Джули Гарууд
Скрита камера (2)

Втора глава

Баба й отново беше откраднала светена вода.

На Лира Прескот не й се наложи да гадае за какво й се обаждаше отец Хенри. Веднага щом видя кой я търси, знаеше, че става въпрос за любимата й баба — ексцентрична възрастна дама, която практически бе отгледала Лира от малка.

Мобилният й телефон лежеше в ръката й. Беше изключила звука, но погледна дисплея и веднага видя името и номера. Дори и да искаше да говори със свещеника, а тя никак не държеше на това, в момента не беше удобно да вдигне. Намираше се в дъното на залата и се опитваше да внимава, докато професор Малер раздаваше темите за документалните филми, които студентите трябваше да подготвят. Преподавателят не пропускаше да сподели и някоя и друга саркастична забележка за хората от Лос Анджелис.

Професор Малер бе привлекателен мъж, около четиридесетгодишен, изтъкнат преподавател с няколко издадени труда за създаването на документални филми, и бе спечелил журналистическа награда заради разкриването на голяма престъпна фамилия — факт, който той не пропускаше да отбележи на почти всяка лекция. Беше силен привърженик на левите идеи в политиката и бе навикнал непрекъснато да изтъква трудовете и мнението си. Имаше репутация на арогантен човек с труден характер и се носеха слухове, че жена му го е напуснала.

Лира дори би могла да го съжали, ако не беше такъв егоист. Тя не бе съгласна и с една дума, казана от него, а професорът непрестанно бълваше хапливи забележки:

— Никой не го е грижа в какво се е превърнал този град. Когато на хората им омръзне нещо, те просто го захвърлят. Виждали ли сте снимки на сметищата наоколо? Отвратително е — мърмореше той. — Надявам се поне един от вас да избере тази тема за документалния си филм.

— Аз ще я взема — вдигна ръка някой.

Малер кимна, наля си вода от пластмасовата бутилка и отпи, преди да продължи тирадата си:

— Вместо да поправят стария си велосипед или кола, хората отиват и си купуват нови. И не е само ненаситната жажда за притежание — добави той и размаха назидателно пръст към аудиторията, — те разрушават цели домове и след това ги изоставят.

— Трябва ли да ви държим в течение за работата по проекта? — попита един от студентите.

— Категорично не — отговори професорът. — Този път няма да ви дундуркам.

Част от студентите се спогледаха, готови да избухнат в смях. Кога пък се беше случвало Малер да ги дундурка?

— Не искам да виждам какво сте направили, докато не приключите, и не искам да чувам за никакви проблеми. Искам да видя филмите ви, когато станат готови, и да бъда изненадан, доволен и дори — не смея да се надявам — да остана поразен, така да се каже. Да, добре ме чухте, поразен. И така, кой от вас иска да поеме корупцията в бизнеса с продажба на ипотеки? — попита той.

Някой вдигна ръка.

— Добре, Питър — каза Малер, — излез да си запишеш името и заглавието на темата в списъка върху бюрото ми. Филип, ти също — обърна се той към студента, който бе пожелал да прави филм за сметищата.

Професорът посочи с палец отворената врата на кабинета зад гърба си. Помещението бе свързано с учебната зала и по време на лекции вратата винаги зееше широко отворена.

— За моловете — продължи той, без да прекъсва разходката си из залата — не ме карайте да говоря. Постоянно строят все нови и нови от тези ужасни сгради, а старите стоят празни, докато не дойде някой да ги срути или да ги подпали.

— Аз ще взема моловете — обади се друг студент.

Професорът кимна и даде някои насоки за работа по проекта.

Лира не слушаше особено внимателно препоръките му. Зяпаше през отворената врата на професорския кабинет към някакъв шарен плакат, който висеше зад бюрото. Надписът на плаката гласеше: „Парк «Параизо». Първи ежегоден фестивал“. На снимката се виждаше някакво чисто, красиво и добре подредено кътче. На стената до този плакат висеше друг, доста по-мрачен, който представляваше черно-бяла снимка на заводски комини, бълващи дим. На втория нямаше надпис и Лира не можа да познае къде е правена снимката. „Ама че противоречива картинка“, помисли си тя и погледна още веднъж към ярките цветове на парк „Параизо“.

Вдигна ръка.

— Да, Лира? — кимна професор Малер.

— Професоре, какво ще кажете за кварталните паркове? Бих искала да се заема с тази тема.

