Джули Гарууд
Скрита камера (11)

Единадесета глава

Лекцията на Малер продължи само двадесет и пет минути вместо обичайните петдесет. Лира беше сигурна, че причината за това беше Сам. Агентът на ФБР олицетворяваше всичко, което Малер ненавиждаше, и професорът нямаше търпение той по-скоро да се махне от аудиторията му. Според преподавателя вината за това необичайно присъствие беше на Лира и той нямаше намерение нито да прояви разбиране, нито да забрави за случая. Или поне за това й говореха изпълнените с омраза погледи, които професорът й хвърли на няколко пъти.

С това неминуемо и шансовете й за добра оценка се стопяваха.

Очевидно беше, че професорът изгаряше от желание да й се разкрещи, но не би го направил, докато Сам е в залата. Ала нямаше и да забрави. Лира беше станала свидетел на злонравното му отношение на миналия първи април, когато Карл, един от студентите последен курс, събра смелост да изкаже на глас мнението си, че Големият брат не наблюдава никого и не навлиза в ничие лично пространство, защото просто не съществува. Щом чу това, Малер избухна с такъв плам, че едва успяваше да си поеме дъх. Нарече Карл „дясна маймуна“ и „марионетка на властта“ и заплаши, че ще анулира работите му и ще го изхвърли от лекциите си. Тогава Карл скочи и успя да каже: „Първоаприлска шега, професоре!“.

Малер се беше стъписал в яда си и след като премигна злобно няколко пъти и разтърка брадичката си, повтори само: „Първоаприлски шеги!…“.

Карл стоеше изправен и се потеше, все едно е стъпил върху противопехотна мина. Успя да се поуспокои едва след като бледа усмивка заигра на устните на професора. Той беше посочил с пръст към него и бе изстрелял репликата: „Това беше добро, Карл. Направо се хванах“.

После професорът се разсмя, а кариерата на Карл във филмовите среди беше спасена.

Лира и преди се беше сблъсквала с трудни преподаватели, но никой от тях не бе толкова самовлюбен като Малер. Чула беше, че жена му го е напуснала. Сигурно си е тръгнала, защото е направила генералната грешка да има мнение, различно от неговото, мислеше си момичето. Дори не можеше да си представи какво ли бе да е омъжена за толкова противен човек.

Студентите започнаха да напускат залата. Лира прибра лаптопа в раницата си и преметна дръжката й през рамо, готова също да си тръгне, но Сам докосна ръката й и й даде знак да изчака.

Карл и Ели, друга тяхна колежка последен курс, минаха точно до тях.

— Беше ми приятно да се познаваме, Лира — прошепна й Карл, когато приближи.

— Не е чак толкова зле — протестира тя. — Малер ще го преживее.

— Наистина ще ми липсваш — усмихна й се и Ели. — Когато този те изрита, имам предвид.

— О, я стига! — сгълча ги раздразнено Лира. — Професорът няма да ме изхвърли от часовете си.

Лира знаеше, че колегите й само се забавляват, като я дразнят, но в думите им имаше и една плашеща частица истина. Малер със сигурност щеше да направи нещо, така че да й го върне… Можеше например да унищожи документалния й филм. А ако това станеше, Лира нямаше да се поколебае да влезе в открит конфликт с него. Беше готова да отиде при ръководителя на катедрата и с още някой, който е запознат какви ги върши професорът, да поиска комисия да гледа филма й… Разбира се, освен ако филмът не беше толкова нескопосан, че наистина да трябва да бъде унищожен.

Тя трескаво разсъждаваше върху тези възможности, когато до слуха й стигна казаното от Ели:

— Е, сега ще трябва да спиш с него, предполагам. Тогава може и да го преживее.

Лира зяпна от изненада.

— Хич не е смешно! Помисли си само… — Тя потръпна, погнусена от мисълта. — Направо ми се повдига.

Карл погледна към Сам и добави:

— Ели се шегуваше. Лира не спи с никого.

— Трябва да бягам към лабораторията — каза Лира забързано, само и само да смени темата.

— Не си ни представила — напомни й Карл.

С Ели едновременно погледнаха към пистолета на кръста на Сам.

Лира представи Сам на досадните си колеги.

— Ченге ли си? — полюбопитства Ели.

— ФБР — отговори Сам без никакви други обяснения.

— О, значи си голяма работа? Не се правиш на агент от ФБР само за да докараш сърдечен удар на Малер, нали?

— Не — отговори Сам.

— И как така си с Лира?

