^[1]. Той я вдигна, приближи се до госпожа Кастман и с възможно най-благия тон попита:

— Този хербицид ли използвахте върху растенията на съседката ви, или просто го изляхте в почвата й?

— Какво? — изненада се жената и плахо попипа гърлото си. — За какво говорите?

Тя посегна да си вземе шишето, но Сам й го дръпна и погледна етикета:

— Внимание. В случай че „Перма-кил“ попадне в почвата, може да унищожи растителността за срок до една година — прочете на глас той и погледна ужасената физиономия на госпожа Кастман. — Значи е трябвало всяка година да добавяте от това в почвата на госпожа Прескот, така ли?

— Кой ви дава право да се ровите в нещата ми? — развика се жената.

— Шишето беше оставено на показ — каза Сам, — освен това вие сама ме поканихте, нали така, Харлан?

В този момент дърводелецът се появи иззад ъгъла и застана до оградата откъм страната на гаража на госпожа Кастман.

— Но аз… — заекна жената, — аз не исках…

— О, но мисля, че сте го направили, госпожо Кастман. Освен това мисля, че има и свидетели, които могат да го потвърдят — намекна Сам с тон, сякаш вече познаваше неколцина, които можеха да подкрепят казаното. — Имате право да мълчите… — започна той и извади служебната си значка.

— Чакайте, чакайте! Какво искате да кажете, че имам право да мълча? Вие да не сте полицай? — ужаси се жената.

— ФБР.

Госпожа Кастман хлъцна от изненада, а Сам почти можеше да види мислите, които препускаха през главата й в този момент.

— Не съм нарушила никакъв закон — заяви госпожата. — Това онази жена ли ви го каза? Тя ли ви се обади? Вие нямате ли си по-сериозни неща за вършене от това да арестувате бедни възрастни дами, които искат само…

— Искате ли да знаете колко закона сте нарушили? Да започнем най-напред с незаконно навлизане в чужда собственост, вандализъм и…

— Добре, добре — прекъсна го тя, — не съм искала да направя нищо лошо.

— С какво действие по-точно? — попита той, надявайки се, че жената ще се изпусне да каже какво точно е сторила.

— Видях, че цветята й са толкова залинели, така че… те така или иначе щяха да умрат… не искам да отида в затвора — проплака госпожа Кастман. — Какво да сторя, за да оправя нещата?

Сам се престори, че обмисля проблема.

— Ще се наложи да ви арестувам — каза той. — А дворът на съседката ви трябва да бъде почистен и цялата заразена почва да бъде подменена с нова. Освен това ще трябва да платите подмяната на почвата и засаждането на нови цветя…

— Ще платя — побърза да каже жената, — ще направя всичко както трябва, ще подменя почвата.

— Добре — кимна Сам, — но ви предупреждавам, че ако кракът ви отново стъпи в двора на съседката, отивате директно в затвора.

Госпожа Кастман забърза към къщи, за да се обади в разсадника, а Сам се върна при Джиджи. Харлан го чакаше на вратата откъм кухнята.

— Благодаря ти, Харлан — каза Сам.

— Нищо особено не съм направил.

— Сега госпожа Кастман знае, че и ти си чул какво е направила и ако продължава да създава проблеми, можеш да се обадиш в полицията.

— Тя е една подла старица — каза Харлан.

Сам не можеше да не се съгласи с него.

Харлан тръгна да се връща обратно към работата си в стаята на Джиджи, когато Сам попита:

— Ако някой от семейството на Лира се поинтересува какво правиш вътре, какво ще им кажеш?

— Че правя нов гардероб — отговори майсторът.

— Лира ли те посъветва… — засмя се Сам.

— О, не — прекъсна го Харлан, — срещал съм се вече с членовете на семейство Прескот.

Лира беше на дивана в дневната, вдигнала крака на една табуретка, и съсредоточено пишеше нещо на лаптопа, закрепен на коленете й. Мърмореше си нещо недоволно.

— Добре ли си? — попита я Сам.

— Опитвам се да поработя над сценария на детския филм — вдигна глава тя. — Хрумват ми десетки сюжетни линии, но никоя не ми харесва достатъчно, просто нямам идея накъде искам да развия тази история.

— Сигурен съм, че ще те осени нещо страхотно — увери я той.

— Благодарна съм ти за насърчението — отговори тя.

Джиджи се появи откъм сервизните помещения долу с чисти хавлиени кърпи в ръце и забеляза, че Сам е в дневната.

— Успя ли да говориш с госпожа Кастман? — попита го тя.

— Да — кимна той.

— Тя призна ли си?

— Напълно — усмихна се Сам.

— Добре — кимна Джиджи, — сега мисля и аз да я навестя и да й кажа в очите какво мисля за нея.

Тя остави хавлиите на облегалката на дивана и с маршова стъпка се запъти към входната врата.

— Знам колко си ядосана в момента — побърза да я спре Сам — и си напълно в правото си да се чувстваш така. Тя е влязла в твоя собственост и се е подиграла с усилния ти труд, но обеща да поправи вредите и да ти осигури нови цветя.

— О, това е най-малкото, което може да направи! — ядосано каза Джиджи.

— Знам, знам — опита се да я успокои Сам.

Джиджи определено си беше упорита жена, а след като госпожа Кастман се оказа толкова подла, Сам можеше да се обзаложи, че между двете ще пламне открита междусъседска война.

— В действителност искаш отмъщение, нали? — обърна се той към Джиджи. — Искаш всички да разберат, че ти си отлична градинарка… — Той млъкна за миг, за да й даде възможност да обмисли думите му. — Госпожа Кастман ще наеме хора, които да работят в двора ти.

Пламъкът в очите на Джиджи започна да се уталожва.

— Значи те всички ще разберат защо се е наложило точно тази Кастман да плати за подмяната на цветята ми, нали? Сигурна съм, че ще се обади в разсадника на Хатфийлд — те са единствените в града, а всичките им служители са доста приказливи. — Бабата се засмя доволно и потупа Сам по бузата, щом проумя идеята. — Благодаря ти, Сам.

Джиджи отново взе хавлиите и с весела стъпка се отправи към шкафа в коридора.

Наблюдавайки случващото се между Сам и баба й, Лира бе повече от изумена — никога преди не беше виждала някой толкова бързо като него да очарова Джиджи.

Той се обърна и я видя да му се усмихва широко.

— Какво? — попита я неразбиращо.

— Благодаря ти — каза Лира.

— Джиджи определено ми харесва — намигна й с усмивка Сам.