— Отлично — отговори той. — Знаете ли, че повечето паркове успяват да просъществуват само около десетина години?

Забележката му й се стори абсурдна, но не искаше да му противоречи, затова си замълча. Всички в този курс още в началото на семестъра се бяха научили никога да не изказват мнение, различно от това на професора. Неколцина сред студентите се бяха опитали да оборват аргументите му, но той само потъркваше брада и се преструваше, че ги слуша, докато в един момент промърморваше: „Аха…“. След което заявяваше, че студентът, дръзнал да се обади, дълбоко греши. Освен това той никога не забравяше кой се е опитвал да спори с него и съответният студент винаги се сдобиваше с най-ужасните задачи. Лира трябваше да устиска още малко до финала и никак не й се искаше да предизвиква тъмната страна на преподавателя.

— Не, професоре, не знаех — обади се тя и в същото време си помисли: защото няма такова нещо.

— За десет години всичко в парка се изпотрошава. Дори веригите, на които висят люлки, вече ги няма или са безнадеждно ръждясали, а масите за пикник са изпочупени. Тогава по тези места се настаняват вандалите и местните банди.

Лира бе решена да му докаже, че греши, и избра да направи документален филм именно за красивия парк „Параизо“.

Две седмици по-късно тя дълбоко съжаляваше за избора си.

* * *

Следобедът бе необичайно горещ и спарен, дори и за климата в Лос Анджелис, а Лира беше затънала до коленете в планини от боклуци. Тъкмо беше завързала шала около устата и носа си, когато телефонът й иззвъня. Погледна дисплея, видя името на отец Хенри и го остави да звъни, докато автоматично се прехвърли на гласовата поща — точно в момента не беше най-подходящото време за поредния дълъг разговор със свещеника. От последното им чуване по телефона бяха изминали две седмици и Лира беше решила, че проблемът с баба й вече е решен, но ако беше така, защо ли свещеникът й звънеше този път? Каза си, че така или иначе ще трябва отново да му се обади, но засега оплакванията на отец Хенри трябваше да почакат. Веднъж щом успееше да се прибере в прохладния си апартамент, да си вземе душ и да се преоблече, Лира щеше да е в далеч по-добра форма, за да обърне внимание на свещеника.

Задачата по документалния филм, който тя трябваше да направи, се оказа не точно това, което бе очаквала. Първоначално смяташе да снима филм за някое щастливо място, където семействата се събират, за да прекарат безгрижен следобед. Поне това бе я вдъхновило, гледайки плаката в кабинета на професор Малер.

Докато правеше предварителните проучвания, Лира бе попаднала на снимка на голяма пързалка, изградена над много стръмен склон в средата на кварталния парк. На снимката се виждаха деца, които в редичка се качваха по стълбите чак до върха и изглеждаха толкова щастливи, че човек почти можеше да чуе смеха им, гледайки веселите физиономии. Снимката беше правена само преди шест години.

Първоначално Лира нямаше ясна идея каква точно ще бъде темата на документалния й филм, но реши, че ако се поразходи из района, може да се вдъхнови и в главата й да се оформи някаква гледна точка. Може би нещо, свързано със събиране на общността на едно място? Или по-скоро отражение на радостта от обикновените неща? Знаеше само, че искаше филмът й да е ободряващ. Да, нещо леко и ободряващо, може би дори с хумористичен акцент.

Доста се затрудни да намери мястото, дори и с помощта на джипиеса. Паркът се намираше на повече от час път от апартамента й и когато най-накрая зави по чакълирания път, първоначално си помисли, че е объркала посоката. Но тогава забеляза жалките останки от пързалката и сърцето й замря. По-голямата част от съоръжението бе обрасла в бурени, но от това, което се виждаше отдолу, бяха останали само изпочупени и ръждясали железа. И боклукът беше навсякъде… Цели камари. Беше пълно с използвани игли и спринцовки, стари вестници и захвърлени памперси. Паркът бе толкова мръсен и вонящ, че си беше рисковано човек да се качва нагоре по хълма — що за ужасяваща трансформация на едно място от красиво в отвратително.

Какво ли се беше случило тук? Дали пък професор Малер не беше прав? Хората наистина ли бяха разрушители по природа? Лира все още отказваше да приеме черногледата философия на преподавателя си. Докато шофираше, бе минала покрай много чисти и подредени квартални паркове, очевидно поддържани с най-щателна педантичност, така че знаеше, че съществуват и такива. Но този беше различен. Какво ли се беше случило, та това място да се разруши само за няколко години? Реши да направи всичко възможно, за да получи отговор на този въпрос.