— Той ми е приятел — рече Лира, опитвайки се с това да сложи край на разговора. — Сам, наистина трябва да вървим.

Карл и Ели ги последваха извън сградата и се спряха на стълбите пред главния вход, за да ги погледат, докато прекосяваха двора. Щом стигнаха до улицата, Сам се премести от другата страна на момичето, така че да я защитава от преминаващото движение.

— Не мисля, че те трябваше да разбират истинската причина защо си тук — каза Лира, очаквайки, че той ще повдигне въпроса пръв.

Сам погледна назад към колегите й. Карл и Ели си стояха неподвижно на стълбите и гледаха замислени към Лира.

— Излизала ли си някога с момчета от университета? — попита я Сам.

— Не.

— Но са те канили на срещи, нали?

— Да, канили са ме — отговори тя и го погледна. — Те са приятни момчета. — Лира се изненада, когато Сам се засмя. — Какво му е толкова смешното? — поинтересува се тя.

— Съмнявам се, че биха оценили по достойнство квалификацията, която им даде като „приятни“ — каза той и я погледна със закачлива усмивка. — Откъде са толкова наясно с навиците ти за сън?

Лира усети, че се изчервява.

— Не са наясно — отговори тя. — Просто знаят, че никога не бих преспала с него.

— Значи си придирчива, а?

— Много — каза с престорен драматизъм в гласа тя и сви по една пътека в парка на университета, която водеше към малка сграда без прозорци. — Пристигнахме — оповести тържествено. — Ще бъда в лабораторията няколко часа и ще довършвам редакторската работа по филма. След това може да се каже, че официално съм приключила с него. Можеш да ме оставиш тук и в това време да правиш нещо друго, докато аз… — започна Лира, но млъкна, когато Сам поклати глава. — Просто си помислих, че може…

— Не — категорично каза той. — Лира, трябва да започнеш да приемаш всичко това сериозно.

— Знам — кимна тя.

Той отвори вратата и й кимна да мине, а след това я последва нагоре по стълбите.

— Каква е програмата ти за утре?

— Нямам лекции.

— Това е добре. Ще можем да се махнем оттук. Ако се отклониш от обичайния си режим, за тях ще бъде по-трудно да те намерят.

— Искаш да кажеш мъжете, които нахлуха в апартамента ми снощи?

— Да.

— А къде ще се преместим?

— Все още не знам. Алек ще ми се обади и ще каже.

— Сидни ще дойде ли с нас? — попита Лира.

— Не.

Сам не каза нищо повече, но Лира знаеше какво се крие зад мълчанието му — щеше да бъде прекалено опасно, ако и приятелката й останеше с тях.

През следващите два часа Сам или стоеше до нея, сложил небрежно ръка на облегалката на стола й, или заставаше прав до вратата и оттам наблюдаваше работата й, докато Лира напасваше кадрите на екрана пред себе си. Филмът бе дълъг само двадесет минути, но тя искаше да прегледа отново всичко, за да е изпипано както трябва при последната редакция. А щом приключи, Лира пусна лентата от началото, за да изгледа какво се е получило.

Сам застана до нея и се взря в екрана. Документалният филм беше невероятен… Тя самата също беше невероятна. Лира записа и обясненията по време на филма, като гласът й звучеше много пламенно и едновременно с това някак сладко — в пълна противоположност на кадрите, които се прожектираха на екрана. Беше успяла да заснеме почти всяка регистрационна табела на колите и камионите, които отиваха в парка, за да изхвърлят там токсични отпадъци. Камерата й бе запечатала и лицата на хората. „Браво на момичето!“, помисли си Сам и се усмихна. Ако филмът й попаднеше в ръцете на полицията, със сигурност щяха да последват доста арести и обвинения.

Лира записа работата си на три допълнителни диска, преди да се изправи и да се протегне уморена, но доволна от свършеното.

— Готова съм напълно — каза тя. — Сега остава само да го предам, но ще го направя следващата седмица.

— Защо не днес? — попита я Сам.

— Шегуваш ли се? Ще почакам, докато на професора му мине… от срещата му с теб…

— Чак толкова злопаметен ли е? — засмя се Сам.

— Сигурно не, но защо да рискувам? — сладко се усмихна Лира. — Гладен ли си? Аз умирам от глад.

Тя събра нещата си и Сам отново й задържа вратата на излизане от лабораторията. Беше стояла на тъмно толкова дълго, че слънчевата светлина почти я заслепи. Мъжът извади едни слънчеви очила от джоба си и й ги предложи.

— Благодаря, няма нужда — кимна тя.

Покрай тях мина една от асистентките в университета.