Най-напред потърси информация от градските власти. Разговаря с един общински съветник, който й каза, че в този квартал са се пренесли гангстери и паркът се е превърнал в арена за битките им. Ставало въпрос за борба за територия и надмощие, както й обясни той, така постепенно семействата се изнесли от района. Друг политик й каза, че строежът на новата магистрала е трябвало да мине между два квартала, така че семействата са се преместили оттам и паркът бил изоставен. Ала и двамата представители на властта спряха да отговарят на въпросите й, когато Лира ги попита дали знаят, че в момента мястото се е превърнало в гробище за токсични отпадъци. Очевидно това не бе техен проблем.

По-нататък в проучването си Лира се разрови в градските регистри и вестникарските архиви. Намери снимки на щастливи семейства, понесли кошници за пикник, които се разхождаха из алеите, обградени от цветя. Деца играеха на гоненица от едната страна на хълма. Ако не беше видяла с очите си, Лира би решила, че тези снимки са правени на съвсем друго място.

Реши, че документалният й филм не просто ще покаже съсипания парк, но и ще се опита да разобличи хората, чиято незаинтересованост бе причинила това опустошение. Щеше да направи документален колаж от тези стари снимки, съпоставени с нови кадри, на които се виждаха мъжете и жените, които сега посещаваха сметището само за да изхвърлят боклуци, някои от които токсични.

И тъй като нарушаваха закона, Лира реши да не закрива лицата им, за да пази самоличността им в тайна. Осъзна, че появата на нейния джип наоколо би привлякла вниманието им, затова замисли да инсталира скрита камера и да заснеме виновниците. Сдоби се с цифрова камера с механизъм за включване при засичане на движение и таймер за заснемане на периодични кадри. Това щеше да й осигури материала, който й трябваше. Нагласи я така, че да прави снимки на всеки пет секунди, и я включи към допълнителни батерии, които щяха да издържат поне двадесет и четири часа в работен режим. След това прибра камерата в специален непромокаем калъф и я скри между камъните. Тъй, поставена високо на хълма и оградена с всичкия този ужасен боклук, нямаше опасност някой да я намери.

Всеки следобед след лекциите Лира се качваше в джипа и отиваше до сметището, проверяваше картата памет на камерата и я програмираше отново, така че да снима и следващия ден. Искаше й се да има възможността да покаже пред широка публика всичко, което замърсителите правеха на това място: как млад мъж с чиста синя риза, раирана вратовръзка и блестяща от чистота бяла престилка пристигаше със своя „Сааб“ и изхвърляше пластмасови кутии, пълни с използвани медицински игли; или как група тийнейджъри, облечени в протрити дънки и скъсани тениски, изхвърляха стари автомобилни акумулатори направо от каросерията на пикапа си… Ала истината беше, че никой друг, освен професора и евентуално няколко нейни колеги от курса, нямаше да види документалния филм.

Две седмици по-късно, вече събрала достатъчно кадри, отиде до сметището с намерение да си прибере камерата и никога повече да не стъпва на това място. С нетърпение очакваше момента, в който нямаше да й се налага да диша отвратителната миризма на вкиснати плодове.

Но плановете са за това, за да се променят. Тъкмо беше успяла да разглоби камерата и да я прибере в калъфа, когато забеляза тъмен седан, който се носеше с висока скорост по тесния път, заобикалящ хълма. Шофьорът очевидно бързаше, а изпод гумите се вдигна облак прах, щом колата направи рязък завой.

Автомобилът се скри от погледа й някъде в подножието. Лира погледна натам, откъдето беше дошла колата. Любопитството й вече бе събудено — в тази посока пътят се стесняваше почти до размерите на обикновена пътека и се губеше в завой зад височината. До този момент смяташе, че няма какво толкова да се види там, и никога не беше минавала от другата страна на възвишението, но сега реши да се изкачи още малко и да погледне.

Добре че беше с туристически обувки. Изкачването се оказа трудно и доста неприятно заради непоносимата жега и ужасната смрад, която се носеше от сметището. Най-накрая Лира се добра до върха и след като мина през някакви изсъхнали храсти и заобиколи дънера на паднало дърво, успя да погледне надолу. Гледката буквално я зашемети.

Пред нея се простираше равнина с размерите на бейзболно игрище, която също бе опустошена от вандалите. Навсякъде бяха струпани купища боклуци. Ала нещо много странно, което някак не бе на мястото си, успя да привлече вниманието й. Точно в средата на камънаците имаше малка подредена градинка… Наподобяваше квадрат, обрасъл със свежа трева, очевидно поддържана, а по краищата бяха цъфнали цветя. Боклуците бяха далеч от тревата, сякаш сами се бяха отместили, за да не разрушат това малко късче неочаквана красота.

Лира гледаше недоумяващо… Как бе възможно подобно нещо? Как това прекрасно местенце съществуваше в средата на грозното сметище?

По окосената морава си личеше, че очевидно някой полага усърдни грижи. Лира искаше да разбере кой и защо. Върна се обратно по склона към колата си, за да вземе камерата, и половин час по-късно успя да намери подходящо място сред сухите храсти, където да закрепи непромокаемия калъф. Нагласи обектива, така че на фокус да е пътят и градинката зад него. Надяваше се да заснеме всеки, който минеше наблизо. След това пъхна нова карта памет и включи таймера.

Това означаваше, че ще е необходимо да идва тук поне още две седмици. Не залагаше големи надежди на идеята си, но пък имаше вероятност и да излезе нещо интересно. Лира си представи какви ли не възможности — може би някой възрастен господин бе засадил цветята в памет на починалата си съпруга, може това да е било мястото, където я е срещнал за пръв път, или пък я е завел там на първата им среща. Изведнъж в главата й изникна по-мрачен сценарий: може би това беше мястото, където старецът бе убил жена си и бе заровил трупа й, а после, преследван от угризения, е засадил цветята. Възможни бяха безброй варианти.

Върна се обратно при колата, като през целия път надолу слънцето напичаше право в лицето й, а блузата й лепнеше от пот. Но въпреки неудобствата, Лира се усмихваше. Какво ли щяха да си помислят родителите й, ако можеха да я видят сега, с тези стари джинси и плътни туристически обувки, които трябваше да предпазват краката й от използваните игли по земята? Сигурно биха се ужасили. Но пък майка й и баща й се ужасяваха почти от всичко, с което тя се занимаваше.

Най-накрая успя да се добере до джипа си, запали двигателя и побърза да включи климатика, след което свали тежките обувки и намъкна чехлите, които предвидливо беше взела със себе си.

Поразхлади се и реши да се обади на отец Хенри. „По-добре да приключа с това навреме“, помисли си тя.

Но телефонният разговор се отложи, тъй като свещеникът не беше вкъщи. Секретарят му я информира, че отецът няма да се прибере чак до следващата вечер. Лира се опита да не звучи прекалено радостна, докато оставяше съобщение на гласовата му поща. Обясни колко съжалява, че е пропуснала обаждането му, и колко много държи да разговаря с него, когато му е удобно.

Фактът, че лъжеше свещеник, определено би й донесъл допълнителен престой в чистилището, но сега не й се щеше да разсъждава над това. Имаше да свърши още доста работа за утре и изгаряше от нетърпение да се заеме с последните заснети кадри.

Движението беше страшно натоварено и шофирането до вкъщи й отне мъчителните час и четиридесет и пет минути. Зави към портала с гаражите на жилищната сграда и щом набра кода, портата от ковано желязо се отвори. Лира паркира вътре, грабна раницата, която лежеше на седалката до шофьора, и изскочи от джипа. Качи се до апартамента си по стълбите и започна да рови в чантата си за ключа, но така и не успя да го открие, затова позвъни.

— Да? — обади се веднага женски глас отвътре.

— Сидни, аз съм — каза Лира. — Ключът ми е забутан някъде, а съм прекалено уморена, за да го търся. Ще ме пуснеш ли да вляза?

Ключалката изщрака.

Сидни Бюканън, съквартирантката на Лира, отвори вратата. Беше навлякла избелял сив анцуг, навит на кръста, бяло спортно потниче и пухкави розови чехли. Беше захапала един молив между устните си, а друг стърчеше от рошавия кок на главата й.

Протегна ръка и помогна на Лира да се освободи от раницата си, преди да извади молива от устата си, за да проговори:

— Изглеждаш така, сякаш току-що си минала през автомивка, но без колата — със съчувствие отбеляза Сидни.

Лира се тръшна на единствения им фотьойл и въздъхна.

— Денят беше доста изморителен. Ти как си?