— Хей, Лира, чух какво се е случило снощи — каза тя. — Радвам се, че си добре.

Така, преди да успее да стигне от единия до другия край на обширния двор пред университета, Лира бе срещната от още три състудентки, които я спряха, за да коментират инцидента от предишната вечер.

— Новините тук се разпространяват бързо — каза тя на Сам и ускори крачка.

— Виж, там някой ти маха — посочи й той малко по-късно.

„Ох, по дяволите!“, помисли си Лира. Към тях се беше засилила Джейн Лилард, личната асистентка на Малер. Вятърът развяваше широката й дълга пола, а равните кожени сандали на краката й издаваха неприятен жвакащ звук, докато крачеше по паважа.

— Професорът иска да те види веднага… — каза тя. — В неговия кабинет.

— Сега ли? Знаете ли за какво? — попита Лира.

— Мисля, че има нова задача за теб. Недей да се мръщиш, всичко е наред.

Наред ли? Нищо свързано с Малер не беше наред, но тъй като Джейн очевидно беше вярна на професора, Лира предпочете да запази мнението за себе си.

Десет минути по-късно момичето вече стоеше пред вратата на Малер.

— Влизай, влизай — подкани я той и вдигна поглед от купчината документи, които четеше.

— Искали сте да ме видите? — Лира се приближи към бюрото му, а Сам остана да я изчака в коридора.

— Първо искам да се извиня за днешния си изблик — започна професорът. — Просто малко прекалих — обясни той, а погледът му шареше между Лира и Сам. — Току-що чух какво ти се е случило снощи. Престъпността в наши дни е направо ужасна! Никъде не е безопасно и напълно те разбирам защо си се обадила на приятеля си за помощ — добави професорът и посочи към Сам. Но преди Лира да успее да каже нещо, Малер зададе друг въпрос: — Двете със съквартирантката ти сте добре, нали?

— Да, всичко е наред.

— А сега да минем към причината да те извикам тук. Карл спомена, че вие двамата почти приключвате с работата по документалните филми.

— Да, професоре. — Лира направи бърза преценка на ситуацията. Изглежда, Малер беше в необичайно добро настроение. Ако предаде филма си сега, това можеше да й бъде от полза. Извади едно от дивидитата и го сложи на бюрото. — Ето го. Вече е готов — каза тя.

— Отлично! — засия въодушевен професорът. — Ти си първата, която предава готовата си работа. Доволна ли си от изпълнението на задачата? Или може би имаш усещане, че си прибързала да я предаваш?

— Не мисля. Гордея се с това, което направих — заяви Лира.

Малер кимна доволно и добави:

— Понеже имаш честта да си първа, получаваш възможността да се заемеш с още една кратка задача. Ако реша, че си се справила добре, ще те включа в конкурса „Далтън“.

Наградата „Далтън“ се даваше за най-добър детски филм или документален репортаж на тема деца. Лира обаче не беше запозната с основното нещо при такъв тип филми — не знаеше нищо за хлапетата. Ала не можеше да пропусне възможността евентуално да получи престижната награда.

— Знам, че за повишаване на оценката работиш и върху друг проект… Как го беше нарекла… „Градината“? — спомни си Малер.

Лира кимна.

— Мисля, че идеята е страхотна и ще можеш да се справиш и с двете задачи едновременно, но сигурно ще е по-добре да се насочиш предимно към едната. Интересува ли те възможността да направиш кратък филм за деца?

— О, да, с удоволствие — побърза да каже Лира без много да се замисли.

Професорът й подаде някаква папка.

— Това са правилата на конкурса. Имаш право да участваш с художествен или документален филм. С други думи, можеш да интервюираш както кукли, така и истински деца, само не забравяй да вземеш писмено съгласие от родителите им.

— Кога е крайният срок? — попита Лира.

— Всичко е обяснено в папката — отговори професорът.

Лира му благодари за дадената възможност и тръгна към вратата, а в главата й се въртеше ураган от мисли. Какво й ставаше? Нямаше да може да се справи с това, точно в момента животът й бе зает с други неща. Някъде там навън двама огромни страховити мъже се опитваха да я сграбчат бог знае защо. Със сигурност тя не знаеше с какво може да ги е провокирала, а и все по-трудно ставаше да изтласква притеснението и страха далеч от мислите си, особено когато Сам непрекъснато беше около нея да й напомня.

Глупаво беше да се преструва, че не е в опасност. Сега трябваше да бяга и да се крие, а не да се занимава с детски филми.

Определено се беше побъркала.