— О, както обикновено — изчурулика невинно Сидни. — Закусих късно в компанията на Леонардо ди Каприо, навиваше ме да летя с него до Кабо днес следобед, но вече си бях уговорила среща със Стивън Спилбърг и Джордж Лукас. И двамата са непреклонни и държат точно аз да режисирам новия им проект, но ще си помисля. След това излязох да пийна по нещо с Робърт Патисън и вечерях с Чейс Крофърд. О, да, а Зак Ефрон така и не спря да ми звъни. Казвам ти, ако не престанат да се бият за мен, повече няма да се виждам с никой от тях. — Докато Лира се заливаше от смях, Сидни се настани на пода между разхвърляните наоколо филмови ролки и листове хартия. — Всъщност — добави тя, — цял ден не съм излизала от апартамента. Като се замисля, може и седмица да не съм излизала. Тъмно ли е вече? — Момичето погледна към прозореца и въздъхна. — Ако не приведа този проект в готов вид до утре, нещата отиват по дяволите. — Сидни взе няколко изпаднали страници и ги прибави към купчината пред себе си. Пое си дълбоко дъх и заяви: — Мога да се справя с това! Мога да се справя!

Лира едва успя да надигне умореното си тяло от фотьойла.

— Отивам да си взема душ — каза тя, — а след това, ако ти трябва помощ, твоя съм.

Сидни я дари с усмивка на благодарност.

— Мерси, но мисля, че нещата са под контрол. Просто ще отнеме известно време.

Те се чувстваха по-скоро като сестри, отколкото като съквартиранти. Запознаха се през лятото преди втората им година в университета, по време на един филмов фестивал, за който се бяха записали като помощници на екипите, които представяха филмите си. Предишната съквартирантка на Лира току-що беше завършила и се бе върнала във Фарго, а договорът за наем на Сидни тъкмо изтичаше. Апартаментът, в който живееше тогава, беше три пъти по-голям от този на Лира, но се намираше на час разстояние от университета. Сидни я попита дали може да се нанесе при нея. Квартирата беше малка, но за сметка на това можеха да ходят на лекции пеша, стига да искаха.

Не им беше трудно да свикнат една с друга, защото бяха много сходни по характер, бяха на една и съща възраст и идваха от големи и сплотени семейства. Които, за съжаление, от време на време имаха навика да се държат с тях твърде покровителствено. И двете обичаха класически рок и черен шоколад. Въпреки това амбициите им леко се различаваха — Сидни си мечтаеше един ден да създава игрални филми, които да я направят световноизвестна, докато Лира искаше да пише и да продуцира документално кино.

След четиригодишно обучение в университета Лира бе завършила с пълно отличие, а когато със Сидни им се удаде възможност да запишат магистратура в престижния Калифорнийски филмов институт, те не се поколебаха нито за миг.

Сега, когато приключваше обучението си, Лира все повече се замисляше с какво ще се занимава, след като завърши. Работа се предлагаше, но нито една не й харесваше достатъчно и в ума й леко започваше да се промъква паника. Само че днес, всичко това трябваше да остане настрана — имаше си по-неотложни грижи, с които да се заеме.

Тъкмо излизаше от банята, когато чу, че телефонът звъни.

— Искаш ли аз да вдигна? — извика й Сидни.

— Не, аз ще видя кой е — отговори Лира. Увита в хавлията и с мокра коса, от която по гърба й се стичаха струйки, тя побърза да намери телефона и въздъхна, когато видя кой се обажда. — Здравейте, отец Хенри. Радвам се да ви чуя. — Изрече лъжа, която щеше да й коства още месец в чистилището. — Как сте?

На свещеника никак не му беше до празни приказки, затова каза направо:

— Лира, тя пак започна.

Нямаше никакво съмнение за коя жена се отнасяха думите му. Говореше за баба й — Джиджи, както бе свикнала да я нарича още от малка. Лира се намръщи.

— Пак ли светената вода от храма?

Естествено, ставаше въпрос за светената вода, която държаха в задната част на църквата. Това беше единствената светена вода, от която се интересуваше баба й.

Забавното всъщност беше, че колкото повече й се налагаше да говори със свещеника, тя все повече го харесваше. Той беше приятен, обикновено много спокоен човек, със страхотно чувство за хумор. Освен това изглеждаше доста добре, въпреки че църквата със сигурност не би приела факта, че момиче може да намира някой свещеник за хубав.

— Виж сега, Лира, знаеш, че винаги става въпрос за светената вода.

Тя влезе в малката си спалня и настъпи някаква кутия. Куцукайки на един крак, едва се добра до леглото и се тръшна отгоре.

— Отче, толкова съжалявам за причиненото неудобство — каза, докато разтъркваше крака си. — Знаете, че тя е малко… — Гласът й заглъхна за момент. Как би могъл човек да опише правилно баба й?

— Упорита? — предположи той.

— Да, но също така е и една мила и симпатична жена, а сърцето й…

Без да я дочака да довърши, свещеникът продължи:

— Изключително суеверна?

— Да, но… — опита отново да обясни Лира.

— Трябва отново да поговориш с нея.

— Да, добре.

— Кога?

— Скоро.

— Колко скоро? — попита настоятелно свещеникът, давайки й да разбере, че този път няма да я остави да се измъкне лесно.

— Този уикенд — обеща Лира. — Ще си тръгна оттук още в петък след първия час. Има ли някаква възможност и вие да наминете, докато съм там? Може би ако сме двамата, ще успеем да й влеем малко здрав разум. — Ала не посмя да спомене, че според нея шансът това да се случи бе нищожно малък.

Отец Хенри се успокои… Поне за момента.

Лира се опита засега да не мисли за грижите около Джиджи и да се съсредоточи върху нещата, които трябваше да свърши, преди да си легне. Този уикенд със сигурност трябваше да намери някакво решение, достатъчно задоволително както за баба й, така и за свещеника. Но дотогава нямаше време да мисли за това.

Намъкна една старомодна пижама и се върна обратно в банята, за да си сложи овлажняващ крем на лицето. Кожата й беше зачервена от слънцето и за всичко беше виновно изкачването й по хълма. Виновен беше и преподавателят й доктор Кийтън, с когото имаха часове следобед. Настоя цялата група да отидат на открит урок сред природата, и то на място, където нямаше нито едно дърво, което да прави сянка. Самият той се скри под огромен черен чадър, но студентите му бяха принудени да се пържат на слънце. „Така ще бъдете докоснати от природата“, обясни им преподавателят. Но единственото нещо, което докосна Лира, бяха парещите слънчеви лъчи. Макар че се беше намазала със слънцезащитен крем, към втория час от лекцията започна да се плиска с вода от бутилката, която си носеше, и всякаква защита по лицето й беше отмита.

Сидни се засмя, когато видя какво е облякла приятелката й.

— Нова пижама ли? — попита я тя.

Лира кимна, отиде до кухнята и се върна с шише вода. Сидни наклони глава и за миг изгледа приятелката си с изучаващ поглед.

— Какво? — почуди се Лира.

— Как така, дори и изгоряла от слънцето и облечена в пижама от петдесетте години, пак успяваш да изглеждаш зашеметяващо?

— Добре, какво ще ми искаш назаем? — попита развеселена Лира.

— Нищо.

— Тогава защо са тези комплименти?

— Знаеш ли, че когато излезем двете, аз се чувствам като грозничката ти доведена сестра — обясни усмихнато Сидни.

— О, моля ти се! — не се върза Лира. — Аз изглеждам много обикновено. Ти си тази, дето прилича на ягодка с русите си коси и прекрасните големи очи.

— Аз съм сладкото девойче, а ти си секси мацката. На мен мъжете ми се усмихват, а по теб се задъхват.

— Ти си изтрещяла! — прихна Лира. — Мъжете те обожават.

— Само някои — сви рамене Сидни, — но предполагам е така, защото знам как да флиртувам с тях.

— О, да, даже си го превърнала в цяло изкуство.

— Просто съм добра — невинно допълни Сидни и придърпа надолу потничето си. — Мисля да си сложа силикон.

— Какво? — почти се задави Лира, която тъкмо отпиваше глътка вода.

— Силикон — повтори Сидни с най-сериозна физиономия. — И ако го направя, със сигурност искам да са гигантски, като на професор Пиърсън. Цицорестата Пиърсън.

— Нейните не са ли истински? — изуми се Лира.

— Повдигнати са чак до шията й — каза Сидни. — Няма как да са истински.

— Нали не говориш сериозно за силикона?

— Не, разбира се. Но ти се хвана! Толкова е лесно да те бъзне човек — засмя се Сидни и побърза да смени темата. — Тази пижама подарък от баба ти ли е?

Лира кимна, извади лаптопа и се настани на пода.

— И по какъв повод? — поинтересува се Сидни.

— Подранил подарък за рождения ми ден, да речем.

— Тя нищо друго ли не ти подарява?

— Май е така от доста време насам — засмя се Лира.

— Ами на братята ти? И на тях ли купува пижами? — захихика се Сидни, представяйки си ги в подобни одежди.

— На тях часовници. За всеки празник по един часовник или будилник.

— Мисля, че баба ти е гениална. Помисли си само, отървала се е от грижата да мисли какво ли иска всеки един от вас за подарък. Не й се налага да се бори с тълпите по магазините, нито пък да харчи излишни пари. За нея коледното пазаруване си е направо песен.

— Така си е — съгласи се Лира. — Наистина трябва да се запознаеш с нея. Тя е единствената от така нареченото ми семейство, с която не си се срещала, а съм сигурна, че ще си допаднете. Защо не дойдеш с мен в Сан Диего този уикенд? Обещах на отец Хенри, че отново ще отида да поговоря с баба. Мисля да тръгна след часовете в петък. О, моля те, ела, тъкмо малко ще се поразведриш.

— Щеше ми се да можех, но няма как да стане. Имам два проекта за приключване до края на следващата седмица. Целият ми уикенд ще мине във филмовата лаборатория.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Ти си имаш своя задача за довършване. Между другото как вървят нещата там?

— Почти съм готова — каза Лира. — Ще ми се само да добавя още няколко снимки на уж порядъчните мъже и жени, които минават да си хвърлят боклуците там. Но като цяло вече имам кадрите, които ми трябват.

— Супер! Сигурно се радваш, че вече няма да ти се налага да шофираш с часове в натоварения трафик до онова сметище.

— Не, пак ще ходя — отговори Лира.

— Нали току-що каза, че няма да правиш повече снимки…

— Заех се с друг проект. Е, не е точно проект, но ми е любопитно. — Лира разказа на Сидни за малкото късче земя със свежата трева и цветята, което беше открила от другата страна на хълма. — Беше толкова изненадващо, че съм направо възхитена! — възкликна тя.

— Значи си нагласила камерата отново да снима. Но какво? Как расте тревата ли? — засмя се Сидни.

— Не, искам да видя кой ходи да я поддържа и да се грижи за цветята. Но, което е по-важно, любопитно ми е да разбера защо го прави. В главата ми се въртят какви ли не предположения, но любимата ми теория е за изгубена любов. Може това малко местенце да е било тяхното любимо място за пикник…

— Лира, ти си непоправима романтичка! — възкликна Сидни. — И сега ще пътуваш до там, само и само да задоволиш любопитството си.

— Не е чак толкова излишно, може да има смисъл — оправда се Лира. — И освен това мисля да оставя камерата там само около седмица, не повече… Добре де, може би две седмици максимум. А има ли още от онзи шоколад?

Рязката смяна на темата не ядоса съквартирантката й, тъй като и тя често правеше същото. От доста време двете се разбираха и без думи.

— Не, изяде последния снощи — каза Сидни. — Освен това начинанието ти наистина е безсмислено, поне според мен… Шофирането из Лос Анджелис беше необходимо за документалния ти филм, но защо ще се мъчиш с трафика без смислена причина?

— Може и така да е, но ще продължа да го правя. Чакай малко, да не би да искаш да кажеш, че аз съм изяла всичкия шоколад снощи? — Лира отново смени темата.

— Добре де, аз го изядох — усмихна се Сидни, след което стана и отиде до кухнята.

Върна се след малко с кутия зърнени пръчици с вкус на какао и бутилка минерална вода. Седна обратно на мястото си, загреба пълна шепа от сладките пръчици и подаде кутията на Лира.

— Трябваше да го видиш, Сидни — каза тя, докато вземаше от десерта.

— Кое да видя?

— Онзи малък оазис, широк горе-долу колкото място за паркиране, с тревата и красивите цветя, поникнали по края му. Има формата на почти идеален квадрат — добави Лира — и се намира на възможно най-странното място, ограден от отвратителен миризлив боклук. Наистина трябва някой път да дойдеш с мен.

— Права си — изненадващо се съгласи Сидни. — Наистина ще дойда. Може би тогава и мен ще ме заинтригува като теб. Някой следобед другата седмица ще те придружа. Знаеш ли какво ми хрумна обаче? Тревата може и да покрива гроб.

— Помислих и за тази възможност — призна Лира.

— Каква възможност само! Представи си някоя жена да е убила мъжа си или пък мъж да е убил жена си и да я е заровил там…

— И после от чувство за вина да ходи да коси тревата и да засажда цветя?

Сидни се разсмя, като си го представи.

— Мисля, че съпругът убиец не би се занимавал да поддържа тревата — каза замислено тя. А след това предложи и още няколко зловещи теории. След като й хрумна и една особено ужасна хипотеза, Сидни почти беше готова да грабне лопата и лично да провери дали там наистина няма заровен труп.

— Защо все измисляш възможни сценарии с брутални престъпления? — попита я Лира.

— Сигурно защото имам братя, работещи в полицейските среди — сви рамене Сидни. — Наслушала съм се на какви ли не истории по време на семейните вечери и мисля, че това ме е направило малко цинична.

Лира не се съгласи с нея, не мислеше, че е цинична, по-скоро имаше доста развинтено въображение. А това означаваше, че в нея има потенциал за работата, която беше избрала като свое призвание.

— Май е време да се захващаме за работа — каза Лира. — В противен случай нито ти, нито аз ще си легнем тази нощ.

Сидни мълчаливо се съгласи и през следващите няколко часа двете работиха съсредоточено, в пълна тишина. Около полунощ Лира беше приключила и се запъти към спалнята си.

— По кое време ще тръгнеш към баба ти? — попита я Сидни.

— Около три следобед. Ще ми се да избегна ужасния трафик по времето, когато хората се прибират след работа. Защо питаш?

— Може ли да върнеш тези филми в библиотеката вместо мен? Трябва да ги предам до пет часа в петък, а през целия ден имам работа в университета. Ще ми направиш голяма услуга…

— Ще ги взема. Така или иначе ми е по път.

След часовете в четвъртък Лира се отби в кабинета на професор Малер, за да обсъдят допълнителния проект, който й беше възложил. Тя му разказа за градинката от другата страна на сметището и сподели, че иска да направи кратък филм за нея.

— Приключи ли с документалния филм за… Какво беше избрала? — попита я професорът.

— Парковете — припомни му Лира. — Реших да направя филм за парк „Параизо“ и точно там попаднах и на малката градинка.

Професорът остана като поразен и разпери ръце на бюрото.

— Кой дявол те е накарал да правиш филм точно за парка „Параизо“? Той е на повече от час път оттук. И откъде въобще знаеш за него?

— Идеята ми хрумна от вас, професоре — каза тя и посочи плаката на отсрещната стена.

Той се облегна на въртящия се стол и погледна към постера.

— Това нещо виси тук от толкова дълго време, че съвсем съм забравил за него. Израснал съм близо до парка — обясни той, — а плакатът е от първия ежегоден фестивал, който се проведе там. На следващата година се преместихме. Паркът е западнал, нали?

— Да, много.

Лира му разказа как е снимала хора с автомобили, които отиват на мястото, за да изхвърлят боклуци.

— А сега искаш да започнеш да снимаш градината, която си открила изненадващо от другата страна на хълма?

— Вече започнах… Обаче още не съм имала време да прегледам заснетото. Искаше ми се първо да получа вашето одобрение за поемането на допълнителна задача…

Професорът се покашля, след което скептично разтърка брадичката си. Явно смяташе да отхвърли идеята.

— Звучи интригуващо — каза накрая той, — но знаеш ли какво? Оценката ти зависи от работата по документалния филм. Щом приключиш с него и го предадеш, може и да ти остане време да се заемеш с онази градина. Ала се притеснявам, че ще се получи нещо подобно… Идеята е същата, мястото на снимките е същото… Но зависи от теб. Трябва само да приключиш с едното, преди да се захванеш с другото.

Лира се замисли върху съвета на професора, докато излизаше от кабинета му. Беше прав, трябваше първо да завърши важния проект, но междувременно щеше да остави камерата в парка да снима.

В петък следобед Лира реши, че ще успее да се пребори с натовареното движение в Лос Анджелис, докато излезе на междущатската магистрала, но по пътя беше станала верижна катастрофа и се наложи да заобиколи. Беше шофирала по маршрута и преди, минаваше се през най-красивите квартали. Тук имаше строго ограничение на скоростта, ала това не й пречеше — денят беше прекрасен и Лира с удоволствие се заглеждаше по красиво подредените градини и морави пред къщите.

И тъкмо минаваше по булевард „Уолнът“, когато погледът й попадна на табелата с надпис: „Градинска разпродажба“.